Сю Графтън
Ж като жертва (11)

9

Тъй като Стейси пак беше в болницата — за втори път през последните пет дни — реших аз да поема разговора с Лоренцо Рикмън, предвиден за понеделник. Долан също предложи да се срещне с него, но знаех, че иска да бъде до Стейси, когато лекарите отидат да му съобщят резултатите от последните изследвания. Срещата ми с Рикмън се оказа кратка и безрезултатна. Застанахме насред работното хале на сервиза за вносни автомобили, което миришеше на бензинови пари, на моторно масло и на неупотребявани гуми. Подът, скамейките и всички тезгяхи бяха отрупани с купища инструменти, части, наръчници, почернели автомобилни свещи, спукани цилиндри, клапани, ремъци, валове, алтернатори и катализатори.

Рикмън наближаваше четиридесетте; лицето му беше ъгловато, а тънкият му врат сякаш щеше да се скърши под тежестта на главата му. Тъмната му коса бе почнала да оредява — беше заресал към челото си няколко кичура, образуващи рехав бретон. Долната част на лицето му бе обточена от къса брада, която той замислено поглаждаше с омазнените си, черни пръсти. Помислих си, че работните му дрехи се различават от униформата, която е носел в затвора, единствено по избродираното име над левия джоб на ризата му. Постара се да демонстрира пресилено желание да ми услужи, но заяви, че изобщо не помни да е бил в една килия с Франки Миракъл.

Поклати глава със съжаление:

— Не мога да ви помогна. Името не ми говори нищо. Престоях в ареста само една нощ. Рано на другата сутрин един приятел ми плати гаранцията, но преди това ме накара да се закълна, че ще се запиша в асоциацията на анонимните алкохолици. Оттогава съм трезвеник — е, кажи-речи — пусна той бегла усмивка и приглади косата си напред. — От време на време пак си имам вземане-даване със закона, но поне не са ме хванали пиян — това беше условието, за да ме освободят. В момента ходя на сбирките им по пет-шест пъти в седмицата. Не че ми харесва да се мотам около тия позьори, дето само димят и се наливат с кафета, но определено предпочитам това пред затвора — каза той и пъхна ръце в задните джобове на панталона си, поколеба се и ги скръсти отпред, но явно и това не му хареса и отново вдигна ръка към брадата си, поглаждайки я с палец.

— А останалите хора в предварителния арест? Спомняте ли си нещичко за тях?

— Тц. Съжалявам. Бях само на осемнайсет, а и вечерта, когато ме заключиха бях пиян и надрусан като мотика. За втори или за трети път ми се губеше всичко… май за трети. И при сериен убиец като Чарли Мансън да бяха ме тикнали, грам нямаше да си спомням.

За да го подтикна да проговори му казах, че имаме свидетел, който бил в ареста през същата нощ и е потвърдил пред мен, че Франки се хвалел на всеослушание как претрепал някаква жена. Никакъв ответ. Подадох му плика със снимки, а той ги прехвърли набързо, поклати глава и ми ги върна с краткия коментар:

— Ама че сбирщина от мутри.

Пъхнах ги обратно в чантата си и се обърнах към него:

— Зная, че не ми е работа, но все пак ще ви попитам — за какво ви дадоха ефективна присъда?

Пръстите му замряха, а после подръпнаха снопче косми под брадичката му.

— Защо питате?

— Без причина — просто съм любопитна.

— Бих предпочел да не ви казвам.

— А, разбирам. Съжалявам. Естествено, това си е ваша работа. Не исках да ви притесня — подадох му картичката си и изрецитирах стандартните реплики — Благодаря ви за отделеното време. Ако се сетите за нещо, моля да се обадите.

— Да, разбира се.

— Ще ми позволите ли да ви задам още един въпрос? Мислите ли, че никога вече няма да ви вкарат пак вътре?

Той се позамисли, а после каза с лека усмивка:

— Съмнявам се.

