Сю Графтън
Ж като жертва (21)

19

В събота сутринта след закуска двамата със Стейси потеглихме към къщата на Макфий. Денят беше ясен и слънчев. Вятърът бе замрял и пустинята се разливаше около нас сред керемиденобежова омара. Край пътя, на равни разстояния един от друг, се редуваха кактуси, мескит и креозотови храсти, сякаш засадени от педантичен залесител. Навътре в пустошта, далеч от човешки поглед, рисовете, лисиците, бухалите, ястребите и койотите дебнеха плячката си. Бях чела някъде, че в периодите си на размножаване койотите се изхранват предимно със зайци и когато настъпят трудни времена и популацията на зайците намалее, койотите също спират да се плодят, за да съхранят баланса в хранителната верига на Природата.

Спряхме за момент на пътното платно и аз посочих на Стейси постройката, в която намерихме мустанга.

— Чудя се защо си е изпуснал нервите, когато са дошли да откарат колата?

— Предполагам, че има развито чувство за собственост. На негово място всеки би реагирал така.

— Не съм толкова убеден. Поведението му ми подсказва, че знае нещо, но си трае.

— Може би просто е проклет старчок, който е свикнал да му ходят по гайдата.

— Не виждам нищо лошо в това.

— Стейс, нямах предвид теб.

Натиснах звънеца и двамата със Стейси застанахме на верандата и зачакахме някой да отвори вратата. От задния двор се носеше детски кикот, насечен от писъци и кучешки лай.

Когато Една най-сетне отвори вратата, по лицето й се изписаха изненада и смущение:

— О, не очаквах да те видя отново тук — рече тя и деликатно отклони поглед от олисялата глава на Стейси.

— Здрасти, Една, как си? Това е детектив Олифант от областното шерифство в Санта Тереза. В неподходящ момент ли идваме?

— Провеждаме сбирка на помощния комитет към баптистката църква и сме доста заети.

Протегнах към нея сгънатата кувертюра:

— Няма да ти отнемем много време. Исках да ти я върна.

Тя я взе, промърмори едно „благодаря“ и понечи да затвори вратата. Аз, обаче, сложих ръка на рамката:

— Дошли сме да се видим с Рюъл. Той тук ли е?

— В гаража е.

— Може ли да поговорим с него?

В очите й за миг проблесна раздразнение, но все пак се съгласи:

— По-добре прекосете през къщата — ще ви изпроводя до задната врата. Така е по-напряко, иначе трябва да заобикаляте.

Двамата със Стейси прекрачихме прага, а тя затвори вратата, последва ни по коридора и попита:

— Говорихте ли с Медора?

— Да. Беше много отзивчива. Искрено ти благодаря.

В кухнята бяха насядали пет жени, а масата бе покрита с купища листовки и продълговати бели пликове. И петте вдигнаха погледи към нас и се усмихнаха очаквателно, а ние пристъпихме към задната врата. Една се отби за момент в кухнята, за да остави кувертюрата на миндерчето. Забелязах, че не пожела да ни представи — вероятно не й се щеше да обяснява надълго и нашироко появата на шериф и частен детектив от друг град.

На плота бе подредила голям термос с кафе, поднос със сладки кифлички и купчинка книжни салфетки. Единственият празен стол явно бе нейният. Две жени сгъваха листовките, а други две ги пъхаха в пликовете. Последната облизваше крайчеца на плика и залепяше марка. Нея я познавах: светлокестенявата коса, кафявите очи, ситните лунички по носа. Бях я срещнала в местната гимназия. Секретарката на г-н Айшънбъргър.

Поспрях и казах:

— Здрасти, как сте?

— Добре.

— Аз съм Кинзи Милхоун. Извинявам се, забравих името ви.

— Ейдриън Ричардс.

Една се поколеба, но накрая поясни:

— Ейдриън е дъщеря ми.

— Аха. Е, радвам се да ви видя отново. Това е детектив Олифант — добавих, за да ги принудя да се представят. Хич не обичам да нахалствам, но какво друго му остава на едно бедно момиче?

Една от жените усмихнато се отзова:

— Аз съм Мейвис Брант. Позволете да ви представя Шалийс Лайънс, Хариет Кийз и Адел Опдайк.

