Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (51)

50

Белият кон, най-кроткият от двайсетте коня на маркизата, носеше името Албоен. Добродушен, вече на години, той не се стараеше да се доказва, както твърдеше конярят Себастиен. В момента той стоеше пред бокса му в средата на конюшнята и белият жребец нетърпеливо го побутваше с муцуна.

— С възрастта ставаш все по-лаком, драги — ухили се Себастиен и извади от джоба на палтото си ябълка. После нахлузи юздата на коня, сложи му дамско седло и затегна ремъците.

— Себастиен! Къде си се скрил? — извика нетърпеливо главният коняр, който чакаше отвън.

Себастиен въздъхна. Какво пак беше сгрешил? Излезе тичешком в двора и видя Августин, главния коняр, да стои под навеса с гневно изражение и ръце, опрени на хълбоците.

— Защо още не си разходил Персивал? И конюшнята още не е почистена! Как, мислиш, ще реагира ротмистърът, като види какво става тук?

Себастиен кимна нещастно.

— Много съжалявам, но ротмистърът ми заповяда първо да оседлая Албоен, защото маркизата желае да излезе на езда.

— Колко време ти трябва, за да оседлаеш един кон? Побързай, ако обичаш — изръмжа главният коняр; очевидно не желаеше да признае, че не е бил осведомен за това нареждане. — Хайде, какво чакаш!

Себастиен се върна с бързи крачки в конюшнята. Знаеше, че ако не побърза, ще си има ядове с ротмистъра, а това беше далеч по-неприятно от вечните критики на главния коняр.

Влезе в помещението и се затича към бокса на Албоен, ала чу шум от падаща кофа. Обърна се стреснато: една сянка бързо избяга навън. Какво ли беше това?

Белият кон изглеждаше неспокоен.

— Уплаши ли те някой, добричкият ми? — попита съчувствено Себастиен. Учуди се, защото обикновено Албоен не реагираше страхливо на шумове.

Даде му още една ябълка и го изведе на двора. Споменът за преобърнатата кофа бързо изчезна от главата му.

Просторният парк изглеждаше наистина величествен. Жан и Луи яздеха бавно по широката алея, следвани от личните кралски гвардейци. Феличе и Цезар тичаха наоколо и лаеха весело. Артур и Силви, любимите кучета на краля, не се отделяха от господаря си.

— Сигурна ли сте, че не е много уморително за вас? — попита Луи и Жан се усмихна.

— О, не, та ние едва се движим! Албоен е най-спокойният ми кон — отговори тя, макар днес белият жребец да изглеждаше малко нервен. Тя го помилва по шията и отново зарея поглед към безкрайния хоризонт, който я успокояваше.

— Свежият въздух явно ви се отразява добре — Луи помилва розовата й буза.

Да, Жан се радваше, че е навън. В последно време проявяваше голяма чувствителност към миризми. Десетките парфюмирани и напудрени хора в двореца й причиняваха гадене и понякога се опасяваше да не припадне. Доктор Кесне я уверяваше, че това е напълно нормално за жена в нейното състояние, но Жан не си спомняше да е реагирала така, докато беше бременна с Александрин.

— Ще възложа на Машо д’Арнувил да започне работа върху данъчна реформа — съобщи неочаквано Луи.

Жан отново помилва Албоен, ала жребецът нервно разтърси глава.

— Вероятно ще замените десятъка с друг данък?

Финансовите проблеми на страната не бяха тайна за никого.

Генералният контрольор на финансите също бе разговарял с нея по въпроса. Кралят се намираше в трудно положение: от една страна, на народа бе обещано с настъпването на мира да бъде премахнат военният данък десятък, от друга обаче, задлъжнялата държава спешно се нуждаеше от нови постъпления.

— В известна степен да. Мисля за по-малък данък, разпределен по друг начин.

Жан се учуди безкрайно.

— Наистина ли смятате да обложите с данък първото и второто съсловие?

Кралят отдавна говореше за обновяване на данъчната система, но ако наистина бе решил да посегне на привилегиите на аристокрацията и клира, мнозина щяха да го обвинят в ерес.

Луи подсвирна на кучетата и те се втурнаха напред по алеята.

— Засега мосю Машо д’Арнувил работи върху реформата тайно. Ще изчакаме и ще видим как финансовият съвет ще приеме предложенията му.

Жан кимна замислено. Направи й впечатление, че щом някое от кучетата се приближи, белият кон се извръща надясно. Все по-трудно й се удаваше да го укроти. „Да не е болен“, запита се разтревожено тя.

— Хайде, стига… какво ти става днес?

