Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (44)

43

Жан остана възхитена от китайския порцелан, който й показваше мосю Дюво. Мястото му беше в „Креси“. Белите чашки за чай и чинийките с шарки в червено и златно изглеждаха невероятно крехки, а изработката беше невероятна. В Европа по подобен начин работеше само фабриката за порцелан в Майсен. Жан съжаляваше, че никой майстор във Франция не е в състояние да произведе такава красота.

— Ще взема този сервиз. Моля, изпратете ми го заедно с другите неща.

— За мен е чест, маркизо. — Мосю Дюво се поклони раболепно.

Жан кимна учтиво и му позволи да я придружи до изхода. Беше началото на ноември и тя бе дошла на разходка в столицата. В последно време не идваше често. Двамата с херцог Дьо Лавалиер вече подготвяха следващия театрален сезон. Смятаха да представят няколко нови пиеси, сред които Le marriage fait et rompu^[1] от Дюфрене и Les Dehors trompeurs^[2] от Боаси, както и няколко опери. Жан поръча от столицата платове и аксесоари за костюмите, а после намина при мосю Дюво.

Навън духаше неприятен студен вятър. Небето висеше сиво и мръсно над големия град и тя потрепери. Зимата идваше и смяната на сезона я изпълни с меланхолия. Мразеше студените месеци.

Както винаги, около каретата й се бе събрала тълпа. Хората се отдръпнаха, за да й сторят място, но продължиха да я зяпат безсрамно, за да запомнят някоя пикантна подробност и да има за какво да говорят през следващите дни.

Вместо да се качи бързо в каретата, както правеше обикновено, Жан забави крачка. Дотолкова беше свикнала с напудрените и намазани с руж физиономии на придворните, че тези голи лица с бръчки и неравности, със зачервени от студа бузи и белези от шарка я изпълниха с неловкост. Все пак успя да се усмихне любезно, но бързо извърна глава.

Кочияшът отвори вратичката, един от лакеите й подаде ръка, за да й помогне да се качи. Тъкмо стъпи на стълбичката, когато нещо прелетя във въздуха и плесна върху лакираната в синьо карета.

Жан изписка уплашено, ала в същия миг разбра, че някой е хвърлил по нея развален домат.

— Курво! Унижаваш нашата кралица и крадеш парите на краля! — изкрещя гневен глас.

Лакеите се втурнаха към непознатия, но той бързо изчезна в тълпата.

— Курво! — долетя гласът му отдалеч.

Жан се разтрепери неудържимо. Сокът на домата бе пръснал върху ръкава й и върху фината материя се бе образувало грозно червено петно сякаш от кръв. Картината остана запечатана в паметта й.

В прилив на гордост и за да не покаже страха си, тя се обърна към тълпата с високо вдигната глава. Четеше по лицата им като в отворена книга. Някои хора бяха уплашени и я гледаха с ужас и съжаление, други обаче бяха обзети от злобна радост и я зяпаха безсрамно. Те ме мразят, помисли си тя и потрепери. Парижани вярваха в небивалиците, които разпространяваха зложелателите й. Обвиняваха я, че пилее богатството на краля, унижава кралицата и е ненаситна за власт и богатство.

Дълго след като седна в каретата си и потегли към Фонтенбло, Жан продължи да вижда пред себе си лица на гладни парижани.

* * *

Мосю Бериер се поклони толкова дълбоко, че едва не загуби равновесие.

— Вие ми оказвате твърде голяма чест, маркизо.

Жан му кимна любезно. Бе помолила главния полицейски лейтенант на Париж да се срещне с нея в градския дом на Пари дьо Монмартел. Банкерът покани мосю Бериер да се настани в едно от креслата в кабинета му.

— Миналата седмица се случи нещо крайно неприятно, мосю Бериер — започна без увъртания банкерът. — Пред магазина на мосю Дюво тълпата нападнала маркизата. Народът гневно изразил недоволството си.

— И аз чух за това. Отвратително!

Жан се разхождаше нервно напред-назад, но като чу думите на полицейския началник, спря.

— Мосю Бериер, много ви моля да откриете кой пуска подигравателните песнички по мой адрес. Трябва да знам дали обикновените граждани си правят шеги, или някой целенасочено се опитва да опетни доброто ми име. — Въпреки нервността си тя говореше овладяно и властно.

