Метаданни
Данни
- Серия
- Кинзи Милхоун (17)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Q Is For Quarry, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерия Маринова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сю Графтън
Заглавие: Ж като жертва
Преводач: Валерия Маринова
Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: роман (не е указано)
Редактор: Юлия Петрова; Ангелина Михайлова
ISBN: 954-761-117-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15536
История
- — Добавяне
8
В един и половина през нощта ме разбуди телефонен звън: Долан се обаждаше от спешното отделение на болницата:
— Гърбът на Стейси го заболя още повече и го докарах тук. Звънна ми в полунощ и ме помоли да го взема с колата. Прегледаха го набързо и извикаха дежурния лекар. Сега чакам да видя какво ще ми каже той.
— Искаш ли да дойда?
— Остани така — затули слушалката с длан и проведе приглушен разговор с някого, а после пак заговори на мен. — Ще ти звънна след малко, веднага щом разбера какво става.
Затворих телефона. Вече бях съвсем разсънена. Щом Долан възнамеряваше да ми звънне отново, нямаше никакъв смисъл да се опитвам да заспя. Щракнах лампата и протегнах ръка към пода, за да напипам маратонките си. Бях привела в действие новия си план за утринна ефективност и спях напълно облечена, по анцуг и с хавлиени чорапи. Измих си зъбите, пригладих чорлавата си глава и бях готова за излизане.
Паркирах в страничната уличка срещу портала на спешното отделение. Обожавам града в този час на нощта. Рядко минават коли, улиците са празни, повечето магазини и заведения вече са спуснали кепенци. Температурата беше спаднала под десет градуса и осветената спешна зала ми се стори уютна. Очевидно още бе рано за обичайния петъчен поток от битови травми, защото регистратурата беше празна и наоколо цареше тишина. Намерих Долан в залата за посетители. Четеше вестник. Когато ме видя, се изправи на крака.
Попитах „Как е?“ и преди да се усетя, го целунах по бузата.
— В момента извършват формалностите по приемането му. Можех да ти спестя разкарването — опитах се да ти звънна, но вече си била излязла.
— Не мисли за това. И без това още не бях заспала. А сега какво ще стане? Ще ти позволят ли да го видиш отново?
— Дадоха му някакво силно обезболяващо и не е в съзнание — вероятно няма да разбере, че съм бил в стаята му, но ми се иска да надникна за собствено успокоение. След това смятам да отида набързо до тях и да му донеса някои дреболии — четка и паста, гребен… такива неща.
— Ще отида да взема по чашка кафе. Някъде наоколо би трябвало да има автомат.
Поседяхме заедно половин час, отпивайки неапетитно миришещо, хладко кафе от плътните картонени чашки, чиито сгъваеми дръжки ми заприличаха на крилца на пеперуди.
— Какво правиш у дома? Звъннах с намерението да ти оставя съобщение. Бях убеден, че си излязла с някое гадже.
— Хората вече не излизат с гаджета… или поне аз не излизам.
— И защо не? Какво лошо има в това? Как иначе ще се запознаеш с някого?
— С никого не желая да се запознавам. Благодаря за загрижеността, но и така си ми е много добре. Ами ти? Срещаш ли се с някоя?
— Твърде стар съм за такива неща.
— Аз също — казах и се вгледах в него. — Преди колко време почина жена ти?
— Днес се навършват десет месеца — отвърна той и замълча за момент. — Да ти кажа ли кое ме мъчи най-много? С години ме увещаваше да заминем на обиколка с кораб. Направо ми се гадеше от идеята. Таити. Аляска. Все ми носеше разни цветни брошури, пълни със снимки на щастливи двойки, застанали на палубата с чаши шампанско в ръце. Залез. Романтика. Разгънеш брошурата, а вътре — снимки на купищата храна, с която може да се тъпчеш колкото ти душа иска. Само като ги видех, имах чувството, че язвата ми се перфорира. Мразя да ме затварят натясно и се притеснявах, че ще бъда заобиколен от тълпа празнодумци. Неразумно ли ти звучи?
— Как мислиш, дали е настоявала за луксозен круиз, или просто е мечтаела да прекарате няколко дни заедно?
Долан изправи глава и ме погледна:
— Никога не се сетих да я попитам.
В 2:45 се върнах вкъщи и спах неспокойно до 10 сутринта.
