Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (41)

40

Жан разказа за проекта си първо на херцог Дьо Лавалиер и той се въодушеви.

— Ваш собствен театър, тук, във „Версай“? Каква великолепна идея!

Зарадвана, Жан се засмя. Очакваше идеята й да му хареса. Лавалиер споделяше мнението й, че репертоарът във „Версай“ е твърде консервативен. Молиер, Расин, Корней — класици, играни още при Луи XIV. В това, разбира се, нямаше нищо лошо, но модерният театър предлагаше много повече.

— Смятам, че ще е най-добре да съставим постоянна трупа — продължа Жан. — Със собствен статут. Ще играем само пред поканени гости. А който желае да се включи в трупата, непременно трябва да има опит в театрални изяви.

— Много правилно — съгласи се сериозно херцог Дьо Лавалиер. Не искаше никой да го заподозре, че участва в трупа от бездарни аматьори. Очите му светеха. — Представете си, маркизо, ще можем да поставим дори пиеси от Данкур или Дюфрене!

— Точно така — кимна Жан.

Силно се надяваше проектът й да се увенчае с успех. Кралят обичаше разнообразието, а решението й представленията да се изпълняват в частните му апартаменти също беше по вкуса му. „Имате право да си изберете музиканти, художници и занаятчии от двореца — каза й той след като двамата се любиха в кабинета му. — Но ми обещайте да не давате само пиеси, а и опери. Обичам да ви слушам как пеете.“

— Как мислите, маркизо, кого да включим в театралната трупа? — попита нетърпеливо херцогът.

Жан помисли малко.

— Да започнем с херцогиня Дьо Бранка и херцог Дьо Ниверне. Бихме могли да се обърнем и към граф Дьо Коани, той също обича театъра и участва в представления.

— А херцог Д’Айен?

— Разбира се. И мадам Дьо Марше.

— Точно така!

— И мадам Дьо Сасенаж…

Една камериерка донесе хартия и перо от кабинета на Жан и двамата съставиха списъка на бъдещите актьори от трупата.

— А вие, херцоже, ще заемете поста директор на новия Версайски театър — заяви Жан.

— Аз? — Лавалиер засия. — За мен е чест, мадам. Уверявам ви, че ще сторя всичко по силите си, за да се покажа достоен за този висок пост.

* * *

Валери трепереше с цялото си тяло. Заедно с другите прислужници тя стоеше в тесния коридор, където се намираха стаите на лакеите и камериерките. Рано сутринта управителят и хората му дойдоха да претърсят помещенията им. Работеха системно — местеха легла и шкафове, обръщаха столовете, изваждаха всяка дреха и всяка вещ, чукаха по стените и подовете на малките стаички, в които нямаше място дори да се обърнеш свободно. Очевидно търсеха тайни скривалища. Мосю Колен не пропусна да се извини за претърсването.

— Ужасно съжалявам, че трябва да прибягна до тази мярка, но нямам друг избор. От известно време изчезват много лични дреболии на маркизата, а сега липсват и две писма от кореспонденцията й.

Въпреки учтивия му тон всички разбраха колко сериозно е положението. Валери отчаяно се опитваше да скрие нервността си. Беше се погрижила да не намерят в стаичката й нищо подозрително — унищожи даже писмата от баща си.

Помощниците на мосю Колен влизаха от стая в стая. През цялото време Валери усещаше върху себе си бдителния поглед на управителя. Изведнъж се чуха възбудени гласове — идваха от стаята на Софи. Един от помощниците застана на прага.

— Мосю Колен, мисля, че ги намерихме.

Софи се изненада не по-малко от другите.

— Какво сте намерили?

Без да й обръща внимание, мъжът връчи на управителя две писма.

— Това беше скрито под разхлабена дъска на пода.

— В моята стая? Не може да бъде! — Кръглото лице на Софи пламна. — Никога не съм виждала тези писма!

Валери сведе глава и устреми поглед към върховете на обувките си.

Мосю Колен погледна пликовете — и двата надписани с почерка на краля — и въздъхна.

