Сю Графтън
Ж като жертва (12)

10

Не смятах да се прибирам у дома толкова рано, но се притесних, че телешкият мозък ще изтече от импровизирания съд и ще оплеска цялата ми чанта. Приближих се до кофата за боклук на Хенри, извадих пакетчето и го хвърлих. Вдигнах глава, защото дочух глух телефонен звън някъде наблизо. Хлопнах капака на кофата и се втурнах по пътеката, водеща до моята врата. Бързо отключих. Три иззвънявания. Четири. Захвърлих чантата на най-близкия кухненски стол и грабнах слушалката. Телефонният ми секретар вече бе успял да се включи и се наложи да надвиквам собствения си записан глас:

— Ту-ук съм. Е-ето ме! Не затваряй. На телефона съм.

— Кинзи?

Гласът беше мъжки. Чуваше се на фона на приглушена глъчка от множество разговори. Притиснах с длан другото си ухо и попитах:

— Кой се обажда?

— Дундьото.

— А, здрасти. Изненадана съм — не предполагах, че ще се обадиш. Какво става?

— Нали ми каза да звънна, ако се сетя за още нещо. Ще ти кажа, но трябва да обещаеш, че това няма да стигне до ушите му.

Напрягах се, за да го чуя.

— Няма да стигне до кого?

— До Франки. Нали го знаеш какъв е?

— Все още нямам преки впечатления.

— Той е ненормален. В началото успява да заблуди хората — много го бива да се прави на готин — но истината е, че човек трябва да бяга по-далеч от него.

— Не предполагах, че го познаваш толкова добре?

— Не че го познавам добре, но няма нужда да си психолог, за да загрееш, че копелето е откачено.

— Затова ли се обади, да ми обясниш колко е луд?

— Не бе, не. Сега ще ти кажа, но първо трябва да те питам нещо. Има ли вероятност някой да му подшушне, че съм говорил с теб?

— Е, не мога да гарантирам за действията на другите, но не виждам кой би му казал. Мога да ти обещая едно — от мен и думичка няма да излезе.

— Заклеваш ли се?

— Да, разбира се.

Чух как затули микрофона с ръка и приближи устата си съвсем близо до слушалката — стори ми се, че усещам влажния му дъх в ухото си.

— Разправяше, че наръгал някакво гадже до смърт.

— О, божичко, Дундьо! Нали именно затова е лежал в затвора — за убийството на Кати Лий Пиърс.

— Не нея. Някаква друга. Това станало след първото убийство.

— Слушам те.

— Перчеше се, че това щяло да сполети всяка кучка, която се осмели да го дразни. Каза, че забърсал мацето в някакъв бар. Намирала й се малко дрога и двамата направо си махнали главите. После отишли на паркинга да си поиграят на чичо доктор, но мадамата решила да се направи на трудна и Франки побеснял. Отказала да му бутне и той я очистил. Натикал я в багажника на колата, която гепил от Кати Лий. Два дни се разкарвал с мъртвото гадже в багажника, но накрая се притеснил, че ще започне да смърди и се отървал от трупа й в Ломпок.

— Къде са се запознали?

— Искаш да кажеш в кой бар ли? Така и не разбрах. Не спомена даже името на града, но трябва да се е случило в Санта Тереза, защото след това се добрал до Ломпок, а там са го пипнали.

— Той каза ли къде е захвърлил трупа? Спомена ли мястото?

— Някъде извън града, за да не могат да я намерят. Така предполагам, защото го обвиниха за Кати Лий, но никой не знаеше за другата и затова му се размина само с първото убийство.

— Как така се сети най-внезапно? Това не е нещо, което човек забравя лесно.

— Не бях го забравил — възрази той обидено. — Ти ме потърси. Аз не съм се бутал да ставам доносник. И не съм се сетил „най-внезапно“. Спомних си веднага щом ми каза, че се интересуваш от Франки.

— А защо не ми разказа всичко това още първия път?

— Не те познавах. Как да ти се доверя? Трябваше да обмисля нещата.

— Какво те накара да решиш, че заслужавам доверие?