Областният затвор на Санта Тереза е разположен на площ от три декара; сградата е двуетажна, със 120 легла и обитателите й могат да бъдат надзиравани от двама служители, единият от които наблюдава всяко тяхно движение на мониторите в залата за технически контрол.
Чувствах се полумъртва от недоспиване. Вмъкнах фолксвагена в едно от празните места на паркинга отпред, влязох през главния вход и си взех молба формуляр за посещение. Попълних името си и подадох бланката на чиновничката, обслужваща гишето. После се помотах из фоайето, изчаквайки да съобщят на Дундьото, че има посетител. Представих си пълното му озадачение — сигурна бях, че никога не е чувал името ми. Очевидно любопитството му (или скуката) надделя, защото служителката се върна и ми съобщи, че бил готов да се срещне с мен.
Асансьорът побра общо десет души: две самотни жени и три майки с дребосъци на най-различна възраст. Натиснах бутона с надпис „НАДОЛУ“ и се зачудих дали приличам на мадама, която има гадже пандизчия. Кабинката бавно запълзя надолу, а ние мълчаливо се запритеснявахме да не заседнем. Вратите се отвориха на долния етаж и се изсипахме в преддверие седем на седем метра. Бежови и сиви кресла от лята пластмаса, тежки и ъглести, бяха опънати в два реда по средата на помещението, а покрай стените бяха подредени допълнителни столове. Подът беше покрит с лъскав бежов балатум на квадратчета. По грапавите стени от газобетонни блокове бе прокаран висок тъмнобежов цокъл, продължаващ в по-светъл латекс, на който беше залепен надпис „НЕ ОПИРАЙТЕ КРАКА В СТЕНАТА“, макар че не ми стана ясно кой би могъл да постигне такъв… такъв акробатичен подвиг. В стаята за свиждания, от двете страни на стъклената преграда, бяха подредени осем занитени за пода столове. Пред всеки стол имаше по една слушалка. Седнах и пуснах чантата си на пода в краката ми. Облегнах лакти на плота, сякаш се намирах в крайпътна закусвалня и чаках появата на дебела сервитьорка.
От полицейския доклад знаех, че истинското име на Дундьото е Седрик Костело Клифтън, роден на седми юни 1950 г. — в същата година като мен, но аз му бях кака с месец и два дни. Вратата оттатък преградата се отвори и няколко затворници се помъкнаха към столовете в нестройна редица. Ръцете им бяха вързани с белезници на гърба, както всеки път, когато ги прекарваха от място на място. Дундьото се появи и седна на стола срещу мен. Лицето му беше заоблено като луна, а на изненадващо изящния му нос се крепяха очила с големи кръгли рамки. Окосмяването по лицето му беше хаотично — груби мустаци и брада, която пълзеше по бузите му почти до очите, преминавайки от джунгла в туфички рядка растителност. Тъмната му коса бе раздърпана и изтощена — ако беше жена, щях да предположа, че е прегорена на апарат за къдрене. Бе облечен в обичайните затворнически дрехи: бяла тениска, син памучен панталон, набран с ластик в кръста, и гуменки. Спомних си, че хирурзите стажанти, които бях виждала да се мотаят по коридорите на местната болница, се обличаха по подобен начин. Раменете му бяха широки, а гърдите и бицепсите му се издуваха от годините тренировки. Под космите по лявата му ръка прозираше галерия от сложни татуировки — паяжина, череп със сомбреро и детайлно изобразен полов акт. До тях се мъдреше едрогърда жена с развети тъмни къдрици, чийто торс бе разположен между лакътя и китката му. Дясната му ръка явно бе пощадена от намесата на изобразителното изкуство.
Той се взря в мен и започна да ме изучава. Стиснах зъби и си наложих да устоя на погледа му. Накрая вдигна слушалката и ме попита през стъклото:
— Здрасти, как е хавата?
Задържах слушалката на сантиметри от ухото си и отвърнах:
— Аз съм добре, г-н Клифтън. А вие как сте?
— Бомба съм. Познаваме ли се?
— Името ми е Кинзи Милхоун. Работя като частен детектив. Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим.
— Я зарежи учтивостите — казвай направо какво искаш.
Зад кръглите лупи на очилата му, под проскубаните вежди, се криеха топли лешникови очи.
— Бих искала да ви задам няколко въпроса.
Той се усмихна леко:
— За какво?
