Сю Графтън
Ж като жертва (19)

17

Застанах на предните стъпала пред къщата на Медора Сандърс — скромна, измазана с хоросан къщичка, чийто покрив образуваше тесен навес над малката циментова тераса. Фасадата бе боядисана в тъмносиво. Засадените около къщата храсти бяха обсипани с дребни, подобни на пърхот люспи блажна боя от напуканата дървения. От края на неасфалтираната пътека надничаше единичен гараж, заключен с катинар. Бях преметнала през ръката си сгънатата кувертюра — Една ми позволи да я взема за малко. Басмата на маргарити бе пришита в нея на цели седем места. Вярно е, че този плат сигурно се е продавал из цялата страна, но съвпадението бе твърде шокиращо, за да не събуди подозрения.

Огледах се, но не видях звънец. Открехнах мрежестата рамка и почуках на стъкленото прозорче на входната врата. След секунда-две зад него изникна главата на някаква жена. Бе слаба, неподдържана, с бледозелени очи и светла, перушинеста коса. Бузите й и върхът на носа й бяха прошарени от жилките на спукани капиляри. Приглади косата си — забелязах, че ставите на пръстите й са подути от артрит — втъкна един паднал кичур в рошавия си кок и едва тогава открехна вратата и каза през тесния процеп:

— Да?

— Госпожо Сандърс?

Бе облечена в избелели дънки и червена найлонова блуза. По единия й ръкав бе тръгнала широка бримка. Усетих, че порите й излъчват обилни изпарения от алкохола, който черният й дроб не успяваше да усвои. Тя се поколеба — явно не й се щеше нито да потвърди, нито да отрече самоличността си, преди да е разбрала за какво я търсят.

— Нищо не купувам от улични търговци — рече накрая.

Вдигнах кувертюрата пред очите й:

— А аз нищо не продавам. Дойдох да поговоря с вас за това.

Погледът й се плъзна към нея, макар че жестовете й бяха все така отпуснати и фокусираше погледа си с усилие. Очевидно беше хронична алкохоличка.

— Откъде я намерихте?

— Една Макфий ми позволи да я взема за малко. По-късно ще я върна, но първо се налага да ви задам някои въпроси.

— Защо ви е пратила при мен?

— Защото каза, че щом вие сте ушили тази покривка, вероятно ще можете да ми помогнете. Може ли да вляза?

Медора поразмисли с кисела физиономия — вероятно й се щеше да ме прати на друго място — но накрая каза:

— Надявам се да не ми отнемете много време — доста съм заета.

Отвори вратата и прекрачих направо в малката, претъпкана дневна. Таванът й бе облепен с релефни пластмасови плочки, а в тухлената камина бе наслоен прах. На полицата над нея бяха наблъскани купища статуетки — ангелчета, краварки и дечица със свенливо-лукави изражения и обувчици с извърнати едно към друго бомбета.

Медора затвори вратата и каза:

— Тази Една е абсолютна крава. Чудя се на Джъстин — как я понася.

— Двете със сватята май не се разбирате?

— Не съм казала такова нещо. Тя е свестен човек и знам, че е добронамерена, но се прави на светица. Нали се сещате за какво говоря — не пие, не пуши и все порицава хората, които не са пълни въздържатели.

— Но Корнъл все пак пуши?

— Не и пред майка си. Пред нея се прави на най-непорочния — поясни тя. — Една не одобрява даже и игрите на карти — те били дяволско творение, така казва. Като дойдат внучките, играем на канаста, на „Черен Петър“, на „война“, на „магаре“. Нищо дяволско не виждам в това.

Тя се приближи до канапето и се отпусна точно в средата му. Възглавниците от двете й страни се надигнаха симетрично. В единия край бе скупчено одеяло на черни и зелени фигури, плетено на една кука. На ниската масичка бяха наредени препълнен пепелник, куп шишенца с лекарства, стограмка евтин бърбън и чаша с дебело дъно, пълна с разтапящ се лед. Плотовете на повечето мебели изглеждаха облепени с мръсотия. Всички предмети в стаята бяха покрити с тънък слой прах.

— Тъкмо бях задрямала. От един-два дни не се чувствам много добре. Та как ви беше името?

— Съжалявам, забравих да се представя. Казвам се Кинзи Милхоун.

