Сю Графтън
Ж като жертва (13)

11

Долан ме остави пред офиса, преди да закара изтощения Стейси до дома му. Да си призная, и аз се чувствах като пребита. Докато отключвах външната врата забелязах, че в тясната алея, отделяща моята къщичка от следващата, е паркиран мерцедес пикап. Жената зад волана шиеше гоблен и етаминеното платно се диплеше върху предното табло. Тя вдигна поглед към мен, махна ми с ръка и остави ръкоделието си на съседната седалка. После слезе от колата, отвори задната врата, взе някаква пазарска чанта и се обърна към мен с думите:

— Започвах да мисля, че съм те изпуснала.

Заключи колата и тръгна към мен. Изглеждаше ми някак позната, но не можех да се сетя откъде. Беше шейсетинагодишна, стегната, привлекателна, облечена в лек, елегантен костюм от червен туид. Косата й бе подрязана до раменете, боядисана в тъмнокестеняво и грижливо поддържана.

Стоях на прага и се чудех как да реагирам — напразно се ровех из паметта си, за да прикача име на това лице. Коя беше тя? Съседка? Бивша клиентка, може би?

— Мен ли чакате?

Жената се усмихна, разкривайки ред хубави, равни зъби. Преди да успее да ми отговори, усетих как по гръбнака ми завибрира тъничка тръпка страх, сякаш малко раче пълзеше неуверено между струните на китара.

Тя протегна ръката си към мен:

— Аз съм леля ти Сузана.

Здрависахме се, докато трескаво се мъчех да асимилирам думата „леля“. Значението й ми беше известно, но не можех да го отнеса към себе си.

— Майката на Таша — добави тя. — Дано не те заварвам в неподходящ момент. Таша ти спомена, че ще намина, нали? Бих се почувствала изключително неловко, ако е забравила да те предупреди.

— Да, каза ми. Съжалявам, че реагирах така, но умът ми беше някъде другаде. Влизай и се настанявай. Тъкмо щях да включа кафеварката — искаш ли и ти едно кафе?

Тя ме последва в приемната.

— Благодаря ти, с удоволствие.

Остави пазарската си чанта и седна на стола за клиенти, който бях поставила от другата страна на бюрото. Очите й бяха лешникови като моите. Въздухът около нея излъчваше цитрусовото ухание на тоалетната й вода, навярно грейпфрут — нещо много свежо и леко.

— Как го предпочиташ?

— Не съм претенциозна — може и без сметана.

— Ще ми отнеме минута.

— Не бързам заникъде — увери ме тя.

Извиних се, прекосих приемната, хлътнах в кухнята, облегнах се на плота и се помъчих да овладея ударите на сърцето си. От момента, в който тя ми се представи, неистово се опитвах да запазя привидно спокойствие. Това бе леля ми, сестрата на майка ми. Познавах се с Таша и с Лиза — най-голямата и най-малката дъщеря на Сузана. Само бях чувала за Пам, средната й дъщеря. Изживях първата си среща с тях като шок, защото дори и не подозирах за съществуването им. Едно разследване, с което се занимавах три години по-рано, случайно ме сблъска с братовчедките ми. Сякаш разбуних гнездо на паяци, скътано в джоба на стар балтон. Сега, когато родителите ми и леля Джин ги нямаше, Сузана оставаше една от най-близките ми роднини.

Потупах се по гърдите. Ама че странно. Не помня майка си, дори не съм виждала нейна снимка. При все това някак усещах сродството. Всички жени от рода Кинзи си приличат физически — поне така съм чувала. Аз и Таша определено си приличаме, а тя ми беше казала, че двете със сестра й Пам са толкова еднакви, че ги мислят за близначки. Лиза бе малко по-различна, но ако двете застанехме една до друга, всеки би отгатнал, че сме роднини.

Взех кафеварката, напълних с вода резервоарчето, поставих филтърната хартия, наместих цедката. Не забелязах, че ръцете ми треперят, но около кафеварката се посипаха ситни песъчинки смляно кафе. Грабнах една гъба, намокрих я и забърсах плота. Сложих канчето в гнездото и щракнах копчето. Опасявах се, че ако отида при нея, тя ще забележи състоянието ми, но пък и не можех да остана в кухнята под претекст, че изчаквам кафето. Извадих от шкафчето две чаени чаши, поставих ги на плота. Ако ми се намираше малко коняк, тозчас бих опънала една здрава глътка.

Докато пристъпвах към приемната, се опитвах да си припомня как се чувствам, когато съм спокойна, за да успея да изимитирам състоянието.

