Сю Графтън
Ж като жертва (6)

4

В петък сутринта се събудих в 5:59 и успях да изключа алармата на радиобудилника секунди преди от него да гръмне бодра песен. Загледах се в оберлихта над главата ми. Мамка му, не вали. Хич не ми се занимаваше с гимнастика, но се спазарих със самата себе си: ще потичам, но пък няма да ходя в салона за фитнес. Наведох се и взех анцуга, който бях оставила сгънат до леглото. Напъхах се в долнището, навлякох горнището. Седнах и нахлузих чифт хавлиени чорапи, напъхах крака в маратонките и привързах ключа към връзките им, преди изобщо да съм станала от кревата. Хрумна ми, че ако свикна да спя по анцуг и чорапи, ще си спестя още повече усилия. Сутрин щях да нахлузвам обувките и да отпрашвам. Влязох в банята, използвах я по предназначение, след което си измих зъбите, плиснах шепа вода на лицето си и пригладих с мокрите си длани хълмчетата и долчинките, оформили се в косата ми от съня. Изтопурках надолу по витата стълба, проверих дали резето на предната врата е дръпнато, затворих я зад себе си и заобиколих към градинската порта.

Кварталът беше тих, а въздухът влажен. Извървях половин пресечка надолу и една напряко, пресичайки булевард Кабана до алеята за колоездачи, която се простира успоредно на плажа. Затичах се мързеливо. При всяка стъпка усещах как съприкосновението със земята разтърсва тялото ми. Наложих си да приема сутрешното бягане като нещо безусловно. Ставам и тичам (освен в случаите, когато вали, разбира се), а после пак се мушвам между завивките. Пет пъти седмично се отърсвам от съня и се запътвам право към алеята преди да се разколебая, знаейки, че в края на кроса няма да е останала и следа от неприятното усещане, което съм изпитала в началото му. Виж, фитнесът е друга работа, макар че през последните няколко месеца бях добро момиче и редовно тласках щангите.

Изгревът вече представяше смайващото си светлинно шоу, което заля небето в безбрежна, неопетнена синева. Крайбрежните вълни, в чиито студени недра кипеше мътна пяна, изглеждаха заплашителни, приветствани единствено от тюлените, които излайваха дрезгавото си одобрение от брега. Пробягах двата километра до санаториума, завих обратно и запазих темпото до отправната си точка, а после забавих до бърз ход на път към дома.

Досега съзнателно устоявах на желанието да размишлявам върху събитията от предния ден, но усетих как мислите ми постоянно се стрелкат към тях. Долан и Стейси ясно чуха името „Кинзи“, но изражението ми навярно ги е убедило да се въздържат от всякакви любопитни въпроси. Бях се умълчала, докато надзирателят на ранчото ни развеждаше из плевника, из старите овощни градини и парника, който се оказа зарязан на самотек. Повечето от стъклата му бяха здрави. Влажният въздух миришеше на гниеща слама, на торфен мъх, на наторена глинеста почва. В този построен от човека кът бяха избуяли диви лози и нахални фиданки, напиращи като джунгла към стъклата от всички страни на парника, сякаш заплашваха да ги пробият. В момента, в който влязох, разбрах, че съм била тук и преди. Мои братовчедки, които бях открила в хода на едно предишно разследване, ме убеждаваха, че на четиригодишна възраст съм била честа гостенка в къщата на баба си. Бях запазила съвсем смътен спомен, но предполагах, че съм идвала тук с родителите си. Те тримата — татко, мама и сестра й Вирджиния — били пропъдени от семейството, когато мама пристанала на баща ми. Татко бил трийсет и пет годишен пощаджия. Майка ми, Рита Синтия Кинзи, била осемнайсетгодишна дебютантка. Баба ми била убедена, че дъщеря й заслужава нещо по-добро от Ранди Милхоун. Мама, обаче, избягала с него, изплезвайки се на целия клан Кинзи. Вирджиния застанала на страната на младоженците. Оттогава и тримата били дамгосани от фамилията като недостойни, презрени същества.