— Аз съм Медора Сандърс — отвърна тя, — но предполагам, че това вече ви е известно. Откъде се познавате с Една? Надявам се, не от църквата й. Непрекъснато се опитва да ме впримчи.

— Не, не оттам. Може ли да седна?

Тя махна с ръка към един стол. Отместих купчина вестници, седнах и положих кувертюрата в скута си. Из стаята имаше няколко ръкоделия, явно изработени по готов модел: ковьорче за стена, бродирани възглавници за диван. Пред огнището бе проснато ръчно тъкано килимче с изображение на шотландски териер. В няколко рамчици бяха окачени сълзливи сентенции, изпълнени в кръстат бод. Тя проследи погледа ми:

— Навремето много се занимавах с ръкоделие, но после ставите ми се скапаха.

Вдигна дясната си ръка и ми показа изкривените си, подути пръсти. Все едно я бяха подлагали на дълги разпити с мъчения.

— Вече не шия покривки, ако затова сте дошли.

Отметнах края на кувертюрата, за да се вижда частта с кръпките на маргарити.

— Всъщност се интересувам от този плат. Помните ли откъде е купен?

Тя се загледа в басмата:

— Шиех дрехи на дъщеря си.

Пресегна се, взе пакета „Кемъл“ и извади цигара. Защрака със запалката, но успя да уцели върха на цигарата чак на третия път.

— Това беше остатък от топа. По-евтино ми излизаше да купувам последни парчета — ходех в магазина за платове и се ровех из коша. Текстилния магазин го закриха, така че няма смисъл да се разкарвате дотам. Онзи път, когато намерих тази басма, купих и пет метра теменуженосиня тафта. Предложих на Джъстин да й скроя рокля за абитуриентския бал. Тя направо побесня — каза, че по-скоро ще се самоубие, отколкото да отиде на бала с рокля, шита у дома. Настоя да й купя готова и аз я накарах да си изкара парите сама. Казах й „Банкнотите не растат по дърветата, Джъстин“. Днешните млади хора пет пари не дават за това.

— Срамуват се — рекох аз. — Искат да имат абсолютно същите дрехи като останалите тийнейджъри. Това е начинът им да изразят неповторимата си индивидуалност.

— Сигурно. Трудно свързвах двата края, откакто баща й ни напусна.

— Кога се случи това?

— През лятото на 69-та, тогава трябва да е било. Не съм се мъчила да запомня датата — щом човекът иска да се разкара от мен, прав му път.

Тя протегна ръка, взе едно от шишенцата с лекарства, изтръска от него плоска бяла таблетка и я постави под езика си. Надигна чашата си и отпи глътка уиски. Когато усети колко е разредено, се намръщи.

— Докторът ми предписа обезболяващи. Уискито подсилва действието на кодеина. Както и да е, на какво дължа посещението?

— Опитвам се да идентифицирам млада жена, която е била убита през същия този период. Когато намерили трупа й, била обута в домашно ушит панталон от същата басма на маргарити.

Смехът на Медора звучеше като кашлица — раздиращ и хрипкав:

— Не съм чувала за вашата убита — със или без басма на маргаритки — но едно ще ви кажа: има много да я търсите. Сигурно са произвели хиляди метри от този плат.

— Положително сте права, но реших, че при все това си струва да проверя. Момичето, за което става въпрос, е било някъде между петнадесет и осемнадесет години. Убита е в края на юни — началото на август 1969 година. Била е висока около 160 сантиметра, тежала е към 55 килограма. С тъмна коса, която вероятно е изрусявала. Била с изпъкнали горни зъби, а кътникът й от тази страна бил изкривен. Цялата й уста била пълна с пломби.

Усмивката й постепенно се стопи.

— Описанието звучи ли ви познато?

Медора скръсти ръце на гърдите си и присви очи срещу дима от цигарата, която се озова близо до лицето й:

— Преди години при мен живееше едно момиче, което изглеждаше така. Казваше се Чарийз Куин.

Сърцето ми издумтя два пъти от адреналина, който се разля по вените ми. Това име ми беше познато отнякъде, но в момента не можех да се сетя къде съм го срещала.

— Какво се случи с нея?

— Доколкото знам нищо, освен че избяга оттук. Една сутрин влязох в стаята й и видях, че леглото й стои непобутнато. Беше измъкнала и половината неща от гардероба, включително и най-хубавия ми куфар. Естествено, тя задигаше всичко, което й попаднеше, стига да не беше заковано за пода.

