Сю Графтън
Ж като жертва (5)

3

Долан пристигна пред нас точно в десет часа. Караше шевролета си, модел 79-та, а на задната седалка се бе разположил Стейси. Паркира успоредно на тротоара като по учебник и слезе от колата. Носеше тъмносиня фланела и изтъркани светлосиви джинси. Каросерията на колата беше за оплакване. На дневна светлина се виждаше, че в доброто старо време боята е била тъмнокафява, но с годините се е оксидирала, придобивайки млечнобежовата патина на блокче престоял шоколад. Задната броня бе килната на една страна, левият заден калник беше смачкан, а дълга вдлъбнатина от дясната й страна превръщаше отварянето на вратата в непосилна задача. Все пак успях да я отворя, теглейки с все сила настрани и нагоре, при което пантите изстенаха в знак на протест. Настаних се и я дръпнах към себе си с две ръце, опитвайки се да я затворя. Долан заобиколи, затръшна я и за по-сигурно я блъсна с хълбок.

— Благодаря — казах аз, сериозно притеснена относно шофьорските му умения.

Той се надвеси през отворения прозорец и протегна ръка към Стейси:

— Дай си пистолета. Ще го заключа в багажника заедно с моя.

Стейси изпъшка, докато се надигаше настрани, за да извади пистолета си от кобура. Подаде го на Долан, който прибра оръжията в багажника, преди да седне зад волана.

Седалките на колата бяха тапицирани с опърпан бежов плат, който запираше в дрехите ми, докато се опитвах да се наместя по-удобно. Останах като залепена за грапавата дамаска. Обърнах се, за да мога да погледна Стейси, който седеше на задната седалка с гръб, подпрян на възглавница. Беше нахлупил плетената си червена шапка почти до веждите.

— Нещо си сецнах кръста — подхвърли той като обяснение. — Миналата седмица размествах разни кашони. Мама добре ме учеше да вдигам с колене, но кой да слуша.

По туристическите обувки на Долан бе полепнала засъхнала кал, която се ронеше в Г-образни формички по изтривалката под краката му. Той нагласи огледалото за обратно виждане, за да може да разговаря със Стейси:

— Трябваше да оставиш тази работа на мен. Казах ти, че ще се погрижа за кашоните.

— Стига си се правил на квачка. Не съм безпомощен. Разтегнал съм някой мускул и това е — ишиасът ми пак се обажда. Дори и здрав човек може да пострада, какво толкова! Няма страшно.

На ясната дневна светлина видях, че въпреки кръвопреливането кожата му е със сивкав оттенък, а очите му изглеждат вдлъбнати заради сенките под белезникавите му вежди. Беше облечен като за излет, с панталон от рипсено кафяво кадифе, туристически обувки, карирана червена риза и непромокаемо яке без ръкави.

— Искаш ли да седнеш отпред?

— Тук отзад ми е по-добре. Напоследък не знам кога ще почувствам нужда да полегна.

— Кажи ми, ако все пак ти се прииска да си сменим местата.

Задърпах предпазния колан, закачен някъде отстрани. Изгубих неоправдано много време в усилия да изтегля достатъчно дълга лента от заяждащия механизъм, за да го щракна на място. Междувременно Долан включи на скорост. Двигателят се прокашля и на два пъти изключи, но накрая се съживи с хрипове и потеглихме. Купето миришеше на никотин и на куче. Не си представях Долан като любител на кучетата, но ми беше неудобно да питам. Подът на колата бе обсипан с фактури от бензиностанции, празни цигарени пакети и разнообразни целофанени пликчета, които някога са съдържали пикантен чипс, сандвичи с бекон и сирене и други полезни за болно сърце храни.

Допълнихме резервоара на една бензиностанция преди магистралата и се вляхме в трафика, поемайки на север. Веднага щом установи постоянна скорост, Долан завъртя стартерния ключ на колата и посегна към пакета „Кемъл“, оставен на предното табло.

— Ей! Имай милост. Забрави ли, че возиш болен от рак? — каза Стейси.

Долан отново нагласи огледалото така, че да вижда лицето му:

— Това не ти пречи да димиш с проклетата си лула, нали?

— Пуша я само за разтуха, докато ти, както си я подкарал, ще умреш преди мен.

— Трънки — възрази Долан, но все пак остави пакета цигари обратно на таблото.

