Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (14)

13

„Версай“, на чието великолепие и големина завиждаше и се възхищаваше цяла Европа, тази вечер сияеше в целия си блясък. Безброй свещи и факли осветяваха двореца и златното сияние се виждаше още отдалеч.

Каретите напредваха сред море от светлини. Сякаш целият град се бе запътил към „Версай“. Първите любопитни се бяха настанили край портите още следобед, за да заемат най-добрите места и да видят костюмираните гости. Хиляди хора се блъскаха и напираха към оградата; кралските гвардейци с мъка ги удържаха да не нахлуят в парка.

— Гледай натам, натам! В каретата, запрегната с шест коня! Ето го и Орлеанския херцог! — Дребен мъж с дървени обувки и вехт жакет проточи шия и възбудено се провря напред. Белези от едра шарка покриваха цялото му лице. Той смушка съседа си и посочи с вледенените си пръсти разкошната карета, запрегната с шест расови коня. Днес дори Орлеанския херцог чакаше на опашка като всички и напредваше съвсем бавно.

Жената до него опря ръце на пълните си хълбоци и поклати глава.

— Не, драги, този не е Орлеанския херцог, а принц Конти. Виждала съм герба му.

В следващия миг жената изкрещя възмутено и си нахлупи бонето, което някой от навалицата се бе опитал да отмъкне.

— А онзи там? Май е принц Дьо Субиз?

Един кочияш загуби търпение и скочи.

— Махайте се! Освободете пътя, какво чакате! — изкрещя той и размаха камшик с надеждата най-сетне да потегли.

Няколко души се развикаха, но множеството се отдръпна едва когато кралските гвардейци извадиха сабите си и заплашиха да приложат сила. Върволицата от коли отново се задвижи.

Минаха през златните порти и Жан залепи чело о прозорчето на каретата, за да види огромния, осветен с факли Avant-Cour — почетния двор. Вляво и вдясно се издигаха две величествени постройки. Каретата мина през още една златна порта, влезе в кралския двор и спря пред широко мраморно стълбище.

Лакей отвори вратичката на каретата и направи дълбок поклон. Жан пое дълбоко дъх, прихвана полата си и слезе.

* * *

Топла светлина от безброй свещи и тържествена музика посрещаха посетителите при влизането им в официалните салони. Празнично украсени, помещенията бавно се изпълваха с хора в най-разнообразни костюми. Гостите минаваха през многобройни салони, за да стигнат до Огледалната зала, където в полунощ се очакваше откриването на бала. Жан с мъка се придвижваше напред сред навалицата от пъстро облечени гости. Усещаше любопитни погледи и се зарадва, че носи маска, която й позволява да скрие обзелата я несигурност.

Трудно беше да остане равнодушна пред толкова разкош. Специално за бала стените бяха покрити с червена дамаска. От двете страни се редяха блестящи мраморни стели, великолепни камини, огледала, сребърни скулптури, стъклени фигури и огромни картини в златни рамки. Тук живееше кралят. Тези салони демонстрираха по внушителен начин кралското величие и не допускаха съмнение в могъществото на монарха.

Пред входа на Огледалната зала имаше опашка. Охраняващите вратата гвардейци внимателно проверяваха поканите на гостите.

Жан се нареди сред чакащите. С всяка крачка страхът й нарастваше. Оказа се, че гвардейците не пропускат всички гости!

Ами ако и нейната покана не й осигурява достъп до Огледалната зала? Това означава да не види как кралят открива бала в полунощ. Толкова труд за нищо!

Слисаният господин, недопуснат да влезе, очевидно не повярва в лошия си късмет.

— Но аз имам покана! — настоя той.

— Съжалявам, мосю, но тя не ви дава право да влезете в Огледалната зала за откриването на бала. Отстъпете, моля — подкани го строго гвардеецът на вратата.

Венецианският търговец след него имаше повече късмет. Пропуснаха го да влезе, ала Жан така и не видя по какво поканата му се различаваше от тази на предишния господин.