Въпреки че били прокудени, родителите ми очевидно използвали всяко отсъствие на баба ми и дядо ми, за да посещават тайно ранчото. Според слуховете, те поддържали редовни контакти с останалите три сестри, но аз си спомнях само две посещения. Първото се е запечатало в паметта ми, защото паднах от верандата и си обелих коляното. Пред очите ми изникна гледката на ожуленото място, с редуващите се ивици кал и кръв, която миришеше на желязо. Помня и изгарящата болка, когато мама потупа одрасканото с памуче, което сякаш съскаше върху кожата ми. После двете с нея се заехме да духаме на раничката, за да не пари толкова от лекарството. При единственото друго пътешествие до Ломпок, което помня, родителите ми умряха, преди да пристигнем там. Баба ми бе известена за моето съществуване в деня на раждането ми. Още ме болеше от факта, че никога не се опита да се свърже с мен.

Докато обхождахме имението с Арне Йохансон се ужасявах от мисълта, че ще влезем в къщата и тъкмо се чудех как да се измъкна, когато осъзнах, че Стейси диша тежко и е пребледнял. Прихванах го за лакътя и извиках „Кон!“.

Долан се обърна и ни загледа въпросително. Стейси поклати глава и махна с ръка, за да ни успокои, сякаш се тревожехме за дреболии. Йохансон беше продължил да куцука напред и продължаваше да дърдори за ранчото, когато Долан го догони.

— Г-н Йохансон? Съжалявам, но се налага да прекратим посещението си и да се върнем в града, защото ме очакват на едно събрание.

— Бързичко ще ви разведа из къщата — струва си да я видите.

— Някой друг път. Специално ще дойдем, когато прогнозата обещава хубаво време.

— Е, значи, за днес толкоз. Както каже началството.

След минути ни остави при колата на Долан и поехме по магистралата. Пътувахме към вкъщи в мрачно настроение. Стейси се беше свил на задната седалка. Червената плетена шапка закриваше и очите му.

— Добре ли си, Стейс? — попитах.

— Разходката ме изтощи. Проклетият ми гръб пак се обажда. След минутка ще се съвзема.

Оживлението бе изчезнало от лицето му и той изглеждаше състарен.

Долан нагласи огледалото за обратно виждане така, че да наблюдава едновременно и Стейси, и пътя.

— Аз ти казах да не идваш.

— Напротив, даже каза, че чистият въздух ще ми се отрази добре и че трябва да се възползвам докато мога.

— Да не ти е хладно? — попитах.

— Стига си се тревожила.

Обърнах се към лейтенант Долан:

— Какво ще правим оттук насетне?

Стейси го изпревари, преди Долан да успее да отговори:

— Утре сутринта ще се срещнем у нас. В десет часа удобно ли ви е?

— За мен е съвсем удобно — отвърнах аз.

— И за мен — добави Долан.

Първо оставихме Стейси. Живееше близо до центъра на Санта Тереза, на пет пресечки от офиса ми, в малка къща под наем, измазана с розов хоросан. Беше кацнала върху стена, изградена от блокове пресована сгурия, боядисани в същия розов цвят. Долан ме остави да чакам в колата, а той взе пистолета на Стейси от багажника, подаде му го и изкачи с него шестте стъпала до пътечката, която заобикаляше къщата. Видях, че Стейси се хваща здраво за перилата, за да се придърпа нагоре по стъпалата. Двамата заобиколиха към задната страна и изчезнаха зад ъгъла. Долан се забави десетина минути и когато се върна, изглеждаше умислен. Не разменихме и дума докато пътувахме към апартамента ми. Използвах останалите часове от четвъртък следобед, за да свърша разни лични работи.

Когато приключих с кроса, изминах полека разстоянието от плажа до вкъщи. Пред пътната врата ме чакаше сутрешният вестник. Вдигнах го и влязох у дома. Оставих го на кухненския плот и включих кафеварката. Щом кафето започна да се процежда през филтъра, се качих по витата стълба, за да си взема душ и да се облека.

После се настаних пред барплота и тъкмо бях преполовила купичката си с корнфлейкс, когато телефонът звънна. Мразя да ме прекъсват по време на закуска и си помислих дали пък да не изчакам да се включи секретарят. Все пак се протегнах и откачих слушалката от монтирания на стената апарат.

— Ало?

— Здравей, Кинзи. Обажда се Таша от Ломпок. Как си?