По обратния път се отбих в болницата. Стейси пак беше настанен в онкологията, в друга самостоятелна стая по-надолу по същия коридор. Надникнах вътре, но леглото му беше празно. Панорамният прозорец гледаше към океана, ширнал се на около три километра оттук, зад рунтавите корони на дърветата. Тук-таме сред гъстото море от зеленина надничаше по някой керемиден покрив. Стаята бе достатъчно просторна, за да побере голяма кръгла маса и четири кресла. На едно от тях се беше настанил Долан и разглеждаше опърпано автомобилно списание.

— Здравей. Къде е Стейс?

— Долу на рентгена. След малко ще го качат.

— Как е?

— Засега не се знае. Какво каза Рикмън?

— Почти нищо, за съжаление — казах аз и му предадох разговора. — Смятам, че трябва да го отпишем. Като че ли същото важи и за Дундьото. Той е тъп и потаен — най-неприятното съчетание. Какво ще правим оттук насетне?

Долан остави списанието на масата. Беше облечен в тъмносин анорак, а на главата си беше нахлупил бейзболна шапка на „Доджърс“.

— Стейси не успя да се обади на Джо Мандъл — нали смяташе да го помоли да ни осигури достъп до вещите на Джейн Доу. Ще му звънне при първа възможност. Междувременно ни хрумна, че може да звъннеш на онзи Си Кей Вогел, когото Арне спомена. Ще му намериш номера, като звъннеш на справки и…

— Долан, с това си изкарвам хляба.

— Да, права си. Извинявай.

— Ще сляза във фоайето да потърся телефон. Да ти взема ли нещо?

— Не ми се вярва да продават „Кемъл“ в магазина за сувенири.

— И на мен не ми се вярва — отправих се към вратата и спрях на прага. — За какво е бил осъден Рикмън?

Лейтенант Долан пак взе списанието и облиза показалеца си. Прелисти страницата, разглеждайки прехласнато рекламата за някаква бензинова добавка, на която бе изтипосана задължителната русокоса хубавица по оскъден бански.

— Чакай да си спомня. За подтикване към хомосексуални действия, разврат, орален акт и самозадоволяване пред дете. Чудя се как не са го пречукали в затвора. По принцип момчетата там не понасят подобни изроди.

Божичко, а аз си мислех, че е задигнал портмонето на някоя баба.

Взех асансьора до долу и се залутах през лабиринта от коридори, водещи до фоайето. Под навеса, простиращ се от централния вход до рампата за носилки, бяха строени няколко телефонни будки. Зазяпах се в една родилка — младичка медицинска сестра й помогна да стане от количката и да се прекачи в очакващата я кола. Не успях да видя лицето на бебето, но вързопът в ръцете на майката бе не по-голям от самун хляб. Затършувах по дъното на чантата си и насъбрах шепа монети. Ломпок и Санта Тереза бяха с един и същ телефонен код, така че разговорът щеше да ми излезе евтино. Набрах справки и се загледах в младия татко, който намести в багажника на пикапа кошниците с цветя и натика между тях сноп розови и сребристи балони, пълни с хелий.

Записах си номера на Си Кей Вогел, а после го набрах. Той вдигна слушалката и се представих. Съдейки по гласа му прецених, че е над осемдесетгодишен и явно съм го разбудила от следобедната му дрямка. Казах:

— Извинявам се за безпокойството.

— А, не, не се притеснявайте. Арне ми звънна в петък да ме предупреди, че някой от вас щял да ме потърси. Искате да ви кажа за бусчето, което видях, нали така?

— Да, господине, за това се обаждам.

— Право да си кажа, навремето си затраях. Зет ми работеше в шерифството, Мелвин Галоуей, беше женен за сестра ми. Спомина се. Двамата хич не се разбирахме. Проклет всезнайко. Във всяка работа си вреше носа и все той да излезе прав. Едвам го изтрайвах. Може да не звучи по християнски, ама това е истината. На два пъти го подсещах за тоя бус, но той не ми обърна внимание — ако почна, вика, да се водя по акъла на разни аматьори, няма да ми остане време да си върша работата. Не че вършеше много работа… тъй де, да си кажем правичката. През живота си не съм срещал по-голям хайлазин от него. Та след време си рекох, да върви на майната си, каквото можах, направих. Навремето се впечатлих не толкоз от бусчето на хипитата, колкото от онзи, другия автомобил — лъскав, червен кабриолет с аризонска регистрация.

