Сю Графтън
Ж като жертва (9)

7

Приближих се до парапета и се надвесих. В подножието на стълбището, с обърнато нагоре лице, стоеше Таша.

— Видях, че си паркирала колата си отвън.

— Ей сега идвам.

Слязох по стъпалата засрамена, че са ме пипнали да се мотая из къщата без покана. Таша беше седнала на третото стъпало с гръб, опрян в стената. Запазих дистанция, присядайки до перилата.

— Как разбра, че съм тук?

— Арне те видял да влизаш с колата си и ми звънна. Офисът ми не е толкова далеч оттук.

Беше облечена като типична адвокатка — в безупречно скроен тъмносин костюм с панталон. Под двуредното й сако се подаваше бяла копринена блуза. Носеше перли. Много пъти съм чувала, че човек може да разпознае истинските перли от фалшивите като ги прокара по зъбите си, но не бях наясно какво следва от това, пък и си представих как би реагирала, ако я помолех да захапя колието й. Имаше тъмни очи, деликатно подчертани с опушеносив молив и прав нос (докато моят е чупен на два пъти и остана леко гърбав). Тъмната й коса, в която скъп фризьор бе загатнал светли кичури, беше събрана на френска плитка, прихваната с панделка от червен шифон.

Странно е да видиш някого, за когото знаеш, че прилича на теб. Лицето, което наблюдаваме в огледалото винаги е обърнато — оттам и идеята за външността ни е огледална на реалността. Ако човек застане пред огледалото и докосне с показалеца на дясната си ръка дясната си буза, мозъкът му казва: ляво. Единственият начин да видим себе си така, както ни възприемат околните, е да доближим едно до друго две огледала и да се погледнем във второто. Наблюдавах Таша и си мислех, че така изглеждам аз в очите на другите. Лицето й ми се стори много по-привлекателно от моето. Обикновено не обръщам внимание на външния си вид — не от немарливост, а от безсилие. Повечето жени владеят до съвършенство цял арсенал от средства за разкрасяване — фон дьо тен, пудри, ружове, сенки, моливи за устни и очи. По правило избягвам да се гримирам, защото никой не ме е учил как да си избирам хубава козметика и как да я нанасям.

От пръв поглед ставаше ясно, че Таша разбира от мазила. Не можех да определя с какви боички се е нарисувала, но определено ги беше използвала майсторски. Кожата й сияеше, страните й бяха с лек румен оттенък, а очите й изглеждаха огромни заради плътните, дълги мигли. Виждах, че докато правя разбор на външността й, тя също ме оглежда внимателно. В един и същ момент разцъфнахме в обща усмивка и това засили взаимното ни усещане, че сме застанали пред огледало. Даже и зъбите ни бяха еднакви.

— След телефонния ни разговор си поговорих надълго с мама — рече тя. — Нейната версия за събитията е различна.

— Така ли? И с какво е по-различна?

— Тя твърди, че родителите ти са предприели онова пътуване, за да поговорят с Гранд и с дядо, защото се надявали да се сдобрят. Когато и двамата починали при инцидента със скалата, Гранд започнала да вини себе си. Леля Джин също я обвинявала. Мама каза, че Гранд се опитала да поддържа някакъв контакт, но Джин категорично я отрязала. Гранд упорствала с години, докато накрая се убедила, че усилията й са напразни и се отказала.

— Глупости на търкалета. Не вярвам и на дума от това.

— Не те карам да вярваш. Просто ти предавам какво ми каза мама.

— Ха, много ясно, че това ще каже. Още е вързана за полите на Гранд. Кой би си позволил да говори лошо за човека, който може да дръпне чергата изпод краката му? Всеки се стреми да представя благодетелите си за добри хора, каквито и грехове да имат в действителност.

— Кинзи, ако действително желаеш да разбереш какво се е случило тогава, ще трябва да изслушаш всички версии, независимо дали ти допадат, или не. Всяка история си има две страни. Затова сме измислили съдилищата — да решават споровете.

— Да бе, да. Много си убедителна — всичко сравняваш със съдебен процес — казах аз. — Повечето хора не могат да понасят адвокатите. Аз съм от малкото, които изпитват известно уважение към твоя занаят — добавих и млъкнах. Забих поглед в пода, а после поклатих глава: — Извинявай, връщам си думите назад. Не исках пак да се спречкаме.

