Сю Графтън
Ж като жертва (26)

24

Десетина минути след като се върнах от пералнята, някой почука на вратата на стаята ми. Долепих око до шпионката — Фелиша Клифтън бе застанала отпред и гледаше към паркинга. Отворих вратата. Лицето, което се обърна към мен, бе бледо, с някак неопределени черти, без грим. Оказа се, че без изкуствените мигли и черния молив очите й са още по-хубави, макар че онзи ден изглеждаха по-големи и по-яркосини. Носеше джинси, фланела и маратонки на бос крак, сякаш се беше облякла набързо. Червената й коса бе опъната назад в рошава конска опашка.

— Каква приятна изненада. Влизай.

Тя пристъпи, залитна и протегна ръка, за да се задържи на крака. За миг помислих, че е пияна, но в следващата секунда осъзнах, че е в шок.

— Фелиша, какво се е случило? Нещо с Дундьото ли?

Кимна мълчаливо. Внимателно я отместих встрани и затворих вратата зад гърба й. Казах:

— Спокойно, в безопасност си. Всичко е наред. Успокой се.

Тя се строполи на стола пред бюрото и оброни глава между краката си, сякаш всеки момент щеше да припадне.

Такааа, разговорът не се очертаваше като особено приятен. Влязох в банята, намокрих кесията със студена вода, изстисках я и й я занесох. Тя я взе и я притисна до лицето си. Издаде звук, който сякаш бе наполовина въздишка, наполовина стон.

Приседнах в долния край на спалнята. Коленете ми почти докосваха нейните.

— Той добре ли е? — попитах, макар че поведението й говореше, че е мъртъв. Просто не можех да произнеса думата на глас — чаках тя да я каже.

— Обадиха се в седем сутринта. Мислят, че е той. Повикаха ме да го разпозная, но не мога.

— Какво се е случило?

— Не зная. Казаха да отида.

— Къде, в тукашното шерифство в центъра ли?

Кимна.

— Лоша работа. Изчезна преди няколко дни. Ако беше само ранен, нямаше да ме карат да ходя там, нали? Щяха да ми кажат къде е.

— Не можем да знаем със сигурност. В работата ли те потърсиха?

— Още не бях тръгнала от вкъщи. Започвам работа в осем. Пиех кафе по халат, когато звъннаха. Дори не помня как съм стигнала дотук. Помня, че се качих в колата, но не помня да съм карала.

— Ще отидем. Ще оставиш колата си отпред и ще тръгнем с моята. Само изчакай да си взема нещата. Междувременно, дишай.

Поех си дълбоко дъх и шумно го изпуснах, за да й покажа как да диша. Грабнах си якето и чантата, изведох я в коридора и хлопнах вратата. Тя не носеше чанта. Ръцете й трепереха толкова силно, че ключовете от колата, които държеше, дрънчаха като верига. Протегнах ръка и ги хванах, за да спрат да звънтят. Тя ме изгледа изненадано, а после се взря във връзката ключове, сякаш ги виждаше за първи път в живота си. Пъхна ги в джоба на дънките си. Отворих предната дясна врата, помогнах й да седне, заобиколих и се мушнах зад волана. Щом включих двигателя, преместих плъзгача на радиатора на последна степен. Денят не беше студен, но тя бе толкова напрегната, че щеше да се разтрепери. Седеше с приведени рамене, притиснала длани между коленете си. Приличаше на куче, което водят към ветеринарния кабинет.

Полицейското управление и шерифството се помещаваха в двуетажна тухлена сграда, която (като всичко останало в Куоръм) отстоеше на не повече от седем пресечки от мотела. Намерих място за паркиране на улицата, изскочих от колата и й помогнах да слезе. Щом стъпи на крака, Фелиша успя да се посъвземе. Знаех, че продължава да е в шок, но необходимостта да се движи й помогна да се вземе в ръце. В действителност, досега не беше чула лоши новини — смазваше я страхът от онова, което предстоеше.

