Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (26)

25

Напуснаха „Шоази“ в началото на октомври. Както всяка есен, Дворът се премести за няколко седмици във „Фонтенбло“. За хората от обкръжението на краля годината имаше свой специфичен ритъм. Луи пътуваше много и прекарваше във „Версай“ не повече от половин година. През останалото време се местеше от държавната резиденция в някой от дворците „Марли“, „Сен Жермен“, „Шоази“, „Шантили“ или „Мюет“. В началото на лятото обикновено отиваше в Компиен, а през есента — във „Фонтенбло“. Такава беше традицията, установена от предците му, и той я спазваше. Френските крале от векове обикаляха страната с двора си.

Смяната на местожителството от „Версай“ във „Фонтенбло“ всеки път се планираше и организираше седмици наред. Част от инвентара се товареше на кораби, друга част се транспортираше с коли. Навсякъде, където минаваше, внушителният керван привличаше хиляди любопитни.

Луи и Жан отново бяха обкръжени от безброй хора — макар че дворът във „Фонтенбло“ беше по-малък от Версайския, заедно с кралското семейство пътуваха повечето придворни, министрите, държавните секретари, кралските чиновници и безброй лакеи, пажове и друг персонал.

Както във „Версай“, Жан бе настанена в бившите покои на херцогиня Дьо Шатору. Тя ходеше редовно на църква и редовно посещаваше кралицата. За нейно облекчение Мария Лешчинска приемаше визитите й с любезна снизходителност. Иначе Жан се стараеше да се държи възможно по-далеч от Двора и се явяваше пред повече хора само когато придружаваше краля.

Амбицирана да научи всичко за живота в Двора, тя продължаваше уроците си с абат Дьо Берни и неуморно упражняваше безбройните нюанси и степенувания в дворцовия церемониал. Беше се заклела никога повече да не допусне унизителните грешки от първите дни.

Стараеше се да не забелязва високомерното отношение на придворните и децата на краля. Държеше се с неизменна учтивост към всеки човек в двора и се правеше, че не забелязва как говорят за нея зад гърба й. Знаеше, че придворните тайно се обзалагат кога Луи ще я изостави. Особено придворните дами, надявали се кралят да ги дари с благоволението си, не пропускаха да й покажат за колко незначителна я смятат. През някои дни се чувстваше безсилна и й се плачеше, защото дамите се държаха, сякаш тя не съществува, обкръжаваха краля, флиртуваха с него и се опитваха да го привлекат в леглата си. Безсрамната самоувереност, която излъчваха жестовете и погледите им, я вбесяваше. Все пак тя успяваше да запази самообладание, защото си даваше сметка, че повечето от тези жени от години принадлежат към най-тесния кръг около Луи и тя ще е принудена да живее с тях. Знаеше за краткотрайните връзки на краля с някои от тях, например с пищната херцогиня Дьо Лораге — тя бе утешавала краля през трудните дни след смъртта на сестра си, херцогиня Дьо Шатору; или пък с принцеса Дьо Роан, която също не пропускаше случай да намекне колко добре се познава с Луи.

Кралят приемаше авансите на дамите с усмивка и никога не ги отхвърляше публично. Доверието и интимността, с която се отнасяше към тези жени, караха Жан да се чувства несигурна. Скоро след пристигането им във „Фонтенбло“ принцеса Дьо Роан демонстративно го помоли за частна аудиенция, и то в присъствието на Жан, и кралят се съгласи.

— О, разбира се, принцесо, знаете, че на вас не мога да откажа.

Галантността му причини болка на Жан. Да не би да ревнува? Защо? Нямаше причини за ревност. Тъмнокосата принцеса Дьо Роан без съмнение беше красавица, но не би могла да я конкурира. Страхът й идваше от друго: след влизането си в Двора тя живееше в постоянни опасения, че не е достойна за Луи и че онова, което го свързва с тези жени, е по-силно от чувствата му към нея.

Да, Луи се бе противопоставил на Двора с обичайната си решителност и я направи своя официална метреса, но Жан не си въобразяваше, че битката е приключила. Сега беше неин ред да докаже годността си да живее в близост до краля, да се изравни с високопоставените си конкурентки. А това никак не беше просто. Тя беше съвсем наясно, че я наблюдават постоянно, от всички страни, и само чакат да се подхлъзне.

