Сю Графтън
Ж като жертва (7)

5

Докато разговаряхме, Стейси изписваше печатните букви бързо и спретнато, отбелязвайки в сбита форма информацията от досието.

— Какво знаем за нея?

Той вдигна маркера от листа и се обърна към нас. Като всеки добър преподавател, държеше ние да отговорим на повечето въпроси.

— Бяла жена, на възраст между 12 и 18 години — отвърна Долан.

— Така. Това предполага дата на раждане между 1951 и 1957 година. — Стейси надлежно отбеляза този факт в горния край на листа.

— А коя е приблизителната дата на смъртта й? — попитах аз.

Помислих, че Долан ще погледне доклада от аутопсията, но той явно го беше научил наизуст.

— Д-р Уайзенбърг казва, че трупът е престоял там от един до пет дни преди да го открием, което ще рече, че е убита между 29 юли и 2 август. Вече е пенсионер, но го помолих да прегледа доклада и той си припомни момичето.

— Добре — рече Стейси и записа датата на смъртта под рождената дата на Джейн Доу. Продължи да пише, диктувайки си сам. Набързо уточнихме основните данни — ръст, тегло, цвят на очите и на косата.

Долан вметна:

— В доклада пише, че косата й е руса, но вероятно е била изрусена. Май споменаваха нещо за тъмни корени.

— Имала много пломби и заешка захапка, но не е носила шина — допълних аз.

Стейси присви устни:

— Какво ще кажете да обсъдим този факт?

— Когато бях хлапе, малко от връстниците ми слагаха шини — поклати глава Долан. — Бяхме голямо семейство, тринайсет деца, всичките до едно с криви зъби. Ето, гледай. Долните си останаха криви, но горните си се подредиха добре — обърна се той към мен. — Ти носеше ли шина като малка?

— Не.

— Нито пък аз — включи се Стейси. — Е, радвам се, че обсъдихме този въпрос. И тъй, какво ни говори тази заешка захапка?

— Аз бих казал, че повечето родители на деца с толкова изпъкнали горни зъби се консултират с ортодонт преди хлапетата им да са навършили десет години. Племенницата ми ги нареди трички, затова знам, че трябва да се започне отрано — понякога изправят зъбите на два-три етапа. Явно това девойче не е носило шина, иначе щеше да бъде в устата му, когато го намерихме.

— Може би семейството й не е имало възможности? — предположих аз.

— Възможно е. Други идеи?

— Всичките тези кариеси говорят за нездравословно хранене. Бонбони, сиропи, чипсове — каза той, хвърли ми боязлив поглед и продължи: — Не искам да звуча като някой сноб, ама децата на семейства от средната и висшата класа обикновено нямат толкова развалени зъби.

— Представи си от какъв зъбобол е страдала — казах аз.

— Накрая все пак ги е оправила — уточни Стейси. — Всъщност, стоматологът от патоанатомията смята, че всички пломби са поставени по едно и също време, година-две преди да умре.

— Сигурно е струвало маса пари — отбелязах.

— Представи си и всичките инжекции с упойка — допълни Долан. — Седиш с часове и бормашината ти бръмчи в главата.

— Ох, престани. Направо ми се изпотиха дланите. Ако случайно не знаеш, имам фобия от зъболекари. Погледни — рекох, протягайки към него влажните си длани.

Стейси погледна замислено:

— Навремето разпространили ли са зъбния статус на пломбите из стоматологичните кабинети в щата?

— Не мисля — отвърна Долан, — но тук имам копие. Може да ни потрябва, ако решим, че сме открили нейния стоматолог. Пък и разполагаме с горната и долната челюст.

— Запазили сте челюстите й?! След 18 години? — изумих се аз.

— Не само тях, а и десетте й пръста.

Стейси отбеляза нещо на листа.

— Да видим дали от отдела по съдебна медицина ще се навият да изкарат нови пръстови отпечатъци. Може пак да ги пратим в Националния център за идентификации и този път да ни огрее.

— Не ми се вярва да открием нещо, като имаш предвид възрастта й в момента на убийството — охлади го Долан.

— Освен ако не са я регистрирали за кражба от магазин или за проституция — размечтах се аз, оптимистка както винаги.

— Проблемът е, че ако са я арестували като малолетна, досието й е било вкарано в архива и вече е унищожено — възрази Долан.

