Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (36)

35

На следващата сутрин Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем решително си пробиха път през събралата се пред покоите на маркиза Дьо Помпадур тълпа. Както обикновено, хората, надяващи се да спечелят благоразположението на кралската фаворитка, бяха окупирали и цялото стълбище. Двамата мъже минаха покрай тях с мрачни лица.

— Съжалявам, но в момента мадам има посещение — уведоми ги камериерката Софи, излязла да съобщи на лакея кого да пусне при маркизата.

— Кажете й, че е спешно — помоли банкерът.

Софи го погледна нерешително. Знаеше, че господарката й не обича да я безпокоят, когато разговаря с важен посетител, но пък двамата мъже бяха доверени лица на маркизата и очевидно имаха бърза работа.

— Моля, изчакайте за момент — Софи влезе в спалнята на господарката си.

След минута оттам излезе финансовият контрольор Машо д’Арнувил и учтиво ги поздрави. Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем му кимнаха и влязоха при маркизата.

Жан не скри учудването си от ранната им визита. Обикновено я известяваха предварително.

— Добро утро, господа.

— Маркизо — двамата се поклониха учтиво. Жан веднага разбра, че нещо не е наред.

— Остави ни сами, Валери — обърна се тя към прислужницата. — По-късно ще продължим.

Момичето кимна и се оттегли.

— Простете за ненадейното посещение, но въпросът е много важен — започна без увъртания Льо Норман дьо Турнем.

Жан кимна. Цяла нощ бе мислила за Луи и не можа да спи.

Пари дьо Монмартел се покашля.

— Искаме да ви съобщим за резултатите от проведеното разследване във връзка с автора на анонимните писма, които получавате.

Жан моментално се напрегна.

— Слушам ви.

— Знаете, в началото помислихме, че става дума за човек от Париж, който ви е завидял заради близостта ви с краля. Не открихме нито една следа, потвърждаваща това подозрение, затова започнахме да търсим във „Версай“. От няколко седмици следим цялата кореспонденция на Двора.

— Следите кореспонденцията… — повтори слисано Жан, взе флаконче с парфюм, но бързо го остави отново на тоалетката.

Льо Норман дьо Турнем кимна.

— Помолихме да ни копират писмата.

Жан отказа да повярва на думите му.

— Отваряли сте писма от и за Двора и сте ги копирали?

— Не, разбира се — успокои я Льо Норман дьо Турнем и обясни с тих глас: — Направи го мосю Жанел, генералният директор на кралските пощи. Той е наш дългогодишен съюзник. Копира за нас не само писма от обичайната поща, но и известия, носени от частни куриери. Рискува много, но се справи блестящо.

Жан се смути силно. Действията на двамата й довереници можеха да се определят единствено като незаконни. Ако някой узнаеше какво са извършили, щяха да ги хвърлят в Бастилията.

Льо Норман дьо Турнем й подаде кожена папка.

— Моля, прочетете тези писма. Тук са събрани откъси от кореспонденцията на граф Дьо Морпа, принц Дьо Конти, херцог Дьо Ришельо и монсиньор Бойе.

— Значи смятате, че някой от тях е авторът на анонимните писма?

Пари дьо Монмартел се поколеба.

— Точно там е проблемът… Както показват преписите, всеки от тях е имал мотив да поръча подобни злостни писания.

Жан пребледня като смъртник.

— Какво казахте?

— Прочетете преписите — настоя Льо Норман дьо Турнем.

Жан отвори папката и започна да чете. Трябваше й време, за да разбере, че във всички писма става дума за една и съща личност — за нея. Само след няколко страници проумя, че Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем имат всички основания да се тревожат. От писмата лъхаше неприкрита враждебност. „Кралят е ослепял от страст, а тя е алчна и жадна за власт — тази комбинация изисква много бързо да предприемем действия“ — пишеше военният министър Д’Аржансон. А принц Дьо Конти се изразяваше още по-ясно: „Тя е и си остава курва, която петни всички ни.“ Отговорите на граф Дьо Морпа не я учудиха особено. Отдавна знаеше, че вътрешният министър я мрази от дън душа. „Напълно съм съгласен с вас, Ваше Височество, че сме длъжни да сторим всичко, за да прогоним тази личност от Двора“ — пишеше той, а в друго писмо я наричаше „позорно петно, което трябва да се заличи“.

