Сю Графтън
Ж като жертва (3)

1

Беше сряда, втората седмица от април и Санта Тереза безсрамно излагаше на показ прелестите си. Пищната й зимна зеленина, обкичена с разточителните пурпурнооранжеви цветове на дивите лози, бе избухнала наново във фойерверк от минзухари, зюмбюли и отрупани с цвят сливови дръвчета. Небето бе нежносиньо, а въздухът мек, изпълнен с ухания. Теменужки изпъстряха тревата. Беше ми писнало да прекарвам дните си между прашните стени на общинския архив, за да издирвам актове за дарения и данъчни декларации на клиенти, които без съмнение безгрижно се отдаваха на тенис, голф и други забавления на открито.

Допускам, че страдах от мутирала, вероятно неизлечима форма на пролетна треска, чиито симптоми бяха отегчение, смътно безпокойство и отчужденост от цялото човечество. Името ми е Кинзи Милхоун. Работя като частен детектив в Санта Тереза, Калифорния — градче на 150 километра северно от Лос Анджелис. След четири седмици, на 5 май, щях да навърша тридесет и шест и мисълта за предстоящото събитие вероятно допринасяше за общото ми неразположение. Водя безкрайно прозаично съществуване, необременено от челяд, домашни любимци или жадни за грижи саксийни растения.

Два месеца преди това, на 15 февруари, се бях преместила в нов офис, защото се отказах от сътрудничество с адвокатската кантора на Кингман и Ивс. Лони Кингман закупи сграда в централната част на Стейт стрийт и макар че ми предложи да се преместя с него, аз усетих, че е време да започна самостоятелно.

Това беше първата ми грешка.

Втората бе злощастната ми среща с двама хазяи, с които уж сключих договор, но накрая се озовах на улицата.

В момента си патех от третата грешка, свързана с търсенето на офис. В пристъп на отчаяние бях наела част от невзрачна къща на Кабалерия лейн. Край бордюра на тази уличка са строени напълно еднакви, измазани с хоросан едноетажни къщурки като в приказката за трите прасенца. Пресечката — къса, тясна и наблъскана с коли — се простира между Санта Тереза стрийт и Арбър, на една пряка северно от Виа Мадрина, точно в центъра. Цената беше прилична, а местоположението идеално — на пет минути пеша до съда, полицейското управление и обществената библиотека — но самият офис си беше за оплакване.

Интериорът се състоеше от две стаи. По-голямата определих за същинския си кабинет, а по-малката използвах като библиотека-приемна. Имаше и кухненски бокс, в който сложих малък хладилник, кафеварката си и автомата за газирана вода. Последното помещение бе сбутана мухлясала баня с мизерна мивка и тоалетна. От нея лъхаше отчетлив мирис на плесен и подозирах, че зад первазите се спотайват различни дребни създанийца и нощем чакат да изгася лампите, за да плъзнат наоколо. Като своеобразна компенсация, собственикът на къщата ми предложи неограничено количество бракувана боя и близо седмица търкалях по стените мечета, напоени с бял латекс, за да покрия предишното пулсиращо розово, което предизвикваше бегли асоциации с оголени вътрешности. Освен това склони да изпере килима, макар и без видим резултат. С годините пухкавият бежов мокет се беше сплъстил и сякаш бе просмукан с отчаяние. Постоянно размествах въртящия се стол, шкафовете с папки и саксиите с пластмасови растения, но така и не успях да разпръсна усещането за похабеност, което бе заразило къщата. Бях пълна със спестени пари (двадесет и пет хиляди, ако държите да знаете), така че, поне на теория, можех да си позволя много по-пунтово местенце. От друга страна, тук месечният наем беше само триста и петдесет и така не нарушавах един от основните си житейски принципи, а именно: никога, никога, никога да не се изхвърлям над възможностите си. Не желая да се залавям с работа, която не ми допада, само за да платя натрупаните сметки. Офисът трябва да служи на мен, а не аз на него.