Затворих очи. Таша Хауърд бе една от братовчедките ми, единственият член на фамилията, с когото поддържах нещо като контакт. Тя е адвокат, специалист по фамилна собственост и има офиси в Ломпок и в Сан Франциско.

Две години по-рано се бях запознала със сестра й Лиза и по време на нашия пръв и последен разговор с изненада установих, че аз, която по принцип съм сговорчив човек, съм способна да изпитвам неподозирано силна неприязън. Вероятно реакцията ми беше страничен ефект от факта, че Лиза ми съобщаваше неща, които не желаех да чуя. Първо ми изчурулика с превзет тон, че майка ми била издигната в култ от всичките си племенници и племеннички. Навярно се опитваше да ме поласкае, но аз приех изказването й като опит да лиши от човешки качества жената, която така и не успях да опозная истински. Засегнах се от него, засегнах се и от това, че ласкавото име, което бях измислила на леля ни Вирджиния, а именно „леличка Джин“, бе нахално присвоено от въпросните племенници. Те споделяха дори вкуса ми към сандвичи с фъстъчено масло и туршия — дотогава гледах на въпросното свое предпочитание като на тайна връзка между мама и мен. Признавам си, че реакцията ми не беше особено разумна, но празното бърборене на Лиза ме остави като смазана.

Таша беше точна. Веднъж ме измъкна от една бъркотия, друг път ме нае да й свърша една работа. Във втория случай нещата се объркаха, но не по нейна вина.

— Много добре, а ти как си? — изрекох без всякакъв ентусиазъм.

Разговорите между нас двете винаги са накъсани от дълги паузи, сякаш се намираме от двете страни на океана.

— Благодаря, отлично. Слушай, двете с мама идваме да пазаруваме в Санта Тереза и исках да те питам дали си свободна. Може да обядваме заедно или да се срещнем в някое кафе в късния следобед?

— Днес ли? Благодаря ти за вниманието, но тъкмо се залових с един случай и съм ужасно заета. Ще се видим някой друг път, може би — изстрелях, надявайки се да не ми проличи колко съм неискрена.

— Явно напоследък не се оплакваш от липса на работа.

— Ту не мога да си вдигна главата, ту умирам от скука. Какво да правиш, занаят.

Полагах огромни усилия да не се държа рязко с нея. Твърде често и при най-кратките разговори между нас прехвърчат искри на тема „семейни връзки“. Тя е привърженик на тесните контакти, докато аз предпочитам да избягвам всякакво общуване с фамилията.

— Подозирам, че тъй или иначе щеше да ми откажеш.

— Не е така — рекох и потънах в мълчание.

Известно време си подишахме в ушите и накрая тя каза:

— Е, във вторник мама пак ще слиза в града. Знам, че много държи да разговаря с теб. Все още ли си в офиса на Капийо стрийт?

— Не, преместих се. Наех едноетажна къща на Кабалерия. Преместих се преди месец-два.

— Ще й предам.

— Супер. Чудесно. Няма лошо.

— Моля те, не се обиждай, но се надявам да се отнесеш вежливо с нея.

— Уф, Таша, ще гледам да не се изложа. Не че ще ми бъде лесно.

— Трябва да ми признаеш, че съм упорита — долових усмивка в гласа й.

— Отчитам и надлежно отбелязвам. Пиша ти червена точка.

— Нужно ли е да бъдеш саркастична?

— Това е сухото ми чувство за хумор.

— Защо се инатиш като магаре? Не може ли да ми подадеш ръка?

— Не разбирам защо ме преследваш толкова настойчиво.

— По същата причина, поради която ти ме избягваш толкова упорито. Твърдоглавието е семейна черта.

— Тук съм съгласна с теб. Още побеснявам като си помисля, че Гранд се е отнесла с родителите ми като с боклуци, а после си е въобразила, че години по-късно ще се появи триумфално и аз ще я приема с отворени обятия.

— Не разбирам защо е нужно това да пречи на отношенията ни? Пам, Лиза и аз не сме направили нищичко на родителите ти, нито пък на леля Джин. Защо ни държиш отговорни за Гранд? Да, държала се е непростимо. Да, кучка е, но какво от това? Може би майка ти и леля Джин са успели да й го върнат тъпкано? Когато вашите починаха, ние бяхме хлапета. Не разбирахме какво се случва — същото важи и за теб. Нелепо е да таиш такива лоши чувства. За какъв дявол? Та ние сме семейство. Ние сме до живот, независимо дали ти харесва.