— Да ти кажа право, май щеше да е най-разумно да продължа да си трая. Франки е супер гадно копеле. Ако разбере, че съм го изпял, с мен е свършено. Ебаваш ли се с него, по-добре да си теглиш сам куршума.

— Ясно — рекох. — Той каза ли нещо друго?

— Това е всичко, което си спомням в момента. Навремето не обърнах особено внимание на приказките му. В пандиза всеки се прави на майстор. Обикновено раздуват, така че не се впечатлих. Тоест, впечатлих се, но повече нищо не се чу за тази история. Сега се появяваш ти и разправяш, че намерили труп на момиче — моментално се сетих за него.

— И си сигурен, че той е убиецът й?

— Не, не съм сигурен. Може пък да си е измислил цялата история. Как бих могъл да зная? Каза да ти звънна — ето, звъня ти.

Размислих накратко. Може би ме пращаше за зелен хайвер, макар че недоумявах каква изгода би могъл да извлече от това.

— Сведенията ти са доста оскъдни.

— Казах ти всичко, което знам.

— Как я е убил?

— С нож, предполагам. Каза, че я намушкал, омотал я и я натикал в багажника. Като стигнал в Ломпок, я захвърлил встрани от пътя и офейкал. Когато ченгетата го закопчали, той вече бил спокоен, че няма да се усетят — интересувало ги само да му лепнат убийството на Кати Лий.

— Мислиш ли, че е познавал момичето отпреди?

— Съмнявам се. Говореше като за непозната.

— Питам те, защото се чудя какъв е бил мотивът му.

— Ти направо ме разби. На Франки не му е нужен мотив. Може да го е погледнала накриво или да му е казала, че оная работа му е малка. Ако е разбрала, че бяга от полицията, може да го е заплашила, че ще го предаде.

— Интересна информация — казах аз. — Ще я обмисля. Откъде се обаждаш?

— От едно кръчме, в което обикновено кисна тук, в Креозот. Сестра ми дойде с колата и ме прибра да живея у тях.

— Как да се свържа с теб, ако се наложи да те питам нещо?

Той ми издиктува номера си и кода на града.

— Благодаря. Помощта ти може да се окаже изключително ценна.

— Къде е Франки сега?

— Не съм сигурна. Чухме, че бил в града.

— Да не искаш да кажеш, че са пуснали копелето?

— Да, освободен е под условие.

— Защо не ми каза по-рано? Майка му стара. Закълни се, че няма да му кажеш от кого си научила това. И хич не си въобразявай, че ще се навия да свидетелствам в съда.

— Успокой се, не би могъл да свидетелстваш, защото единственото, което знаеш, е някаква мълва. Не си го видял да извършва убийството. Ще предам думите ти само на ченгетата, за които работя, и дотам.

— Дано не сгафих.

— Спокойно, всичко е наред.

— Купи ли ми онези цигари?

— Не, но съм ти много задължена.

Във вторник сутринта Долан дойде да ме вземе от офиса точно в 10:00. Не бях пропуснала обичайния си сутрешен крос, след който си пуснах един душ и се преоблякох. После набързо закусих с чаша кафе и купичка с овесени ядки и в 8:35 цъфнах в офиса. Когато чух бибипкането на клаксона му, вече бях сложила в ред купчините по бюрото си. Долан се смили над мен и метна фаса си през прозореца в момента, в който се качих в колата. Биопсията на Стейси беше насрочена за 7:45, но и на двамата не ни се говореше за това. След като се преборих с изметнатата врата на колата и се настаних на седалката до Долан, му разказах за обаждането на Дундьото.

— Не зная какво да мисля — каза той. — Ти вярваш ли му?

— Ще ми се да му вярвам, но не зная дали ролята на доносник е свойствена за него. Все пак, цитира правилно две подробности.

— Кои по-точно?

— Знаеше, че е била наръгана със студено оръжие и че е увита в нещо, преди да бъде захвърлена в дерето.

— Може да е стрелял на сляпо — налучкал е тези детайли, за да се направи на интересен.

— Пред мен? С каква цел?

— Защото флиртува с теб. Измислил си е повод да ти се обади.

— Такава ли била работата? Зашеметена съм от щастие.