— За нещо, случило се през 1969 г.
— Защо ще ги задаваш на мен?
— Не сте лично замесен — става въпрос за друг човек.
— Олекна ми. И кой е той?
— Помните ли, че са ви арестували в Ломпок през август 69-та?
— Аха — отвърна той с предпазливостта на човек, който не е сигурен какво ще последва.
— Дали сте на полицая домашен адрес в Креозот, Калифорния. Къде се намира това? Никога не съм чувала името — в действителност бях погледнала картата, но реших да действам като детектор на лъжата — да започна с основни въпроси, чиято истинност е лесно установима.
— Малко градче е, в околностите на Блайт. На две мили отсам границата с Аризона.
— Как се озовахте в Ломпок?
— Пътувах към Сан Франциско. Един приятел тъкмо се беше върнал оттам — шест месеца живял по улиците. Каза ми, че стига да застане на главната, човек може да си купи каквото му душа иска — кока, трева и хашиш, пейот, ЛСД. Безплатен секс и също безплатни клиники, в които хората си лекували срамните въшки и трипера. Прозвуча ми, все едно говореше за рая. То и сега така ми звучи, като се замисля. Свършиха тия времена — сега само барнеш някоя по задника, и тя вика ченгетата.
Погледнах към листа хартия, който бях извадила от чантата си, макар че знаех съдържанието му наизуст:
— Според този документ са ви задържали за скитничество и притежание на забранено вещество.
Като чу това се отпусна и лицето му се набръчка в усмивка. Очевидно цялата му кариера бе изградена върху притежание на наркотици и упорито отричане на този факт.
— Ебати скалъпената история! Стоя си аз край бордюра и чакам на стоп, когато се приближава синия буркан. Появяват се двама селяндури с униформи. Шибани прасета. Слязоха и ме закопчаха. Оказа се, че в джоба ми останала малко трева — колкото за един джойнт. И зат’ва ме заключиха. Трябваше да ги осъдя за тормоз и неправомерен арест, тяхната мама.
— Значи пътувахте на автостоп?
— Бях само на деветнайсет — човек като няма кола, пътува на стоп.
— Интересуваме се от хора, които може да са забелязали младо момиче, придвижващо се на автостоп из областта. Седемнайсет-осемнайсетгодишна. Синеока, с изрусена коса. Висока около метър и шейсет, към 55 килограма.
— Все едно описваш половината момичета, които познавам — всички изглеждаха така, с изключение на онези, които нашишкавяваха от тревата. Забелязала ли си? Марихуаната им отваря апетита и се тъпчат, докато станат двойни. Другото възможно обяснение е, че навремето всички дебелани бяха наизлезли по улиците да си търсят някой да им го вкара — иначе кой ще им обърне внимание?
— Това се казва джентълменско отношение.
Дундьото се разсмя от сърце — явно сметна за забавна язвителната ми забележка.
— Може ли да се върнем на темата? — попитах.
— Каква беше тя? Нещо се отплеснах.
— Момичето, което описах.
— Добре. Какво е направила?
— Нищо не е направила. Намерили трупа й захвърлен край пътя.
Поведението му се промени леко:
— Съжалявам. Ако беше казала, че е мъртва, нямаше да се правя на палячо.
— Проблемът е там, че не носела документи за самоличност и близките й не я потърсили. Опитваме се да открием името й.
— Разбирам, но оттогава са минали толкова години — защо сте се сетили чак сега?
— Така са си наумили разследващите случая — работя за тях двамата. А какво се случи с вас, когато ви пуснаха от ареста?
— Наложи се да звънна на моя старец — да дойде да ме прибере. Той направо изкрейзи — в момента, в който се прибрахме вкъщи, дъртият лайнар ме изпъди. Запокити дрехите ми на двора и счупи чинията ми на терасата. Тъпото копеле си умираше да изнася спектакли. Нарочно разигра целия този цирк, за да покаже на съседите, че ме е сритал.
— Все пак си е направил труда да измине целия път от Креозот до Ломпок.
— Да, ама преди това прекарах най-ужасните три дни в живота си, опандизен с цяла тълпа откачалки — рече той и потръпна. — Най-ужасните дотогава де. След това се нагледах на къде-къде по-страшни неща.
— Спомняте ли си Лоренцо Рикмън и Франки Миракъл?