— Арне спомена червената кола, но аз останах с впечатлението, че бусът ви се е сторил по-подозрителен. Явно съм сбъркала?

— Не, госпожо. Бусчето забелязах зарад украсите — знаци на мира и други такива работи. Нашарили го бяха като за панаир. Бяха го паркирали в разклонението на пътя, когато го мернах първия път.

— Да, познавам мястото.

— Докато другият автомобил ми направи впечатление, защото по-късно прочетох във вестника, че намерили крадена кола, която отговаряше на описанието.

— Помните ли марката?

— Не, но на три пъти видях таз кола. Първия път близо до кариерата, малко по-надолу по пътя, а втория път — долу в града. Бях тръгнал към доктора да ми оперира една киста и гледам, камионът на аварийната служба я изтегля от дерето, цялата смачкана на хармоника. Изглеждаше така, сякаш са й отпуснали ръчната спирачка и са я засилили надолу по хълма право в храсталака. Сигурно беше уцелила бая дървета по пътя надолу — беше станала дармадан. Цяла седмица не я забелязали, но накрая шерифът звъннал на момчето, което ми оправяше колата и го помолил да я изтегли от пропастта. Ден подир това отидох да ми поправи карбуратора и гледам, закарали я в работилницата му. Това беше третият път. Оттогава не съм я виждал.

— Някой спомена, че била крадена. Първия път забелязахте ли хора в купето?

— Не, госпожо. Беше оставена на крайчеца на платното, точно преди отклонението за имота на баба ви. Гюрукът свален, слънцето напича онез хубави седалки от черна кожа. Докато подминавах, намалих — викам си, да не би някой да е закъсал и да е тръгнал да дири помощ. Обаче не видях да е оставил бележка на предното стъкло и си продължих по пътя. По-късно се върнах, но колата я нямаше.

— Съобщихте ли на Мелвин за това?

— Казах на Мадж, а тя му предала, но така и не чух нищо повече. Не исках да натрапвам наблюденията си на човек, който не желаеше да чуе и дума. Той пак щеше да ме прати по дяволите. Проблемът с Мелвин беше, че се вслушваше само в собствените си думи. Такъв си беше — ако не знае нещо, ще си го измисли, но по гръб не пада. Ако го домързеше да свърши някаква работа, лъжеше, че вече я е свършил. Все се измъкваше. Ти по човешки го питаш нещо, а той вземе че се обиди, сякаш си го обвинил в небрежност.

— Май е бил доста опак човек.

— И още как. Тя и Мадж не падаше по-долу.

— Е, благодаря ви за информацията. Ще предам разговора ни на колегите и те ще преценят дали да тръгнем по тази следа — рекох, но вътрешно още изживявах факта, че беше споменал „баба ми“. Никога не съм мислила за Гранд по този начин. Значи имам баба. Ама че странно звучи.

В този момент той подхвърли, сякаш четеше мислите ми:

— На времето познавах майка ви.

— Наистина ли?

— Да, госпожо. Нали знаете, че Арне Йохансон бил на седемнайсет, когато се цанил на работа в семейство Кинзи? И той беше лапнал по нея, но Рита не му обръщаше внимание. Тъкмо се утешаваше, че сигурно е много стар за нея и тя взе, че се омъжи за татко ви, а двамата с него са набори. Арне място не можа да си намери от яд, така да знаете. Викам му, не ставай смешен. Първо на първо, тя никога не би се залюбила с кравар и второ на второ, по-скоро би умряла, отколкото да остане в имението. Дива беше, дума да няма, но и хубава като картинка. Все нещо не й даваше мира. Би се хванала с всекиго, само и само да се измъкне от ранчото.

— Поласкана съм — изрекох аз, но в действителност си мислех, че за първи път научавах нещо конкретно за майка си. Старецът бе очертал с няколко небрежни щриха цялата история на живота й. Братовчедките ми Лиза и Таша говореха за нея като за икона. Бяха я обградили с ореола на семейна легенда, превръщайки я в символ на някаква митологична борба за надмощие с Гранд. — Чух, че двете с баба ми не се разбирали.