Вдигнах ръка:

— Нали обсъждахте защо никой не я е разпознал — да допуснем, че не е била тукашна, че е дошла от някой източен щат? Аз останах с впечатлението, че новината за убийството не е била разпространена из цялата страна.

— Да, вероятно медиите извън областта са преценили, че случаят не заслужава чак такова внимание — съгласи се Долан.

— Смятам за интересен факта, че панталонът й е ръчно ушит. Ако го съчетаем с лошото състояние на зъбите й, можем да приемем, че е от бедно семейство.

— Не непременно — възрази Стейси. — Ако е ушит от майка й, може да означава, че е отгледана с обич и грижи.

— Е, да. Дайте пак да видим. Щампата на плата е интересна. Тъмносини маргарити с червени тичинки, на бял фон. Някой може да се подсети по десена.

— Искам да прегледам отново показанията на касиерката от крайпътния минимаркет за хипарката, която влязла там. Как й беше името, Роксан Фат? — попита Долан. — Трябва да я издирим и да проверим дали няма да добави още нещо.

— На два пъти разговарях с нея, но нищо не пречи и ти да опиташ — каза Стейси. — Не са ли закрили този магазин?

— Доколкото знам, още работи. Бяха го затворили за кратко — може собственикът да се е сменил. Искаш ли да те закарам дотам? — попита Долан.

— Сама ще се оправя. Ще отида днес следобед — отговорих.

— Хубаво. С какво друго разполагаме? Размерите?

Отделихме на тези подробности няколко минути. Този път се наложи Долан да прелисти папката, за да намери списъка с дрехите на убитата, съхранени като веществено доказателство.

— Ето ги тук. Размер на обувките — 38 и половина. Бикини — среден размер. Сутиен — 38А.

— Това означава, че торсът й е бил доста едър, но чашката на сутиена е малка. Изпъкнал гръден кош. Момичета с такава структура изглеждат едрогърди, колкото и слаби да са в действителност.

Долан прелисти на следващата страница:

— Тук пише, че ушите й били продупчени. „Месестата част на лявото ухо е перфорирана; от нея виси тънка златна жичка с украшение във формата на подкова. През дясното ухо на жертвата минава тънка златна жичка с извита халка в долния край“. Хората може да я разпознаят и по това.

Стейси прибави тази подробност към списъка и попита:

— Това ли е всичко?

Отново вдигнах ръка:

— Ноктите й били лакирани. Със сребрист лак.

— Записвам. Сещаш ли се нещо друго?

— Не.

Долан се изправи:

— Извинете ме, но в такъв случай е крайно време да запаля една.

По обяд предложих да се разходя до най-близкия магазин и да купя продукти за сандвичи, но двамата, незнайно как, бяха усетили, че съм болна на тема фъстъчено масло с туршия и единодушно гласуваха да хапнем китайска храна. Натоварихме се в колата на Долан и прекосихме града, отправяйки се към „Великата стена“. Фасадата на този ресторант наподобява пагода, а над вратата е монтирана позлатена статуя на Буда. Изчаках Стейси и Кон да приберат пистолетите си в багажника и тримата влязохме в ресторанта.

Стените му бяха боядисани в задължителното китайско червено, столовете бяха тапицирани с изкуствена кожа, а кръглите фенери от бяла хартия, окачени из цялата зала, приличаха на едри луни. Стейси не беше особено гладен, но Кон се зае да си избира от менюто, сякаш щеше да яде за двама. Аз примирах от глад, както обикновено. Поръчахме си соево сирене и пролетни рулца. Топвахме ги в бледата китайска горчица, която е толкова остра, че прочиства синусите. После се нахвърлихме на свинското „му-шу“, пилето „кунг-пао“ и телешкото с портокалови корички, насипано около бяла, пухкава купчина ориз. С Кон пийнахме бира, а Стейси посръбваше изстуден чай.

Докато хапвахме, момчетата разсъждаваха за убиеца — въпрос, по който почтително изслушвах мнението им, тъй като не съм квалифицирана за разследване на убийства (макар че по време на работата си съм се натъквала на немалко трупове). Имайки предвид естеството на убийството, предполагаха, че убиецът най-вероятно е мъж, отчасти защото жените се отвращават от кървави касапници. При това, многобройните намушквания с нож подсказваха бруталност, по-присъща на мъжете.

— Абе, в днешното объркано време и жените понякога са зверове — каза Кон.

