Сю Графтън
Ж като жертва (20)

18

Влязох през главния вход на градската болница и помолих жената на регистратурата да ме упъти към сърдечното отделение. Сградата не беше особено голяма, но съдейки по залите, които зърнах докато вървях по коридорите, бе модерно оборудвана. Когато стигнах до етажа на Долан се оказа, че вече са го качили за операция. Кардиологът от Палм Спрингс пристигнал час по-рано и веднага се разпоредил да му подготвят операционна. Дежурната сестра се обади в реанимацията и накратко ми разказа как вървят нещата. Увери ме, че всичко се развивало добре, но щели да задържат Долан в реанимацията още няколко часа. Предложи ми да й звънна към седем вечерта, за да проверя дали са го върнали в стаята му.

Когато си тръгнах от болницата усетих, че въодушевлението ми спада. Бе едва четири и половина следобед. Нямах контакт с Долан, не знаех кога ще пристигне Стейси Олифант. Джъстин щеше да ми звънне чак утре, ако изобщо пожелаеше да се свърже с мен. С никого не ми оставаше да разговарям, не се сещах какво да правя. Пак потеглих към мотела. Паркирах колата и си взех кутийка диетична пепси-кола от автомата. Извадих ключа на Долан, влязох в стаята му и си прибрах пишещата машина. Настаних се в собствената си стая, спретнах си нещо като мини офис върху хотелското бюро и се заех да напечатам бележките си — процес, който ми отне близо час и половина.

В 6:15 взех указателя и потърсих номера на най-близката пицария. Звъннах и си поръчах средна пица с колбаси и люти чушлета. Помолих да й ръснат повечко кашкавал. Сега щяха да поставят Долан на строга диета и нямаше да е редно да нагъвам такива лакомства пред очите му. Затова реших да си угаждам, докато го няма. Докато чаках да доставят пицата ми, притичах до автомата и си купих още едно пепси. Вечерях в леглото, с гръб, опрян на купчина възглавници. Гледах новините, хапвах си сладко и се размазвах от удоволствие.

Минута след седем часа се обадих в болницата. Свързаха ме с главната сестра на сърдечното отделение. Тя каза, че Долан е в стаята си и ако желая, мога да го посетя. Тръгнах незабавно.

Когато излязох от стаята си, навън се беше стъмнило и температурата бе спаднала осезаемо. Въпреки мъгливото сияние, стелещо се над светлините на града, звездите се открояваха ясно като дупки от топлийки в черен пергамент, вдигнат срещу светлината. Луната още не бе изгряла, но в единия край на небето тъмнината се размиваше и месецът скоро щеше да изплува оттам и да окъпе пустинята в сребро. Паркирах пред болницата и за втори път през последните няколко часа се отправих към централния вход.

Вътре всички лампи светеха и това придаваше на фоайето усещане за уют и топлина. Беше пълно с вечерни посетители. Подминах магазинчето за сувенири и кафетерията и се запътих към асансьорите. Слязох на втория етаж и закрачих по коридора, надничайки през отворените врати. Завесите бяха спуснати; в ъгъла на всяка стая синееше телевизионен екран — по местната мрежа бяха пуснали архивни филми. Вероятно бяха сервирали вечерята към пет и половина — отсервираните табли бяха накамарени върху кухненските колички, които още не бяха изнесени от коридора. В чиниите бяха останали късчета неизядена храна — зелен боб и „руло Стефани“ (което е засуканото название за голямо кюфте) и безброй целофанени пакетчета с диетична сол. Пластмасовите чашки със стегнати червени кубчета плодово желе стояха недокоснати и си представих как диетоложката на болницата скубе косите си от отчаяние. Болничните менюта, както и тези в ученическите столове, изглеждат апетитни на книга, но неизменно разочароват злочестите си консуматори. Половината храна се озовава в контейнера за боклук.

Кардиологичното отделение бе тихо; бяха намалили осветлението. Долан беше настанен в единична стая, овързан с тръби и жици, които се виеха към стена от монитори. Жизнените му показатели се изписваха в червени цифри на екранчета от течен кристал — сякаш гледах температурата и часа на електронното табло пред някоя банка. Стаята бе декорирана така, че да въздейства успокояващо — в светлосини и бледозелени нюанси. На стената край големия прозорец бе окачен часовник, но нямаше телевизор или вестници, разтръбяващи поредните икономически беди, убийства, катаклизми и зверски катастрофи.