Слава богу, в новото й обкръжение се намериха и няколко придворни, които я харесваха искрено и й помагаха с каквото могат. Сред тях бяха херцог Дьо Лавалиер и херцог Дьо Ниверне, с които се познаваше от театралните вечери при мадам Дьо Винтимий. Луи беше достатъчно деликатен да се съобрази с положението й и всеки следобед, когато съставяше списъка с гостите за вечеря в частните си покои, включваше хора с добро отношение към Жан. Въпреки това тя трудно изтърпяваше вечерите, защото през цялото време трепереше от страх да не сбърка някъде, а злобните придворни непрекъснато търсеха начини да я злепоставят.

Особено принцеса Роан не пропускаше случай да покаже на кралската метреса за каква я смятат.

— Значи произхождате от Париж, маркизо? — попита тя една вечер.

На масата присъстваха не повече от десет — петнайсет души — най-тесният кръг около краля. Сред тях бяха Ришельо и Д’Айен, граф Дьо Коани, херцогиня Дьо Бранка, принцеса Дьо Роан, принц Конти, графиня Дьо Шеврьоз и Морпа. Единствените близки хора на Жан бяха графиня Д’Естрад, херцог Дьо Лавалиер и херцог Дьо Ниверне.

— Да, Ваша Светлост — отговори тихо Жан.

— Хубав град — кимна принцесата. — И аз съм израснала там. В Отел^[1] дьо Роан. Може би знаете къде се намира. — Тя набучи парченце пъстърва на вилицата си, поднесе го грациозно към устата си и отново се обърна към Жан със сладникава усмивка: — А как е името на вашето семейство, маркизо? Нещо необичайно, доколкото си спомням. Съжалявам, но веднага го забравих.

Невинното й изражение изкушаваше Жан да й повярва, ала името на семейството й беше известно и намекът беше недвусмислен: на френски „поасон“ означава чисто и просто „риба“.

В салона се възцари мълчание.

Жан запази пълно самообладание. Ако принцесата си въобразяваше, че ще я разплаче, дълбоко се лъжеше.

— Името ми е Поасон, принцесо, като рибата в чинията ви — отговори тя със съвършена учтивост и достатъчно високо, за да я чуят всички присъстващи.

— О, да, как можах да забравя! — Принцесата я изгледа съжалително и размени многозначителен поглед с Морпа и принц Конти.

Графиня Д’Естрад остави приборите си.

— Аз пък смятам, че не бива да подценяваме естествеността и елегантността, с която рибата се движи в най-различни води — рече тя и хвърли войнствен поглед към принцеса Дьо Роан.

Отново настана мълчание, но този път го прекъснаха лакеите, които внесоха следващото блюдо. Кралят пренебрегна словесния сблъсък и спокойно разговаряше с граф Дьо Коани. И по-късно не каза нито дума за случилото се, както още от самото начало не говореше за произхода на Жан.

След няколко дни обаче й подари красива златна рибка с перки от скъпоценни камъни. В първия момент Жан се обиди, защото сметна, че й се подиграва, но после разбра смисъла на жеста му и много се зарадва. Сложи рибата на видно място в салона си и обясняваше на всеки посетител — най-вече на онези, които не искаха да знаят, че й е подарък от краля. Реакцията на принцеса Дьо Роан, буквално неспособна да затвори смаяно зяпналата си уста, я възнагради за преживяното унижение. Оттогава никой повече не я попита за името на семейството й.

* * *

Времето, прекарано насаме с краля, компенсираше оскърбленията, на които я подлагаше дворът. Страстта помежду им не угасваше. Когато бяха само двамата, Луи ставаше друг човек. Макар да запазваше част от своята непроницаема аура и кралска дистанция дори в интимността на връзката им, той говореше свободно и сърдечно за личните си неща, за онова, което никога не би споменал пред придворните, защото знаеше, че те ще го изтълкуват по сто различни начина.

Жан научи много подробности за своя любим. Никой не знаеше по-добре от него откъде водят началото си хилядите дребни специфики на живота в Двора, никой не познаваше така детайлно историята на Франция и Европа. Лека-полека тя започна да разбира какво означава да си крал и да управляваш държава като Франция.