— Мадмоазел Софи, моля ви да дойдете с мен при маркизата.

— Но аз нямам и понятие как тези писма са се озовали в стаята ми! Моля ви, повярвайте ми! — Софи захълца отчаяно. — Някой нарочно ги е сложил там! Точно така! Невинна съм!

Мосю Колен я хвана за лакътя.

— Ще разкажете всичко на маркизата. Да вървим! А другите да се захващат за работа, веднага!

Прислужниците, проследили сцената с невярващи погледи, побързаха да се отдалечат.

Софи тръгна след управителя, продължавайки да хълца. Общото настроение беше потиснато.

— Защо го е направила? Искам да кажа, каква полза има? — попита тихичко Гийом, който вървеше след Валери.

— Откъде да знам! — Валери вдигна рамене. Чувстваше се замаяна. Никога в живота си не беше правила такива неща.

От салона на маркизата се чу отчаяният плач на Софи, която пламенно уверяваше присъстващите в невинността си. Валери започна да подрежда панделките и лентите в гардероба и чуваше почти всяка дума.

— Аз не съм откраднала писмата! Аз работя за вас, защо да…

Колен се опита да я успокои, намеси се и звънкият глас на маркизата. Двамата я убеждаваха да каже истината, задаваха въпроси, но камериерката упорито отричаше всички обвинения.

Валери не се разбираше особено добре със Софи, ала сега се чувстваше омърсена и виновна за онова, което й причини. Направо й се гадеше. Възможно ли е наистина да е толкова лоша?

След около час Софи излезе от салона хълцайки, със зачервени очи, и отиде в стаята си, за да си събере багажа. Изчезна още на следващата сутрин. Очевидно маркизата я бе уволнила.

Граф Дьо Морпа остана много доволен от постъпката на Валери.

— Браво на теб. Знаех, че ще се справиш — усмихна й се той.

След този ден Валери не смееше да се погледне в огледалото.

Не знаеше кого презира по-силно — графа или себе си.

* * *

Жан все още не можеше да повярва. Защо Софи бе откраднала писмата? За какво й бяха? Дали са й платили за тях — и ако да, кой? Никога нямаше да разберат, защото камериерката упорито отричаше кражбата. До самия край отстояваше невинността си. Жан я съжали и не отстъпи пред настояването на Колен да я предадат на полицията.

Краткият поглед към часовника й подсказа, че закъснява. Този следобед двамата с херцог Дьо Лавалиер бяха поканили дамите и господата от списъка, за да им представят проекта за новия театър. Под най-строга тайна, разбира се. Срещата щеше да се състои в „Трианон“ — малък дворец в далечния край на Версайския парк. Жан посегна към наметката си. Щяха да я придружават Валери и един паж. Двамата вече я очакваха. Излязоха с бързи стъпки от покоите й и се запътиха към очакващата ги пред мраморното стълбище карета.

Салонът на малкия дворец, където Жан и Луи често организираха частни вечери, вече беше пълен. Идеята на Жан бе посрещната с голямо въодушевление.

— Най-сетне истински театър! — възкликна херцогиня Дьо Бранка.

— Наистина ли ще построите сцена и ще носим костюми? — попита граф Дьо Коани.

Жан кимна и всички заговориха един през друг:

— Като в „Комеди Франсез“!

— Ние ли ще избираме пиесите?

— В Двора няма да се говори за нищо друго, освен за нашия театър!

Шумът в салона беше невъобразим. Херцог Дьо Лавалиер разклати златното звънче на масата.

— Дами и господа, моля ви! Позволете да ви призова към мълчание! — извика той и отново разклати звънчето.

Присъстващите млъкнаха и се обърнаха с очакване към новия директор.

— Благодаря ви — Лавалиер се покашля и започна грижливо подготвената си реч. — Дами и господа, позволете ми да кажа няколко думи! — Изправи гръб и продължи: — Искаме да създадем театър и да представяме в него най-хубавите съвременни пиеси. Всички вие вече имате опит на сцената, но ще се наложи да работим упорито и да репетираме всеки ден. Ако някой не е готов за работа, моля да се оттегли още сега. — Той плъзна изпитателен поглед по лицата на присъстващите, но никой не помръдна. — Прекрасно! Тогава нека преминем към първата точка от дневния ред. Двамата с маркизата стигнахме до извода, че е редно първо да обсъдим статута на трупата.

