Сю Графтън
Ж като жертва (23)

21

Избелялата реклама в крайпътния билборд гласеше: ЛУКСОЗНИ МЕЗОНЕТИ. ТЪЛИ-БЕЛ ВИ ОСИГУРЯВА УДОБСТВАТА НА БЪДЕЩЕТО ОЩЕ ДНЕС. Проектът явно е бил амбициозен, а съпътстващата го рекламна кампания е трябвало да породи трескава надпревара сред купувачите. В единия ъгъл на билборда по диагонал беше изписано предупреждението ОСТАВАТ САМО ДВА АПАРТАМЕНТА! Ако това отговаряше на истината, съдилищата сигурно още се занимаваха с исковете на измамените собственици.

Намалих и отбих от магистралата, навлизайки в шосе, покрито с износен, напукан асфалт. Четирите му платна бяха разделени по средата с продълговати бетонни кашпи, празни като околния пейзаж. Строителите вероятно са възнамерявали да изградят разкошен път, потънал в пищна зеленина. Сигурно в скиците на архитекта покрай него са се издигали кичести палми, но всичко бе останало на хартия. Почти нямаше растителност. Равният терен се надигаше в далечината, оформяйки предпланинските части на веригата Пало Верде. Разстоянията лъжеха окото — очевидно сухият, прозрачен въздух служеше като атмосферно увеличително стъкло, което привидно ги скъсяваше. Изминах поне три километра до комплекса, който първоначално ми се стори на някакви си триста метра от магистралата.

Когато най-сетне паркирах на покритата със спечена пръст площадка и изключих двигателя, тишината ме притисна от всички страни като невидим щит. В ярката следобедна светлина недостроените сгради приличаха на опустели скални жилища. Повеите на вятъра бяха натрупали около основите им купища боклук. Полетата наоколо бяха равни и безжизнени. Долан ми беше казал, че въпреки поройните пустинни дъждове, почвата е толкова корава, че не поема влагата и тя се оттича и изпарява. Още от колата забелязах многобройните дълбоки канали, прорязващи шуплестата почва там, където се е стичала дъждовната вода. Слънцето беше стегнало глинестата земя и тези улеи бяха станали твърди като цимент.

Слязох и хлопнах вратата на колата. Разнесе се приглушен звук, сякаш самият въздух го попи. Строежът се разстилаше из целия парцел. Някои части се издигаха довършени, докато от други стърчаха само изоставени скелета. По-нататък се виждаше лабиринт от изляти в земята основи, останали непокътнати. В почвата се бяха отпечатали множество автомобилни гуми. Представих си несекващия поток от тийнейджъри, промъкващи се в тъмнината, за да си намерят подслон от мразовитата нощ сред относителната топлина на изолираните стени. Тук, сред пустошта, вятърът духаше безспирно — натрапчиво, свистящо присъствие, което зашиба косата през лицето ми. Зад мен пясъкът шиптеше по асфалта.

На трийсет метра по-нататък едно мършаво сиво куче се бе изпънало по корем и лениво късаше месо от трупа на наскоро умъртвената си плячка. Едва след секунда осъзнах, че това всъщност е койот. Изгледа ме незаинтересовано, но все пак се изправи и захапа мръвката си, преди да се отдалечи в тръс. Окраската му се сля с приглушените нюанси на пустинята и той изчезна като привидение.

Обърнах се към най-близката постройка и влязох в нея. Прозорците липсваха; някой бе откачил и вратите от пантите. Незаконните обитатели не бяха проникнали много навътре. По пода на помещението, което навярно е било предназначено за фоайе, бяха нахвърляни матраци като във военновременна болница. Някои от тях вървяха в комплект с дрипави одеяла, но повечето бяха голи. Хлапетата бяха довлекли кашони, които явно им служеха като импровизирани нощни масички — бяха отрупани с празни бирени кутии, пепелници, лъжици, спринцовки и други принадлежности от първа необходимост. Тръгнах бавно покрай тях, за да се осведомя кои постижения на фармацевтичната промишленост ползват съвременните млади хора. Открих остатъци от трева, хашиш и кокаин, но никотинът продължаваше да отстоява първото си място — фасовете бяха пет пъти по-многобройни от хлебарките. В ъгъла се търкаляше баскетболен кец, върху който бе провесен употребен кондом — биха могли да го използват като емблема на заведението. Опитах се да си представя горките петнайсетинагодишни момичета, които осъществяваха първия си сексуален контакт при такива мизерни обстоятелства. Може би идваха прекалено пияни или прекалено дрогирани, за да им пука какво правят (или какво им правят).