Влязохме в сградата. Сложих я да седне на дървената скамейка в коридора, а аз отидох в канцеларията. Атмосферата беше спартанска — гише, бежови плочки по пода, сиви метални бюра, въртящи се столове и вездесъщите сиви кантонерки, произведени по държавна поръчка. Кабели и жици се спускаха иззад компютрите и се виеха покрай бюрата. По корковата дъска за съобщения бяха набодени куп бележки, паметни записки и официални писма, но не успях да различа буквите от мястото, на което стоях. По стените бяха окачени цветни снимки на областния шериф на Ривърсайд, на губернатора на Калифорния и на президента на САЩ.

Обясних на униформения заместник-шериф зад гишето коя е Фелиша и какво ни е довело тук. Той ме насочи към някой си детектив Ласитър, който излезе от вътрешната стая, за да поговори с мен. Наближаваше четирийсетте, бе гладко избръснат, спретнат, с преждевременно посивяла коса. Носеше цивилни дрехи; под тъмносивото му спортно сако се виждаше кобура с втъкнат в него пистолет. Той тихо и подробно ми предостави информацията, която бяха получили:

— Обади се някаква жена, която живее близо до 78-ма магистрала, на шест километра след Хейзълууд Спрингс в посока насам. Запозната ли сте с местността?

— Да, минавала съм през този участък от пътя.

— В хълмовете около къщата й се навъртали койоти и затова пускала кучето си на двора, само ако и тя е около него, за да го наглежда. Вчера боклукчиите оставили портата открехната и то избягало навън. Цяла нощ го нямало, а когато се прибрало, влачело едър кокал. Оказало се, че това е ръка. Заместник-шерифът си спомнил сигнала за изчезването на Седрик, подаден от Фелиша. Повечето го познаваме, но процедурата изисква и някой близък да го погледне.

— Виждала съм го само веднъж и не съм сигурна, че ще го позная само по ръката му. Освен ако не е онази с татуировките — добавих и пред очите ми изникна лявата ръка на Дундьото, която бях разгледала с интерес при нашата първа и последна среща в областния затвор на Санта Тереза. Спомних си едрогърдата жена с дългите, развети къдрици, паяжината, черепа със сомбрерото и половия акт, който бе изобразен толкова откровено порнографски, че мястото му бе по-скоро върху задника на Дундьото.

— През 1981 година го задържахме за углавно престъпление — кражба на превозно средство. Тогава му изготвихме досие със снимка, което съдържа и описание на татуировките му. Съвпадат.

— Не може ли да снемете отпечатъци от ръката и да ги сравните?

— Повечето пръсти са наръфани, но ще се опитаме да направим това в момента, в който от съдебна медицина приключат с изследванията си.

— Къде е останалата част от трупа му?

— Точно там е работата — изобщо не знаем.

Изгледах го замислено и примигнах, поразена от идеята, която изплува в ума ми:

— Мисля, че знам къде е.

Странно нещо е интуицията. След подобно внезапно прозрение човек понякога се връща назад във времето и успява да проследи траекторията на мисли, впечатления и случайни хрумвания, които неусетно са се насложили в пасивната му памет, за да избухнат като фойерверк в даден момент. В други случаи интуицията е чисто и просто ненадейна информация, която изниква в съзнанието ни без всякаква обозрима причина. Спомних си пърхащия звук, издаван от ветреещия се найлон; спомних си койота, който лениво късаше месо от трупа на скорошната си плячка — така си помислих тогава.

— Мисля, че е в Тъли-Бел. Койотите разкъсват трупа му от няколко дни.

 

 

Паркирах колата от наветрената страна на изоставения комплекс. Двете с Фелиша проседяхме в нея поне час. Мирисът на разлагаща се плът вече бе ясно доловим, остър като миризма на скункс. Чакахме съдебният лекар да изследва останките. Койотите явно са надушили миризмата на кръв още в първите няколко часа, защото инспекторите казаха, че лицето му е обезобразено. Сякаш този факт около смъртта му потресе и най-закоравелите сред присъстващите на огледа. Пререканията на Дундьото със закона се случвали толкова начесто, че между него и повечето заместник-шерифи се бе зародила своеобразна близост. Вярно, беше отрепка, но в него нямаше и капчица злоба или поквара. Просто бе човек, комуто животът по ръба на закона бе по-присърце от добродетелните усилия.