Стейси ме потупа по рамото:

— Забеляза ли? Момчето се грижи за мен. Като го гледаш, няма да допуснеш, че е способен на такова нещо.

Усмивката на Долан бе почти незабележима, но смекчи израза на лицето му.

След град Колгейт жп линията и магистралата се простираха успоредно на океана. На север се мержелееха сивкавите очертания на планинската верига Санта Инез, обвити в ниска, гъста растителност, тучно зелена в подножието, където стърчаха самотни дървета. В пейзажа преобладаваха обширните свлачища, пясъчниците и глинестите наноси, простиращи се с километри наоколо. Долан и Стейси оживено споделяха ловно-рибарски подвизи — безкрайно описание на застреляни, заловени с въдица или капан и докопани по всевъзможни други начини животинки, впоследствие изкормени, одрани и триумфално замъкнати у дома. Мъжете считат всичко това за великолепно забавление.

Минахме покрай общинския къмпинг, състоящ се от редици продълговати асфалтови площадки, който подозрително много напомняше на обществен паркинг. Посетителите нареждаха караваните си една до друга като клавиши на пиано, разпъваха алуминиеви маси и столчета за пикник и печаха мръвки на преносимите си скари, разполагайки се на пространство, много по-тясно от задните им дворчета у дома. Хлапетата се тъпчеха с хотдог и чипс, лудуваха в океана, а после полягаха на спуснатите седалки на колите със сплъстени коси и телца, пропити с морска сол като малки филета от треска. Когато видяха къмпинга, Долан и Стейси се сетиха за друго неразкрито убийство — двама тийнейджъри, застреляни на усамотена плажна ивица. Така превключиха на нова вълна и започнаха да сочат различни местности, където са били захвърлени трупове на жертви. Оказа се, че областта около Санта Тереза бъка от подобни места.

На десетина километра след Гъл Коув Долан пое по отбивката и се отправи на запад по магистрала Калифорния 1. Усетих, че гледката на обгръщащата пътя зеленина ме унася. Тук-там сред меките, заоблени извивки на хълмовете се гушеха рошави тъмнозелени дъбове, отделили се от стройната редица пробягващи край нас дървета. Бледосиньото небе бе нежно прошарено с прозрачния меланж на облаците. Въздухът ухаеше на горещи, изсушени от слънцето, напръскани с лютичета ливади, в които лениво пасат бикове.

Извивките на тесния път ни водеха на запад и на север. От време на време шосето прорязваше насечени, стръмно надвиснали скали. Тридесет и две години по-рано аз и родителите ми минавахме оттук, през една от тези отсечки. По склона се прекатури гигантски скален отломък и разби предното стъкло на колата. Аз седях отзад, играех си с хартиената си кукла и се цупех, защото току-що бях прегънала глезена на левия й крак. Заля ме вълна от типичния за петгодишните несдържан гняв, защото кракът й изглеждаше уродлив и куц. Тъкмо започвах да хленча, когато някой — майка ми или баща ми — възкликна стреснато. Може би са забелязали скалата, прекатурваща се сред дъжд от камъни и прах. Било е твърде късно. Скалният къс раздроби предното стъкло и премаза главата и гръдния кош на баща ми, убивайки го на място. Колата свърна вдясно, залитна и се блъсна в скалистия склон.

Ударът ме запокити напред, притискайки ме към гърба на татковата седалка. Приклещена в тази клетка от смачкан метал, аз правих компания на майка ми в последните дълги мигове от живота й. Сега вече разбирам как се е чувствала. Нараняванията й са били такива, че е можела да се помръдне само с цената на неистова болка. Чувала е, че скимтя, но не е знаела колко сериозно съм наранена. Виждала е, че съпругът й е мъртъв и е знаела, че скоро ще го последва. Плака, пронизвана от жал. След известно време утихна и още помня как си помислих, че това е хубаво, без да зная, че е напуснала тялото си и се е понесла нанякъде.

Долан рязко изви волана, за да не прегази една земна катерица, която пробяга по асфалта пред нас. Инстинктивно протегнах ръка, за да се закрепя и отново се съсредоточих върху пътя, прекъсвайки потока на емоциите си със сръчността на опитен хирург. Усвоих този трик още през онези ранни години. Заслушах се в разговора и със закъснение разбрах, че е насочен към мен.

Долан тъкмо казваше:

— Слушаш ли ни?