Отвън се разнесе обезпокоителен шум като от внезапно разлетяло се ято птици. Наострих уши, опитвайки се да определя източника на пърхащия звук. Може би някой найлон се беше отковал от прозореца и плющеше на вятъра. Звучеше, сякаш някой енергично изтръскваше нов чувал за боклук. Отидох до най-близкия изход и предпазливо пристъпих по коридора, оглеждайки се на всички страни. Нямаше и следа от откован найлон, само стаи, които преминаваха в нови и нови помещения, всичките изпълнени с безмилостна светлина. Застинах с изострени до болка сетива. Осени ме мисълта, която трябваше да осъзная още щом дойдох: Тъли-Бел бе идеалният мизансцен за убийство. Виковете на жертвата щяха да заглъхнат след трийсетина метра. Ако е убита навън, кръвта можеше да се прикрие бързо и лесно — бе нужна само лопата, с която да се преобърне песъчливата пръст. Ако пък е убита вътре, подът можеше да се замие с парцали, а самите парцали да се закопаят в пустинята наоколо, за да послужат като своеобразен източник на тор.

Тъли-Бел ми заприлича на величествена, древна руина от необяснимо загинала свирепа цивилизация. Дори и в светлината на деня от комплекса лъхаше обреченост. Осъзнах, че съм съвсем сама. Поради усамотеността на мястото, човек би забелязал оттук всяка приближаваща се кола още от километри разстояние. Из сградата можеше да има скитници. Тя предлагаше безчет скришни места — подслон за всеки, който държи да остане незабелязан. Закрачих обратно по стъпките си. Сдържах дъха си и си повтарях, че не бива да се втурвам в бяг. Добрах се до колата, затворих вратата и си поех дълбоко дъх. Стейси трябваше да види това място.

Когато се върнах в мотела, той крачеше напред-назад по коридора пред стаята ми. Предположих, че е готов за поредното голямо плюскане, защото не ми дойде наум друга причина за небивалото му вълнение. В секундата, в която ме видя, се спусна към колата. Свалих стъклото. Той се облегна на вратата и ми посочи захиленото си лице:

— Божичко, колко се радвам да те видя! Знаеш ли какво е това? Това е най-доволната физиономия, която съм имал някога.

— Какво се е случило?

Той отстъпи и отвори вратата, за да сляза.

— Джо Мандъл се обади. Специалистите по пръстови отпечатъци работят извънредно. Нали ти споменах, че някой се е опитал да почисти мустанга? Е, излиза, че не си е свършил работата както трябва, защото са успели да извадят отпечатъци от двама души: първият си е оставил ръцете по ръчната спирачка, по капачката на резервоара, по вътрешния ръб на резервната гума и по вратичката на жабката. Изглежда шофьорът се е навел да вземе нещо и после я е бутнал, за да я затвори. Вторият комплект отпечатъци са оставени по пътната карта на Калифорния, която била напъхана под предната седалка.

— И са успели да изкарат добри отпечатъци след толкова време?

Стейси нетърпеливо махна с ръка:

— Тези момчета са абсолютни богове. Помогнало им е и това, че колата не е карана и е стояла заключена в гаража.

— Чии са отпечатъците?

Стейси направи гримаса на пресилено възмущение:

— Стига си ме прекъсвала — остави ме да разправям спокойно. Сравнили са и двата вида отпечатъци с тези на Чарийз, но не съвпадат. Според теорията ми, тя вече е била мъртва и натикана в багажника. Резервната гума вероятно е била преместена на задната седалка, за да има място за трупа й. Глупакът, който е избърсал колата, всъщност ни е направил услуга, защото така е заличил всички случайни отпечатъци, а е пропуснал важните; пък и те са очертани много хубавичко. Мандъл вкарал в компютъра първия комплект отпечатъци и хоп — след минути му намерил еша. Познай кой е. Никога няма да се сетиш. Ох, умирам от кеф.