— Ох, двечките бяха като куче и котка. Рита беше радостта и гордостта на Корнилия. Малко ми беше жал за нея…

— За майка ми ли?

— Не, за баба ви. Тя все твърдеше, че няма любимка сред петте момичета, но Рита й беше първородната и Корнилия душата си даваше за нея. Предполагам, че знаете какво се случи.

— Хм, да, разправяли са ми навремето — смотолевих аз. Кой знае защо, хората ти разказват клюките с по-голяма охота, ако мислят, че вече си ги чувал.

— Когато се омъжи за Бъртън Кинзи, Корнилия беше на седемнайсет, точно наполовина на неговата възраст. Донякъде и по таз причина не искаше Рита да се задоми млада. Три пъти едно след друго помята — все момчета, нито едно не можа да износи докрай. Рита беше първото й бебе, което оцеля. Всичките й мъжки рожби бяха мъртвородени, само момичетата останаха.

— Каква е била причината за това?

— Май докторите така и не можаха да разберат. В онез години медицината беше въпрос на налучкване и на късмет. Хората мряха от диабет, преди да открият инсулина през 23-та година. И от анемия умираха, преди да почнат да ги лекуват с черен дроб през 34-та. Само като си помисли човек — ядеш дроб и се оправяш. Ама ние забравяме тез неща — колко бяхме невежи и колко много научихме — рече той и поспря, за да прочисти гърлото си. — Ще извинявате, че се разприказвах толкова. Човек като остарее, полека-лека губи хората, на които да разказва историите си. Обадете ми се, ако оназ, червената кола се окаже от значение. Ще ми се да се посмея за сметка на Мелвин след всичките изминали години.

— Благодаря ви за отделеното време. Ще ви се обадя.

Закачих слушалката на вилката и се запътих към асансьора. Вратите се отвориха на етажа на Стейси и тъкмо стъпих на пътеката, когато видях Долан да излиза от стаята му. Той седна на канапето под прозореца. Вероятно не беше поставено там за чакащи близки, но предположих, че приятелите и роднините често сядат на него, за да съберат мислите си. Кон ме забеляза и се изправи.

— Не ставай — казах. — Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш да изчакаш Стейс?

Долан пак се отпусна на канапето:

— Докторите дойдоха. Онколог, радиолог и още някакъв специалист, когото не представиха.

— Какво става?

— И аз се чудя. И тримата изглеждаха много важни, така че новините със сигурност не са добри. Как мина телефонният разговор? Говори ли с Вогел? — попита той и се отмести, за да ми направи място до себе си. — Заповядай, седни.

Приседнах на страничната облегалка и подпрях ръка на гърба на канапето:

— Като начало, за сетен път се убедих, че светът е малък — оказа се, че Си Кей Вогел е зет на Мелвин Галоуей — поясних аз и му преразказах накратко информацията за червения кабриолет.

— Може да се е объркал — колата на Франки също беше червена.

— Зная, но Вогел изрично посочи, че въпросната кола била с гюрук и с черни кожени седалки.

— Ще разкажем на Стейси — нека той реши какво да предприемем. Според мен нищо не пречи да проверим.

С периферното си зрение зърнах тримата лекари да излизат от стаята на Стейси. Докато завиваха зад ъгъла, казах на Долан:

— Явно са приключили. Искаш ли да отидем при Стейс, да разберем какво са казали?

— Не, но няма как.

Оставих Долан да влезе пръв в стаята, защото си помислих, че ако Стейс е разстроен, ще мога да се измъкна незабелязано, за да ги оставя насаме. Беше повдигнал горната част на подвижното си легло така, че да вижда океана. За първи път го виждах без плетената му шапка и се смутих от гледката на голата му глава. Косата му представляваше тънък, къс пух — нещо средно между патешка перушина и бебешки мъх. Плетената шапка му придаваше мъжественост. Без нея оставаше само един болен старец с мършав врат и уши, стърчащи от кокалестия череп. Той се извърна от прозореца с усмивка, която трудно можеше да ни заблуди:

— Никога не вярвайте, че бог няма чувство за хумор.