— Лоренцо ли? — изсумтя той. — Що за име е това? К’ъв е тоя, нек’ъв жабар?
— Делил сте една килия с тях двамата и със задържан на име Джон Лучек. Него помните ли?
— Мисля, че не. Защо, трябва ли?
— А Рикмън?
— За него ли става дума? Ще се чувствам по-гот, ако знам накъде биеш.
— И до това ще стигнем. Двамата с него разговаряхте ли?
— В пандиза е пълна скука. Хората гледат да си лафят, за да не откачат съвсем. И кльопачката е гадна, макар че после свикваш. Тук, например, се ядва. Наблягат на нишестето. Макароните им със сирене имат вкус на лепило за тапети. Опитвала ли си някога?
Не бях сигурна какво очакваше да съм опитвала — затворническа кухня или лепило за тапети. Бях пробвала и от двете, но не смятах, че това му влиза в работата. Не бях дошла да сравняваме мненията си за екзотични ястия.
— Ами Франки? С него разговаряхте ли?
— Вероятно, защо не? Аз съм си дружелюбна душа. Естествено, ако сега се разминем по улицата, положително няма да ги позная.
— Искаш ли да ти покажа няколко снимки, за да се подсетиш?
— Става.
Преместих слушалката от дясната на лявата си страна, притискайки я между врата и рамото си, за да си освободя ръцете. Извадих от папката снимките на криминално проявени типове — общо дванадесет на брой — и ги притиснах към стъклената преграда. Имената, прякорите и останалите им лични данни, включително кога и за какво са били задържани, бяха грижливо зачеркнати от полетата под снимките. Дундьото подложи черно-белите фотографии на същата внимателна проверка, с която бе удостоил мен в началото на срещата ни. Посочи Франки:
— Ей тоя е Франки — него го помня. Беше се нашмъркал с кока и нервничеше. Приказваше като картечница, докато го отпусне.
— А останалите?
— Май този, ама не съм сигурен — рече той и посочи снимката на Лоренцо Рикмън. Паметта му служеше по-добре, отколкото той самият предполагаше.
— Някой друг?
— Не виждам други познати лица.
— Франки сподели ли за какво е задържан?
— Имаш предвид майката, която намушкал? Здравата я наредил, но после се преебал много яко.
— Какво имаш предвид?
— Първо, гепил й колата. Какво си е въобразил — че ченгетата няма да пуснат номера за издирване? После й взема кредитните карти и се разплаща с тях наляво и надясно, докато се чупи. Оставил е диря като от сигнална ракета. Хем зъл, хем тъп. Хубаво, утрепал си я, но поне си прикрий следите. — Той млъкна и се втренчи в мен. — Ама ти сто на сто знаеш всичките тия неща. Кво е станало, да не са го пуснали?
— Пълен си с въпроси.
— Как очакваш да ти помогна, щом не щеш да ми кажеш какво те интересува?
— Каза ли колко дълго е пребивавал в Ломпок, преди да го арестуват?
— Не мога да разбера с какво толкова те е заинтересувал тоя дребен боклук — усмихна се Дундьото.
— Единственото, от което се интересувам, е истината.
— Айде бе, кажи ми за какво става въпрос. Обещавам да си трая.
Отместих поглед от неговия:
— Е, благодаря, че ми отделихте време. Мисля, че трябва да тръгвам.
Задържах слушалката притисната до ухото си, докато събирах снимките и ги натиквах обратно в папката.
— Чакай! Не тръгвай. Още не сме свършили. Приключихме ли?
Забавих отговора си, след което казах:
— О, съжалявам. Останах с впечатлението, че ми каза всичко, което знаеш. Не исках да ти губя времето.
— Ето какво — може да си припомня още нещо, ако седнем да си побъбрим на спокойствие — така, по приятелски. Питай нещо друго — може да ме подсетиш.
Усмихнах му се любезно и станах от стола:
— Защо не ми звъннеш, ако си припомниш нещо съществено?
— За кое по-точно? Поне по този въпрос ме ориентирай.
— Няма да ти подавам реплики. Ако не знаеш нищо повече, не се тревожи. Ще оставим нещата така.
— Чакай сега, що се връзваш? Дай да се разберем така — аз ще си помисля хубавичко, а ти ще се върнеш по-късно и ще ми донесеш един картон цигарки.
— Няма да ти купя цигари. От къде на къде очакваш това от мен?