— Проблемът е, че информацията, която ти е дал е безполезна. Въздух под налягане.

— При това подобен свободен преразказ не би издържал пред никой съд.

— Точно така.

Отправихме се към дома на Франки, за да се опитаме да изкопчим нещичко от него. Долан се беше свързал с полицая Денч Смолууд, който осъществяваше надзор над доскорошния затворник, и той му бе дал адреса.

Докато прекосявахме града, Долан ми каза, че отново е прегледал документацията по случая „Джейн Доу“. В началото били получени сигнали за три крадени автомобила, единият от които бил червения шевролет модел 1967-ма, който Франки шофирал, когато го арестували. Възложили на Мелвин Галоуей да проучи въпроса с останалите две коли, но от преписката било невъзможно да се разбере какво е свършил. Тук Кон отбеляза, че предвид пословичния му мързел, рутинните аспекти на разследването сигурно не са му били по сърце. Твърде вероятно било да е поел задачата и после да не си е мръднал пръста. Откритата червена кола, която Си Кей Вогел видял, се оказа форд мустанг — модел от 1966 г., собственост на някой си Гант от Меските — градче, разположено в Аризона, почти на границата с Калифорния. Стейси помолил Джо Мандъл да пусне справка с номера на шасито и регистрационните номера, за да разберем къде се намира колата сега. Ако Мандъл успееше да установи настоящото й местонахождение, би си струвало да й хвърлим един поглед отблизо.

Франки беше наел стая в задната част на паянтова къща на Гуардия стрийт. Някой бе преобърнал контейнера за отпадъци и двамата с Долан внимателно запристъпвахме по алеята сред купищата боклук. Околните храсти червен и оранжев хибискус бяха избуяли толкова високо, че тясната дървена веранда тънеше в студена сянка. Долан почука на вратата, а аз се оттеглих встрани, сякаш ме хвана страх, че ще започнат да ме обстрелват през тънката стена. Кон учтиво изчака и пак почука. Тъкмо се канехме да си тръгнем, когато Франки открехна вратата. Беше младолик и гладко избръснат — не бих му дала четиридесет и четири години. Носеше тениска и широки шорти. Явно бяхме прекъснали съня му — бе вдигнал маската за очи над челото си. Застана бос на прага и каза „Какво?“.

— Г-н Миракъл?

— Същият.

Долан разтвори якето си и посочи значката, окачена на колана му:

— Лейтенант Долан от полицейското управление на Санта Тереза. Това е Кинзи Милхоун.

— Добре.

Франки беше с къдрава кестенява коса и кафяви очи. Прямият му поглед издаваше раздразнение. Изненадах се, че по ръцете му не се виждаха никакви татуировки. Беше прекарал в затвора последните седемнайсет години и очаквах да изглежда така, сякаш се е търкалял гол по мокри комикси. В никакъв случай не бих го нарекла дебел, но изглеждаше някак мек, което бе поредната изненада. В представите ми всички затворници пращят от бицепси.

Очите му се стрелнаха към мен:

— Е, как ме намираш?

Нищо не отговорих.

— Май сме си легнали късничко — изглеждаш кисел — подхвърли Долан.

— Ако държите да знаете, работя нощем.

— И какво вършиш?

— Работя като чистач в една офиссграда. Застъпвам в полунощ. Бих ви дал името на шефа си, но сигурно вече сте го научили.

Долан се усмихна леко:

— Така си е. Надзорникът ти ми го каза, когато разговарях с него.

— За какво става въпрос?

— Може ли да влезем?

Франки извърна глава и огледа стаята си:

— Разбира се, защо не.

Дръпна се от вратата и ние пристъпихме през прага. Цялата му квартира се състоеше от една-единствена стая. Подът бе покрит с линолеум, а обзавеждането й се изчерпваше с очукан стар хладилник, котлон и креват с желязна рамка. Вместо гардероб използваше чугунена тръба, на която беше накачил всичките си дрехи — и чистите, и мръсните. В далечния ъгъл на стаята видях полуотворена врата, водеща към тясна баня. На пода край леглото му, до препълнения с фасове пепелник, лежеше купчина книжки с меки подвързии — криминалета и научна фантастика. Въздухът бе пропит с тежък мирис на престояли фасове и непрани чаршафи. Ако аз трябваше да живея на такова място, сигурно щях да се самоубия. От друга страна, Франки беше свикнал със затвора и това вероятно му се виждаше приветливо местенце.