Стейси повдигна крайчеца на въображаема шапка и дамите се разтопиха от удоволствие.

Отправих им бегла усмивка и отново се обърнах към Ейдриън:

— Значи вие сте сестрата на Корнъл? Не предполагах. Светът е малък.

— Да, наистина — рече тя с устни, изопнати в усмивка и се обърна към жената в далечния край на масата. — Извинявай, Хариет, би ли ми подала още пликове?

Хариет връчи на Адел снопче пликове, а Адел ги подаде на Ейдриън, която се правеше на страшно заета. Явно беше омъжена, защото ако на табелката й пишеше „Макфий“, още в училищната канцелария щях да предположа, че е член на семейството. Тя ме стрелна с поглед, извърна се към съседката си и подхвана разговор.

— Е, да не ви задържаме повече — рече Една и ни поведе към задната врата.

Двамата със Стейси излязохме през нея, изтрополихме по стъпалата и се отправихме към гаража. Внучката на Една, Сиси, и двете й по-големи сестри с глави като глухарчета препускаха из двора във вихъра на истерия, а след тях подскачаше малко кученце с мека козина и ги захапваше по петите. Докато гледахме, то успя да захапе чорапчето на Сиси. Заръмжа и рязко задърпа опъващия се чорап. Сиси го повлече из тревата, а то заби предните си лапи в пръстта, опитвайки се да се запре. Във въображението ми се занизаха гледки на ухапвания, кръв и инжекции против тетанус. От Джъстин нямаше и следа — предположих, че е тръснала малките при баба им, за да си свърши някоя работа.

Подуших дима от цигарата на Рюъл още преди да видим него самия. Бе седнал на същия дървен стол; сламената му шапка бе килната назад под същия ъгъл като предния път. Изглеждаше дребен и безобиден. Усетих, че Стейси недоумява с какво е предизвикал страх у мен. Двамата бяха кажи-речи връстници — наскоро прехвърлили седемдесетте. Пак бе зяпнал към телевизионния екран, съсредоточен като дете. Този път гледаше анимационно филмче, което явно бе толкова тъпо, че дори и момиченцата предпочитаха да търчат из двора, преследвани от хапещото ги куче.

Без да вдигне поглед, Рюъл каза:

— Виждам, че пак си тук. Кой е приятелят ти?

Стейси пристъпи напред и му протегна ръка:

— Казвам се Стейси Олифант, г-н Макфий. Аз съм детектив от отдел „Убийства“ към областното шерифство в Санта Тереза. Драго ми е да се запозная с вас.

Рюъл отвърна със задължителното ръкостискане.

— Предполагам, че сте дошли да конфискувате още нещо. Срамота е, че можете да идвате и да си вземате каквото ви скимне.

— Разбирам негодуванието ви. От друга страна, законът си е закон. Ние не го измисляме, само го изпълняваме — рече Стейси.

— Така си е — съгласи се Рюъл. — Не мога да върна нещата назад. Обаче държа да ми върнете автомобила без нито една драскотинка.

— Чакайте малко. Как очаквате да стане това? — възнегодувах аз. — Та колата поначало си беше смачкана, когато я прибрахме.

Рюъл изпуфтя с досада:

— Исках да кажа, да не ми я върнете още по-повредена.

Стейси се включи с умиротворителен тон:

— Господин Макфий, аз пристигнах едва снощи и още съм доста неориентиран. Чудя се, ще бъдете ли така любезен да ми разкажете накратко какво се е случило.

— Тя да ви разкаже — нали е много умна. Аз имам и по-интересни неща за вършене.

— Тя ми каза, че сте сключили страхотна сделка за тази кола.

Сякаш бе запис, Рюъл безизразно изрецитира подробностите за сполетелия го късмет:

— Получих мустанга безплатно през 1969 година. Един човек го остави в работилницата, за да му претапицирам седалките. Откраднаха колата и когато я върнаха, той каза, че не желае повече с пръст да я бутне.

— Наистина ли? Изгодна сделка! — откликна Стейс с угодническо изражение. — А какво ви накара да запазите мустанга през всичките тези години?

— Двамата със сина ми смятахме да го поправим, макар че сега рекоха, че е използван за някакво престъпление. За убийство, нали така беше?