— Убитото момиче, за което говоря, било открито в Ломпок. Познавате ли онази област?

— Близо до Сан Франциско?

— Не е толкова на север. По-близо е до Санта Тереза.

— Нищо не ми говори. Аз не пътувам. На времето обичах да се разнообразявам, но сега предпочитам да си стоя у дома.

— Защо живееше във вашия дом?

— Бях й приемна майка — нещо такова. Прибрах я тук, защото една съседка ме попита дали искам да помогна. Тя отглеждаше ту едно, ту друго дете. От социални грижи я попитаха дали иска да приеме и Чарийз, но съпругът й не беше добре и жената не се нае. Попита ме дали бих отворила вратите на дома си — точно така го каза — „да отворя вратите на дома си за някой, когото съдбата е ощетила повече от мен“. Ама че шега. Уилбър носеше пари колкото да не умрем от глад. Съседката обаче ми каза, че социалните плащат почти сто и осемдесет долара месечно и затова склоних. Не беше кой знае каква сума, но аз се радвах и на малко.

— Как протече съжителството ви?

— Не особено добре. Момичето беше цапнато в устата и невъзпитано, макар че — няма какво да крия — на тази възраст и Джъстин беше същата. Двете с нея си имахме достатъчно разправии и без Чарийз да налива масло в огъня.

— Колко време живя с вас?

— Към пет-шест месеца. Доколкото си спомням се нанесе тук в началото на март.

— Помните ли на коя дата изчезна от дома ви?

Медора се намръщи:

— Не съм казала, че е изчезнала. Казах, че си тръгна.

— Извинявайте, точно това имах предвид. Кога си тръгна оттук?

— Трябва да е било юли месец. Хич не съм изненадана, че е свършила зле. Беше съвсем необуздана. И шавратлива колкото си иска — все се навърташе около момчетата. Не се прибираше до среднощ. Понякога се домъкне чак към три сутринта и отдалеч вони на ментов ликьор и марихуана. Устата ме заболя да й приказвам, ама кой ти слуша!

— Какво беше станало с родителите й?

— Не знам. Никога не съм ги виждала тия двамцата. Сигурно са били наркомани, щом се е наложило държавата да се намеси.

— На колко години беше Чарийз?

— На седемнайсет. Двете с Джъстин бяха връстнички. И двете бяха в гимназията. Естествено, Чарийз я изритаха оттам и я пратиха в „Локаби“ — училището за тъпанари и малолетни престъпници.

В паметта ми изплува разговора с Айшънбъргър, директора на гимназията, който се биеше в гърдите, че лично познавал всеки ученик, който някога с прекрачвал прага на училището. Ама че надут стар хвалипръцко. Чарийз не само е учила в гимназията, но е създала достатъчно неприятности, за да я изключат.

— Имате ли други деца?

— Само щерката.

— И сте живели тук през цялото време?

— Нанесохме се в тази къща още през 1951 година, когато двамата с Уилбър се оженихме. Имаме само две спални и затова се наложи момичетата да делят стаята на Джъстин. Представете си какъв вой настана.

— Сигурно ви е било трудно.

— И още как — спречкваха се по всякакви поводи — за дрехи, за гаджета. Бяха като улични котараци — наобикаляха се настръхнали, съскаха, готови да си издерат очите. Страшно се мразеха. Джъстин не желаеше Чарийз да излиза с приятелите й и аз напълно я разбирах. Все се цупеше и нервничеше, все гледаше да се налага.

— Явно не е била особено симпатична.

— А, биваше я да се прави на симпатична, но само ако си наумеше да изкрънка нещо.

— А съпругът ви? Той къде беше по това време?

— Е, на теория живееше тук, но половината време го нямаше.

— Какво работеше?

— Търговски агент на „Сиърс“^[1] — продаваше миялни машини, хладилници, битова техника. Работеше нощем, през уикендите, по празниците. Така и не донесе у дома поне един миксер, но той си беше егоист. Можеше да ми вземе някоя миялна машина на половин цена. Всичко миех на ръка. Сигурно от това ми се подуха ставите. И гърбът ми се изкриви.

— Значи ви е напуснал горе-долу по времето, когато и тя си е тръгнала?

— Като че ли да, макар че никога не съм се замисляла за съвпадението. — Тя млъкна, изгледа ме и си дръпна от цигарата. — Да не искате да кажете, че е избягал с нея?