В този миг едно от кучетата профуча покрай тях и докосна коня. Албоен изцвили стреснато и се вдигна на задните си крака. Жан съобразително стегна юздите, но вместо да стъпи на предните си крака, уплашеното животно подскочи и препусна по алеята. Тя изпищя и отчаяно се опита да се задържи на седлото, докато конят галопираше като бесен.

— Помощ!

Само след минута се плъзна от седлото, изгуби опора, описа висока дъга във въздуха и падна на земята.

Силният удар я зашемети. Имаше чувството, че си е изпочупила всички кости. Положи огромни усилия, за да си поеме дъх. Друга част от нейното аз забеляза как Луи скача от коня и се навежда над нея с ужасено лице.

— Жан!

Помогна й да се изправи на крака и тя се опита да стъпи здраво на земята, но й се зави свят. Синият жакет на Луи се разми пред очите й. Жан стисна зъби и погледна в разтревоженото лице на краля.

— Ранена ли сте?

— Нищо ми няма — произнесе с мъка тя и се опита да се усмихне, ала пак й се пригади. Болките станаха непоносими. Усещаше долната част на тялото си като откъсната. Погледна се и изплака отчаяно. По светлата пола на костюма за езда бързо се разпростираше червено петно.

— Господи, не!

Той проследи погледа й и се обърна към гвардейците.

— Бързо, повикайте лекар! Веднага!

Жан потъна в черен мрак.

По-късно си спомняше само откъслеци от този ужасен ден. Главата й, положена в скута на Луи, шишенце с амоняк под носа й, грижовни ръце я полагат в постлана с мека материя кола. Отново и отново тъмните, изпълнени с болка очи на краля и гласът му: „Всичко ще се оправи! Всичко ще се оправи!“. И двамата обаче знаеха, че нищо няма да се оправи. Разкъсващите болки отново я тласкаха в черния мрак.

По-късно в спалнята й. Лекари, много лекари. Не само доктор Кесне, а и останалите кралски лекари. Помолиха Луи да излезе. Камериерки тичаха напред-назад с кани гореща вода и окървавени кърпи. От нея ли идваше цялата тази кръв?

Мадам Дю Осе държеше ръката й и по бузите й се стичаха сълзи.

Жан отново изгуби бебето.

Върху нея падна черна сянка, влезе в тялото й и стигна чак до сърцето. Още една загуба. Най-болезнената от всички досега.

След три дни висока температура и гърчове Жан потъна в дълбок сън, който я дари с милостта на забравата. Много хора бдяха до леглото й: графиня Д’Естрад, херцогиня Дьо Бранка, Абел… Луи държеше ръката й. Температурата спадна и болката се върна, завладя я като пламтящ огън, разпростря се по цялото й тяло. Измъчваше я чувство за вина. Защо излезе на езда в нейното състояние? Тя беше виновна за смъртта на нероденото дете. Защо не умря заедно с детето си?

Минаха дни. Жан продължаваше да се чувства изтощена и болна. Мисълта, че трябва да стане и да продължи да живее както досега, я ужасяваше. Едва навършила 27 години, тя се чувстваше безсилна като старица. Лежеше и апатично понасяше всичко, което правеха с нея. Даже Луи не беше в състояние да й даде утеха.

Две седмици след падането графиня Д’Естрад седна до леглото й и започна да я укорява:

— Мила, не бива да живеете само с болката. Това състояние не може да продължава вечно.

Жан се взираше в копринените завеси на леглото и мълчеше. Неспособна да понесе дълго строгия поглед на графинята, скри лице в шепи.

— Защо? Защо ми отнеха детето, което желаех така силно? — изплака горчиво тя.

Графинята я помилва по косата.

— Беше случайност. Трагична злополука.

— Сякаш се е откъснало парче от мен — продължи отчаяно Жан. Изпита усещането, че в нея се е отворил шлюз и цялата й болка избива навън. — Толкова исках дете от Луи! — изплака тя. — Понякога… понякога се питам дали Бог не иска да ме накаже!

— О, не! Недейте така, маркизо!

Двете жени се обърнаха стреснато към вратата. На прага стоеше Луи.

— Тук едно мило същество много иска да ви види, мадам — рече нежно той и поведе малката Александрин към леглото на майка й.

— Маман!

Жан се надигна във възглавниците.

— Детенцето ми! Ангелчето ми! — Едва в този миг осъзна, че през последните две седмици изобщо не е помислила за дъщеря си.

Малката се хвърли в ръцете й с присъщата си буйност.

— Болна ли си, мамо?

Жан безмълвно поклати глава.

— Защо плачеш тогава? — учуди се малката.

— Защото много ми липсваше, съкровище — отговори Жан и я притисна още по-силно до гърдите си, докато по бузите й се търкаляха едри сълзи.

Погледна към Луи над главата на Александрин и видя, че кралят се усмихва.

