Сю Графтън
Ж като жертва (27)

25

Нощта бе хладна и ветровита, а разстоянието бе толкова кратко, че радиаторът на шевролета нямаше време да загрее. Двуетажните сгради в Куоръм не успяваха да възпрат поривите на мразовития вятър, нахлуващ откъм пустинята. Небето бе черно като прегорял въглен и, макар и обсипано със звезди, тегнеше тревожно над града. Природата обича да ни подсеща какви дребни и крехки създания сме. Тук сме само временно, докато тя ще продължи да съществува дълго след като я подхраним с тленната си плът.

Паркирах в алеята пред къщата на Медора. Бе потънала в тъмнина — само в дневната мъждукаше някаква крушка. Докато прекосявах ивицата рехава трева, забелязах, че предната врата е разтворена. Ко̀сата ивица слаба светлина се разширяваше и стесняваше с поривите на вятъра. Застанах нерешително, а после почуках на рамката на мрежестата врата:

— Медора?

Отвътре не се чу нито звук. Отворих мрежестата врата и се провикнах от прага:

— Медора?

Не ми се щеше да нахълтвам вътре посред нощ, но нещо тук не ми харесваше, особено като се имаше предвид неканения гост в мотелската ми стая, който явно бе прочел името й на картончето. Нищо чудно да е решил да навести и нея. Бутнах вратата, вмъкнах се вътре и я затворих зад себе си. В дневната цареше полумрак, разсейван единствено от кръга светлина под абажура на малката настолна лампа. Медора лежеше на дивана по гръб. Ръцете й бяха скръстени пред гърдите й. Приближих се. Хъркаше и издишаше тежки алкохолни пари. Ако се сепнеше и ме видеше да се навъртам наоколо, би се стреснала. От друга страна бях длъжна да се уверя, че е добре, преди да си тръгна. В пепелника бе оставена недопушена цигара, която бе димила почти до фаса, преди да изгасне сама. Ледът в чашата й за уиски отдавна се беше стопил. Шишенцата с успокоителни стояха със завинтени капачки и бяха пълни с хапчета. Отдъхнах си, че поне не се е нагълтала с лекарства, макар че навикът й да ги смесва с уиски бе достатъчно опасен.

Къщата бе студена; усетих внезапен полъх. Минах в кухнята и щракнах ключа на лампата. Задната врата зееше отворена — течението бе изцедило цялата топлина от стаите. Изправих глава и се опитах да доловя някакъв звук. Останах неподвижна и обходих с поглед помещението. Задната врата бе непокътната — не се забелязваха трески, счупени летви, разбито стъкло. Прозорците бяха плътно затворени. Кухненските плотове бяха отрупани с консерви супа, кутии с овесени ядки и соленки, пакети салфетки, тоалетна хартия, кухненски ролки и почистващи препарати. Явно купичките със засъхнали остатъци от супа и корнфлейкс се бяха трупали в мивката цяла седмица. Кофата за боклук преливаше, но извън бъркотията не забелязах следи от чуждо присъствие.

Извърнах поглед към Медора и с тревога осъзнах колко е уязвима тук. Всеки можеше да влезе, да я обере, да я нападне, да я убие, така както си лежеше на дивана. Съмнявам се, че ако избухнеше пожар, би се събудила навреме. Дръпнах задната врата и я заключих. Обходих останалата част от къщата, която се състоеше от тясна мрачна баня и две малки спални. Начинът, по който водеше домакинството си, правеше невъзможно да отгатна дали някой е преровил набързо съдържанието им, или това бе нормалното им състояние.

Върнах се в дневната и се надвесих над нея:

— Медора, аз съм, Кинзи. Добре ли си?

Не помръдна.

Внимателно положих ръка на рамото й и казах:

— Ехо!

Пак никаква реакция. Разтърсих я лекичко, но дори и това не помогна. Тя бе потънала в тъмните дълбини на алкохола, където не проникваше ни звук, ни светлина. Пак я разтърсих. Тя измънка, но отново се отпусна безжизнено. Не можех да я оставя в това състояние. Огледах се да видя къде е телефонът и най-сетне го зърнах в кухнята, монтиран на стената зад вратата откъм коридора. Затършувах из чекмеджетата и накрая открих телефонния указател. Намерих номера на Джъстин и го набрах. Тя вдигна след четвъртото иззвъняване.