— Опа! — каза Долан.

— Положението не е толкова страшно. Не са открили менингиома или неврофиброма; казано с други думи, по гръбнака ми не са се развили метастази. Проблемът с гърба ми е доброкачествен. Вероятно се касае за дискова херния, което било нормално за човек на моята възраст. Цитирам доктора — ако се чудите защо се изразявам странно. Предпочитаното лечение е почивка на легло — нещо, с което свикнах напоследък. Аналгетици, някое леко успокоително, вероятно малко валиум, както беше предложил ти. Ако и това не помогне, преминаваме към план „Б“, който специалистите не пожелаха да уточнят. Предполагам, че имаха предвид хирургическа намеса, но засега предпочетоха да ми спестят тази перспектива. Докторът каза, че когато болката утихне, трябва да започна да правя упражнения, за да укрепя гръбначната си мускулатура. Дотук добре. За съжаление, въпросната рентгенова снимка, която показа, че болката в гърба ми е детска работа, разкри и някаква поразена тъкан. А трябваше да съм в ремисия, напълно изчистен.

— Той какво мисли по въпроса?

— Не той, а тя, не запомни ли?! Не ме прекъсвай. Тъкмо това се канех да ви обясня. Онколожката смята, че може да е белег — остатъци от мъртъв тумор, но от друга страна може старата ми дружка, лимфомата, пак да надига глава. Не могат да преценят само по рентгеновото изследване. Ето защо, утре сутринта са ми назначили биопсия. Надпреварваха се да ме убеждават, че съм извадил голям късмет, защото съм постъпил тук навреме. Добре че гърбът ме заболял, така казаха. Ако не била болката, нямало да ми направят снимката, а без снимка съм щял да чакам до следващия рутинен преглед, тоест още няколко месеца.

Тук той насочи пръст към Долан и рече ядосано:

— И да не си посмял да ми натякваш „Аз казвах ли ти“, защото нямам нерви да те слушам.

— Никога не бих ти натяквал — макар че ако трябва да бъдем точни, действително те посъветвах да се прегледаш.

Помислих си, че сам си го проси, но Стейси се засмя.

— И тъй, кога те изписват? — продължи Долан.

— Още не са ми съобщили. Междувременно не смятам да бездействам. Пак звъннах в шерифството. Повишили са Джо Мандъл — вече е детектив, така че чакам разрешението му да прегледаме веществените доказателства по случая.

— Двамата с Кинзи ще се погрижим за това.

— Не и без мен. Ако искате да ме запазите жив, ще правите каквото ви кажа.

— Глупости на търкалета. Това си е чист шантаж!

— Точно така. И тъй, разкажи ми за Рикмън. Ще ми се да се посмея.

Вечерта се подготвих да вечерям при Роузи. Бях неописуемо щастлива, че се е върнала — идеше ми да разцелувам подгъва на хавайската й туника. Тъй като таверната стоя затворена две седмици, въздухът бе почти прочистен от миризмата на бира и цигари. Беше поръчала на фирмата за почистване да дойде в нейно отсъствие и да лъсне цялата кръчма. Сега подовете сияеха, дървените повърхности лъщяха полирани, а огледалото зад бара отразяваше наредените бутилки с блясък, загатващ за скъп, ръчно изработен кристал. Нямаше много хора — явно вестта за завръщането на Роузи още не беше се разчула сред редовните клиенти.

Уилям стоеше зад бара, точеше бира и наливаше питиета на рехавата групичка посетители. Хенри се бе настанил на обичайното си място и четеше книжка с анаграми. Покани ме да седна на неговата маса. Роузи се появи от кухнята с купчина тънички папки в ръце. Прекоси помещението и се отправи към нас с тържествуваща физиономия. Връчи ни по една папка — реших, че това вероятно са албуми със снимки, но когато я отворих, с удивление се взрях в калиграфските букви на ръчно изписано меню.

— Това е… различно — отбелязах.