Тя напредваше крачка по крачка и нервите й все повече се опъваха. Само още няколко метра… Двойката пред нея — овчар и нимфа — бе отхвърлена.

Гвардеецът я погледна въпросително.

— Мадам Д’Етиол — представи се тя, стараейки се да изглежда спокойна, и му подаде поканата си. Мъжът потърси в списъка, който държеше в ръка, скоро намери, каквото търсеше, и кимна.

— Заповядайте, мадам.

Жан въздъхна облекчено и мина край него. С дискретен поглед към поканата на отхвърления овчар тя установи, че в горния десен край липсва Бурбонската лилия — вероятно тъкмо по нея различаваха избраните от обикновените гости.

Жан влезе в осветената от безброй свещи огледална зала и спря, заслепена от приказно святкащото море от светлини. Блясъкът на златото и среброто, кристалните полилеи, гладкият мрамор и ярките бижута на гостите се отразяваха в огромните огледала и обгръщаха човешкото множество в топло златно сияние. Нежнорозовите листенца, с които беше посипан подът, ухаеха замайващо и Жан изведнъж се почувства като в приказка.

Яркоцветното множество от гръцки богове, ориенталци, нимфи, духове, куртизанки, китайци, овчари, градинари, романтични цветарки се движеше във всички посоки. Водеха се шумни разговори. Ориенталски благородник явно остана впечатлен от костюма й, защото галантно склони глава в нейната посока. Жан му кимна с усмивка.

* * *

Херцогиня Дьо Бранка, облечена в разкошна рокля, украсена с безброй звездовидни диаманти, попипа недоволно сложната си прическа, облегна се на парапета и огледа с интерес пълната зала. Погледът й спря върху една доста закръглена султанка.

— Е, поне херцогиня Дьо Лораге се разпознава без усилия и в най-гъстата тълпа — обърна се тя към херцог Дьо Ришельо, застанал до нея в костюм на Зевс. — Вярвате ли в слуховете, че в момента тя утешава краля на майчинската си гръд?

Ришельо се засмя злобно.

— Да, защото Негово Величество има специфично чувство за вярност. Това ще е последната от сестрите Нел, която ще му стане метреса. Но ако ме питате, аз не съм готов да заложа на нея.

Херцогът погледна през лорнета си и се заинтересува от пищната снага на мускетар, заобиколен от десетина маскирани господа. Под този костюм със сигурност се криеше принцеса Дьо Роан.

— Май ще заложа на онзи възхитителен мускетар — засмя се той и се обърна предизвикателно към херцогинята: — Какво ще кажете за един малък облог? Залагам сто луидора, че тази вечер кралят ще се заинтересува от амазонката.

Херцогиня Дьо Бранка проследи погледа му и на лицето й се изписа отегчение.

— Принцеса Дьо Роан? Не, скъпи. Сигурна съм, че тя няма да стане новата метреса. Въпреки това ще приема облога. И не само ще го приема, а ще заложа още сто луидора. Според мен изборът на Негово Величество ще падне върху… — тя затърси с поглед в тълпата и откри прелестна млада дама в небесносиня рокля, която в този момент се присъедини към женския мускетар — … върху онази русалка!

— Графиня Дьо Шеврьоз? Ако наистина сте готова да заложите двеста луидора на младата дама, значи знаете много повече от нас — намеси се в разговора дълбок глас.

Херцогиня Дьо Бранка и Ришельо се обърнаха изненадани. Пред тях стоеше маркиз Дьо Пюизиол.

— О, маркизе, много се радвам да ви видя. — Херцогинята му подаде ръка и маркизът я целуна галантно. — Да не би да сте решили да се присъедините към нашата малка игра?

Маркизът се засмя и намести тюрбана на главата си.