Нямаше къде да седнем — останахме да стърчим, а Франки си легна на кревата и издърпа чаршафа върху скута си. Последвалият разговор ми прозвуча странно, сякаш бяхме на посещение в болничната стая на Стейси — кой, освен хронично болен човек би предпочел да разговаря излегнат в леглото? Поведението му говореше за внимателно премерена самонадеяност. Франки оправи чаршафа и подгъна горния му край.

— Дайте да прескочим увертюрата. Довечера пак съм на смяна и трябва да се наспя.

— Интересува ни времето, което си прекарал в Ломпок преди да те заловят.

— Какво за него?

— Как стигна дотам, какво правеше в дните преди да те арестуват?

— Не помня. Бях друсан. В ония години мозъкът ми беше напълно размекнат.

— Полицаите те спрели за проверка на десет километра от мястото, където бил захвърлен трупът на младо момиче.

— Чудничко. Къде са го открили?

— Близо до кариерата Грейсън. Сещаш ли се за мястото?

— Всеки знае къде е Грейсън — кариерата е там от години.

— Доста интригуващо съвпадение.

— Кое, че съм бил на десет километра от мястото? Пълни глупости. Имам роднини в областта. Баща ми живее в една от близките къщи откакто съм се родил. Бях се запътил да го видя.

— След като уби Кати Лий.

— Надявам се, че не сте дошли, за да предъвкваме все същата стара история. Едно ще ви кажа — нямаха право да ми лепват предумишлено убийство — беше си чиста самоотбрана. Тя ме нападна с ножица… не че се чувствам задължен да се оправдавам.

— А защо избяга? Невинните хора не постъпват така.

— Никога не съм твърдял, че съм невинен. Казах си… ох, мамка му, за какво ли си хабя думите… ако искате да знаете, изпаднах в паника. Бях се наблъскал с метедрин и не можех да разсъждавам нормално. От него човек става раздразнителен, хваща го параноята.

— Не е нужно да вдигаш гарда — каза Долан.

— Настоятелно моля да ме извините. Като ме вдигнат от сън, понякога ставам нервен.

— И като кипнеш, не успяваш да се овладееш, нали така? — рече Долан с усмивка.

— Дайте да се разберем — излежах си присъдата. За седемнайсет години нямам ни едно петънце в досието. Пазих добро поведение, не съм създавал проблеми — бях образцов затворник. Вече съм навън, чист съм, полагам общественополезен труд, така че не се обиждайте, но що не вземете да вървите на майната си?

— Затворът ти е повлиял добре.

— Да, така е. Аз съм жив пример, че рехабилитацията има ефект. Бях лош, станах добричък и сега съм свободен като птица.

— Е, не съвсем. Освободен си условно.

— Мислите ли, че съм забравил това? Че не знам наизуст всичките шибани правила? Едно запомнете, няма да ме пипнете в нарушение. Твърде умен съм. Готов съм да ви играя по свирката, защото не ми се влиза обратно в панделата. Никога вече.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Франки?

— Слушам ви внимателно, лейтенант. Сигурен съм, че ще ми го разясните най-подробно.

— Днес може да се правиш на света вода ненапита, но навремето си отворил глупавата си голяма уста.

— Стига бе. Какво ще рече това?

— Казах ти. Имаме неразкрит случай на убийство, което е твърде сходно с убийството на Кати Лий.

— Съжалявам, но тук не мога да ви помогна, защото не знам ни-щич-ко. Ако ви интересува още нещо, ще трябва да се обърнете към адвоката ми.

— А кой е той?

— Когато го наема, ще ви съобщя. Кой ви е напълнил главите с тия измишльотини, или информацията е секретна?

— Намери се човек, който е готов да ти сложи примката на шията.