— Това е ново меню. Така не трябва обяснява за всяко ядене, което готви. Уилям го написал на ръка и после отиде в ксерокса и отпечатали много. Поръчваш всичко, което хареса, а което не може каже на енглийски, сочи с пръст — рече тя и застана в очакване на овации. Откакто се върна от круиза, „енглийският“ й се влошаваше от ден на ден.

Хенри прегледа менюто си и лицето му придоби странно изражение. Вгледах се в страницата пред мен. Ястията бяха изписани първо на унгарски, с комбинации от букви, точки и апострофи, каквито не бях виждала преди. Под всяко унгарско наименование се мъдреше превод на английски:

Versenyi Batyus Ponty

Шаран в тесто

 

Csuka Tejfeles Tormaval

Щука в сос от хрян

 

Hamis Oztokany

Фалшиво руло от сърнешко

 

Disznó Csülök Káposztával

Свински джолан с кисело зеле

Предпочетох да не гадая как ще реагира тълпата футболни запалянковци, които често се отбиваха в таверната.

— Роузи, надминала си себе си — каза Хенри.

— Наистина — добавих аз. — Направо не мога да си избера.

Тя се разтопи от удоволствие и вдигна тефтера в очакване. За момент си представих, че ще наплюнчи върха на молива, който държеше в ръка.

Хенри й се усмихна приветливо:

— Дай ни няколко минутки, за да се ориентираме в цялото това богатство.

— Вие гледайте, аз ще се върне.

— Отлична идея.

Тя се отдалечи от нашата маса и закръжи из салона, оставяйки по едно меню във всяко сепаре и на всяка маса. Хенри се загледа след нея с израз, граничещ с изумление:

— Очевидно така се случва, когато заведеш някого на круиз. Напомпала се е с вдъхновение. Ако не я познавах толкова добре, щях да реша, че се прави на важна.

Оставих менюто си настрани:

— Това е най-малкият ни проблем. Какво ще правим? Не ми се яде свинско краче с кисело зеле. Звучи отвратително.

Той пак се вгледа в менюто си:

— Чуй това. „Mazsolas es Gesztenyés Borjunyelv“. Да ти преведа ли какво означава? „Телешки език с кестени и стафиди“.

— Стига бе, не може да бъде. Къде го четеш?

Проточих врат към менюто му с наивната надежда, че преводът ще се окаже някакво забавно недоразумение.

Той посочи колонка, озаглавена „Специалитети на майстора“.

— Ето още един бисер — „шкембе с лимонов сос“. Не съм сигурен какво означава това — стомах или черва, едно от двете е.

— Как е възможно хората да ядат вътрешности?

Роузи беше приключила тура си за овации и отново се запъти към нашата маса.

— Имам идея. Ще приготви на вас специално нещо — голяма изненада.

— Не, не, не — побърза да каже Хенри. — Не искам да полагаш такива усилия. Ще си поръчаме нещо от менюто. Божичко. Толкова много интересни блюда. Какво си избра, Кинзи?

— Кой, аз ли? Хм. В такава чудесна вечер бих хапнала една голяма купа със супичка и малко макарони. Ще те затрудня ли, Роузи?

— Леснотия. Разбира се, аз теб предложи овчарска супа. Вече е наприготвена — съобщи тя, грижливо си записа поръчката ми и се обърна към Хенри.

— Засега смятам да се въздържа. Хапнах, преди да дойда тук.

— Малка чинийка кнедлички? Желирана пача? Прясно. Много вкусничко.

— Не ме изкушавай. По-късно ще помисля. Засега само ще правя компания на Кинзи — каза той.

Роузи се нацупи и повдигна рамене. Помислих си, че ще започне да настоява, но явно реши да го остави да страда. Двамата мълчаливо я изчакахме да се отдалечи.

Наведох се към него през масата:

— Защо не ме предупреди, че така ще кажеш? Можех и аз да се оправдая със същото.

— Изтърсих първото нещо, което ми хрумна. И ти се справи добре. Супа и макарони. Никакъв риск. Напълно безопасен избор.

Погледът ми се отклони към кухнята. Не бяха изминали и няколко секунди, когато Роузи бутна с масивното си дупе летящата врата на кухнята и се понесе към мен с широка табла, върху която бе поставила плитка, димяща купа.