— След минутка ще бъде готово. Надявам се, че не си ме чакала твърде дълго. Бях излязла по работа.

Наместих се на стола зад бюрото си, а тя ме загледа и ми се усмихна:

— Не се тревожи за това. Винаги успявам да си намеря занимание.

Беше красива — с изящен нос и пестелив, фино нанесен грим, който изравняваше тона на лицето й. Забелязах, че слънцето е белязало кожата й с бледи лунички, а край очите и в ъглите на устата й се е образувала мрежа от тънки бръчици. Червеният костюм й отиваше. Цветът му бе подчертан от бялата блуза под сакото й. Виждаше се, че Таша бе развила безупречния си вкус под вещите напътствия на майка си.

Тя направи жест с ръка и каза:

— За малко да забравя. Нося ти нещо.

Наведе се, бръкна в пазарската си чанта и извади черно-бяла снимка, поставена в сребърна рамка. Подаде ми я. Аз я взех и я обърнах, за да я погледна.

— Това сме двете с майка ти в деня на първия й бал — 5 юли 1935 г. Аз бях деветгодишна.

— Аха — рекох и погледнах към снимката само за секунда, колкото да зърна осемнайсетгодишната Рита Синтия Кинзи, облечена в дълга бяла рокля. Бе приведена, засмяна, прегърнала най-малката си сестричка. Майка ми изглеждаше невероятно млада; по раменете й се спускаше водопад от тъмна, къдрава коса. Навярно си беше сложила тъмно червило, защото на черно-бялата фотография устните й изглеждаха черни. Сузана беше накипрена с дълга рокля с къдри и воланчета — умалено копие на роклята на кака й.

Усетих как лицето ми пламна, сведох глава и изчаках усещането да премине. Болката беше остра, сякаш някой бе затръшнал тежък капак върху пръстите ми. Идеше ми да вия от изненада. Наложи се да напрегна цялата си воля, за да блокирам чувствата. Усмихнах се на Сузана, но лицето ми бе сковано.

— Много благодаря. Никога не бях виждала нейна снимка.

— Тази ми е любимата. Поръчах си копие, така че можеш да я задържиш.

— Благодаря. Пазиш ли някакви снимки на баща ми?

— Положително има. Ако се бях сетила, щях да донеса семейния албум — там сме събрани всички. Нищо, следващия път — каза тя. — Знаеш ли, че приличаш на майка си? Всъщност и аз приличам на нея.

— Така ли? — казах аз, но си мислех „Всичко това е прекалено странно“. С лекота успявах да запазя дистанцията в контактите си с Таша. Боричкахме се с думи и така осуетявахме всякаква нежелана близост. А тази жена беше прекрасна. Идеше ми да изтопуркам до стола й и да се покатеря в скута й.

— Чувала съм, че всички жени от фамилията Кинзи си приличат — казах.

— Това идва не толкова от джинса на Кинзи, колкото от Льо Гранд. Вирджиния носеше някои от чертите на татко, но тя бе единственото изключение. Гените на Гранд доминират. Нищо чудно, като се има предвид властният й характер.

— Защо всички я наричате „Гранд“?

— Не зная — засмя се тя. — Откакто се помня, все така я наричаме. Тя не искаше да бъде „мама“ или „майче“. Предпочиташе прякора, с който бе известна сред връстниците си и така си остана. Когато тръгнахме на училище осъзнах, че другите деца наричат майките си „майко“ или „мамо“, но дотогава беше станало твърде късно да променяме обръщението. Може би това бе форма на отричане от нейна страна — някаква двойственост по отношение на майчинството. Мога само да гадая.

Ароматът на кафе започна да изпълва въздуха. Никак не ми се мърдаше от мястото ми, но скочих и заобиколих бюрото.

— Ей сега ще се върна.

— Да ти помогна ли?

— Не, ще се справя сама.

— Викни ме, ако имаш нужда от помощ.

— Благодаря.

Щом се озовах в кухнята, припряно се заех да пълня чашите с кафе, но установих, че се налага да придържам канчето с двете си ръце. Как да й подам чашата, без да разлея половината? Поех си дълбоко дъх и си рекох „стегни се, момиче“. Направо се излагах — та това беше една на практика непозната, застаряваща дама, решила да демонстрира доброжелателство. Ще се стегна. Ще се справя. Сега ще стисна зъби, за да издържа, докато си тръгне, а после, когато остана насаме, ще се разпадна. Така. Взех двете чаши и закрачих с поглед, забоден в кафето. Не разлях чак толкова много, пък и килимът беше толкова безумно мръсен, че не си личеше.

