Сю Графтън
Ж като жертва (8)

6

Разстоянието от Санта Тереза до Ломпок се изминава за около час с кола, но аз спрях в Гъл Коув, който разделя пътя точно на две. Дълбоко в сърцето си знаех защо съм пожелала да се заема с тази част от работата. Освен че ми се искаше да остана насаме със себе си, ме мамеше идеята пак да се отбия в къщата на Гранд. Подобно на наскоро излекувал се алкохолик, едва предния ден бях се заклела, че няма да се поддам на изкушението, но днес не можех да избия от главата си натрапчивата мисъл, че още едно последно, кратко посещение няма да ми навреди.

Точно в два следобед спрях пред крайпътния минимаркет. Изправих се пред огромна тромава постройка с покрив от кедров сачак — привлекателна смесица от модерни и традиционни елементи, в които архитектът амбициозно бе вплел по някой морски мотив. Под покрива й, наред с магазина, се бяха помещавали и денонощна закусвалня, бутик за сувенири и малък фризьорски салон с два стола. И от разстояние се виждаше, че цялата сграда е опустяла. Прозорците бяха заковани с дъски, а асфалтираният паркинг бе напукан и избелял до тебеширено сиво. Сред обграждащата го прегоряла от слънцето трева бяха избуяли високи бурени и диви цветя. На хълма зад постройката стърчеше изсъхнало, прилично на плашило дърво. Гротескно усуканите му клони се извиваха към небето, сякаш примамваха птиците. Според картата, населението на Гъл Коув възлизаше на 100 души, но явно всички до един се бяха изпокрили вдън земя.

Оставих колата близо до входа. Широката дървена платформа заскърца под краката ми. Бележката, окачена на предния вход, гласеше, че комплексът е затворен за ремонт. Някой бе нарисувал под съобщението кръгло лице с нещастно извита надолу чертичка вместо уста. Друг някой бе добавил с химикалка „НА КОГО МУ ПУКА?“. Трето същество (не изключвах да е човек) беше изразило отношението си с огромното аки под заключената с катинар врата. Надникнах през прозореца на минимаркета. Зимните дъждове, стичали се по прашасалото стъкло, бяха засъхнали в мътни следи. Помещението беше напълно оголено — не бяха оставили дори една лампа, щанд или витрина. По всичко личеше, че ремонтът ще се проточи доста време.

Обърнах се и се взрях в шосето. Комплексът в Гъл Коув беше единствената търговска сграда на километри наоколо и тъй като се намираше на хвърлей място от магистралата, тук навярно се е отбивал всеки нуждаещ се от отдих пътник. Мястото се е превърнало в естествена спирка и за стопаджиите. Явно нашата Джейн Доу се е подкрепила с кафе и поничка, а после е успяла да спре кола, пътуваща до Ломпок — градчето, където приключило краткото й пътешествие, наречено живот.

Върнах се в колата и се порових из бележките си, за да намеря последния известен адрес на Роксан Фат — Кю стрийт в Ломпок, на петдесетина километра северно оттук. Странно, че е била целия този път, за да работи като касиерка. Запалих двигателя и поех на север. Тихият океан се синееше от лявата страна на пътя. Днес вълните се гънеха плавно, по гребените им не се образуваха калпачета от пяна и повърхността на водата бе теменужено отражение на лазурното небе. Мисълта ми лениво се отклони към къщата на Гранд. Може би щях да я зърна, ако случайно минех покрай нея на връщане. Положително се вижда от шосето, стига да знаеш точно в кой момент да погледнеш. Включих радиото на колата, за да се разсея.

Навлязох в покрайнините на Ломпок. Градчето е равно и плътно застроено — едноетажна панорама от широки улици и малки къщички. От океана се носи постоянен ветрец, завихрян от хълмовете, в чието подножие е сгушен града. Пет километра по-нататък се намира село Ванденбърг, а зад него е разположена въздушната база „Ванденбърг“. Из цялата долина има ферми за коне и говеда, а обработваемата земя е заета от градини с цветя, отглеждани предимно за добив на семена. Нямах представа с какво е засято полето пред мен — надалеч се разстилаха ивици в патешко жълто и наситенорозово. Отвъд тях се простираха декари, бухнали от бели храсти гипсофила. Напоследък много от цветарите продаваха фермите си на строителни предприемачи и градините, изпъстрени със сладък грах, макове и ралица, отстъпваха пред бетонните кутийки на еднофамилните къщи, кокетно изградени в стройни редици.