— Да, но не виждам коя жена има сили да натовари трупа в багажника и после да го извади оттам. 57 кила мъртво тегло — това не е шега работа.

— Мъртво, и още как — отвърна Долан. — Мислиш ли, че работата е била подготвена предварително?

— Ако беше действал по план, щеше да измисли по-добър начин да се отърве от трупа. Бързал е — разполагал е с толкова малко време, че не е могъл да отбие някъде и да изкопае гроб.

Докато говореше, Стейс драскаше бележки на салфетка. Тънката хартия се прокъса на места, а мастилото на писалката му се разливаше на петна.

Кон разкъса опаковката, отлепи двете дървени клечици и ги потърка една в друга, за да изглади влакънцата настръхнала дървесина. Удави пилето и телешкото в толкова соев сос, че в средата на чинията се образува плитко кафяво езеро, в което зрънцата ориз плаваха като дребни рибки.

— Чудя се защо не е избрал по-отдалечено място, на което да я захвърли — каза той.

— Ако не си тукашен, тази отсечка от пътя ще ти се стори съвсем изолирана. Наоколо не се виждат къщи. Вероятно изобщо не е знаел, че до кариерата непрекъснато сноват камиони.

— Тук мненията ни съвпадат. Експертите по веществени доказателства казаха, че кабелът, с който овързал ръцете й, бил изтръгнат отнякъде — явно е използвал каквото му е попаднало под ръка. Копелето е импровизирало.

Наблюдавах как Долан подхваща двете пръчици като пинсета и се опитва да приклещи парче пилешко. Преди да го доближи до устата си го изпусна обратно в чинията.

— Въпросът е дали е набелязал конкретно това момиче или се е шляел в търсене на жертва и просто е попаднал на нея?

— Мисля, че е бил тръгнал на лов. Пробвал е с пет-шест хлапачки и накрая е успял да склони точно тази — отвърна Долан.

Той смени тактиката, подложи едната клечка като лопатка под хапката пилешко и я прибута с другата. Ценният товар вече бе достигнал долната му устна, когато пльокна отново в соса. Провал.

— Не мисля, че си имаме работа със сериен убиец. Имам усещането, че му е било за пръв път — рече Долан и този път пробва с постъпателно движение — приведе се към масата и изду устни във фунийка, пресрещайки клечките. Заприлича ми на мравояд. Успя да всмуче късче портокалова кора, преди мръвката да се прекатури обратно в соса.

Пресегнах се към съседната маса, грабнах една вилица и му я подадох.

Стейси разсеяно драскаше по салфетката, която вече бе напълно разпокъсана.

— Чакайте малко. Дайте да огледаме отново нещата. Струва ми се, че възрастта й клони по-скоро към шестнайсет, седемнайсет, даже осемнайсет и нагоре, отколкото към предполагаемата долна граница. Не може никой да не съобщи за изчезването на дванайсет-тринайсет годишно момиченце, без значение дали тихо и мирно е тръгнало на среща с приятелки, или е затръшнало вратата след семейна свада. Ако съм родител, може за момента да погледна леко на нещата, но когато не се прибере известно време, ще се разтревожа. Ще звънна насам-натам и когато разбера, че приятелите й също не знаят къде е, ще се обадя в полицията. Виж, ако изчезналата ми дъщеря е двайсетгодишна, може и да не уведомя властите.

— Точно така. Може редовно да е бягала от дома си. Вероятно това е било поредното й зачезване.

Долан бутна чинията си встрани:

— След като ще правим смели предположения, нека ви кажа какво мисля аз. Не смятам, че е местна. Убиецът не е обезобразил лицето й — явно не се е притеснявал, че някой може да я разпознае. Не би могъл да знае със сигурност, че трупът й ще се разложи, преди някой да го открие. Ами ако го бяхме намерили същия ден? Тогава всички вестници щяха да публикуват описанието й. Ако беше местна, все някой щеше да събере две и две и набързо щяхме да узнаем коя е тя.

— Ами ако е от друга страна? — включих се и аз. — Да речем, от Англия или от Испания. Вероятно има много места, където в онези години стоматологичните грижи са били на по-ниско ниво. Това би обяснило и липсата на сигнали за изчезването й.

— Може да са пуснали доклад за изчезването й през Интерпол, но така и да не е стигнал до нас — подкрепи ме Долан. — Струва си да проверим тази версия. Може да са документирали запитването.