— Франки Миракъл.

— И аз така предположих, но сгреших. Опитай пак.

— Стейси, ако не изплюеш камъчето, ще се нахвърля върху теб и ще те пребия до смърт.

— Дундьото.

Осъзнах, че примигвам глупаво:

— Допускаш ли, че Дундьото е замесен?

Стейси се засмя:

— Още не знам, но има голяма вероятност. Когато Мандъл ми съобщи, за малко да ми падне ченето. Като поразсъждаваш, обаче, има логика. Когато ти отиде да го разпиташ в затвора, сигурно здравата се е изпотил. Навярно е бил спокоен, че всичко е забравено, а ето че осемнайсет години по-късно някой пак почва да рови. Не би могъл да знае точно какво ни е известно и колко близо сме до установяване на връзката му с престъплението. Вероятно е претеглил възможностите и е преценил, че е най-умно да натопи някого другиго. Ето откъде е знаел малките подробности, с които е подправил разказа си. Не твърдя, че той е убиецът, но съм убеден, че знае кой е свършил тази работа.

— В такъв случай ме е хързулнал доста умело — отбелязах аз. — Помня с какъв небрежен тон спомена факта, че трупът бил увит в брезент — накара ме да мисля, че цитира реплика, подхвърлена от Франк онази нощ в ареста. По същия начин ми съобщи, че момичето било наръгано с нож.

— Значи не ти си му споменала тази подробност?

— Не, разбира се. Той напразно се опитваше да изкопчи информация от мен. Сега си обяснявам защо беше толкова изплашен, че Франк може да научи за разговора ни. Миракъл би побеснял, ако разбере, че Дундьото го е изпържил. Да разбирам ли, че вторите отпечатъци не са били на Франки?

— За жалост, не. Адски съм разочарован.

— И аз. Идвам от дома на онзи бояджия, който го наел на времето — Лени Руут. Той заяви, че Франки и Дундьото поработили за него в началото на 69-та година. След половин година Франки напуснал — приблизително в средата на юни. Очевидно след това се хванал на работа в Блайт, само за три седмици. Там се запознал с Йона Матис и се оженил за нея.

— Ами Дундьото? Той къде е отишъл междувременно?

— Не зная, но винаги мога да попитам бояджията. Повече се интересувах от Франки.

— От думите на Руут излиза, че той е бил в Куоръм по едно и също време с Чарийз?

— Не в Куоръм, а в Блайт, но разстоянието е малко — уточних аз. — Към края на юли, когато тя изчезнала, Франки вече живеел във Венис, на пет часа път с кола оттук… Та така, тъкмо започвах да се убеждавам, че двамата с Долан ще излезете прави относно Франки, и на сцената внезапно се появява Дундьото и проваля теорията ни.

— Не непременно. Може и двамата да са замесени. Дундьото явно ти е подложил динена кора, когато ти е казал, че двамата са се запознали в ареста.

— Ами да, логично е — той се познава с Йона, защо да не се познава и с Франки? — заразсъждавах аз. — Или пък хронологията е обърната — може точно Дундьото да е запознал Йона с Франки?

— Това е без особено значение, тъй като вторите отпечатъци не са неговите. Да ти призная, страшно ми е криво, че няма да можем да му лепнем тази история.

— Все някой е бил в мустанга заедно с Клифтън. Може би Йона?

Стейси свъси вежди и замислено се почеса по брадичката:

— Чакай да видим. Дай да караме по-полека. Не може да правим такива заключения. Слагаме Дундьото в мустанга по време на убийството, но не е изключено да се окаже, че е оставил отпечатъците си по-късно. Той познавал ли се е със семейство Макфий?

— Ако приемем, че е откраднал колата, не е било нужно да ги познава.