Жан продължи да чете, макар да трепереше с цялото си тяло. Думите се размиваха пред очите й. Много повече от обидите и злобните клевети я порази заплашителният тон на писмата.

Най-сетне вдигна глава. Пари дьо Монмартел се покашля и повдигна рамене, без да се опитва да я успокоява.

— Вероятно разбирате защо сме толкова разтревожени.

Жан кимна мълчаливо. Виеше й се свят. Отново си припомни враждебното държание на Луи и посегна към чашата с вода, оставена на масичката. Отпи голяма глътка и за миг затвори очи. Размерът и силата на обидите я завариха неподготвена, и то в ситуация, когато беше слаба и безпомощна. Да, тя знаеше колко дълбоки са предразсъдъците на придворните, но след завръщането на краля от Фландрия бе започнала да вярва, че все пак са склонни да се примирят с присъствието й в Двора. От граф Дьо Морпа не бе очаквала друго отношение, но Д’Аржансон, принц Дьо Конти и даже Ришельо с дръзките му намеци се държаха винаги учтиво. Тъкмо те да проявят такава злоба!

Жан отново си спомни на какво унижение я подложи кралят и какво злобно задоволство се изписа по лицата на присъстващите министри. Очевидно тя просто не искаше да забелязва враждебността на тези хора. Припомни си как се държеше кралят в последно време и с плашеща яснота осъзна върху колко крехка основа градеше не само личното си щастие, но и целия си живот.

Жан остави папката на тоалетката.

— Даже граф Д’Аржансон? — попита беззвучно тя. — Мислех го за наш съюзник…

По мъжественото лице на Пари дьо Монмартел премина снизходителна усмивка.

— Вече не е, защото разбра колко тесни връзки поддържаме ние — и вие — с финансовия контрольор Машо д’Арнувил и с маршал Дьо Сакс.

Льо Норман дьо Турнем кимна загрижено.

— Дали не е редно да уведомите краля за съдържанието на тези писма? Обидите се отнасят и до него.

Жан решително поклати глава.

— Това би означавало да му разкрия, че сте поръчали да копират писмата. — В гласа й прозвуча горчивина. — Не.

Изправи се и отиде до прозореца.

— Сигурно има начин да му разкажете за клеветите срещу вас, без да се впускате в подробности за отваряната кореспонденция — възрази спокойно Пари дьо Монмартел.

Жан се обърна към него с внезапно потъмнели очи, ярко открояващи се върху светлото й лице.

— Няма да го направя. Дори да научи, че придворните се отнасят враждебно към мен, каква полза? Тези хора са най-близките му довереници и съветници. Не би им сторил зло.

Жан седна отново в креслото и пак се замисли за Луи. Отчаянието в сърцето й нарастваше.

— Най-лошото е, че в момента кралят страда от депресия. Придворният клир полага огромни усилия да му внуши, че смъртта на дофината е наказание за греховете му — обясни тихо тя.

След минути двамата мъже се сбогуваха и си излязоха със загрижени лица. Жан се чувстваше като парализирана. Съзнаваше необходимостта да предприеме някакви стъпки, но какви? Дали Луи ще се повлияе от придворните? През последните дни разстоянието помежду им се увеличаваше. Като си припомни какво беше лицето му, когато я унижи пред всичките си министри, а после любезно помоли Морпа да му остави доклада, Жан се разтрепери. Любовта на краля й се изплъзваше, а тя не знаеше как да го задържи! На всичкото отгоре беше сам-сама в Двора. Тук нямаше нито един човек, на когото да се довери — не би посмяла да разкаже за писмата даже на графиня Д’Естрад. Само с Луи говореше честно. Трябваше да намери начин да преодолее отчуждението помежду им — това беше най-важното. Но за съжаление не знаеше как да го направи…

Жан видя краля чак вечерта. След като вечеря публично с безучастно изражение и без да отрони дума, той се появи в покоите й, но не й проговори.

— Желаете ли да поръчам плодове и вино, сир?

Кралят кимна.

Жан му наля собственоръчно от гарафата, донесена от лакея, и му подаде чашата. Той изглеждаше затворен, потънал в мислите си, и тя се поколеба, ала въпреки това реши да опита:

— Сър, искам само да кажа…

Острият му поглед я спря. Жан се уплаши, че продължи ли да говори, той ще си отиде, и замлъкна.