— Да, да. Извинявай, май пропуснах нещо.

— Говорех за оня тип, Франки Миракъл, дето снощи ти разказахме за него. Спрели го за рутинна проверка извън Ломпок — така го пипнали. Тъпакът карал със счупен заден стоп. Когато полицаите пуснали номера за проверка, се оказало, че автомобилът е краден и се издирва от областното шерифство на Лос Анджелис. Галоуей му прочел правата и го вкарал за съд по бързата процедура. Междувременно откарали колата в паркинга на полицията. Та, сяда Галоуей да си пише доклада, прочита служебния бюлетин и установява, че регистрираната собственица е жертва на убийство. Връща се в предварителния арест, съобщава на Франки, че вече е задържан за убийство и пак му прочита правата. Два дни по-късно двамата със Стейси тръгваме на лов за сръндаци и се натъкваме на момичето.

— Да, ако не беше този заден стоп, Франки можеше да стигне до Орегон, а ние вероятно нямаше да го свържем със случая.

— А оръжието, с което е извършил убийството? Като че ли не е споменато никъде?

— Така и не открихме ножа, но съдейки по раните, съдебният лекар се произнесе, че острието е било поне 12-сантиметрово. Говореше се, че Франки имал такъв нож, макар че когато го заловихме, не беше у него.

— Вероятно го е захвърлил или го е закопал някъде — каза Стейси. — Там теренът с неравен. От отдел „Улики“ изпратиха хора, които претърсиха основно местността, но нищо не откриха.

Той се наведе напред, потупа Кон по рамото и посочи страничен път на стотина метра пред нас, от дясната ни страна:

— Там е. Веднага след този мост.

— Мислиш ли? Помня, че беше по-нататък, до някакъв парцел, опасан с бяла ограда от три реда талпи.

— Така ли? Може и да си прав.

Долан беше намалил скоростта и вместо с шейсет и пет, сега пълзеше с двайсетина километра в час. Двамата се втренчиха в насипан с чакъл двупосочен път, който се врязваше в шосето под ъгъл и потъваше сред растителността. Очевидно не им се стори познат, защото Стейси каза:

— Хм, не. Я обърни на следващата отбивка. Май го подминахме.

Той се извърна и се загледа през задното стъкло.

Накрая Долан направи обратен завой и пак закретахме по изминатия път, докато двамата се разберат кое е мястото. Долан отби в една странична алея от чакъл, покрит с напукан асфалт, която следваше очертанията на нисък хълм. Видях, че право пред нас пътят се разделя, оформяйки буква У. Табели „Влизането забранено!“, окачени по залостената порта, пропъждаха неканени гости. Отсам нея, от дясната страна, беше паркиран някакъв джип.

— Къде е каменоломната Грейсън? — попитах, използвайки името, с което обозначаваха местопрестъплението в официалните полицейски доклади.

— На около четиристотин метра вдясно, зад завоя — отговори Долан.

Тъкмо паркира досами склона и дръпна ръчната спирачка, когато от джипа слезе възрастен мъж, издокаран с джинси, каубойски ботуши и кожена шапка. Беше нисък и тантурест, с огромно шкембе като на Дядо Коледа, което опъваше копчетата на карираната му риза. Доближи се до колата ни, накуцвайки силно. Долан изключи двигателя и се измъкна от мястото си.

— Това е Арне Йохансон, надзирателят на ранчото — промърмори Стейси. — Обадих му се и той се съгласи да ни пресрещне, за да отключи портата.

Докато той полека се нагласяше да излезе от колата, аз слязох и хлопнах вратата, помагайки си с хълбок. Долан беше побързал да запали цигара в момента, в който се озова на чист въздух.

Стейси се доближи до стареца и се здрависа с него. Забелязах, че полага усилия да изглежда енергичен.

— Г-н Йохансон, благодаря ви, че се отзовахте на молбата ни. Аз съм Стейси Олифант от областното шерифство. Вероятно не си спомняте, но вече сме се виждали през 69-та година, когато намерихме трупа. Това е лейтенант Кон Долан от полицейското управление на Санта Тереза. Двамата с него открихме тялото. Бяхме тръгнали на лов за сърни, когато се натъкнахме на момичето.

— Помислих си, че ви познавам отнякъде. Радвам се да ви видя.

— Благодаря. Оценяваме помощта ви.