— Досега се справях прекрасно и без „семейство“, така че защо не се откажеш и не оставиш животът да тече?

— А ти? — Тя замлъкна, опитвайки се да се овладее. — Съжалявам. Нека опитаме пак. Не мога да разбера защо всеки наш разговор прераства в препирни?

— Не се караме всеки път.

— Караме се.

— Не се караме!

— Припомни ми един разговор, в който да не сме се сджафкали.

— Сещам се за цели три. Първият път ме нае да ти свърша една работа, обядвахме заедно и всичко мина чудесно. Оттогава сме разговаряли на два-три пъти по телефона, без да се заяждаме.

— Права си — съгласи се тя неохотно, — но вечно усещам напрежението, което се готви да избухне.

— И какво от това? Виж, Таша, може би с времето ще намерим начин да изгладим различията си. Дотогава няма да стигнем доникъде със спорове за това дали се караме, или не. Не твърдя, че съм самият разум. Луда съм за връзване. Приеми, че е така.

— Добре. Разбрахме се. Просто искахме да знаеш, че не сме загубили интерес към теб. Надявахме се вчерашното посещение в ранчото да посмекчи съпротивата ти.

— А, да. Откъде научи за това?

— Арне Йохансон се обадил на Пам. Казал й, че видял жена, която толкова приличала на майка ти, че чак настръхнал. Бях изненадана, че изобщо си се съгласила да пристъпиш в ранчото.

— Нямаше да се съглася, ако знаех къде съм.

— Как не се сетих.

— Остави това. Зная какво ти коства да поддържаш контакта си с мен. Съжалявам, че съм толкова несговорчива.

— Не е нужно да се извиняваш.

— Моля? Таша, това не беше извинение.

— Окей, забрави. Грешката е моя — побърза да каже тя. — Мисълта ми беше, че съм адвокат. Ежедневно се разправям с несговорчиви хора.

— Мислех, че се занимаваш с изготвяне на завещания. Как е възможно клиентите ти да се палят за такива скучни неща?

— Нищо не знаеш. Намесят ли се пари, хората се настървяват като хиени. Никой не иска да обсъжда собствената си смърт, никой не желае да пусне кесията със семейните пари. Наследниците пък се гледат накриво, защото всеки подозира другия, че ще получи неоправдано голям дял — обясни тя, поколеба се за миг, а после продължи. — Като сме подхванали тази тема, вероятно си чула, че ще сринат Храма.

— Така ли го наричате, „Храма“? Звучи ми древно и църковно.

— Нашият прапрадядо Стрейт бил презвитериански свещеник. В онези дни църквата нямала пари да построи дом на енорийския свещеник и той сам платил за изграждането му. Мисля, че е възнамерявал да го завещае на църквата, но по-здравомислещите членове на фамилията надделели. Така или иначе, къщата вече е такава развалина, че ще ни излезе по-евтино да я доразрушим.

— Явно Гранд не желае да харчи пари за възстановяването й?

— Така е. Опита се да осигури подкрепата на две фондации за защита на историческите ценности, но те не се заинтересуваха — мястото е твърде отдалечено, пък и самата сграда е хибрид от различни стилове. Оказва се, че не е чист образец от определена архитектурна епоха.

— Защо не я остави на доизживяване? Земята си е лично нейна, нали?

— Засега. Не забравяй, че е на деветдесет години и отлично разбира, че никой от наследниците й няма възможност или желание да поддържа ранчото. При това, тя си има друга къща в града. За какво са й две?

— Права си. Сега си спомних, че Лиза ми обясняваше как била заобиколена от повечето членове на семейството — живеели в същия квартал.

— Сговорна дружинка сме ние — вметна тя сухо. — Междувременно около имота се навъртат различни предприемачи, най-вече местни производители на вино, които са си харесали хълмовете. Оказва се, че почвата била идеална, а от океана нахлували мъгли, от които гроздето щяло да узрява бавно.

— Каква е общата площ на имението?

— Двадесет и три хиляди акра.