Бяха махнали една от интравенозните системи и в сгъвката на ръката му се разливаше синьо петно. Острата му еднодневна брада бе набола като разкривените косъмчета на стара четка за зъби, с която човек търка фугите около мивката си. От носа му се подаваха две тръбички от прозрачна пластмаса, свързани с кислородния апарат. Като се изключи това, изглеждаше буден; тенът му бе добър и част от обичайната му жизненост се бе възвърнала. Още бе отпаднал, но вече не приличаше на жив труп. Очаквах не след дълго да попита къде са му цигарите и уискито.

— О, лейтенанте, изглеждаш великолепно. Как си?

— По-добре. Всъщност се чувствам почти като човек.

Зад гърба ми се разнесе лек шум. Извърнах глава и видях, че на прага е застанала някаква сестра. Бе около четиридесетгодишна, с тъмни очи и блестяща кестенява коса, прошарена със златисти кичури. Не носеше бяла престилка, но обувките й бяха с каучукови подметки, а на блузата й бе закачена табелка, която поясняваше, че това е Крис Ковач, реанимационна сестра.

— Извинявам се за безпокойството — рече тя, — но в стаята на дежурните дойде някакъв мъж, който твърди, че е ваш родственик. Проверих в картона ви, но вие не сте го посочили като най-близък роднина.

Долан я изгледа с глуповато изражение.

— Навярно е брат ти, Стейси — изчуруликах с весел тон. — Когато му звъннах и му съобщих за инфаркта ти, той рече, че незабавно ще скочи в колата и ще потегли насам.

Обърнах се към г-ца Ковач:

— Зная, че правилникът не разрешава лейтенантът да има повече от един посетител в стаята си, но брат му току-що премина курс на химиотерапия — страда от неходжкинов лимфом — и би било прекрасно, ако им позволите да се видят — толкова месеци прекараха разделени.

Реших, че много хитро съм вмъкнала медицинския елемент, но погледът, който сестрата ми хвърли, красноречиво говореше, че поне по три пъти на ден й пробутват подобни опашати лъжи.

— Значи е негов брат? Не виждам никаква прилика.

— Защото в момента е плешив. Когато имаше коса, хората ги вземаха за еднояйчни близнаци.

— А вие сте негова дъщеря? — попита тя, кимайки към Долан.

— Аха.

— Следователно, мъжът, който чака оттатък е чичо ви Стейси, така ли?

— Пада ми се вуйчо по майчина линия.

Тя заплашително размаха пръст:

— Ще направя изключение, но само за тази вечер. И да не се бавите — ще гледам часовника. За това отстъпки няма да има.

Долан рече с прочувствен тон:

— Благодаря ви, сестро.

До момента тя успяваше да сдържа усмивката си, но сега се предаде и се изкиска.

След секунди Стейси цъфна на прага. Със задоволство отбелязах, че е свалил плетената си шапка, излагайки на показ затрогващите пухчета, поникнали тук-таме по главата му. Значи сестрата се е убедила, че поне за едно нещо не съм я излъгала.

Долан попита:

— Как се добра дотук? Мислех, че продаде колата си?

— Взех под наем един хубавичък малък форд и му извадих душата. Още се чудя как не ме глобиха за превишена скорост. Как си?

— При това си карал без книжка.

Стейси придърпа един стол и ми го предложи:

— Искаш ли да седнеш?

— Ти седни. Предпочитам да остана права.

Тъй като разполагахме с ограничено време, набързо претупахме любезностите и заговорихме по същество. Казах:

— Мисля, че вече знам коя е.

Разказах им за кувертюрата с кръпки на сини маргарити, която ме отведе при Медора Сандърс.

— По думите на Медора, момичето се казвало Чарийз Куин. Очевидно властите са отнели родителските права на майка й и социалната служба в Ривърсайд я настанявала в поредица от приемни семейства. И Медора, и дъщеря й казаха, че била ужасна личност — непочтена, развратна, с хулиганско поведение. Според приемната майка, момичето живяло у тях около пет месеца и си тръгнало без да се сбогува през лятото на 69-та година. Следва да спомена и още нещо — съпругът на Медора, Уилбър Сандърс, изчезнал горе-долу по същото време. Попитах я дали допуска, че двете събития са свързани, но тя яростно отхвърли предположението ми. Да се надяваме, че д-р Спиърс ще успее да потвърди самоличността й, когато изрови от архива стоматологичния й картон.

— Разбра ли кога е напуснала приемното си семейство?

