Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (4)

3

Жак свиреше на чембалото и същевременно не бе в състояние да откъсне поглед от момичето. Тя дойде тук преди шест години и отначало беше само една от десетките средни ученички, които мосю Гибоде отчаяно се опитваше да научи на що-годе прилична стойка и на основните танцови стъпки. Е, може би беше малко по-музикална от повечето момичета, но иначе беше мършава и непохватна като тях. Ала още тогава момичето затрогваше сърцето му, защото работеше упорито и стъпка по стъпка овладяваше сложните движения на менуета. Изпълняваше танца с невероятно сериозно изражение — сякаш е излязла на дуел и непременно трябва да го спечели. Изслушваше немилостивите, унищожителни критики на мосю Гибоде със сведена глава, безропотно приемаше даже ударите с тънката пръчка и очевидно не подозираше, че с нея той е много по-суров и много по-строг, отколкото с другите ученички.

В началото Жак възприемаше прекаленото строго отношение като израз на желанието на Гибоде да си отмъсти за принудата да обучава „дъщерята на някаква си курва от простолюдието“, както непочтително се изрази господарят му. Той, който бе имал честта да покаже изкуството си пред краля и Двора! Първоначално отказа, и то доста грубо, ала секретарят на главния откупчик на данъците намери начин да го убеди. Мосю Гибоде поиска двойна такса (уроците му и без това бяха безбожно скъпи), надявайки се жалкият буржоа да се откаже. Секретарят обаче се съгласи, без да му мигне окото, и даже му даде нещо отгоре. И му препоръча да внимава какво говори за господаря му! Даже Гибоде остана впечатлен от подобно поведение. Не беше забравил, че за танца си пред краля и Двора не бе получил нищо повече от признание.

С времето Жак разбра, че големият танцьор не си отмъщава на момичето. Не, Гибоде се държеше строго с малката Жан, защото веднага бе открил дарбата й. Затова още от самото начало постави високи изисквания и държеше тя да ги изпълнява.

Усилията си струваха, повтаряше си сега Жак. След шест години Жан се движеше плавно и грациозно. Гледайки я как танцува, човек беше убеден, че никога в живота си не е правила нищо друго. Жак изпита желание да заръкопляска възхитено.

В момента Гибоде изпълняваше пирует и Жан го наблюдаваше съсредоточено. Линията на профила й е толкова мека, каза си разнежено Жак. На колко ли години е сега? На четиринайсет или да речем на петнайсет? Беше станала красива, но на нейната възраст повечето момичета са хубавички — поне за човек на неговата възраст, който би могъл да им бъде дядо. Не, у това момиче имаше нещо друго. Той не намираше обяснение какво е, ала щом Жан погледнеше някого и му се усмихнеше, ставаше истинска магия. Човекът примираше от щастие и беше готов да направи всичко само и само усмивката да остане на лицето й. По дяволите, какво не бих дал да съм поне с двайсет години по-млад, помисли си Жак и въздъхна тежко.

— Мосю Касан, ако сте приключили с въздишките, благоволете отново да посегнете към инструмента!

Режещият глас на Гибоде прекъсна мечтанията на стария музикант. Замислен за израстването на малката красавица, той не бе чул нервното тропане с пръчката, с което учителят му даваше знак да започне мелодията. Жак се огледа стреснато и лицето му пламна.

— Разбира се, започвам — отвърна смутено той и Жан се усмихна.

— Крайно време беше — изсъска Гибоде. — Хайде, сега, пет, шест, седем, осем…

Жак засвири и Жан започна да танцува. Танцът беше много труден. От няколко дни го упражняваше, но така и не успяваше да го изпълни без грешка. Днес обаче, под звуците на музиката, изведнъж усети как мелодията я понесе и се съедини със стъпките й. Изпълни трудните пируети с неподозирана лекота и завърши танца с елегантен поклон.

Гибоде загуби ума и дума.

— Не беше лошо… не беше лошо… — произнесе провлечено той. Трудно му беше да повярва, макар да го беше видял със собствените си очи.

Жан усети как лицето й пламна. Никога не беше чувала такава похвала.

— Само главата. Дръжте я изправена и малко по-назад. Съвсем малко.

Гибоде тикна пръчката под брадичката й и постави главата й в желаната поза. По лицето му пробяга първата истинска усмивка.