— Проблемът е следният: ако е бил близък с Корнъл или с някой друг от семейството му, може да е имал съвсем законен достъп до автомобила. Върнали са го в ужасно състояние. Рюъл може да го е помолил да го премести в гаража или да го поизмие. Или двамата с Корнъл са се промъкнали в гаража, за да изпушат тайно по цигара. Наличието на негови отпечатъци може да бъде обяснено по толкова много начини.

— Да, стига да е вярно, че са се познавали.

— Точно така.

Набързо обмислих вероятността това да се окаже истина.

— Дундьото е отраснал в Креозот, който е на някакви си двайсет километра южно от Куоръм. Мисля, че е следващото градче оттатък Хейзълууд Спрингс.

— Това имах предвид.

— Но дори и вероятността да са се познавали не изключва Дундьото да е откраднал мустанга. Когато го арестували в Ломпок, той чакал на автостоп. Може да е откраднал колата, да я е закарал в Ломпок, да е изхвърлил трупа и да е бутнал мустанга в онова дере.

— Какво ни пречи да го попитаме? Нали каза, че сестра му го прибрала в дома си, когато го освободили от затвора? Разполагаш ли с адреса й?

— Не, но лесно ще го намеря.

Обадихме се в администрацията на областния затвор в Санта Тереза и взехме домашния адрес на Дундьото. Решихме да тръгнем с наетата кола на Стейси, защото автомобилът на Долан миришеше на цигари. Докато карахме по 78-ма магистрала, му показах Тъли-Бел и му разказах какво съм видяла. Както и предполагах, той се заинтересува и се разбрахме да се отбием там в първия удобен момент.

Креозот беше по-малък от Куоръм, но поне десет пъти по-голям от Хейзълууд Спрингс, през който преминахме на отиване. Крайпътната табела твърдеше, че населението на градчето възлиза на 3435 души, но допуснах, че от статистическия институт по навик са раздули цифрите. Предвид близостта си до границата с Аризона, жителите бяха решили да създадат атмосфера като в уестърн. В резултат сега обитаваха сгради, напомнящи декори от евтина продукция. Очаквах всеки миг от покрива на бара да се прекатури прострелян каубой. Фасадите на магазините по тясната главна улица бяха от дървени талпи; край бордюра се издигаха двуетажни и триетажни постройки, плътно долепени една до друга, с високи, фалшиви фасади и стръмни външни стълби. Вместо с обичайния тротоар, улицата бе обточена с дъсчена платформа. Може Креозот действително да беше стар миньорски град, но не изключвах и другата възможност — да си придава такъв вид, за да заблуди посетителите си, че има дълга, вълнуваща история.

Стейси беше нахлупил червената си плетена шапка с оправданието, че му е хладно на темето. Предположих, че страда от рядък пристъп на суета, но може и да бърках. Къщата, която търсехме беше на Ей стрийт, близо до ъгъла с Трета улица, и представляваше малка квадратна кутийка, разположена в средата на малка квадратна морава. Изкачихме се по трите циментови стъпала до тясната веранда. Отвътре долиташе бръмчене на прахосмукачка. Стейси почука вежливо, но бръмченето продължи. Пак почука и този път прахосмукачката млъкна. Фелиша Клифтън отвори вратата. Беше боса, по джинси и тениска. В една от гайките на колана си бе втъкнала кърпа за бърсане на прах. Беше висока, с едра кост. Червената й коса бе небрежно прихваната със синя лента, за да не й влиза в очите, докато чисти. Гримът й беше драматичен. Клепачите й бяха дебело оконтурени с черен молив. Тежките изкуствени мигли подчертаваха сините й очи.

— Да?

— Търсим Фелиша Клифтън. Вие ли сте?

— Да.

— Аз съм Стейси Олифант от областното шерифство в Санта Тереза, а това е Кинзи Милхоун…

Фелиша притвори очи:

— Ако Седрик пак е направил нещо, ще се самоубия. Бог ми е свидетел, ще го направя.

— Не е загазил, мис Клифтън — или поне аз не знам такова нещо. Просто искаме да поговорим с него, ако си е у дома.

