Сю Графтън
Ж като жертва (4)

2

Прекарах ранния следобед в новата си бърлога, надвесена над портативната „Смит-Корона“. Напечатах два закъснели доклада, разпределих по класьорите разни хвърчащи документи, попълних няколко фактури и си разчистих бюрото. В 15:00 часа се заех със сметките и в 15:35 вече подписвах последния чек, който откъснах от чековата си книжка. Пъхнах го в плика и от бързане за малко да порежа върха на езика си в острия ръб, докато облизвах лепкавата ивица. После се преместих в приемната и натрупах всички неразопаковани кашони обратно в килера. На човек му е нужен по някой дребен стимул, за да си размърда задника.

Вечерята ми се състоеше от сандвич с фъстъчено масло и туршия, който полях с диетична пепси-кола с лед. Сгуших се с подвити крака на дивана, набутан в еркера под прозореца на миниатюрната ми дневна. Вместо прибори използвах нагънато парче кухненска хартия, което ми послужи и за изискана салфетка, когато приключих с вечерята. Пролетта напредваше и не се беше стъмнило съвсем. Въздухът все още бе мразовит, особено след залез-слънце. През открехнатия прозорец, на фона на бръмченето на далечна косачка, долитаха отделни фрази от разговорите на минувачите. Уличката, на която живея, е само на една пряка от плажа и когато булевард Кабана се препълни с коли, хората паркират по нея.

Изпънах се по гръб, качих обутите си в къси чорапи крака на масичката за кафе и се залових за работа. Първо прегледах папката набързо, за да схвана общата картина. Водещ разследването бе някой си Брад Крауз, детектив. Останалите следователи бяха Стейси Олифант, детектив Кийт Болдуин, сержант Оскар Уолън, сержант Мелвин Галоуей и заместник-шерифа Джо Мандъл. Доста народ са впрегнали. Крауз бе напечатал повечето доклади, използвайки по няколко листа индиго, а Стейси очевидно ги бе фотокопирал от стария архив с убийствата. Съдейки по множеството поправки предположих, че детектив Крауз е бил слабакът на курса по машинопис. Представих си, че ако доближа ухо до страниците, ще чуя ехото от ядните му, непристойни възклицания, запечатали се в машинописните редове преди толкова много години.

Странно е да преглеждаш старо досие — сякаш четеш криминале, любопитно надничаш как свършва и сам си разваляш удоволствието. Последният документ, с дата 28 септември 1971 г., бе писмо от експерт по почвите от Сан Педро, Калифорния, който заявяваше, че пробата, предоставена от областното шерифство на Санта Тереза, по нищо не се различава от проби, взети от подобни находища из цялата страна. Съжалявам, искрено Ваш. Не ми вършиш никаква работа, душко. Отново прелистих до началото и се зачетох, като този път си водех и бележки.

Според полицейския служител, пристигнал пръв на местопрестъплението, тялото на момичето било претърколено през ръба на насипа и се спряло 5 метра по-надолу, на двайсетина метра от магистралата. Кон Долан и Стейси Олифант го забелязали приблизително в пет часа следобед въпросната неделя — в 17:00, както се бяха изразили по военному в доклада. Тя лежала на лявата си страна върху смачкано брезентово покривало. Ръцете й били завързани пред тялото с кабел с бяло пластмасово покритие. Била облечена в тъмносиня полиестерна блузка, панталон от бяла басма, щампована с тъмносини маргарити с червени точки вместо тичинки. Дясното й стъпало било обуто в кожен сандал; левия сандал намерили в близкия храсталак. Следите в прахоляка подсказвали, че е влачена през тревата край пътя. Дори и от върха на склона, Долан и Олифант различили многобройните прорезни рани в областта на гърдите й. Отдалеч се виждало и че гърлото й е прерязано.