— Да, господине. Естествено, наложи се да я поогледаме отблизо.

— Трябва да поговорите с предишния собственик — казва се Гант. Може той сам да си е откраднал колата. Тази идея хрумвала ли ви е?

— Не сме обмисляли подобна вероятност. Кой нормален човек ще тръгне да краде собствената си кола, а после ще я даде даром някому?

— Шарен свят, хора всякакви. Може да е бил чалнат.

— Възможно е. Само че той е починал.

— Жалко. Ако не беше, можехте да досаждате на него, вместо да ми висите на главата — рече Рюъл. Запали си нова цигара и пусна клечката кибрит в буркана-пепелник. — Работата е там, че аз нищо не знам за никакво убийство, да не говорим пък за сина ми. Корнъл скоро ще дойде да прибере внучките и това тяхно гадно куче. Питайте си го сами, ако желаете, ама само ще си изгубите времето.

— Може и така да стане. Такава ни е работата — ние, полицаите, често тръгваме по следи, които се оказват фалшиви. Ето, например, питаме се откъде ли е взето платнището, в което бил увит трупа на момичето. Някой да ви е споменавал за това?

— Какво платнище?

— Брезентово. Прилича на покривало за кола или на бояджийска постелка. Г-ца Милхоун забелязала няколко платнища в работилницата и се чудеше дали някое от вашите не е изчезнало горе-долу по времето на кражбата?

— Не. Не мога да ви помогна. Имам няколко платнища, но никога не са ми изчезвали, пък и да изчезнат, кой го е еня. Евтини са. Ако не ми вярвате, идете в магазина и ще се уверите.

— А покривало за кола? Помните ли дали в багажника на мустанга не е имало покривало, когато са го откраднали?

— Вече ви отговорих. Всичките ми покривала и платнища са си в работилницата.

— От града ли ги купувате?

— Да не би да си ги изписвам от чужбина? Ама вие двамата сте като кучета, въртите се в кръг и си гоните опашките. Дайте нещо ново, писна ми от брезенти.

Двамата със Стейси се спогледахме, а Рюъл се намести на стола и пак се втренчи в екрана. Стейси пристъпи от крак на крак.

— Спомняте ли си едно тукашно момиче — казвало се е Чарийз Куин? Била е на възрастта на децата ви, така че може да сте я виждали покрай тях.

— Името не ми е познато. Нея ли са претрепали?

— Да, господине.

— Не помня такива неща.

Докоснах рамото на Стейси и се приведох към него, за да му прошепна въпроса, който ми хрумна. Той кимна:

— Каква е тази история с бащата на Джъстин? Вчера Медора ни каза, че навремето я изоставил.

— Той беше калпав човек, ако трябва да си говорим честно.

— Чухме, че бил женкар.

— То това всеки го знаеше… освен жена му. Не ми се ще да я очерням, ама тя си има проблем с пиенето — от години е така. Ние двамата с Една не понасяме спиртните напитки и въобще алкохола. Ако Джъстин харесва нещо в нас, то е точно тази черта.

— Говорехме за това, че баща й бил женкар. Откъде сте сигурен?

— Ходеше до Палм Спрингс на тайни срещи с жени. Залъгваше Медора, че уж работел до късно и се срещаше с разни фльорци.

— Това сигурно ли е, или така се разправя из града?

— Той самият ми каза. Уилбър не отстъпваше на Медора в пиенето и като се насмучеше, почваше да се хвали за щяло и нещяло. На маймуна мязаше с тая грозновата мутра, ама явно е знаел как да им се докара. Твърдеше, че като влезе в някой бар, всичките мадами си припадат по него. Пет пари не даваше дали е мома или женена — подкарваше ги наред. Сяда до някоя жена и й предлага да я почерпи. Тя като каже „да“, вади портфейла, а вътре — стодоларова банкнота. Накрая тя вади дребни да плати, като си мисли, че той все ще се отсрами до края на вечерта. След туй й сваля и гащите. Никога не съм мислил, че жените са толкоз тъпи създания, но той така го разправяше.

— Това девойче, за което ви споменах, Куин, било настанено при сватовете ви от съда. От социалната служба ги определили за приемно семейство.