* * *

Малко преди Великден пролетното небе над Париж проявяваше капризи. Яркото слънце, допреди малко позлатяващо сградите от жълт пясъчник, бързо се скри зад стена от тъмни облаци.

Абел се взираше нетърпеливо в прозорците на операта. Някъде в страничното крило Жан вероятно продължаваше да изпълнява сложните пируети, възложени й от мосю Гибоде, въпреки че часовникът на църковната кула отдавна удари четири. Всеки път ставаше така. Абел не си спомняше сестра му поне веднъж да е излязла навреме от уроците по танци.

Момчето приглади назад непокорните къдрици на блестящата си черна коса и гордо огледа сребърните токи на новите си обувки. После въздъхна недоволно и стисна здраво куфарчето с виолата.

Небето над главата му все повече потъмняваше. Сигурно скоро ще завали и двамата ще се приберат вкъщи мокри до кости. Най-сетне огромната врата на операта се отвори. Появи се Жан в скромна светлосиня рокля.

— Най-после! — извика обвинително Абел.

Жан се направи, че не го е чула, хвана го под ръка и затананика някаква мелодия.

— Хайде да танцуваме! — извика весело тя и изпълни пред смаяния Абел няколко сложни стъпки. Врътна се наляво, после надясно, увлече Абел след себе си и го завъртя.

Минаващият търговец на зеленчуци очевидно хареса танца, защото спря да ги погледа.

— Ти си луда! — извика сърдито Абел. — Какво ти става?

Жан го завъртя още веднъж, спря и го изгледа тържествуващо.

— Аз мога, разбираш ли, мога!

Абел не разбра нищо.

— Цели шест години учих при мосю Гибоде и днес за първи път не чух укори. Вече мога да танцувам менует.

— Де да можех и аз да кажа същото за виолата… — въздъхна съкрушено Абел.

Още двама мъже спряха до търговеца на зеленчуци и ги зяпнаха с интерес. Братът и сестрата наистина бяха забележително красиви.

Абел дръпна Жан и двамата забързаха по улицата.

— Да побързаме и да се приберем у дома, преди да завали — момчето хвърли сърдит поглед към мрачното небе.

Завиха и тръгнаха по тясна улица, пълна с най-различни магазини. Излязоха на оживен площад. Търговците гръмогласно хвалеха стоката си. Пъстрите щандове се огъваха под тежестта на пресни салати и зелки, сочни дини и пъпеши, портокали и лимони, планини от моркови, алабаш и репички. Млади пилета и снежнобели гъски се продаваха в дървени кафези, а малко по-нататък предлагаха пушена скумрия и прясно уловена риба от Сена.

В този миг от другия край на площада се чу крясък. Възрастна жена, облечена в дрипи, куцукаше, опирайки се на дебела тояга, и викаше възбудено. Очевидно се бе случило нещо извънредно. Старицата задърпа търговеца на дини за ръкава и продължи да обяснява нещо, но поради всеобщата бъркотия Абел и Жан не можаха да чуят думите й.

Продавачът — мъж с огромно шкембе и потно, силно зачервено лице — тъкмо подреждаше нов товар дини на щанда си. Спря работа и смаяно зяпна старицата. В това време на земята падна диня и се пръсна на парчета, но той изобщо не й обърна внимание. След като се отърси от смайването си, мъжът се обърна към съседната сергия и каза нещо.

Хората наблизо се развикаха възбудено. Една жена закрещя истерично и се втурна в посоката, откъдето дойде дрипавата старица.

Тълпата се раздвижи и се люшна след жената. Настана бъркотия. Повечето търговци изоставиха стоката си и затичаха към ъгъла. Няколко сергии бяха преобърнати, зеленчуците и плодовете се разпиляха по земята. Десетки яйца се изпочупиха. Търговецът на птици не успя да спаси кафезите — повечето паднаха от количката му, няколко вратички се отвориха и възмутено крякащите кокошки и патици се освободиха от затвора си.

Абел успя да се добере до търговец на подправки, който с голяма бързина събираше стоката си в кожена торба, и го дръпна за ръкава.

— Какво става? Къде отиват всички тези хора?

— Кралят! — извика задъхано търговецът и се обърна към момчето, макар и само за миг. — Минава процесия с краля!