— Засега не успях да уточня на коя дата се е случило. По всичко личи, че си е тръгнала малко преди убийството — нещата съвпадат. Надявам се да поговоря отново с Джъстин — може би тя ще бъде по-конкретна. Между другото, тя е омъжена за сина на Рюъл, Корнъл, ако това има някакво значение.

— Рюъл беше автотапицерът, нали? — заинтригувано попита Стейси.

— Същият — отвърна Долан. — Прибрахме мустанга от неговия гараж.

Стейси замислено присви очи:

— Сигурна ли си, че името на изчезналото момиче е Чарийз Куин?

— Почти сто процента — рекох. — Защо?

— Защото това име е споменато в един от старите доклади. Можеш да провериш в папката си. Майка й звъннала на местния шериф около седмица след началото на разследването. Чула, че дъщеря й била обявена за издирване и се обадила да му съобщи, че малката е жива и здрава.

— Да, сега си спомням. Прав си. Знаех си, че съм срещала някъде това име, но не можех да се сетя къде.

— Е, значи тази Чарийз не би могла да е нашата Джейн Доу, освен ако не е възкръснала от мъртвите — обади се Долан. — Щом като майката е звъннала седмица след като открихме трупа й…

— Жената заявила, че е майката на Куин. По телефона всеки би могъл да се представи за майка й — възрази Стейс.

— Предполагам, че старите телефонни записи вече са унищожени, нали? — попитах.

— Най-вероятно — отвърна Долан. — Твърде много време е изтекло оттогава. Единствената ни надежда е заместник-шерифът да е записал номера, от който се е обадила тази жена.

— Чакай да видим какво ще каже зъболекарят — рече Стейси. — Ако диаграмите съвпаднат, ще знаем със сигурност, че става въпрос за Джейн Доу и че сигналът е бил фалшив.

— Някакви новини за мустанга? — попита Долан.

Стейси усмихнато вдигна три пръста:

— В пантата на багажника са се заклещили три руси косъма. Характеристиките съвпадат с тези на косата на Джейн Доу. Естествено, на този етап доказателството е неубедително, но подкрепя теорията, че е натикана в багажника, за да бъде пренесена. Някой се е постарал да почисти колата, но техниците са намерили няколко стари пръстови отпечатъци и част от длан върху крика. Убиецът вероятно го е отместил, за да освободи място за тялото.

— А петната? От кръв ли са? — попитах аз.

— Изпратихме парчето тапицерия в лабораторията в Колгейт, но резултатите ще са готови чак след няколко седмици. Добре че днес разполагаме с технологии, които бяха немислими на времето. Кръвта може да е изцяло нейна, но може и да е смесена с кръв от убиеца й.

— Значи сега остава въпроса дали петната в багажника са същите като петната по брезента. Навярно се е съпротивлявала, при такава касапница — рекох.

Тонът на Стейси издаваше колебание:

— Не е изключено, но все пак не забравяй, че ръцете й са били вързани. Освен това в доклада на патолога изобщо не се споменават рани, нанесени при самозащита.

— И така да е, убиецът може да се е поодраскал — подхвърли Долан.

— Да се надяваме. Проблемът е, че не разполагаме със заподозрян, чиято кръв да сравним.

— Ще те поправя — все още не разполагаме със заподозрян.

Вдигнах ръка:

— Може ли някой от вас двамата да пита Рюъл за платнището? Искам да разбера дали е взето от работилницата му.

— Защо пък ние трябва да го питаме? — изсумтя Долан. — Ти да не си малка?

— Стига де. Знаеш, че на мен ще се разкрещи, докато вие ще му вдъхнете респект.

— Страхливка.

— Абсолютна пъзла.

Усмихнах се:

— Нали за това сте вие, мъжкарите — да вършите мръсната работа.

— Аз ще се заема с него — рече Стейси. — Няма да посмее да се репчи на болен човек като мен.

— Чакай малко, Стейс — възрази Долан. — Не си присвоявай звания. Нали каза, че си добре. Болният съм аз. Я погледни къде съм.

— Добре де, ти си го питай. Какво значение има това? Въпросът е, че трябва да разберем откъде е взет брезентът.

— И как смяташ да постигнеш това? На проклетото нещо няма етикет с име на производителя. Да не говорим, че не виждам кое му е чак толкоз важното.

— Убиецът може да е бил някой тираджия — те понякога използват платнища, за да покриват товара си — казах аз и се сепнах. — Опа!