Настъпи тишина, в която се опитвах да асимилирам стойността на чутото.

— Будалкаш ме.

— Съвсем не.

— Не съм и предполагала.

— Засега това е без значение, защото Гранд никога няма да склони на продажба. Прадядо ни я накарал да обещае, че ще запази имота. Така че, ще му мислим един ден, когато тя си отиде.

— Не е ли включила имението в някакъв вид тръст?

— Тц. Повечето от тези стари тръстове били основани през трийсетте години от богати наследници от източното крайбрежие, чиито пари били трупани в продължение на поколения. Докато Калифорния била населена с фермери — новобогаташи, склонни да се доверяват единствено на членовете на семействата си. Във всеки случай, докато тя е жива, нищо няма да се промени — заключи Таша. — Ако междувременно премислиш и решиш да пийнем по нещо заедно, звънни ми. Нали не си изхвърлила телефонния ми номер?

— Дай ми го пак, за всеки случай.

Затворих телефона и замислено се отпуснах на дивана. Осъзнах, че започвам да симпатизирам на братовчедка си. Ако не внимавах, щях да се привържа към нея, а толкова се боях от това.

На тръгване към Стейси се отбих в офиса да проверя дали всичко е наред. Открехнах за малко прозореца, за да проветря и проверих дали някой не е оставил съобщение на телефонния ми секретар. Свърших едно-друго и заключих вратата. Оставих колата пред офиса и изминах пеша петте пресечки до къщата на Стейси. Пристигнах преди Кон Долан. Стейси беше оставил и външната врата, и мрежестата рамка пред нея разтворени. Почуках на рамката:

— Ехо, Стейси? Аз съм. Може ли да вляза?

— Влизай и се разполагай — долетя приглушеният му отговор.

Пристъпих в къщата и притворих мрежестата рамка зад себе си. По пода нямаше килими, по прозорците нямаше завеси или щори и ми се стори, че самото ми присъствие кънти из стаите. Единствено уханието на врящо кафе намекваше за живот в тази наглед опустяла къща. Стаята беше оголена, сякаш някой тъкмо се изнасяше или нанасяше в нея. Вътрешната площ със сигурност не надхвърляше 80 квадрата — по-голямата част от къщата се разкри пред погледа ми още от антрето. Тази площ бе разделена на дневна, кухня, спалня и баня, чиято врата беше затворена. Подът бе покрит с линолеум на преплитащи се сини квадрати и правоъгълници на сив фон, тук-таме освежен с по една бледолилава ивица. Дървенията беше лакирана с тъмен байц, а стените бяха облепени с пожълтели тапети, прокъсани на места. Висящите парченца хартия свидетелстваха за вкуса на три поколения обитатели — тапетът на дребни цветчета бил покрит с елегантно райе, което на свой ред отстъпило на пищни, избледнели букети от приличащи на зелки рози.

Вдясно от мен, под прозорците, беше разположен матрак със старателно изпънато одеяло. На голия под в съседство с него бе поставен телевизор. Отляво бяха наместени масивно дъбово бюро и люлеещ се стол. С това се изчерпваше обзавеждането на стаята. Край отсрещната стена бяха наредени шест еднакви кашона, всичките запечатани със скоч. На капака на всеки отделен кашон бе прикачен ръчно изписан етикет със съдържанието. Вратата на килера зееше отворена; забелязах, че в него висят две самотни закачалки.

Прокраднах се тихо до кухнята и надникнах — видях малка дървена маса, заобиколена от четири разностилни стола. На печката, над ниския син пламък, къкреше огнеупорна стъклена кафеварка. Течността в нея беше гъста и тъмна като разтопен горчив шоколад. Отворените вратички на кухненските шкафове разкриваха редове празни лавици. Стейси се беше заел да опакова стъкларията и чиниите и беше наместил част от тях в различни кутии и кашони. На кухненския плот бе поставен широк топ амбалажна хартия. Явно изпразваше къщата и се подготвяше да изпрати вещите си в неизвестна посока.

— Огледай се наоколо — ако си харесаш нещо, твое е — внезапно се разнесе зад мен гласът му.

Обърнах се към него:

— Как е гърбът ти?

— Криво-ляво — направи гримаса той. — Гълтам обезболяващи и ми поолеква.