Накрая детектив Ласитър се приближи до колата и попита Фелиша дали иска да види тялото.

— Не е в добър вид, но по закон ви се полага да го разпознаете, за да се убедите, че е брат ви.

Тя ме погледна:

— Ти иди. Нямам сили да гледам, ако е толкова страшно.

Беше.

Убиецът оставил трупа на Дундьото в плитка яма зад същата постройка, из която обикалях преди ден-два, покрил го с парче матов полиетилен и затиснал краищата му с камъни. Дори и сега, докато крачех към мястото редом с детектив Ласитър, дочувах пришляпващия звук на крайчеца му, развяван от вятъра.

— Откъде е взето парчето найлон? — попитах.

— Било е заковано на касата на една от вратите в задната част на това крило. Около габърчетата по рамката са останали да висят остатъци от отпрания полиетилен.

Погледнах към трупа, за да се убедя, че е Дундьото. Той беше, без съмнение. Смъртта бе настъпила вследствие на дълбока черепна травма: многобройни удари в областта на главата, които бяха разцепили черепа му. Половината му мозък бе оголен.

— Намерихте ли оръжието, с което е извършено убийството?

— В момента го търсим.

На този ранен етап не можеха да кажат колко време е изминало от момента на смъртта му. Съдебният лекар щеше да излезе със становище след аутопсията му. Фелиша го бе видяла за последен път в петък вечерта между 9:30 и 10:00 часа, когато изключила телевизора и отишла да си легне. Не бе изключено да е убит още същата нощ, при все че не ставаше ясно как е стигнал до Тъли-Бел. Най-вероятно бе убиецът му да е отишъл в Креозот и Дундьото да се е качил в колата му. Доверявал му се е, иначе не би се съгласил да тръгне с него. Запитах се след колко време са пристигнали койотите — представих си ги как прииждат с наточени вилици и ножове, с лигавници под острите си, космати брадички, а ястребите и враните, лисиците и рисовете търпеливо изчакват.

Бяха отцепили района и допускаха до местопрестъплението единствено полицейските служители, които имаха работа там, за да може следите да останат непокътнати. Пикапът на отдела по съдебна медицина бе паркиран наблизо. Детектив Ласитър бе организирал заместник-шерифите и в момента те проверяха околността през сито — търсеха още кости и части от тялото, а също и оръжието и всякакви евентуални улики, оставени от убиеца. Заместник-шериф Чилтън, с когото се познавах от онзи първи ден в къщата на Макфий, бе сред хората, претърсващи местността. Двете с Фелиша седяхме в колата на Долан. Строго погледнато, присъствието й не бе необходимо и подозирах, че детективът би предпочел да я отведа у тях. Преди час-два, докато чакахме в полицията, изпратиха в Тъли-Бел екип, който да провери дали догадката ми е правилна. Свързаха се с шерифа и съобщиха, че са намерили трупа на Дундьото. Тогава спестиха на Фелиша подробностите, ограничавайки се с лаконично уверение, че са открили брат й, но че нещата не са добри. Тя настоя да дойде с мен. Вече нищо не можеше да го спаси, но тя продължаваше да бди над него.

Наблюдавах полицейските действия, сякаш следях повторение на гледан филм. Някои подробности бяха леко изменени, но сюжетът си беше все същият. Сърцето ми се късаше. Опитвах се да не мисля за койотите и за двете ми посещения в Тъли-Бел. Убедена бях, че още тогава е бил мъртъв. Не бих могла да спася живота му, но можех да опазя поне тялото му от последвалото кърваво угощение. Фактът, че Дундьото бе убит на това място, усилваше подозрението ми, че и Чарийз е била убита в недовършения комплекс.

Точно в два следобед детектив Ласитър прекоси широката неасфалтирана площадка за паркиране и се отправи към нас. Слязох от колата и го пресрещнах по средата на паркинга.

— Готвят се да пренесат трупа в съдебна медицина. Кажи на Фелиша, че може да се обади на погребалната агенция в Куоръм. Щом приключим с аутопсията, ще им предадем тялото, освен ако тя не предпочита да организира нещата по друг начин. Ако искаш, питай я дали желае да се обадим на някой пастор.