— Казах ти, че всеки наш разговор се превръща в кавга — рече Таша с лека усмивка.

— Ти ме предизвикваш.

— Не е умишлено.

— Знам. Лошото е, че може да си седим на стълбите и да спорим до вдругиден, защото никоя от нас не разполага с конкретни доказателства — ти приемаш за чиста монета думите на Гранд, докато аз вярвам на леля Джин, но и на двете ни липсват факти.

— Навярно е така, но единственото, за което те моля, е да не бъдеш предубедена.

— Страхувам се, че вече е късничко за това. Имам си определено мнение още от деня, в който се запознах с Лиза. Тогава нямах желание, а и сега като че ли нямам желание.

— Поне използваш фразата „като че ли“. Има известно развитие. По-рано беше непреклонна, докато сега си само неотстъпчива.

— Какво ще рече това?

— Упорстваш, но не се палиш толкова. Това е голям напредък.

Последният й коментар звучеше снизходително, но реших да го подмина. Защо да се впрягам — може би не е искала да ме обиди?

— Не ми дава мира усещането, че нещата остават някак недовършени. Независимо какво ще излезе от цялата история, бих искала да зная, че постъпвам правилно.

— За това е нужна взаимност. Трябва да се върнем в миналото — ще е полезно за всички ни. Пък и разполагаме с цялото време на света.

— Да, изминалите трийсет и две години го доказват.

— Ако трябва, ще отделим още тридесет и две. Бихме могли да решим този толкова отдавнашен скандал само с няколко непринудени разговора.

Тя погледна часовника си и се надигна:

— Трябва да се връщам на работа. Ти приключи ли с разглеждането на къщата?

Хванах се за парапета и също станах:

— В общи линии, да. Надявах се да си припомня нещичко, но не успях.

Двете спряхме едновременно, за да отупаме задниците си от прахта.

Отправихме се към входната врата. Обувките ни проскърцваха по песъчинките, насипани с времето по мраморния под.

— Какво ще кажеш за къщата? — попита тя.

— Вижда се, че едно време е била великолепна.

Таша се извърна и обходи с поглед фоайето и парадното стълбище:

— Знаеше ли, че Гранд се изнесе оттук малко след смъртта на леля Рита?

Рита Синтия Кинзи бе моминското име на майка ми.

— Не знаех.

— Дядо Кинзи направо откачи от ярост, но тя все пак успя да се наложи. Именно тогава купиха градската къща. Спомняш ли си дядо?

Поклатих глава.

— Ще се опитам да намеря някои семейни фотографии.

— Би било чудесно. Никога не съм виждала снимки на семейството. Леля Джин смяташе, че сантименталността е за лигльовците. Вярваше, че двете с нея трябва да стоим над тези неща.

— Твърда жена.

— И още как.

— Е, налага се да тръгвам.

— И аз ще тръгвам — рекох, — но преди това искам да те помоля за нещо — знам, че вече си говорила с майка си за мен, но държа да не споменаваш нито дума на Гранд.

— Гроб съм.

Върнах се в Санта Тереза в 16:35. Оставих колата в четириетажния паркинг пред обществената библиотека. След разговора ми с Роксан Фат ме мъчеха тревожни въпроси, а именно, какво е знаела и кога го е научила? Чудех се дали има начин да проверя. Спуснах се надолу по покритите с килим стъпала до залата с периодични издания и помолих библиотекарката за микрофилм на местния ежедневник — „Санта Тереза диспач“ за седмицата от 3 август 1969 г. нататък. Тъй като трупът бил намерен в неделя, предположих, че новината е поместена във вестника чак ден-два по-късно. Взех кутийката с микрофилма, седнах пред прожекционния апарат и развих перфорираната лента, прикрепяйки я за зъбчетата под квадратната лупа. Навих лентата на ръка, докато се закачи хубаво, и натиснах копчето. Страниците на неделното издание шеметно профучаха пред очите ми. Буквите се сляха в размазани колони. Намалих скоростта и подминах спортните страници, финансовите коментари и малките обяви. На моменти поспирах, за да се ориентирам в тогавашните злободневни теми. Нефтеният разлив вече 190-ти ден се приближаваше към крайбрежието на Санта Тереза. В местния киносалон наред с „Планетата на маймуните“ прожектираха „Странно момиче“ и „Сбогом, Колумб“. Говореше се, че четиринайсетгодишната бейзболна кариера на питчъра Дон Дрисдейл е към края си заради упорита травма, а двускоростната автоматична пералня на „Уестингхаус“ вървеше за 189 долара и 95 цента парчето.