— Примка, другия път. Някой бивш пандизчия е решил да изкрънка обяд за моя сметка. Не съм убил мадамата. Дрънкате абсолютни глупости.

— Нашият свидетел не е на същото мнение. Той твърди, че после си се хвалил наляво и надясно.

— Отлично знаете, че говорите празни приказки. Ако разполагахте с някакви доказателства, щяхте да се домъкнете със заповед за арест, вместо да ми разигравате цялото това театро.

Долан поклати глава:

— Не знам, Франки. Мисля си, че си искал да я изчукаш, но тя не ти е бутнала и си излязъл от кожата си.

— Да, да, да — каза Франки и се направи, че онанира.

— Защо не вземеш да си признаеш? Знаеш ли колко ще ни помогнеш? Докажи, че си станал човек на място, че наистина си обърнал нова страница.

Франки се подсмихна и поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си:

— Сериозно ли ме мислите за толкова тъп? Да седна и да си призная какво? Нямате грам улики срещу мен. Дори не зная за какво, по дяволите, става въпрос.

— Не съм дошъл да те притискам.

— Това е добре, защото се опитвам да не изгубя контрол над себе си. Ако искате да ми вземете проба за наркотици, ще се изпикая в чаша. Ако искате да претърсите квартирата ми, моля, заповядайте. Каквото щете правете, само приключвайте по-бързо. Ако ли не, разговорът свърши. На излизане затворете вратата зад себе си — каза той, намести маската на очите си и се обърна към стената.

— Е, посещението се оказа безрезултатно — отбелязах, когато се качихме в колата.

— Целта ми беше да го видиш. Винаги е за предпочитане да познаваш отблизо действащите лица. Освен това е добре да го поизпотим — нека се чуди с какво разполагаме.

— Няма да се чуди дълго. Ние не разполагаме с абсолютно нищо, нали?

— Права си, но той не подозира това.

Долан смяташе да ме остави пред офиса и да продължи към болницата, но когато завихме по Кабалерия лейн, видяхме Стейси — беше седнал да ни чака на бордюра, а в краката му бе опрян кафяв хартиен плик. Носеше червената плетена шапка, риза с къс ръкав, памучен панталон в цвят каки и обувки на бос крак. Пластмасовата болнична гривна още обгръщаше китката му. Ръцете му бяха слаби като на скелет, кожата му бе прозрачна като оризовата хартия, която слагат в сватбените покани. Долан паркира през две коли от него. Докато се връщахме към мястото, където седеше Стейс, Кон извади пакет цигари и поспря, за да си запали. Хвърли клечката кибрит и жадно вдиша дима, сякаш използваше инхалатор против астма.

— Как се озова тук?

Стейси засенчи очите си с ръка и го изгледа:

— Повиках си такси. Те са за това — даваш на шофьора пари и той те откарва където си поискаш.

— Не мислех, че ще те изпишат, преди да са направили допълнителни изследвания.

Стейси махна с ръка пренебрежително:

— Да вървят по дяволите. Писна ми да чакам докторите да се наканят. Събрах си вещите и се измъкнах. Нямам време за глупости. Нищо няма да се промени. Междувременно Мандъл ми звънна и каза да вървим при него. Извадил е от хранилището вещите на Джейн Доу — може да ги огледаме. Като стана дума за това, какво обяснение даде общото ни приятелче Франки?

— Не измествай темата. Как мина биопсията?

— Бълха ме ухапала — толкова пъти са ме боли, че свикнах.

— След колко дни ще са готови резултатите?

Ръката на Стейси бе толкова изтъняла, че той успя да изхлузи гривната, без да я разкопчава.

— След ден-два. Това е без значение, важното е да си вършим работата. Подай ми ръка, ако обичаш. На моите години седнеш ли веднъж, после трудно се надигаш. Разкажи ми за Франки.

— Невинен е като агънце.

— Иска ли питане? Така и предполагах.

Долан протегна ръка към Стейси, който се изправи и залитна леко, преди да възстанови равновесието си. Улови погледа, който си разменихме с Долан.

— Я стига. Добре съм си. Просто съм уморен. Прекалено дълго се залежах, това е.