— Уверявам ви, че ще направя всичко, за да заловя извършителя, мадам. Налага се обаче да действам предпазливо, защото граф Дьо Морпа е издал заповед всяко очерняне на Негово Величество да се преследва неумолимо и да се наказва най-строго, ала същевременно е заповядал да не обръщаме внимание на клеветите срещу вас — обясни Бериер с видимо смущение.

Жан присви очи.

— Това не ме учудва особено — промълви тихо тя. Знаеше, че министърът няма особен интерес да защитава доброто й име. Сигурно се радваше, че парижани й се подиграват със злобни песнички.

— Разбирам в колко трудно положение се намирате, мосю Бериер — продължи тя, — но повярвайте, ще се постарая да ви се отплатя. Никога не забравям хората, на които дължа благодарност.

— Ще сторя всичко по силите си, маркизо. Повярвайте, за мен е огромна чест да ви служа. — Бериер отново се поклони дълбоко и се сбогува.

Жан не беше в състояние да забрави случилото се пред магазина на Дюво. За първи път в живота й я бяха нападнали физически, но не това беше най-страшното. Народният гняв я засегна много по-дълбоко от враждебността на висшите аристократи. Страшно й беше да мисли, че хората имат толкова лошо мнение за нея.

— Недей така, Жан, в Париж се разпространяват памфлети за кого ли не — утеши я Абел, който на следващия ден я посети заедно с Льо Норман дьо Турнем.

Тя поклати глава.

— Не разбирам защо се говорят такива неща за мен.

Льо Норман дьо Турнем вдигна рамене. Като бивш главен данъчен откупчик той беше свикнал с народното недоволство — хората мразеха събирачите на данъци, защото се обогатявали за чужда сметка.

— Времената са тежки, скъпа. Хората мръзнат и гладуват, затова се радват, когато има срещу кого да издигнат глас, за да излеят гнева си — обясни той.

Жан не беше убедена.

— Иска ми се да сте прав — промълви тя и се зае с писмата, наредени върху сребърната табла. Поне днес нямаше анонимно писмо. Затова пък бяха пристигнали две пакетчета. В едното имаше мостри от платове и Жан го остави настрана, за да ги разгледа по-късно. Второто представляваше кутия, в каквито обикновено изпращаха бижу или парфюм. Нито име, нито печат показваха от кого е. Жан огледа пратката от всички страни и внимателно отстрани восъка от шнуровете. Сигурно беше подарък. Непознати хора, надяващи се да спечелят благосклонността й, често й изпращаха подаръци.

Отвори пратката и видя вътре сребърна кутийка, също запечатана с восък. Не намери картичка.

— Странно пакетче… — пошепна тя повече на себе си, отколкото към двамата мъже.

Льо Норман дьо Турнем внимателно наблюдаваше действията й и изведнъж скочи разтревожено.

— Почакайте!

Жан замръзна насред движението.

Без да каже дума, той взе кутийката от ръцете й и я огледа внимателно.

— Щом няма подател, не бива да я отваряте лично.

— Какво ви притеснява?

— Не съм сигурен, но един откупчик на данъци, мой стар приятел, веднъж преживя крайно неприятна изненада с подобно пакетче.

Повикаха Гийом. Льо Норман дьо Турнем му нареди да сложи маска и дебели ръкавици и да отвори кутийката в съседното помещение.

— Наистина, скъпи чичо, намирам, че преувеличавате… — рече колебливо Жан, щом лакеят излезе.

— Може би сте права, но…

Силен гръм от съседното помещение прекъсна думите му.

В първия миг Жан се вцепени от уплаха. После скочи и последва мъжете, изтичали да видят какво става.

Черен дим изпълваше малкия салон. Върху масата, на която Гийом бе отворил кутията, лежаха парченца стъкло. Лакеят свали от лицето си прашната маска и се закашля.

— Съжалявам, мадам…

Очевидно бе ужасен от настъпилия хаос.

— Няма за какво да се извинявате, Гийом — отвърна глухо Жан. — Радвам се, че сте жив и здрав.

— В кутията имаше тъмна фиола. Отворих я и тя експлодира — разказа лакеят, когато се поуспокои.

Льо Норман дьо Турнем разгледа смръщено черния прах, покрил масата.