* * *

Още от самото начало мосю Бериер се усъмни, че Себастиен крие нещо. Докато го разпитваше, конярят заекваше и усукваше края на ризата си. Държеше се, сякаш лично е бутнал маркизата от гърба на коня, но и той потвърди думите на ротмистъра и на главния коняр: белият кон бил най-възрастният и най-кроткият в конюшнята на маркизата. Нищо не било в състояние да го извади от равновесие. Този ден обаче нещо бе станало с животното и Бериер беше сигурен, че Себастиен знае защо. Затова реши да отведе момъка в Париж. Друга обстановка по време на разпит обикновено правеше чудеса. И в този случай опитът му се потвърди. Себастиен едва не се разплака, когато го доведоха в полицията — очевидно беше слушал страшни истории за Бастилията и за жестоките методи на разпит. Лесно щяха да му измъкнат всичко, което знаеше.

— Хайде, момко, признай! Сигурно си сложил нещо в храната на старата кранта. Някой ти е платил за това, нали?

Себастиен зяпна ужасено.

— О, не! Никога не бих постъпил така, повярвайте ми!

— Не ме прави на глупак — отвърна грубо Бериер. — Сложил си нещо в храната на животното, нали?

— Не съм! Моля ви, повярвайте ми! — Бедният момък захълца отчаяно и съвсем тихо призна: — Случи се друго.

Бериер наостри уши.

— Какво друго?

Себастиен подсмръкна.

— Намерих нещо в колана на седлото…

Полицейският лейтенант остана много учуден, ала само след миг недоверието му се събуди.

— Защо ми го казваш едва сега?

— Защото ме беше страх мосю Августин, главният коняр, да не ме изхвърли от работа, като разбере, че не съм проверил повторно колана на седлото — отговори с треперещ глас момъкът и разказа на полицейския лейтенант какво се бе случило през онзи следобед. Как го повикали навън и как на връщане забелязал бягаща сянка и чул шум от преобръщане на кофа. — След като върнахме Албоен в обора, намерих в колана на седлото нещо лошо… стоманено острие…

Полицейският лейтенант кимна мрачно. Момъкът беше прав — никой нямаше да повярва на историята му.

— И ти изхвърли острието, за да не те обвинят, така ли?

Себастиен се поколеба, но после поклати глава.

— Не. Тук е, у мен.

И започна да изпразва джобовете си пред очите на Бериер. Дебел черен конец, монета, треска, с която вероятно си чистеше зъбите — и желязно острие.

Бериер бързо скри учудването си и посегна към уликата. Поради натиска на колана острието се е забивало все по-дълбоко в плътта на бедното животно. Нищо чудно, че се е изнервило.

Момъкът продължаваше да го гледа със страх като заек в капана.

— Вярвам ти, затова ще те пусна да си вървиш, но при едно условие.

Зарадван, Себастиен кимна.

— Няма да казваш на никого за острието! На никого, чуваш ли? Случката трябва да си остане между нас!

Полицейският лейтенант остана доволен, че инстинктът му отново не го е подлъгал. Банкерът Пари дьо Монмартел се бе обадил да му разкаже за злополуката и да го помоли да разследва случая дискретно, без да уведомява граф Дьо Морпа.

— Разбрахме ли се?

— Да, мосю, ще си мълча — обеща твърдо Себастиен.

* * *

Животът е въпрос на навик. Или поне повечето неща от живота. Човек свиква и с доброто, и с лошото — с добрите и красивите неща бързо, с лошите малко по-бавно и неохотно, но с времето се пригажда и към тях. Така стана и с Жан. Тя свикна с враждебността на придворните, проявила се още при влизането й в Двора. Стана нечувствителна към обидите. Анонимните писма, подигравателните стихчета и песни вече не я нараняваха както преди. В известна степен самата тя прояви готовност да се примири с тях. Бе готова да плати тази цена за всичко прекрасно, с което я даряваше любовта на краля.

За съжаление враговете й не си останаха само с писмата и песните. Доказателството се намираше в ръцете й, между палеца и показалеца на дясната й ръка. Даже без натиск стоманеното острие й причиняваше болка. Живо си представяше как се е измъчвал Албоен, когато металът се е забивал в хълбока му. Това мъничко парче метал беше причината за спонтанния й аборт. Жан не се усъмни нито за миг, че виновникът е граф Дьо Морпа. Той се бе опитал да я убие и замалко да успее! Натъртванията по тялото й още личаха, но най-страшна беше загубата на очакваното е такъв копнеж бебе! Отново болка изгори сърцето й. Все още се чувстваше слаба и нямаше никакво желание за живот. Доктор Кесне й обясни, че е изгубила много кръв, и я помоли да се щади повече.

— Ще минат няколко седмици, докато си възвърнете силите, маркизо.