Гордостта на градчето е общественият басейн в комуналния център, разположен „на главната“ в съседство с обичайните банкови клонове, магазини от типа „икономия и домакинство“, адвокатски кантори, железарски дюкяни, кафенета и аптеки. Ломпок е град-база — цели квартали от него са временно обитавани от военни, чиято кариера ги мести от място на място като пешки в партия шахмат. Запитах се какви ли забавления си измислят тукашните жители — не се виждаше зала за боулинг, киносалон или театър. Навярно местният културен живот се свеждаше до домашни прожекции на миналогодишните холивудски касови провали.

Лесно намерих Кю стрийт — беше разположена между Пи и Ар^[1]. Адресът, който търсех, се намираше отляво. Намалих. Къщата, изградена върху тераса от кухи блокове цимент, представляваше продълговата дървена кутия, облицована с широки листове релефно, керемиденочервено асфалтово покритие, опитващо се да заприлича на тухлен зид. Предната веранда беше хлътнала по средата. На нея вместо кашпи бяха сложени две варосани автомобилни гуми, в които бе насаден цъфнал здравец. В двора, полузаровена в пръстта, се бе катурнала стара чугунена вана с извити крака, а под нея бе застанала на завет гипсова фигурка на Дева Мария, накипрена с яркосиня роба. Паркирах до бордюра и слязох.

В предния двор възрастен мъж, облечен в гащеризон, къпеше куче. Изглеждаше поне деветдесетгодишен, но все още държелив. През полуотворения прозорец на кухнята се точеше градински маркуч, явно закрепен за кранчето на чешмата. Прекосих тревата, а той заряза заниманието си и затегна струйника на маркуча. Лицето му беше квадратно, с тежка челюст, едър топчест нос и права, тънка уста. Косата му беше зализана назад в обилно напластени с помада редки кичури, през които прозираше черепът му. Не беше щадил кожата си от слънцето — цялата бе на кафяви и червени петна. Сините му очи приличаха на искрящи точици под редките, светли вежди. Във въздуха наоколо се носеше мирис на мокра кучешка козина, примесен с натрапчивия аромат на катранен сапун. Средно голямо куче от трудно определима порода беше застанало с лапи, натопени в цинковия леген. Мократа му козина беше прилепнала към тялото му и ми се стори хилаво, направо кожа и кости. Под козината се виждаха умрели бълхи, сякаш някой го бе посипал с черен пипер. Трепереше, скимтеше, и смутено избягваше погледа ми. Погледнах встрани, за да не го притеснявам.

— Нещо да ви помогна? — попита старецът. Гласът му беше изненадващо тънък за такъв едър човек.

— Надявам се да можете. Търся Роксан Фат, а това е единственият адрес, с който разполагам. Имате ли представа къде живее?

— Би трябвало. Аз съм баща й — отвърна той. — А вие коя сте?

Показах му картата си.

Той присви очи, взря се и поклати глава:

— Какво пише там? Съжалявам, но не мога да чета без очилата.

— Частен детектив съм, от Санта Тереза.

— За какво ви е дотрябвала Роксан?

— Нуждая се от информация за един стар случай. През 1969 г., когато Роксан работела в минимаркета в Гъл Коув, там влязло едно момиче, за което искам да й задам някои въпроси.

Той стисна края на маркуча и по гърба и хълбоците на кучето се посипа лек дъжд от водни капчици.

— Онова дето го убиха ли?

— Да, господине.

— Е, щом е такава работата, няма проблеми. Помня, че на два пъти идва един помощник-шериф да разпитва за същото.

— Имате предвид Стейси Олифант, детектива, комуто сътруднича. Дъщеря ви още ли живее в околността?

— Наблизичко е. Дайте да се разберем така — ще вляза да й звънна и ще я питам дали иска да говори с вас. Иначе няма смисъл да се разкарвате.

— Отлична идея.

Той остави маркуча настрана, извади кучето от легена и го постави да стъпи на тревата. То енергично се отърси от главата до върха на опашката си, пръскайки вода във всички посоки, а козината му щръкна на фитили. Старецът взе дебела хавлия, разтърка гърба му, пови го в нея и ми го подаде с думите:

— Това е Ралф.