Рюъл се извърна и се вгледа в Стейси:

— За нея ли говорехте? Бре, да му се не… От години не съм се сещал за нея. Куин. Май така беше. Че да бяхте казали още в началото.

— Вчера за пръв път узнахме името й. Колко добре я познавахте?

— Колкото да си разменим по няколко приказки от време на време. Корнъл разправяше, че се закачала с всяко момче, което видела. „Леко момиче е, тате“, така казваше. Водела ги в Тъли-Бел и там правели щуротии.

— Какво е „Тъли-Бел“?

— Един строеж извън града. Голям жилищен комплекс, който започнаха да строят през 68-ма година. Леон Тъли и Морис Бел. Вдигнаха го до половината и банкрутираха — така си и остана до ден-днешен. Хлапетата го харесват, защото на някои места има изградени стени и покрив отгоре. ВиК и електроинсталациите са изтръгнати, но като се има предвид за какво се мотат там, не им трябва ни ток, ни вода.

— Уилбър Сандърс някога споделял ли е с вас нещо за Чарийз Куин?

— Не ми беше близък — познавах го само като таткото на Джъстин. Двамата с Корнъл бяха гаджета и семействата ни се събираха от време на време. Медора повечето време беше пияна. Беше ми жал за Джъстин. Седеше и се мъчеше да прикрие срама и смущението си. Уилбър пък все гледаше да се измъкне и да ме довлече тук, за да ми приказва за сексуалните си подвизи. Ако ме питате, трябваше да обръща повече внимание на жена си.

— А Чарийз?

— Нищо не знам за това. Уилбър все се правеше на джентълмен, избягваше да споменава имена. Дойдеха ли ни на гости, измисляше повод да ме домъкне тук. Винаги си носеше манерка с тъмен ром и сядахме да пушим. Разприказва се и забравя да млъкне. Доколкото зная, ходеше да хойка чак в Палм Спрингс, за да не се усети Медора.

— Щом е пиела толкова много, смятате ли, че е щяла да се впечатли? — подметнах аз.

— Ха, че иска ли питане? Разбира се! Жените не понасят изневери. За такова нещо са готови да откъснат главата на човека.

Чух, че в алеята боботи двигател на кола и се обърнах, точно когато Корнъл паркираше белия си пикап. Бутна задната порта и влезе. Трите му дъщери се спуснаха към него и се скупчиха в краката му, а кученцето заподскача около тях като баскетболна топка. Последваха писъци и прегръдки, съпроводени от пронизителен кучешки лай. Корнъл успя да се отскубне и се запъти към нас, приглаждайки косата си с пръсти. Пооправи ризата, раздърпана от момиченцата, и приветливо каза „Здрасти, тате“. Към мен отправи едно свъсено „здравейте“, преливащо от недружелюбност.

Представих го на Стейси. Двамата се ръкуваха. Стейси рече:

— С баща ви тъкмо си говорехме за Чарийз.

Стори ми се, че по лицето на Корнъл пробяга сянка на смущение:

— Джъстин ми каза. Съжалявам, че й се е случило подобно нещо.

— Бяхте ли близки приятели?

— Е, не, но съм я виждал в училище. Тоест, преди да я изключат и да я преместят в „Локаби“.

— Тя имаше ли си приятел?

— Никога не е ходила стабилно с някой от познатите ми. Излизаше с кого ли не, с половината ми съученици.

— Сещате ли се за конкретни имена?

Корнъл се замисли за кратко:

— Например за Тоби Хект и Джордж Боум. Може да започнете с тях.

Стейси си записа имената, а Корнъл надникна над рамото му и го поправи:

— Пише се Б-О-У-М, а не Б-О-Л-М.

— Разбрах. Как да се свържа с тези момчета? Те още ли живеят в града?

— За по-сигурно започнете с Джордж. Той продава нови и употребявани автомобили в Блайт. За Тоби не съм сигурен. От години не съм го мяркал.

Рюъл следеше разговора ни, но сега се надигна от стола:

— Момчета, ще трябва да ме извините. Отивам да говоря с един човек за едно куче. Беше ми драго.

— Подобно — рече Стейси и пак повтори жеста с въображаемата си шапка.