Когато стигнах до понеделнишкото издание, спрях и започнах да сканирам страница по страница. В понеделник, на 4 август, бяха отделили десетсантиметрова колонка за трупа, открит близо до каменоломната Грейсън в Ломпок. Съобщението цитираше имената на Кон Долан и Стейси Олифант, но иначе информацията бе твърде оскъдна. На следващия ден, 5 август, бяха запълнили квадратчето, отделено за „Събития в северната част на областта“ с второ късче информация. Аутопсията вече беше приключила — посочваха причината за смъртта и няколко отличителни белега, по които да се ориентират близките на момичето — цвят на косата и на очите, ръст и тегло. Превъртях лентата напред през срядата и четвъртъка на тази седмица. В четвъртък във вестника бе поместено кратко продължение, предъвкващо старата информация. И в двете статии — от вторник и от четвъртък — предлагаха кратко описание на облеклото на жертвата, акцентирайки на „блузата от тъмносин воал и панталона на маргарити“, без да уточняват неговия цвят. Аз знаех, че маргаритите са тъмносини, с червени тичинки на бял фон, от полицейския доклад, но ако човек черпеше данни само от вестника, неизбежно би предположил, че маргаритите са оцветени „като маргарити“, както уместно отбеляза Роксан Фат. Този факт, съчетан с увереността й, че момичето било с разкъсано ухо, с едри китки и с нокти, изгризани до кръв, ме наведе на мисълта, че касиерката не беше видяла Джейн Доу. Не беше изключено да греша, разбира се. Всеизвестно е, че очевидците менят мненията си, лесно се влияят и показанията им се изместват все по-далеч от реалността с всяко преразказване на събитието. Роксан призна, че преди да отида е прегледала същите тези статии, които в момента четях. Допусках, че в думите й се крие известна доза истина, но се съмнявах, че е свързана с нашето разследване.

Стейси се надяваше да определи придвижването на момичето във времето, ползвайки като отправна точка момента на срещата му с Роксан Фат и връщайки се назад към деня, в който Клорис Барго забелязала стопаджийката в покрайнините на Колгейт. Клорис си призна, че е лъгала, а показанията на Роксан бяха прекалено недостоверни, за да се осланяме на тях.

Бързо превъртях лентата напред. През същата онази седмица, на 9 август, петима души, сред които филмовата и телевизионна звезда Шарън Тейт, били намерени заклани в къща в хълмовете над Холивуд. Два дни по-късно открили труповете на Лино и Розмари Ла Бианка — двамата били умъртвени по подобен начин. Превъртях още напред, но в по-нататъшните издания не намерих нито ред за Джейн Доу. Нахвърлих няколко бележки на картончетата си, преснимах вестникарските публикации за случая, платих на щанда и се отправих към паркинга.

Минаваше пет. Кон несъмнено бе заседнал в КК и обръщаше една след друга чашите — през следващия час течеше обичайната промоция и всяко второ питие беше безплатно. Дано да не е напреднал с материала, помислих си. Забелязах колата му в момента, в който свих в алеята към заведението. Паркингът бе полупразен. От отсрещната страна на улицата, пред хранилката за птици, бяха застанали две облечени в анцузи жени, които разговаряха, оживено размахвайки ръце. Близо до водата бе клекнало петгодишно хлапе, което подхвърляше залъци стар хляб на чайките, а майка му благосклонно го наблюдаваше, облегната на знака „МОЛЯ, НЕ ХРАНЕТЕ ПТИЦИТЕ“.

Влязох в КК и поспрях на прага, за да нагодя очите си към тъмнината. През открехнатата врата се проточи триъгълник слънчева светлина, подчертаващ контраста между КК и външния свят. Вътре беше тъмно като в рог. В предната зала нямаше жива душа, освен бармана и една сервитьорка. Двамата се бяха навели един към друг, вглъбени в интимен разговор. Стейси и Долан се бяха разположили в едно от сепаретата отзад. Стейси се изправи, когато доближих. Днес изглеждаше по-свеж.