Тъй като се молех за услуга и исках да се подмажа, поех кучето без възражения. Усетих, че от козината му покапва топла вода и се стича в пазвата ми. Ралф се отпусна в ръцете ми — влажен кокалест вързоп, доверчив като бебе, с очи, приковани в моите. Доволно провеси език и мога да се закълна, че ми се усмихна. Започнах да го люлея лекичко и това явно му се хареса. Никога няма да разбера как животните карат хората да оглупяват от нежност.

Старецът се появи отново, грижливо притваряйки вратата. Слезе полека по стълбите. Вървеше бавничко, но явно краката още го държаха добре. Видях, че носи изписано късче хартия.

— В момента си е у дома и ми каза, че може да ти дам това.

Подадох му кучето и взех бележката, поглеждайки адреса и телефонния номер.

— Благодаря ви.

— Ще я видиш, малка къща до магистралата. Като тръгнеш оттук, изминаваш десетина пресечки до Норт стрийт и тогава трябва да свърнеш вдясно. Стигнеш ли до Ривърсайд, пак свиваш вдясно. Къщата й се намира в петата пряка.

Роксан Фат бе превърнала предната си веранда в лятна стая, покривайки дъските с блед килим от сизал, върху който бяха разположени тъмнозелена люлка за веранда, два люлеещи се стола с бели плетени седалки, две-три масички и поставка за списания, върху която бяха струпани клюкарски издания за живота на звездите и цялото течение на „Красиви домове и градини“. По края на верандата беше наредила пет големи теракотени саксии, преливащи от яркооранжевите цветове на невените. Когато пристигнах, седеше на люлката, отпиваше от бутилка бира и държеше в ръка наскоро запалена цигара. Самата къща представляваше удивително невзрачна бяла дъсчена постройка — всичките прозорци и врати си бяха на мястото, но й липсваше всякаква индивидуалност. Роксан беше шейсетинагодишна, привлекателна, при все че тежкият грим подчертаваше бръчките по лицето й. Преобладаващият цвят на косата й беше меднорус, изместен от десетсантиметрова сивкава ивица, покарала в корените. Веждите й бяха изскубани в тънки дъги, а контурите на очите й бяха напластени с черен туш. Зъбите й бяха потъмнели от никотина, но безупречно равни — предположих, че са облечени с коронки. Носеше синя фланелка със запретнати ръкави и джинси. Босите й крака бяха обути в маратонки. Отпи глътка бира и ме посочи с бутилката:

— Вие трябва да сте момичето, за което ми звънна тате. Качвайте се и се настанявайте.

— Кинзи Милхоун. Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с мен без предупреждение. Не знаех къде живеете, затова се отбих на предишния ви адрес.

— Цял живот изкарах в това градче. Очевидно не ми достига авантюристичен дух. Пралеля ми почина и ми остави известна сума — стигна колкото да изплатя къщата. Ако съм достатъчно пестелива, ще връзвам двата края, без да работя. — Тя замлъкна, подхвана кичур от двуцветната си коса и го загледа с неодобрение. — Както виждате, престанах да посещавам фризьорския салон. По-евтино ми излиза да се боядисвам сама, но трудно се наканвам. Тях не мога да ги откажа — добави, кимайки към цигарата си. — И без това пуша толкова отдавна, че дробовете ми са станали на нищо. Поне да си направя кефа — рече и се изкашля кратко, откъртвайки нещо, заседнало дълбоко в гърдите й. — С какво мога да ви услужа? Тате каза, че става въпрос за онова момиче, дето го убиха навремето — има двайсет години оттогава, нали?

— Почти двайсет. През август стават осемнайсет.

— Знаеш ли кое е интересното при нея? Сякаш е омагьосала хората. От толкова години е мъртва, а продължават да се чудят коя е и как да открият близките й.

— И кой е убиецът й — вметнах аз.

— Това с убиеца няма да е лесно, ама какво да правиш, като си се хванала. Сядай, сядай, сядай. Да ти донеса ли биричка?

— Благодаря, така ми е добре — приседнах на един от плетените столове, който изскърца под тежестта ми. — Човек може да си седи тук и да наблюдава преминаващите коли. Сигурно е приятно.

— Това му е хубавото на безделието. Все ме питат не ми ли доскучава без работа. Хич, ама хич. Мога да изкарам останалата част от живота си седнала тук, на верандата. И сега съм толкова заета, че ум не ми стига откъде съм намирала време да ходя на работа. Поошетам, свърша туй-онуй и докато се обърна, половината ден минал.