Олифант незабавно се свързал по радиостанцията с полицейското управление в Ломпок. Тъй като местопрестъплението било в границите на областта, двамата дежурни заместник-шерифи — Джо Мандъл и серж. Мелвин Галоуей пристигнали двадесет минути след обаждането му. Заснели трупа на убитата и мястото около него. После откарали тялото в моргата на Ломпок, изчаквайки пристигането на съдебния лекар. Междувременно заместник-шерифите претърсили околността, взели проби от почвата, прибрали в чувал брезента и няколко начупени клона от близкия шубрак, както и две стъбла, които им се сторили изцапани с кръв.

Във вторник, на 5 август 1969 г., Мандъл и Галоуей се върнали на местопрестъплението, за да направят измервания — на разстоянието между мястото, на което било намерено тялото и магистралата; на ширината на асфалтовата отбивка; на разстоянието от тялото до отхвръкналия сандал. Сержант Галоуей направил допълнителни снимки на различни части от местността — виждаха се насипът, изпочупените шубраци и следите от влаченото тяло. Не бяха приложени скици на местопрестъплението, но допуснах, че през изминалите години вероятно са ги отделили в друга папка.

Отделих минута, за да прегледам снимките, които, освен че бяха малко на брой, не съдържаха никаква ценна информация: осем черно-бели фотографии, включващи една на пътя, една на полицейски служител, сочещ към пречупен храст, една на насипа, в чието дъно бе открит трупа и четири на самия труп, гледан от пет метра. Не бяха заснели лицето на Джейн Доу в близък план, нито раните й или кабела, с който са били пристегнати ръцете й. Под нея се виждаше брезентовото платнище, но бе трудно да се прецени каква част от трупа й е била покрита с него. Времената се бяха променили. Днешните полицаи биха направили поне 50 такива снимки плюс видео и подробна скица на местопрестъплението. В същия плик намерих още пет поизбелели цветни фотографии, показващи сандалите, панталона, блузата, сутиена и гащичките на момичето, прострени върху нещо, за което предположих, че е лист бяла хартия.

Аутопсията била извършена на 4 август 1969 г. в 10:30 ч. сутринта. Препрочитах изречения, пропусках други, опитвах се да отгатна смисъла на трети и така успях да дешифрирам медицинските термини дотолкова, че да схвана значението на написаното в най-общи линии. Тъй като трупът бил в напреднал стадий на разложение, мерките бяха само приблизителни. По всяка вероятност ръстът на момичето бил между 157 и 162 см, а предполагаемото й тегло — от 55 до 57 килограма. Очите й били сини, а косата й била боядисана в червеникаворусо, с покарали тъмни корени. Месестата част на лявото й ухо била перфорирана; от нея висяла тънка златна жичка с украшение във формата на подкова. На дясното ухо на жертвата била открита подобна обица от тънка златна жичка с извита халка в долния край. Чертите на лицето й били неразличими поради охлузването на кожата, разпукването на месестите части, в които се натрупали газове, и последвалото разложение. Прегледът на тялото показал осем дълбоки рани от намушкване в средата на гърба, в областта под лопатките: по една прободна рана от двете страни в самата основа на врата; пет прободни рани между гърдите и дълбок разрез под лявата гърда, при който острието навлязло в сърцето й. Мускулната маса била силно опаразитена с личинки. Поради напредналото разложение патологът не успял да определи наличие на някакви белези или отличителни черти. По скелета нямало следи от фрактури или изкривявания; по външните полови органи не се забелязвали видими наранявания. Фалопиевите й тръби и яйчниците били без особености, матката й била празна. Като причина за смъртта бяха посочени многобройните дълбоки рани с остър предмет в областта на врата, гърдите, сърцето и белите дробове.