— Няма го. Излезе късно снощи или рано сутринта — не знам точно кога. Дори не ми е оставил бележка къде отива и кога ще си дойде.

— Може ли да влезем в къщата?

Фелиша се поколеба и огледа улицата, сякаш подозираше, че съседите й надничат през спуснатите си завеси:

— Май е по-добре да не ви държа отвън на двора.

Пристъпихме направо в дневната, която бе три на три метра. Кухнята се виждаше още от входа. Сигурно останалата част от къщата се състоеше от две малки спални с баня по средата. Въздухът ухаеше на почистващи препарати. По кухненския под още лъщяха следите от мокрия парцал. Миришеше на бор, на хлор и на терпентин.

— Моля, седнете — рече тя.

Стейси се настани на дивана, а аз седнах на яркожълтия пластмасов стол вляво от него. Фелиша се местеше неспокойно от крак на крак и се зачудих дали и за нея чистенето не е отдушник на стаено напрежение, както понякога бе за мен. Беше положила трогателни усилия, за да създаде уют, макар че обзавеждането представляваше разностилна смесица от купени на вехто мебели, евтини джунджурии и трофеи от разпродажби на преоценени стоки.

— С какво се занимавате? — попита Стейси, опитвайки се да я предразположи.

— Управителка съм на пункта за химическо чистене. Целият ми живот е свързан с това — да почиствам петната и неразбориите на другите.

— Предполагам, че не ви е било лесно със Седрик — отбеляза Стейси.

— О, не се притеснявайте да го наричате Дундьо. Всички така му казват. И аз не знам защо продължавам с това „Седрик“. Дундьо повече му приляга, като се има предвид какво представлява.

Тя приседна на втория жълт стол от другата страна на дивана. Пресегна се и изравни купчинка списания, а после разсеяно взе кърпата за прах и я прокара по масата, обирайки невидими прашинки.

Стейси се прокашля:

— Само двамата ли живеете?

— Да. Откакто се помня, той създава единствено главоболия. Родителите ни се разделиха, когато беше на годинка и половина. Мама избяга с някакъв продавач на поцинковани тръби. Алкохолът довърши баща ми преди две години. Бях само на осем, когато се роди брат ми. Татко вече за нищо не ставаше, така че се наложи да го отгледам сама. Можете да си представите какво ми е било.

— Трудна работа за малко момиченце.

— И още как. Явно не съм се справила особено добре, защото Седрик още от деветгодишен започна да се въвлича в неприятности. Знам, че трябва да престана да му се притичам на помощ — вечно се мъча да го отърва от затвора, да му помогна да стъпи на краката си. Няма никакъв ефект. Единственият му талант е да преживява, без да работи. А, и от време на време да открадне някоя кола.

— С какво се занимава, откакто излезе от затвора? — попитах аз.

— Със същото, което винаги е правил — пие, пуши, крънка ми пари и се мести от едната кълка на другата. Понякога помага вкъщи, но не и преди да му се разкрещя. Като го навикам, измива чиниите или отива да напазарува. Явно съм се предала.

— Търси ли си работа?

— Твърди, че търсел, но в този град няма кой знае какъв избор. Освободи се едно място в млечния бар, но той смята, че подобна работа е под достойнството му. Да му имам самочувствието. Ако пита мен, отрепка като него няма право да говори за достойнство. Пак ще се набърка в някоя глупост — въпрос на време е. Едно не мога да си обясня — всеки път, когато някой тъпанар се издъни, се намира някоя патка да го съжали. В случая това съм аз.

— Сещам се за един подобен случай — рекох, мислейки си за Йона.

— Изпитвате вина — каза Стейси.

— Това ли било? Хм, май сте прав. Винаги изглежда толкова искрен. И до ден-днешен щом го погледна, виждам деветгодишния Седрик. Беше откраднал две сребърни рамки за картини от дома на една съседка; живееше точно срещу нас. Моментално го пипнаха. За какво му бяха притрябвали тези сребърни рамки? Рева като бебе и се закле, че никога вече няма да прави така.