— Не твърдя нищо подобно, но все пак ми се стори странно. Щом е била толкова разпусната, нищо чудно да е прелъстила и него?

— Първо на първо, по онова време той наближаваше петдесетте. Пък и не виждам защо би се заинтересувал от хлапачка като нея. Доколкото можех да преценя, той не й обръщаше никакво внимание. Че е гадняр, гадняр е, за това спор няма, но не ми се вярва да падне чак толкова ниско. Това си е чисто… как му викахте… развращаване на малолетна.

— Той даде ли ви някакво обяснение, преди да си тръгне?

Медора дълбоко си дръпна от цигарата, помълча и ми отговори:

— Не. Един ден отиде на работа и никога не се върна. Сега си спомням, че си тръгна преди нея. Сетих се, защото така и не видя Джъстин в абитуриентската й рокля, а балът беше на четиринайсети юни.

— Какво направихте, когато ви напусна?

— Нищо. Махна се и толкоз — как да го върна?

— А Чарийз? Съобщихте ли на полицията, когато разбрахте, че и тя си е тръгнала?

— Същия ден отидох да ги уведомя — и полицията, и шерифа. Нали ми плащаха общински средства и си знаех, че не им ли кажа, социалните ще ме разпънат на кръст. Наложи се да върна чека с издръжката за следващия месец. Нали и Уилбър вече го нямаше, останахме без пукната стотинка. Джъстин се опита да ми каже, че Чарийз не била виновна, но това си беше типично за нея — хич не я беше еня как се чувстват околните.

— Но все пак подадохте сигнал, че е изчезнала, така ли?

— Нали ви обясних — още същия ден, макар че шерифът не хранеше големи надежди да я намерим. Проверил и се оказало, че и преди това е бягала поне десетина пъти, от други домове. Както каза той, осемнадесетият й рожден ден наближаваше, така че бездруго й беше време да свикне да се грижи сама за себе си. Каза, че щели да направят каквото могат, но да не очаквам кой знае какво. Само дето не ми каза направо да си вървя у дома и да не мисля повече за нея.

— Вие точно това и направихте, нали?

— А как трябваше да постъпя? Дори не знаех имената на родителите й. Предположих, че от социалната служба са звъннали на майка й.

— Това ли си помислихте — че се е върнала при нея?

— Нищо не съм си мислила и хич не ме беше грижа. Уилбър си беше отишъл и трябваше някак да връзвам двата края. За да ви спестя следващия въпрос, още отсега ще ви кажа — не, повече не чух нищо за нея. Нито пък за него. Доколкото знам и до ден-днешен продължаваме да сме женени, освен ако не е умрял. Представяте ли си да е пукнал, а?

— Имате ли основания да смятате, че нещо му се е случило?

— Просто си мисля, че ако беше жив, все щеше да ни драсне два реда. Трийсет и шест години сме женени — една картичка да беше ми пратил.

— А служителката от социалната служба, която отговаряше за Чарийз? Как се казваше тя?

— Не помня името й. Толкова години изтекоха оттогава. Тинкър, Тейлър — нещо такова беше. Обадих й се, поговорих с нея и знаете ли какво ми каза тя? Че не очаквала съжителството ни да продължи дълго, защото Чарийз била същинска напаст. Не употреби точно този израз, но това имаше предвид. Рекох си наум, много ти благодаря, сети се да ме предупредиш след целия кошмар, който преживях.

— Сигурно сте се почувствали ужасно.

Тя изкашля шепа дрезгав смях, след което наистина се разкашля в свития си юмрук. Пийна глътка разводнен бърбън и се посъвзе:

— Да, особено като разбрах, че Уилбър е обрал до шушка банковите ни сметки. Между впрочем, приключваме ли вече? Защото ако ще говорим още, смятам да си сипя една глътка — малко да ми облекчи кашлицата. Мама така ни лекуваше — с уиски и мед, макар че ако питате мен, не от меда се оправяхме.

— Ще ви задам още няколко въпроса и след това ще ви оставя да си почивате. Как се е придвижила Чарийз? Имате ли някакви предположения?

— Не е било с автобус. Знам със сигурност, защото от полицията провериха списъците на пътниците. Предполагам, че е тръгнала на автостоп с някой от хулиганите, които се навъртаха около нея в „Локаби“.

— Помните ли името на някой от тях?