— С какво друго се занимаваш?

— Чета. Оправям дворчето, играя бридж с едни приятелки, знаем се от години. А ти? Харесва ли ти твоята професия?

— Не съм във възторг от канцеларската работа, но обичам да съм в действие.

— Да си дойдем на думата. Какво ново мога да ти кажа?

— Чудех се за едно нещо. Гъл Коув е на петдесет километра оттук. Не ти ли е било далечко, при положение че можеше да си намериш същата работа и тук?

Роксан отново се прокашля. И тя като останалите пушачи, които познавах, прочистваше гърлото си по навик; в покашлянето й нямаше нищо многозначително.

— Отговорът е прост — чуках се със собственика. Затова ме назначи там — изсмя се тя. — Навремето си въобразявах, че съм хванала Дядо Боже за шлифера. После той си падна по друга мадама и ме изрита от работа. Голяма изненада, няма що. Сама съм си виновна. Тате хубаво ми повтаряше „Където си вадиш хляба, не си оголвай задника, Роксан“, ама кой да слуша.

— Човек се учи докато е жив.

— Права си. Та, както и да е, моята смяна беше от седем до три следобед. Онова лято беше небивала жега, даже и океанският бриз не помагаше. Виждала ли си минимаркета?

— Да, всъщност спрях да го разгледам на идване.

— Значи няма какво да ти обяснявам. Додето стига погледа — пустош, няма ни едно дърво да хвърля сянка. През август слънцето припича толкова силно, че ако оставиш вода, ще заври. Беше петък сутрин. Спомням си, защото в петък ни раздаваха заплатите, а аз до гуша бях затънала в неплатени сметки. И тъй, кибича си аз, сам-самичка. Рядко се отбиваха клиенти и преспокойно се справях сама. Та, влиза това девойче, върви и зяпа по щандовете, ходи нагоре-надолу, сякаш се кани да пазарува. После гледам, свърна към задната част, където държахме автомат за кафе и витрина със сандвичи и сладкиши, на самообслужване. Клиентите пълнеха кошниците и после идваха да платят на касата. Отпред на терасата бяхме турили масички и столове и обикновено сядаха там да погледат океана, докато хапват. Трябваше да се взират през четирите платна с профучаващи коли, но все пак се виждаше. Всеки ден различен — аз самата никога не се уморих от гледката. Както и да е, взе си тя чашка кафе и поничка и ги погълна набързо, преди да се запъти към изхода. Беше захвърлила чашата някъде отзад. Вероятно си е мислела, че няма да забележа. Гледам я, вече отваря вратата. Заключвам касата и я настигам. Тогава ми каза, че е останала без пукната стотинка. Викам си, какво пък толкова, колко пъти ми се е случвало и на мен да остана без пукната пара. Затуй й казах да си тръгва, аз ще оправя сметката. Тя ми вика „Благодаря ви от сърце“ — точно с тези думи: благодаря ви от сърце. После тръгна. Цялата случка продължи не повече от четири минути, и то от момента, в който влезе в магазина.

— Изненадана съм, че изобщо си я запомнила.

— Как ще забравя някой, който се е опитал да се измъкне, без да плати. Помня, и още как. Особено като се разчу, че била убита.

Роксан замълча, за да изгаси допушената си цигара и да запали нова, а после пак подхвана:

— Извинявай, че те одимих. Дано не ти е неприятно. Ти пушиш ли?

— Не, но тук сме на открито и вятърът отвява дима встрани. Какво друго си спомняш? Нещо конкретно? — попитах аз, недоумявайки как е възможно човек да помни толкова мимолетна среща след всичките изминали години.

— Какво например? Задавай ми въпроси — така ще е по-лесно.

— На каква възраст беше момичето?

— Двайсетинагодишна.

— Не беше ли малко по-млада?

— Възможно е. Беше доста едричка.

— Имаш предвид дебела?

— Не бих казала дебела, но си беше едро момиче. Едри китки, големи крака. Тате, ако беше я видял, щеше да каже, че с тия широки хълбоци е скроена да ражда деца.

— Помниш ли с какво беше облечена?

— Ох, боже, мисля, че навремето детективът от шерифството ми зададе същите тези въпроси. Защо не вземеш да го питаш?