Когато привършил аутопсията, патологът отрязал пръстите на Джейн Доу с лакираните й в сребристосиво нокти. Някой полицейски служител им прикачил етикет и ги предал за препращане до отдела за идентификации към ФБР във Вашингтон. Снимките на долната и горната челюст на жертвата разкриваха многобройни метални пломби. Освен това тя страдала от малформация на горната челюст, известна сред неспециалистите като „заешка захапка“, а левият й кучешки зъб бил изкривен. Стоматологът, с когото се консултирали впоследствие, предположил, че екстензивната стоматологична работа е била извършена в последните две години преди смъртта й — тоест, през 67-ма и 68-ма. Пак той определил възрастта й някъде между 16 и 22 години. По-късно горната и долната челюст на жертвата били изследвани от съдебен експерт по лицево-челюстна хирургия, който стеснил предположението до 15 години (плюс-минус трийсет и шест месеца) и отбелязал, че жертвата най-вероятно е починала, преди да навърши пълнолетие.

В сряда, на 6 август, сержант Галоуей предал на дежурния служител в склада за веществени доказателства следните части от облеклото и други предмети:

1. 1 бр. тъмносиня блуза от полиестерен воал — дълга, с буфан ръкав; производител — неизвестен; с петна от кръв.

2. 1 чифт дамски бели панталони, домашно шити, на сини цветя с червени точки в средата — неизвестен размер.

3. 1 чифт долни гащи тип бикини, розови, среден размер, с етикет „Пени“.

4. 1 бр. черен сутиен, размер 38А с етикет на „Лейди Сюзън“.

5. 1 чифт дамски сандали от кафява кожа със закопчалки — по четири пиринчени халки на кожени каишки. Размер 38.5. Надпис със златни букви „Made in Italy“ на вътрешната подметка.

6. 1 бр. брезентово покривало, изцапано с кръв и петна с друг произход.

Обиците на мъртвото момиче, кичур от косата му и белият кабел също бяха съхранени като доказателство.

Очевидно шерифството бе разпратило най-важната информация за починалата на други полицейски управления, защото през следващите няколко седмици в Ломпок получили куп доклади от цялата страна относно изчезнали хора, които отговаряли на описанието на Джейн Доу. В областта открили три крадени автомобила, като на задната седалка на единия намерили различни части от женско облекло. Според бележките, писани на ръка на по-късна дата, се оказало, че между двата случая няма връзка. Вторият автомобил, червен „Форд Мустанг“ — кабриолет, производство 66-та година, с аризонска регистрация, който бил обявен за откраднат от автотапицерска работилница в Куоръм, Калифорния, бил възстановен на законния си собственик. Третата крадена кола, шевролет от 67-ма, била свързана с убийство, извършено във Венис, Калифорния. Впоследствие заловили шофьора и го осъдили за престъплението.

Арестували и разпитали някакъв скитник, но след това го пуснали. Бе приложен и доклад за двайсет и пет годишния служител на бензиностанция в покрайнините на градчето Сийгейт, който задигнал 46 долара и 35 цента от касата и офейкал. Разпитали пазача на близкия общински плаж дали не е забелязал наоколо да се навъртат някакви съмнителни типове, но той не съобщил за нищо необичайно. В три отделни случая спрели за разпит стопаджии, но не задържали никого от тях. През лятото на 69-та цели тълпи хипари използвали този маршрут, за да се придвижат на север. Тогава гледали на хипитата с подозрение — смятали, че всички те са надрусани, вероятно не без основание.

В 10:30 сутринта на 6 август 1969 г. детектив Крауз разпитал Роксан Фат, работеща като касиерка в крайпътния минимаркет на магистрала 101. Тя научила за убийството от вестниците, обадила се в местното управление и съобщила, че в петък, на 1 август, видяла младо момиче, което отговаряло на описанието на Джейн Доу. Мис Фат заявила, че момичето си взело чаша кафе и поничка от щанда на самообслужване, но нямало и стотинка. Фат платила вместо него и затова случаят се запечатал в паметта й. По-рано този ден тя забелязала, че същото момиче се опитва да се придвижи на стоп в северна посока, но когато касиерката си тръгнала от работа в 15:00 ч., малката била изчезнала. Момичето от минимаркета не носело никакъв багаж, нямало дори ръчна чанта или портмоне. Още няколко души звъннали в полицията, но никой от сигналите не довел доникъде.