Новите актьори бързо постигнаха съгласие по първите точки от статута. Всеки член трябваше да има опит на сцената и да си избере тип роли, които да променя само със съгласието на колегите си. Освен това не беше позволено да се отхвърля роля, дори да изглежда второстепенна или твърде напрягаща. Изборът на пиесите, броят на репетициите и датата на премиерата — всичко това щеше да се решава от дамите в трупата. Ала когато се стигна до въпроса за точността, мненията се разделиха.

— Актрисите и актьорите ще имат задължението да идват на репетиция в уреченото време. Който закъснее, ще плаща глоба. Всички са съгласни, надявам се? — попита строго Дьо Лавалиер.

— В никакъв случай, херцоже! — възмути се херцогиня Дьо Бранка. — Не е редно да поставяте дамите на едно ниво с господата.

— Какво означава това, мадам?

— Означава, че ако господинът закъснее, това е неучтивост, но ако дамата закъснее, или е отчаяна, или не е получила добро възпитание.

Дамите заръкопляскаха одобрително.

— Добре, нека се уговорим да отпуснем на дамите неколкоминутно закъснение — предложи граф Дьо Коани.

Жан кимна в знак на съгласие.

— Съгласна съм с херцогинята. Би било крайно неучтиво да искаме пари от дама, закъсняла с десетина минути за репетиция. Доколкото знам, така не се постъпва даже в „Комеди Франсез“!

— Добре. Актрисите получават четвърт час бонус. Съгласни ли са всички? — попита херцог Дьо Лавалиер.

— Твърде малко е! — възрази херцогинята. — Според мен трябва да поискаме половин час — обърна се тя към дамите и като видя всеобщата им подкрепа, херцогът бе принуден да се съгласи.

— Добре, добре… — Дьо Лавалиер въздъхна и вдигна рамене.

* * *

По-късно вечерта Жан разказа на краля за учредяването на трупата и той много се смя.

— Значи дамите имат право сами да определят каква глоба да платят? — попита развеселено Луи, след като прочете статута на новия театър, който Жан му бе донесла за подпис. Макар че в началото бе скептичен, идеята за театрални представления все повече му харесваше. Жан, която седеше пред огледалото и разресваше косата си, се обърна усмихнато към него.

— Според мен постъпихме справедливо.

Това бяха най-прекрасните часове от деня й. Сега кралят беше само неин.

— Не бих посмял да ви възразя — засмя се отново Луи и подписа документа.

— Как е дофинът? Вашият син не е много щастлив от годежа, нали? — попита съчувствено Жан и продължи да четка косата си.

В края на ноември, малко преди Дворът да се върне от „Фонтенбло“ във „Версай“, кралят официално обяви годежа на дофина с принцеса Мария Жозефа дьо Сакс.

Луи въздъхна и лицето му помрачня.

— Така е. Луи Станислас все още тъгува за Мария Тереза. Надявам се новата съпруга да му помогне да преодолее загубата. Франция има нужда от престолонаследник. Когато бях на неговата възраст, отдавна бях станал баща.

Жан му хвърли строг поглед.

— Много рано сте узрели!

Луи избухна в смях и направи крачка към нея.

— Май сте права… бях ненаситен. В началото дори не ми се вярваше, че мога всяка нощ да се любя с жена си, и то с благословията на Църквата.

Жан се опита да си представи как е изглеждал тогава — петнайсетгодишен, току-що оженен, готов да се посвети изцяло на брачните радости. Говореше се, че през първите години двамата с Мария Лешчинска били много щастливи и силно влюбени един в друг. Как ли се е почувствала кралицата, когато съпругът й си е взел първата метреса? Наранена? Ожесточена? Сигурно не й е било лесно. Винаги когато мислеше за Мария Лешчинска, започваха да я мъчат угризения на съвестта. Явно си оставаше типична буржоазка, щом мислеше по този начин! Ако можеше да чуе мислите й, графиня Д’Естрад щеше да я умори от подигравки.