Жан се взираше втренчено в парченцето метал, причинило нещастието й.

— Не мога да повярвам — промълви беззвучно тя.

— Ако ми позволите тази забележка, маркизо, смятаме, че оттук нататък трябва да сте много предпазлива — каза главният полицейски лейтенант.

Жан кимна безмълвно.

— Най-добре се погрижете някой да опитва ястията и напитките ви. Поне за известно време. За всеки случай — подкрепи го Льо Норман дьо Турнем.

Пастрокът й и Пари дьо Монмартел пристигнаха във „Версай“ заедно с мосю Бериер веднага щом разбраха как е станала злополуката.

— Ще ви задам един въпрос, мосю — обърна се Жан към главния полицейски лейтенант, — и ви моля да ми отговорите честно. Вярвате ли, че зад покушението срещу мен стои граф Дьо Морпа?

Бериер се поколеба за миг, но кимна.

— Всички улики сочат към него, маркизо. За съжаление обаче не разполагаме с еднозначни доказателства.

— Много ви благодаря за откровеността, мосю Бериер.

Полицейският лейтенант се сбогува и Жан остана сама с двамата си довереници. Реши да говори направо.

— Кралят ми каза, че е готов да махне граф Дьо Морпа от Двора, но се нуждае от основателна причина.

— Може би не е зле да се съюзите с някого от противниците му в Двора — предложи след кратък размисъл Пари дьо Монмартел.

Жан разбра веднага за кого става дума и всичко в нея се възпротиви.

— Сериозно ли смятате, че е добре да вляза в заговор с херцог Дьо Ришельо?

Пари дьо Монмартел вдигна рамене. Личните отношения не го вълнуваха особено.

— И защо не? Той е най-сериозният противник на Морпа в Двора — усмихна се многозначително и добави: — Знаем какъв труд полагат шпионите му, за да открият грешки в работата на Морпа като министър.

— Мосю Пари дьо Монмартел е прав — подкрепи го решително Льо Норман дьо Турнем.

Жан беше готова да заплаче. Припомни си надменната усмивка и дръзките погледи на Ришельо и потрепери. Беше в двора повече от три години, а той продължаваше да се отнася към нея като към евтина парижка проститутка, готова да преспи с всекиго за няколко ливри. „Приемете комплиментите ми, маркизо. Не очаквах да ви заваря още в Двора при завръщането си.“ Не! Няма да го моли за помощ! Та тя не може да го понася!

От друга страна обаче… Съюзът с Ришельо откриваше много възможности.

Наистина ли шпионите на херцога следят всяка стъпка на Морпа? Думите на Пари дьо Монмартел не излизаха от ума й.

Следобед двамата с краля излязоха да се поразходят в градината на малкия ермитаж край Драконовата порта. Луи стисна ръката й и измери с тревожен поглед хлътналото й лице.

— Добре ли сте? Още сте доста бледа.

— Много по-добре съм — побърза да отговори Жан. — Доктор Кесне смята, че съм бледа, защото съм изгубила много кръв.

Опита се да се усмихне, но усети металното острие върху кожата си и потрепери. Обзе я силно желание да разкаже всичко на краля, но осъзна, че няма да успее да го убеди. Липсваха й доказателства за вината на Морпа. Подозрението щеше да падне върху бедния Себастиен, който не би могъл да се защити.

Луи кимна замислено.

— Искам да се храните по-добре.

Жан се намръщи многозначително.

— Значи ме намирате за мършава?

Луи се засмя облекчено.

— Не, скъпа моя. Много добре знаете, че каквато и да сте, аз ви намирам за най-красивата жена на света.

Жан изпита известно съмнение. Беше отслабнала и продължаваше да губи килограми. Изпитваше страх да не би някоя жена с пищни форми да привлече Луи. Едва потисна тежката си въздишка. Сигурно беше нервна само защото последствията от спонтанния аборт държаха краля далеч от леглото й.

Той я прегърна и я привлече към себе си.

— Много искам да оздравеете бързо и да възстановите силите си.

Думите му я успокоиха, ала дълбоко в себе си знаеше, че ще оздравее истински едва когато граф Дьо Морпа изчезне от Двора.

Започна да наблюдава тайно херцог Дьо Ришельо. Отбелязваше много точно и най-дребните му сблъсъци с Морпа, пренебрежителното свиване на устните, когато той влизаше в салона, задоволството, когато кралят хокаше своя министър. Пари дьо Монмартел се оказа прав — зад жестовете на Ришельо прозираше нещо повече от враждебност. Той мразеше Морпа, макар умело да прикриваше чувствата си под високомерната маска на потомствен аристократ, който стои много по-високо от графа.