— С удоволствие, херцогиньо. Ако позволите…

Той взе лорнета й и внимателно огледа множеството. Първо отдели време на русалката и женския мускетар, събрали около себе си доста мъже. Проследи как принцеса Дьо Роан кокетно се засмя на забележката на висок мъж в костюм на Арлекин, след което русалката уж случайно изпусна ръкавицата си. Арлекинът веднага се наведе да я вдигне, но в този миг нещо привлече вниманието му. Другите господа също се обърнаха към другия край на залата. Маркизът се обърна в същата посока, любопитен да открие причината за този внезапен интерес, и видя зашеметяващо красива древногръцка богиня. Диана, повелителката на лова.

По устните на маркиз Дьо Пюизиол заигра усмивка. Най-сетне разбра защо придворният банкер Пари дьо Монмартел беше дал куп пари за поисканата покана. Само слепец не би забелязал такова очарователно същество.

Маркиз Дьо Пюизиол свали лорнета.

— Е, аз ще се обзаложа не само срещу принцеса Дьо Роан, но и срещу графинята. Освен това, ако позволите, уважаема херцогиньо, ще увелича облога на триста луидора и ще ги заложа на дамата в костюм на Диана.

* * *

Кралят стоеше пред огледалото в малкото тайно помещение, граничещо с Огледалната зала, и критично оглеждаше костюма си.

Камердинерът Льо Бел държеше с две ръце главата на дървото, от която оставаха открити само очите и устата, и почтително наблюдаваше господаря си.

Луи нахлузи зелени ръкавици, украсени с искрящи смарагди, и се обърна към Льо Бел.

— Значи казвате, че младата мадам Д’Етиол, която преди време срещнахме в гората, е тук тази вечер?

Льо Бел кимна и се поклони дълбоко.

— Да, Ваше Величество. И ако позволите, тя изглежда невероятно в костюма на Диана.

Кралят тъкмо се готвеше да погледне през шпионката в стената, но се обърна към своя камердинер и се засмя.

— Наистина ли се е облякла като Диана?

— Да, Ваше Величество.

Заинтересуван, Луи вдигна капачето и огледа множеството в Огледалната зала. Повечето придворни се разпознаваха въпреки костюмите. Не само защото Льо Бел го беше осведомил с подробности кой как ще е маскиран, а и защото фигурите и движенията на тези хора му бяха познати до болка — все пак те кръжаха около него всеки ден. Нито костюмите, нито маските запазваха анонимността им. Крехката русалка без съмнение беше графиня Дьо Шеврьоз, а мъжът в костюм на Арлекин със сигурност беше граф Дьо Сенвил. Погледът му се впи в разкошното деколте на висок мускетар — това бе принцеса Дьо Роан. После се насочи към херцогиня Дьо Бранка, чиито злобни коментари за присъстващите живо си представяше. Продължи да търси дамата, която спомена камердинерът му, и най-сетне я откри. Льо Бел не бе преувеличил — тя наистина изглеждаше възхитително.

Кралят се усмихна. Не бе забравил сцената в езерото. Как смело се бе изправила срещу граф Дьо Морпа в мократа си рокля и бе изтръгнала пистолета от ръката му. Впечатляваща млада дама!

Дискретно покашляне го изтръгна от приятните мисли.

— Простете, Ваше Величество, но времето напира.

Кралят кимна.

* * *

Церемониалмайсторът удари силно с жезъла си по пода. Все още замаяна от необичайната атмосфера, Жан спря да диша. Музиката и разговорите замлъкнаха изведнъж.

— Нейно Величество Мария Лешчинска, кралица на Франция! — оповести церемониалмайсторът и с дълбок поклон отстъпи настрана.

Жан приклекна в дълбок реверанс. За първи път виждаше Мария Лешчинска и любопитството надви плахостта.

