Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (10)

9

Към края на второто действие откри лицето му сред публиката. Очите им се срещнаха. В първия момент не беше сигурна дали изобщо я е познал, но той бързо наклони глава в знак, че много добре си я спомня, и тъмните очи светнаха развеселено под напудрената перука.

Херцог Дьо Ришельо! Точно той! Избродираният със сребро жакет и грамадните блестящи копчета демонстрираха впечатляващо както винаги кой е той и какъв е — влиятелен, могъщ придворен! Жан усети могъществото му на собствен гръб, защото само няколко дни след срещата й с краля получи заповед, подписана лично от херцога, с която й се забраняваше да се разхожда в гората на Сенар, когато кралят ловува там. Тя побесня и Пари дьо Монмартел и мосю Льо Норман, които й донесоха вестта, едва успяха да я укротят.

Жан си спомни преживяното унижение и пламна от гняв. Червенината сигурно се виждаше въпреки пудрата. Трябваше да внимава, за да не обърка текста. Само след секунди успя да се овладее и вече съсредоточена, се обърна към херцог Дьо Ниверне и херцог Дьо Дюрас, застанали в другия край на сцената, преоблечени като елини.

Всичко можеше да си позволи, само не и да не блесне тази вечер. Защото й беше оказана честта да играе в имението „Шантмерл“. Домакинята, мадам Дьо Вилмюр, която подобно на нея беше построила малък театър в извънградското си имение, бе чула за актьорския й талант и я бе поканила да изпълни главната роля.

Столовете в зрителната зала бяха тапицирани с червено кадифе. Днес там седяха все изискани дами и господа, повечето от аристокрацията, някои дори от „Версай“. На първо място херцог Дьо Ришельо.

Жан завърши успешно финалния диалог и само след няколко минути вече се кланяше заедно с другите изпълнители пред бурно аплодиращата публика.

Впечатлен, херцог Дьо Ниверне се обърна към нея:

— За мен беше удоволствие и чест да играя с вас, мадам.

Херцог Дьо Дюрас кимна въодушевено.

— Мога само да се съглася с мосю Дьо Ниверне! Благодарни сме ви за великолепното изпълнение.

— О, не, господа, аз трябва да ви благодаря. Защото само благодарение на вашия талант ми се удаде възможност да изпълня ролята си — Жан сведе глава със скромна усмивка.

— Не само талантлива, а и остроумна! — Херцог Дьо Ниверне я гледаше с възхищение.

Чу се скърцане на обръчи и колосани поли. Появи се мадам Дьо Вилмюр и кимна величествено на двамата мъже.

— Отлично, господа, както винаги — после се обърна към Жан: — А вие, мадам Д’Етиол… просто възхитително! — Хвана я подръка и я поведе към залата. — Какво изпълнение! Всеки тук знае, че комедията е върхът на изпълнителското изкуство. Непременно трябва да ми обещаете по-често да играете в моите постановки.

— С удоволствие — отговори Жан и огледа с интерес просторния салон, където гостите стояха на групички, а лакеите поднасяха освежителни напитки и вкусни хапки.

Пари дьо Монмартел, завършено елегантен в гълъбовосив жакет и бели копринени чорапи, се приближи към тях и целуна ръката на Жан.

— Прекрасно, наистина прекрасно! — поздрави я той с искрена радост.

Жан се усмихна. Двамата се виждаха често, защото дворецът „Брюноа“, където живееше кръстникът й, се намираше недалеч от „Етиол“.

Тя поздрави мадам Дьо Тенсен и граф Дьо Брион и размени няколко думи с Континя д’Естрад. Отпи глътка от лимоновата вода, поднесена от лакея, и усети чуждо присъствие.

Той застана пред нея, безсрамен както винаги.

— Красива и талантлива. Изпълнението ви беше очарователно — рече херцог Дьо Ришельо и добави с дръзка усмивка: — Възхитен съм да ви видя отново.

— Наистина ли? — Жан наклони глава с хладна усмивка и се огледа за някое познато лице. Съзнаваше, че би било крайно неучтиво да му обърне гръб — не можеше да си позволи подобно поведение. Колко жалко! През зимата бе починал старият кардинал Дьо Фльори и Луи XV все още не беше взел решение кого да назначи за министър-председател. Херцог Дьо Ришельо, племенник на великия кардинал Ришельо, пръв министър на Луи XIII, се смяташе за един от възможните кандидати. „Докато е налице възможността да го направят пръв министър и докато херцогиня Дьо Шатору продължава да се ползва с благоволението на Негово Величество, не бива да им се противопоставяме“ — беше й обяснил Пари дьо Монмартел, когато Жан гневно го попита дали наистина могат да й забранят да се разхожда в собствената си гора.