— Да не пипаме нищо, преди да разберем какво е.

Уплашени от гърма, отекнал в жилището, дотичаха мадам Дю Осе и Валери. Главната камериерка чу последните думи на Льо Норман дьо Турнем.

— Да повикаме ли доктор Кесне, мадам?

Жан едва сега осъзна какво са искали да й сторят и пребледня като смъртник.

— Бързо иди да доведеш доктора! — заповяда мадам Дю Осе, обърната към Валери. Ала момичето не реагира. Стоеше и с широко отворени очи се взираше в почернялата от прах масичка.

— Не ме ли чуваш? Върви да доведеш доктор Кесне!

Най-сетне Валери се отърси от вцепенението си и излезе тичешком.

* * *

Луи моментално прекъсна съвещанието си с граф Д’Аржансон и отиде при нея.

— Наистина ли пратката е експлодирала? — попита стъписано той.

Жан кимна. Случилото се беше кошмар, от който се надяваше да се събуди.

— Нямаше подател. Ако не беше мосю Льо Норман дьо Турнем…

Луи стисна ръката й и се обърна към доктор Кесне, който беше настъргал малко прах на лист хартия и го миришеше.

— Смятате ли, че е отрова?

— Не, вероятно не. Само барут. Все пак ще го изследвам, за да съм сигурен.

Луи попипа кутията и рече:

— Граф Дьо Морпа ще се заеме с разследването. Някой от пажовете да го повика. Веднага.

Жан стисна зъби, за да не възнегодува срещу тази заповед. Не искаше графът да я вижда в това състояние, ала той беше министърът, на когото се подчиняваше цялата парижка полиция.

Морпа се появи само след минути и се поклони пред краля. Съобщиха му за случилото се.

— Поверявам случая във вашите ръце, графе. От само себе си се разбира, че разследването трябва да се води под най-строга тайна — заяви кралят.

— Разбира се, сир — отвърна Морпа и нареди на секретаря си да събере черния прах и стъкълцата от фиолата в кутийка. — Не се тревожете, маркизо, много скоро ще разберем дали съдържанието на фиолата е било отровно — допълни графът. Жан никак не хареса усмивката, плъзнала по тънките му устни.

* * *

Валери избяга навън. Нуждаеше се от чист въздух. Опита се да диша дълбоко и да се успокои, но цялата трепереше. Какво щеше да се случи, ако маркизата сама бе отворила пакета? В гърлото й се надигна гадене. Подозираше кой е изпратил фиолата.

Какво да правя? — запита се отчаяно момичето, седна на стълбата и отпусна глава върху коленете си. Графът никога няма да й позволи да си отиде. Ами ако с маркизата се случи нещо непоправимо?

* * *

След около седмица граф Дьо Морпа посети краля и Жан, за да им съобщи резултатите от разследването. В праха имало съвсем незначително количество барут.

— В стъклената фиола най-вероятно е имало малък фойерверк и при отварянето се е стигнало до лека експлозия. Навярно някой си е позволил лоша шега с маркизата.

— Наистина ли? — Жан го измери със студен поглед. Резултатът от разследването не я учуди ни най-малко. Дори фиолата да беше пълна с най-страшната отрова, той не би го съобщил пред краля.

— Да, маркизо. — Както винаги в присъствието на Луи Морпа олицетворяваше самата учтивост. — Ако бяхте отворили фиолата, нямаше да ви се случи нищо лошо — освен уплахата, естествено.

— Колко успокоително, мосю.

Той пренебрегна сарказма й.

— Както и да е, надявам се резултатът от разследването да ви задоволява. Би било много по-страшно, ако някой наистина е искал да ви отрови, нали? — заяви Морпа толкова невинно и с толкова фалшива любезност в гласа, че Жан изпита желание да го зашлеви. Едва удържаше гнева си.

— Графът е прав. Успокойте се, мадам, във фиолата не е имало отрова — каза й Луи по-късно, когато останаха сами.

Жан не каза нищо и той я прегърна утешително.

— Не се притеснявайте. Мосю Дьо Морпа ще стори всичко по силите си, за да открие кой си е позволил това безсрамие, и ще накаже виновника. Но и аз съм сигурен, че някой си е позволил лоша шега — Луи я помилва нежно по бузата. — Не виждам кой би имал интерес да ви отрови и изобщо да ви стори зло. Вие сте най-милата жена на света.