— Какво „опа“?

— Хрумна ми нещо.

— За кое?

— Ако се потвърди, че жертвата е Чарийз и че трупът й е превозен с мустанга, теорията ти за Франки Миракъл отива по дяволите.

Долан свъси вежди:

— От къде на къде?

— Знаем, че Франки е откраднал шевролета на Кати Лий. Следователно, не би могъл да кара две коли — едната от Куоръм, а другата от Венис — и да ги докара в Ломпок в един и същ момент, нали?

Видях го как усилено изчислява:

— Може да е направил две отделни пътувания.

— Не говори глупости. Според теб излиза, че е убил Чарийз, закарал е мустанга в Ломпок, метнал е тялото в дерето, зарязал е колата и моментално е потеглил на стоп към Венис, за да наръга втората си жертва?

— Значи е имал съучастник — отсече Долан.

— Съучастник в какво? Между двете убийства няма връзка, поне доколкото зная.

— Долан не може да преглътне мисълта, че Франки е невинен — рече Стейси.

— Не мога да преглътна самия Франки, а не тази мисъл — раздразнено отбеляза Долан. — Все пак признавам, че в думите ти има логика. Как се сети?

— Не зная. Заприлича ми на задачите с думи, които решавахме в прогимназията. Щом видех онази за двата влака — единият потегля от Чикаго с деветдесет километра в час, а другият… дрън-дрън-дрън — направо ми причерняваше. Зарязах математиката в секундата, в която стана свободно избираем предмет.

— Значи не им повярва, че това е полезна наука с практическо приложение?

— Нито за миг.

Крис Ковач застана на прага, прокашля се и безмълвно посочи часовника си.

— Тъкмо тръгвахме — рече Стейси и се надигна от стола.

— Утре може пак да дойдете, но един по един.

Стейси ме последва до мотела в наетата си кола. Паркирахме един до друг на площадката отвън. Придружих го до стаята на Долан и му дадох ключа. Той си отключи и остави сака си на стола. Камериерката бе оправила стаята и беше подредила мебелите обратно по местата им. Вече бе 9:25 и се готвех да му пожелая лека нощ, защото предположих, че е изморен и иска час по-скоро да се мушне под завивките.

— Ако искаш, може да закусваме заедно. В колко часа ставаш?

— Не бързай толкова. Пътувах с часове и директно дойдох в болницата. Още не съм вечерял. Стори ми се, че мярнах грил ресторант за бързо хранене на главната улица?

— И аз го видях, но „Куоръм ин“ още работи. Не предпочиташ ли да седнем в нормален ресторант?

— В онзи на главната имаше свободни маси. Ще ми се да опитам и тукашните двойни чийзбургери. Откакто ме запозна с прелестите на бързото хранене, гледам да си наваксам.

 

 

Седях срещу Стейси и го съзерцавах как унищожава дебел двоен хамбургер, две порции „къдрави картофки“ и един сандвич с говеждо филе, от който се стичаше жълт сос, набеден за кашкавален. Стори ми се, че през последната седмица е качил две-три кила.

— Често ли си хапваш така?

— По два пъти на ден. Открих една фирма за таксита, която доставя и поръчки по домовете. Ох, вкусничко. Чисто нов човек съм. Като си помисля какво щях да изпусна, ако не беше ми отворила очите.

— Винаги на вашите услуги. Аз самата никога не съм допускала, че нездравословната храна може да се окаже животворна, но ти си нагледно потвърждение.

Стейси избърса устата си със салфетката:

— Забравих да спомена пред Кон — обади ми се надзорникът на Франки, Денч. Каза, че май е нарушил мярката за неотклонение и е напуснал областта без разрешение.

— Кога е станало това?

— Вчера.

— Това ме изненадва. Франки толкова убедително заяви, че знаел наизуст всички правила и условия и че нямало да се остави да го пипнат в нарушение. Какво ли го е накарало да замине?

— Нищо чудно да се е изнервил от посещението ви у тях. Кон каза, че изглеждал спокоен, но човек никога не знае. Какви са утрешните ни задачи?

— Трябва да поговорим с Рюъл. Разполагаме с отлично извинение — отбила съм се да върна кувертюрата на Една. Може да го питаме за платнището, когато отида да й я занеса.

Стейси облегна лакти на масата и се наведе към мен:

— Кинзи, ние сме ченгета. Не се нуждаем от извинения. Те трябва да ни се извиняват.