— Някъде из досието имаше бележка — каза Стейси, — че някаква жена видяла стопаджийка, отговаряща на описанието, в околностите на Колгейт. Това станало на 1 август, два часа преди касиерката от минимаркета в Гъл Коув да забележи хипарката. Може да е пътувала на стоп нагоре по крайбрежието — предположи Стейси.

Долан взе черната си папка. Бе успял да отбележи с хартиени лентички показанията на разни бдителни граждани. Прелисти няколко страници и се зачете в бележките в полето, изписани с изненадващо дребен почерк.

— Имаш предвид Клорис Барго. Тя заявява, че на 29 юли в четири и трийсет следобед забелязала млада бяла жена, висока между 155 и 157 см, видима възраст 16–17 години, с тъмносиня блуза, панталон на цветя и дълга русолява коса, да стои облегната на подпорната колона край надлеза при Феър Айл. Докато гледала към нея, въпросната Барго видяла да спира кола, в която момичето се качило. Автомобилът потеглил в северна посока по шосе 101.

— Струва си да проверим това още веднъж. Ако Джейн Доу е пътувала на стоп, може да проследим маршрута й назад до точката, откъдето е тръгнала. Така ще се сдобием и с ориентир за времето на придвижването й. — Стейси извади картата на Калифорния и започна да я разгъва върху масата. — Ако приемем, че е тръгнала от юг, трябва да е поела по шосе 405, за да стигне до 101. Основните пътни артерии, вливащи се в Калифорния от Аризона, са магистрала 15 от Лас Вегас, Невада, 40-та магистрала от Кингман, Аризона, 10-та от Финикс и 8-ма, която идва от Юма. Ако беше тръгнала отнякъде другаде, щеше да се движи по различен маршрут.

Долан пак отмести чинията:

— Няма как да установим това със сигурност. Може да е потеглила отвсякъде. От друга страна, говорим за 29 юли. Това е същият ден, в който Франки Миракъл убил приятелката си и отпрашил с колата й. Ако допуснем, че Джейн Доу е пътувала на автостоп, може Франки да я е качил.

Тук приключихме с темата и се заприказвахме за други неща.

След обяда Кон ме закара до офиса, където отбелязах новите предположения на картончетата си, а после отделих няколко минути за цифрово изследване — това ще рече, че забих пръст в телефонния указател в търсене на два номера. Задачата ми беше да потвърдя сигналите за хипарката, която се придвижвала на стоп между 29 юли и 1 август. Кон каза, че ще захапе слушалката и ще установи местонахождението на бившите съкафезници на Франки Миракъл, а Стейси щеше да издири в архивите сведения за предишни негови срещи с Темида. Разбрахме се вечерта да се срещнем в КК и всеки да докладва какво е свършил.

Разполагах с предишен адрес на Роксан Фат, но за Клорис Барго нямах никакви данни. Оказа се, че късметът е на моя страна — веднъж да се добера до сведения, без да прибягвам до засукани средства. Проверката в указателя на частните абонати разкри една Барго — не Клорис, но сестра й, която бе толкова услужлива, че дори не ме попита с каква цел търся Клорис, а направо ми даде сегашния й номер и адреса й в Колгейт. Ама че глупачка — можеше да съм престъпник или данъчен инспектор.

Погледнах картата на града и се ориентирах къде отивам — в комплекс от еднофамилни къщи, разположен непосредствено отвъд надлеза при Феър Айл, където Клорис Барго беше забелязала момичето. Заключих офиса, метнах се във фолксвагена и поех по Капийо авеню, а после по 101-ва.

Денят беше мек, обвит в мараня, която размиваше очертанията на всичко наоколо, сякаш някой бе излял върху пейзажа ведро обезмаслено мляко. Смъкнах стъклата на колата и оставих вятъра да плющи в косите ми. По шосето се движеха малко коли и стигнах до Колгейт за по-малко от шест минути.

При Феър Айл се завъртях в детелината и се отправих към планината, отброявайки пресечките, преди да свия вляво по Йорк стрийт. Къщата, която търсех, бе разположена към средата на улицата, от лявата страна. През шейсетте идеята на архитектите била да изградят комплекс за млади семейства новодомци, но оттогава повечето собственици бяха предприели кардинални преустройства: виждах гаражи, пригодени за всекидневни, остъклени веранди и надстроени етажи. Бараките за инструменти в задните дворчета бяха претърпели толкова разширения, че сега бяха залепени за къщите. Гъстите морави подсказваха за дългогодишни грижи, а разрасналите се корени на дърветата повдигаха плочките на тротоара. Бебетата, с които младоженците се бяха нанесли тук, сигурно бяха пораснали и вече посещаваха квартала със собствените си деца.