Добрах се до бюрото и тръснах отгоре му двете чаши. Оставих я да си вземе кафето сама. Седнах обратно на стола си, пресегнах се и придърпах другото кафе към себе си. За момент се почудих дали пък да не се наведа и да сърбам, без да вдигам чашата.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се, че може, рожбичко. Какво искаш да знаеш?

Рожбичко. О, господи. Сълзите напираха да потекат от очите ми, но аз бързо премигах, за да не си личи. Сузана с нищо не показа, че е забелязала. Прокашлях се и казах:

— Когато се срещнах с Лиза за първи път, тя спомена за някакви племенници — момчета, но нищо повече не чух за тях. Арне ми каза, че Гранд имала три момчета, всичките мъртвородени, но си мисля, че имало и едно момченце, което починало като малко? Струва ми се, че Лиза спомена нещо такова.

Тя направи пренебрежителния жест, който ми бе толкова познат. Сякаш гледах себе си. Братовчедка ми Лиза беше махнала с ръка по същия начин по време на първия ни разговор.

— Това момиче така и не можа да научи правилно фактите от семейната ни история. Строго погледнато, това е вярно. Майка ни родила три момчета преди Рита. Първите две били мъртвородени. Третото живяло пет часа. Всички останали момчета в семейството ни — девет племенника — са част от външния кръг: съпругът на Моура, Уолтър, има две сестри — и двете имат момчета. Моят съпруг Джон има трима братя и от тях имаме общо седем племенника. Зная, че звучи объркано, но тъй като повечето ни роднини по сватовска линия също живеят в Ломпок, всички те участват в семейните тържества на фамилията Кинзи. Гранд не би се примирила с мисълта, че предпочитаме семействата на нашите съпрузи пред нея и затова на Коледа и в Деня на благодарността отваря широко вратите си за всички и организира такива пищни тържества, че никой не може да устои на поканите й. Какво друго ти се иска да знаеш? Питай спокойно. Затова съм дошла при теб.

Умълчах се за момент — чудех се докъде ще имам смелост да стигна.

— Казаха ми, че постъпката на майка ми е предизвикала неодобрение у вас двете с леля Моура.

Тези думи ме накараха да се почувствам подла, но по-добре това, отколкото да се чувствам беззащитна.

— Става въпрос за Моура и Сара — те двете бяха по-възрастни от мен. Моура беше на дванадесет, а Сара на петнадесет години, когато се… „разрази войната“, ако трябва да бъдем точни. И двете застанаха на страната на Гранд. Аз бях най-мъничката и ми беше позволено да нямам мнение. Преструвах се, че не разбирам какво се е случило. Винаги съм обожавала майка ти. Тя беше толкова стилна и екзотична. Май вече споменах, че бях на девет години, когато тя направи дебюта си в обществото. Винаги съм се интересувала повече от куклите си, отколкото от семейните драми. Харесва ми да мисля за себе си като за независима личност, но никога няма да бъда бунтарка като майка ти. Тя се опълчваше срещу Гранд, без да й мигне окото. Не се страхуваше от противоречия. Аз самата прибягвам до женски тактики — пробвам с чар, спестявам по някоя истина. Смятам, че е по-резултатно привидно да се подчиня и да постигна каквото съм си наумила зад гърба на Гранд. Вероятно проявявам малодушие, но така щадя себе си и околните от много неприятности — поне това е оправданието, което съм си измислила.

— Но защо Сара и Моура са негодували срещу избора на майка ми? Това не им е влизало в работата, нали?

— Е, да, така е. Роптаеха не толкова срещу женитбата й, колкото срещу влиянието, което този брак оказа на семейството. Развяха бойните знамена, Гранд реши да не отстъпва, а майка ти и Вирджиния бяха също толкова непреклонни.

— Но кому е било нужно това? Не мога да проумея. Баща ми не е бил някакъв изпаднал просяк.

— Не мисля, че Гранд имаше конкретни възражения против татко ти. За нея проблемът беше във възрастта му. Той беше на тридесет и пет, ако не се лъжа, а майка ти едва на осемнадесет.

— На трийсет и три — поправих я аз.