Ришельо забеляза сдържаността й и се разсмя.

— О, мадам, нима все още ме мразите заради онази нещастна заповед? Просто изпълних желанието на херцогиня Дьо Шатору, уверявам ви.

Жан втренчи поглед в лицето му.

— Чувствам се много поласкана, мосю, че незначителна личност като мен е станала причина да прибегнете до толкова драстични мерки — отвърна остро тя и преглътна грубите думички, напиращи на устните й.

Ришельо се наведе към нея и тя неволно потръпна от тръпчивия му парфюм.

— Изглеждате възхитителна, когато сте гневна, мадам — пошепна в ухото й той. — И сте много по-красива, отколкото при първата ни среща преди няколко години. Тогава все още бяхте мадмоазел, за което много съжалявах — добави с кадифен глас той.

Жан беше готова да плисне лимоновата вода в лицето му.

— Спомням си какво казахте за вкуса си — отбеляза студено тя.

Херцог Дьо Ришельо несъмнено беше впечатляваща личност, но надменността и наглостта му бяха непоносими. Той наистина си въобразяваше, че за нея ще бъде чест да влезе в леглото му! Този път няма да му позволи да я извади от равновесие.

Херцогът се изсмя тихо и я измери със замислен поглед.

— Време е, мисля, да си позволя да ви поканя на малка частна вечеря.

Жан се усмихна коварно.

— Моля за прошка, милорд, но понеже съм омъжена, а вие имате известна слава в това отношение, съм принудена да откажа поканата. Да не говорим, че съпругът ми няма да ми разреши.

Той се наведе към нея и я погледна право в очите.

— Сериозно ли вярвате, мадам, че ако пожелая, сте в състояние да ми се противопоставите? — попита той и в гласа му звънна лека заплаха.

— О, не, разбира се, херцоже, но положително ще навредите много на славата си, ако стане известно, че се е наложило точно вие да прибегнете до принуда, за да накарате една жена да вечеря с вас — отвърна тя с невинна усмивка и с елегантно движение разтвори ветрилото си.

По дяволите, този разговор трябваше най-сетне да приключи! Доста от присъстващите в салона ги наблюдаваха скритом, но никой не смееше да се намеси. Жан потърси с поглед Пари дьо Монмартел и брат му, ала не ги видя никъде.

Ришельо избухна в смях и я огледа преценяващо.

— Никога досега не съм прибягвал до принуда, когато съм искал някоя жена, уверявам ви, мадам. Бъдете сигурна, че с радост ще ми дадете онова, което пазите така грижливо.

Сивите очи на Жан потъмняха от гняв. Тя се изправи с цялото си достойнство — нищо, че той беше една глава по-висок от нея.

— Даже вашето положение в Двора не е достатъчно високо, за да ме накара да ви дам, каквото искате, мосю — процеди през зъби тя, поклони се и му обърна гръб.

Край с учтивостта. Можеше само да се надява никога повече да не размени и дума с този наглец.

* * *

Един от многото незабележими, вехти файтони, каквито се наемаха на всеки ъгъл срещу няколко ливри, влезе с висока скорост в изисканата улица „Дьо Варен“. Утрото едва сивееше. От двете страни на платното се издигаха великолепни градски дворци от светъл пясъчник, заобиколени от частни градини и паркове.

Файтонът спря пред внушителна вила с колони. Появи се мъж, загърнат в тъмна наметка, нахлупил качулката над очите. Подобно на душещо куче мосю Льо Бел, първият камердинер на Негово Величество, протегна острия си нос в хладната есенна утрин и бързо, преценяващо огледа двете страни на улицата. Нямаше ни най-малко желание някой да разбере за идването му тук. Ала с изключение на двама водоносци, превити под тежестта на ведрата, и един тичащ бръснар наблизо нямаше никого.

Льо Бел мина по тротоара с бързи стъпки и изкачи разкошното стълбище. Чукчето на вратата имаше форма на лъвска глава. Отвори му полузаспал лакей.

— Добро утро, мосю Льо Бел, господарят вече ви очаква — поздрави с поклон слугата и пое тежката наметка на госта.