Как да го накара да й помогне? Точно него! Жан си спомни един от принципите на маршал Дьо Сакс: моментът на изненадата е най-важната предпоставка за успешно нападение. Най-добре лично да посети херцога. Сложи си малко руж, за да прикрие бледината на бузите си, и излезе от покоите си.

— Съжалявам, но в момента мосю Дьо Ришельо не желае да бъде обезпокояван — заяви лакеят. Очевидно не я позна, защото лицето й беше скрито под дантелено було.

— Сигурна съм, че херцогът ще ме приеме — отговори спокойно Жан и му подаде запечатан плик.

Лакеят изчезна. Тя имаше достатъчно време да разгледа креслата и двата лакирани китайски скрина в преддверието, в отлична хармония с яркочервените завеси и тежкия гоблен на стената. „Този мъж има вкус, трябва да му го призная“, помисли си с усмивка Жан.

— Моля мадам да ме последва — покани я лакеят и тя тръгна след него по широк коридор с множество врати. За Версайските условия херцогът разполагаше с просторно и удобно жилище и мнозина му завиждаха за това.

От близкия салон долетя звънък женски смях и Жан изкриви уста. Естествено. С какво друго би могъл да се занимава Ришельо по това време на деня… Лакеят я въведе в малък салон.

Херцогът не я остави да го чака дълго. Появи се по домашен халат, без яка и шалче. Жан изпита облекчение, като видя, че поне носи панталон до коленете и чорапи.

— Моля да ме извините за небрежния вид, мадам, но тъкмо бях зает…

— О, съжалявам, че ви попречих.

— Няма нищо. Несъмнено ще мога да си доставя същото удоволствие и по-късно — отговори той с подигравателна усмивка.

Жан вдигна булото и за момент в погледа на херцога се мярна несигурност. Не беше обичайно кралската метреса да дойде в апартамента му рано следобед. Все пак той бързо си възвърна самоувереността.

— Горя от желание да узная на какво дължа тази висока чест да ме посетите в жилището ми, мадам.

Херцогът посочи шафрановожълтия диван и небрежно приседна в креслото насреща й.

Жан се усмихна, доволна от водещата си роля.

— Дойдох при вас, херцоже, защото вярвам в нашия общ интерес.

— Сериозно? — ухили се дръзко мъжът. — Нямах представа, че сте готова да изневерите на краля. С което в никакъв случай не отричам абсолютната ви способност да задоволявате двама любовници.

Жан пренебрегна думите му.

— Имам предвид граф Дьо Морпа.

Херцогът наостри уши.

— Какво ви е накарало да предположите, че имаме общ интерес по отношение на тази личност?

Скръсти ръце пред гърдите си и Жан неволно се възхити на необикновения осмоъгълен рубин, който грееше върху пръстена му. Беше го наследил от правуйчо си, кардинала, а той, от своя страна, го бе получил в дар от Луи XIII.

— Хайде да си спестим този театър, мосю. Знам, че изгаряте от желание граф Дьо Морпа да се махне от Двора. Вашите шпиони от доста време се опитват да открият слабости в работата му, по-специално в ръководството на кралската флота. Аз… аз искам да ви подкрепя.

Ришельо не се опита да скрие смайването си.

— И как ще изглежда вашата… подкрепа? — попита той.

Жан въздъхна недоволно. Всяка дума в устата на този човек звучеше като намек за интимност.

— Ще се погрижа кралят да бъде уведомен незабавно и по правилния начин за всичко, което откриете в ущърб на министъра.

— Това мога да го направя и аз, маркизо.

Жан се усмихна едва забележимо.

— Лъжете се, мосю Дьо Ришельо. Да бъдем честни: кралят ви цени като близък приятел, но много лесно би ви заподозрял в нелоялност, ако разкритикувате министъра му, права ли съм?

Ришельо кимна мрачно и се наведе към нея.

— Някой казвал ли ви е колко е опасно да се месите в тези отношения? Въпреки красотата ви…

— За съжаление се оказа, че е много по-опасно да не се меся в тези отношения — отговори твърдо Жан и се надигна.

Ришельо скочи и застана пред нея.

— Ще помисля върху предложението ви, мадам. — Поклони се, целуна й ръка и я задържа в своята. — Ами ако ви доставя желаните сведения и в замяна поискам една нощ с вас? Ще ми дадете ли една нощ срещу прогонването на министъра? — Очите му светнаха дръзко.

Жан издърпа ръката си с ледено изражение. Ришельо избухна в луд смях.

— Опасявам се, че не сте готова, маркизо. Много жалко, защото щяхме да се забавляваме отлично. Явно в най-дълбоката си същност вие си оставате малката буржоазка, каквато бяхте.

Жан също се засмя.

— Сигурно сте прав, херцоже — отвърна тя и го дари със загадъчна усмивка. После спусна булото над лицето си и излезе от салона.

