Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (39)

38

Обвита в светла утринна мъгла, величествената фасада на „Фонтенбло“, изработена от най-фин пясъчник и покрита с черен шифър, се издигаше към обляното от слънце небе. Даже в този час дворецът, скрит сред пищно зелени гори, впечатляваше със своята красота и елегантност.

През този октомврийски ден на 1746 г. маркиз Дьо Валфон нямаше време да се наслади на прекрасната гледка. Пришпори изтощения си кон и изкачи възвишението в луд галоп. Палтото и ботушите му се бяха вкоравили от кал и прах. Беше на път от два дни. Нощем спеше само по няколко часа, за да не припадне от умора, докато препуска. Мускулите и костите го боляха ужасно. Ала при мисълта, че маршал Дьо Сакс го е избрал да донесе на краля важна вест от Фландрия, умората му отлиташе и той изпитваше гордост и благодарност за честта да изпълни тази мисия.

Отбеляза доволно, че слънцето изгрява над измитите от дъжда покриви. Следователно щеше да пристигне навреме за церемонията по обличането.

Конят премина с последни сили по дългата алея, обградена с декоративни дървета, и влезе в централния двор. Само след минута маркизът вече се изкачваше по широкото стълбище. Първо отиде при министъра на войната. След кратък доклад двамата с граф Д’Аржансон буквално се затичаха към кралските покои.

— Ваше Величество, граф Д’Аржансон и маркиз Дьо Валфон — оповести церемониалмайсторът.

Маркизът влезе с големи крачки в спалнята, където се намираше кралят заедно с дузина лакеи, пажове и неколцина придворни.

Луи се обърна към него.

Умореното, небръснато лице и прашното палто на куриера бяха в ярък контраст с разкошната спалня, ухаеща на пудра и парфюм. Маркизът коленичи пред краля.

— Ваше Величество, нося ви вест от маршал Дьо Сакс.

Кралят устреми напрегнат поглед към пратеника. Дьо Валфон изпъна рамене и очите му засвяткаха.

— За мен е чест да съобщя, че на 11 октомври нашата славна армия разби обединената армия на австрийците и англичаните при Року.

Лицето на краля засия. Придворните зашепнаха одобрително.

— Изправете се, маркизе. Благодаря ви, че ни донесохте такава радостна вест — рече Луи.

От доста дни целият двор във „Фонтенбло“ напразно очакваше новини от Фландрия.

Луи даде знак на лакеите да донесат стол за маркиза и го помоли да му разкаже подробно за победното сражение.

След като Шарл дьо Лорен прекосил река Маас, започна маркизът, френската пехота влязла в сражение с армията му при Року. Битката продължила дълго. Наложило се маршал Дьо Сакс да атакува вражеските войски на три места едновременно, но благодарение на гениалната му стратегия на свечеряване сражението завършило с победа на френската армия. Австрийците и англичаните дали повече от пет хиляди убити и три хиляди пленници, загубили почти всички тежки оръдия, французите пленили бъчви с муниции и много мускети. Валфон разказваше с нарастваща гордост и всички слушаха внимателно.

Луи кимна замислено.

— А колко са загубите на френската армия?

— Хиляда и петстотин мъртви и около хиляда и триста ранени, Ваше Величество.

Луи остана доволен. Маршал Дьо Сакс отново бе извоювал славна победа за Франция.

* * *

Новината за голямото сражение се разпространи в Двора със светкавична бързина. Жан също прие в покоите си Валфон почти веднага след като той излезе от спалнята на краля.

Тя бе прекарала неприятен предиобед, защото рано сутринта й съобщиха за организираната от Морпа вечеря, на която графът се забавлявал за нейна сметка с безсрамни анекдоти и остроумия. Първо отбелязал, че тя се смеела като буржоазка — повод да се подиграе с произхода й и с неумението й да говори като другите придворни. Жан не възнамеряваше повече да търпи подобно поведение. Ала когато пристигна вестта за победата, тя забрави гнева си. Радваше се на всички победи, но славата на маршал Дьо Сакс беше поне малко и нейна заслуга, затова посрещна маркиз Дьо Валфон със сияеща усмивка.

— О, маркизе, каква великолепна вест!

— Маркизо — пратеникът се поклони и й подаде запечатано писмо. — Маршал Дьо Сакс ви изпраща най-почтителните си поздрави.

— Почтителни? — Жан се засмя звънко и пое писмото. — Това изобщо не подхожда на характера на нашия герой. Маршалът се чувства добре, надявам се?

— Не съвсем, маркизо. Вероятно знаете, че в последно време не е добре със здравето.

Жан кимна. Граф Дьо Сакс беше страстен почитател на плътските наслади и сега плащаше за безпътния си живот. Бъбреците му не работеха добре, краката му постоянно бяха подути и го боляха. Кралят редовно му изпращаше най-добрите си лекари, правеха му пункции, за да изтеглят насъбралата се вода, но не бяха в състояние да го излекуват напълно.