Рюъл закрачи през тревата към къщата, а Стейс се обърна към Корнъл:

— Какво ще кажете за Уилбър Сандърс? Виждали ли сте я да се навърта около него?

Корнъл пристъпи от крак на крак, посегна към джоба на ризата си и извади пакет цигари. Изтръска една, запали я и погледна през рамо, за да се увери, че Една и Рюъл не го следят отнякъде:

— Съжалявам, но не искам да говоря нищо лошо за бащата на съпругата ми.

— Не ви караме да си съчинявате. Сигурен съм, че е свестен човек.

Корнъл явно не споделяше тази ласкава оценка:

— Тя просто отказва да мисли лошо за него, дори и след като ги напусна.

— Добре казано. Какво не желае да мисли — че Уилбър е изневерявал на майка й?

— Чакайте, не ми слагайте думи в устата. И на него не му беше лесно.

— Имате предвид алкохолизма на Медора, нали? Подобно нещо определено съсипва семейния живот. Същевременно няколко души ни казаха, че Чарийз живо се интересувала от мъже. Това ни кара да си зададем въпроса дали не се е интересувала и от него?

— Мисля, че казах достатъчно. На ваше място не бих споменавал това предположение пред Джъстин. За нея това е болна тема.

След тези думи Корнъл изгаси цигарата си и упорито отби всички опити на Стейси да разнищи въпроса. Той опита с най-различни подходи, но така и не успя да изкопчи и дума повече.

По-късно, когато със Стейси се настанихме в наетата му кола, казах:

— Какво ще кажеш за поведението му? Съпротивляваше се с нокти и зъби.

Стейси замислено поклати глава:

— Има два варианта — или гледа да ни излъже за нещо, в който случай излиза, че е адски неумел лъжец, или се опитва да не се раздрънка, обаче и това прави нескопосано.

— Как би могъл да ни излъже, щом не пожела да обели и две думи?

— Може би не е зле да поговориш с Джъстин — нали разбираш, така, по женски.

Направих физиономия:

— Да бе, да. И тя като ще се разчувства и ще ми се довери!

— Не е изключено. Междувременно предлагам да навестим Кон в болницата. Днес му е първи ден без цигарка и сигурно вече е изкукал от нерви.

— Ами ти? Не съм те виждала да припалваш лулата си, откакто дойде тук.

— Отказах я — това е част от споразумението, което сключих със себе си, за да се боря за живот.

 

 

Реанимационната сестра от предната вечер беше излязла в почивка и щеше да се върне чак към три следобед. Опитахме се да заслепим с обаяние новата дежурна сестра, Мередит Сноу, но не успяхме да я убедим да изтълкува по-свободно правилника. Аз седнах в чакалнята, обзаведена с четири тапицирани стола и гола маса, сбутана до стената, а Стейси влезе в стаята на Долан за разрешеното десетминутно посещение. Тъй като наоколо нямаше списания, си намерих друга занимавка — захванах се да обирам от дъното на чантата си насъбралите се топчета власинки, косми, парченца хартия и ред други боклучета. Когато наизвадих от нея купчината вещи, попаднах на местния телефонен указател, който разнасях със себе си вече няколко дни. Замислих се за брезента — как да разбера кой бе магазина, от който Рюъл се снабдяваше с платнища. Тъй като целият указател, включващ номера на компании и на частни абонати, бе дебел колкото сборниче с кратки разкази, започнах с най-близкото до ума — проверих на раздел „Брезенти и платнища“. Открих два подраздела — „под наем“ и „продажби“. Не бях убедена, че някой би взел платнище под наем, за да увие в него труп, но пък съм виждала къде-къде по-странни неща. Теорията на Долан за убиеца бе изградена върху презумпцията за припряност и импровизация, така че не бе изключено да е използвал наето платнище, ако само това е имал под ръка. Рюъл си купуваше автомобилните покривала, но не всеки разсъждаваше като него.

„Брезенти — под наем“ ме отведе до „Магазини за вещи под наем“ и „Складове“. На страницата бяха изброени седем компании, от които четири предлагаха тежко оборудване — кранове, хаспели, канго, пръскачки за боя, скелета, генератори, компресори и разни други машинарии. Останалите три фирми даваха под наем цялостно оборудване за празненства, включително навеси и тенти. Подгънах ъгъла на страницата с идеята евентуално да им звънна по-късно.