Погледът на стареца се насочи към мен. Стори ми се, че лицето му придоби озадачено изражение.

— Ще ми се да се легитимирате, ако нямате нищо напротив — подхвърли на спътниците ми, но не откъсваше поглед от мен.

Стейси разтвори якето си, посочвайки окачената на колана му значка. На нея пишеше, че е детектив в оставка, но Йохансон явно недовиждаше и Стейси предпочете да не насочва вниманието му към точното си служебно положение. Долан избута цигарата в ъгъла на устата си, извади кожен портфейл, разгъна го и показа значката си. Когато Йохансон се наведе да я разгледа отблизо, Долан извади от портфейла визитна картичка и му я подаде. Старчето я пъхна в джоба на ризата си и ме изгледа лукаво.

— Тя е с нас — уточни Долан.

Нямах нищо против да му покажа копие от разрешителното си, но ми хареса покровителствения жест на Долан и си направих пас. Йохансон отново се втренчи в мен, но този път избягнах погледа му. Реших, че е от проклетите старчета със закостенели разбирания, които още живеят в миналия век и вярват, че вместо да се бутат между мъжете, жените трябва да се въртят около печката. По всичко личеше, че е прехвърлил осемдесетте. Имаше малки, воднистосини очички. Лицето му бе обгоряло от слънцето, с набръчкана жилава кожа, по която беше набола остра бяла брада. Той се загледа в цигарата на Долан:

— Ти по-добре внимавай с таз цигара. Тука от една искра пламваме.

— Ще внимавам.

Йохансон извади връзка ключове и четиримата се приближихме до металната решетка на портата, заключена със стар катинар. Занасяше крак при всяка стъпка, което подсказваше за стара травма. Може би като млад си е изкарвал хляба с участия в състезания по обяздване. Избра ключ, превъртя го и измъкна катинара от халките. Избута увисналата порта настрани, докато тя се запря в тревата. Прекосихме, като Долан и Стейси вървяха напред, аз пристъпвах след тях, а Йохансон куцукаше в края на процесията.

— Двама полицаи я намериха, дошли тук на лов — съобщи той. Очевидно не беше чул уточнението на Стейси в началото на срещата ни, или пък вече бе успял да го забрави.

Долан изсумтя в отговор, но това не обезсърчи словоохотливия старец:

— Из имота се въдят диви свине. Сегиз-тогиз собственицата пуща ловци да намалят стадото. Т’ва свинята е опасно хайванче. Случвало се е да се обърнат и да ме нападнат, цяла дупка в крака ми разкъсаха. Мръсни серсеми са, ше знаеш. На мъжкото оная му работа била остра като бръснач. Като се разгонят, женските така врещят, чак да ти настръхнат космите по врата.

— Всъщност лейтенант Долан и аз открихме трупа. Бяхме дошли на лов.

— Вий двамцата? Вярно ли? Бре, да му се не види. Хубаво си знаех аз, че ви познавам отнякъде.

— Всички сме поостарели малко.

— Дума да няма. Аз навъртях осемдесет и седем, раждан съм януари месец, през деветстотин и осма. Счупих си хълбока преди време, конят ми се стовари отгоре ми. Не зарасна като хората. Чувам, днешните доктори ти вадели ставата и слагали нова. Тоз сакатлък не се ли оправи, и аз ще легна под ножа. Я кажете сега, за какво сте дошли тъдява? Нещо не съм наясно.

— Областното шерифство преглежда някои стари досиета, връща се отново към неразкрити случаи. Пак се заехме с това убийство, защото се надяваме този път да го разгадаем — обясни Стейси.

— А тук горе защо дойдохте?

— Искаме да видим мястото на престъплението, за да си изясним докладите. Старите снимки не показват какво е разположението му спрямо околността, какви са разстоянията, такива работи — търпеливо добави пак Стейси.

До момента изобщо не бях продумала.

Очите на Йохансон се стрелнаха към лицето ми със същото зле прикрито любопитство.

— Туй го разбирам. Доведох сина ми тука, да гледа, когато й вадеха трупа от клисурата. Тогаз беше на четирнайсе’ и му се виждаше екстра да спира коли щом му скимне да се разхожда. Исках хубаво да види къде може да свърши.

— Имате толкова млад син? — попитах, стараейки се да не прозвуча твърде изненадано.

