Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (30)

29

Настъпи зима. Сняг покри парка на „Версай“, а в апартаментите и по високите коридори влезе студът. Във всички печки и камини гореше буен огън, но с не особено голям резултат. Парижките улици се заледиха. Всеки ден ставаха злополуки, наложи се кралските гвардейци да застрелят два сериозно ранени коня.

Лошото време препятстваше ловните излети на краля. Горските пътеки бяха заледени и хлъзгави и Луи беше бесен, че не може да удовлетворява нуждата си от движение с препускане след някой елен. Жан следеше развеселено как той върви с големи крачки по брега на канала, изпреварвайки цялата компания. Придружаващите го министри не смогваха да вървят в крак с него. Двете кучета, Цезар и Феличе, тичаха въодушевено наоколо. От време на време Луи се сещаше да прояви учтивост към дамата и забавяше темпото, даже спираше за малко, но много скоро отново се втурваше напред. Жан усети как бузите й се зачервиха. Бързото движение оказа успокоително въздействие върху краля и той започна да върви по-равномерно. Неуморимостта представляваше част от характера му и изискваше двигателна активност, изразходване на физическа сила, за да постигне равновесие.

Кралят вдигна яката на кожената си наметка и отново забави крачка. Обърна се към министрите си — лицето му изразяваше дълбок размисъл.

— Господа, питам се как да продължим военните действия по смислен и ефективен начин…

— Ваше Величество разгледа ли плановете на маршал Дьо Сакс? — попита херцог Дьо Ришельо, който не беше член на военния съвет, но поради таланта си да води война често участваше в заседанията.

Луи кимна и се обърна към граф Д’Аржансон:

— Знам, че споровете между вас и маршала са довели до напрежение, мосю Д’Аржансон, но въпреки това ви моля да ми кажете честно какво мислите по въпроса.

Снегът скърцаше под стъпките на мъжете. Скрила ръце в кожения си маншон, Жан следеше разговора с огромно внимание. Дьо Сакс и Д’Аржансон се бяха скарали жестоко, след като военният министър се противопоставил на маршала и настоял да продължат похода и след завземането на Турне, за да завладеят и нидерландските градове Ат и Ауденарде. Дьо Сакс заплашил да подаде оставка и едва намесата на краля донесла известно успокоение. Кралят обаче бе взел решение в полза на Д’Аржансон и борбата за власт между двамата висши военни продължаваше. Сега Дьо Сакс искаше съгласието на краля да нападне изненадващо Брюксел още през зимата. Той намираше момента за благоприятен, защото английският главнокомандващ лорд Къмбърленд бил изтеглил част от армията си в Англия, за да смаже въстанието на Бони принц Чарли и неговите якобити.

— Честно казано, Ваше Величество, аз ценя предимствата на изненадващото нападение, но въпреки това се колебая дали да приема този безумно дързък план — рече Д’Аржансон.

Луи се обърна въпросително към другите министри.

— Е, господа, какво мислите за плановете на маршала?

— Позволете, сир, дори да не вземем предвид колко много пари ще погълне походът, зимуването на армията на бойното поле и настъплението в такова време са лудост — отговори пръв Дьо Морпа.

Маркиз Д’Аржансон, министър на външните работи, кимна.

— Освен това нашата армия е изтощена и няма сили за ново настъпление.

Луи замислено огледа заснежения парк.

— Ако съм ви разбрал правилно, господа, всички сте против.

Той направи още няколко крачки и изведнъж се обърна към Жан.

— А какво е вашето мнение, мадам?

Министрите, приели с видимо неодобрение появата на Жан в импровизираното заседание на Държавния съвет, се изненадаха не по-малко от нея. Тя знаеше много добре какво става в този момент в главите им. Не само защото сред тях имаше жена, и то метресата на краля, която имаше право да изразява мнението си само в спалнята му, но и защото беше много по-млада от всички. Съветниците и министрите на краля можеха да й бъдат бащи. Жан не беше сигурна кое е по-лошо в Двора — дали враждебността на мъжете, или змийската отрова на дамите, които не пропускаха случай да покажат прелестите си пред краля. Май и двете. Тя мушна ръце в маншона и погледна краля в очите, пренебрегвайки погледите на околните.

— Аз, Ваше Величество, мисля, че войниците ви са готови да се лишат от всичко заради честта и славата на своя крал и на своята страна. — Гласът й дори не трепна. — Що се отнася до маршал Дьо Сакс, мосю Дьо Морпа е напълно нрав — той без съмнение е безумец. Нима не помните как проведе атаката срещу Фонтеноа, макар да беше смъртноболен и се наложи да го носят в стола му? Въпреки това ми се струва, че успехът и извоюваните досега победи му дават право да иска тази атака.