— Идеята ми е пак да разговарям с всички — току-виж изскочило нещо ново — обясних аз.

— Панталон и блузка с широки ръкави.

— Имаше ли колан?

Тя въздъхна театрално, хвърляйки ми укоризнен поглед:

— Ама ти съвсем ме заби в дреболийките, а? Сега ще питаш за бенки, белези и други отличителни знаци, нали? Какво очакваш? Зърнах я отблизо само за секунди.

— Извинявай. Да допуснем, че е носела колан.

— Не мисля.

Усетих, че се отдръпна и се опитах да възстановя контакта.

— Какво ще кажеш за обувките й?

— Ако трябва да налучквам, ще кажа „ботуши“.

— Това не е игра на отгатване. Просто казвай каквото се сетиш. Например за панталона — едноцветен ли беше, или шарен?

— Е, за това вече съм сигурна — просветна лицето й. — Едно време същото казах и на ченгетата — беше на маргаритки.

— Спомняш ли си цвета им?

Тя повдигна рамене:

— Маргаритки като маргаритки — бели с жълто. Може тук-таме да е имало и зеленко. Толкова ли е важно?

— Просто питам напосоки. А блузата й?

— Дюс беше. Дано не почнеш да ме разпитваш за всяка подробност.

— Нямам такова намерение — усмихнах се аз. — Тъмна ли беше, или светла?

— Тъмносин воал.

— Какво ще рече това? Извинявай, но думата „воал“ не ми говори нищо.

— И аз не съм сигурна, но положително е така, защото се разрових и прегледах.

— Водила си си бележки?

— Не, запазила съм изрезка от вестника. Оттатък в другата стая е.

Дълбоко в ума ми звънна тиха аларма. Тя ми разказваше отрепетирани неща.

— Какво беше впечатлението ти — че е местна, или че идва от друг щат?

— Определено не беше тукашна. Видях я да чака на стоп по-рано същия ден, когато отивах на работа. За едно съм сигурна — отдавна не беше слагала залък в устата си — така лакомо изгълта поничката.

— Може да е била надрусана — допуснах аз.

— Вярно, не бях се сетила. Сега като каза, май така е било. Ето къде са й отишли парите — похарчила ги е до стотинка за наркотици.

— Това беше само предположение. Чудя се колко път е успяла да измине без пари. Допускаш ли, че е разполагала с някакви средства, но е предпочела да не ги харчи за храна?

— Не мога да кажа. Ако не бях се съгласила да платя вместо нея, тя щеше да избяга, така че нямах избор. Бас ловя, че се е опитала да изкара някой лев и с просия. Ти си млада, сигурно не помниш ония години.

— Напротив, помня ги. По онова време бях тийнейджърка.

— Думата ми беше, че всичките онези хипита бяха плъзнали навсякъде и просеха. Пушеха трева — големи, дебели цигари с марихуана, май им викаха „бухалки“. Аз бягах надалеч от такива работи. Е, попушвах трева, но никога не съм взимала ЛСД.

Измърморих нещо в отговор и попитах:

— Момичето носеше ли някакви бижута?

— Не, не мисля.

— Часовник или гривна? Или пък, да речем, обици?

— Да, сега си припомних. Нямаше обици. Лявото й ухо беше разцепено, все едно някой е закачил за него скоба и е дръпнал с все сила.

— Скорошна ли беше раната?

— Не. Беше зараснала, но имаше белег от разкъсването.

— А ноктите на ръцете й?

— Беше ги изпохапала чак до живеца. Чак ми се догади, като ги видях. Ръцете й бяха бая мръснички и си беше изгризала кожичките до кръв. Виждала ли си такова нещо? Ноктите й бяха така изядени, че възглавничките на пръстите й изглеждаха подпухнали. Направо да ти се доповръща.

— И си убедена, че никога преди това не си я виждала из града?

— Нито преди, нито след това.

— Как се случи така, че се обади в шерифството?

— Не се е „случило“. Прочетох за убийството във вестника и се сетих за случката в минимаркета. Както вече казах, запомних я заради номера, който се опита да ми извърти.

— Защо си толкова сигурна, че е било същото момиче?

— Че коя друга да бъде?

— Да. Благодаря за помощта и за отделеното време — казах и й протегнах ръка, надигайки се от стола.

Тя я пое неохотно:

— Не ми ли вярваш? Забелязах, че нищо не записа.