— Джъстин? Кинзи се обажда. Много се извинявам, че те безпокоя, но наминах да видя майка ти и заварих и предната, и задната врата отворени. Тя като че ли е припаднала. Мисля, че не е сериозно, но не мога да я събудя. Би ли дошла тук? Не смея да я оставя сама, преди ти да си преценила ситуацията.

— Проклятие. Ох, по дяволите! Тръгвам незабавно — рече тя и тресна слушалката.

Беше ми неловко, че съм я раздразнила, но такъв е животът. Върнах се в дневната и приседнах в крайчеца на ниската маса до дивана. Взех ръката на Медора и я потупах леко:

— Медора, събуди се. Можеш ли да се събудиш?

Тя замаяно отвори очи. Отначало не успяваше да фокусира погледа си, но накрая се съвзе достатъчно, за да огледа объркано стаята.

— Аз съм, Кинзи. Чуваш ли ме?

Тя изломоти нещо нечленоразделно.

— Медора, взе ли нещо болкоуспокояващо? Сега ще се опитаме да те изправим, нали?

Пъхнах ръка под главата й и се опитах да я вдигна до седнало положение:

— Сега ще те подпра, но и ти трябва да помогнеш малко.

Тя сякаш се посъвзе и се надигна на лакът, което ми позволи да я изтикам, за да седне. Погледът й срещна моя. Гледаше стреснато.

— Какво става?

— Не зная, Медора. Ти ми кажи. Хайде сега да станеш и да се поразходим напред-назад. Ще можеш ли?

— Защо да ходя? Аз съм си добре. Не ща да ходя.

— Добре, тогава остани седнала и да си поговорим. Не бива да заспиваш пак. Какво си правила тази вечер?

— Дремнах си.

— Знам, че си дремнала, но вратите на къщата бяха широко разтворени и се притесних за теб. Взе ли някакви хапчета?

— По-рано вечерта.

— Колко таблетки изпи? Покажи ми от кои, от тези ли?

— И от останалите.

Прочетох етикетите по шишенцата: „Валиум“, „Кодтерпин“, „Лексотан“, „Диазепам“, „Ксанакс“.

— Това не е хубаво. Не бива да ги взимаш заедно, особено когато си пила алкохол. Опасно е. Добре ли се чувстваш?

— Д-р Белкър ми ги предписа.

— Да, но не трябва да ги взимаш, когато си пила алкохол. Докторът не ти ли обясни това?

— Че то тогава кога да ги взимам? Аз си пия всеки ден — рече тя и се захили, сякаш бях издрънкала някоя върховна глупост.

Продължихме в същия дух — Медора отговаряше кратко и троснато на многобройните ми въпроси. Макар че разговорът ни не преливаше от остроумие, продължавах да упорствам, за да поддържам контакта й с реалността. Когато Джъстин пристигна петнадесет минути по-късно, майка й се бе посъвзела и се владееше малко по-добре.

Джъстин свали палтото си и го метна на облегалката на един стол.

— Съжалявам, че закъснях, но исках да изчакам Корнъл. Накрая се обадих на съседката и я помолих да дойде да наглежда момичетата.

Медора следеше Джъстин със засрамено, смирено изражение:

— Не съм я карала да ти звъни. Никога не бих те обезпокоила.

Джъстин седна на дивана до майка си и взе ръката й в своята:

— Колко пъти сме говорили за това, мамо? Не може вечно да продължаваш така. Аз си имам свой живот.

— Аз само пийнах една чашка и взех болкоуспокояващи.

— Не се и съмнявам. Колко хапчета?

— Обичайната доза.

— Както и да е. Карай да върви, за какво ли да си хабя думите. Сега добре ли си?

— Нищо ми няма. Не е трябвало да оставяш децата заради мен.

— Тя твърди, че вратите били широко разтворени. Колко пъти да повтарям едно и също?

— Затворих ги. Честна дума. Помня какво си ми казала.

— Хайде да отидем да си легнеш. Ще говорим по-късно, когато си на себе си.