Луи изпи виното на големи глътки, сякаш искаше главата му да се замае, и продължи да мълчи.

За безкрайно учудване на Жан кралят остана при нея и през нощта. Настани се в края на леглото и й обърна гръб. Тя се чувстваше едновременно облекчена и отчаяна: Луи явно предпочиташе близостта й пред самотата, но разстоянието помежду им изглеждаше още по-голямо отпреди.

На следващата сутрин Луи стана рано и отиде на официалната церемония по обличането. Жан остана сама с чувството, че повече няма да издържи на напрежението и постоянното наблюдение в Двора. Коварните усмивки на принцеса Дьо Роан и графиня Дьо Шеврьоз й причиниха гадене. Където и да отидеше, всички погледи се устремяваха към нея, изпълнени с любопитство и жажда за сензации — придворните отдавна знаеха за хладното отношение на Луи към метресата му. Нищо повече от курва… позорно петно, което трябва да изличим… — думите отекваха оглушително в главата й, докато вървеше сред морето от лица. Трябваше веднага да се махне от този дворец, да излезе поне за няколко часа, да избяга от тази потискаща атмосфера, за да проясни мислите си. Обзе я паника.

Когато се върна от църква, Жан заповяда да запрегнат каретата й, за да отиде в Париж.

След около час конете вече препускаха по паважа и равномерното трополене на колелата постепенно успокои нервите й. Покрай прозорчето на каретата вече се плъзгаха първите фасади на парижките къщи. Улиците гъмжаха от народ. Изведнъж тя осъзна колко много й е липсвал Париж и се натъжи.

Придружаваше я управителят мосю Колен. Жан възнамеряваше да отиде в магазина на Лазар Дюво, за да провери пристигнали ли са мебелите, поръчани за двореца „Креси“. Не й беше спешно, но се радваше на повода да избяга за няколко часа от „Версай“.

Каретата спря на улица „Сен Оноре“. Няколко минувачи забавиха крачка и с любопитство огледаха слязлата от скъпото превозно средство елегантна дама, цялата в черно, придружена от своя управител. Лакеят й подаде отворено чадърче от черна дантела и тръгна след двамата с наметката на своята господарка в ръце.

Мосю Дюво я посрещна с дълбоки поклони. Под дебелия пласт пудра лицето му пламтеше от възбуда.

— Каква чест, маркизо!

Жан му кимна учтиво. Само преди две години, когато беше просто мадам Д’Етиол, той я посрещаше с хладно кимване, но сигурно вече не си спомняше, че я е познавал като проста буржоазка.

— Надявам се, Негово Величество се радва на най-добро здраво? — попита той, докато я водеше през луксозните изложбени помещения към специалната стая за високи гости.

— Според обстоятелствата, мосю… и той като всички нас тъгува за смъртта на дофината.

— О, разбира се, разбира се — побърза да се съгласи Лазар Дюво, едва сега забелязал черната й рокля, и отново се поклони. — Уверявам ви, мадам, цял Париж е неутешим след тази ранна смърт на испанската принцеса.

Двамата влязоха в специалната стая и за момент Жан забрави грижите си. Тук имаше толкова много красиви неща: скъпи платове, вази, полилеи, съдове от китайски порцелан, бронзови фигурки, изкусно подредени по масите. Тя обиколи бавно помещението, за да разгледа всичко на спокойствие. Плъзгаше пръсти по меката повърхност на скъпите материи, радваше се на хладната гладкост на порцелана и вече подреждаше някои от тези вещи в стаите на „Креси“. Особено й хареса оцветен дървен глобус със златна ос, поставен върху богато украсена масичка с ниски крачета. Поръча го специално за Луи. Искаше да го изненада, но сега не беше сигурна дали той ще се зарадва. Жан завъртя внимателно глобуса и отново изпита страх от бъдещето.

— Надявам се да съм успял да удовлетворя желанията ви…

Жан се обърна към търговеца с безизразно лице.

— Да, чудесни неща сте ми доставили. Нека ги опаковат и да ги изпратят в „Креси“ — нареди тя. — Мосю Колен ще обсъди с вас финансовата страна на въпроса.

— Много ви благодаря, маркизо.