— Кралят е излязъл на улицата? — попита невярващо Жан, но търговецът вече тичаше след тълпата.

— Да идем да го видим! — извика въодушевено Абел и я повлече след себе си.

* * *

Двамата затичаха по улицата. Много скоро видяха флаговете с кралската лилия на Бурбоните да се развяват над главите на хората и чуха тържествени сигнали на тромпети и барабани.

Възбудени както никога досега, Жан и Абел се опитаха да се промушат по-напред. За един кратък миг и двамата успяха да зърнат празничното шествие.

Гледката ги зашемети. Херолди и пажове вървяха най-отпред, развяваха знамена и свиреха на тромпети. Следваше ги кралският полк — униформите на офицерите блестяха, а сабите заслепяваха очите. После минаха духовници, понесли огромни разпятия. След тях яздеха придворни, облечени в скъпи дрехи.

— Гледай натам, натам, ето го и краля! — изрева Абел в ухото на Жан.

Всички погледи се устремиха в указаната посока. Тежката, украсена със злато носилка на Луи XV наближаваше.

Над тълпата се понесе възхитен шепот. Хората се притиснаха напред, за да виждат по-добре. Повечето бяха по-високи от Жан и Абел и бързо им закриха гледката.

Кралските гвардейци, издигнали същинска защитна стена между краля и простия народ, извадиха саби, за да възпрат ликуващата тълпа. Жан ясно видя зачервеното, запотено лице на капитана им.

— Луи! Луи!

— Да живее кралят! Да живее кралят!

Замаяни от невижданото зрелище, хората се натискаха към кралската носилка. Мнозина плачеха, някои се разкрещяха истерично.

— Виждаш ли нещо? — попита задъхано Жан, надигна се на пръсти и се опита да избута мъжа пред нея.

— Нищичко! — извика в отговор Абел.

Двамата полагаха отчаяни усилия да излязат напред, ала тълпата ги изтласкваше все по-назад. Притисната между двама грамадни мъже, Жан отчаяно се опитваше да остане близо до брат си, но така и не успя. Ново люшване на множеството ги отдели един от друг.

— Абел! Абел!

Тя видя как синият му жакет изчезна в навалицата. Палто от груба вълна затисна носа й и тя посегна към човека до себе си, за да не падне. От едната страна я притискаше пищната гръд на продавачка от пазара, воняща на риба и пот, а от другата… Груби мъжки пръсти посегнаха към полата й и се мушнаха между краката й. Замириса на евтин алкохол. Жан се задърпа неистово, без да е в състояние да се освободи. Тълпата я понесе незнайно накъде. Събра сили, замахна с лакът назад и с облекчение усети как мъжът пусна полата й.

След няколко метра навалицата се разреди и Жан успя да се хване за едно дърво. От другата страна внезапно изникна лицето на едър тип с грозни белези от едра шарка по червените бузи. Мъжът се ухили нагло и посегна към нея. Жан се отдръпна с отвращение. Той се засмя и продължи.

— Абел! — извика с все сила Жан и се опита да открие брат си, ала напразно.

Облаците се спускаха все по-ниско. Закапаха първите тежки дъждовни капки. Процесията отмина, а тя така и не успя да види краля!

Разочарована, Жан продължи да търси с поглед брат си. Внезапно усети, че някой я наблюдава. От другата страна на улицата стоеше възрастна жена, забрадена с мръсна червена кърпа, и зяпаше право към нея. Обруленото от вятъра и слънцето лице се хилеше широко и разкриваше беззъба уста.

В първия момент Жан не повярва на очите си. Това не можеше да е истина! Сигурно се лъже.

Ала тъкмо когато щеше да отмести поглед, старата бръкна в пазвата си, извади сребърна верижка с кръстче и я размаха насреща й.

Жан загуби ума и дума.

В същия момент жената направи поклон, обърна се и понечи да изчезне в навалицата.

— Не! — извика Жан и двете жени, застанали наблизо, се обърнаха изненадани.

Развълнувана до дън душа, девойката си запробива път между разотиващите се хора. Вече валеше доста силно. С много усилия момичето успя да стигне до другата страна на улицата. За малко изгуби циганката от поглед, но после зърна червената кърпа и се устреми натам. Затича се, но червеното петно отново изчезна, този път окончателно. Задъхана, Жан спря и се огледа безпомощно. Старата циганка сякаш се бе разтворила във въздуха.