Сузана повдигна рамене:

— Петнадесет години разлика. Не звучи чак толкова страшно. Мисля, че проблемът на Гранд бе, че Рита се омъжи, без да обмисли нещата. Гранд се омъжила по същия начин — скимнало й да пристане на татко в деня на седемнадесетия си рожден ден. Той бил два пъти по-възрастен от нея и се познавали едва от две-три седмици. Подозирам, че впоследствие е съжалявала за необмисленото си решение, но по онова време хората не са се развеждали — не и хора като Гранд. Винаги е мразила да признава грешките си и затова е стиснала зъби. Бяха привързани един към друг, но не съм убедена, че увлечението й е траяло дълго. Зная, че това е прастара история, но подозирам, че Гранд се е надявала Рита да изживее вместо нея пропиляната й младост.

— Това вече го разбирам. В думите ти има логика.

— Кое те притеснява? Иска ми се да поговорим за това.

— На тридесет и шест години съм. След три седмици ставам на тридесет и седем. През всичките тези години живях, без да знам нищичко за тази история. От моя гледна точка нещата изглеждат по следния начин — все някой трябваше да дойде и да ми разкаже. Веднъж вече споделих това с Таша — не ми се ще да натяквам, но защо никой не опита да се свърже с мен? Леля Джин почина преди цели петнайсет години. Гранд дори не си направи труда да дойде на погребението — какво трябва да мисля?

— Не съм дошла да споря с теб. Това, което каза е вярно и си напълно права. Гранд беше длъжна да уважи паметта на дъщеря си. Длъжна бе да се опита да установи контакт, но си мисля, че я е било страх да застане лице в лице с теб. Тя не знаеше какво са ти разказали. Бе убедена, че Вирджиния те е настроила срещу нея, срещу цялото семейство. Дълбоко в сърцето си Гранд не е лош човек, но е горда и непреклонна — правичката да си кажем, понякога е кошмарна — но и Рита бе същата. Двете си приличаха толкова много, че ако положението не беше толкова трагично, би изглеждало направо комично. Разривът между тях съсипа цялото семейство. Беляза всички ни за цял живот.

— Но Гранд й е била майка. Като по-възрастна би трябвало да бъде и по-разумната от двете.

Сузана се усмихна:

— Старостта и зрелостта са две различни понятия. В интерес на истината, Гранд се опита да протегне ръка за помирение. Поне пет пъти показа, че търси начин да възстанови отношенията с родителите ти, но единствената им реакция беше или отказ, или пренебрежение. Доколкото зная, баща ти гледал да не се забърква в конфликта. Рита водеше войната — естествено, той твърдо бе застанал на нейна страна, но тя поддържаше пламъка на враждата. Вирджиния беше още по-тежък случай. Тя сякаш се наслаждаваше на раздора — така и не можах да си обясня защо. Явно си е имала свои причини. Опитът ме е научил, че всеки път, когато някой тръгва да отстоява независимостта си толкова пламенно, зад бунта му се крият други подбуди. Както и да е, Гранд се опита да ги приобщи, особено след като ти се роди, но те не искаха и да чуят за нея. Всеки път щом тя и татко заминеха някъде, тримата идваха да ни видят — естествено, водеха и теб — но посещенията им имаха привкус на потайност и грях. Помня как си мислех, че това ги забавлява — да се прокрадват тайно зад гърба й.

— Защо?

— Защото по този начин принуждаваха нас, останалите сестри, да определим позициите си. Всеки път, когато ги посрещахме с радост, минавахме в техния лагер. Моура и Сара изпитваха угризения, че мамят Гранд. Когато се връщаше от пътуванията си, всички си премълчавахме. Понякога се питам колко е знаела. Тя и до ден-днешен поддържа своя мрежа от доносници, така че все някой трябва да й е съобщавал. Никога не се издаде, но може би това бе нейният начин да поддържа жива връзката между семейството и Рита, при все че тя самата бе лишена от възможността да й се наслаждава.

Мълчаливо обмислих разказа й, прехвърляйки думите в ума си.

— Иска ми се да ти вярвам и може да се каже, че ти вярвам донякъде. Знам, че всяка монета има две страни. Очевидно леля Джин е приела нещата толкова сериозно, че предпочете да запази мълчание докрай. Допреди три години нищо не подозирах за цялата тази история.

— Сигурно сега ти е трудно да я преглътнеш.

— Ами да, отчасти поради факта че ми беше представена в минало свършено време, като необратима ситуация. За теб това е нещо, случило се далеч във времето, докато за мен е новина. Сега ми предстои да реша какво да правя с нея. Този семеен разрив е предопределил начина, по който се развих.

— Е, все пак Вирджиния Кинзи не е най-лошият модел за подражание. Беше си особнячка, но с изключително прогресивни разбирания.