В очите на краля светна смайване, което много скоро премина в нежно разбиране. Той й се усмихна и се обърна към министрите си:

— Господа, мадам се изказа като същински пълководец. Вземете пример от нея! С вашето поведение само затвърдихте решението ми засега да не назначавам министър-председател, господа.

Министрите и съветниците сведоха глави. Само Машо д’Арнувил, заменил Ори на поста главен финансов контрольор, улови своя шанс и кимна утвърдително.

— Ако Ваше Величество ми позволи да отбележа, една бърза победа изцяло ще оправдае високите разходи.

— Засега армията да остане в зимните квартири — разпореди се Луи.

Граф Д’Аржансон се поклони.

— Веднага ще дам заповед, Ваше Величество.

Луи спря и махна на шейната, която ги следваше на известно разстояние, придружавана от двама гвардейци.

— Господа — каза той на министрите и подаде ръка на Жан, за да й помогне да се качи в шейната. После се обърна дружелюбно към финансовия контрольор: — Желаете ли да придружите мадам и мен до двореца, мосю Д’Арнувил?

Кръглото лице на дребния мъж с къс врат, който му придаваше вид на костенурка, грейна в радостна усмивка.

Придворните се поклониха и треперещи от гняв проследиха как Машо д’Арнувил се качи в шейната, а Луи прегърна своята метреса. Конете потеглиха бавно и предпазливо по заледената алея в посока към двореца.

Херцог Дьо Ришельо се овладя пръв и се обърна към граф Д’Аржансон:

— Мосю Д’Арнувил може да е нов в двора, но явно веднага е разбрал по кого да се води. — Гласът му трепереше от сарказъм. — Нали именно вие му помогнахте да се добере до този пост, мосю Д’Аржансон?

Графът кимна безмълвно.

— Казвам ви, тази жена ще ни създаде още ядове — процеди през зъби той.

Морпа гледаше мрачно след смаляващата се шейна. Май само аз знам как да предотвратя разрастването на влиянието й, помисли си злобно той.

* * *

Новата камериерка, която работеше при нея от две седмици, изглеждаше възхитително. С тъмните коси и класическите черти на лицето тя й напомняше малко за Мари, прислужницата от „Етиол“ — и тя като нея изпълняваше задълженията си плахо и самопожертвователно. Жан я дари с дружелюбна усмивка, за да й напомни да излезе.

— Благодаря, Валери, това е всичко. Можеш да си вървиш.

Момичето, сигурно още ненавършило 20 години, се поколеба, после направи грациозен реверанс и излезе. Жан наля чай от крехката порцеланова кана и подаде чашите на Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем, след това се разположи на дивана. В мраморната камина гореше буен огън.

Лицето й потъмня, в очите й светна болка.

— Моля ви, кажете ми истината. Как е тя? — Гласът й потрепери.

Льо Норман дьо Турнем въздъхна примирено.

— Не е добре. Няма сили дори да стане.

— Майка ви е смела жена — рече Пари дьо Монмартел. Дори той, тъй рядко показващ истинските си чувства, беше потресен от страданията на красивата, жизнерадостна жена, една от най-близките му хора.

Жан кимна потиснато. И личният лекар на краля не бе съумял да помогне на Луиз Поасон. Жан се чувстваше безсилна и не можеше да се примири, че съдбата на майка й е подпечатана, а тя не е в състояние да стори нищо, за да облекчи страданията й. Докато майка й умираше мъчително, тя беше толкова щастлива със своя крал…

— Искам да знаете, че Луиз е много щастлива и горда с дъщеря си и се чувства сигурна, като знае, че сте тук — увери я Льо Норман дьо Турнем.

Жан пак кимна тъжно и остави чашата. По-добре да сменят темата.

— Ще позволите ли да попитам дали двамата сте доволни от новия финансов контрольор?

— О, да, много — отговори дворцовият банкер.

— Негово Величество се изказа много похвално за вашата работа — обърна се Жан към Льо Норман дьо Турнем. — Това ме зарадва много, скъпи чичо, макар в момента вие да се виждате с краля много по-често от мен.

Льо Норман дьо Турнем се поклони почтително.

— Бях няколко дни в Шоази и Марли, за да проверя как вървят обновителните работи и да ускоря преустройството, а откакто съм отново във „Версай“, се опитвам да се справя с потопа от запитвания и желания на придворните.

Жан се усмихна. Льо Норман дьо Турнем ценеше високо оказаната му чест, но новите му задачи не му оставяха нито една свободна минута. Той отговаряше за строителството и за цялостното поддържане на всички кралски дворци и имения. Част от тях бяха и апартаментите на придворните. Във „Версай“ имаше твърде малко място за жилищни помещения, което предизвикваше постоянни спорове между обитателите на двореца. И дамите, и господата се местеха често, непрекъснато се строяха нови апартаменти и се подновяваха стари, вечно възникваха караници за разпределението. Службата на Льо Норман дьо Турнем наистина беше крайно изнервяща.