През следващите дни били регистрирани обаждания за коли от най-различни марки и модели, забелязани близо до каменоломната както преди, така и след датата, на която открили трупа. Както при всяко разследване, докато се ровели в това престъпление, детективите разкрили няколко странични случая на скитничество, незаконно навлизане в чужда собственост, нарушаване на обществените порядки в пияно състояние, дребни кражби — оказало се, че нито един от тях няма връзка с убийството. Ясно било, че местните жители усилено си припомнят всякакви странни и необичайни инциденти от седмиците, предхождащи убийството. Не било изключено някой от многобройните сигнали да съдържа ключа към самоличността на убитата и на нейния убиец или убийци.

Всяко телефонно обаждане, всяко запитване от друг щат, всяка мълва били стриктно проследявани. В края на всеки доклад бе приложен списък с имената, адресите и телефонните номера на разпитаните. Управителите на магазините „Джей Си Пени“ в Ломпок и Санта Тереза били разпитани във връзка с частта от облеклото на убитата, която носела тази марка, но се оказало, че въпросните бикини се предлагат във всеки магазин от веригата. В крайна сметка така и не идентифицирали момичето и към края на есента потокът от нови сигнали започнал да пресъхва. На изцапания с кръв брезент нямало етикет на производител. Предали кабела с бяло пластмасово покритие на лабораторията по криминалистика. Последвалият анализ гласеше, че „най-разпространеното приложение на кабели от подобен тип е в уреди с нисък волтаж и ампераж, в условия на съвсем слабо до несъществуващо напрежение и при изисквания за максимално предпазване от износване и влага, да речем в автомобилна система за осветление или в дребна осветителна техника с нисък волтаж“. Към декември 1970 г. интервалите между докладите се бяха увеличили и нямаше нова информация.

Стейси се залавял със случая на няколко пъти през следващите години. Беше изготвил общ списък на свидетелите, който изглеждаше сякаш ги бе подредил по важност, поне от негова гледна точка. Мнозина бяха отпаднали, защото информацията им бе твърде неопределена или предположенията им — твърде недостоверни. В някои случаи ставаше ясно, от по-късни вписвания в досието, че въпросите и подбудите им не са били свързани с разследването. Той бе проследил всяко обаждане за изчезнало момиче. В един случай се оказало, че стоматологичните данни се разминават с тези на Джейн Доу. В друг полицията съобщила на шерифството, че момичето постоянно бягало от къщи и се било завърнало у дома след няколко дни. В трети майката се обадила и уведомила разследващите полицаи, че дъщеря й е жива и здрава. Стейси дори звънял на отразените в докладите телефонни номера, надявайки се да поговори с всички, чиято информация му се сторила интересна, но много от телефонните постове били закрити или прехвърлени на нови абонати. Наново прочетох и последния доклад, а после прелистих за пореден път папката — преписах на картончета важните дати и резюмирах фактите в отделни късчета информация, която щях да анализирам по-късно.

Когато затворих папката и погледнах към часовника си се оказа, че е едва 7:15 — все още бе достатъчно рано, за да заваря Долан в КК. Нахлузих си обувките, грабнах якето и чантата и се отправих към колата.