— Доста работа си свършил. На ново място ли ще се местиш?

— Не съвсем. Ако трябва да бъда точен, май ми предстои заминаване и искам да съм подготвен.

Днес беше нахлупил тъмносиня плетена шапка. С тези изсветлели от слънцето вежди и с дългото си, обветрено лице приличаше на фермер, застанал сред угарта на незасята нива. Бе облечен в меки изтъркани джинси, светлосиня тениска и ботуши от кафява агнешка кожа.

— Твоя ли е къщата?

— Под наем съм. От години живея тук.

— Организиран си.

— Гледам да се мобилизирам. Не искам да оставя след себе си бъркотия, когато Кон дойде…

Неизречената фраза след като умра застина във въздуха между нас.

— Кон ми каза, че изпробвали нови лекарства.

— Клинични изпитания — повдигна рамене Стейси. — Експериментален коктейл. Предлагат го на доброволци, изгубили всякаква надежда. Изгледите не са особено добри, но си помислих, какво пък, поне ще помогна на някой друг да живее. Някои оцеляват. Зависи дали ще изтеглиш печелившото билетче. Глупаво е да се надявам, че точно аз ще съм щастливецът.

Кон Долан почука на предната врата и влезе, без да дочака отговор. След секунда се появи на кухненския праг. В едната си ръка носеше голям кафяв книжен плик, а в другата по-малък, бял.

— Какво кроите вие двамата?

Стейси пъхна ръце в джобовете на дънките си и повдигна рамене.

— Разбрахме се да избягаме заедно и тъкмо уточнявахме подробностите. Тя държи на Сан Франциско, за да прекосим моста „Голдън гейт“. Аз пък настоявам да запрашим към Вегас, защото там е пълно с готини стриптийзьорки. Вече щяхме да хвърляме ези-тура, когато дойде. — Стейси се доближи до печката и ме попита през рамо: — Искаш ли кафе? Да знаеш, че нямам мляко.

— С удоволствие ще пийна кафе без мляко.

— Кон?

— Понички — съобщи Долан, повдигайки плика от бяла хартия, пропита с мазни петна.

— Голяма работа си — похвали го Стейси. — Дайте да се настаним във всекидневната и да поговорим.

Кон отнесе двата плика в дневната, а Стейси изрови отнякъде кула от вмъкнати една в друга стиропорни чашки, извади три и наля в тях кафе. Отиде при плота, взе топчето вестникарска хартия и оставения върху него маркер.

— Би ли взела кухненската хартия? Салфетките ми свършиха и в магазина намерих само тези икономични ролки. Цели четиристотин парчета за жълти стотинки — не е за вярване. Тъй и тъй си тук, занеси и лепенката.

Взех безцветната лепенка и чашката си с кафе и се разминах с Долан, който се върна да пренесе два кухненски стола. Той отново отиде до кухнята, взе останалите две чаши с кафе и ги постави на бюрото в дневната. Бръкна в големия кафяв плик и извади от него три широки черни класьора.

— Отбих се в ксерокса и извадих по едно копие за всеки от нас. Досието за убийството — уточни той и ни връчи по една папка.

Това ме върна в есенните дни в началното училище. Единственото нещо, което ме радваше, беше пазаруването преди учебната година: папки, тетрадки, гумички и несесери.

Стейси залепи на стената два листа вестникарска хартия, а после разгъна карта на Калифорния и закрепи и нея на стената. Нещо в жестовете му ми напомни за учител по естествознание. Двамата с Долан си взехме по една поничка и придърпахме столовете си.

— Ще си позволя да ви въведа в случая, стига да не възразявате — каза Стейси.

— Стига си се правил на вежлив, давай по същество — отвърна Кон.

— Добре тогава. Да отбележим всички данни, с които разполагаме. Така ще разкрием белите петна в наличната информация. Засега навярно мислите, че нещата, които не знаем са повече от онези, които знаем, но нека видим какво ще се получи. — Той свали капачката на черния маркер и написа „Жертва“ и „Убиец“ в горните краища на двата листа хартия. — Да започнем с Джейн Доу.

Извадих от чантата си ново кубче картончета, разкъсах целофановата опаковка и започнах да си водя бележки.