В раздела „Брезенти — продажби“ фигурираше една-единствена компания — „Брезенти по поръчка — Даймънд“. Оградената в рамка реклама подробно обясняваше, в най-дребния възможен шрифт, какво богатство от продукти продава фирмата: асфалт, дървени материали, цимент, мрежа, полиетилен, стоманени тегличи, полиестер с винилно покритие, ламинирани плоскости, брезент, огнеустойчиви завеси за заваръчни цехове, подвижни прегради, негорими одеяла, валяци и бояджийски покривала. Магазинът се намираше на улица Робъртс, първата успоредна на главната. Още се взирах в страницата, когато Стейси се появи.

Забих пръст в указателя, за да си отбележа реда:

— Минаха ли десет минути? Изобщо не съм ги усетила.

— Лаборантката дойде да му взима кръв и предпочетох да се измъкна — рече той и забеляза разтворения указател. — Увлекателно четиво.

— Не знаеш колко си прав — отвърнах. — Ще се връщаш ли в стаята му?

— Не, настръхнал е като таралеж. Знаех си, че ще се вкисне, като му отнемат удоволствията. Смятам да отида до Блайт и да поприказвам с онзи Боум. Няма да се бавя — дотам са петнайсетина километра. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Тц. Мисля да пробвам нещо друго. Би ли ме закарал до мотела, за да взема колата на Долан? Ако приключиш до обяд, може да се отбием в тукашния „Бъргър кинг“ и да се наплюскаме както ние си знаем.

— Идеята ти звучи прелестно.

Магазинът „Брезенти по поръчка — Даймънд“ бе разположен в пряка от двуетажни тухлени сгради близнаци с общи калкани, която се простираше между Двадесет и трета и Двадесет и четвърта улица. В тях се помещаваха складове за строителни материали, търговци на едро на мебели и един магазин за преоценени облекла. Повечето компании бяха увесили катинари на вратите си, а малкото, които още работеха, очевидно преживяваха трудни времена. „Даймънд“ беше единственото изключение. Макар че в този квартал не можеше да се разчита на случайни клиенти, и двата телефона не спираха да звънят.

Застанах в единия край на тезгяха и разсеяно се заслушах в разговора на единия от двамата служители, който словоохотливо обсъждаше отстъпката за количество, която фирмата била склонна да отчисли от цената на някаква пратка насмолен брезент. Втората служителка приключи разговора си, стана и хлътна в някаква странична врата. Докато чаках някой да ми обърне внимание, обходих с поглед помещението.

Интериорът представляваше дълга, обширна, неприветлива зала. Таванът се издигаше на шестметрова височина и бе облицован с листове поцинкована ламарина. От него висяха продълговати, тесни рамки с луминесцентни тръби. Отляво се виеше натруфена с орнаменти дървена стълба, боядисана в стряскащ тюркоазен цвят, която водеше до втория стаж. В задната стена бяха вградени два реда стъклени тухли, през които се процеждаше мътна светлина. Забелязах, че по стената са се стичали вадички вода — навярно се е спукала тръба или на покрива се е разместила някоя керемида.

На щанда до мен бе оставена някаква брошура, в която бяха изписани артикулните номера, ширини, универсални кодове на продукти и тегло на парче (в линеен метраж) на различни видове масленозелен брезент с плътност 1500 гр на квадратен метър. Оказа се, че платнище 6 на 10 метра тежи цели 40 килограма — помислих си, че не е нещо, което човек може да стисне под мишница и да го разнася наляво-надясно. Жълтите брезенти с по-ниска плътност явно бяха по-леки, но с тревога констатирах, че ако си купя от тях, ще се окажат по-нетрайни.

Жената излезе от съседното помещение. Вдигна поглед, видя ме и се приближи до щанда:

— Да ви услужа с нещо?

Беше около петдесетте, силно гримирана, с боядисана в гарвановочерно коса, която бе засукала в стегнато кокче на върха на главата си. Носеше джинси, фланелка и черни ботуши с тънки токчета. Ноктите й бяха дълги, с безупречна овална форма — беше ги оцветила с тъмночервен лак и по дължината на всеки един минаваше тънка бяла ивица. За миг мисълта ми се отклони към Йона — зачудих се дали я бива да прави художествен маникюр.