Паркирах пред двуетажна къща с фасада от бял хоросан. От лявата й страна имаше дървена пристройка, а отпред, зад портата от преднамерено състарени греди, беше пригоден нов вход, натруфен с арки, натежали от пълзящи рози, ружи, хортензии и грамофончета. Бутнах портата и се изкачих по стъпалата, водещи към верандата. Предната врата зееше разтворена, а мрежестата рамка пред нея беше залостена с райбер. От вътрешността на къщата се носеше ухание на плодове в захарен сироп, къкрещи на бавен огън. От радиото в кухнята се чуваше гласа на водещия в разговор със слушатели — тъкмо гълчеше някого със свадлив тон. Сложих едната си ръка на рамката, а с другата заслоних очи, за да видя има ли някой вътре. Предната врата беше на една линия със задната, така че погледът ми спря чак при стобора, отделящ дворчето от имота на съседите. Извиках „Има ли някой тук?“.

Чу се женски глас:

— Тук съм! Заобиколи отзад!

Изтрополих надолу по стъпалата на верандата и закрачих по пътеката, извиваща покрай дясната страна на къщата. Когато минах под кухненския прозорец, погледнах нагоре и я видях да стои облегната на рамката му. Очевидно мивката беше наблизо, защото тя се пресегна и спря водата, без да откланя поглед от мен. През мрежата против комари ми се стори към трийсет и пет годишна, но когато я видях отблизо, добавих към възрастта й още десетина години.

Поспрях и се обърнах към нея:

— Здравейте, вие ли сте Клорис Барго?

— Бях, преди да се омъжа. Мога ли да ви услужа с нещо? — попита тя, а после пак пусна водата да шурти и погледът й се върна към кухненския прибор, който търкаше.

— Нуждая се от определена информация. Няма да ви отнема повече от пет-десет минути — обясних аз.

Беше ми странно да разговарям с някой, застанал на половин метър над мен. При по-внимателно вглеждане сигурно щях да видя косъмчетата в ноздрите й.

— Надявам се, че не продавате нещо от врата на врата.

— О, не. Казвам се Кинзи Милхоун. Частен детектив съм. Името ви изникна във връзка с един случай, който разследвам по поръчение на областното шерифство.

Едва сега се взря в мен с внимателен поглед.

— За пръв път чувам шерифството да наема частен детектив за съдействие при разследванията си.

— Служителят му, който ме нае, е пенсиониран детектив. Отговарял е за северната част на областта и сега се връща към стар случай на убийство — през 69-та година намушкали с нож младо момиче.

Тя сложи измития прибор на поставката за чинии, подсуши ръцете си, пресегна се и изключи транзистора. Изчаках я да каже нещо и накрая попитах:

— Имате ли нещо против да вляза?

Не ме покани, но изтълкувах жеста й като мълчаливо съгласие. Продължих по пътечката, която отвеждаше до задната част на къщата. Там бетонната алея се разширяваше в площадка за паркиране. Отдясно дворчето бе пресечено от въже за простиране, опънато между зациментиран дървен кол и болт, занитен за стената на гаража. Бризът лениво ветрееше белите чаршафи, окачени по него. Равните бели летви, ограждащи лехите в градината, придаваха на задния двор усещане за спретната грижовност. Някой наскоро беше засадил теменуги и петунии и цветовете им още клюмаха от пресаждането. Пръскачка, прикачена към маркуч, разпращаше из тревата ветрила от капчици. Градинските мебели явно бяха видели и по-добри времена. Кухите им алуминиеви тръби бяха продупчени тук-таме, а плетените седалки от бели и зелени найлонови жици бяха избелели и разнищени. В далечния ъгъл се виждаше голямо петно прекопана земя, сред което стърчаха няколко млади стръка домати, ред наскоро засадени чушки и пет голи пръта за фасул, приведени един към друг като индиански вигвам, в очакване на първите нежни ластарчета. Нищо не подсказваше за присъствието на деца или домашни любимци.