 

 

„Кафе Калиенте“ или КК, както го знаят всички, е квартална кръчма, предлагаща богато меню от национални американски ястия с благородни испански наименования. Вероятно храната бе опит на управителя да опази посетителите достатъчно трезви, за да се доберат до дома, без да размажат колите си по пътя. Теренът около постройката бе преустроен от последното ми идване преди две години. Ресторантът бе разположен в сградата на изоставена бензиностанция. По време на преустройството бяха махнали колонките за бензин и подземните резервоари, но се бяха задоволили да покрият замърсената почва само с тъничък пласт асфалт и в резултат се бе получил четвъртакров паркинг за посетителите. С времето собствениците на съседните имоти започнаха да негодуват, че от земята се просмуква отрова — концентрирана химическа меласа, която боядисваше в черно подметките на обувките. През най-големите жеги асфалтът се разтапяше в полутечна маса и се размирисваше на китайски чай, което ще рече на димяща гума. През зимата повърхността се стягаше и между образувалите се бабуни и пукнатини се разкриваше сипкава субстанция, толкова отровна, че предизвикваше кръвотечения от носа. Бродещите котки се раздираха от кашлица, колчем преминеха през околността, а бездомните кучета внезапно почваха да залитат в кръг, сякаш поразени от непознато неврологично заболяване. Естествено, собственикът на парцела се правеше на ударен, защото не му се щеше да се бръкне за няколкостотин хиляди и да предприеме екскавация на ужасяващо замърсената почва, но накрая агенцията за опазване на околната среда се намеси и в момента изкопаваха цялата отровна пръст под паркинга. Така откриха многобройни артефакти, останали от епохата на чумашите^[1] и ямата внезапно се превърна в ябълка на раздора между няколко претенденти: наследниците на племето, собственика, общината и археолозите. Съдебният спор бе толкова усложнен, че накрая никой не можеше да се ориентира кой с кого се е съюзил.

За лоялността на редовните посетители свидетелстваше фактът, че в продължение на месеци те изминаваха отрязъка зловонна земя, стоически понасяха мудното обслужване и неудобствата, пренебрегваха демонстрантите и официалните предупреждения, съобщенията за закриване на бара и отровните изпарения, изцапаните обувки и среднощните приземявания по задник в калта, само за да се доберат до мечтаните си чаши. Сега паркингът бе ограден и пътечката до входната врата се състоеше от тясна ивица наредени талпи. Докато пристъпвах към заведението се почувствах като гимнастичка, люшкаща се нестабилно върху гредата преди ненавременен, позорен финал на съчетанието.

Окачената над входа червена неонова табела все така съскаше и припукваше като лампа против комари в лятна кухня, а от вратата на талази се носеше въздух, натежал от цигарен дим и мирис на царевични питки, изпържени в гранясала лой. Моторите на миксера виеха в дует, акомпаниран от кастанетите на кубчетата лед, които тракаха по стъклените чаши, понесени от вихрушка текила и Маргарита. „Кафе Калиенте“ отваря всяка сутрин в 6:00 и затваря не по-рано от два през нощта. Допълнителното му предимство е, че е разположено точно извън чертите на града и неизменно предлага подслон на всеки полицейски служител, който копнее за разтуха след тежко дежурство — или след тежък обяд — или след тежка закуска.^[2]

Признавам си, че докато прекрачвах прага се надявах да видя Чейни Филипс — ченге от отдела за борба с порока на полицейското управление в Санта Тереза. Отдавнашното ни познанство така и не прерасна в романтична връзка — не бива да забравяме, че той си има стабилно гадже — но надеждата умира последна. До мен достигна клюка, че са се разделили, така че нищо не пречеше да се пусна по пистата.

Интересът ми се бе изострил и от факта, че Робърт Диец не се обаждаше вече месеци. Той е полуотказал се частен детектив. Работеше като мой бодигард през 83-та, когато бяха платили на някакъв наемник от по-евтините да ме очисти.

Оттогава датираше нашата интензивна, но непостоянна връзка — срещите ни се редуваха с дълги, необясними интервали на мълчание. Преди две седмици му звъннах в Карсън сити, Невада и оставих съобщение на телефонния му секретар. До момента не си беше направил труда да отговори на обаждането ми, което означаваше, че или е извън страната, или е забил нещо свежо. Макар че бях луда по Диец, никога не мислех за него като за любим, постоянно гадже, безценна половинка или основно парче (каквото и да означава това). Е, да, хубавичко се позабавлявахме през последните четири години, но и двамата никога не сме се задълбочавали в сериозни обещания. Разбира се, беше ми криво от пренебрежението му, при все че аз бях не по-малко виновна.