Старецът се захили, оголвайки кривите си, почернели зъби:

— Двама имам — каза той. — Пет пъти се задомявах, но чак последната прихвана на два пъти. Малкият вчера чукна трийсе’ и две. Работи при мен, на ранчото. Другият излезе непрокопсаник. Май е по-добре да мисля, че семето ми излезе педесе процента читаво, а не педесе процента калпаво.

Долан пусна фаса си на земята и грижливо го стъпка в прахта с тока на обувката си.

— Значи мислиш, че това се е случило с нея? Някой й е предложил да я закара донякъде и я е наръгал с ножа?

— Тъй мисля. Нали знаеш, че така и не разбраха коя е? Жална работа, ако ме питаш. Тез ’сичките години майка й и татко й не са разбрали какво се е случило. Сигур още мислят, че ще си дойде, а момичето им хвърлено тук с разрязано гърло.

— Едно от нещата, на които се надяваме, е да открием кое е било момичето — каза Стейси.

Долан вече палеше следваща цигара:

— Благодаря ви за отделеното време, г-н Йохансон. Убедени сме, че сте зает и не смеем да ви задържаме. Благодаря, че ни посрещнахте.

— Радвам се да услужа. За мен не се грижете. Тъй ще кретам до вас докат’ свършите и после пак ще заключа портата.

— Няма да се бавим. Може и ние да я заключим на тръгване.

— Не ми пречи да изчакам.

Стейси и Долан се спогледаха, но не отрониха и дума повече, докато крачеха към ръба на клисурата.

Йохансон се помъкна след нас.

— По онуй време никаква порта нямаше. Мисля си, че оня е обиколил нагоре-надолу, търсел е място да я захвърли и най-сетне избрал това тук. Сигур не е знаел за кариерата. По пътя има много движение по цял ден; пътуват към мината. По дъжделиво време е друго — спират работа, докато се оправи.

— Учуден съм, че не е била намерена от някой от работниците на Грейсън — отбеляза Стейси.

— Зарад миризмата?

— Точно така.

— Ако ме питаш мен, може да са я видели. Повечето от онез момчета бяха мексиканчета. Викахме им „мокрите кокошки“^[1]. Много се стараеха да не привличат внимание, особено да не се забъркват със закона. Може да са помислили, че е някое куче, ако изобщо са я надушили де. Хич не им е минало през ум, че е убито момиче.

Долан изхъмка резервирано, вероятно с надеждата, че ще осуети по-нататъшни словоизлияния. Без да обръща внимание на Йохансон, пристъпи несигурно надолу по склона. Земята изглеждаше мека, макар че повърхността й бе изпръхнала и сива. Закрепи десния си крак на ската и застана с ръце в джобовете на джинсите си, разглеждайки шубрака.

— Ето тука някъде беше. Тогава имаше много повече храсталаци.

— Окастрихме ги по нареждане на противопожарната служба — обясни старецът. — Два пъти в годината идват насам. Собственицата няма да пипне храсталака, ако не я заплашат. Няма пари в тая работа.

— Щом като зоната е пожароопасна, е редно да разчиствате изсъхналите клони — откликна Стейси, любезен както винаги.

— Тъй си е, господине. И аз тъй знам. Порасли са още няколко дървета. Когат’ фърлиха долу момиченцето, тез двете дървета не бяха покарали. И двете са черни акации. Растат като бурен. Аз самичък бих ги отрязал, ама чорбаджийката и дума не дава да стане. Да се разберем, аз дъбовете не пипам. Дъб отсичам само ако е загнил отвътре.

Двамата с Долан се правехме, че не чуваме стареца. Наблюдавах как Долан се катери по склона. Застана на равното и се загледа в частта от магистрала 1, която се виждаше от това място.

— Предполагам, че е дал на заден ход и е отворил багажника на колата. Вероятно е използвал бояджийското покривало, за да примъкне трупа оттам дотук — разстоянието е малко. Брезентът беше много изцапан от едната страна; освен това през шубрака се беше образувала пътека от смачкани клони — изпочупили са се, докато я е влачил.

— Дечурлигата отбиваха тук да се натискат — включи се Йохансон. — В понеделник заран наоколо беше пълно с капути, сякаш змии са си фърляли кожата. Затуй турихме портата, да не влизат с колите.

Погледнах към Стейси:

— Беше ли увита в платнището?