— Всичките ми изглеждаха еднакви. Сякаш една майка ги е раждала — нехранимайковци с пъпчива кожа.

— На времето чухте ли за автомобила, откраднат от работилницата на Рюъл?

— Целият град чу. Беше побеснял и вдигна страшна патърдия.

— Има ли някаква вероятност Чарийз да го е взела?

— Съмнявам се. Тя не умееше да шофира. Така и не изкара изпита. Предложих й да й помогна, за да си вземе книжка, но тя все отлагаше. Ако питате мен, беше я страх да не се провали — тревожеше се да не я помислят за глупачка.

— Как се е придвижвала из града, щом не е умеела да шофира?

— Все си просеше някой да я кара насам-натам — залепяше се за Джъстин, за Корнъл, за когото й падне. Това също ги дразнеше — беше нахална пиявица.

— Работеше ли?

— Тя?! Ще падна от смях. Не можех да я накарам да оправи собственото си легло.

— Зная, че вече се повтарям, но много ще ми помогнете, ако успеете да се сетите за точната дата, на която си е тръгнала оттук.

Медора поклати глава:

— Не помня — просто изпитах облекчение, че се е махнала от главата ми. Все пак ми е странно като си помисля, че е била мъртва през всичките тези години. Аз си я представях женена, с деца. Друг път мислех, че е станала уличница. Кой ли я е убил?

— Точно това се опитваме да установим. Случайно да пазите нейна снимка? Интересно ми е да видя как е изглеждала.

— Аз не, но може да питате Джъстин — рече тя и гърдите й се раздраха от толкова силна кашлица, че очите й се просълзиха. — Ох, непоносимо е. Гърлото ми е пресъхнало. Да ви налея ли една глътка?

— Не, благодаря.

Медора допълни чашата си с уиски. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва я вдигна до устните си. Преглътна с облекчение и вдиша дълбоко два пъти.

— Оха! Сега съм по-добре. Уискито лекува почти всичко.

— Е, мисля, че изчерпахме въпросите. Изключително много ми помогнахте. Благодаря ви от сърце.

— Искате ли да чуете какво мисля за случилото се? Тя сама си е виновна.

Пак преметнах кувертюрата през ръката си и се отправих надолу по алеята към колата на Долан. Забелязах, че край бордюра паркира някакъв закрит автомобил. Вратата от страната на шофьора се отвори; жената, която слезе, пусна връзката ключове в чантичката си, запъти се към къщата на Медора, забеляза ме и спря насред алеята. Погледът й попадна върху кувертюрата, а после се стрелна към лицето ми. Явно беше Джъстин. Беше взела телосложението на Медора и светлата й, перушинеста коса. Макар че чертите й бяха твърде обикновени, открих някаква прилика с майка й — нещо във формата на тясната й брадичка, бледозелените й очи. Изглеждаше на възрастта на Корнъл — около тридесет и пет годишна.

— Извинете, вие ли сте Джъстин Макфий?

— Да?

— Аз съм Кинзи Милхоун. Частен детектив съм и…

— Знам коя сте. Явно на вас трябва да благодарим за това, че от няколко дни свекър ми е в нетърпимо настроение.

Държанието й представляваше странно съчетание от сдържаност и възбуда, а в тона й се долавяха нотки на спотаена истеричност.

— Съжалявам, че взехме колата, но беше неизбежно.

Тя погледна към къщата:

— Какво търсите тук?

— Поговорих си с майка ви за Чарийз.

За миг изражението й бе безучастно, но после се сети:

— За Чарийз?

— Да. Не зная дали Корнъл ви е споменал, че разследваме убийство…

— Да, каза ми, но не мога да повярвам, че говорите за нея.

— Все още не сме установили самоличността й със сигурност, но нещата отиват натам.

— Направо не е за вярване. Какво се е случило?

— Намушкали я с нож и захвърлили трупа й в покрайнините на Ломпок. Станало е през август 69-та година. Детективите от областното шерифство работили по случая няколко месеца, но не успели да стигнат доникъде. Сега решиха, че е време да опитат отново.

— Но какво ви доведе в Куоръм? Тя живя тук само няколко месеца.

— Последвахме интуицията си. Късметът ни проработи и успяхме да се доберем до ценна информация.

— Каква? Съжалявам, че ви задавам толкова въпроси, но всичко това ми звучи невероятно.