По-добре да поговори с краля за тъгуващия дофин.

— Принцът беше много привързан към своята испанска съпруга. Няма да се справи лесно… — изправи се, застана пред Луи и го погледна с цялата си любов. — Като си представя, че бих могла да ви изгубя… — Гласът й потрепери.

— Не говорете такива неща — спря я твърдо той. Помилва гърдите й, вече видимо уголемени, и корема, който вече се закръгляше. — Бременността ви прави още по-красива — пошепна той, зарови пръсти в косата й и я целуна.

* * *

На следващата сутрин Жан се почувства уморена и не пожела да стане от леглото. По препоръка на графиня Д’Естрад новата камериерка мадам Дю Осе й донесе шоколад, подправен с канела, но и силната напитка не успя да я ободри. Както всеки ден, много посетители щяха да я посетят по време на утринния й тоалет. Все по-често идваха дипломати, посланици и важни придворни. Искаха подкрепата й за разни неща, молеха я за привилегии или за аудиенция при Негово Величество. Очевидно влиянието й върху краля беше нараснало, защото посетителите се трупаха не само при нея, но ходеха и в домовете на Пари дьо Монмартел, Льо Норман дьо Турнем и дори при брат й Абел с надеждата доверениците й да кажат добра дума за тях, а тя да се застъпи пред монарха.

Тази сутрин се появи мосю Дьо Лос, пратеник на саксонския курфюрст, за да изрази голямата си благодарност за съдействието й при уреждането на брака между дофина и принцеса Мария Жозефа. След това се яви генералният контрольор на финансите мосю Дьо Машо д’Арнувил.

Към обед утринният тоалет приключи и Жан се приготви да отиде на църква. Изведнъж й стана зле, започнаха спазми в долната част на корема. Кръвта се отдръпна от главата й.

— Божичко, мадам, защо пребледняхте така?

Жан се олюля и уплашената мадам Дю Осе й помогна да седне, разкопча корсета й и й подаде шишенцето с ароматни соли. Миризмата само засили гаденето. Прониза я остра болка в корема и тя изстена задавено.

— Господи, не!

Жан стисна с все сила корема си, който в този момент се сгърчи за нов спазъм, и мъчително пое въздух.

Камериерката беше бяла като стената.

— Гийом! — извика пронизително тя. Лакеят се появи почти веднага. — Повикай лекар за мадам! Побързай, чуваш ли!

Не по-малко уплашен, Гийом се втурна да тича по коридора.

Бебето! Жан се отпусна на дивана и се преви от болки. Досега се чувстваше толкова добре, а тази сутрин, без причина, ей така изведнъж… не, моля те, Господи, не ми причинявай това! Не ми вземай детето! Опита се да диша равномерно и обгърна с две ръце корема си, за да предпази малкото същество вътре, но спазмите се засилваха с всяка минута. Не, моля, не! Очите й се напълниха със сълзи.

— Лекарят ще дойде веднага, мадам — опита се да я успокои камериерката.

Твърде късно. Жан го знаеше, преди да усети как по бедрата й потече топла кръв.

* * *

Лекарят се оказа безсилен да стори каквото и да било. Тя изгуби бебето, за което копнееше с цялото си сърце. Луи се опита да я утеши с нежна прегръдка.

— Пак ще забременеете — повтаряше й уверено той.

Доктор Кесне също я увери, че е здрава и нищо не й пречи да има други деца, че ранното прекъсване на бременността ще й позволи да оздравее бързо. Но Жан беше неутешима.

Спомни си първия аборт, когато още беше женена за Шарл, за сина си, починал само дни след раждането, а после и за двата аборта тук, във „Версай“. Аз съм неспособна да износя дете, повтаряше си горчиво тя. Чувството за провал се настани трайно в сърцето й и тя изпитваше вина, защото не може да дарява живот със същата лекота като другите жени. Най-голямото й желание беше да роди дете на краля, но постоянно я гризеше страх, че няма да има друго дете освен Александрин.