— Всичко пазя тук — рекох, посочвайки към челото си.

Хлопнах вратата на колата и веднага разгънах картата. Роксан продължаваше да стои на верандата. Гледаше към мен. Вероятно се чудеше защо не тръгвам. Може би си въобразяваше, че най-сетне записвам думите й — фалшивите спомени, които си беше отгледала през годините. Не смятах, че лъже умишлено. Просто беше разказвала историята си прекалено често и вече импровизираше на воля, или пък си спомняше някое друго момиче. Прегънах картата на две, опитвайки се да пресметна на какво разстояние се намирам от имението. Ако поема на юг по Ривърсайд и последвам острия десен завой, ще изляза на пътя, пречупващ се под прав ъгъл от юг на изток и ще се включа в 101-во шосе близо до Гъл Коув. Според картата, пътят се наричаше Кале Льо Гранд — вероятно носеше името на прадядо ми Льо Гранд, чието двадесет и три хиляди акрово имение се разпростираше върху по-голямата част от областта. Извити, тънки като косъмчета сини линии обозначаваха пресичащите го потоци.

Включих двигателя на фолксвагена и махнах за сбогом на Роксан. Когато я зърнах за последен път, се поклащаше на люлката, беше запалила нова цигара и отпиваше поредната глътка бира.

Поех по Кале Льо Гранд на юг покрай златистите хълмове. Дъждовете щяха отново да ги покрият със сочна зеленина. Преминавайки през участъци, недокоснати от човешка ръка, си фантазирах, че виждам пейзажа през очите на първите заселници, които са чували единствено крясъците на птиците. Пропуснах отбивката към имението и когато разбрах, че съм я подминала, се наложи да се връщам. По обратния път видях страничната алея, в която Стейси, Долан и аз се срещнахме с Арне Йохансон. Сега портата зееше отворена и слягащият се облак прахоляк ми подсказа, че неотдавна по пътя е минала кола.

Бавно подкарах по него, взирайки се в дерето, където бяха открили тялото на Джейн Доу. Сега забелязах, че част от пътя се разклонява вляво и свършва недалеч. Спомних си, че някой бегло спомена бус фолксваген, който бил паркиран на това място. А също и червена открита кола с регистрация от друг щат. Не успях да си припомня името на човека, който бе подал сигнала, но може би си струваше да послушам Арне и да се поровя из папката. Някой си Вогел. Непременно ще погледна. Подкарах колата нагоре по хълма, следвайки маршрута, по който се бяхме движили с джипа на Арне. Надявах се, че знакът „Влизането забранено“ не се отнася до мен.

Къщата внезапно изникна пред очите ми като декор от филм на ужасите. Паркирах в алеята и пристъпих към нея. Изпитвах странно смесено чувство на тревога и вълнение. По парапета на верандата, на равни разстояния една от друга, стърчаха голи дървени летви, около които някога са се виели рози или грамофончета. Сега лехите бяха прорасли с бурени. Изкачих се по дървените стъпала. Бяха изненадващо стабилни. Къщата, макар и грохнала, е била строена така, че да устои на времето. Спомних си, че преди няколко години имаше предложение да я преместят в рамките на града и да я реставрират като туристическа атракция. Сега разбирах защо от кметството си направиха оглушки — дори и без да я местят, пак щеше да им струва цяло състояние да я постегнат. За какъв дявол?

Натиснах дръжката на предната врата и с изненада установих, че не е заключена. Бутнах я и влязох. Пресрещна ме тежка миризма на мухъл и сажди. През следващия половин час бродех от етаж на етаж и на моменти застивах в страхопочитание пред разкрилите се останки от великолепие. Високите тавани, широкото парадно стълбище във фоайето, инкрустациите от мрамор и махагон в стаите. Големият килер на иконома водеше към просторна кухня, зад която се помещаваха стаите на прислугата. Оттук до втория етаж се извиваше второ стълбище. В паметта ми се събуди неясен спомен. Смътни образи — безформени и изпълнени със сенки — сякаш се раздвижиха в периферията на ума ми. Долавях звуци — някой говореше и се смееше в съседна стая, но не успявах да различа думите.

Бях застанала на широката стълбищна площадка на втория етаж, когато чух стъпки долу, във фоайето. Някой извика от подножието на стълбите „Кинзи?“.

В продължение на един чуден миг вярвах, че майка ми е възкръснала и това е нейният глас.