Жан наля още чай. Камердинерът Гийом влезе в салона, поклони се и й връчи писмо.

Като видя, че е без подател, Жан изохка тихо. Сърцето й заби ускорено. На плика беше написано само името й. Понякога почерците си приличаха, но се сменяха често и това я плашеше най-много. Днешният подател изглеждаше съвсем нов. Тя скъса плика и набързо прочете краткото писмо.

— Гийом! — извика Жан и скочи.

Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем също станаха, разтревожени от състоянието й. Лицето й стана смъртнобледо.

Камердинерът влезе и попита уплашено:

— Какво има, мадам?

— Кой ти даде това писмо?

— Пратеник от Париж. Не го познавам, мадам.

— Благодаря ти.

Жан освободи камердинера с леко кимване и се отпусна на дивана, притискайки ръка към сърцето си.

Пари дьо Монмартел безмълвно взе писмото от ръката й.

„Мадам,

Никоя титла и дори всичките пари на този свят няма да успеят да ви превърнат в нещо повече от това, което сте — една малка буржоазна курва.

Последвайте един умен съвет и се върнете там, откъдето дойдохте — в калта, преди ние да се погрижим за това.“

Пари дьо Монмартел я погледна изпитателно.

— И друг път ли сте получавали подобни писма?

— Да. Получавам ги от деня, когато бях представена в Двора — отвърна беззвучно Жан.

Двамата мъже си размениха мрачни погледи.

— Негово Величество знае ли? — попита Льо Норман дьо Турнем.

Жан поклати глава. Знаеше, че петното на произхода й винаги ще й тежи, и не желаеше да напомня на краля коя е и откъде идва, като му покаже заплашителните писма. И без това живееше в постоянен страх, че той ще се повлияе от враждебността на придворните и ще я прогони.

— Защо не казахте поне на нас? — попита укорно Льо Норман дьо Турнем.

Жан нервно закърши ръце.

— Надявах се, като мине известно време, писмата да престанат да идват — отговори едва чуто тя, съзнавайки колко наивно звучат думите й.

* * *

Валери въздъхна облекчено. Най-после откри място, откъдето можеше да чува какво се говори в салона. Намираше се в малка стаичка до гардеробната, където съхраняваха костюмите за езда. Вероятно помещението е било построено допълнително, защото през тънката стена към салона се чуваше почти всяка дума. Тримата говореха за някакви писма, получавани от мадам. За момент Валери се почувства виновна, че стои тук и подслушва, но си спомни баща си и остана на мястото си. Графът й обеща да смекчи наказанието му, ако тя изпълни добре задачата си. Две, а може би и само една година в Бастилията вместо десетте, на които го осъдиха. Семейството й беше от обеднялата провинциална аристокрация. Тъй като не можеха да живеят само от земеделие, баща й започна контрабанда със сол. Няколко пъти се справи успешно, но накрая го заловиха на границата и го осъдиха.

Скоро след арестуването на баща й полицаите отведоха Валери при граф Дьо Морпа. Никога нямаше да забрави как я въведоха в кабинета му. Той отпрати секретаря си и остана насаме с нея. Безизразното му лице я уплаши до смърт. Въпреки това тя беше готова на всичко, за да спаси баща си. Когато обаче започна да разкопчава роклята си с треперещи ръце, графът я изгледа отвратено.

— За Бога, пощадете ме, мадмоазел.

Седна зад писалището си и продължи:

— Имам за вас много по-добра задача. Знам колко силно е желанието ви да помогнете на баща си.

Той й разкри какво иска от нея и Валери не се поколеба нито миг. Морпа й набави фалшиви документи, удостоверяващи, че е работила две години като камериерка на италианска херцогиня, и я изпрати при маркиза Дьо Помпадур. Два пъти в седмицата Валери трябваше да му докладва какви хора посещават мадам и за какво разговарят.

Валери чу стъпки в коридора и изскочи от стаичката. Гийом я изгледа недоверчиво.

— Какво търсиш тук? Днес мадам няма да излиза на езда.

Тя го изгледа надменно с котешките си очи.

— Няма да ми казваш как да си върша работата! Костюмът имаше нужда от почистване.

Слава богу, бе успяла да скрие уплахата си. От днес щеше да е двойно по-предпазлива.

* * *

Наближаваше единайсет, когато избраните от Луи придворни излязоха от концертната зала и се запътиха към частните покои на краля за късна вечеря.