Лицето на кралицата бе сковано, сякаш носеше маска. Следвана от придворните си дами, тя мина под златната арка и се запъти към гостите. Жена на средна възраст — това беше първото впечатление на Жан, но Мария Лешчинска излъчваше достойнство и зрелост, които я изпълниха с уважение. За разлика от всички други кралицата не носеше костюм — това само подчертаваше величественото й излъчване, а украсена с перли бална рокля. Лицето й не беше покрито, в косите й искряха два огромни диаманта.

Кралицата на Франция! За миг Жан изпита угризение на съвестта, като си помисли с какви намерения и надежди е дошла на този бал. Проследи с поглед отдалечаващата се Мария Лешчинска, без да се изправи, защото само след минута церемониалмайсторът отново удари с жезъла си по пода.

— Негово Височество, дофинът на франция Луи-Станислас и съпругата му, дофината Мария-Тереза-Рафаела.

Доста пълен млад мъж, едва навършил шестнайсет години, подаде ръка на съпругата си, с три години по-голяма от него, спря под златната арка и огледа присъстващите с видимо смущение.

Жан си каза, че престолонаследникът по нищо не прилича на харизматичния си баща.

Присъстващите отново се поклониха дълбоко, когато наскоро венчаната двойка, костюмирана като градинар и цветарка, мина по пътеката. Макар и свели глави, гостите на бала се опитаха да хвърлят поглед към испанската принцеса: един ден тя щеше да стане френска кралица. „Момичето изглежда доста уплашено и това е разбираемо при тези неприкрито любопитни и оценяващи погледи“, помисли си съчувствено Жан.

— Мили боже, та тя не носи дори руж — пошепна на придружителя си дамата зад нея, скрила лице зад ветрилото. В този миг церемониалмайсторът за трети път удари с жезъла си по пода и нахалната дама моментално млъкна.

— Негово Величество Луи XV, крал на Франция!

Жан впи поглед във вратата. Изведнъж й стана горещо. Кралят бе облечен като тис. Костюмът му имаше точно формата на грижливо подрязваните дървета от този вид в дворцовия парк. Придружен от четирима гвардейци, той застана под златната арка, вдигна глава и огледа затихналото множество.

Кралят! Дали ще я познае?

Гостите се поклониха още по-дълбоко. Кавалерите се отпуснаха на едно коляно, дамите затвориха ветрилата и сведоха глава. Сърцето на Жан биеше все по-силно.

Внезапен шепот я накара да вдигне глава. За момент повярва, че е станала жертва на оптична измама — под арката стояха цели осем дървета!

— О, колко забавно от страна на Негово Величество! — звънна женски глас от другата страна на залата. Гостите отговориха с одобрителни смехове и кимвания. Осемте тиса, един от които беше кралят, закрачиха в редица през голямото помещение.

Щом стигнаха до танцовата площадка, дърветата спряха. Само едно продължи напред. Кралят!

Жан проследи с горящ поглед как Луи застана пред подиума, където бе събрано кралското семейство, и се поклони пред дофината. Очевидно смаяна от необичайното зрелище, испанската принцеса имаше нужда от малко време, за да се овладее. Най-сетне тя направи скован придворен реверанс, подаде ръка на краля и двамата излязоха в средата на залата, за да открият бала с менует.

Кралят танцуваше добре и гостите го следяха с видимо одобрение. Движенията му бяха елегантни и хармонични, позата изправена и горда.

След първия танц към краля се присъединиха и другите тисове, поканили кралските дъщери и придворните дами с най-висок ранг. Жан се опита да излезе малко по-напред, за да вижда по-добре танцуващите, а и те да я видят.

Осемте танцуващи тиса представляваха прекрасна гледка. След няколко завъртания и смени на партньорките дори най-внимателните наблюдатели вече не бяха в състояние да кажат кой от тисовете е кралят. Номерът беше успял!

За момент Жан повярва, че една от тъмнозелените фигури се обръща към нея, и сърцето й спря да бие. В следващия миг обаче към танцуващите се присъединиха още много двойки и зелените фигури изчезнаха в навалицата. Ориенталски благородник покани Жан и тя прие с леко разочарование.