— Такава си беше.

Сузана погледна към часовника си:

— Време е да тръгвам. Не зная как е при теб, но аз се изтощавам от подобни разговори. Човек трябва да знае кога да спре, за да усвои чутото. Ще ми се обадиш ли някога?

— Ще се опитам.

— Добре. Това би ме направило щастлива.

Веднага щом я изпроводих, заключих вратата на офиса и седнах зад бюрото. Взех фотографията на моята майка и я разгледах внимателно. Бяха я снимали на ранчото. Фонът не беше на фокус, но двете със сестра й бяха застанали на същата дървена веранда, която видях в Имението — познах я по парапета. Присвих очи и така успях да фокусирам група хора, които стояха отстрани с чаши шампанско в ръце. Младежите носеха смокинги, а момичетата бяха издокарани в дълги бели рокли, подобни на роклята, с която бе облечена Рита Синтия. Помислих си, че прическите и стилът на обличане си бяха останали непроменени в много отношения — човек спокойно можеше да пренесе тези хора от тяхното десетилетие на някое по-официално събиране в нашето и никой нямаше да забележи. Единствената старомодна нотка бяха белите обувки на майка ми — с изрязани пръсти и тежки, квадратни токове.

Майка ми беше стройна. Дълбоко изрязаната й рокля разкриваше безупречни рамене и ръце. Овалът на лицето й бе сърцевиден, гладката й кожа сияеше. Трудно ми бе да определя дали великолепните къдрици, които се спускаха по раменете й, са естествени или нагласени специално за случая. Зад едното си ухо бе закичила бяло цвете. Беше обгърнала с ръце раменцата на Сузана, която също носеше цвете зад ухото си. Стори ми се, че фотографът е запечатал момент, в който майка ми й шепне някаква приятна малка тайна — лицето на момиченцето бе обърнато нагоре, озарено от израз на учудена радост. Почти усетих прегръдката, която са си разменили веднага след щракването на апарата.

Поставих рамкираната снимка на бюрото си, облегнах се назад във въртящия се стол и опрях краката си на ръба на бюрото. Хрумнаха ми няколко неща, за които не се бях сещала преди. В деня на първия си бал майка ми е била точно два пъти по-млада, отколкото бях в момента. Четири месеца по-късно се омъжила за баща ми. На моите години е имала тригодишна дъщеря, а пред двамата с татко са оставали едва две години живот. Ако беше оцеляла, днес щеше да е на седемдесет. Какво ли би било да си имам майка? Опитах се да си представя телефонните разговори, гостуванията, разходките по магазините, семейните празници, които никога не съм имала. Бях реагирала на идеята да общувам с фамилията Кинзи не просто непреклонно, а враждебно. Сега се запитах защо ли възприемах като заплаха утехата, предлагана от тях? Нима не е възможно да възстановя нещичко от моята майка чрез двете й сестри, които още са живи? Моура и Сузана със сигурност носеха много от чертите й — жестове и фрази, ценности и житейски възгледи, втъкани в характерите им още от самото им раждане. Майка ми я нямаше, но аз можех да потърся и да усетя частица от обичта й чрез братовчедките и лелите си, нали? Не изглеждаше чак толкова непреодолимо трудно, макар че се питах каква ли цена ще трябва да заплатя.

Тръгнах си от офиса по-рано. Преди да заключа, поставих снимката на мама по средата на бюрото. Докато карах към къщи, мисълта ми упорито се луташе из тези въпроси, както човек настойчиво докосва с език дупката от наскоро изваден зъб. Това натрапчиво състояние предизвика у мен шизофренична смесица от удовлетворение и отвращение. Трябваше да поговоря с Хенри. Откакто братовчедките ми се появиха в живота ми преди две години, той неизменно ми предлагаше подкрепа и съвети (които най-често пренебрегвах). Знаех, че веднага ще схване противоречието: удобството на самотата срещу задушаващата обвързаност; независимостта срещу необходимостта да се съобразяваш с други; защитеността срещу предателството. За мен не съществуват емоционални светлосенки — така съм скроена. Виждам само черно и бяло, затова ми е трудно да заложа на карта съществуванието, към което съм привикнала. Може да не е идеално, но поне познавам ограниченията и правилата му. В ума ми изплува коментарът на Сузана, че страстта към независимост е прикритие за нещо друго. Когато го каза бях твърде стресната, за да анализирам думите й. Говореше за леля Джин, чието коравосърдечие приемах като своеобразен израз на обич, но дали нямаше предвид и мен?