Дюво я придружи до изхода. Около каретата й вече се бяха събрали десетки любопитни — гербът й беше достатъчно добре познат. Мосю Дюво остана доволен от тълпата: посещението на клиенти от двора винаги се отразяваше добре на търговията му, особено когато ставаше дума за кралската метреса. Още утре богатите парижани щяха да щурмуват магазина му. Жан мина с бързи крачки покрай насъбралите се хора, обезпокоена от неприкритото им любопитство. По-късно си спомняше, че е съзряла старицата още отдалеч. Тя стоеше на ъгъла, облечена с износената си кафява рокля, и очевидно я чакаше.

Колен и лакеят й проправиха път сред любопитните. Жан стигна бързо до каретата си, но в този момент една ръка се протегна и я задържа.

— Здрасти, красавице, ние с теб се познаваме.

Миризма на пот я удари в носа и тя се обърна, възмутена от наглото докосване. Сбръчканото лице на старицата, увила главата си с парцалива кърпа, изненадващо се оказа познато. Черните очи я пронизаха и Жан отговори на погледа й като хипнотизирана. В следващия миг Колен и лакеят издърпаха циганката настрана.

— Как смееш, негоднице! Знаеш ли кой стои пред теб! Махни се от пътя ни!

Жан се качи в каретата с треперещи колене и се строполи върху кожената седалка. Стана й горещо и свали ръкавиците си. Защо, защо реагира така емоционално на появата на старицата?

„Познаваме се!“ В паметта й се пробуди отдавна забравен стар спомен, свързан с този глас и с това лице. Въпреки усилията не успя да го свърже с конкретна случка.

Навън избухна гневна караница. След малко Колен провря глава в каретата.

— Простете, маркизо, но старицата настоява, че се познавате! Сигурно лъже с надеждата да си изпроси нещо, но ми каза да ви дам това. — Колен протегна ръка и показа потъмняла сребърна верижка с малък кръст, положена върху носната му кърпичка.

Жан мигом си спомни срещата с циганката.

— Боже мой! — прошепна тя и притисна верижката до сърцето си.

Колен я погледна разтревожено.

— Искам да видя тази жена — рече беззвучно тя.

Колен очевидно се уплаши още повече, но не посмя да възрази. Циганката нахално го избута настрана и се качи в каретата при Жан. Тъмните очи се плъзнаха изпитателно по фигурата на маркизата.

— Знаех, че ще си спомните, мадам!

Жан кимна безмълвно. Каква странна случайност — пътищата им да се пресекат именно сега.

— Толкова време мина. Почти бях забравила. Откъде знаехте…

Циганката се изсмя дрезгаво, посегна към ръката на Жан и я обърна с дланта нагоре.

— Написано е на ръката ти, красавице! — Грапавите й пръсти се плъзнаха по дланта и почти нежно очертаха линиите.

Жан отново бе на осем години и бягаше през гората, докато изведнъж се озова пред циганката…

— Тук, тук е написано всичко — повтори старата и дълбокият й глас отново разтрепери Жан. Циганката се взираше напрегнато в дланта й. — Целият ти живот е отбелязан на ръката ти. Още тогава прочетох, че ще излезеш на пътя на краля и ще му станеш любима. Че животът ти ще е блестящ и…

Изведнъж старицата млъкна. Сърцето на Жан заби възбудено.

— Кралят ще продължи ли да ме обича?

— О, да, разбира се! — Старицата избухна в смях.

Жан я погледна втренчено.

— Дълго ли?

— О, да, красавице! Завинаги ще остане свързан с теб… — Хвърли й загадъчен поглед, но Жан не обърна внимание на странното й изражение. Циганката отново се задълбочи в ръката й. — Само че трябва да внимаваш! Защото имаш могъщи врагове, които ще сторят всичко, за да те унищожат.

Жан си спомни грозните писма и страхът й отново се появи.

— Знам — отвърна тихо тя. Ако кралят продължи да я обича, няма да се бои от други опасности. Беше готова да се бори за щастието си.

— Ще получите богато възнаграждение за предсказанията си — Жан направи знак на управителя. Най-сетне сребърната верижка, подарък от баща й, се бе върнала при нея.

* * *

През нощта в двореца цареше зловеща тишина. Черни облаци покриваха тънкия сърп на луната, сградите и паркът тънеха в черен мрак.