— Това е най-малката компенсация за времето, което ти отделих.
Погледнах към часовника си:
— Разговаряхме точно четири минути.
— Пушенето прояснява паметта ми.
Наместих презрамката на чантата си, без да пускам слушалката:
— Чао засега.
— Добре де, забрави за кашончето. Само три пакета — примоли се Дундьото. — Каквито намериш, само да не са ментол, че не мога да ги понасям.
— Сам си ги купи — отрязах го аз.
— Утре ме пускат. Ще ти върна парите.
— Един съвет от мен — зарежи пушенето, докато още можеш.
— Как ти беше името?
— Милхоун. Ще ме откриеш в указателя — стига да можеш да четеш, разбира се — рекох и поставих слушалката на вилката.
— Обичам те — прочетох по движението на устните му.
— Да бе, да. И аз те обичам.
Той ми намигна и зашава с език. Престорих се, че не съм видяла.
На път за вкъщи се отбих в супермаркета да купя някои продукти за посрещането на Хенри. Ако нямаше задръствания, можех да го очаквам между пет и шест часа вечерта. Беше оставил колата си на паркинга за заминаващи на летището в Ел Ей. Бях предложила да ги закарам дотам, но Хенри, деликатен както винаги, предпочете да не ме ангажира. Той, Роузи и Уилям взеха самолета до Маями, където ги очакваха по-възрастната му сестра Нел (деветдесет и седем годишна) и братята му Люис и Чарлз, първият на деветдесет и пет, а другият на деветдесет години. Днес сутринта корабът, с който бяха обикаляли Карибските острови в продължение на две седмици, щеше да акостира в пристанището на Маями. Хенри, Роузи и Уилям щяха да хванат самолета до Лос Анджелис, а сестрата и по-възрастните двама братя се връщаха в Мичиган.
Напълних количката с мляко, хляб, бекон, яйца, портокалов сок, банани, лук, моркови, едро пиле за грил, млади картофки и пресни аспержи. Взех и пакет готова салатена смес и четвъртинка „Джак Даниълс“, предпочитаната от Хенри напитка. За кратко се замислих дали сама да не приготвя вечерята, но в крайна сметка реших, че кулинарният ми репертоар е ограничен и купичката корнфлейкс, залят със студено мляко, трудно би минала за празнична вечеря. Приключих с пазаруването, след което се отбих в цветарското магазинче на една пряка от пазара и избрах букет от цинии и далии — разкошна китка от жълти и оранжеви цветове, привързана с панделка. Усещах как градусът на настроението ми се покачва колкото повече се приближавам до дома — когато разтоварих покупките в кухнята на Хенри и натъпках нетрайните храни в хладилника, вече си тананиках тихичко. Подредих цветята в сребърна кана за кафе и я нагласих по средата на кухненската маса.
Направих бърза обиколка на къщата. Лампичката на телефонния му секретар мигаше, но си рекох, че сам ще си прослуша съобщенията като се върне. Отворих вратата на килера и извадих прахосмукачката, четката за подове, една гъба и няколко парцала. Пак обходих къщата, като този път лъсках всяко ъгълче. Трябваха ми само няколко пеещи мишки, за да заприличам на Пепеляшка от анимационния филм. После почистих мивките в банята и в кухнята и търках пода на кухнята, докато светна. Накрая се прибрах вкъщи и хубавичко си подремнах.
Събудих се в 5:25. Отначало не ми се щеше да отмятам уютния юрган, в който се бях сгушила като бебе. Навън още светлееше. Пролетните дни ставаха все по-дълги и след месец-два щяхме да разполагаме с още половин ден светлина. Връщащите се от работа вече можеха да разходят кучето или да изпият по чашка на предната веранда преди вечеря. Майката можеше да седне до прозореца и да прегледа вестника. Бащата можеше да окоси моравата или да измие семейната кола.
Отметнах завивките и се замъкнах в банята. Надникнах през прозорчето й, извивайки врат, за да видя задната врата на Хенри. Кухненската лампа светеше и мисълта, че вече се е върнал, ме въодушеви. Нахлузих си обувките, измих си лицето, оправих си леглото и изтопурках надолу по витата стълба. Излязох, заключих вратата и тържествувайки установих, че бусчето на Хенри е паркирано в алеята пред къщата му.