Тъй като къщичките от двете съседни страни бяха празни, се чувствах изолирана. Вероятно затова започнах да се замислям, че съм сама в свят, пълен с женени. Бях прекарала по-голямата част от съзнателния си живот необвързана, с изключение на два кратки, неуспешни брака. Досега бях приемала спокойно положението си. Обикновено се наслаждавах на свободата си, на липсата на ангажименти, на самотата си. Напоследък обстоятелствата сякаш се бяха наговорили да смутят обичайното ми усещане за кротка удовлетвореност.

Няколко дни по-рано случайно срещнах приятелката си Вира с мъжа й (д-р) Нийл Хес. Тъкмо правех обичайния си следобеден крос по велосипедната алея на плажа, когато ги забелязах да се разхождат спокойно в далечината. На времето двете с Вира работехме в застрахователна компания „Фиделити“. Тя се запозна с Нийл, реши, че е твърде нисък за нея и се опита да ми го пробута. Моментално разбрах, че са влюбени до уши един в друг и въпреки възмутените й протести я убедих, че са идеалната двойка. Оказах се права. Двамата бяха излезли на следобедна разходка с 18-месечния си син, настанен в проходилка, и с ухилено кученце, порода голдън ретривър, което ту се изправяше на задни лапи, ту се втурваше възторжено напред, изпъвайки каишката. Вира — масивна, тромава, приличаща на матрона и ведра — бе в напреднала бременност и съдейки по корема й предположих, че ще се озове в родилното до няколко дни. Поспряхме се да поговорим и осъзнах, че животът ми не се е променил и на йота през изминалите от последната ни среща три години и половина. Същият апартамент, същата кола, същото бачкане, същият вечно отсъстващ приятел, с когото отношенията ми бяха достигнали мъртвата точка на безперспективността. Това откровение ме прониза като физическа болка.

Междувременно любимият ми хазяин Хенри бе заминал на круиз из Карибско море с братята и сестрите си и със снаха си Роузи, която държи таверната на половин пряка от апартамента ми. Аз му прибирах пощата, поливах саксиите му веднъж седмично и растенията в градината на всеки два дни. Ресторантът на Роузи щеше да отвори чак след пет дни — до завръщането на тримата бях лишена и от възможността да вечерям в позната обстановка. Знам, че тези обяснения започват да звучат като хленчене, но се чувствам морално задължена да споделя с вас истината.

В сряда сутринта реших, че отношението ми към живота ще се подобри чувствително, ако престана да се самосъжалявам и се заема да поспретна офиса. Ето защо се замъкнах в магазина за употребявани вещи и купих две допълнителни кантонерки на старо, висок дървен шкаф с множество прегради и чекмедженца и стилна пребоядисана секция, в която да разположа запасите си от канцеларски материали. Поседнах на ниска табуретка, заобиколена с кашони, които така и не бях намерила време да изпразня откакто се преместих в офиса на Лони преди три години и половина. Чувствах се малко като на Коледа, защото откривах напълно забравени вещи.

Тъкмо бях стигнала до дъното на кашон номер три (от общо осем), когато на вратата се почука. Извиках „Тук съм!“. Когато се обърнах, на прага стоеше лейтенант Долан, с ръце пъхнати в джобовете на жълтеникавия му шлифер.

— Ей, какво правиш тук? Не сме се виждали от месеци — изправих се и отупах прашната си ръка в дънките си, преди да я протегна за поздрав.

Ръкостискането му беше силно и топло, а усмивката му издаваше смущение. И двамата се радвахме да се видим.

— В съда се натъкнах на Лони. Спомена, че си наела това помещение и реших да намина.

— Чудесно. Радвам се, че се отби.

— Виждам, че си започнала да се устройваш.

— Крайно време беше. Нанесох се на 15 февруари и оттогава нищичко не съм пипнала.

— Чух, че няма много работа.

— Така си е — поне не такава, каквато обичам.