— Здрасти. Закъснях ли? — попитах аз.

— Тъкмо навреме идваш — увери ме Долан.

Чашата пред него съдържаше уиски с толкова тъмен цвят, че ако човек не го познаваше, би се подлъгал, че пие охладен чай, а в чашата на Стейси бяха останали само няколко кубчета лед и резенче лимон. Кон се изправи точно когато Стейси се отпусна обратно на стола си.

— Какво да ти взема?

— Засега вода. По-късно може да пийна друго — отвърнах.

— Аз искам още едно джинче с тоник.

— Нали току-що допи първото — свъси вежди Долан. — Докторът те предупреди да не поркаш, докато взимаш лекарствата.

— Иначе какво, ще взема да пукна? Не се безпокой. Поемам цялата отговорност. Най-много да свърши тази мъка.

Долан ядосано махна с ръка и се изнесе към бара. Вмъкнах се в сепарето и оставих чантата си на седалката до мен.

— Как мина денят ти? — попита Стейс.

— Горе-долу. Нека изчакаме Долан и ще ви разкажа.

Стейси извади от джоба на жилетката си лула и торбичка с тютюн, грижливо напълни чашката на лулата, след което затършува в другия си джоб и накрая измъкна нещо като миниатюрно хокейно стикче, с което плътно натъпка тютюна. Приключи ритуала, драсвайки в плота на масата дълга клечка кухненски кибрит. Изчаках го да се наслади на усещането. Димът ухаеше сладко, като ливада, пълна със съхнещо сено.

— И ти си безразсъден като него — отбелязах накрая.

— От друга страна си представи, че ми остават само няколко месеца — усмихна се той. — Струва ли си да се лишавам? Всичко зависи от гледната точка.

— Да, прав си.

Докато чакахме Долан, се заприказвахме за дреболии. Той се появи с моята чаша вода и с две нови питиета за тях двамата. Беше сместил на таблата и салфетки, купа с пуканки и широка чаша, пълна с ядки.

— Браво на момчето, купило ни е вечеря — отбеляза Стейси.

— Аз съм си джентълмен, за разлика от някои други хора.

Въздухът беше хладен и свеж, но Долан побърза да го одими в секундата, в която се намести на стола си. Реших да не се оплаквам — от лулата на Стейс и цигарата на Долан поне не се усещаше полъхът на отровни газове от изкопа отвън.

Долан загреба шепа ядки и започна да ги хруска една по една, гледайки ме в упор:

— Какво научи?

— Няма да останете очаровани — предупредих ги аз и подхванах как е минал денят ми, започвайки с Клорис Барго и с лъжата, която беше изтърсила.

— На два пъти разговарях с нея — не обели и думичка за това — каза Стейси.

— Защото ти липсва моят чар и финес.

— Ех, майка му стара. Не подозирах, че е омъжена за Джо Мандъл. Той работеше по случая заедно с нас.

— Зная. Спомням си името му.

— Не мога да повярвам, че ни е изпързаляла. И директно си призна, а?

— Да. Обясни ми, че навремето не осъзнавала сериозността на постъпката си.

— Дайте да не ровим повече в тази история. Няма смисъл да се месим в отношенията им. Обаче бихме могли да използваме Джо за следното — ще го помолим да издири вещите на Джейн Доу. Няма да е зле да ги огледаме — може пък да ни хрумне нещо. Ще звънна на шерифа и ще го помоля да ни предостави достъп до веществените доказателства. Не допускам, че би възразил, но човек никога не знае — рече той, записа задачата в бележника си и пак се обърна към мен: — Давай нататък.

— След като си тръгнах оттам, продължих към Ломпок. По пътя спрях в Гъл Коув, но минимаркетът е затворен — уточних аз и им предадох разговора с Роксан Фат, акцентирайки на моментите, в които даденото от нея описание противоречеше на нашите данни. Показах им копията от вестникарските съобщения, за да подкрепя тезата си. — Смятам, че е почерпила информацията си оттук, което означава, че не бива да се доверяваме на думите й. По мое мнение срещата действително се е състояла, но момичето едва ли е било Джейн Доу.