— О, боже. Пристига — отбелязах аз. — Мразя такова експедитивно обслужване. Сякаш съм в китайски ресторант. Влизаш, и докато се усетиш те натъпкват и те изритват обратно на улицата.

Тя прекоси салона, остави таблата върху съседната маса и ми сервира супата. После застана с ръце, пъхнати под престилката, и ме загледа очаквателно:

— Е, харесва ти се?

— Още не съм я опитала.

Размахах ръка над купата, подуших парата и се опитах да определя на какво мирише. На опърлени косми? На кучешка кожа?

— Ау, страхотно ухае! Какво има вътре?

Тя се взря в плаващите из купата кубчета и започна да изрежда:

— Пащърнак, люк, морковки, алабаш…

— Обожавам зеленчукови супи! — възкликнах аз с пресилен ентусиазъм.

Натопих лъжицата си в дълбините и смело загребах купчинка кореноплодни зеленчуци. Роузи, обаче, продължи с описа:

— А също и глава, врат, бял и черен дроб на агънцето.

Уви, фатално късно. Вече бях вдигнала лъжицата във въздуха — тя неумолимо се доближаваше към устата ми, сякаш задвижвана от зъл дух. Когато допря устните ми, зърнах сиви порести мръвки, вероятно бял дроб, обкръжени от белезникави парченца от нещо, чийто произход предпочитах да не узная никога. Издадох устни и изсърбах бульона, като ловко избягнах дребните карантийки. После неискрено се завъзхищавах.

— Се връщам с макароните ей сегинка.

— Не бързай.

В момента, в който изчезна в кухнята, оставих лъжицата и крадливо огледах салона.

— Чудя се дали ще имам време да припна до тоалетната и да изхвърля това там, където му е мястото? Поне да имаше саксии, в които да излея това чудо.

Хенри се надвеси над купата:

— Това не е ли ноздра? О, не, объркал съм се. Май е тънък напречен разрез на сърдечна клапа. Мир-но! Опасност на хоризонта.

Роузи се приближи с голяма чиния в ръка. Аз изнесох цяло представление — разбърках супата и попих устни със салфетката, докато тя поставяше блюдото пред мен. Потупах се по гърдите, сякаш в плен на силни чувства, (което не беше далеч от истината):

— Засити ме. Много силна супа.

Погледнах боязливо към чинията, очакваща ме на масата и си отдъхнах с облекчение:

— Какво е това, италиански специалитет?

— Се нарича palacsinta teszta. По енглийски му казвате палачинка.

— Значи, унгарска палачинка. Е, звучи чудесно. Ще се справя.

— Пълнила с бъркано яйце и млян телешки мозък. Много изискано. Ще видиш. Може те научи как да правиш.

— Добре тогава. Ей сега ще я излапам — рекох аз.

Тя не се отместваше от масата, сякаш бе решена да дебне всяка моя хапка. Наклоних се настрани и присвих очи към далечния край на салона:

— Струва ми се, че Уилям те вика. Явно се нуждае от помощта ти.

Роузи се отправи към бара, където двамата с Уилям се заприказваха с озадачени физиономии. Грабнах чантата си и трескаво прерових съдържанието й. Следобеда бях мернала стар списък за пазаруване, написан на лист плътна жълта хартия. Сгънах го на фуния и подвих острия й край, за да не протече, като често хвърлях по едно око към Роузи. Мълниеносно прехвърлих палачинките във фунията. Наложих си да не обръщам внимание на зловещите парченца, които изпопадаха обратно върху чинията. Прегънах триъгълника, образувал се в горната част на фунията, увих я в салфетка и натиках пакетчето в чантата си.

Когато Роузи се сети да погледне към мен, аз вече бях приведена над масата и се преструвах, че дъвча с блажено изражение. В салона влезе двойка посетители и вниманието й се насочи към тях. Оставих двайсетачка на масата, близо до приборите на Хенри.

— Кажи й, че са ме извикали по спешност.

Хенри кимна към купичката с недоядена супа:

— Ще й кажа да я пресипе в буркан и да ти я донесе по-късно вечерта. Знам как мразиш да се хвърля хубаво ядене.