Може би видя призрак? Улицата бързо се опразваше. Едва сега Жан забеляза, че вали като из ведро и роклята й е мокра.

— Жан! Жан!

Обърна се бавно. Абел тичаше към нея.

— Слава Богу! Къде ли не те търсих! — Абел пое дълбоко дъх и лицето му засия. — Видях го, сестричке!

— Кого? — попита с отсъстващ вид Жан.

— Как кого? Краля! — извика тържествуващо Абел.

* * *

Доктор Джузепе излезе от стаята на болната и тихичко затвори вратата зад себе си. Мадам Поасон го очакваше навън с тревожно изражение.

— Този път кашлицата не е толкова лоша. Просто лека настинка. Ще й давате лекарство и бързо ще се оправи. Надявам се да не стигне до дихателните пътища — докторът бавно поглади дългия си посивял мустак.

Мадам Поасон въздъхна облекчено. Вчера двете деца се прибраха у дома мокри до кости. Само след час Жан се разкиха, скоро започна и да кашля. На сутринта мадам Поасон видя стъкления поглед на дъщеря си и незабавно изпрати слуга да повика доктор Джузепе.

Лекарят кимна замислено и се обърна към нея, стараейки се да не поглежда към разкошното й деколте.

— Длъжен съм да ви предупредя, мадам Поасон: дъщеря ви трябва много да внимава. Белите й дробове са слаби. Погрижете се момичето да се пази от студ и течение и да не се пренапряга. Иначе има риск да се разболее сериозно. С белите дробове шега не бива.

— Да, разбира се! — Мадам Поасон кимна загрижено. — За съжаление двете деца са попаднали на кралската процесия и се прибраха вкъщи съвсем мокри.

— Процесията? А, да, заради кралското полагане на ръка — кимна докторът. — За съжаление градът е пълен със скрофулозноболни. Стекоха се в Париж от цялата страна с надеждата кралят да ги докосне и излекува — обясни с пренебрежение ученият мъж, докато двамата вървяха по коридора.

— Не завиждам на Негово Величество за това задължение — мадам Поасон потрепери.

— Права сте, мадам. Гледката не е особено приятна. Но с повечето болести е така. Болните почти винаги са грозни — обясни доктор Джузепе, който обичаше да философства.

* * *

Независимо от ужасния вкус на отварата, Жан я гълташе покорно. Все още кихаше силно и непрекъснато държеше пред лицето си кърпичка. Носът й беше разранен и сигурно двойно по-голям от обичайното. Непрекъснато мислеше за циганката. Даже през нощта я сънува и се събуди с вик. Лицето й пламтеше от вълнение. След толкова години не беше забравила срещата със старата врачка.

Абел отвори тихичко вратата и провря глава в стаята. На лицето му играеше плаха усмивка.

— По-добре ли си вече?

Жан кимна, а той огледа замислено зачервения й нос и подутите очи, огромни върху бледото лице.

— Божичко, изглеждаш ужасно — изтърси той с обичайната си откровеност, — но доктор Джузепе казва, че ако си взимаш редовно лекарството, след няколко дни ще си напълно здрава.

Абел влезе в стаята и приседна в края на леглото.

— Маман ме насоли здравата, задето съм те завел да видиш процесията, вместо да те доведа направо вкъщи — призна съкрушено той, бръкна в джоба си и извади пакетче, увито в груба хартия. — Донесох ти нещо.

Лицето му се зачерви от възбуда и очакване.

Любопитството на Жан се събуди. Тя развърза панделката и разви хартията. Подаръкът на Абел се оказа голяма колкото монета медна миниатюра, изобразяваща мъжка глава.

— Кралят — обясни развълнувано Абел. — Нали не можа да го видиш…

— Откъде я имаш?

— Купих я от един уличен продавач. Продават ги навсякъде заради кралското полагане на ръка.

— Наистина ли изглежда така? — пошепна невярващо Жан.

Абел кимна с гордост, сякаш кралят дължеше красивата си външност единствено на него.

Жан вдигна миниатюрата и се вгледа с възхищение в мъжката глава, изпъкваща върху сивкавата хартия.