В камината гореше буен огън, но той усещаше леден студ. Усещаше физически мрака, който го заобикаляше още от детството му. Този мрак беше по-страшен дори от адския огън. Треперещ, кралят се уви в халата си и отново втренчи поглед в пламъците. Дебелите цепеници бавно догаряха. Той беше слаб човек и това го измъчваше. Знаеше колко тежки са греховете му, но продължи да съгрешава, затова Господ наказа и него, и ближните му!

Силата на огъня. Спомни си картината, пред която беше стоял с кардинала. Още като малко момче. Може би пет- или шестгодишен. Изпълнен с ужас, разглеждаше пищящите души на платното, поглъщани от огъня на чистилището. „Господ ни наказва за греховете, ако не се откажем от тях, сине мой. Един ден вие ще станете крал на Франция — затова вашите действия имат повече тежест от постъпките на другите. Вие сте длъжен да давате пример на народа си. Затова запомнете завинаги как се мъчат грешните души!“ Луи чуваше съвсем ясно гласа на своя възпитател, чуваше дори мекото шумолене на пурпурната му наметка.

Сенките на мъртвите се намираха съвсем близо до него. Носеха се из помещението и му бяха много по-близки от живите.

Загледан в пламтящия огън, той изпитваше страх от онова, което го очакваше след смъртта му. Мракът го обгръщаше като непробиваема броня и го осъждаше на вечна самота.

* * *

Жан се събуди и мигом разбра, че нещо не е наред. В първия момент си помисли, че Луи е отишъл в своя апартамент. През последните нощи той спеше с гръб към нея в другия край на леглото, а ако случайно я докоснеше, се отдръпваше, сякаш го е пронизал пламтящ меч. Поведението му я нараняваше дълбоко, но тя разбираше, че той страда. Измъченото му изражение, докато спеше и всички маски падаха, й го показваше съвсем ясно.

Жан стана и облече халата си. Видя ивицата светлина под вратата към салона и се запъти натам. Луи седеше в кресло пред камината и се взираше в пламъците. Жан си спомни за заповедта му да запалят огън, въпреки че навън цареше лято, и болката й нарасна. Влезе тихо в салона, но кралят изобщо не се обърна.

— Защо не можете да спите? — попита кротко тя от прага.

Кралят продължи да се взира безмълвно в пламъците.

— Сир…

Луи очевидно не я чуваше.

— Знаете ли, че аз дори не бях определен за крал? — попита внезапно той с дрезгав, накъсан глас. — Брат ми Луи, херцогът на Бретан, беше по-голям от мен. За по-малко от година умряха той, дядо ми и родителите ми… Бях само на три години… — кралят се засмя горчиво. — Народът дълго говореше за годината, когато танцувала смъртта…

— О, сир! — Жан направи няколко крачки към него, но той пак не се обърна.

— Имам чувството, че те ме преследват. Имам чувството, че аз съм виновен. Сънувам Апокалипсиса, вечното проклятие на адския огън, наказването на грешниците. Чувам писъците им и предупреждаващия глас на кардинала от детските ми години… — Гласът му постепенно заглъхна.

Трепереща, Жан коленичи и сложи ръка върху неговата. Той не я отблъсна.

— Понякога ме е страх, че привличам смъртта, че всички, които са ми близки и означават нещо за мен, умират. Родителите ми, брат ми, метресите ми мадам Дьо Винтимий и херцогиня Дьо Шатору, сега и дофината…

Жан го погледна сериозно със сивите си очи и решително поклати глава.

Не, сир. Бог знае, че вие сте добър човек и още по-добър крал. Тези видения за Апокалипсиса и адския огън… простете, че ще изрека тези думи, но те служат преди всичко да плашат хората и да укрепят властта на Църквата.

Кралят я погледна изумен.

— Това е ерес! Вие поставяте под въпрос Господ и религията! — почти извика той.

Жан отново поклати глава.

— Не, сир, не съм еретичка. Вярвам, че единствено Бог решава кога ще умре всеки човек, но Той не праща смърт, за да накаже вас или когото и да било другиго. Дофината просто не беше достатъчно силна за раждането.

В погледа му блесна отчаяние. Жан разбра колко силно иска да й вярва, но не може.

— Значи според вас не е вярно, че смъртта на Мария Тереза Рафаела е предупредителен знак към нас двамата? Не смятате, че тя е умряла заради нашите грехове — защото ние нарушихме свещения закон на брака?

— Не вярвам — отговори просто Жан. — Простете, но като имаме предвид как живее Дворът на „Версай“, досега половината ви придворни трябваше да са мъртви.