— И колко време изтрая?

— Около месец. Вече съм забравила какво открадна следващия път, но пак беше някаква напълно безполезна вещ. Увещавах, поучавах, крещях. Той знае точно какво да каже, за да ми замаже очите. В никакъв случай не е тъп, но е най-мързеливото създание, което съм виждала. Върши каквото му е най-удобно в момента, без изобщо да се замисля за последствията. Съжалявам, не знам защо се разбъбрих така. Да го накарам ли да ви се обади, като се върне?

— Ще ви бъдем изключително задължени — рече Стейси и извади химикалката си. — Да ви се намира някое листче? Искам да запиша номера си.

— Напишете го върху корицата на „Космополитън“. Никога не хвърлям тези списания.

Стейси надраска името на мотела ни, телефона и номерата на стаите ни.

— Ако искате, напишете и имената си, за да не ги забравя — каза тя. Очевидно изобщо не беше ги запомнила.

Стейси написа и имената ни, щракна химикалката и я прибра.

— Имате ли някаква представа като излезе, къде ходи? На драго сърце ще наминем по тези места — току-виж сме го срещнали.

— Има една таверна — всъщност е малко, сбутано кръчме — намира се на Вайн. Вижте дали не е там. За други места не се сещам, освен ако не е запрашил към Блайт.

— С кого се вижда?

— Не познавам сегашните му приятели. Толкова време прекара в затвора, че не му останаха много от старите. В четвъртък вечерта, обаче, на два пъти го търсиха по телефона. Първият път не знам кой беше — той вдигна. Вторият път аз бях по-близо до телефона и се оказа, че се обажда едно момиче, с което бяха гаджета преди години…

— Да не би да става въпрос за Йона Матис?

— Точно тя беше. Познавате ли я?

— Запознахме се преди няколко дни.

— Тя е добро момиче. Харесва ми. Жалко, че брат ми не се задържа с нея. Чух, че се омъжила за друг.

— Защо го е търсила?

— Не зная, но явно беше ядосана, защото Седрик се разсипа от извинения; повтаряше като курдисан, че не бил направил каквото там я беше вбесило. После някакъв мъж взе слушалката и цялата история се започна отначало.

— Франки Миракъл?

— Възможно е. Мисля, че беше той. Слушах с половин ухо. Телефонът е в кухнята, а те му звъннаха тъкмо по време на любимото ми предаване, така че като ми дойде до гуша от вайканията му, станах и затворих вратата.

— След този разговор той подхвърли ли, че ще излиза на другата вечер, тоест снощи?

— Не, но той поначало не ме държи в течение на личния си живот.

— Допускате ли, че е отишъл да се види с Йона?

— Опазил бог. Искрено се надявам да не е така. Тя беше направо разярена. Най-добре да стои по-далечко от нея.

 

 

— Тази история не ми звучи никак добре — подхвърлих на Стейси, когато хлопнахме вратите на колата. — Ще те помоля да спреш на някоя бензиностанция, за да потърся монетен телефон.

— На кого смяташ да звъниш?

— На Анет от Пийчиз. Майката на Йона.

Край главната улица имаше две бензиностанции: едната на ъгъла на Фърст стрийт и Вайн, а втората — на пресечката на Холиууд и Вайн. Не можеше да се отрече, че някой бе проявил тъжно чувство за хумор^[1]. Стейси отби във втората. И двамата преровихме джобовете си и събрахме шепа дребни. Той остана в колата, а аз се обадих на справки и взех номера на „Муунлайт кафе“ — барчето, в което работеше Анет. След минута вече разговарях с нея.

— Здрасти, Анет. Кинзи Милхоун се обажда. Двамата с лейтенант Долан…

— Не съм ви забравила — рече тя. — Как е лейтенантът? Как му беше първото име…

— Конрад, но всички го наричат Кон. Право да ти кажа, вчера получи инфаркт и в момента е в болницата, в Куоръм.

— Ох, аман от проблеми. Много ми е мъчно за него. Бедничкият. Как е сега?

— Попадна на добри лекари, които смятат, че ще се оправи.