Кон Долан обиколи стаята. Изглеждаше доста притеснен и се опита да прикрие неудобството си зад несвойствена словоохотливост. Разприказва се за Лони, за времето, за различни дребни неща, а аз се постарах да демонстрирам интерес, подавайки подходящи реплики. Нямах представа какво иска, но предположих, че все ще изплюе камъчето. Не беше от хората, които си губят времето с безцелни посещения. Познавах го от десет години. През по-голямата част от тях той оглавяваше отдел „Убийства“ към полицейското управление на Санта Тереза. В момента беше в отпуск по болест — поредица от инфаркти го бе извадила от строя. Бях дочула, че с нетърпение чака да се върне на работа. Злите езици твърдяха, че шансовете му са почти нулеви.

Той хвърли един поглед на вътрешния кабинет, надникна в банята и се запъти обратно към мен.

— Лони каза, че не си очарована от мястото. Напълно те разбирам — много е неприветливо.

— Нали? Не мога да разбера защо. Усещам, че му липсва нещо, но не се сещам точно какво.

— Липсва му малко декорация.

— Смяташ ли? — Погледът ми се плъзна по голите бели стени.

— Убеден съм. Намери няколко големи плаката на туристически обекти и ролка двойна лепенка. Веднага ще се освежи. Ако и това те домързи да направиш, поне се постарай да избършеш праха от изкуствените растения.

Той беше шейсетинагодишен и сърдечните проблеми бяха придали на лицето му нездрав тен. Обичайните торбички под очите му, оцветени в опушеносиво, сякаш потапяха в меланхолия цялата му физиономия. Очевидно отмерваше времето откакто бе излязъл в отпуска като се бръснеше през ден — днес не му беше ден за бръснене. Дори и навремето, когато бе в добра форма, лицето му бе подпухнало, а сега ъгълчетата на устата му бяха обтегнати надолу в постоянна гримаса на неудовлетворение. Точно моят тип човек.

Разбрах, че продължава да пуши, защото при всяко негово движение от шлифера му се носеше миризма на цигари. Последният път когато се видяхме, лежеше в болницата. И двамата се почувствахме неловко от посещението ми, по-рано изпитвах към него смесица от страх и уважение, но това беше преди да го видя в памучна болнична нощница с набръчкано дупе, подаващо се от цепката на гърба й. Оттогава ми стана по-близък. Знаех си, че ме харесва, въпреки че в миналото се държеше с мен безцеремонно и навъсено.

— Е, какво се е случило? Не ми се вярва да си бил целия този път, за да ми дадеш съвети за обзавеждането — казах.

— Всъщност се бях запътил да обядвам и си помислих да те поканя — ако си свободна, разбира се.

Погледнах колко е часът. Беше едва 10:25.

— Разбира се, нямам нищо против. Изчакай ме отпред — само да си взема чантата и якето и идвам.

Тръгнахме пеша и след ъгъла завихме надясно, отправяйки се на север по Санта Тереза стрийт. Помислих, че отиваме в „Дел Мар“ или в „Аркейд“ — два ресторанта, чиято постоянна клиентела се състоеше от момчетата от управлението. Вместо това трамбовахме още три пресечки и най-сетне хлътнахме в някаква дупка, наричана „При Пит Подляра“, макар че табелата над входа гласеше нещо друго. Кръчмата беше доста празна — самотна двойка на една от масите и група мъже, организирали си сутрешен запой в далечния край на бара. Долан се разположи в срещуположния ъгъл, близо до входа, а аз се настаних на столчето вляво от него. Барманката остави цигарата си в пепелника, пресегна се за бутилка отлежал „Форестър“ и му наля, без той да й каже и дума. Докато палеше цигарата си усети, че го гледам:

— Какво?

— Просто се чудех дали това е част от слединфарктното ви лечение, лейтенанте?

— Явно смята, че не се грижа добре за себе си — обърна се той към барманката.

Тя постави чашата пред него:

— Чудно защо е решила така?

Заковах я около четиридесетте. Тъмната й коса, прошарена от няколко сиви нишки, беше издърпана нагоре, прикрепена с гребенчета от черупка на костенурка. Не носеше силен грим. Лицето й вдъхваше доверие по такъв един бармански начин.