— Определено никога не съм ви виждал в Двора, иначе със сигурност щях да запомня грациозните ви движения — заговори я ласкателно партньорът й.

— Наистина ли?

Той кимна и я притисна силно до себе си. Жан усети натрапчивия му парфюм с аромат на виолетки и потръпна.

— Кажете ми името си, красива Диана. Обещавам да запазя тайната ви.

— Но това би означавало да се лишим от цялото очарование на вечерта! — отговори тя, благодарна, че следващата фигура на танца я отдалечи от него.

— Напротив, напротив! — възрази той и отново я притисна до гърдите си.

— Ако позволите, мосю… — прозвуча в този миг властен глас. Тисът, внезапно изникнал пред тях, подаде ръка на Жан.

Ориенталският благородник изгледа с недоволно изражение зелената фигура, но в крайна сметка направи поклон и отстъпи. Дървото не го удостои повече с поглед. Цялото му внимание се съсредоточи върху Жан.

— Мадам?

Гласът му прозвуча дрезгаво. Погледът му бавно се плъзна по фигурата й и улови всеки детайл: от малкия златен колчан и лунния сърп в косите й до деколтето и крехката талия, украсени с перли.

Въпреки маската и костюма Жан изведнъж се почувства гола.

— Ваше Величество… — промълви тя и сведе глава.

Смарагдите на ръкавиците му отразяваха светлината на свещите. Той стисна пръстите й и тя изпита внезапна топлина. Двамата се присъединиха към танцуващите.

— Е, мадам, как да разбираме костюма ви? Може би е намек? — попита кралят по време на едно завъртане и я задържа в прегръдката си малко по-дълго, отколкото беше редно. Натискът на ръцете му ускори дишането й. Лицето му се намираше само на сантиметри от нейното и тя видя съвсем ясно очите му, святкащи под маската.

— Това, Ваше Величество, оставям изцяло в ръцете на онези, които благоволят да ми обърнат внимание.

Кралят се засмя тихо и продължи да танцува. Без да откъсват поглед един от друг, двамата се оставиха музиката да ги води. Ръцете им се докосваха, отдръпваха се, пак се допираха и при следващото завъртане отново се търсеха.

Жан усети топлия му дъх в ухото си и отново чу дълбокия му глас:

— Мадам ще прости баналността на думите ми, но вашата красота и прелест затъмняват всички останали тази вечер.

— Причината е само в близостта на Ваше Величество.

Кралят наподоби поклон и отново впи поглед в лицето й. Жан се взираше като замаяна в тъмните очи и танцуваше, напълно забравила къде се намира и кой е партньорът й. Едва краят на менуета я върна в действителността.

Кралят вдигна ръката й към устните си.

— Благодаря ви за танца, мадам. Вие сте…

— Сир! Сир!

Смаяна, Жан видя как морето от маскирани се раздели, за да направи път на закръглена дама, изстреляла се към тях със забележителна скорост. Лицето й сияеше.

— Това сте вие, сир, сигурна съм!

Дамата хвърли кратък поглед към Жан, кимна й пренебрежително и умело се промуши между нея и краля. Разкошната роба, обшита със скъпоценни камъни, я закри почти изцяло.

— Ах, Ваше Величество, мен не можете да заблудите. Даже в залата да имаше двайсет тиса, пак щях да ви позная — продължи сладникаво дамата.

Кралят учтиво наклони глава.

Султанката затрака с мигли.

— Умолявам ви, Ваше Величество, подарете ми следващия танц! — Без да се бави, тя мушна ръка под лакътя на краля и го повече към паркета. Луи изчезна в тълпата, без да се обърне нито веднъж.

* * *

Херцогиня Дьо Бранка, заела най-добрия наблюдателен пост в залата, се обърна с доволна усмивка към маркиз Дьо Пюизиол:

— Е, скъпи маркизе, боя се, че сте на път да изгубите облога. Кралят току-що позорно изостави вашата Диана.