Зърнах Долан на бара. Носеше изтъркано кожено пилотско яке. Поспрях се, за да огледам тълпата и видях, че погледът му се плъзва към мен. Долан е бил ченге твърде дълго и неизменно държи под око обстановката; все се вглежда в лицата на хората с надеждата, че ще намери съответствие на някоя от мутрите от сводките за издирвани криминални типове, преминали през бюрото му. Дори да е излязъл в отпуск или в пенсия, всеки полицай тайно мечтае да осъществи неочакван арест на углавен престъпник.

Той вдигна ръка за поздрав и аз се запътих към него, проправяйки си път между компаниите, застанали в очакване да се освободи някоя маса. Столчетата от двете му страни бяха заети, но той изгледа съседите си и единият от тях стана, отстъпвайки ми мястото си. Оставих чантата на пода при краката си и се настаних на високата седалка. Пепелникът пред него бе натъпкан с фасове — не се наложи да прибягвам до високо развитите си способности на детектив, за да установя, че е пушил като комин и в момента припалва нова цигара от още незагасения си фас. Пиеше отлежал „Форестър“ и миришеше на напоен с алкохол коледен сладкиш (без стафидите). Замезваше си от чинийка с бюречета: панирани люти камби, пълнени с топено сирене. Наложих си да премълча колко сбъркана е идеята му за здравословен живот. Няма нищо по-противно от това някой да ти натяква очевидните ти слабости.

— Мислех, че и Чейни Филипс може случайно да е наминал. Виждал ли си го напоследък? — подхвърлих.

— Чух, че заминал във Вегас на меден месец.

— Меден месец ли? Аз пък разбрах, че се е скарал с гаджето си.

— Тази е нова звезда. Запознал се с нея тук, преди пет-шест седмици.

— Занасяш ме.

— Страхувам се, че не. Както и да е, забрави го. Той не е твой тип.

— Аз нямам определен тип. Естествено, нямам и приятел, но това е без значение.

— Вземи си бюрече.

— Благодаря. — Взех си камбичка и я захапах, наслаждавайки се на разтопеното сирене преди чушката да запали пожар в устата ми.

Джубоксът просвири и аз го погледнах през рамо, докато първите звуци на кънтри мелодията се носеха из заведението. „Вурлицер“-ът беше древна, масивна джаджа със закръглени форми; по очертанията му пробягваше дъга от цветове и осветени мехурчета.

Отново насочих вниманието си към Долан, опитвайки се да преценя колко чаши е обърнал. Не заваляше думите, но подозирах, че организмът му дотолкова е привикнал със зверските дози спирт, че и да падне от стола, пак няма да му проличи, че е пиян. Не бях сигурна дали е подкарал запоя още от обяд или се е отбил у дома да подремне, преди да продължи. Часовникът над бара показваше едва 7:35, но той може да е заседнал тук от четири следобед. Не кипях от ентусиазъм при мисълта, че ще работя с човек, който през ден се насмуква до козирката. Постоянното му димене също не ми допадаше, но нищо не можех да променя и затова предпочетох да запазя забележките за себе си.

— Как е Стейси? Чувал ли си го от обяд?

— Звъннах му към шест и го предупредих, че ще наминем да го видим. На човека му писна да го бутат и бодат, иска да се разкара оттам. Очаквам да го изпишат утре, след като получат резултатите от изследванията.

— Сподели ли с него идеята си?

— Накратко. Казах му, че ще му обясним подробностите като се видим. Какво мислиш за случая?