— Лошо. Пак се озовахме в задънена улица — констатира Долан.

— Задънените улици са неизбежни. Така е в нашата работа — каза Стейси. — И занапред ще се случва да поемаме по грешни следи. Изводът е, че трябва да се отдръпнем и да се опитаме да направим пробив на друго място. Добре че се ориентирахме навреме — иначе щяхме да прахосаме още време и усилия.

— Това разбива на пух и прах цялата ни теория, че се е придвижвала на автостоп — отбеляза Долан.

— Не може да се твърди с положителност. Да допуснем, че е взела влак или автобус до Ломпок и после е решила да продължи на стоп.

— Какво ще кажеш за автомобилите, забелязани около местопрестъплението? — обърнах се към Долан. — Има ли начин да проверим това?

— Йохансон спомена нещо за хипарски фолксваген пикап. Може да издирим онзи човек — как му беше името…

— Вогел.

— Същият. Да видим какво си спомня.

— Ще стреляме на сляпо.

— Както правехме и досега.

Стейси се престори, че не чува забележката и отново зацикли в разсъждения откъде е тръгнало момичето:

— Другата възможност е да се е добрала до Ломпок на автостоп заедно с някоя приятелка, двете да са поживели заедно и после тя да е потеглила на път сама.

Долан направи отегчена гримаса:

— Стига с твоите мании. Нали вече обсъдихме този въпрос? Ако е имала приятели в областта, те щяха да вдигнат тревога в момента на изчезването й.

— Не и ако им е казала, че тръгва на север. Да допуснем, че е прекарала две вечери в Ломпок и после е потеглила към Сан Франциско. Излиза на пътя, натъква се на убиеца си и вместо в Сан Франциско, се озовава мъртва в дерето.

— Въпреки това приятелите й щяха да се досетят в момента, в който случаят се разчу.

— Не очаквай да намерим отговори на всичките си въпроси — раздразнено отсече Стейс.

— До момента не успяхме да отговорим на нито един въпрос — подхвърлих аз.

Стейси продължи, без да обръща внимание на забележката ми:

— Може би грешим като допускаме, че не е тукашна. Ами ако е от областта? Някой я убива и след това измисля обяснение, че е заминала нанякъде. Затова не са подали сигнал за изчезването й. Това е част от легендата.

Долан скептично клатеше глава.

— Защо, какво не приемаш?

— Никой не съществува във вакуум. Положително е имала семейство и приятели — обясни Кон, облягайки се назад, — работела е, ходела е на училище. Все нещичко е правела. Все някой е усетил липсата й. На практика твърдиш, че това момиче е изчезнало вдън земя и никой не е забелязал? Звучи неправдоподобно.

— Но, Долан, помисли за всички хлапета, които постоянно са изчезвали през онези години. До ден-днешен не са открили десетки от тях. Вероятно семействата им още се надяват, че някой ден ще се появят на прага изневиделица — намесих се аз.

— Дайте да зарежем този подход и да разгледаме нещата от друг ъгъл.

— А именно? — попитах.

— Вече обсъждахме вероятността Франки да я е убил — да приемем, че е така и да търсим улики в тази насока.

— И как ще оправдаем действията си? Ако нарушим презумпцията за невинност, ще се накиснем до ушите.

— Ние и бездруго я нарушаваме. Опитът ни ще бъде безсмислен единствено, ако се окаже, че сме сгрешили. Какво ще кажеш, Кон?

— Тук съм съгласен с теб. Поне ще тръгнем нанякъде. Винаги съм подозирал, че Франки е замесен в тази история.

Стейси се обърна към мен въпросително. Казах:

— Ти си шефът.

— Взе ми думите от устата. Нека ви покажа с какво разполагаме.

Той измъкна голям кафяв плик, разтвори го и извади от него два прикачени листа компютърна хартия с перфорирани краища. Взрях се в бледите букви. Стейс ни показваше криминалното досие на Франки Миракъл в сбита форма; то започваше с първия му арест във Венис, Калифорния през януари 1964 г. Стейси хвана листовете и започна да чете на глас дългата история на престъпленията му.