— Наистина ли смятате така? — Маркизът се усмихна хладно. — Позволете — помоли той и взе лорнета на херцогинята.

Да, кралят, по-точно тисът, за който се смяташе, че е кралят, танцуваше с дебелата султанка. А Диана стоеше сама в края на паркета. Маркизът въздъхна и отпусна лорнета.

* * *

Пред Жан застана горски дух и я покани да танцуват. Тя кимна учтиво и му подаде ръка. Докато изпълняваше сложните фигури на танца, мислеше единствено за краля. Не можеше да повярва, че я е изоставил просто така. Дали ще я покани отново? Улови се, че през цялото време търси с поглед тъмнозелени фигури.

Горският дух я наблюдаваше развеселено.

— Боже, колко тъжна вечер! Дамите се интересуват само от дървета — оплака се той и й намигна съзаклятнически.

Жан се усмихна с отсъстващ вид и отново потъна в мисли.

Ами ако онова, което се беше случило по време на танца с краля, е само плод на въображението й?

Внезапно Жан забеляза, че партньорът й се движи към края на паркета, и го погледна изненадано. Той се наведе доверително към ухото й.

— Мадам, един общ приятел, към когото в момента са устремени твърде много погледи, желае да ви види. — Гласът му прозвуча необичайно настойчиво.

— Да ме види? — Жан изобщо не разбра какво се иска от нея.

В същия момент горският дух я изведе от танцовата площадка и отвори странична врата, скрита зад голямо огледало.

— Но, мосю!

— Бързо, бързо!

Преди Жан да успее да реагира, мъжът я бутна да мине през вратата. Озоваха се в тесен коридор, тапициран с копринени тапети. Горският дух улови ръката й и я поведе по тясна вита стълба. Смаяна, тя го последва безропотно. Качиха се на горния етаж, той отвори първата врата, поклони се и я бутна да влезе.

— Какво означава това? — попита тя и се обърна към него, но в този момент той затвори вратата и изчезна.

Жан се огледа слисано. Намираше се в малък, луксозно обзаведен салон. Видя елегантни кресла, канапе, дебел килим на пода. В камината гореше буен огън. Отиде до прозореца. Маската й убиваше и тя свали дясната си ръкавица, за да я отвърже.

Погледна навън и ахна възхитено. Оттук се виждаше целият огромен, ярко осветен парк на двореца. По дългите прави алеи стояха гвардейци с факли. Гледката я зашемети.

— Харесва ли ви?

Жан се обърна стреснато. Кралят, влязъл безшумно през тайна врата в стената, бавно сваляше маската от главата си.

Жан втренчи поглед в лицето му. Той стоеше само на метър от нея и тя за първи път имаше възможност да го види ясно, във всички подробности: тъмни очи под високи вежди, ясно очертани скули, красиво извита горна устна, която му придаваше подигравателно и леко надменно изражение. В средата на трийсетте, кралят несъмнено беше много красив мъж. „Прекалено красив“, помисли си тя в прилив на нервност. Стоеше пред нея гордо изправен, костюмът ни най-малко не скриваше широките му рамене. Всяка жена би се почувствала привлечена от такъв мъж, даже да не беше кралят на Франция.

Луи се приближи бавно. Имаше властно излъчване. Погледът, позата, жестовете бяха на човек с безусловен авторитет. Ала Жан откри в очите му замисленост, която го правеше уязвим, и това я учуди безкрайно.

Кралят спря на сантиметри от нея.

— Кълна се в бога, мадам, без маска сте още по-красива — промълви той, улови дясната й ръка и я вдигна към лицето си. Устните му докоснаха вътрешната страна на китката и се плъзнаха нагоре. Жан потрепери и дъхът й се ускори.

Без да пуска ръката й, кралят я привлече към себе си.