Изкачих шестте стъпала до задната веранда. Тя чакаше при вратата, придържайки я отворена. Отстъпи и влязох. Отношението й се беше изменило за краткото време, докато заобиколя къщата. Сега очертанията на долната й челюст внушаваха усещане за съпротива или напрежение. Нещо в маниерите й ме накара да бръкна в джоба си и да й подам визитна картичка — явно очакваше някакво потвърждение на самоличността ми.

Тя я взе и я остави на плота, без да я погледне. Беше дребна и стегната, застанала боса в жълто-кафявите си бермуди и бялата фланелка. Не носеше грим. Тъмната й коса бе подстригана на черта до средата на врата, захваната зад ушите с фиби.

— Хубави цветя имате — казах.

— Съпругът ми е по тази част. Аз се грижа за зеленчуците.

Нагретият въздух в кухнята ми напомни за южна Флорида през юни — още не е непоносимо горещо, но температурата те кара сериозно да се замислиш дали пък да не предприемеш лятна обиколка из северните щати. Две големи лъскави тенджери под налягане бяха поставени върху котлоните, обградени от еднакво високи сини пламъчета. Капаците им лежаха обърнати върху близкия плот, а малките им черни вентилчета за изпускане на парата бяха търкулнати едно до друго на перваза на прозореца. Току-що стерилизираните гумени уплътнения и капачки, щипци и черпаци бяха грижливо наредени върху кърпи от бяло зебло като инструменти, подготвени за операция. Трети съд съдържаше тъмночервена течност, гъста като лепило. Долових богатото, горещо ухание на ягоди, плуващи в топъл сироп. На масата, разположена в средата на кухнята, бяха скупчени дванайсет половинлитрови буркана за сладко.

— Съжалявам, че прекъснах работата ви — казах.

— Няма нищо.

Тя се обърна към мивката. Всичко в нея ми напомняше за съпруга на фермер от средния Запад — варенето на сладка, прострените чаршафи, лехите със зеленчуци, неразкрасеното й лице.

— Помните ли убийството?

— Смътно.

Забелязах, че не пожела да освежа паметта й и затова уточних, без да ме подканя:

— Един от заместник-шерифите е снел показанията ви. Според протокола, който е изготвил, вие сте забелязали момиче, чакащо на автостоп близо до надлеза при Феър Айл на 29 юли 1969 г.

— Вече споменахте датата.

— Заявили сте, че един автомобил спрял и качил момичето — продължих аз, пренебрегвайки дребната й забележка. — Оказва се, че описанието, дадено от вас, отговаря на жертвата, намерена в Ломпок два дни по-късно.

Изражението на Клорис Барго се измени и на бузите й се появиха две яркорозови петна, сякаш мацнати от неопитната асистентка на някой щанд за козметика.

— Искате ли изстуден чай? Ще ви налея — готов е.

— С удоволствие ще приема.

Тя отвори един от кухненските шкафове, извади емайлирана синя чаша и я напълни с кубчета лед. Измъкна от хладилника тумбеста стъклена кана с чай и бавно наля върху леда. Знаех, че се опитва да спечели време, но я изчаках да събере смелост и да си каже какво я мъчи. Тя ми подаде чашата.

Измърморих едно „благодаря“ и отпих здрава глътка, преди да усетя, че е щедро подсладен. Усетих как устните ми се присвиват в неодобрителна гримаса — вкусът ми напомни за онзи гнусен сироп, който ти дават в болниците преди да изследват кръвта ти за болести, които се надяваш да нямаш.

Тя се облегна на плота:

— Измислях си.

— Коя част от историята?

— Цялата история. Изобщо не съм видяла никакво момиче.

— Не видя никаква стопаджийка, така ли?

Тя безмълвно поклати глава и продължи:

— Бяхме се преместили в Калифорния наскоро — има-няма шест месеца. Никого не познавах. В околността се навърташе някакъв подозрителен тип и затова изпратиха заместник-шерифа да поговори с хората от квартала. Чукаше от врата на врата и разпитваше дали някой не е видял нещо необичайно или подозрително. Не бях на работа. Възстановявах се у дома след спешна операция от апандисит. Иначе нямаше да го срещна. Отби се и у нас и дълго разговаряхме. Помислих си, че е много сладък — рече тя и замлъкна.

— Говори спокойно — казах аз.