— Момчето не се шегува — вижте тук: годината е 64-та, той е само на двадесет и една, но вече се проявява — арестуват го за пиянство и оказване на съпротива на органите на реда. Глобили го двайсет и пет кинта и му наложили едногодишен изпитателен срок. Дотук нищо особено. Това е само първият му контакт със закона…

— Първият, който ни е известен — вметна Долан.

Стейси се усмихна:

— Точно така. Рекли са си, хлапешка работа — няма да го вържат на електрическия стол за това, че е попрекалил с алкохола. През май същата година го арестуват за кражба с взлом и за развращаване на малолетна. Сигурно е изчукал някое тринайсетгодишно девойче. Това е точно по неговата част. Дали му условна. През февруари 65-та година го закопчали за друг обир. Сам се признал за виновен, поради което му определили 6 месеца ефективно и допълнителна пробация^[1]. Съдията е решил да се направи на строг — шеговито коментира Стейси. — Юни 65-та — пак извършва обир. Този път отменят пробацията и го осъждат да излежи от шест месеца до петнайсет години; освобождават го след десет месеца. Декември 65-та — пиянство, съпротива, опит за нападение на служител на реда и за капак, притежание на марихуана. Назначили са му психиатрична експертиза и се заели да го лекуват от алкохолна и наркотична зависимост.

Стейси изпухтя презрително и продължи:

— Абсолютен боклук — на всички ни е известно. През 1966-та — кражба с взлом и бягство. През ноември 66-та — грабеж, отвличане, опит за изнасилване. Този път са включили в обвинителния акт нападение плюс притежание на опасно оръжие. През март 1967-ма отново извършва обир. А… слушайте сега, тук вече се е заловил за работа… не мога да повярвам, че са пуснали копелето на свобода… през януари 68-ма Франки отвлича жена от паркинга пред някакъв супермаркет. Когато го арестуват, повдигат обвинения за отвличане, телесна повреда, грабеж, насилствено осъществяване на орален акт, на содомия, а също и за опит за убийство. Бас ловя, че женицата редовно сънува кошмари, откакто е имала лошия късмет да го срещне. Януари 1969-та — опит за отвличане, изнасилване на малолетна, развращаване на непълнолетно лице. Обвинението не издържало в съда. Вероятно в полицията са го поотупали здраво, за да му измъкнат признания и общественият защитник им е показал среден пръст. През юни същата година нашият човек се запознал с шестнайсетгодишната Йона Матис. Бракът им продължил кратко — ако не се лъжа, към шест месеца. Колкото някой от по-кратките му престои на топло. В края на юни Франк се озовава във Венис, Калифорния и там убива Кати Лий Пиърс. — Тук Стейси поклати глава. — Близките й трябва да благославят съдилищата — ако бяха си свършили работата както трябва, можеха да спасят живота й.

— Как е успявал да се отърве толкова леко след всичките си простотии? — попитах аз.

— Лесно — отвърна Долан, загаси фаса си и незабавно захапа нова цигара. — Знаел е как да изработи системата. Всеки път, когато го обвинявали за множество престъпления, пледирал виновен за едно от тях срещу договорката останалите да отпаднат. Ти не го познаваш. Превръща се в най-обаятелната личност, стига да има изгода. Съдиите и прокурорите се надпреварвали да му дават втори шанс да влезе в релсите и да стане свестен човек.

Стейси пъхна сводката в кафявия плик.

— Много пъти го осъждали ефективно по старата неопределена система — „от — до“. Друг път законът предвиждал автоматично помилване. Най-дългият му период без престъпления бил от март 67-ма до ноември 68-ма година.

— Главата си залагам, че просто му е провървяло и не са го пипнали — възрази Долан. — Съдейки по досието му, не е вероятно да е стоял мирен толкова дълго.

— Навярно имаш право. Ако се вгледаме в модела му на поведение, ще установим, че с времето е затъвал все по-дълбоко. Насилието ескалира, а периодите между престъпленията стават все по-кратки и по-кратки до момента на убийството на Кати Лий. И в последния случай излежава едва седемнайсет години от доживотната си присъда, така че пак е извадил късмет. Ако бях на мястото на баща й, щях лично да извия врата на тоя копелдак.

— С какво друго разполагаме? — попитах.