Доскоро и тя като всички останали виждаше само всемогъществото на монарха: той заповядваше, хората изпълняваха безпрекословно. Сега обаче знаеше колко комплексна и многопластова е длъжността му. Заседанията с Държавния съвет и министрите съставляваха само част от задълженията му. Всеки ден при краля идваха десетки длъжностни лица, за да обсъждат конкретни въпроси. Архиепископът на Париж, председателят на Парламента, първият архитект, церемониалмайсторът, председателят на академията, командващите армията и гвардията бяха само някои от тях.

Жан изрази учудването си колко много хора е длъжен да приема всеки ден кралят, а Луи се засмя.

— Права сте! Всеки от тях идва при мен със свой проблем. Вижте, нашата страна не се състои само от трите големи съсловия, но и от много сдружения, еснафи, университети, общности. Във Франция има стотици градове и провинции — всички разполагат с различни привилегии и с различни закони. Понякога се налага да им отнемам привилегии или да им давам нови, защото сдруженията се ревнуват взаимно и ревностно следят някой да не оспори предимствата им.

— Ревнуват се взаимно като придворните, нали? — подхвърли язвително Жан.

В Двора постоянно избухваха караници, защото все се намираше някой от аристократите да претендира за привилегии, които не му се полагат.

Луи се засмя.

— Точно така, мадам.

В моменти като този Жан беше сигурна в любовта на краля. Той винаги проявяваше загриженост за здравето й. Една вечер реши да си остане в леглото, защото настина по време на лова, и Луи прекъсна вечерята, за да отиде в покоите й — за безкрайно удивление на останалите придворни.

Жан направо се слиса, когато кралят неочаквано застана до леглото й със загрижена физиономия.

— Сир!

— Как сте, мадам?

— О, лекарят каза, че ми няма нищо. Само лека настинка. Не биваше да прекъсвате вечерята си заради мен.

Луи я огледа с мрачно лице.

— Нищо ми няма, сир.

Без да обърне внимание на уверенията й, той сложи ръка върху челото й.

— Имате температура.

— Не, сир, добре съм.

— Веднага повикайте лекаря — заповяда Луи на камериерката, която чакаше на прага, треперейки от страх.

Като видя строгия му поглед, Жан се усмихна.

— Повярвайте, сир, само съм настинала — рече тя и кихна силно.

Лекарят се появи след минута. „Горкият, диша тежко и сигурно си мисли, че съм на смъртно легло“, помисли си Жан.

— Ваше Величество…

Луи посочи строго към леглото.

— Как е мадам?

В гласа му прозвуча обвинение — сякаш лекарят беше виновен за настинката на Жан.

— О, Ваше Величество, нямаме причини за безпокойство. Дамата има само лека хрема вследствие на преохлаждане. След един — два дни ще е напълно здрава, сигурен съм.

— Гарантирате ли ми?

— Ами… да, Ваше Величество.

— Добре — кимна успокоен Луи.

— Видяхте ли, сир! — засмя се Жан. — Моля, продължете спокойно вечерята си.

Луи я помилва по бузата.

— Ще изпратя две дами да ви правят компания, докато привърша с вечерята и отново дойда при вас — обеща той.

След броени минути в стаята й влязоха графиня Д’Естрад и херцогиня Дьо Бранка.

— Само да бяхте видели лицата на придворните, когато кралят стана от масата — заразправя й графиня Д’Естрад и приседна в края на леглото. — За момент повярвах, че граф Дьо Морпа ще изпусне лъжицата си в супата!

— Даже мосю Дьо Ришельо едва запази самообладание — допълни херцогинята.

Жан се усмихна доволно. Отлично си представяше как са изглеждали двамата довереници на краля.

— А принцеса Дьо Роан побърза да се възползва от отсъствието ви и моментално се настани до краля — съобщи херцогиня Дьо Бранка.

— Наистина ли? — Жан се постара да запази спокойствие, макар чутото никак да не й хареса. Непрестанно трябваше да държи под око и принцеса Дьо Роан, и няколко други дами. Само кратък миг на слабост от страна на краля — и те ще скочат въодушевено в леглото му. Няма да го допусна, закани се тя и се отпусна върху възглавниците. Имаше нужда от сили, за да утвърди позицията си в Двора и да държи другите жени далеч от краля.

Е, днес поне нямаше от какво да се страхува. Луи показа от ясно по-ясно колко е важна за него. На лицето й изгря усмивка и тя затвори очи.