Щом навлязох в моята уличка забелязах, че любимото ми място е заето от някакъв „Остин Хийли“. Направих обратен завой и паркирах край отсрещния тротоар. Бутнах скърцащата порта и закрачих надолу по алеята към задния двор на Хенри. Беше наизвадил градинските мебели и сега шезлонгите му лъщяха почистени, пременени с нови тъмнозелени възглавници, от които още висяха етикетите. На градинската масичка, до двете чаши и каната с охладен чай, бе поставена чиния с домашни ореховки. В първия момент реших, че ги е приготвил за мен, но после го зърнах в далечния ъгъл на двора — гордо развеждаше из градината си някаква непозната жена. Сякаш се бях озовала няколко години назад във времето, когато в живота на Хенри с валсова стъпка се вмъкна друга една жена — Лила Самс.

Той ме видя, усмихна се и ми махна да се приближа, за да ни запознае:

— Кинзи, това е Мати Халстед от Сан Франциско. Тръгнала е към Ел Ей и по пътя решила да се отбие при нас — рече той и се обърна към Мати: — Кинзи е момичето, което наема съседната…

— Да, разбира се. Драго ми е да се запознаем. Хенри доста ми е говорил за вас.

— И на мен — отвърнах и хвърлих на Хенри закачлив поглед. Беше подстриган и изтупан в снежнобяла риза и дълъг официален панталон. Не помня някога да се е киприл така заради мадама.

Мати беше висока и стройна като него. Гъстата й сребриста коса бе оформена на етажи, небрежно издухана със сешоар. Носеше бяла копринена блуза, сив панталон и елегантни мокасини. Забелязах, че бижутата й, комплект от гривна и обици, бяха уникат от ковано сребро и аметисти.

Интелигентните й сиви очи се вгледаха в мен:

— Опасявах се, че може да е заминал някъде и затова му звъннах снощи, когато пристигнах в Кармъл. Пътувам бавно — отбивам се при разни приятели, които живеят по крайбрежието.

— За удоволствие ли пътувате, или по работа?

— Съчетавам двете. Трябва да доставя някои картини на една галерия в Сан Диего. Можех да ги изпратя, но се нуждаех от известно разнообразие.

— Бяхте ли на кораба заедно с Хенри?

— Да, но за съжаление тогава работех. Сега си вземам почивката.

— Мати преподава живопис, графика и история на изобразителното изкуство. Нел се записа в курса й по акварел и се справи доста прилично.

— По-добре от Люис — подхвърли Мати с усмивка. — Направо ми дожаля за него — не съм имала по-ентусиазиран ученик.

— Защото искаше да те впечатли — рече Хенри укоризнено и се обърна към мен. — Защо не останеш? Тъкмо се канехме да поседнем и да пийнем по чашка студен чай.

— Благодаря ти, но се налага да отклоня поканата. Трябва да прегледам едни документи, а после смятам да потичам. Напоследък само хвърча по задачи и искам да отпочина.

— Да се видим за вечеря? В шест тръгваме към Роузи.

— Изключено. Няма да се весна там, докато е в плен на новата си мания. Хенри каза ли ви, че предлага разни претенциозни манджи с карантия?

— Да, предупреди ме, но аз с удоволствие хапвам задушен черен дроб с лук.

— Да, стига да е ясно на какъв звяр е принадлежал този черен дроб. Аз самата не бих рискувала. По-добре е той самият да ви приготви вечеря. Ненадминат кулинар е.

Тя погледна към него с усмивка:

— Някой друг път, може би. Сега ми се иска да се видя с Уилям и Роузи. Изключително мили хора са.

— Колко време ще останете тук?

— Само тази вечер. Резервирах си стая в „Еджуотър“ — това е любимият ми хотел. Двамата със съпруга ми отсядахме в него на всяка годишнина от сватбата — каза тя. — Утре потеглям още на разсъмване. С мъничко късмет ще избегна задръстванията в Лос Анджелис.

— Е, съжалявам, че няма да успеем да си поговорим. Ще се отбиете ли пак на връщане?

— Още не зная. Не ми се ще да се натрапвам.

— Може би тогава ще го придумаме да ви сготви нещо вкусно.