— Добре. Ще я попитам.

— Ти дойде със Стейси Олифант, нали?

— Да. Двамата с лейтенант Долан потеглиха към Санта Тереза. Бяхме се разбрали да ги последвам, но при новите обстоятелства ще се наложи да остана тук.

— Ще работим по версията, че двете убийства са свързани, освен ако не установим категорична липса на връзка. Предполагам, че от Санта Тереза ще поискат да изпратят един-двама души от тамошното управление.

— Положително — рекох.

Разказах му накратко какво ни доведе в Куоръм и какво научихме тук. Тъй като Стейси също ги бе запознал с фактите, му преразказах събитията съвсем сбито, навлизайки в подробности само когато стигнех до нещо, което бе ново за него. Тъй като Франки Миракъл бе основният заподозрян, рекох:

— Двамата с лейтенант Долан се отбихме в Пийчиз при бившата му съпруга, докато прекосявахме пустинята, пътувайки насам. Името й е Йона Матис.

— Да, познавам я. Двете с племенницата ми принадлежат към една и съща църква — поясни той, — или поне навремето принадлежаха.

— Така. Майка й каза, че Йона отишла при Франки в Санта Тереза в момента, в който ние сме си тръгнали. Мисля, че Франки е дошъл насам с нея, но това е само предположение. Тя твърди, че в петък вечер бил на работа в Санта Тереза.

— Не е трудно да проверим. Знаеш ли за коя компания работи?

— Лично аз не, но Стейси и Долан със сигурност ще знаят. Ако искаш, поразпитай и Йона. Тя звъннала на Дундьото в четвъртък вечерта и, по думите на Фелиша, била ужасно вбесена. — Тук се отплеснах и му обясних, че според нея Дундьото се е споразумял с мен да му издействам предсрочно освобождаване, ако в замяна натопи Франки, а после продължих. — Фелиша не знае дали брат й е излязъл от вкъщи в петък през нощта или в събота рано сутринта. Спомни си, че преди обаждането на Йона звъннал още някой, но няма представа кой е бил, защото лично Дундьото вдигнал слушалката.

— Ще си поговоря с Йона скоро… може би още днес. Къде мога да те намеря?

Казах му в кой мотел съм отседнала.

— Ще се обадя на Стейси и Долан в момента, в който се върна в мотела. Вестта за убийството на Дундьото ще ги смае. И тримата бяхме убедени, че или е убил Чарийз собственоръчно, или знае кой е извършителят. Вече е ясно, че някой го е убил, за да му запуши устата.

— Това е присъщият риск на всяко съучастие в убийство — отбеляза Ласитър. — Междувременно звънни, ако научиш нещо ново.

Закарах Фелиша обратно в мотела. Тя бе притихнала. Беше отметнала главата си назад и седеше неподвижно, с полузатворени очи. В ръката си държеше книжна кърпичка и току попиваше ъгълчетата на очите си с нея. Клепачите й бяха подути, по лицето й бяха избили червени петна, а червената й коса бе изгубила блясъка си, сякаш посърнала от скръб. Фелиша плачеше беззвучно. Сега, когато вече бе научила най-лошото, реакцията й беше някак пасивна, изпълнена със смирено усещане за обреченост, което навярно бе таила с години в очакване на трагедията.

Накрая не се стърпях и наруших мълчанието:

— Дано намериш утеха в мисълта, че хората наистина го обичаха.

Тя извърна лице към мен и се усмихна безжизнено:

— Мислиш ли? Дано да си права. Такова жалко съществуване: прекара повече години зад решетките, отколкото на свобода. Чудя се дали животът изобщо има смисъл.

— Отдавна се отказах да търся отговора на този въпрос. Просто не бива да виниш себе си.

— В известен смисъл съм виновна. Винаги ще мисля, че не успях да го възпитам добре. Проблемът е, че не мога да преценя прекалено строга ли бях, или недостатъчно строга?

— Дундьото сам е направил избора си — ти не си отговорна за това.

— Знаеш ли какво? Пет пари не давам какво е вършил. За мен той беше свестен човек. Крънкаше ми пари, но никога не е посегнал да открадне от мен, разбираш ли? Той беше малкото ми братче и аз го обичах.