Луи я изгледа замислено.

— Думите ви крият опасна логика, мадам.

Жан отпусна глава в скута му.

— Смъртта е ужасна, но вие не сте виновен, когато Бог вика хората при себе си — повтори отново тя. Съзнаваше, че в този миг той се нуждае от нея по-силно от всякога. Затова се изправи, целуна го нежно и се притисна към гърдите му.

* * *

Луи спеше до нея. Двамата се бяха любили кротко, с предпазлива нежност, щастливи, че отново са се намерили.

За първи път от много време Луи спеше спокойно и дълбоко. Жан изпитваше безмерна нежност към заспалия до нея мъж. През последните дни беше треперила от страх, че меланхолията и моралните терзания на краля ще вбият клин помежду им, и все още не можеше да се отърси от опасенията си. Нямаше нищо по-лошо от студенината и дистанцията, с които той се отнасяше към нея. Почти от година беше негова официална метреса, но позицията й в Двора изобщо не беше стабилна — наскоро отново осъзна болезнено този факт. С цялата наивност на своите 24 години тя беше вярвала, че любовта на краля е достатъчна да спечели придворните на своя страна, да ги очарова с изяществото и дружелюбието си. Вместо това се оказа, че омразата и враждебността им растат с всеки изминал ден. Нямаше представа какво да стори. Би могла да се пребори с един или двама, но срещу целия Двор? Докато се взираше в спящия Луи, тя взе решение да се бори.

* * *

На следващата сутрин Луи отиде при нея веднага след церемонията по обличането. Лакеите им сервираха втора закуска, но и двамата не се докоснаха до храната.

— Последните дни и седмици не бяха леки и аз ви благодаря, че бяхте до мен — рече кралят, без да вдигне глава. Пръстите му милваха филигранната дръжка на позлатената чаша.

Жан разбра, че Луи е преодолял най-черния мрак на депресията си, макар изражението му все още да издаваше меланхолия.

— Бях много загрижена за вас — отвърна нежно тя и сложи длан върху ръката му. — Беше почти невъзможно да се доближа до вас.

— Знам, знам… — той преплете пръсти с нейните. — Сенките на миналото често ме застигат. — След кратко мълчание я погледна пронизващо изпод гъстите си мигли. — У вас има нещо магично, мадам. Все едно не сте от този свят. Снощи, докато седях в дълбоко отчаяние, се явихте като светъл лъч в мрака и проникнахте в сърцето ми.

Жан помилва бузата му, наведе се към него и го целуна.

— Много се радвам, че се завърнахте при мен, сир. Дните без вас бяха студени и самотни.

Жан съзнаваше необходимостта спешно да откъсне Луи от мрачната атмосфера в Двора. Само така той щеше да преодолее докрай своята потиснатост. За да отклони вниманието му, тя му предложи вечерта да отидат в Париж.

— Инкогнито както някога.

Луи се съгласи.

На смрачаване двамата се измъкнаха тайно от двореца. Придружаваха ги херцог Д’Айен, Ришельо и графиня Д’Естрад. Стигнаха в града по тъмно. Чувстваха се като палави деца, направили хубава беля. От цяла вечност не бяха идвали в Париж.

За да не ги познаят, всички носеха дрехи като обикновените хора. Жан и графиня Д’Естрад се бяха пременили в простички рокли от тъмножълт памучен плат, с шалове и снежнобели бонета. Кралят, Ришельо и Д’Айен изнамериха отнякъде сиви и кафяви жакети от дебело платно, шалчета и широкополи шапки. Повикаха обикновен наемен файтон от Париж. На пръв поглед наистина приличаха на компания заможни буржоа.

Първо спряха в близкото предградие, където се провеждаше летен празник. Потанцуваха около час на брега на реката, без да направят особено впечатление. Херцог Д’Айен отиде да купи вино от една лавка. Едрият, червенобузест продавач веднага забеляза добре поддържаната ръка на клиента и впи поглед в пръстена с печат, който херцогът бе забравил да свали. Д’Айен му подаде няколко монети, но мъжът трескаво заклати глава и отстъпи назад, кланяйки се непохватно.

— Не, не, господарю, вие не бива да плащате — пошепна почтително той.