Изненадана от обзелото я вълнение и желанието да усети целувката му, Жан затвори очи. Осъзна, че тази нощ ще прати по дяволите предпазливостта и ще загърби добрите съвети, с които я изпратиха кръстникът и пастрокът й.

Лицето му бавно се приближи към нейното и тя повярва, че ей сега ще усети устните му върху своите, когато той изведнъж я пусна и отстъпи крачка назад.

Жан го погледна объркано. Лицето му се бе променило в миг. Очите му излъчваха студена подигравка.

— Е, мадам, няма ли да ми кажете защо сте тук тази вечер? И вие ли като другите дами се надявате да станете новата метреса на френския крал?

Пренебрежителността и наглостта в тона му я улучиха като плесница. Жан потрепери, сякаш наистина я бе ударил, ала веднага се овладя.

— Ваше Величество се забравя — отвърна хладно тя, грабна ръкавицата и маската си и понечи да мине покрай него, но той й препречи пътя.

— Не съм ви позволил да си отидете!

Тя вдигна глава и го изгледа втренчено. Очите й потъмняха от гняв.

— Ваше Величество ме обиди достатъчно — отвърна ледено тя, мина покрай него и излезе от салона с високо вдигната глава. Нека посмее да я хвърли в Бастилията!

Кралят я проследи с изненадан поглед.

Жан прекоси коридора, без да се обърне нито веднъж, и слезе в залата. Очите й бяха пълни със сълзи и тя побърза да си сложи маската.

Чувстваше се обидена и унизена. Докато танцуваше с краля и в първите мигове в малкия салон, беше убедена, че между двама им се е породило привличане, силно като магия. Начинът, по който се движеха заедно, по който той я докосваше и гледаше — никой мъж не беше събуждал в сърцето й такива чувства. И тя, глупачката повярва, че той изпитва същото като нея. Едва сега осъзна колко е наивна и неопитна в придворните взаимоотношения.

Чу приближаващи се гласове и бързо изтри сълзите си. Две млади жени — русалка и мускетар — минаха покрай нея, хихикайки. Тя се затича по някакъв безкраен коридор и вече уплашена, че се е объркала напълно, видя врата. Отново влезе в официалните салони и успя да стигне до голямото стълбище. Вървеше през гъстата тълпа, без да забелязва никого. Празнуващите я зяпаха любопитно, но тя не спря нито за миг. Най-сетне слезе в двора, където все още цареше голямо оживление.

Положи доста усилия да намери паж, който да й повика карета. Качи се бързо, отпусна се върху седалката и въздъхна дълбоко. Виковете и песните на народа, който продължаваше да се тълпи пред портите на двореца и празнуваше по свой си начин, стигаха до нея много отдалеч и сякаш й се подиграваха. Жан стисна ръце в юмруци. Защо проклетият кочияш не подкара конете по-бързо? Още не е прекосил дори двора!

Внезапно каретата рязко спря. Някой отвори вратичката. Появи се мъж, който с елегантен скок се метна в каретата и се поклони изискано пред слисаната Жан.

Силно смутена, тя само кимна. Мъжът беше млад, вероятно към края на двайсетте, и тя го позна по костюма, макар че беше свалил маската и носеше сабя. Горският дух, който я заведе при краля. Лицето й се вледени.

— Позволете да се представя, мадам. Името ми е Луи дьо Ноай, херцог Д’Айен, капитан на гвардейците на Негово Величество. Тук съм по поръчение на краля.

— Не мисля, че ще задълбочим познанството си, мосю — прекъсна го хладно Жан.

— Мадам, имате пълното право да се сърдите — отвърна с усмивка херцогът. — Аз съм тук, за да се извиня от името на краля.

Жан мълчеше.

Херцог Д’Айен извади от джоба на жакета си запечатан плик и й го подаде.

— Негово Величество ще се радва да се срещне с вас на бала на град Париж.

Младият мъж се поклони за довиждане, слезе от каретата и изчезна в нощта.

Кочияшът подсвирна и конете препуснаха.