— Зная. Към коя църква принадлежиш? Ако искаш, ще се обадя да им съобщя.

— Не е нужно — в сбутано градче като нашето, вестта вече се е разчула навсякъде. Докато стигнем, свещеникът вече ще ме чака пред нас. Само се моля да не се срина. Толкова ми е тежко.

Когато пристигнахме в мотела, паркирах и слязохме. Прегърнах я и тя ме притисна за кратко. Когато се отдръпна, очите й бяха пълни със сълзи. Избърса носа си с кърпичката.

— Не бъди толкова мила. Така се чувствам още по-зле — каза тя.

— Чувстваш ли се в състояние да шофираш?

— Ще се справя.

— Утре ще ти звънна.

— Благодаря ти, бих се радвала.

Влязох в стаята си. Камериерката беше идвала да почисти — хавлиите бяха сменени, а покривката на леглото ми бе изпъната идеално. Протегнах се и взех телефона, който бе поставен върху нощното шкафче, до книгата ми. Постът на Стейси беше закрит. Не успях да сдържа усмивката си. Тъй като беше убеден, че умира, бе предпочел да си спести разходите за консумативи. Набрах номера на Долан и оставих съобщение — помолих някой от двамата да ми звънне веднага щом се приберат. Вече минаваше три часа и дори и да бяха спрели да обядват, до час трябваше да пристигнат в Санта Тереза. Не смеех да изляза от стаята, за да не пропусна обаждането им. Опитах се да почета, но мисълта ми непрестанно бягаше към смъртта на Дундьото. Размислих се за разговора си с Йона Матис и се зачудих откъде й бе хрумнала нелепата идея, че съм се споразумяла с него да го измъкна от затвора. Надявах се тази нейна заблуда да не е допринесла за смъртта му. В противен случай носех определена отговорност за сполетялото го отмъщение. Прилоша ми от тази мисъл.

Свалих си обувките, отметнах одеялото и кувертюрата и се пъхнах в леглото. Пак взех книжката и почетох малко, за да се разсея. Затоплих се. Стаята беше тиха. Усетих, че потъвам в дрямка. Когато телефонът звънна, скочих и грабнах слушалката с разтуптяно сърце. Притокът на адреналин намаля. Обаждаше се Долан.

Седнах в леглото, свалих краката си на пода, разтърках очи и сподавих прозявката си:

— Как мина пътуването? Гласът ти е уморен.

— Не съм в най-блестящата си форма — каза той. — Стейси ме остави у дома преди половин час и отиде в шерифството да говори с Мандъл. На връщане смята да се отбие у тях и да си събере вещите. След това вероятно ще решим къде да вечеряме.

— При теб ли ще се настани?

— Само временно. Нали знаеш, че изпусна срока за плащане на наема и до края на месеца трябва да се изнесе. Беше сигурен, че дотогава ще е на два метра под земята, но боговете му изиграха хубавичка шега. Попитах го дали иска да остане тук, докато си намери квартира. Ще ми бъде приятно да си правим компания.

— Радвам се. Чудесно решение и за двама ви, стига да не се карате непрекъснато.

Долан се засмя чистосърдечно:

— Ние не се караме, а спорим. А при теб какво ново? Малко ни е криво, че те оставихме да удържаш фронта сам-сама. Умираш ли от скука?

— Далеч си от истината — казах и му съобщих за смъртта на Дундьото.

Заехме се да обсъждаме подробностите. Тъкмо анализирахме причините за тези нови събития, когато Долан рече:

— Стой така. Стейси тъкмо влиза. Искам лично да му разкажеш.

Той затули слушалката с ръка, за да ми спести нов преразказ на случилото се. Разговорът между двамата бе приглушен, но въпреки това ясно чух възклицанията на Стейси.

Той взе слушалката от Долан:

— Никога вече няма да те оставям сама. Какво, по дяволите, става там?

— Зная толкова, колкото и ти.

Той също ме засипа с въпроси за Дундьото, след което поговорихме за Франки. Каза, че ще се постараят да го издирят и да проверят дали разполага с алиби за времето от петък сутринта досега.