Областното шерифство на Санта Тереза е разположено в една от преките на Ел Солано роуд близо до Колгейт, в квартала, в който се намира и градското бунище. Предполагам, че парцелите там са евтини и има възможност за разширение. Зад сградата се простираха редове черно-бели полицейски коли и джипове, а зад тях бяха паркирани частните автомобили на служителите. Едноетажната постройка е боядисана в кремаво, с бели орнаменти и арки, издигащи се по протежение на фасадата. Областният затвор е точно отсреща, от другата страна на пътя. Долан паркира и се запътихме към централния вход. Стейси избърза напред. Личеше си, че работата му липсва. Самата гледка на сградата сякаш го напомпа с енергия.

Отляво в малкото фоайе имаше гише, оградено с дебело стъкло, за което предположих, че е бронирано. Зад него бе застанала жена, облечена в цивилни дрехи. Когато влязохме, вдигна глава към нас и изчака да се приближим.

— Имаме среща с детектив-сержант Джо Мандъл — обясни Стейси.

— Той каза да ви предам, че след минута ще е при вас — каза тя и побутна към нас регистъра на посетителите.

И тримата се подписахме и служителката ни даде по една значка, която да закачим на дрехите си. Имаше три свободни стола, но предпочетохме да останем прави. Зад матовото стъкло на заключената врата се очерта приближаващ се силует. Детектив Мандъл я отвори и ни покани да влезем. Последва обичайното представяне, придружено от ръкостискания. По искрицата в очите му разбрах, че си спомня срещата ни в кухнята му, но с нищо не показа изненада. Двамата със Стейси се познаваха отлично, но ми се стори, че с Долан не са се виждали от много години. Размениха си любезности, той задържа вратата отворена и се запътихме по коридора.

Свърнахме вляво и прекосихме дълъг вестибюл с бежови стени и бежова пътека. От двете му страни бяха наредени вратите на разни кабинети. Джо ни представи на сержант Стийв Райнбъргър от отдела по съдебна медицина. Той отключи една от вратите и ни въведе в стаичка, която ми заприлича на кухненски бокс в панелен блок. Единствената разлика бе, че не се виждаше готварска печка. Трите стени бяха опасани с плотове, а в срещуположния край жужеше нещо като абсорбатор. На масата в средата на помещението бе поставен голям плик от овехтяла амбалажна хартия.

Сержант Райнбъргър отвори вратичката на едно от долните шкафчета, бръкна, разви широка ролка бяха хартия и откъсна едно голямо парче. След това извади и чифт гумени ръкавици за еднократна употреба.

— Помолих колегите от следствието да ни изпратят горната и долната челюст. Реших, че сигурно ще искате да погледнете и тях.

Той разстла листа предпазна хартия върху масата, сложи си ръкавиците и чак тогава разчупи печата на плика с веществените доказателства. Извади сгънатия брезент и различни части от облеклото на жертвата и ги положи върху хартията. Мандъл изтегли сноп предпазни ръкавици от картонената кутия на плота. Подаде по един чифт на Стейси, на Долан и на мен. До този момент мъжете оживено обсъждаха разни служебни клюки, но сега всички замлъкнахме почтително. Осемнадесет години след нейната смърт тишината бе нарушена само от шумоленето на бялата хартия и от краткото изплющяване, докато надявахме ръкавиците.

Усещането да гледам отблизо вещи, които досега бях виждала на избелели снимки, бе странно. Разрязали блузата и панталона на маргарити, за да ги смъкнат от подутото й тяло и сега те се простираха безформени като одрани кожи. Тъканта бе изцапана и влажна, сякаш пропита с мокър пясък. Петната кръв приличаха на ръжда. Каишките на кожените й сандали бяха украсени с месингови катарами. Тясно ремъче във формата на клуп явно е отделяло палеца й от останалите пръсти. Сандалите изглеждаха почти нови, но възглавничките и петите на босите й стъпала бяха оставили незаличими тъмни следи по велурените стелки.