Задната врата зееше отворена. Мрежестата рамка беше притворена, но незаключена. Надникнах, но не го видях. Почуках на рамката и по коридора се разнесе приветливото му „Ехо!“. Секунда по-късно се появи и самият той — носеше тениска и шорти и пошляпваше с пантофи както обикновено. Тъкмо протегна ръка да открехне вратата, когато телефонът му зазвъня. Кимна ми да вляза и взе слушалката. Каза две думи, след което добави:
— Чакай да мина на другия телефон. Само за минутка. Не затваряй. — Отдалечи слушалката от ухото си и прошепна: — Ей сега се връщам. Налей си чаша вино.
Взех слушалката в ръка и зачаках да влезе в спалнята и да вдигне телефона там. Щом чух гласа му я поставих обратно на закачения за стената апарат. Хенри бе отворил бутилка шардоне, която стърчеше запотена от посребрената кофичка с лед. До нея ме чакаше тумбеста чаша с високо столче. Напълних я до половината и отпих. Долових аромат на печащо се пиле и надникнах през стъклото на фурната. Тлъстата кокошчица, която бях купила, вече хващаше коричка, обградена от лук, моркови и розовеещи цели картофки. Беше поставил на кухненската маса четири прибора и знаех, че след малко ще се появят Роузи и Уилям. Щеше да им отнеме ден-два да спретнат таверната и да я заредят. Чудех се дали унгарските ястия на Роузи ще придобият карибско ухание. Опитах се да си представя как в свинския й гулаш плуват парченца кокос, ананас и банани.
След минута Хенри се появи в кухнята и си наля чаша вино. Изглеждаше почернял и стегнат. Морският тен на лицето му подчертаваше лазурносините му очи. В този момент пристигнаха Роузи и Уилям. Уилям носеше сламена шапка, а през рамото на Роузи висеше торба, изплетена от нещо, което ми заприлича на кръстоска между царевична коса и бурени. Уилям е с две години по-голям от Хенри и е надарен със същата коприненобяла коса и източена фигура като брат си. В моите очи не е чак толкова безумно красив колкото Хенри, но все пак изглежда добре. Уилям е възстановяващ се хипохондрик, който все още разказва с наслаждение по някоя историйка за необяснимо заболяване и внезапна смърт. Роузи е абсолютната му противоположност — нисичка и набита командорка, която обича да налага мнението си, но същевременно е несигурна, лишена от чувство за хумор и безкрайно добросърдечна жена. Тропическото слънце бе изсветлило боядисаната й в червено коса до крещящо оранжев оттенък, но иначе изглеждаше непроменена. Докато Хенри миеше марулята и доматите, попитах младоженците дали им е харесал круиза.
Роузи направи гримаса:
— Храната ми се не хареса. Много смесено. Безвкусно, а къде има вкус — неприятен.
— Това не ти попречи да ядеш повече от мен! Тъпка се като разпрана — отбеляза Уилям, докато наливаше по чаша вино за себе си и за жена си.
— Но с неудоволствие — това се опитвам да каже. Не се запомня. Всичкото било все едно на вкус.
— Нима си забравила пая с ананас? Великолепен. Изключителен! Това са твои думи.
— Стига да поиска, ще направя два пъти по-вкусно, но аз не желая.
— Е, за това спор няма, но нали заминахме, за да се поглезим. Идеята на цялата ни ваканция беше да не се налага да готвим.
— А с какво се занимавахте? Какво правехте по цял ден?
Уилям дръпна един стол и настани Роузи, а после се разположи на съседния:
— Беше фантастично. Страхотно. Акостирахме край разни пристанища, мисля, че общо седем на брой. Разглеждахме местните забележителности, изнасяха ни беседи, гледахме филми, плувахме, играхме табла, аеробика и какво ли още не. На кораба имаше дори алея за боулинг. Вечер организираха танцови забави, състезания по бридж и шах. Имаше и казино. И за минутка не ни оставиха да скучаем — страхотно си изкарахме.
— Браво. Звучи фантастично. А другите ви братя и сестра ви? Те останаха ли доволни?
— Сега ще ти разправя и за тях — рече Уилям. — Чарли си постави модерен слухов апарат и е нов човек — не можеш да му запушиш устата. По-рано се правеше на мълчалив и затворен, защото не искаше хората да разберат, че не чува и думичка от това, което му говорят. Двамата с Нел играха бридж и направо смазаха противниците си.
