Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (19)

18

Даже през затворените прозорци шумът от непрестанно пристигащи и заминаващи карети се чуваше съвсем ясно. Тропотът на конете, гневните викове на носачите, маршировката на гвардейците представляваха част от ежедневието на кралските министри.

Без да се притеснява от шума, с който бе свикнал от години, граф Дьо Морпа даваше нарежданията си. Главният полицейски лейтенант Фейдо дьо Марвил стоеше почтително приведен пред писалището на министъра и търпеливо чакаше секретарят и двамата писари да излязат от кабинета му. Дългото гъше перо се плъзгаше, скърцайки, по хартията. Най-сетне Морпа приключи с писането, вдигна глава и даде знак на Марвил да се изправи.

— Е, какво открихте?

Фейдо дьо Марвил отново се поклони почтително и започна да изрежда резултатите от проведеното разследване:

— Нашето подозрение се потвърди, графе. Негово Величество наистина има връзка с мадам Д’Етиол… прекарва нощите с нея в частните си покои…

Морпа стисна устни и впи гневен поглед в лицето на своя подчинен. Ето че слуховете, които от няколко дни обикаляха двореца, се оказаха истина! Кралят си беше взел за любовница мадам Д’Етиол. Точно нея!

Министърът завъртя перото между пръстите си и попита тихо:

— Откога е тук дамата?

Марвил познаваше началника си и умееше да прониква зад безизразната му маска. Морпа явно беше много недоволен от развитието на събитията.

— По всичко изглежда, че е заповядал да я доведат във „Версай“ още в деня след бала в кметството.

— И оттогава дамата не е напускала частните покои на Негово Величество?

— Да, мосю. С изключение на два следобеда, когато посети „Етиол“, за да види дъщеря си.

Министърът отказваше да повярва на чутото. Не беше очаквал това. Очевидно малката буржоазка се отличаваше със забележителна страст, щом кралят я бе задържал в двореца толкова дълго. Главният лейтенант на полицията се поклони и излезе, а министърът се опита да се пребори с обхваналото го безпокойство. „Тази жена е само приключение, което няма да продължи дълго — мъчеше се да си внуши той. — Най-късно след няколко седмици, когато кралят потегли към Фландрия на война, връзката им ще приключи.“ Ала завладялото го недобро чувство остана.

* * *

През последните две седмици слънцето грееше все по-силно и природата се събуди за нов живот. Дърветата се покриха с нежна зеленина, птиците пееха пролетни песни.

Жан и Луи препускаха буйно по самотните поля. Двама кралски гвардейци ги следваха на дискретно разстояние.

Този следобед Луи се освободи от всички свои задължения, за да бъде с нея. През последните дни двамата прекарваха много време заедно и Жан предчувстваше защо. Пролетта предвещаваше възобновяване на военните действия във Фландрия. Кралят щеше да потегли към бойното поле начело на войските си. Жан умираше от страх, че този ден ще настъпи много скоро, а с него ще дойде и краят на тяхната любов.

Как ще постъпи Луи? Сигурно ще я прати обратно в „Етиол“…

Преди няколко дни се случи нещо неприятно. Жан получи писмо от Шарл. Неизменно флегматичният й съпруг я заклеваше с учудващо страстни думи да прекъсне връзката си с Луи и да се върне при него. След дълъг размисъл тя реши да покаже писмото на краля. Не без задни мисли, защото с Луи никога не бяха говорили, че тя е омъжена жена, а на всичкото отгоре не произхожда от аристокрацията и това я прави нежелана в Двора.

Луи прочете писмото с видимо учудване и лицето му се вледени. „Съпругът ви явно е почтен човек“ — отбеляза кратко той и й върна писмото. През следващите два часа се държа хладно, дори отчуждено и Жан се разкъсваше от мисълта дали не е извършила груба грешка и го е разгневила. Никога повече не спомена Шарл и писмото, но несигурността й растеше с всеки изминал ден. Как да разбере дали означава нещо за Луи, или не?

Прибави се и друго: присъствието й в Двора не остана незабелязано. Носеха се слухове. Жан научи, че монсиньор Бойе, възпитател на дофина и глава на клерикалната придворна фракция (така наричаха силно вярващия кръг около кралицата), е притиснал камердинера Льо Бел, за да узнае с коя дама прекарва нощите си кралят.

Жан се опитваше да изтласка мислите за неизвестното бъдеще по-назад в съзнанието си. Пришпори коня и препусна в луд галоп. Свежият въздух в лицето й я опияняваше. За малко забрави всичко около себе си и се отдаде на възраждащата сила на живота.

Обърна се назад, за да види дали Луи я следва, и отново пришпори коня, тръпнеща от неудържима енергия. Изкачи първа възвишението и продължи нататък, но Луи бързо я настигна.

Двамата спряха конете, спогледаха се и избухнаха в задъхан смях. Луи я привлече към себе си и я целуна. Когато най-сетне се отделиха един от друг, и двамата бяха сериозни.

Жан се облегна на гърдите на любимия си и безмълвно се загледа в поразителната панорама пред тях. Зелени поля, оградени с гористи хълмове, тясна долина, през която течеше река. Местността излъчваше вечен мир и спокойствие.

— Прекрасно е тук — пошепна тя, все още задъхана от ездата. — Вижте онзи малък дворец на хълма! Възхитителен е, нали?

— Следващата седмица ще застана начело на армията, за да я поведа към Фландрия — съобщи кралят. — А вие ще се върнете в имението си в „Етиол“.

Жан се вцепени. Луи извърна глава. Настъпи моментът, от който се страхуваше до смърт. Сърцето й се сви от болка. Значи всичко свърши. По гърба й пропълзя леден студ. Защо тя, глупачката, беше вярвала и се беше надявала, че той няма да я захвърли?

Кралят се обърна към нея и продължи все така хладно:

— Ще се върна през есента и тогава отново ще бъдете до мен. Във „Версай“.

За момент Жан се усъмни дали е чула добре. В сърцето й забушува буря от противоречиви чувства. Опита се да улови погледа на краля. Сигурно й се подиграваше! Ала той я гледаше топло и напълно сериозно.

— Но, сир, как… — започна плахо тя и замлъкна. Не знаеше какво да каже.

Кралят се засмя, сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Ще намерим решение.