— За вас какво да бъде?

— Една кока-кола.

Долан обърна палец към мен:

— Кинзи Милхоун. Тукашна е, частен детектив. Ще обядваме заедно.

— Тани Отвайлър — рече тя, представяйки се. — Приятно ми е.

Ръкувахме се, след което Тани бръкна под бара и извади два комплекта прибори, загънати в хартиени салфетки, и ги постави пред нас.

— Тук ли ще останете?

Долан посочи с глава:

— Ще седнем на онази маса до прозореца.

— Идвам след минутка.

Долан захапа цигарата, присвивайки дясното си око срещу струйката дим, взе си уискито и стана от бара. Последвах го, отбелязвайки, че е избрал възможно най-отдалечената от останалите посетители маса. Настанихме се и оставих чантата си на съседния стол.

— Има ли меню?

Той свали шлифера си и отпи глътка уиски:

— Само сандвичът с пикантен салам и разтопено сирене става за ядене. Направо ще те просълзи, пущината. Тани слага отгоре и пърженко яйце.

— Звучи страхотно.

Тани се появи с колата ми. Разговорът ни прекъсна, докато Долан поръчваше сандвичите.

— Е, за какво става въпрос? — попитах, докато чакахме обяда си.

Той се размърда на стола, внимателно обходи с поглед помещението, а после отново погледна към мен.

— Помниш ли Стейси Олифант? Работеше за шерифството. Пенсионира се преди има-няма осем години. Вероятно се познавате.

— Не мисля. Знам кой е — той е популярна личност — но когато започнах работа за Шайн и Бърд той вече бе излязъл в пенсия. — Морли Шайн и Бенджамин Бърд бяха партньори, частни детективи. И двамата бяха гъсти с шерифството. Наеха ме през 74-та и ме обучаваха, докато натрупам необходимата практика, за да кандидатствам за разрешително. — Вероятно е над осемдесетгодишен.

— Всъщност е на седемдесет и три — поклати глава Долан. — Бездействието не му понесе, направо щеше да откачи. Затова се върна на работа — на половин ден, работи по стари случаи в отдела за криминални разследвания.

— Хубаво.

— Дотук, да. Лошата новина е, че му откриха рак — неходжкинов лимфом. Това му е за втори път. Години наред беше в ремисия, но преди седем месеца симптомите се появиха отново. Докато се усети, болестта бе напреднала до четвърта фаза — като имаш предвид, че петият стадий е смъртта. Дългосрочната му прогноза хич я няма — двайсет процента изгледи за възстановяване, при условие че лечението се окаже ефективно, което не е сигурно. Подложи се на шест курса химиотерапия и изгълта цели шепи експериментални лекарства. Болен е като старо куче.

— Звучи ужасно.

— Така си е. Тъкмо беше започнал да се окопитва, и пак се почувства като изцеден. Преди два дни отново го приеха в болницата. Изследванията на кръвта показаха тежка анемия и решиха да му направят кръвопреливане. После пък рекоха да извършат допълнителни изследвания — така и така е там, поне да видят какво е положението. Естествено, той е песимист, но ако питаш мен, винаги има надежда.

— Мъчно ми е.

— Не толкова, колкото на мен. Познавам го от близо четиридесет години, отпреди да се запозная с жена си. — Долан дръпна дълбоко от цигарата, пресегна се за металния пепелник от съседната маса и изтръска в него милиметър пепел.

— Къде се намерихте? Мисля, че той отговаряше за северната част на областта, а ти работеше в тукашното управление?