Гледаше я с искрена топлота и за момент Жан се изкуши да му разкаже всичко: за анонимните писма и за подигравателните песнички, за нападението в Париж и за грубостите на Морпа, за враждебността и обидите на придворните. Копнееше да се сгуши в прегръдката му и да му признае всичко, но съзнаваше, че е невъзможно. Откъде да започне? Той не би разбрал защо е мълчала досега. С мълчанието си допусна грешка, а нямаше как да върне времето.

Луи я помилва по косата и тя изпита чувството, че той знае какво става в сърцето й.

— Страхувам се — призна тихо тя и това беше самата истина.

След експлозията на фиолата сънуваше кошмари, а денем трепереше, че наистина искат да я отровят или дори да й посегнат с оръжие.

— Не искам да се страхувате — рече нежно Луи и прегръдката му за момент я обгърна в сладка илюзия за уют и сигурност. — Не бих понесъл да ви сторят зло.

* * *

Неприятен студен дъжд биеше по стъклата и въпреки огъня в помещението беше студено и влажно. Северните външни стени не позволяваха на кабинета да се затопли добре. Ала мосю Бериер не се притесняваше от студа. От опит знаеше, че на студено мисли по-добре. Докато четеше докладите на агентите, тревогата му нарастваше. Гладуващите и просещите в Париж непрестанно се увеличаваха. Проблемът ставаше все по-сериозен. Той въздъхна и се опита да се съсредоточи върху разследването на подигравателните песнички срещу маркизата. В този миг чу бързи стъпки и след секунди в кабинета нахлу секретарят му.

— Мосю Бериер, мосю Бериер! Току-що пристигна каретата на министъра! — извика задъхано младият мъж.

Бериер се учуди. Граф Дьо Морпа рядко идваше тук. Обикновено го викаше в кабинета си във „Версай“. Полицейският лейтенант машинално оправи кафявия жакет и шалчето на врата си, разтърси перуката и изпъна гръб.

Ударите на металния връх на бастуна възвестиха отдалеч приближаването на министъра.

— Графе, каква чест! — възкликна мосю Бериер, когато секретарят му отвори вратата с дълбок поклон, и скочи от стола си.

Морпа махна пренебрежително.

— Да си спестим учтивостите, сьор Бериер — рече той, съзнателно подчертавайки буржоазния произход на полицейския лейтенант с това обръщение. Така не оставяше съмнение кой от двамата е носител на властта. — Нямам никакво време.

Бериер учтиво наклони глава.

— Ще кажа направо — продължи графът. — Научих, че си губите времето с разследване на някакви жалки памфлети срещу маркиза Дьо Помпадур. И сте ангажирали с тази работа десетки агенти.

Бериер отдавна знаеше, че рано или късно министърът ще научи всичко, затова просто кимна.

— Да, но само доколкото в тези памфлети е засегната честта на Негово Величество, графе.

Морпа завъртя бастуна си.

— Желая да спрете това разследване. Нашите агенти са нужни за по-важни неща. Не се занимавайте с реномето на кралската метреса.

— Тук става въпрос за обида на Негово Величество — осмели се да възрази Бериер.

— Нима се опитвате да изразите друго мнение? — попита хладно Морпа.

Погледите им се срещнаха. Бериер много добре знаеше, че министърът не го харесва, защото не е раболепен като предшественика си.

— Разбира се, не, графе.

— Добре. Недвусмислено подчертавам, че става въпрос за заповед от моя страна.

— Тъй вярно, графе.

Министърът се обърна към вратата.

— За съжаление мадам Дьо Помпадур е малко истерична. Ако се впуснем да издирваме източника на клеветите и грубите думи по неин адрес, ще се наложи да ангажираме цялата градска полиция. Метресите на краля никога не са се радвали на особена популярност в града и това е напълно естествено. Помислете върху думите ми.

Бериер се усмихна учтиво.

— Разбира се, мосю.

Министърът излезе от кабинета му и Бериер изчака, докато ударите на бастуна му заглъхнаха в далечината. Седна отново на стола едва когато сградата утихна.

Лицето му пламтеше, по челото му се стичаха вадички пот. По-добре да свали перуката. От този момент нататък министърът щеше да го държи под око, това беше повече от ясно.