Райнбъргър разви капака на металния контейнер и извади горната и долната челюст на Джейн Доу. Зъбите й явно са били в ужасно състояние — преброих шестнайсет или осемнайсет пломби от амалгама. Когато постави горната върху долната челюст, напасвайки вдлъбнатините, видяхме колко деформирана е била захапката й — горната челюст се издаваше силно напред, а левият й кучешки зъб бе изкривен.

— Направо не е за вярване, че никой не я е разпознал по описанието на зъбите. Чарли каза, че всички пломби са поставени година-две преди смъртта й. Виждате, че мъдреците й още не са били покарали. Той смята, че най-вероятно е била осемнайсетгодишна — рече Райнбъргър и постави челюстите обратно в контейнера, без да затваря капака.

Личните й вещи покриваха едва половината плот на масата. Това беше останало от нея — една книжна торба. Заля ме вълна от недоумение — как е възможно цял един живот да се сведе до купче остатъци? Сигурно е имала очаквания и мечти — за любов, за семейство, за деца. Или поне се е надявала да бъде ценена и харесвана от близките и от приятелите си. Сега останките й бяха положени в земята без надгробна плоча, а местонахождението им бе обозначено в гробищния регистър само с пореден номер на парцела. И въпреки оскъдното, което знаехме за нея, тя изглеждаше толкова необяснимо реална. Бях гледала черно-бялата снимка на тялото й сред августовската пресъхнала трева. Там лицето й бе обърнато встрани към храсталака, извън обсега на фотоапарата. Коремът й, долната част на едната й ръка и прасецът й — фотографът бе запечатал само отрязъци подута, насинена, разложена плът в последната снимка на Джейн Доу.

Взех в ръка найлоновия плик, съдържащ кичур от косата й. Изглеждаше чиста, с копринен блясък и лешниковорус оттенък. Второ пликче съдържаше две тънички обици — деликатни халки от златна жичка. Единственото веществено доказателство за самото убийство бе парчето кабел с бяло пластмасово покритие, с което убиецът пристегнал китките й. Покривалото бе направено от средно плътен брезент; шевовете бяха подшити с червен конец. На равни разстояния по ръба бяха прокарани метални пръстени. По нищо не се различаваше от стандартните бояджийски покривала, които хората често мятат върху купчината дърва за огрев в задния двор, за да ги предпазят от дъжда. В единия ъгъл имаше червена пръска, която ми заприлича на калинка или на кърваво петънце, но когато се вгледах отблизо се оказа, че е само удебеление на червения шев там, където конецът е свършил. А се надявахме чрез тези няколко вещи да възстановим и нейната самоличност, и тази на убиеца й. Каква магия се криеше в смъртта й, какво ни бе заставило да се съберем тук цели осемнадесет години по-късно?

Вслушах се в разговора със закъснение. Стейси излагаше какво сме свършили досега. Очевидно Мандъл също бе прелистил наново досието й. И той като Стейси и Долан, които бяха открили трупа, участваше в разследването още от първия момент. Тъкмо казваше:

— Жалко, че Краус си отиде. Малко останахме.

— Какво се е случило с него? — попита Долан.

— Продаде къщата си и се премести в Орегон със семейството си. Назначили го за шеф на полицията в някакво забутано градче. Напоследък чух, че вече му идело да се гръмне от скука, но не можел да си позволи да се върне заради тукашните безумни цени на имотите. Кийт Болдуин и Оскар Уолън се пенсионираха, а Мелвин Галоуей почина. Въпреки това се зарадвах, че имаме повод да се позанимаем наново със случая. Може пък да ни излезе късметът — след всичките тези години.

— Ти какво ще предложиш? — попита Стейси. — Сещаш ли се за нещо, което сме пропуснали по-рано?

Мандъл размисли, преди да отговори:

— Лично аз бих поразпитал тази Йона Матис — момичето, за което Франки Миракъл бил женен. Може и да изкопчите от нея нещо интересно, стига да успеете да я откриете. Бях чул, че по време на делото срещу Франки присъствала на всички заседания. Едва не се омъжила за него отново — толкова й дожаляло за бившия й съпруг.

Стейси направи гримаса:

— Жените са странни същества. Аз и един път не успях да се оженя, макар че съм примерен гражданин. Имаш ли й адреса?

— Не, но за теб ще го намеря.