— Аз и сега съм на себе си — възрази Медора с половин уста, докато Джъстин я придържаше, за да се изправи на крака.

Направи крачка и се олюля.

— Да ти помогна ли?

Джъстин поклати глава и се съсредоточи да преведе майка си покрай острия ъгъл на ниската масичка. После двете бавно прекосиха дневната и малкия коридор, който водеше до спалнята й. Чух, че тихо си говореха — Медора се извиняваше, а Джъстин я подканяше да влезе в спалнята си.

Когато се върна пет минути по-късно, Джъстин замислено разтриваше ръцете си:

— Влошава се все повече. Вече не знам какво да правя с нея. Божичко, тук е ужасно студено.

— Преди час беше още по-студено.

Тя отиде да провери термостата.

— Изключен е. Какво прави тази жена, опитва се да пести от сметката за ток ли? Ето защо вечно е болна. Преди два месеца изкара пневмония — рече и нагласи плъзгача. Термостатът цъкна и се включи.

Тя се отпусна на дивана и въздъхна тежко, с раздразнение.

— Заболя ме устата да й повтарям все едно и също. Като излезе да си прибере вестника от алеята или да изхвърли боклука, или вратата се хлопва и тя остава отвън, или забравя да пусне резето като влезе обратно вкъщи. Във ветровити нощи като тази вратите се отварят и се блъскат, но тя изобщо не усеща.

— Не зная какво се е случило тук, но направо настръхвам. Би ли огледала наоколо дали нещо не липсва? Така ще се уверим, че никой не е влизал.

— Никой не би си направил труда — тук няма нищо ценно.

— Разбирам, но нещо ме смущава. Моля те, за мое успокоение.

— Добре. Ако желаеш, ела с мен, за да се увериш сама. Няма да отнеме много време.

Джъстин се наведе и взе от масичката бутилката с уиски:

— Вземи.

Хванах бутилката, а тя събра шишенцата с лекарства и чашата за уиски и ги понесе към кухнята.

— Лекарят й е напълно откачен. Сто пъти съм се разправяла с него за това. Двамата с нея са стари приятели — тя цъфва в кабинета му веднага след мен и отново го придумва да й изпише рецепта.

Разсеяно огледа кухнята, докато изливаше уискито на майка си в умивалника. После се зае да изсипва съдържанието на шишенцата в кофата за боклук. Докато се търкаляха надолу към дъното, хапчетата трополяха като сачми. Джъстин запокити и празната бутилка в кофата и се обърна към мен:

— По-късно ще се погрижа за това.

Имаше предвид претъпкания чувал за смет и купчината съдини в мивката.

— Тук всичко е наред. Прилича на кочина, но това е в реда на нещата.

Повлякох се след нея. Тя надникна в банята и във втората спалня. Явно това бе бившата й детска стая, която по принуда е делила с Чарийз. Двете легла си стояха както преди, но останалото пространство бе заето от купища дрехи, кутии и разнообразни вехтории. За миг ми се прииска да споделя с нея, че някой е влизал в стаята ми, но се спрях. Нямах доказателства и не ми се щеше да ме помисли за смахната. Пък и така бих я насърчила да задава въпроси, на които бих предпочела да не отговарям.

Когато тръгнахме обратно към дневната, тя рече:

— Разбрах за Дундьо. Каква трагедия.

— Вестта се е разпространила бързо.

— Убедена съм, че целият град вече е научил.

— Кой ти каза?

— Тод Чилтън звънна. Той е заместник…

— Да, познавам го. Защо ти се обади?

— А, да. Спомнил си, че на времето с Дундьото бяхме гаджета и решил, че е редно да ми съобщи. Доколкото разбрах от него, било гадна история. Поне с такова впечатление останах от думите му. Каза, че са открили тялото му благодарение на теб.

— Все някой щеше да забележи, рано или късно — отвърнах, сещайки се за миризмата.

Добавих няколко най-общи подробности, като премълчах по-важните неща. Бях убедена, че детектив Ласитър ще засекрети основната част от информацията по случая.

— Какво те доведе тук?