— Когато пътищата ни се пресякоха, той вече работеше в шерифството. Беше 1948 година. Нашите бяха обикновени работници — не са ме образовали. Когато се уволних от армията бях наперен, луда глава. Две години се шляех, без да върша нещо смислено. Накрая се хванах да работя на една бензиностанция в Ломпок. Сигурно там щях да се пенсионирам… Една вечер някакъв тип влезе в бензиностанцията и насочи пистолет към управителя на нощната смяна. Почиствах задната стаичка, както винаги към края на смяната си, когато се усетих какво става. Грабнах един гаечен ключ, измъкнах се през страничната врата и заобиколих към входа. Оня тиквеник така се беше захласнал да варди шефа ми да не звънне на ченгетата, че изобщо не усети как се приближих. Фраснах му един и го повалих на пода. Заместник-шерифът, който го арестува, беше Стейси. Той е едва десет години по-възрастен от мен, но е единственият наставник, когото съм имал някога. Тъкмо той ме придума да започна работа в полицията. Завърших колеж със стипендия за военни ветерани и в момента, в който се освободи място, ме взеха на работа в полицейското управление. Пак той ме запозна с Грейс и шест месеца по-късно вдигнахме сватба.

— Явно е променил хода на живота ти.

— Направо го преобърна.

— Има ли близки в областта?

— Никакви роднини. Така и не се ожени. Преди известно време се срещаше с една жена — ако изразът не звучи смешно в днешното разкрепостено време. Свястно момиче, но нищо не излезе. Откакто Грейс почина, прекарваме доста време заедно. При всяка възможност ходим на лов или за риба. Напоследък ни се случва честичко, нали съм в отпуск по болест.

— Как понася случилото се?

— Горе-долу. Разполага с много време, а няма с какво да го запълни, освен със спомени. Ако знаеш колко пъти съм чувал все тая история: човек се уволни след трийсетгодишна служба и мине, не мине време се разболява и умира. Стейси много не споделя, но аз си го познавам — в абсолютна дупка е.

— Религиозен ли е?

— Не и той. Твърди, че е атеист, но ще я видим тая работа. Аз самият редовно ходех на черква, поне докато Грейси беше жива. Не разбирам как можеш да посрещнеш смъртта, ако не вярваш в нещичко. Иначе всичко губи смисъл.

Долан вдигна поглед точно когато Тани се появи с две големи чинии, пълни с току-що приготвени сандвичи и пържени картофки, балансирайки в лявата си ръка още две поръчки за другата маса. Долан прекъсна разказа си, за да си побъбри с нея. Аз се заех да изтръсквам бутилката кетчуп докато към единия край на купчината картофи се проточи дебела червена ивица. Усещах, че води разговора нанякъде, но го изчаквах да се наприказва. Повдигнах горния край на хлебчето и осолих всичко на воля. Захапах го и усетих как жълтъкът се процежда в хляба. Съчетанието от пикантен салам и подлютено с чушлета сирене се оказа вкусов еквивалент на възклицанието „Леле, че люто!“, избухнало на повърхността на езика ми. Измучах от удоволствие, както правя когато ям. Погледнах ги смутено, но те двамата явно не бяха забелязали.

Когато Тани най-сетне се отдалечи, Долан смачка фаса и цялото му тяло се разтресе от продължителен пристъп на раздираща кашлица. Представих си дробовете му като чифт черни, хриптящи мехове от пропаганден клип против тютюнопушенето.

Той поклати глава:

— Извинявам се. Миналия месец изкарах лоша настинка и още не мога да се възстановя.

Отпи глътка уиски, за да успокои раздразненото си гърло. Зае се със сандвича и отново подхвана разказа си между хапките, точно откъдето беше прекъснал.

— Докато Стейси лежи в болницата, аз се опитах да почистя апартамента му, доколкото мога. Абсолютна кочина. Утре трябва да го изпишат и не ми се ще да се върне в цялата тази бъркотия.

Той остави сандвича обратно в чинията, за да запали поредната цигара, която избута в ъгъла на устата си, докато вадеше от вътрешния джоб на сакото си навити на руло листове.

— Вчера прегледах купчината документи на кухненската му маса. Надявах се да намеря име на някой приятел и да се свържа с него — да му предложа да погостува, да го поободри. На Стейси му е нужно да очаква нещо хубаво. Както и да е, не намерих нищо такова, но открих ето това.