Долан извади от джоба на сакото си оръфан тефтер и прелисти страниците му. Щракна химикалката си:

— Със съкафезниците на Франки. Общо дванадесет души, но се оказа, че половината са дали неверни адреси. Един излежава присъда във федералния затвор, друг е заключен при лек режим в Янктън, Южна Дакота. Със сигурност установих местонахождението на трима от тях — Лоренцо Рикмън, Клифтън Дундьото и Джон Лучек.

— Лучек Пачката. Умря при сблъсък с друг автомобил през 1975-та. Шофьорът на насрещната кола се врязал в него челно, бил пиян.

— Точно така. Това потвърждава моята информация — каза Долан и задраска Лучек в тефтера си. — Рикмън е пуснат под гаранция. Говори се, че напоследък бил примерно момче, работел като автомеханик в някакъв сервиз в Колгейт. Тук някъде съм записал фирмата. В понеделник Стейси ще се отбие там да си поговорят. Остава Клифтън, който до няколко дни ще излежи трите си месеца за притежание на наркотик. Взех снимки от досиетата на тия хубавци, в случай че се наложи да освежите паметта на хората. Нарочно съм ги смесил с други фотографии, за да не ни обвинят, че сме повлияли на свидетелите — стига да намерим свидетели.

— Нищо не ни струва да бъдем оптимисти — рече Стейси.

Долан подаде едно тесте снимки първо на мен, а после на Стейси, който каза:

— Ще оставим Кинзи да поговори с Дундьото. Той няма да остане безразличен към женските й прелести.

— Стига да ги притежавах.

— Не се подценявай.

— Остава Франки — уточни Долан.

— Може да теглим чоп, но нека задържим топката, докато се свържем с останалите двама. — Стейси се присви, изправи се рязко и каза: — Ох, мамка му! Чакайте малко.

— Какво ти е? — разтревожи се Долан.

Стейси изпъшка и шумно си пое дъх през стиснати зъби. Лицето му беше напрегнато.

— Проклетият гръб пак ме схвана. Ох, че боли! Болката се стрелка надолу по крака ми чак до петата.

— Какво каза докторът?

— Откъде да знам? Не съм тръгнал да мра. Казах ти, разтеглил съм някой мускул. Няма да звъня на онколога за всяка дребна болежка, я.

Той се протегна, облягайки се настрани. След секунда седна изправено и бавно вдиша с пълни гърди.

— Премина ли ти?

— Да. Съжалявам, че прекъснах разговора. Изненада ме, пущината.

— Престани да си поставяш сам диагнози и звънни на човека.

— Ама и ти си един гаден сексист — ако искаш да знаеш, докторът е жена. Време е да пооправиш начина си на мислене.

— Остави глупостите, Стейс. Спри да лъжеш и себе си, и другите. Държиш се, сякаш болката в гърба ти се обажда от един-два дни, а всъщност се превиваш от седмици. Трябваше да обърнеш внимание на лекарите, докато беше в болницата.

— Тогава не ме болеше.

— О, за бога! Знаеш ли какво? Това се нарича „отричане на реалността“. Опитваш се да омаловажиш проблем, който може да се окаже адски сериозен. По дяволите, дай ми номера на това момиче. Искам да й се обадя.

— Няма.

— Тогава ти й звънни.

— Обещавам. И без това бях решил.

— Незабавно.

— Кон, престани! Пет и половина е. Вероятно си е тръгнала.

— Тогава се обади на регистратурата, остави номера тук, в КК, и помоли да й изпратят съобщение на пейджъра. Ще чакаме, докато се обади. Не се ли свържеш с нея, поемам нещата в мои ръце. Писна ми да гледам как се мъчиш.

— Ти дори не знаеш как се казва.

— Ще разбера.

— Не ставай смешен.

— Стига си спорил. Може би ще ти изпише валиум, за да спиш нощем.

Стейси поклати глава:

— Мразя да се правя на глупак заради теб — рече той, но все пак се надигна да търси телефон, мърморейки недоволно.

Долан и аз се умълчахме. Избягвахме погледите си. Бях не по-малко притеснена за състоянието на Стейси. Накрая попитах:

— Как са отношенията ви? Държите се доста сприхаво един с друг.