— Исках да задам на майка ти един въпрос. Не е нещо важно, но ми беше любопитно. При първия ни разговор тя ми каза, че отишла да уведоми полицията още в деня, когато Чарийз изчезнала. Според полицейските сведения, обаче, е изчакала цяла седмица преди да подаде сигнала. Надявах се да ми обясни това несъответствие.

— Тя не ти ли каза за бележката?

— Бележка от Чарийз? Не помня такова нещо.

— Вероятно е забравила да спомене. Умът й е съвсем объркан от всичките тези боклуци, с които се тъпче. В бележката пишеше, че отива да види майка си и ще се върне след три дни. Мислехме, че ще си дойде, но когато изтече цяла седмица, мама започна да се безпокои. Тогава отиде да съобщи в шерифството.

— Ти самата видя ли тази бележка с очите си?

— Да, разбира се. Беше я оставила върху леглото си.

— И почеркът беше нейният?

— Доколкото можех да преценя, да.

— Майка ти запази ли тази бележка?

— Съмнявам се. За какво й е притрябвало да я пази?

— Моля те, попитай я.

— Как, сега?

— Много те моля.

Джъстин отиде в спалнята на майка си. Оттам се чуха настоятелните й въпроси и неопределените отговори на Медора. Разнесе се шум — отваряше и затваряше шкафове. След няколко секунди се върна в дневната.

— Не мога да повярвам. Казва, че запазила бележката, защото не искала от социалната служба да я обвинят, че Чарийз си е тръгнала заради нея. Мислела, ако някога й потърсят сметка, да я представи като доказателство, че Чарийз ни е напуснала по собствено желание.

— Удивително. Страхотен късмет. Ще се радвам да я видя.

— Е, тук е проблемът. Не може да си припомни къде я е сложила. Твърди, че я прибрала в един шкаф, но когато прерових чекмеджетата се оказа, че е изчезнала. Като я знам колко е подредена, може да я е бутнала къде ли не. Толкова е немарлива.

— Може да я потърсим отново утре, когато е във форма.

Джъстин ме изгледа многозначително:

— Чакай си. Виж, време е да се връщам при децата. Възможно е Корнъл да се е прибрал, но за всеки случай трябва да побързам. Почакай да изгася част от лампите и ще те изпроводя до колата ти. Наоколо е тъмно като в рог.

Изчаках я, а тя обиколи навсякъде, провери дали задната врата е заключена и остави светната само лампата в коридора. После провери резето на предната врата, пусна го и дръпна вратата. Извади ключовете от джоба на палтото си и се запъти към форда, който бе паркирала в алеята зад колата на Долан.

— Ходихте ли в управлението да ви снемат отпечатъци?

— Една отиде още в понеделник, но на мен все не ми остава време. Утре като изляза да напазарувам, ще се отбия.

— А другите?

— Ейдриън каза, че ще се постарае да отиде към края на седмицата.

— А Рюъл и Корнъл?

— За тях не отговарям. Не ми се ще да ги ръгам с остена. Големи хора са.

— Права си. Все пак благодаря. Сама ще ги подсетя.

Докато карах към мотела, непрестанно следях в огледалото пътя зад себе си. Широките улици бяха пусти. Магазините бяха спуснали ролетките си. Прозорците на къщите тъмнееха. Щом влязох в стаята, отделих няколко минути, за да се уверя, че всичко си е точно както съм го оставила. Книгата ми лежеше разтворена, с корицата нагоре, върху завивката. Не беше поместена. Одеялото бе все така скупчено в долния край на леглото. Нощната лампа меко разливаше уютната си светлина из стаята. Проверих дали прозорците са добре затворени и спуснах завесите така, че да няма процеп, през който да надничат разни страшилища. После свалих дрехите си и навлякох огромната фланела, която използвам вместо нощница. Измих си лицето и зъбите и се пъхнах в леглото. Мислех, че параноята ще ми попречи да заспя, но тъй като съм благословена с говежда нервна система, откъртих на мига.

В 2:06 телефонът иззвъня. Пресегнах се да взема слушалката и по навик погледнах часовника.

— Да?

— Кинзи?

— Какво?

— Йона се обажда.

— Добре.

— Франки иска да говори с теб.

— За какво?

— За Дундьо.