— Тук имаме добри новини. Стоматологичната диаграма на Чарийз съвпада с тази на Джейн Доу, така че поне това изчистихме. От лабораторията са почти сто процента сигурни, че космите от багажника също са нейни. Сега остава да открием на кого принадлежи вторият комплект отпечатъци и пак влизаме в играта. Семейство Макфий явиха ли се в полицията, за да им снемат отпечатъците?

— Предполагам, че да. Утре сутринта ще проверя за всеки случай — казах. — Кога смяташ да тръгнеш насам?

— В първата свободна минута. Ще потегля обратно към Куоръм в момента, в който си оправя нещата тук.

Чух Долан да боботи нещо зад гърба му.

Стейси каза:

— Добре де, добре. Долан си е забравил пистолета в багажника на колата. Моли да провериш дали още е там.

— Не съм имала повод да отварям багажника, но при първия удобен случай ще проверя. Какво да правя с него?

Долан каза нещо на Стейси.

— Каза каквото и да правиш, да му го върнеш невредим в момента, в който си дойдеш тук.

— Разбира се.

Долан пак избоботи нещо, което не разбрах.

— Чакай малко — рече ми Стейси и се обърна към него. — Гръм и мълнии! Спри да ми дуднеш на главата, докато говоря с нея!

Долан отново промърмори нещо.

— Бабината ти трънкина. Не си познал — отговори му Стейси и пак продължи в слушалката: — Този човек направо ще ме довърши. Убеждава ме, че щял да се справи чудесно и сам, но това са абсолютни глупости. Ще изчака да завия зад ъгъла и ще отърчи да си купи пакет цигари. Трябва да го въдворят.

Някъде отзад се тресна врата.

— Чувствата ни са взаимни, момченце! — изкрещя Стейси. — Както и да е, ще ти звънна преди да тръгна оттук, за да отидеш да ми запазиш стая на рецепцията.

След като приключихме разговора, набрах номера на Хенри. Включи се телефонният му секретар. Оставих му съобщение — казах му, че ми липсва и че по-късно отново ще опитам да се свържа с него. Почетох още около час и после си поръчах пица. Не бях въодушевена от мисълта да вечерям навън. По принцип обичам да ходя на ресторант сама, но сега, когато Стейси и Долан си бяха тръгнали, ми беше някак чоглаво. Убийството на Дундьото ме бе разтърсило. Едно е да се ровиш в престъпление, случило се преди осемнайсет години — каквито и да са били мотивите за него, времето неизбежно охлажда страстите. Животът бе продължил. Убиецът бе успял да покоси жертвата си, при това безнаказано. Бях убедена, че няма причина да убива отново, но смъртта на Дундьото напълно ме опроверга. Залогът беше все така висок. През изминалите години някой се е наслаждавал на живот, изграден върху лъжа. Изведнъж се появяваме ние, разбутваме нещата и застрашаваме безоблачното му съществуване.

Изядох пицата и метнах кутията в кошчето. Изгледах два епизода от комедийни сериали с дразнещ записан смях. Към девет часа ме налегна скуката и реших, че нищо не ми пречи да поработя. Освен че бе удобен, систематичният начин, по който записвах наблюденията си на картончетата, винаги ми въздействаше успокояващо. Седнах пред бюрото и издърпах чекмеджето.

Нещата ми бяха разместени.

Втренчих се с изумление, а после погледът ми обходи стаята. Чудех се дали е влизано. Не дали. Чудех се кой е влизал и е бърникал в чекмеджето. Ако си спомнях правилно, за последен път си водих записки в събота следобед. Двамата със Стейси ходихме в Креозот и на връщане се отбихме в Тъли-Бел. Когато се прибрахме в мотела, решихме да си дадем почивка. Чух се по телефона с Бети Пъкет от „Локаби“, а после се изкъпах, облякох се и започнах да нахвърлям късчетата информация — събития, въпроси, разговори. Когато привърших, намотах един ластик около картончетата и ги хвърлих в чекмеджето, върху полицейското досие. Сега лежаха отдолу, под папката. Промяната бе дребна, но съвсем ясно си спомнях къде съм ги оставила.