— Слава богу! Кажи му, че ще го споменавам в молитвите си.

— Ще му предам. Обаждам ти се, защото трябва да задам един въпрос на Йона. Тя на работа ли е?

— Де да беше, душко. Тръгна от Пийчиз малко подир вас. Отишла направо в Санта Тереза. По-късно същия ден се обади да ми съобщи, че е при Франк. Не мога да повярвам, че собствената ми плът и кръв е толкова задръстена. Предупредих я да стои по-далечко от него, ама тя слуша ли? Все едно на себе си приказвам.

— Как се е случило това? Нали той нямаше представа къде се е преместила да живее?

— Муцко, оказа се, че аз, наивницата, съм се заблуждавала. Чак сега разбирам, че тя е поддържала контакти с него през цялото време, докато той лежеше в затвора и че откакто е излязъл, се чуват кажи-речи всеки ден.

— Какво я е накарало да изтича при него?

— Ти нямаш представа как настръхва щом реши, че нещо го заплашва. Закриля го като тигрица. Убедена е, че той няма нищо общо със смъртта на онова, другото момиченце — нали се сещаш, онова, за което разпитвахте. Ако беше замесен, тя моментално щеше да дотърчи при вас да му осигури алиби.

— Дали е в състояние да направи това?

— Кое?

— Да му осигури алиби за първите два дни след смъртта на Кати Лий. Беше ужасно уклончива, когато я попитахме.

— Йона е убедена, че има обяснение, но като я питам какво е то, мълчи. Мисля, че тъкмо затова е отишла при него — да разбере къде е прекарал онези два дни. Изтормози се за тази каменоломна, където било захвърлено момичето.

Отдалечих слушалката от ухото си и се втренчих в микрофона:

— Защо пък точно Йона ще се тормози заради каменоломната?!

— А, тя познава местността много добре. Като дете ходеше да играе там с двамата си братовчеди — децата на сестра ми. Всяко лято им гостуваше за две седмици. Вземаха велосипедите, отиваха на кариерата и там си играеха на война между камънаците.

— В Ломпок?

— Нали това ти обяснявам бе, душко.

— Защо не каза на лейтенант Долан?

— Не съм се сетила, иначе веднага щях да му кажа.

— Сигурна ли си, че става дума за същата кариера? Наоколо може да има и други.

— Предполагам, че Йона се опитва да установи точно това.

— А да е споменавала Дундьото?

— Във връзка с какво?

— Питам се дали е казала на Франки нещо за него.

— Е, сто на сто. Нали знаеш, че Дундьото и Франки бяха в затвора заедно, горе-долу по едно и също време. Щом каза, че някой го е натопил, беше от ясно по-ясно, че става въпрос за Дундьото. Тя си мисли, че е пробутал името на Франки, за да си изкрънка някаква привилегия.

— О, божичко, това не е вярно. Нищо не е крънкал — казах. — Слушай, Анет, ще те помоля за една услуга. Ако Йона ти се обади, накарай я да ми звънне, моля те. Отседнала съм в Куоръм, в мотел „Океански изглед“, 125-та стая.

— Надали ще ми се обади, но ако все пак се чуем, на драго сърце ще й предам. Естествено, ти си по-близо до нея от мен.

— Моля?

— Ама душко, тя е в Креозот. Нали ти казах? Като си тръгнала от Санта Тереза, отишла да потърси Дундьото, за да се разбере с него.

— Франки с нея ли е тръгнал?

— Господи, нямам представа. Надявам се, че не. Тя поне не ми каза да са заедно.

Успях да сдържа стона си, макар че ми идеше да вия:

— Дай да не се тревожим отсега. Благодаря ти, Анет. Страшно много ми помогна.

— Миличко, и да кажеш на лейтенант Долан, че му пращам една голяма, стара, влажна целувка.

— Непременно. Моля те, не забравяй молбата ми — кажи на Йона да ми звънне, ако я чуеш. Не знаеш ли къде е отседнала?

— Не, разбира се. Ако знаех, щях да ти кажа.

— Добре. Питам за всеки случай, да не би да не съм те чула.