* * *

Минаха две седмици. Ришельо бе помолил краля да му даде отпуск по семейни причини и замина незнайно къде. След това пристигна писмо.

Мадам,

По наскоро обсъждания въпрос има ново развитие и се надявам да ви заинтересува. Както чух, следващата неделя и вие като мен ще вземете участие в малкото празненство на мадам Шатле и мосю Волтер. Там ще ви разкажа всичко.

С най-голямо уважение,

Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси, маршал херцог Дьо Ришельо

Жан прочете писмото с облекчение. Още преди няколко дни беше получила покана за празненството на Волтер и мадам Дю Шатле. По същото време Луи бе предвидил среща с кардиналите и епископите и възнамеряваше да вечеря с тях. Метресата нямаше място сред духовниците, затова Луи не се възпротиви на отиването й в Париж. Само доктор Кесне я изгледа укорително, като чу за плановете й.

— Помолих ви да избягвате пътуванията, маркизо. Разбрахме се да се щадите повече.

— Знам, знам, докторе — отговори ведро Жан. — Но повярвайте ми, това отиване в Париж ще допринесе за оздравяването ми много повече от всяка почивка.

Най-сетне дойде и неделята. Жан се радваше на предстоящата вечер. Не само защото очакваше да научи с какви сведения разполага Ришельо, а и защото очакваше да се срещне с много от старите си парижки приятели.

Жан влезе в празнично осветения салон. Мадам Дьо Тенсен, мадам Дьо Сесак и мадам Дьо Винтимий веднага я наобиколиха. Присъстваха и маршал Дьо Сакс, и много поети и философи. Жан познаваше добре Волтер, Мармонтел и Кребийон, но младите, свободни по дух интелектуалци все още й бяха чужди. Много скоро се разгоря бурна, страстна дискусия и тя се почувства като в младите си години. Волтер я запозна с писателя Жан Жак Русо, с маркиз Дьо Монтескьо, с математика и философа Жан Батист льо Ронд д’Аламбер, незаконен син на мадам Дьо Тенсен, и с мрачен млад поет на име Дени Дидро. Жан го помнеше от едно посещение при доктор Кесне и знаеше, че творбите му са трън в очите на кралската цензура.

В центъра на оживения разговор стоеше новият амбициозен проект на интелектуалците. Енциклопедията — своеобразен универсален лексикон със статии за науките, за философията и изкуствата, за религията, но и за различните занаяти и ежедневните занимания. Жан се заслуша с нарастващ интерес.

Появи се Емили дю Шатле — домакинята на вечерта. Поздрави първо Жан и я целуна по двете бузи.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете! — възкликна тя и я отведе по-далеч от мъжете.

— Разбрах, че имам повод да ви поздравя — рече топло Жан. От Волтер бе узнала, че мадам Дю Шатле чака дете.

— А, да — отвърна смутено дамата. — На моята възраст… малко необичайно, нали разбирате? Много се надявам детето да не е идиот. Би било голям удар за мосю Волтер… и за мен, разбира се.

— Не говорете така! Ще родите гений, сигурна съм. При тези родители не е възможно друго. Прекрасно е да имате дете.

Жан разбираше, че Емили дю Шатле е загрижена не само за бебето, но и за себе си. След четиридесетгодишна възраст раждането ставаше риск и за майката.

Домакинята се засмя.

— Елате, скъпа. Мосю Дьо Ришельо ви очаква. Накара ме да му обещая веднага да ви отведа при него. После ще си побъбрим на воля.

Жан влезе в будоар, доста отдалечен от салоните на къщата. Тъмночервено копринено кадифе покриваше стените на малкото помещение, два удобни дивана канеха посетителите да поседнат — или по-скоро да полегнат. „Най-подходящото място за среща с Ришельо“, каза си с насмешка тя.

При влизането й херцогът се изправи учтиво. По изключение лицето му беше напълно сериозно.

— Маркизо, за мен е чест.

— Мосю.

Той й подаде дебела папка.

— Мисля, че намерих, каквото търсехте.

Жан отвори папката и прелисти няколко гъсто изписани страници.

— Доколкото разбирам, това е доклад за състоянието на флота.

Ришельо кимна.

— Да, и в него подробно е описано колко небрежно и опасно е било управлението на граф Дьо Морпа. Източноиндийската компания е изгубила няколко кораба — паднали са в лапите на англичаните, а е можело да се спасят, ако капитаните им са били информирани навреме за опасностите на маршрута. Освен това мосю Морпа е занемарил строежа на нови военни кораби, а това е подсъдно.

Жан загуби дар слово. Получила бе много повече, отколкото очакваше.

Ришельо се поклони.

— Предоставям на вас, мадам, да измислите как е най-добре да доведем тези престъпления до знанието на краля.