— Дай го.

— Иска лична среща.

Протегнах се и щракнах нощната лампа. Светлината й ме накара да замижа и гримасата вероятно остави незаличими бръчки около очите ми.

— Защо ми звъниш посред нощ? Аз спя.

— Щях да ти звънна по-рано, но той току-що пристигна тук.

— Къде „тук“ е пристигнал?

— В Куоръм. Иска да се срещнем в денонощната закусвалня. Сещаш ли се за коя говоря? Онази на главната улица. Нарича се „Гладният пес“.

Притворих очи.

— Виж сега, не се обиждай, но трябва да съм превъртяла, за да изляза по това време да говоря с Франки Миракъл, така че забрави тази идея.

— А той да дойде при теб? Обаждаме се от уличен телефон. Близо сме до мотела ти.

— Колко близо?

— На една пряка.

— Той не можеше ли да ми се обади сам?

— Притеснява се, че на него ще откажеш.

Изсмях се:

— Притеснява се от мен, така ли? Йона, та той е убиец. Намушкал е жертвата си четиринайсет пъти.

— Да, но си е платил за престъплението. Излежал си е наказанието и вече е на свобода.

— Глупости. Не ми се спори с теб. Ако решите да дойдете, ще отворя прозореца и ще говоря с него през мрежата. Това е най-голямата отстъпка, която съм склонна да направя.

— Добре.

Затворих телефона и отидох в банята да си измия зъбите. Това не беше от хотелите, в които предлагат на гостите халати с извезан герб (какво пък, аз бях предоволна и от това, че предлагаха тоалетна хартия!) и затова навлякох върху фланелата един пуловер. Поколебах се, но накрая нахлузих и дънките си. Обърнах се към прозореца и видях, че в завесата се отразяват приближаващите се фарове на кола. Изгасих лампата и се доближих до прозореца. Надникнах и забелязах белия пикап на Франки да спира на паркинга две врати по-надолу от моята. Зад волана седеше Йона. Тя остана да чака с включен двигател — вероятно й беше студено и не искаше да спира парното на колата. Франки слезе и хлопна вратата от другата страна. Рекох си „Само така! Разбуди целия мотел — тъкмо ще се чувствам в по-голяма безопасност“.

Той полека тръгна покрай стената и четеше табелките с номерата, докато стигна до моята врата. Открехнах прозореца и подвикнах през процепа:

— Здравей, Франки.

— Здрасти. Може ли да вляза?

— Не.

— Моля те. Не мога да зъзна навън. Адски студ е.

— Нямам нужда от прогноза за времето. Зная, че е студено. Щом искаш да говориш, слушам — дай да не си губим времето.

— Добре — рече той раздразнено и поспря, за да си запали цигара.

Въпреки слабото осветление отвън, го виждах ясно — къдравата му кестенява коса, гладкото бебешко лице. Той хвърли поглед през рамо със смутена физиономия.

— Чух за Дундьото. Просто исках да ти кажа, че нямам нищо общо със смъртта му.

— Това е добре.

— Не искаш ли да чуеш останалото?

— Слушам те.

— Ченгетата вече са идвали — лейтенант Долан се отбил в квартирата ми с още някого. Отначало помислих, че става въпрос за теб, но хазяинът ми каза, че другият бил възрастен мъж.

— Стейси Олифант.

— Същият.

— Те са свестни хора. Справедливи са. Трябваше да поговориш с тях.

— Мразя ченгета. Шибани свине. Предпочитам да обясня на теб.

— За какъв дявол? Аз ще ти задам абсолютно същите въпроси, които и лейтенантът би ти задал.

— Искате да знаете къде съм бил в петък вечер, нали така? Бях в Санта Тереза, на нощна смяна в бачкането. От единайсет до седем сутринта. Това е чистата истина.

— Аз си мислех, че си бил някъде наблизо, с Йона.

— Кой ти каза?

— Не беше ли с нея, когато тя се обади на Дундьото в четвъртък вечерта?

— Бях, но в петък сутринта си тръгнах — върнах се в Санта Тереза.

— Някой видя ли те в бачкането?