Долан постави пред мен снопа листа с огънати навътре краища. Преглътнах последната хапка от сандвича и избърсах пръсти в салфетката, преди да ги взема в ръце. От пръв поглед разбрах, че това е копие от полицейско досие. На заглавната страница бе отбелязан код 187 PC, който означаваше убийство. Следваше номер на случая. Листовете, общо шейсет и пет — седемдесет, бяха прихваната с кламери, а на гърба бяха прикачени куп бележки, изписани на ръка. Отново прелистих до първата страница.

Жертва: Джейн Доу.^[1]

Тялото открито на: (дата) неделя, 3 август 1969 г.; (място) Каменоломната „Грейсън“ до магистрала 1, Ломпок.

В графата „Следователи по случая“ бяха изброени четири имена, сред които и това на Стейси Олифант.

Долан се наведе напред.

— Както виждаш, той беше сред следователите, поели случая от самото начало. Двамата с него открихме трупа. Бяхме тръгнали на лов за сърни — наехме един джип и го паркирахме край пътя. Ако не се лъжа, вече са преградили отбивката с порта, но навремето имението беше отворено. Усетихме миризмата веднага щом слязохме от колата. И двамата я разпознахме — вонеше на разлагаща се мърша. Доста бързо открихме точно откъде идваше. Бяха я търколили надолу по насипа като чувал с боклуци. Точно по този случай работеше, когато се разболя. Все не му даваше мира, че така и не успяха да установят коя е тя, да не говорим за самоличността на убиеца й.

В главата ми се пробуди неясен спомен.

— Започвам да си припомням. Май бяха я намушкали с нож, преди да я захвърлят?

— Точно така.

— Странно е, че изобщо не успяха да я идентифицират.

— И той беше на същото мнение, затова не се примири. Глождеше го мисълта, че нещо е убягнало от вниманието му. Във всеки свободен момент се връщаше към случая, но продължи да тъпче на едно място.

— Ако съм отгатнала правилно, сега мислиш да опитате отново?

— Стига да успея да го придумам. Надявам се работата да го извади от депресията.

Прелистих купчината ксерокопия, отбелязвайки хронологията на събитията.

— Струва ми се, че тук е включено всичко.

— Дори и черно-бели снимки на местопрестъплението. Стейси е запазил още две досиета за неразкрити случаи, но ме заинтригува точно това досие. — Той избърса устата си със салфетка и побутна чинията настрани. — Ще се посъживи, ако пак се заеме с този случай и се залови да издирва информация. Той ще бъде главния детектив, а ние двамата с теб ще сновем по задачи и ще вършим черната работа.

Изгледах го с изумление:

— Ти и аз?

— Разбира се, защо не? Ще ти плащаме на час. На сегашния етап всичко, което предлагам, е да седнем и да обсъдим нещата — тримата заедно. Ако идеята му допадне, залавяме се за работа. Ако ли не, ще потърся друг начин да му вдъхна кураж.

— Глупаво е да подчертавам очевидни неща, но оттогава са минали осемнайсет години.

— Зная, но от 1970-та никой, освен Стейси не се е интересувал от случая. Ами ако направим пробив? Представяш ли си как ще му се отрази това? Направо ще удължи живота му.

За първи път, откакто го познавах, виждах оживление по лицето му.

Престорих се, че размишлявам, но вътрешно не се колебаех. Беше ми втръснало от канцеларска работа. До гуша ми бе дошло да ровя из архивите.

— Стейси още ли има достъп до отдела?

— Естествено. Момчетата страшно го уважават. Вероятно ще ни предоставят всичко, което им поискаме — стига да не прекаляваме, разбира се.

— Ще взема досието у дома и ще го прегледам подробно.

Долан се облегна назад, опитвайки се да прикрие задоволството си.

— Довечера от шест до полунощ ще бъда в КК. Ако наминеш към осем, ще свърнем към „Света Терезка“ и ще разкажем на Стейси каква сме я намислили.

Установих, че кимам усмихната.