Хората наоколо ги зяпаха с отворени уста. Д’Айен побърза да се върне при краля. Изпиха набързо виното и продължиха нататък в най-добро настроение.

Файтонът прекоси Сена по Кралския мост. По тъмната водна повърхност блещукаха отраженията на звездите. Ришельо наля на дамите и господата шампанско, и то с такъв замах, че изпръска всички и ги разсмя. Херцогът свали голямата кафява шапка, която непрекъснато падаше върху лицето му, и въздъхна облекчено.

— Сир! Дами и господа! — Д’Айен се поклони галантно, в пълен контраст с костюма му и с тоалетите на другите.

— Е, този път трябва да благодарим на вас, че едва не ни познаха, мосю Д’Айен — отбеляза развеселено кралят и пое чашата с шампанско.

— Най-смирено моля за извинение, сир — отвърна съкрушено херцогът и скри пръстена в джоба на жакета си.

Пътуването продължи сред смях и шеги. Луи прегърна Жан и я притисна до себе си.

— Идеята ви да дойдем в Париж беше прекрасна, мадам.

Тя се усмихна и всички чукнаха чашите си.

— За живота и за любовта! — извика весело Ришельо. В този миг файтонът направи завой и шампанското отново плисна върху дрехите им.

Слязоха пред Пале Роял. През лятото градината на двореца беше отворена до късно и петимата се смесиха с навалицата, която се разхождаше под осветените с фенери аркади. В сянката на дърветата се целуваха влюбени двойки, в кафенетата седяха шумно разговарящи хора и се наслаждаваха на топлата нощ. Свиреше музика, край един от фонтаните пиян оперен певец изпълняваше арии, по сергиите предлагаха освежителни напитки и всякакви дреболии — от ароматизирана вода до клечки за зъби.

Хапнаха в малка гостилничка и отидоха да танцуват в един от локалите под открито небе. Десетки двойки се въртяха в захлас по танцовата площадка — всъщност просто поляна сред дърветата, посипана с пясък. Безгрижното веселие на парижани се предаде и на краля.

Луи не откъсваше поглед от Жан, която с бялото боне, кърпата на раменете и простичкия корсаж имаше вид на невинна девойка.

— Вие сте жена с много лица, мадам.

Зарадвана, тя се усмихна. Добре направи, че помоли краля да дойдат в Париж. Той обичаше да танцува, обичаше да я докосва и това му помагаше да забрави поне за малко мъката и отчаянието. Тя си спомни първите им срещи на бала с маски и бала в Кметството и по очите му разбра, че и той мисли за тях.

Танцът свърши. Близо до тях шумно разговаряха двама пияни и Луи сложи ръка на кръста й, за да се отдалечат от тях. Двамата тръгнаха да се поразходят под грамадните кестени, над които сияеше ясното, отрупано със звезди небе. Жан забеляза с ъгълчето на окото си, че херцог Д’Айен ги следва незабележимо.

— Вижте, точно над нас е Голямата мечка, а ей там е Сатурн.

Жан последва примера на краля и вдигна глава към небето.

Редом с архитектурата астрономията беше голямата му страст. Всеки ден прекарваше по няколко часа с придворните астрономи Лемоние и Касини в наблюдения на звездите. След като й показа още няколко съзвездия, Луи я отведе зад едно дърво и я целуна страстно под закрилата на мрака.

При първата целувка Жан се засмя звънко като младо момиче.

— Не бива така, сир!

— Не е редно да ме наричате така, докато сме тук — отвърна той с добре изиграна строгост, но гласът му прозвуча безгрижно, какъвто не го беше чувала от седмици.

Той я целуна отново, жадно и настойчиво, и Жан се разтрепери. Даже в жакета от сиво платно и простата широкопола шапка той изглеждаше прекрасно и тя неволно се запита как ли щеше да се развие животът им, ако се бяха срещнали при други обстоятелства. Ако той не беше крал на Франция. Ръцете му се плъзгаха по краката й, тя вдишваше дълбоко аромата на кестеновите дървета и примираше от щастие. Искаше й се да задържи този миг за вечността.

— Сир! Простете!

Херцог Д’Айен изникна от мрака и се поклони.

Двамата се отделиха един от друг. Наблизо се чуваше шумна разправия.

— Простете, сир, но двама пияни се скараха жестоко и хората повикаха гвардията. Смятам, че е по-добре да се махаме оттук.

Кралят кимна със съжаление.