— Страшно си падам по такива неща. Рядко ми се отдава шанс да се ровя из полицейски доклади.

— Самата процедура не се е променила кой знае колко през последните двайсет години. Станахме по-добри — по-систематични и по-изчерпателни, и освен това си служим с новите технологии.

Барманът доплува до нас:

— Какво да ви налея?

— Нищо, благодаря — отвърнах.

Долан вдигна чашата си за уиски и му кимна да я допълни.

— Нали щяхме да ходим при Стейси?

— Какво, веднага ли да потегляме?

— Няма смисъл да кроим планове, ако той няма да се съгласи.

Виждах, че Долан се разкъсва между желанието да си поръча още едно и загрижеността за приятеля си. Накрая избута чашата си, бръкна за портфейла, извади снопче банкноти и ги хвърли на бара.

— Ще се отбия по-късно.

Взех чантата си и го последвах, докато бързаше към вратата.

— Ще отидем с моята кола — каза.

— Ами ако решиш да останеш по-дълго? Тогава ще бъда принудена да те изчакам. По-разумно е всеки да се качи в колата си и да те следвам. Така ще мога да се измъкна когато ми се прииска.

Склони след кратка препирня. Бях паркирала на половин пресечка по-надолу, но той търпеливо изчака, подкарвайки пред мен, когато го настигнах отляво. Шофираше удивително спокойно начело на мини кавалкадата ни. Знаех, че ако го спрат и го накарат да духне, непременно ще превиши позволения лимит. Започнах да се оглеждам за полицейски коли, почти забравяйки, че самият Долан е полицай.

Близо до болницата, известна сред местните като „Света Терезка“, намерихме празни места за паркиране, разположени през две коли едно от друго. Вече бе съвсем тъмно и зданието беше окъпано в светлини като баровски курорт. Влязохме през задния вход и взехме асансьора до отделение „Централно 6“, етажа на онкологията. Бяха намалили осветлението, а широкият, покрит с килим коридор заглушаваше стъпките ни. Край стената бяха сбутани три неизползвани стойки за кръвопреливане и два монитора за кръвно налягане, а също и шкаф на колелца за спално бельо и кухненска количка, отрупана с табли от вечерята. Зърнах няколко посетители, но нямаше и следа от обичайното оживление при среща между пациенти и роднини. Преодоляването на тези болести е трудна работа и на никой не му се ще да хаби енергия за повърхностни разговори. Когато минавахме край бюрото на дежурната сестра, Долан й кимна.

Стейси беше настанен в самостоятелна стая, гледаща към тиха уличка с тъмни прозорци. Изглежда бе заспал в леглото, наклонено под ъгъл от 45 градуса. Под плетената му червена шапка се подаваха кичури червена коса. На широкия перваз на прозореца бяха поставени две картички с пожелания за скорошно оздравяване, но извън тях в стаята нямаше и следа от други лични вещи. Телевизионният екран сивееше празен. До купчината списания на подвижната помощна масичка стоеше картонена чаша, пълна с полуразтопен лед.

Долан поспря на прага. Стейси отвори очи. Махна с ръка и се надигна в леглото.

— Значи успя да дойдеш — каза той и се обърна към мен. — А вие вероятно сте Кинзи. Драго ми е да се запознаем.

Приведох се и се ръкувах с него. Дланта му беше силна и гореща, сякаш организмът му трескаво бе забързал обмяната си.

Долан се зае да примъква столове от ъглите на стаята, а аз казах:

— Струва ми се, че познавате хората, които ме обучиха — Морли Шайн и Бен Бърд?

— При това отлично. Свестни момчета, и двамата. Вестта за убийството на Морли ме потресе. Ужасна история. Разполагайте се.

— Благодаря.

Долан ми предложи единия стол и се намести на другия. Докато двамата си бъбреха, аз разглеждах Стейси. Имаше малки, светлосини очи, белезникави вежди и дълго лице, прорязано от дълбоки бръчки. Тенът му беше добър, макар че явно не се бе бръснал от дни. Изглеждаше в добро настроение и говореше с енергичността на активен човек.