— Отчасти. Смятаме, че я е убил някъде другаде. Открихме петна от кръв по тревата, но бяха малко — кръвта й не е изтекла тук. Навярно е използвал брезента, за да не изцапа с кръв багажника на колата.

— Обзалагам се, че ако по онова време разполагахме с днешното високотехнологично оборудване, щяхме да открием още много улики. Косми, нишки от плат, може би дори пръстови отпечатъци. Убиецът е бил мърляч. Просто му е провървяло. Никой не го е видял по време на убийството или когато претърколил трупа й надолу по склона.

Йохансон се оживи:

— Един комшия надолу по пътя — Си Кей Вогел… не знам дали си спомняте, но Си Кей видял някакъв светъл фолксваген пикап точно заранта на 28 юли нагоре по пътя. Целият нашарен със знаци на мира и онез хипарски измишльотини. Разправяше, че в единайсе’ вечерта още бил там. С пердета на прозорците. Вътре слаба светлина. На другата заран си заминали, но рече, че му си сторило странно. Май се обади на шерифа да разправи тая работа, когат’ намериха момичето.

Долан го изслуша с подчертано недоверие, макар че се опита да прояви вежливост — нелека задача за него:

— Сигурно няма връзка със случая, но все пак ще го проверим.

— Разправяше, че видял и някакъв кабриолет. Може пък убиецът него да е карал. Червен, както помня, с номер от друг щат. Да съм на ваше място, непременно ще го разпитам.

— Благодарим ви за информацията — вметнах аз. — Ще си отбележа.

Йохансон ме погледна с интерес. Най-сетне всичко бе дошло на мястото си. Аз бях полицейска секретарка, придружаваща добрите детективи, за да ги отменя в досадната канцеларска работа.

Бризът леко измени посоката си и започна да навява в лицето ми дима от цигарата на Долан. Застанах от наветрената страна.

— Забравих да спомена нещо за Миракъл — каза Стейси. — Когато се върнахме в гаража на управлението и претърсихме колата на Франки, открихме набита в постелките почва, която отговаряше на пробите, взети от насипа. За съжаление, експертите казаха, че е невъзможно да различат пробата от колата му от почвените образци в други мини из целия щат. По западното крайбрежие са разположени най-обширните океански наноси в света.

— Прочетох този доклад. Лошо — казах. — Какво обяснение даде Франки по време на разпита?

— Пробута ни някаква объркана, опашата история за това къде бил ходил. Твърдеше, че се разхождал из областта, но нямаше нито едно доказателство в подкрепа на обяснението му.

— Когато го пипнахме беше толкова друсан, че не знаеше на кой свят е. С трева или с кока — в доклада не уточняват. Говореха, че най-често се тъпчел с метедрин.

— В онези времена всеки под 30 години си се друсаше редовно — отбелязах аз.

Г-н Йохансон се прокашля, недоволен, че толкова дълго време е останал изключен от разговора:

— Тъй и тъй сте дошли, най-добре да ви разведа из имението. Таквиз големи ферми вече не останаха. Не след дълго ще разтурят старата къща. Сигур ще разделят имота на фермички и ще ги разпродадат.

Не ми се щеше да приемам поканата, но идеята сякаш допадна на Долан:

— Става. За никъде не бързам — каза той.

Погледна към Стейси, който кимна в знак на съгласие и после се обърна въпросително към мен.

— Разбира се, нямам нищо против. Приключихме ли тук?

— Засега. Винаги можем да се върнем.

Йохансон се обърна към джипа:

— Най-добре да тръгнем с джипката. Пътят стана мат и маскара — нали преди дни паднаха проливни дъждове. За какво да се ровиш в чакъла и прахоляка с таз твойта хубавка кола.

Реших, че взема Долан на подбив. Обърнах се към детектива, за да видя реакцията му, но той очевидно бе напълно съгласен с ласкавата оценка на стареца.

Натъпкахме се в джипа — Стейси се настани отпред, а ние с Долан се сместихме отзад. Седалките бяха тапицирани с напукана кожа; плексигласовите прозорци от всички страни бяха демонтирани. Йохансон включи двигателя и свали ръчната спирачка. Амортисьорите на автомобила бяха заминали. Пресегнах се и сграбчих ролбара. Останах вкопчена в него, докато се придвижвахме с клатушкане и подскоци нагоре по дълбоките бразди на чакъления път. И Стейси беше сграбчил рамката на джипа за опора и се присвиваше от болката в гърба при всяко ново люшкане. Тревата от двете ни страни беше поникнала на редки, остри туфи. Върхът на хълма, издигащ се от лявата ни страна, беше изравнен и образуваше плато, върху което бяха разположени многобройни машини. По-голямата част от оставащата земя бе оголена и терасирана, просечена от широки, покрити с баластра ивици, които бяха прогонили растителността.