— Кралят ще ви бъде много благодарен за тези важни сведения, херцоже. Много повече от мен — увери го откровено Жан и затвори папката.

* * *

Граф Дьо Морпа слушаше подробните обяснения на граф Д’Аржансон само с едно ухо. Беше спал лошо. Стомахът отново му създаваше проблеми. Внезапната проява на добри отношения между маркизата и Ришельо никак не му харесваше. Един агент му бе съобщил, че двамата са разговаряли на празненството у Волтер. Той въздъхна недоволно и отпи глътка чай.

Ришельо и онази Помпадур — всъщност двамата си пасваха перфектно! Сводникът и метресата. Първият камерхер на краля му беше не по-малко омразен от маркизата. Не понасяше начина, по който Ришельо се пъчеше с приятелството на Негово Величество, гадеше му се от проклетото му високомерие. Крайно време беше кралят да възнагради услугите му с титлата херцог — така Ришельо вече нямаше да има по-висок ранг от него.

— Съгласен ли сте с мен?

Въпросът на Д’Аржансон го изтръгна от неприятните мисли. Морпа нямаше понятие за какво се говори, но за всеки случай кимна.

— Да, разбира се… разбира се…

— Добре. — Д’Аржансон си записа нещо и Морпа се постара отново да се съсредоточи върху обсъждането.

— В мирно време бюджетът ще бъде значително съкратен, но имайки предвид, че в колониите рано или късно отново ще се стигне до сблъсък с англичаните… — продължи поучително Д’Аржансон.

В този момент от преддверието се чуха гласове. Вратата се отвори.

— Мадам, министърът е на заседание, сега не можете да… — извика отчаяно секретарят на Морпа.

— Няма да се забавя много — отговори му добре познат женски глас.

Маркизата! Тази жена се превръщаше в кошмар.

Жан влезе в кабинета с високо вдигната глава и папка под мишница. Следваше я графиня Д’Естрад, вечната й сянка. В първия момент Морпа не повярва на очите си.

Жан улови слисания поглед на министъра и се усмихна доволно. Спря пред масата, около която седяха Морпа и Д’Аржансон, кимна учтиво на графа и се обърна към домакина:

— Мосю Дьо Морпа, не искам да говорят зад гърба ми, че викам министрите на краля в покоите си, затова идвам при вас. Според мен е справедливо и вие да получите доклада, който днес ще бъде връчен на краля.

Морпа явно не разбра за какво става дума. Жан му връчи папката и той я отвори.

— Доклад за състоянието на флота?

Жан забеляза несигурните светлинки в очите му. Морпа прелисти набързо страниците, прочете по нещо тук-там, после с презрителен жест тръсна папката на масата.

— Смешно! Знаете ли защо строежът на нови кораби бе занемарен? Защото парите за корабостроене отидоха в други ръце, мадам.

— Навярно е по-точно да се каже, че са потекли по други канали. — Жан изобщо не се стараеше да скрие сарказма в гласа си.

— Точно така, мадам — потвърди графът, ставайки все по-дързък. — Например във вашия театър. Цял Париж говори как вие пилеете парите на краля.

— Което дължа главно на авторите на онези подли памфлети — Жан опря ръце на кръста си и го погледна предизвикателно. — Впрочем, мосю Морпа, открихте ли най-сетне кои са те?

Той й хвърли надменен поглед.

— Щом узная, ще съобщя на краля, мадам. А сега ви моля да ни извините.

„Явно е овладял тревогата си“, прецени Жан. Погледът й остана все така студен.

— Вие не изпитвате никакво уважение към метресите на краля, графе.

Морпа, който отново се бе навел над документите, вдигна глава.

— Напротив, мадам… — гласът му преливаше от презрение — Винаги съм се отнасял към тях, както заслужават, все едно към кое съсловие принадлежат.

Графиня Д’Естрад шумно пое въздух, граф Д’Аржансон погледна министъра с неподправен ужас.

Жан беше готова да го зашлеви. Най-сетне Морпа показваше истинското си лице. Всичко, което бе изстрадала заради този човек през последните месеци, избликна на повърхността — обидите, страхът, безсилният гняв, болката от загубата на детето. Тя извади от джоба си желязното острие и го тикна пред лицето му.

— А вие винаги сте подценявали кралските метреси, мосю — и продължавате да го правите!

Морпа потрепери.

Жан прибра острието, завъртя се рязко и излезе от салона като генерал след обявяване на война. Носилката я чакаше в коридора.

* * *

Луи прочете доклада до края и започна отначало. Страница по страница, дума по дума.

— Тук са повдигнати тежки обвинения срещу министъра. Нашата флота е в много лошо състояние и поради това са загинали много хора.