— Добре са си, но Стейс ме изкарва от кожата ми. Не става въпрос за гърба му. Депресиран е. Мисли, че ракът се е разпространил — затова не желае да се изследва.

— Това е нещо ново за мен. Доколкото мога да преценя, изглежда добре. Като изключим гърба му, разбира се.

— Така ти се струва, защото се е стегнал за пред теб. Да беше го чула отнякъде как говореше преди да дойдеш. Цялата тази гадост го съсипва. На моменти се страхувам, че ще грабне пистолета и ще си пръсне мозъка — толкова е отчаян.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Дори беше решил да не се подлага на химиотерапия, но аз го придумах. Втълпил си е, че си отива и съвсем се е предал. По-скоро да приключи тази мъка — това му е отношението.

— Ами ако ракът е засегнал и костите му?

— Хайде стига и ти, не започвай с глупостите. Не бъди толкова негативна.

— Просто се опитвам да разбера причината за песимизма му.

— Запази мнението си за себе си.

— Моето мнение е без значение. Той има право да постъпи както сметне за добре — животът си е негов.

— Не си права. Трябва да го накараме да се мобилизира. Някой трябва да го убеди, че постъпва егоистично.

— Като се отказва от живота? Защо?

— Хората, които прибягват до самоубийство, страдат от върховна форма на нарцисизъм. От къде на къде смята, че всичко се върти около него? Смъртта му ще засегне и мен. Да пратим по дяволите цели трийсет години, само защото е самовлюбен пъзльо, който не може да проумее това?

— Ами ако е обречен? Не разбирам, какво очакваш от него?

— Искам веднъж да се съобрази с желанията на някой друг, освен със собственото си его.

— Но човек има право да помисли за себе си поне когато умира, не мислиш ли?

В този момент Стейси се върна и двамата млъкнахме. Той отказа да седне и застана прав пред масата, притискайки кръста си с юмруци.

Долан запали цигара и се закашля в шепата си.

— Какво каза тя?

Стейси размаха ръка, за да отклони цигарения дим от лицето си:

— Определи ми час за утре сутринта — може би ще ме снимат на рентген и на компютърен томограф.

— Абе, тя редовна ли е? Каза ли й колко си зле? Трябва да те приеме незабавно и да провери какво, по дяволите, не е наред!

— Уф, стига си опявал. Случаят не е спешен, така че успокой топката. Както и да е, изморен съм и искам да се прибера у дома. Не мога да вися тук и да се наливам цяла нощ като някои други общи познати.

— Сядай. Още не си вечерял. Трябва да се нахраниш. Аз черпя.

— Вкъщи си имам ядене. Вие двамата останете. Аз ще си взема такси.

— Ще те закарам — казах. — Колата ми е отпред.

— Не е необходимо да се притесняваш. Ще се справя сам.

— Нямам нищо против да те закарам — аз също мислех да тръгвам.

Взех чантата си и извадих ключовете. Стейси вече бе тръгнал към вратата, когато се измъкнах от сепарето.

Долан изгаси цигарата си:

— Аз ще оправя сметката.

Накрая тримата си тръгнахме едновременно — Стейси се качи в колата на Долан, а аз в моята. Долан пое по отклонението към магистралата, а аз свих вдясно по Кабана булевард и последвах извивките на крайбрежния път. Не беше се стъмнило съвсем, но прииждащата от океана мъгла вече обгръщаше брега. Паркирах в алеята пред къщата на Хенри. Утре в късния следобед щеше да се върне от морското си пътешествие. Влязох у тях и направих бърза обиколка, за да се уверя, че всичко е наред. Нямаше спукани тръби, всички крушки светеха, не бяха проникнали неканени гости. За миг застанах в кухнята му, вдишвайки лекия аромат на мая и канела — сякаш вкусвах домашните козунаци на Хенри. Е, ще изтърпя още един ден.

Минути по-късно бях у дома и пуснах резето за през нощта. 5:56 в петък вечер, а нямаше никакви изгледи за купон. Приготвих си вечеря — намазах филия пълнозърнест хляб с топено сирене, бучнах две-три маслини и нарязах сандвича на кубчета. Налях си чаша вино, настаних се на дивана, взех папката със случая Джейн Доу и отново се зачетох от първата страница. Понякога човек работи, просто защото не може да си измисли по-интересни занимания.