— Те това е каменоломната — оповести Йохансон, надвиквайки се с ръмженето и потракването на стария двигател.

Приведох се напред, отправяйки коментарите си към тила му:

— Наистина ли? Прилича ми на изкоп за чакъл. Аз си представях варовикови скали.

— Т’ва е друга кариера, с открити мини. В кариерата Грейсън добиват диатомит. На, погледни, тук си държа една проба. Виж де — подкани ме той и без да изпуска пътя от очи се наведе, взе от пода на каросерията парче скала и ми го подаде през седалката. Беше тебеширено бяло; приличаше на малък самун хляб с кора, прорязана неравномерно от небрежен хлебар. Подадох го на лейтенант Долан и той го претегли в ръка, изненадан от лекотата му също като мен.

— Как казахте, че се нарича? — попитах аз.

— Диатомит — повтори старецът и се впусна в обяснения. Докато говореше, по гръбнака ми пролазиха тръпки на безпокойство.

— Диатомитът е залеж, образуван предимно от силикатни черупки от диатомеи.^[2] Цялата таз област се намирала под водата преди мнооого години. Тъй както ми го разправиха, морските живинки се хранили с диатомеи, с колонии водорасли. Значи, сега ги стриват на прах и ги използват като абразив, а понякога и като абсорбент.

Стейси заговори високо, за да го чуем през пращенето на гумите по чакъла:

— Навремето, когато си варях бира у дома, използвах диатомит, за да я филтрирам.

Пътят премина в стръмнина и джипът се заизкачва по нея, зави и най-сетне спря. Пред нас се разкри старата къща — огромна, порутена останка от викторианската епоха, поела ударите на времето.

Виждаше се, че в добрите си години сградата е била царствена, но бурените и храсталаците я притискаха от всички страни, поглъщаха двора й и закриваха полегналите остатъци от дървената ограда. Годините на занемаряване бяха превърнали в руини пристройките и от тях бяха оцелели единствено каменните основи и купчините прогнили греди.

Самата къща представляваше двуетажна бяла постройка с по едно едноетажно крило от двете страни на фасадата. Виждаха се четири веранди, на които стопаните са намирали подслон от жарещото слънце и брулещите ветрове. Една веранда опасваше предната част на къщата, втора бе разположена под покрива, където се издигаха и перилата на таванска тераса. Многобройните двукрили прозорци бяха тесни и тъмни. В много от стъклата зееха дупки — свидетелство за точния мерник на хлапаците от околността.

Йохансон махна с ръка към къщата, почти без да забавя крачка:

— От години стои празна. Аз се устроих в къщурката на градинаря от друг’та страна на плевнята — извика той.

Усетих, че извръщам поглед от къщата, когато преминахме покрай нея, отправяйки се към група постройки, скупчени в сенчестата част от двора. Плевня, барака за сечива, парник. Градински беседки, чиито дървени решетки бяха обвити от възлестите стъбла на лозниците. Под тях бяха разположени изкорубени маси. Потръпнах от усещането за студен полъх във врата ми.

Йохансон спря пред паянтова къщичка. Отвъд нея се крепеше плевня от необработено дърво, наклонена на една страна. По-нататък се виждаше ограда от три реда талпи, която потъваше в далечината.

Пак се наведох напред и поставих ръка на рамото на Йохансон:

— Извинете, кой казахте, че притежава всичко това?

Той изгаси двигателя, преди да се обърне към мен:

— Госпойца Льо Гранд. По-точно казано, госпойца Кинзи. Вдовица е, трябва вече да е навъртяла деведесет и няколко. Омъжи се за Бъртън Кинзи, който взе каменоломната под аренда от татко й. Мъжът й натрупа парици от мината, макар че имението си беше нейно по право, старецът й го беше завещал…

Не чух останалото — тишината в главата ми бе така дълбока, сякаш временно бях изгубила слуха си. Той говореше за баба ми по майчина линия, Корнилия Кинзи, с моминско име Корнилия Стрейт Льо Гранд.