Взех една химикалка и повдигнах с нея ъгъла на папката, за да измъкна тестето картончета изпод нея. Придържах го с два пръста в краищата, докато свалях ластика. Бях оставила най-горното картонче обърнато, за да си напомня, че трябва да поговоря отново с Медора Сандърс. Сега то бе поставено с изписаната страна нагоре, като останалите.

Някой е влизал тук. Някой е пипал папката с досието и е чел записките ми.

Скочих внезапно, сякаш по седалката на стола протече електричество. Обиколих стаята, взирайки се внимателно във всяко ъгълче. Раницата ми и албумът със семейните снимки си стояха недокоснати в гардероба. Нищо не беше пипано, нищо, освен съдържанието на чекмеджето. Да не би камериерката да е подреждала? Дори и така да е, за какво й е да чете бележките ми? Онази, която се бях опитала да заговоря, дори не знаеше английски. Може да има и друга чистачка. Вероятно работеха на смени. Нищо чудно тази, която е разтребвала днес, да е полюбопитствала и да е потършувала тук-там, въобразявайки си, че няма да усетя. Това обяснение ми звучеше недостоверно, но друго не ми идваше наум.

Отново стегнах картончетата с ластика и ги оставих на мястото им. Бутнах чекмеджето с помощта на химикалката. Надали някой би допуснал, че ще си спомням толкова ясно как съм оставила нещата си. Ако не е била камериерката, как са успели да проникнат в стаята ми? Вратата постоянно бе заключена. Отидох в банята, изтеглих една салфетка от кутията и с нея превъртях топката на бравата. Разгледах външната страна на вратата, пластинката около ключалката, езичето и касата — нямаше драскотини, вдлъбнатини, нащърбвания; никакви следи от взлом. Прозорците бяха плътно затворени и също не личеше да са били насилвани.

От друга страна, може да са проникнали съвсем лесно. Докато чистеше миналата събота, камериерката бе подпряла вратата на стаята ми с купчината чаршафи за смяна. Беше се затворила в банята, радиото гърмеше, а тя преспокойно си търкаше тоалетната и мивката. Всеки би могъл да се шмугне и да претърси бюрото — то бе непосредствено до вратата на стаята. Не е разполагал с достатъчно време, за да прочете досието на разследването, но картончетата бяха по-важни. Те отразяваха всичко, което знаех и всичко, което ми се струваше важно. Преглеждайки записките ми, неканеният гост е успял да се ориентира къде съм ходила, с кого съм разговаряла, какво възнамерявам да предприема занапред. Предимството да знае следващия ми ход бе повече от ясно. Можеше да се намеси, преди да успея да получа търсената информация.

Затворих вратата и се върнах при бюрото. Разгледах картончетата. Най-отгоре бе поставено това с името на Медора. Не мислех, че знае нещо повече от онова, което вече ми бе казала, но реших, че е разумно да се отбия у тях. За момент се зачудих дали да не звънна на детектив Ласитър или на някой друг в местното шерифство, но какво можех да им обясня? Че картончетата ми са преместени с два сантиметра по-встрани? Шок и ужас! Надали щяха да се втурнат към мотела с включени сирени да ръсят прах за отпечатъци. В най-добрия случай биха изказали същото предположение, до което достигнах и аз — че чистачката е отворила и затворила чекмеджето, докато е чистела стаята ми. Голям праз. Освен че вещите ми бяха поразместени (тук би се наложило да приемат думите ми за чиста монета), нямаше никакви следи от чуждо присъствие. Не бяха обърнали стаята ми наопаки, нищо не бе изчезнало — с други думи, от тяхна гледна точка не можеше да става и дума за престъпление.

Грабнах чантата си и коженото яке и вече посягах да отворя вратата, когато ми хрумна нещо. Отидох до гардероба, взех си албума със семейните снимки, после бръкнах в бюрото и извадих папката и картончетата. Стиснах ги под мишница, излязох и превъртях ключа два пъти. Заключих скъпоценностите си в багажника на шевролета и потеглих към къщата на Медора. Мисълта за Долановия „Смит енд Уесън“ в багажника ми вдъхваше кураж.