— Кой очакваш да ме види в два и половина през нощта? Аз работя като чистач, а не като комик в нощен бар. Точно това ми допада в работата ми — тихо е и няма кой да ме юрка.

— Значи си бил напълно сам?

— В този час? Да, разбира се. През нощта сградата е заключена.

— Не знам. Не сте ли по двама чистачи на смяна? Може би някой адвокат е останал да поработи до късно? Не е възможно да си бил съвсем сам в такава огромна сграда.

— Първо, в смяната съм само аз — няма друг чистач. И второ, дори и да е имало още някой в сградата, как бих могъл да разбера? Това са цели шест етажа. Търкам подовете като луд по цяла нощ. Дори и когато остават да работят до късно, адвокатите не се отбиват да си поприказват с такива като мен. Това е. Никой не ме е видял. Ще трябва да повярваш на думата ми, че съм прекарал там цялата нощ.

— И си дошъл чак от Санта Тереза, само за да ми съобщиш това?

— Виж, можех да я накарам да излъже, че сме били заедно — би го направила без всякакви колебания. Само че този път исках да бъда честен.

— Браво на момчето. И какво сега?

— Йона смята, че може да се застъпиш за мен.

— Стига бе, Франки. Не се прави, че не знаеш как стоят нещата. Никой не дава пукната пара за мнението ми. Хич не ги е грижа какво мисля аз. Това ми напомня за идеята на Йона, че съм имала власт да осигуря на Дундьото предсрочно освобождаване. Голям смях.

— Онези ченгета са ти приятели.

— Да, така е, но какво от това? Виж, с най-голямо удоволствие ще им предам думите ти, но не успееш ли да представиш алиби, усилията ми ще бъдат напразни.

— А ти самата вярваш ли ми?

— Ще формулирам отговора си така: искрено ще се радвам, ако се докаже, че това, което твърдиш, е вярно. Убедена съм, че и ченгетата биха се зарадвали.

Той пусна фаса на земята и го настъпи с върха на ботуша си.

— Все пак обещаваш да опиташ, нали?

— Още утре ще звънна на лейтенант Долан. Междувременно бих те посъветвала да не се размотаваш — върни се в Санта Тереза, преди надзорникът ти да надуши какви ги вършиш.

— Добре. Благодаря ти.

— За нищо.

Побързах да затворя прозореца още докато Франки крачеше обратно към пикапа. Чух хлопването на вратата. Йона даде на заден и фаровете се плъзнаха обратно по траекторията, описана преди малко по завесата. Поклатих глава. Ама че бебе. Къде ли бе изчезнал закоравелият бандит от първата ни среща? Колкото до обяснението му, не знаех дали да му вярвам. Стори ми се искрен, но някой бе казал за него, че умее да манипулира хората, когато преследва целите си.

 

 

На следващата сутрин се преместих в друга стая. Твърде много хора знаеха къде съм и не се чувствах в безопасност. Избрах си неутрално местенце на втория етаж, точно в средата на редицата стаи. Тук нямаше автомати за цигари и напитки. Нямаше машина за лед. Нямаше причина някой да си избере стая на втория етаж, освен ако не му я предлагаха безплатно. На партера бях лесна мишена за разни воайори и взломаджии. Тук горе, дори и камериерката да оставеше вратата зейнала цял ден, никой не би посмял да се качи и да се престори на заблуден посетител. От втория етаж виждах целия паркинг като на длан. Бях оставила шевролета на Долан сред редица коли в далечния му край, за да не подсказва в кое крило на мотела съм отседнала.

В девет и четвърт звъннах в къщата на Долан. Стейси вдигна телефона. Споделих с него опасенията си, че някой се е вмъкнал в стаята ми и хубавичко е огледал записките ми. Той каза незабавно да се преместя в друга стая, а аз отвърнах, че вече съм сторила това. Долан бил отишъл на преглед при кардиолога си. Разправих му за случилото се в къщата на Медора, за бележката от Чарийз и за среднощното посещение на Франки. Той ме посъветва много да внимавам. Обещах да го слушам. После каза:

— Докъде я докарахме с отпечатъците на семейство Макфий?

— До под кривата круша. Една е ходила в шерифството, но останалите четирима още не са се наканили.