— Седмица след това във вестника споменаха името му във връзка с разследването на убийството. Никога през живота си не бях изричала лъжа, но тогава взех слушалката, свързах се с шерифството и помолих да го викнат на телефона. Щом чух гласа му, избърборих първото нещо, което ми дойде на ум.

— Значи твърдението ти, че си видяла момиче, което по описание отговаря на убитата, е било напълно измислено? — попитах с надеждата, че нещо не съм доразбрала.

— Нали това казвам. Навярно доста хора са се обаждали и са предлагали неточна информация. Единственото, което целях, беше да си намеря повод да го видя отново.

Замълчах за момент, повтаряйки си наум ох, мамка му, мамка му, мамка му.

— И успя ли?

— Омъжих се за него.

— Е, поне си е струвало.

Очите й се стрелнаха към прозореца. Една кола бавно премина по алеята и зави към задния двор. Отново погледнах към нея.

Тя сниши глас:

— Ще те помоля за нещо.

— Казвай.

— Не споменавай нищо пред съпруга ми. Така и не му казах истината.

— Нима още не знае?

Тя поклати глава.

— Едва ли би имало значение за него — минаха осемнайсет години.

Чух как вратата на колата се хлопна и твърдите подметки на мъжа й затропаха по настилката между гаража и задната веранда. Потракването спря — явно се бе навел да провери теменугите и петуниите си. Ако питаше мен, имаха нужда от поливане. Очевидно мислехме еднакво. Разнесе се пискливо скърцане — бе затегнал кранчето на чешмата, за да премести пръскачката. После пак пусна водата. Подметките му отново затропаха към задната врата и тя бързо зашепна:

— Всеки път, когато някой пита как сме се запознали, той им разказва как съм се обадила да съобщя за видяното. Той се възхитил, че съм толкова съзнателна гражданка. Все повтаря, че това била една от най-добрите ми черти. Твърди, че се влюбил в мен по време на онзи телефонен разговор. После добавя, че това било съдба, защото само седмица по-рано сме се срещнали лице в лице. Мисли, че съм различна, по-добре скроена, така казва.

— Сложна ситуация.

— И още как.

Задната врата се отвори. Съпругът й влезе и поспря да избърше обувките си в изтривалката. Готин мъж. Бе петдесетинагодишен, със стоманеносива коса и сини очи. Чертите му говореха за холандски или скандинавски прадеди. Беше висок и строен, широкоплещест, без грам тлъстина. Бе облечен в лятна униформа — светлокафяв панталон с ръб, тъмносиня риза и вратовръзка с преплетени сини и кафяви орнаменти. Значката му беше закачена на колана. Чудех се какъв ли пост заема след двайсет години служба в шерифството. Явно бе заключил пистолета и кобура в багажника на колата си.

— Кое е толкова сложно? — попита той.

— Да добавиш точното количество пектин — заяви тя, без да й трепне окото. Явно след онази отдавнашна първа лъжа се беше обиграла до съвършенство.

— Аз съм Кинзи.

— Джо Мандъл. Хич да не ви заблуждава. Прави най-хубавия ягодов конфитюр, който сте вкусвали някога.

— Не се съмнявам.

Възрастта беше започнала да взема своето — лицето му бе посбръчкано, а косата му — пооредяла. Изглеждаше атлетичен и предположих, че когато обстоятелствата налагат да се разправя с лошите момчета, все още успява да ги догони.

— Кухнята е заприличала на научна лаборатория. Вие двете да не забърквате някоя беля?

— Кажи-речи — отвърнах аз.

Очевидно не изпитваше особено любопитство коя съм аз и какво правя в кухнята на жена му. Той се приведе, докосна с устни бузата й и я потупа по рамото.

— Ще сменя едно от момчетата, което охранява обект. Може да вечеряме на открито в „Сизлър“ — стига си се пържила в жегата. Имаш ли нужда от помощ?

— Не, миличък. Благодаря.

— Радвам се, че се запознахме — обърна се той към мен с бегла усмивка.

Отвърнах на усмивката му и вдигнах ръка за поздрав. Клорис го наблюдаваше как потегля с колата и топлотата в израза на лицето й отстъпи на някакво по-притаено чувство.

— Изглежда добър човек.

— Такъв си е. Затова се омъжих за него. Свестен е. Никога не би му хрумнало да ме излъже за нещо.

— Тогава защо не му признаеш?

— А ти защо не си гледаш работата? Ще се оправя и без твоите съвети.