— Престанете най-сетне, скъпа — скара й се графиня Д’Естрад. — Едно или повече помятания са нещо напълно нормално. Те са част от участта на нашия пол. Половината жени умират при раждането на първото си дете, а вие вече си имате прекрасна дъщеря. Успокойте се, сигурна съм, че ще имате и други деца.

Ала нищо не беше в състояние да излекува болката и тъгата на Жан. Защо, защо й отнеха неродения живот? Често си спомняше ужасните стихове в онова писмо: „… но малката буржоазка страхливо се пита: Този път ще успея ли, или не…“. Ето че пророчеството на анонимния писач се сбъдна! Това я караше да се чувства още по-зле.

Луи се опитваше да насочи мисълта й към други занимания. Вече я познаваше добре и знаеше как да го постигне.

— Щом се възстановите, ще ви помоля да участвате в подготовката на сватбата на дофина — каза й един ден той. — Както знаете, мосю Дьо Ришельо ще замине за Саксония, за да доведе принцеса Мария Жозефа, затова съм възложил на херцог Дьо Жевр да организира сватбата. Сигурен съм, че вашата женска ръка ще му е от полза в тази трудна задача.

Жан изпита благодарност към своя крал. Знаеше от какво значение е тази сватба и прие молбата на Луи като голямо отличие. А и това беше добър начин да забрави мъката си. Сватбата на дофина щеше да се състои в началото на февруари. Както изискваше обичаят, преди и след венчавката щеше да има балове и празненства. Затова Жан решително стана от леглото и се зае да преглежда списъци с гости, да обсъжда с архитектите украсата на зали и салони, да измисля нови забавления, да съставя менюта.

Театралният проект също напредваше. Трупата репетираше няколко пиеси едновременно. La Prejuge a la mode^[1] от Лашосе, L’Esprit de contradiction^[2] от Дюфрене и „Тартюф“ от Молиер. С последната пиеса възнамеряваха да осветят новия театър, за да не разсърдят прекалено много консервативните духове в двора. Налагаше се да се съобразяват най-вече с духовниците, които строго следяха за добрите нрави и осъждаха всеки полъх на свободолюбие.

Жан много искаше да запази театралния проект в тайна, но във „Версай“ нямаше тайни — само за няколко дни първата среща на бъдещата театрална трупа стана известна на целия двор и доведе до най-различни предположения и слухове.

Жан помоли краля да преместят репетициите в „Шоази“.

— Така само ще раздухате още повече любопитството на придворните — предупреди я Луи, но даде съгласието си.

Жан не се страхуваше от любопитството, дори напротив, но не искаше никой да знае кои пиеси репетират. Защото това носеше нещастие.

В началото на декември започнаха редовните репетиции в двореца „Шоази“. Жан ръководеше всички приготовления. Дворецът й предлагаше богати възможности: на нейно разположение бяха най-добрите механици, за да построят сцената, най-прекрасните художници, най-талантливите музиканти. Кралят й бе дал позволение да използва всичко, с което разполага „Версай“, и тя се радваше на тази възможност. Назначи Франсоа Рьобел, генерален музикален директор на Парижката опера, за диригент на оркестъра. Ангажира и Мондорвил, капелмайстор на Кралската капела, както и бившия си учител по музика Желиот.

Докато трупата усърдно репетираше в „Шоази“, във „Версай“ започна строежът на театъра. Жан избра малката галерия към Кабинета на медалите.

— Помещението е твърде малко — възрази Льо Норман дьо Турнем, който ръководеше строителството. — Постарахме се да намалим сцената, но пак няма да има място за повече от четиринайсет зрителски кресла.

Жан огледа внимателно подиума и дървените стени. Знаеше, че сложната машинария на сцената изисква много място, но пък ограниченият брой зрители щеше да подчертае още повече колко изключителен е нейният театър и това я изпълваше със задоволство. До януари обаче я чакаше още много работа.