— Какво си мислят тези хора? Хич да не си въобразяват, че могат да ни пренебрегват. Иди и ги заплаши. Кажи им, че поведението им не ни харесва, сякаш някой от тях крие нещо.

— Е, Долан възстановява ли се?

— Добре е. Да чукна на дърво, оправя се. По-бързо, отколкото очаквах.

— Мислиш ли, че ще успеете да съжителствате мирно и тихо?

— Още е рано да се каже. И по-зле можеше да е, макар че ако трябва да бъда честен, на моменти ми иде да си скубя косите от него. Естествено, той казва същото по мой адрес.

— Значи си пасвате идеално — рекох. — Много от семейните двойки, които познавам, са доста по-зле от вас.

— Амин, дай боже. Някакви пресни клюки от тамошните колеги?

— От вчерашния оглед в Тъли-Бел не съм чувала нищо, но мога да мина покрай шерифството и да поговоря с Ласитър.

— Чудесно. После ми се обади. Направих няколко безуспешни опита да се свържа с него. Междувременно ние тук ще видим какво можем да установим за местонахождението на Франки в петък вечерта.

— Супер. Предай много поздрави на Долан. Много ми липсвате и двамата.

— Ти на нас също — рече Стейси. — И умната!

Качих се в колата на Долан и изминах краткото разстояние до шерифството. Като че ли единствените хора в сградата бяха Тод Чилтън и цивилната служителка. Той си бъбреше с една от дамите от църковния комитет на Една — бях я видяла предната седмица на сбирката в кухнята на семейство Макфий. Бе около седемдесетгодишна, облечена в резедав костюм в спортен стил. Косата й бе свежо фризирана и бе приятно бухнала като глухарче. Бе поставила на гишето фиш за неправилно паркиране и аз вежливо изчаках, докато написа чек за глобата и го откъсна от чековата си книжка. Хвърлих бърз поглед към името, напечатано в горния му край: Адел Опдайк.

— Здравей, Адел, как си? Запознахме се у Една миналата събота. Радвам се да те видя.

— Да, аз също — измънка тя, смутена от мисълта, че съм видяла за какво е дошла. — Да не помислиш, че са глобили мен? Фишът е на съпруга ми. В петък вечерта паркирал в платното, отделено за коли на спешна помощ, защото закъснявал за филмова прожекция. Цял живот му повтарям, че не бива да прави такива неща, но така и не се научи.

Тод Чилтън се включи в разговора:

— А ти как очакваш да се научи, щом всеки път идваш да му плащаш глобите?

— Прав си, прав си. Прекалено добра съм за него. Трябваше да го оставя да си поеме последствията. Да му е за урок — рече тя и ме погледна. — Ти беше момичето — частен детектив, но ти забравих името. Една ни разказа за плата от кувертюрата.

— Кинзи Милхоун — подсетих я аз. — Успяхте ли да се справите с всичките онези брошури?

— О, да, сигурно са ги разпратили вече — каза тя и се обърна към Чилтън. — Как върви разследването? Бедният Седрик — такъв жалък живот и такъв ужасяващ край.

— Целият личен състав работи извънредно. Правим всичко по силите си. И полицейското управление се включи, така че ще заловим убиеца.

— Това е добре.

Тя пъхна чековата книжка обратно в чантата си:

— Е, време е да тръгвам по задачи. Исках първо да свърша тази работа, да не би да забравя по-късно. Беше ми приятно.

В момента, в който тя си тръгна, казах:

— Дойдох да говоря с детектив Ласитър, но предполагам, че не е тук.

— В Тъли-Бел е. Съдебният лекар смята, че Дундьото е умъртвен с автомобилна щанга, която още не е намерена. Детектив Ласитър е на мнение, че е захвърлена или заровена някъде из околността. Детектив Олифант остави две съобщения за него, но ще се наложи те да почакат. Зная, че е притеснен кога ще дойдат от семейство Макфий, но всички колеги са на местопрестъплението, така че дори и да се появят, няма кой да им снеме отпечатъците.

— Е, всичко по реда си. Ще предам на Стейси, че някой от вас ще се свърже с него по-късно днес. Сигурна съм, че ще иска да научи последната информация.