Въпреки това не изглеждаше напълно убеден. Жан прочете в очите му въпрос. Очевидно се налагаше отново да му обясни защо толкова държи Морпа да изчезне от Двора. Така да бъде.

— Сир, когато ме направихте това, което съм днес — започна смело тя, — ми казахте, че обичате честността ми. Затова сега ще бъда честна докрай. Мосю Дьо Морпа ме унижаваше и обиждаше, и то не само публично и пряко, което е достатъчно позорно, а и чрез анонимни стихове, писма и непрестанни опити да настрои народа на Париж срещу мен. — Жан се стараеше да говори с неутрален тон, ала вълнението заплашваше да я надвие. — Убедена съм, че именно той ми е изпратил фиолата, която избухна. Този човек се погрижи да падна от коня… и да изгубя нашето дете.

Гласът й пресекна.

Луи загуби дар слово. Жан направи крачка напред, положи металното острие върху масата и отново отстъпи назад.

— Моля ви за прошка, сир, че говоря така грубо, но аз винаги ще мразя граф Дьо Морпа и няма да се чувствам в безопасност, докато той е в Двора. Знам, би било ужасно министърът да изпадне в немилост заради личните чувства на вашата метреса, затова се постарах да ви предоставя доказателства за неговата обективна вина — свидетелства, че той е лош, безотговорен министър и няма да липсва във вашето правителство — заключи тя и сама се учуди с каква студенина и твърдост говори. Такава обаче беше истината. Или Морпа, или тя — един от двамата трябваше да си отиде.

* * *

В галерията с огледалата цареше вълнение. Още от рано сутринта събраните там придворни си шепнеха възбудено и се опитваха да разберат какво точно се е случило. Правеха се невъзможни предположения, разказваха се недостоверни истории. Най-абсурдното твърдение, стигнало до ушите на херцог Дьо Ришельо, беше, че кралят е обявил намерението си да изгони маркиза Дьо Помпадур от Двора, затова тя отишла при Морпа и му направила сцена.

Херцогът се усмихна потайно. Вчера маркизата бе връчила доклада му на краля и той беше готов да се обзаложи на пръстена на прачичо си, че не нейните, а дните на Морпа в двора са преброени. Министърът на флота разговаряше с граф Д’Аржансон и братовчед си, кардинал Дьо Ларошфуко. Движеше се припряно, изглеждаше необичайно нервен — сякаш предусещаше, че в този момент се решава съдбата му.

Ришельо реши да се порадва на нещастието му.

— Добро утро, господа — поздрави той малката група.

Тримата отговориха учтиво на поздрава и херцогът се обърна с лицемерна усмивка към Морпа:

— Доколкото разбрах, вчера сте имали необичайна следобедна визита, графе.

Министърът го погледна раздразнено.

— Да, маркизата. — Хората наоколо замлъкнаха смутено и това явно го вбеси. — Очаквайте посещението на маркизата в покоите ми да й донесе нещастие. Много добре си спомням как някога ме посети мадам Дьо Майи и само след два дни отиде в историята. След нея дойде херцогиня Дьо Шатору, която според слуховете съм бил отровил…

— Млъкнете, братовчеде! — изсъска предупредително кардиналът.

Ала Морпа се изсмя шумно и фалшиво. Очите му светеха трескаво.

— Точно така, аз нося нещастие на всички кралски метреси — заключи дрезгаво той.

Очевидно не забелязваше ужасените погледи на придворните и старанията им да се отдръпнат от него. „Ако не беше толкова отвратителен, сигурно щях да го съжаля“, каза си Ришельо с насмешка към себе си.

* * *

Жан седеше на нисък стол до писалището на краля. Приказките на министъра в галерията с огледалата се разпространиха като огън във „Версай“ и много бързо стигнаха до ушите на монарха. Луи незабавно повика в кабинета си херцог Дьо Ришельо и граф Д’Аржансон.

— Моля да повторите думите на граф Дьо Морпа, казани тази сутрин във ваше присъствие, мосю Д’Аржансон — нареди строго Луи.

Жан не помръдваше. Отдавна знаеше, че високомерният Морпа сам ще си нанесе решаващия удар, който ще го прати в гроба. Министърът вече беше част от миналото.

Ужасно смутен, Д’Аржансон повтори дума по дума непредпазливите изказвания на Морпа." … херцогиня Дьо Шатору, която според слуховете съм бил отровил… аз нося нещастие на всички кралски метреси."

Лицето на краля остана безизразно.

— Потвърждавате ли чутото, мосю Дьо Ришельо?

— Да, сир. Със съжаление трябва да призная, че граф Дьо Морпа употреби точно тези думи.

— Благодаря ви, господа. Може да се оттеглите.

Двамата мъже се поклониха и излязоха от кабинета.