След като си размениха няколко общи приказки, Долан поведе разговора към разследването на случая с Джейн Доу:

— Дадох на Кинзи да прочете досието. Мисля, че трябва да обсъдим какво ще предприемем оттук нататък. Докторът потвърди ли, че утре те изписва?

— Има изгледи.

Двамата поговориха за случая, а аз си мълчах. Не зная защо очаквах Стейси да се противопостави на предложението на Долан — в действителност той прие ентусиазирано идеята да възобновим разследването. Подхвърли на Долан:

— В тази връзка се сещам — пуснали са Франки Миракъл. Полицаят, който осъществява надзор над него, Денч Смолууд, звънна да ми каже, че Франки си наел квартира в града. Сигурно вече е успял да започне и легална работа.

— Това ще му е за пръв път в живота.

— Каква е ролята на Франки Миракъл? — попитах аз. — Срещнах името му в досието.

— Заловили го в Ломпок на 1 август, два дни преди да открием тялото на Джейн Доу — отвърна Долан. — Още тогава го заподозряхме, макар че той упорито отричаше.

— Убил приятелката си във Венис на 29 юли — допълни Стейси. — Бил натъпкан с метедрин^[3]. Накълцал я като татарски бифтек, после взел колата й и всичките й кредитни карти и се отправил на север. Два дни по-късно полицията разбила вратата, защото съседите започнали да се оплакват от миризмата, и я намерили.

— Тоя тъпанар подписвал фактурите от нейно име всеки път, когато сипвал бензин — поясни Долан. — Все някой би трябвало да забележи, че въпросната „Кати Лий Пиърс“ вместо цици си е отгледала мустаци и набола брада.

Той се помести на стола, после стана:

— Вие двамата си поговорете, опознайте се. Време ми е да отида да запаля цигарка.

— Имате ли обяснение за това, че така и не идентифицираха Джейн Доу? — попитах, когато Долан излезе навън.

— Не. Очаквахме бързо да установим самоличността й, някой да я познае по описанието във вестниците. Единственото ми обяснение е, че никой не е алармирал полицията за изчезването й. Или пък сигналът е останал заровен сред книжата по бюрото на някое мързеливо ченге. Сигурно има обяснение, но кой знае какво е то? След всичките тези години няма вероятност да открием убиеца й, но поне ще се опитаме да я идентифицираме и да я върнем на близките й.

— Как преценявате шансовете?

— По-добри са, отколкото допускате. Когато измине достатъчно дълго време, хората стават по-склонни да си развържат езиците. Може да подбутнем нечия съвест и така да напипаме следа. — Той се поколеба и замълча, приглаждайки чаршафа си. — Знаете ли, че съпругата на Кон, Грейси, почина преди известно време?

— Да, той ми спомена.

— Много тежко го понесе, но после започна да се поокопитва. Обаче откакто бездейства принудително заради проблемите със сърцето, момчето направо се срина. Грейси, светла й памет, го контролираше, но след смъртта й сякаш се е зарекъл да навакса с пиенето и цигарите. Отдавна се опитвам да го вкарам в правия път — затова се запалих в момента, в който изскочи тази идея.

— Имате предвид случая с Джейн Доу?

— Именно. Радвам се, че склонихте да ни помогнете. Това ще го съживи. Той има нужда да се занимава с нещо.

Усмихнах се сдържано, опитвайки се да доловя отсенка на ирония в тона му. Очевидно той не знаеше, че Долан е изразил съвсем същата загриженост по отношение на него.

Когато се върна, Долан застана и ни изгледа въпросително:

— Е, какъв е планът на играта? Измислихте ли го вече, вие двамката?

— Да — казах аз.

— Супер! — възкликна Долан. — Утре започваме.