* * *

Луи бе свикал Държавния съвет и се съвещаваше с министрите си. Лицето му издаваше напрежение. В момента Франция се намираше в много тежко положение. Победите в Нидерландия не бяха в състояние да го подобрят. Войната продължаваше вече седма година и той копнееше да я приключи, но преговорите, водени от министъра на външните работи, засега не даваха желания резултат. Кралят хвърли зъл поглед към маркиз Д’Аржансон. Този човек не беше достоен за заеманата длъжност — не притежаваше нито нужните способности, нито капчица дипломатичност. Трябваше възможно най-бързо да се отърве от него.

Въпреки недоволството си кралят успя да запази непроницаемо изражение, когато се обърна към министрите:

— Е, господа, мисля, че сме принудени да изпратим още подкрепления на маршал Дьо Бел-Ил, за да използва бунтовете срещу австрийците в Генуа в наша полза.

Министрите кимнаха и Луи се обърна към граф Дьо Морпа:

— А как стои въпросът с нашия военен флот?

— След изтощително сражение с англичаните два от нашите кораби…

В този момент се чу лек шум. Една странична врата се отвори и на прага застана Жан и направи реверанс.

— Много моля за извинение, сир! Не исках да ви попреча.

Заедно с нея в салона сякаш влезе свеж пролетен вятър.

— Никога не ми пречите, мадам — усмихна се кралят. Много добре знаеше какво ще последва. — С какво мога да ви помогна?

— Моля да подпишете този документ, сир.

Луи кимна и протегна ръка. Министрите се спогледаха невярващо.

Жан отиде при него и му подаде списъка с гостите за откриването на театъра. Луи прочете внимателно имената и развеселено установи, че въпреки ограничения брой гости тя бе решила да включи в списъка брат си и мосю Льо Норман дьо Турнем. Пренебрежението на придворните към ниския й произход не й пречеше да държи на своите и кралят я уважаваше за това. Той посегна към перото и се подписа със замах.

— Още ли няма да ми кажете коя пиеса ще играете на премиерата?

Жан кокетно поклати глава.

— Не, сир. Не искам да ви разваля изненадата — отвърна тя и му отправи един от онези погледи, които го размекнаха още при първата им среща. После направи грациозен реверанс и безшумно излезе от салона. Министрите запазиха слисано мълчание.

* * *

След заседанието на кабинета граф Д’Аржансон излезе с Морпа. Лицето му изразяваше пълно смайване.

— Театрално представление? Добре ли чух?

— О, нима още не знаете? — изсумтя презрително Морпа. Валери още преди седмици му бе разказала за създаването на трупата.

— Не! — отговори с искрена изненада Д’Аржансон. — Нямах представа, че някой е решил да прави театър.

— Маркизата е събрала куп придворни и са създали театрална трупа, която подготвя няколко премиери за следващата година. Малката очевидно се радва, че най-сетне е намерила начин да харчи парите на Негово Величество — изсъска Морпа.

Двамата мъже тръгнаха по коридора. След известно време чуха смях, шумни гласове и изпълнение на музикални инструменти. Когато завиха зад ъгъла, видяха двама лакеи, натоварени с перуки, дамски и мъжки тоалети, да бързат към близкия салон. Любопитството им се събуди, ала в отговор на желанието им да влязат в салона, стражите им препречиха пътя.

— Простете, господа, но не е разрешено да се влиза.

— Знаете ли кой съм аз? — попита с опасно спокойствие Морпа.

— Да, мосю, вие сте граф Дьо Морпа, държавен секретар и министър на Негово Величество — отговори спокойно мускетарят.

— Много добре. Тогава ми дайте път — заповяда Морпа.

— Моля за прошка, мосю, но както вече казах, в момента е забранено да се влиза в този салон. По изричното нареждане на маркиза Дьо Помпадур.

Д’Аржансон изгуби търпение.

— Това е смешно! Маркизата няма право да затваря салони и коридори — изсъска той и понечи да мине покрай стражите, но те застанаха на пътя му.

— Негово Величество потвърди разпореждането, мосю. Морпа и Д’Аржансон се спогледаха почти с ужас.