Влязох вкъщи, метнах чантата си на кухненския плот и се качих по стълбите. Нямах никакви документи за четене и бях направила 5-километровия си крос още в шест сутринта. Наговорих тези измислици, за да оставя Мати и Хенри насаме. Надникнах през прозорчето на банята и успях да зърна част от главите им долу в градината. Още нямаше четири часа. Утрепах час и половина и след това се размислих къде да отида да вечерям. Намерението ми да бойкотирам Роузи, докато се откаже от новата си страст към карантиите, бе напълно сериозно. В момента в КК течеше часа на промоциите — Долан със сигурност се беше наредил на първа писта. Можех да отида да го видя, но не ми се искаше да вися на бара, да му броя чашите, и да се нагълтам с цигарен дим втора употреба. Пак се замъкнах в банята и надзърнах през прозорчето. Шезлонгите на Хенри и Мати стояха празни, но забелязах, че междувременно са преместени по-близо един до друг. Осветлението в кухнята му беше включено — вероятно се подкрепяха с бърбън, за да имат сили да се справят с храната на Роузи.

Използвах временното затишие, грабнах якето и чантата си и се изнизах през предната врата. Качих се в колата и подкарах към онзи „Макдоналдс“, който се намира в долната част на Милагра стрийт. Аз съм толкова чест посетител, че щом чуят гласа ми, момичетата, които обслужват гишето за автомобили казват „Здрасти, Кинзи“. Поддадох се на някакво внезапно хрумване, поръчах за двама и се отправих към дома на Стейси. Един хубавичък нездравословен хамбургер е в състояние да излекува всякакви болежки на тялото и душата — това е твърдото ми убеждение.

Почуках на мрежестата врата и го видях. Беше седнал на голям кашон насред дневната си. Чекмеджетата на бюрото му стърчаха издърпани напред. През стаята се виеше кабелът на разклонител, в който бе включена машинка за унищожаване на непотребни документи.

Показах му белия плик:

— Надявам се, че още не си вечерял. Нося кола, пържени картофки и двойни чийзбургери. Чудесно засищат.

— Не съм особено гладен, но с удоволствие ще ти правя компания.

— Става.

Оставих плика на бюрото и отидох в кухнята, където намерих пакет картонени чинии и ролка кухненски салфетки. Върнах се в дневната, оставих ги на пода и примъкнах два кашона от купчината, струпана край стената. На единия седнах, а втория поставих между нас, за да го използваме вместо масичка. Разопаковах чашите с кока-кола, двете големи порции пържени картофки, пакетчетата със сол и кетчуп и два двойни чийзбургера, увити в шумоляща хартия. Изцедих кетчуп върху картофките, осолих къде що видях и нагънах сандвича си на седем-осем хапки:

— Опитвам се да счупя рекорда за скоростно ядене.

Стейси повдигна горната част на хлебчето и изгледа своя сандвич с недоверие:

— Никога не съм опитвал такова нещо.

Тъкмо бършех устата си със салфетката. Замрях от изненада:

— Будалкаш ме.

— Не — рече той и отхапа малко парченце. Задъвка го подозрително, изчаквайки ароматите да се смесят в устата му. Поклати глава. На втората хапка вече си бе съставил мнение и се зае да унищожава чийзбургера си с настървение.

Бръкнах в плика и му подадох още един сандвич. Беше го преполовил, когато издаде стон на върховно наслаждение. Разсмях се.

— Откъде я намери? — попитах, посочвайки към машинката за рязане на хартия с ивица пържено картофче.

— Съседът ми я даде — отговори той и млъкна, за да преглътне поредната хапка. — Разчиствам си бюрото. Не мога да се наканя да унищожа фактурите за платени данъци. Тази година не смятам да пускам декларация. Докато данъчните се усетят, вече ще съм умрял, но дори и при това положение се притеснявам, че без документи ще им е трудно да извършат проверката си.

Той облиза пръстите си и избърса устните си със салфетка.

— Благодаря ти. Страшно вкусно беше. От седмици се хранех насила.

— Радвам се, че ти се услади.

Стейси събра всички боклуци, натъпка ги обратно в плика, обърна се и го метна в кошчето за боклук. После се пресегна, бръкна в най-долното чекмедже на бюрото си и извади картонена кутия, пълна с черно-бели снимки. Постави я в скута си, взе десетина и започна да ги пъха в машинката.

Мълчаливо наблюдавах как шест от тях се превърнаха в тесни ивички.

— Какви ги вършиш?

— Нали ти обясних. Разчиствам си бюрото.

— Но това са семейни снимки. Не е редно.

— Защо не? Семейството свършва с мен.

— Дори и така да е, не може просто да ги унищожиш. Направо не вярвам на очите си.