— А Люис?
— Той беше във вихъра си. Сложиш ли го сред тълпа жени, цъфти от щастие. Жените на кораба бяха десет път повече от мъжете. Перчеше се като младо петле и обра точките.
Тук Роузи го прекъсна с вдигнат показалец:
— Не съвсем — каза тя и погледна към Хенри с дяволита усмивчица. — Я кажи ти какво направи.
— Не, не. Не е важно. Стига сме говорили за себе си. Ти как си, Кинзи? По какъв случай работиш сега? Сигурно е нещо интересно.
— Чакай, Хенри. Разкажете ми още за пътуването. Никога не съм ходила на круиз и наистина ми се иска да разбера какво е.
— Както Уилям каза, по малко от всичко. Приятно беше — измънка той и енергично заразбива с телта оцета и олиото за салатата.
Роузи се наведе напред и рече с поверителен тон:
— Той позирал за календар и сега всички стари жени му звънят ден и нощ.
— Стига глупости — подхвърли Хенри през рамо.
— Какъв календар?
— Е, най-обикновен. Екипажът реши, че това е добър начин да увековечим пътуването си. Издават по един за всеки круиз. Нищо особено — просто за майтап.
Роузи ми кимна, повдигайки тънко изписаната си с кафяв молив вежда:
— С „нищото“ съм съгласна, защото с него облечен бил. Нашият мистър Февруари — поп купа.
— Не е вярно, че не е бил облечен с нищо — обясни Уилям. — Както обясняваш, излиза, че е бил чисто гол, което не отговаря на истината.
Роузи бръкна в чантата си и извади гланциран календар, пълен с цветни снимки:
— Тук взела да докаже. Погледнеш и прецениш сама. Човекът няма дрехи — само гащета.
Тя отвори на февруари и обърна календара, за да го разгледам. Хенри бе застанал в непринудена поза на горната палуба, облегнат на перилата с гръб към океана. Отдясно зад него се виждаше далечен, обсипан с палми остров. Беше бос, по червени шорти, а бялата му риза за смокинг бе разкопчана до долу. Капитанската му шапка бе палаво килната напред и настрани. Спонтанната му усмивка разкриваше ред безупречни зъби, белнали се на фона на загорялото му лице. Ефектът беше убийствен. Перфектна комбинация от чар и сексапил.
Хенри застана насред кухнята, зачервен като рак.
— О-о-о, много ми харесва. Искам да си намеря отнякъде този календар.
— За теб е — ти вземи. Аз се запасила за всички дами от квартала.
— Благодаря — казах и прелистих страниците, оглеждайки останалите претенденти. Вярно е, че някои от снимките показваха умерено привлекателни господа, прехвърлили осемдесетте, но никой от тях не беше зашеметяващо красив като Хенри.
Захилих се от удоволствие:
— Не подозирах, че си толкова фотогеничен. Сега си обяснявам защо телефонът ти не спира да звъни. Изглеждаш великолепно.
— Не е вярно, че звъни — възрази той.
В същата секунда телефонът действително зазвъня.
— Аз вдигна — рече Роузи и тежко се изправи на крака.
— Няма нужда. За това са телефонните секретари.
Изчакахме с наострени уши трите допълнителни иззвънявания, докато се включи телефонният секретар. От съседната стая гласът на Хенри заобяснява, че в момента не си е у дома, след което се чу обичайното пиукане. „Хенри? Обажда се Белла, ma petite belle. Помниш ли ме? Ето че удържах на обещанието си да ти звънна. Исках само да ти кажа колко ми стана мъчно, че не успяхме да си поговорим отново преди да хвърлим котва в Маями. Ах ти, лошо момче. Ако имаш възможност, звънни ми на…“
По време на вечерята секретарят записа излиянията на още две дами, но Хенри се направи, че не чува. Беше забил поглед в чинията си и разрязваше пилето с внимание, каквото обикновено не обръща на храната. Когато телефонът звънна за четвърти път, той стана от масата и отиде в дневната, изключи телефона, за да не звъни и намали звука на секретаря. Четиримата не обелихме и дума, но Роузи и Уилям се спогледаха, след което тя се захили с наведена глава. Видях, че раменете й се тресат, макар да се престори че кашля, прикривайки устата си със салфетка.
— Не виждам нищо смешно — сопна се Хенри.