— Предполагам, че молбата ми ще ви прозвучи странно, но все пак се надявам да проявите отзивчивост — казах.

Разказах й за Джейн Доу и за платнището, в което бил увит трупът й, когато го намерили в дерето. Накратко поясних защо сме убедени, че жертвата е местно момиче и добавих, че убийството и/или отвличането най-вероятно е извършено в града.

— Все си мисля — добавих, — че ако открием нещо повече за платнището, ще успеем да тръгнем по следите на убиеца.

— Искате да кажете, че ще разберете с какво се е занимавал ли?

— Нещо подобно. Ако е бил бояджия или гипсаджия…

— Със сигурност не се е занимавал с монтаж на гипсокартон — рече тя, — защото тогава щеше да използва листове хартия. Добре ще е да ме ориентирате от какъв материал е било направено платнището. За док ли говорим, или за памук, акрил, смесена тъкан?

— Ох, всъщност не знам и в това е проблемът. Като гледам тази брошура, вие произвеждате стотици видове платнища, така че питането ми явно няма да доведе доникъде.

— Не непременно. Много от продуктите ни се делят и по други категории, като транспортни платнища — за дървен материал и за подсигуряване на товари в ремаркета. Не мисля, че някой може да ги сбърка с брезентите, използвани от бояджиите. Твърде големи са. Жалко, че не го носите — щях да ви кажа дали е от нашите.

— Съжалявам. Заключено е с пет катинара в хранилището за веществени доказателства на полицейското в Санта Тереза.

— В такъв случай, дайте да помислим как да ви помогна. Повечето бояджийски брезенти са стандартни, но ги изработваме с различна плътност — 600 и 900 грама на квадрат. Ако ви ги покажа, дали ще познаете от кой вид е?

— Ще се опитам.

— Името ми е Елфрида.

— Аз съм Кинзи. Сърдечно ви благодаря.

Тя излезе иззад тезгяха и затрака с токчета по голия циментов под, а аз заситних след нея до голямата работна маса. В единия й край се издигаха две купчини с нагънати брезентови платнища. Елфрида грабна по един брезент от двата купа и ги разгъна на масата, изтръсквайки ги като чаршафи, за да изпъне гънките им.

— Изглеждат ли ви познати?

— Мисля, че беше ето този — рекох, посочвайки по-тънкия брезент.

— А тук е отличителният знак — каза тя, повдигна единия ъгъл и ми показа малко червено квадратче от удебелен конец. — Официално не се води запазена марка, но го нашиваме върху всичките си продукти.

— О, да. На нашето платнище има същото такова квадратче.

— Всъщност не е квадрат, а стилизиран диамант.

— Като името на компанията ни — загрях най-сетне.

Тя се усмихна:

— Естествено, това още не е гаранция, че е купено оттук. Може да го е взел от Куоръм, но е еднакво вероятно и да го е купил от всеки друг магазин. Проблемът е, че продаваме на едро на бояджийските магазини и на железариите из цялата страна, включително на вериги магазини. Няма начин да разберете точно откъде е закупено платнището. Не им поставяме индивидуални кодове.

— Какви хора ги купуват?

— Предимно професионални бояджии. Средностатистическият самодеец предпочита да си вземе парче найлон и да го използва еднократно. Така е по-лесно. Загъваш го, мяташ го в контейнера и приключваш. Ако, обаче, си изкарваш хляба с боядисване, ти е нужно платнище, което да използваш поне няколко месеца. Тези брезенти нямат скъсване. С години изкарват — гордо отбеляза тя и продължи да нарежда, но аз зациклих на фразата „професионални бояджии“. Кой беше споменал някакъв професионален бояджия? Бях убедена, че съм срещала нещо такова из докладите на областното шерифство.

— Май изобщо не ме слушате? — рече Елфрида.

— Съжалявам, разсеях се. Току-що си спомних кой беше професионален бояджия. Трябва да проверя незабавно. Много ви благодаря. Дори не подозирате колко ми помогнахте.