— Защо да оставям тази работа на някой друг? Поне не съм чужд човек — някак запазвам връзката — възрази той и продължи напевно: — Сбогооом, чичо Шмити. Чао, братовчеде Мортимър.

Остриетата на машинката захапаха още две снимки. Поставих ръка на рамото му:

— Аз ще ги взема.

— За какво са ти притрябвали? Ти дори не познаваш тези хора. Аз самият се чудя кои са половината от тях. Ето, да вземем този. Нямам и най-бегла представа кой е. Мога да се закълна, че никога през живота си не съм го виждал. Навярно е бил някой приятел на семейството.

Той пъхна поредната снимка между зъбците и се загледа как изчезва, преди да вземе следващата.

— Не ги унищожавай. Това не са ли родителите ти?

— Те са, но и двамата починаха преди години.

— Не мога да понеса това. Дай ми снимките. Ще се преструвам, че са мои.

— Не ставай смешна. И ти си нямаш никого, също като мен. Ако ти ги дам, един ден пак ще свършат в кофата за боклук, само че в твоята.

— И какво от това? Хайде, Стейси, умолявам те.

Той се поколеба, но накрая кимна:

— Добре, обаче е тъпо.

Подаде ми кутията със снимки и аз бързо я поставих до чантата си, по-далечко от него. Тревожех се, че ще размисли и ще вземе да нареже на парченца още някого. Той прехвърли ентусиазма си върху папка с надпис „Автомобилни застраховки“ и започна да тъпче съдържанието й в машинката. По едно време подхвърли, сякаш между другото:

— Забравих да ти спомена — Джо Мандъл се обади и ми даде адреса на Йона Матис. Живее насред пустинята в градче, наречено Пийчиз.

— Къде се намира това?

— Над Сан Бернардино, до 138-ма магистрала. На нейно име няма регистриран телефон, така че нищо чудно да живее с някого. А, и още нещо — Мандъл успял да научи едно-друго за червения форд мустанг. Онзи човечец Гант — първоначалният собственик — починал преди десетина години, но вдовицата му обяснила на Джо, че колата била открадната от работилница за автотапицерски услуги в Куоръм, Калифорния. Мъжът й я бил закарал там, за да й сменят седалките. Гант платил да му я докарат обратно от Ломпок, но като я видял в какво състояние е, махнал с ръка и я продал на тапицера, от чиято работилница я откраднали — мъж на име Рюъл Макфий. Според нашите източници сега автомобилът е регистриран на негово име. Оставих му четири съобщения, но до този момент не се е свързал с мен. Кон мисли, че си струва да отидем дотам и да подушим наоколо.

— Къде се намира този Куоръм? Никога не съм чувала за такъв град.

— И аз не бях чувал, но Кон каза, че е разположен южно от Блайт, близо до границата с Аризона. А сега се приготви да чуеш нещо прелюбопитно. Оказва се, че Франки Миракъл е израснал в Куотссайт, Аризона — едва на няколко километра от Блайт — кажи-речи в една махала с Куоръм. Кон иска на отиване към Куоръм да се отбием в Пийчиз и да поговорим с Йона Матис.

— Кога трябва да стане това?

— Каза да тръгнем утре заран. Реших, че е редно да те предупредя, за да имаш време да си намислиш извинение, ако не ти се тръгва.

— Напротив, ще дойда. Една смяна на обстановката ще ми се отрази чудесно. Ами ти? Чувстваш ли се достатъчно силен, за да пътуваш?

— Най-разумно е да тръгнете само двамата. Аз ще изчакам да чуя заключението на доктора. Може да решат, че пак трябва да постъпя в болницата — ще ми бъде за трети път този месец. Адски досадна история.

— Нали се държиш?

— Е, не съм възхитен от перспективата, но май не разполагам с особено богат избор.

— Ще стискам палци всичко да мине добре.

— Ще ми бъде нужно — рече той, поколеба се за миг и додаде: — Може би тук не му е мястото да ти казвам, но се чудя дали знаеш, че съпругата на Кон се самоуби.

— Знаех, че се разболяла от рак, но Кон не ми каза нищо повече.

— Това му е болна тема. Не успя да си избие от главата мисълта, че е могъл да я спаси.

— Наистина ли е така?

— Разбира се, че не. Животът ме е научил, че човек е в състояние да спаси единствено себе си. Понякога сме лишени дори и от тази възможност. Както и да е, реших, че не е зле да ти кажа.

Той замислено се усмихна за нещо, което явно нямаше никаква връзка с мен. Загледах се в машинката, която скриптеше и полека поглъщаше военната му книжка.