— Е, маршалът е велик дух и не би се отказал от честта и славата заради здравето си. Да се надяваме, че зимната почивка ще му позволи да се възстанови — отвърна с усмивка Жан и се настани на тапицирания с коприна диван. — Заповядайте, седнете, маркизе — покани госта тя и посочи близкото кресло.

За момент по лицето му се изписа несигурност. Тя лесно прочете мислите му. Подобно на много други, маркизът не знаеше как е редно да се държи с нея. Като метреса на краля тя можеше да изиграе важна роля за кариерата му, но, от друга страна, беше трън в очите на много влиятелни придворни.

Жан наля чай и подаде чашата на госта си.

— Сигурно сте много изтощен, след като сте били ден и нощ на път, за да пристигнете възможно най-бързо от Франция? — попита съчувствено тя.

— О, радостта и честта да донеса вест за победа многократно компенсират изтощението — заяви гордо Валфон и с благодарност отпи глътка горещ чай.

— Моля да ми разкажете най-подробно какво се случи край Року. През цялото време ли бяхте близо до маршала?

— Да, мадам, през повечето време. Налагаше се, разбира се, и да препускаме от единия фланг към другия. — Маркизът смутено остави чашата. — Но не бих искал да ви досаждам с подробности.

— Недейте така, това ме интересува най-искрено, уверявам ви. Хайде, разказвайте! Как започна битката? — В гласа на Жан се долавяше нетърпение.

— Ами… Шарл дьо Лорен буквално ни принуди да действаме — започна неохотно той, но постепенно се увлече и описа сражението във всичките му подробности, прекъсван само от заинтересованите й въпроси и възторжени възклицания. Жан усещаше, че интересът и съучастието й го учудват, но и ласкаят. Докато говореше, лицето му светеше от гордост. Ледът помежду им се стопи.

След около час Жан погледна със съжаление към големия часовник на камината и стана от дивана.

— Ужасно съжалявам, маркизе, но се налага да прекъснем този увлекателен разговор. Кралят ме очаква. Надявам се обаче да ви видя тази вечер в покоите си.

— За мен е изключителна чест, маркизо — отговори Валфон и се поклони зарадван.

* * *

Златният стенен свещник в спалнята беше окачен доста високо и Валери не можеше да го достигне колкото и да се надигаше на пръсти. Опита се да се протегне още малко, но не успя да свали догарялата свещ.

— Аз ще го направя — обади се зад нея Гийом, влязъл безшумно в помещението.

— Благодаря ти — Валери го дари със сияеща усмивка и му подаде новата свещ.

Мъжът смени свещта без затруднения.

— Това изобщо не е твоя задача — рече той, когато свърши, и неодобрително поклати глава.

— Знам, но вечер винаги проверявам дали в спалнята на мадам всичко е наред — отговори бързо Валери.

Отношенията й с Гийом видимо се бяха подобрили, откакто тя се стараеше да се държи дружелюбно, даже мило, и търсеше съветите му. Стигна до заключението, че за нея е много по-добре той да я харесва. Недоверието криеше опасности. Той беше почтен човек, но в сегашното й положение това не я интересуваше. Не биваше да го допуска твърде близо до себе си.

— Маркизата е много доволна от работата ти — съобщи неочаквано той. — Харесва те.

— Наистина ли? — Валери се опита да изобрази радостна изненада.

Напоследък все по-често я спохождаше чувство за вина. Аз съм предателка, повтаряше си тя, шпионка, която следи господарката си. В такива случаи се опитваше да си представи лицето на баща си. Нали нравеше всичко това, за да го освободи от затвора.

Гийом изтълкува сдържаната й реакция като скромност и се усмихна.

— Наистина, Валери. Лично чух как мадам го каза на графинята.

Двамата излязоха от спалнята.

— Утре ще отида на пазара да купя някои неща. Имате ли някакви поръчки?

Гийом кимна зарадвано. Обикновено той купуваше прохерцогти за ежедневна употреба, но Валери често му предлагаше да го замести и той й беше благодарен.

— Имаме нужда от конци за дантела, кибрит и лавандулова вода.

Валери кимна.

— Знаеш ли какво чух наскоро? — попита с понижен глас Гийом, докато вървяха по коридора.

— Не. Случило ли се е нещо?

— Някой от слугите шпионира мадам — отговори важно Гийом.

Валери пребледня.

— Не!

— Напротив. Мадам го каза на мосю Колен. Имала чувството, че някой се рови във вещите и преглежда писмата й.

— Мили Боже, наистина ли? — Валери се постара да изглежда възмутена. Внезапно й стана горещо. — Кой би могъл да прави подобно нещо?

— Нямам представа, но се надявам мосю Колен да разбере — отвърна Гийом. — Аз също ще си държа очите и ушите отворени и искам и ти да бдиш, чуваш ли?

— Разбира се — кимна замаяно Валери.

На следващия ден момичето се срещна с граф Дьо Морпа и побърза да му разкаже за подозренията на маркизата. Беше много уплашена.

— Какво да правя сега?

Морпа я измери с хладен поглед.

— Много е просто, малката. Погрижи се подозрението да не падне върху теб.

Валери разбра какво се иска от нея и изстина. Този човек очевидно беше неспособен да изпитва човешки чувства.