— Гледахте ли новата постановка на Лашосе в „Комеди Франсез“? — попита херцог Дьо Лавалиер, който вървеше до Жан.

Тя поклати глава.

— Не, за съжаление. Ала мосю Волтер ми разказа, че пиесата е великолепна. Трябва да призная, че премиерите в парижките театри ми липсват.

Това беше едно от малкото неща, които й липсваха, откакто живееше в Двора. Но не можеше просто ей така да замине за Париж и да отиде на театър или на опера. Да, в Двора също даваха представления — два пъти седмично трупите на „Комеди Франсез“ и „Комеди Италиен“ пристигаха във „Версай“, но репертоарът беше консервативен. Твърде рядко се изпълняваха произведения от съвременни автори. Авторите пишеха нови пиеси и опери специално за определен повод от живота в Двора. Представленията протичаха в скована атмосфера и изобщо не можеха да се сравнят с трескавото очакване и въодушевлението на парижката публика. В Париж хората изразяваха възхищението или неодобрението си темпераментно, даже бурно, докато етикетът във „Версай“ не позволяваше на придворните даже да ръкопляскат в присъствието на краля.

Графиня Дьо Шеврьоз размени кратък поглед с принцеса Дьо Роан и измери Жан с презрителен поглед.

— Нима твърдите, че предпочитате представленията в Париж пред тези в Двора, маркизо?

Жан стисна зъби. И графинята беше една от многото дами в двора, които не се отказваха от надеждата да привлекат вниманието на краля. И тя, подобно на принцеса Дьо Роан, непрестанно търсеше удобни случаи да предизвика кралската метреса.

— Не, графиньо — отговори учтиво Жан. — Нямам предпочитания към едно или друго представление. Но понеже в Париж не е нужно да се отговаря на толкова високи изисквания, както в двора, авторите и актьорите се осмеляват да изпробват новости, което според мен е доста интересно.

Граф Дьо Морпа побърза да се намеси в подкрепа на графинята.

— Е, маркизо, несъмнено всяка пиеса или опера, доказали качествата си, рано или късно биват представяни и пред Негово Величество.

След уволнението на Ори графът се отнасяше към нея още по-арогантно отпреди. По дяволите, каза си гневно Жан, тези късни вечери са по-лоши от бой с пръчки.

— Надявам се, графе. Би било жалко кралят да не се наслади на новите постановки.

Забележката на Морпа беше абсурдна, защото именно той беше министърът, на когото се подчиняваше парижката полиция и който отговаряше за цензурата. Никой не знаеше по-добре от него, че когато оценяваха постиженията на актьорите и авторите, цензорите не се ръководеха толкова от качеството, колкото от морала и религията. Духовниците зорко бдяха заподозрените в богохулство автори да не попадат в Двора.

— Значи се съмнявате, че ми дават възможност да гледам най-добрите представления, мадам? — попита Луи. По обичая си той се държеше така, сякаш не забелязва напрежението между Жан и придворните.

Тя се поколеба, защото знаеше, че всички са наострили уши и дебнат всяка нейна дума. Налагаше се да формулира отговора си много внимателно.

— Като помисля за избора на театралните пиеси, сир, това подозрение просто ми се натрапва.

— Маркизата има право — опита се да й помогне херцог Дьо Ниверне. — Тук рядко гледаме нови произведения, Ваше Величество. Страхът, че няма да отговорят на високите изисквания на двора, пречи на театралите да ги изпълняват, затова предпочитат да играят стари, добре познати на всички ни пиеси — обясни откровено той. Една от особеностите на частните вечери беше правото на придворните да разговарят с краля свободно и непринудено.

Луи огледа замислено присъстващите.

— Тогава да променим традицията — предложи с усмивка той.

Жан кимна.

— Според мен немалко от новите произведения ще ви харесат, сир.

Луи отпи глътка вино.

— Ще ми кажете ли произведенията на кои автори ви липсват?

— О… на Мариво, Лашосе, Волтер…

Херцог Дьо Ниверне кимна.

— Точно така. И на Детуш.

— Аз пък не разбирам какво лошо има в пиесите на Расин и Корней. Освен това пиесите на мосю Волтер са доста оспорвани, нали? — обади се принцеса Дьо Роан от другия край на масата.

Жан не сметна за нужно да отговори на забележката. Вместо нея го стори кралят.

— Тук сте напълно права, принцесо.

Яркочервените устни на принцесата се извиха в сладка усмивка. В погледа, отправен към Жан, светна злобно тържество.

Разговорът премина към други теми. Вечерята приключи късно след полунощ.

— Дами и господа, желая ви приятна нощ!

Кралят стана рязко и без да даде време на придворните да се поклонят, улови ръката на Жан и я изведе от салона.