— Е, да, прав си — измънках с овча усмивка.

 

 

Прибрахме се в мотела в 10:15. Вятърът се бе усилил и аз кръстосах ръце пред гърдите си, за да се предпазя от студа. Стейси каза:

— Чакай малко. Взех якето ти. В багажника ми е.

Застанах до форда, а той отвори багажника и измъкна от него коженото ми яке и някакъв обемист пакет и ми ги подаде.

— Това пък какво е?

— Хенри ти го праща. Каза, че го намерил пред прага на вратата ти и решил, че сигурно нямаш търпение да го отвориш. Какво има вътре?

— Нямам представа. Пощенското клеймо е от Ломпок, което ме кара да мисля, че е нещо от леля ми Сузана.

— Не знаех, че имаш роднини.

— Нямам. Тоест, не истински. Още не съм решила.

— Ясно — рече той. — Ще те оставя да си го отвориш. Лека нощ.

— Лека — отвърнах.

Затворих вратата на стаята си, светнах лампата, оставих якето и чантата на стола. Седнах на леглото и огледах пакета от всички страни. На гърба имаше перфорирана лентичка — дръпнах я и надникнах през разкрилия се отвор. Извадих кожения албум за снимки, който леля ми беше изпратила. Помня, че спомена семейни фотографии, но и за миг не предполагах, че ще спази обещанието си. Запрелиствах плътния черен картон, на който бяха залепени ъгълчета с пъхнати в тях черно-бели снимки. Някои от тях се бяха изхлузили от местата си и стърчаха втъкнати между листовете. Под всяка снимка, с бяло мастило, бяха изписани имена, дати и събития.

Бяха там. Всичките до един. Майка ми. Разните чичовци и лели. Сватбата на дядо ми Кинзи и баба ми Корнилия Стрейт Льо Гранд. Току-що кръстени бебета в бели дантелени роклички, чиито гънки се спускаха до пода. Групови снимки, на които редом с членовете на фамилията сковано позираха братовчеди, прислужници и любими кучета. Повечето лица изглеждаха тържествени, а позите бяха нескопосани, сякаш по страниците бяха налепени неумело изрязани хартиени фигурки. Коледа в имението — всички са скупчени под огромен бор, обсипан с украшения, гирлянди и лампички. Летен пикник край къщата — сред тревата са поставени дълги маси от грубо одялано дърво. Дълги рокли, престилки с волани, сламени шапки с широки периферии, обкичени с изкуствени цветя; жени с пищни деколтета и широки рамене, чиито пристегнати от корсетите кръстчета правеха заоблените им бедра да изглеждат още по-широки. Двама мъже се бяха снимали с униформи от Първата световна война. Първият се появяваше на още няколко празнични снимки по следващите страници, но вторият изчезваше безследно. На някои фотографии мъжете носеха колосани ризи, тъмни жилетки и бомбета; на други — раирани летни сака и бели панамени шапки. Отминаващите години скъсяваха подгъвите на женските рокли и все повече разголваха ръцете на дамите. През 1932 година, за Деня на благодарността, всички момиченца бяха издокарани като Шърли Темпъл. Къщата и нейните обитатели явно бяха преживели незасегнати Голямата депресия, но времето не ги беше пощадило.

Мнозина от тях вече са покойници. Възрастните са престарели, а децата са се задомили и са народили свои собствени деца. Ето я пак майка ми, в дългата бяла рокля в деня на първия си бал — пети юли 1935-та. Имаше още няколко снимки на това събитие. Бях готова да се закълна, че мъжът, застанал по̀ встрани с поглед, прикован в нея, бе баща ми. Никога не бях виждала негова снимка, но със сърцето си усетих, че е той. Снимките внезапно секваха — следващите страници — цяла една трета от албума — бяха необяснимо празни. Колко странно. Замислих се, озадачена от факта, че грижливо документираната семейна история е била изоставена така ненадейно.

Прозрението ме осени внезапно. Нима бе възможно?

Родителите ми се оженили тайно. Бях виждала копие от брачното им свидетелство от 18 ноември 1935 година. Баба ми била ужасена — толкова мечтаела първородната й Рита Синтия да се омъжи за добра, престижна партия. Вместо това мама се залюбила с обикновен разносвач на поща, който се цанил като сервитьор в деня на дебюта й, за да изкара нещичко допълнително. Очевидно тази година не са имали причина да отбележат Деня на благодарността. А оттогава поводите за семейни празненства ставали все по-оскъдни.