— Да, човек трудно асимилира подобни неща — казах. — Бях при Една, разгледах кувертюрата и видях, че в нея са вшити парчета басма на маргарити — панталонът на жертвата бе ушит от същия плат. Една ми каза, че кувертюрата е изработена от майка ви и затова дойдох да поговоря с нея. Вие решихте, че е избягала, така ли?

— Ами да. И през ум не би ми минало, че горкото момиче е мъртво. Убедена съм, че Корнъл и баща му щяха да ви помогнат на драго сърце, ако знаеха коя е жертвата.

— Да се надяваме, че сте права. В момента се опитваме да установим какво се е случило между момента на изчезването й от дома ви и момента, в който са открили трупа й.

— Кога казахте, че са я открили?

— На трети август. Майка ви потвърди, че си е тръгнала през юли, но не можа да си спомни точната дата.

— Чарийз ту се появяваше, ту изчезваше — правеше каквото й скимне. Аз дори не подозирах, че си е тръгнала преди майка ми да се разпищи за куфара си. Мама беше ушила за мен панталона, който споменахте.

— Вие ли й го дадохте, или и него си е взела сама?

— Никога не бих й го дала. Тя вечно ми вземаше нещата без разрешение.

— Какви други вещи крадеше?

— В момента не си спомням нещо конкретно. Чарийз нямаше никакви скрупули. Пет пари не даваше дали ще нарани някого, стига да си получи своето. Всичките ми познати страняха от нея — отвърна тя, извъртя часовника-гривна на китката си и се вгледа в циферблата.

— Бързате ли?

— Съжалявам, но сме канени на вечеря у родителите на мъжа ми, а още не съм прибрала децата от училище. Отбих се да видя мама, защото напоследък не се чувства добре.

— Утре ще бъдете ли по-свободна? Иска ми се да поговорим отново.

— О, не. Не мисля, че е удобно. Бих искала да ви помогна, но Рюъл ще се вбеси още повече. Направо ще обезумее, ако разбере, че съм разменила и две думи с вас.

— Нали казахте, че щял да бъде по-отзивчив, ако знаел коя е жертвата?

— Ако знаеше от самото начало — това имах предвид. Той е непредсказуем, а сега, когато си е втълпил, че сте го направили за посмешище, е направо бесен.

— Е, въпреки това ви предлагам да си помислите и да ми звъннете, ако промените решението си.

— Ще трябва да се допитам до Корнъл. Той също е ядосан, защото баща му обвинява него за колата.

— Но това е тъпо. Рюъл сам я е регистрирал на свое име и пак той я е оставил да прашасва в гаража през всичките тези години.

— Така е, но не искам да му давам повод да се нахвърли срещу мен. И без това вечно се оплаква. Смята, че съм властна. Голям смях — сякаш той е по-различен.

— Не е нужно да разбира за разговора ни. Това зависи изцяло от вас. Не искам да си навлечете неприятности заради мен.

— Нямам подобно намерение. С него човек трябва постоянно да е нащрек. Може и да изглежда безобиден, но всъщност е коварен.

— Е, няма да ви отнемам повече време. Отседнала съм в „Океански изглед“. Ще се радвам, ако ми се обадите, след като си поговорите с Корнъл. Може той да помогне на разследването с някаква информация.

— Съмнявам се. Той познаваше Чарийз само покрай мен.

— Това ме подсеща — майка ви каза, че Чарийз се мъкнела с банда хулигани от „Локаби“. Може да попитате Корнъл дали познава някои от тях по име. Това ще ни бъде от полза.

— Сериозно ли очаквате да намерите убиеца й след толкова време?

— Щом успяхме да стигнем дотук — рекох. — Е, надявам се да се свържете с мен.

— Нищо не обещавам, но ще направя каквото мога.

Прибрах се в мотела и звъннах в кабинета на д-р Спиърс. Разказах на г-жа Гари какво съм научила от Медора Сандърс. Тя си спомни Чарийз Куин в момента, в който чу името й. Каза, че ще предаде съобщението на доктора и ме увери, че ако му остане време, той непременно ще претърси кашоните със старите картони и ще намери нейния. Благодарих й многословно. Затворих телефона, седнах на края на леглото и се захилих до уши. Най-сетне си позволих да потържествувам. Нямах търпение да разправя на Долан. Стоматологичната диаграма щеше да потвърди, че съм права. Бях убедена, че сме разкрили името й, но се нуждаехме от безусловно доказателство.