Прекосиха голямата входна зала с мраморен под и позлатени огледала и тръгнаха по дълъг коридор. Пътят им минаваше покрай картини, скулптури и безценни китайски вази. Обстановката е по-разкошна, отколкото в повечето аристократични домове, помисли си мосю Льо Бел и с усмивка отбеляза липсващата галерия на предците, която собствениците не бяха в състояние да демонстрират — въпреки богатството си.

Влязоха в antichambre — преддверието, дълъг салон, обзаведен със скъпоценни килими и кресла. Друг лакей отвори двукрилата врата и мосю Льо Бел влезе в Светая светих — в работния кабинет на домакина, препълнен с книги и рула пергамент, приличащ по-скоро на библиотека. Мосю Пари дьо Монмартел седеше зад внушително писалище и независимо от ранния час диктуваше на секретаря си първите писма. Никой не би могъл да обвини братята Пари, че не са работили упорито, за да се сдобият с богатството си.

При влизането на Льо Бел Пари дьо Монмартел стана. Секретарят се поклони и бързо излезе от кабинета.

— Как сте, мосю Льо Бел? — поздрави придворният банкер.

Остро изсеченото лице с високо чело грейна в любезна усмивка. Той предложи стол на госта си и отново зае мястото си зад писалището.

— Не се оплаквам, мосю Пари дьо Монмартел, не се оплаквам — отвърна Льо Бел и елегантно кръстоса краката си с доста тънки прасци.

— О, радвам се да го чуя! Една чаша бавароаз?

— С удоволствие — кимна кралският камердинер и посегна с доволна усмивка към пенестата течност в чаша от фин порцелан, поставена безшумно върху масичката до стола му от един лакей.

Пари дьо Монмартел рядко вършеше нещо без сметка, ала Льо Бел се почувства поласкан, че придворният банкер познава слабостта му към напитката. Бавароаз представляваше смес от силен чай, тръстикова захар, жълтък, мляко и черешов ликьор.

Гостът отпи щедра глътка и въздъхна доволно. Погледът му падна върху голямата картина вдясно от него — изобразяваше четиримата братя Пари: Антоан, Клод, Жозеф и Жан. Изглеждаха досущ като аристократи и излъчваха аристократична самоувереност, въпреки че баща им е бил прост кръчмар. В момента братята Пари бяха най-могъщите френски финансисти. Обвиняваха ги в жажда за власт и в безогледност. В Париж открито говореха, че вършат кръвосмешение, защото Пари дьо Монмартел се бе оженил за племенницата си, дъщерята на по-големия си брат, само за да може титлата garde du tresor^[1] да остане в семейството.

Във „Версай“ ги мразеха, но се нуждаеха от парите им. Льо Бел обаче се поздравяваше за проницателността си — твърде рано разбра колко ще нарасне влиянието на братята.

— Надявам се Негово Величество да се радва на най-добро здраве? — попита учтиво мосю Пари дьо Монмартел.

Льо Бел вдигна глава. Въпреки усмивката, мъжът насреща му излъчваше нещо дебнещо, хищническо. Сигурно не е много приятно да имаш мосю Пари дьо Монмартел за враг, помисли си камердинерът и потрепери.

— О, кралят е много добре — отговори той и отново надигна чашата, като елегантно вирна малкия си пръст.

— Радвам се да го чуя. — Пари дьо Монмартел се облегна удобно. — Вижте, вероятно ви е ясно, че ви повиках тук по важна причина.

Льо Бел кимна и придворният банкер продължи:

— Никой не е толкова близо до Негово Величество като вас, мосю Льо Бел, затова си помислихме, че няма да ви струва нищо от време на време да споменавате пред краля името на една личност.

Льо Бел зяпна смаяно.

— Сигурно имате предвид мадам Д’Етиол, вашата кръщелница?

Целият двор знаеше за сблъсъка й с краля по време на лова.

— Точно така.

Камердинерът се опита бързо да прецени възможностите си.

— Разбира се, бих могъл да го направя. И никой не проявява по-голяма готовност да ви услужи — побърза да увери домакина си той. — Има обаче един проблем. — От гърлото му се отрони дълбока въздишка. — Рискувам да си навлека омразата на мадам Дьо Шатору.

Пари дьо Монмартел го погледна втренчено, кимна, мълчаливо отвори едно чекмедже, извади торбичка с монети и я бутна през масата.

Льо Бел се направи на ужасен.

— О, не, недейте! Не исках да кажа това.

Придворният банкер се усмихна.

— Не, разбира се, мосю Льо Бел — отвърна той с кадифен глас. — Приемете го като малко обезщетение за усилията, които ще положите.