Сю Графтън
Ж като жертва (17)

15

По време на закуската, докато пиех втората си чаша кафе, казах:

— Днес сутринта ще отида в дома на д-р Нетълтън, за да приключа с тази история.

Долан сладко си похапваше яйца по бенедиктински. Бяха полети с подозрително блед „холандез“^[1], което ми подсказа, че готвачът използва полуфабрикат на прах.

Долан отчупи залък от намазаното с масло хлебче, потопи го в разтеклия се рохкав жълтък и каза:

— Мислех, че вчера си разговаряла с всички зъболекари?

Поклатих глава:

— Не успях да стигна до него. Той е пенсиониран. Д-р Спиърс ми даде адреса му, но го оставих за днес. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Звучи ми като задача, с която ще се справиш и сама. Може да ме оставиш при областното шерифство. Помолих ги да прегледат архивите си и да извадят всички стари сигнали за изчезнали момичета — може нашата Джейн да е сред тях. След това ще се върна пеша до мотела и ще проверя дали Мандъл не се е обаждал. Късно снощи се чухме и той каза, че момчето, което откара мустанга в Санта Тереза, незабавно е тръгнало обратно насам. Двамата с жена му заминават на почивка днес сутринта и затова бързал да си свърши работата. Каза още, че техниците от лабораторията ще се заемат с колата веднага щом отидат на работа. Той ще ни звънне в момента, в който излезе първия резултат. Ако не ме потърси до обяд, аз ще му се обадя.

— Звучи добре. Аз ще си дойда веднага след разговора с д-р Нетълтън.

Когато паркирахме пред шерифството, Долан освободи колата от скорост, вдигна ръчната спирачка и се измъкна от мястото си зад волана. Аз слязох, заобиколих отпред и се настаних на шофьорската седалка. Заоглеждах таблото, а той запали цигара, извади от джоба си ключа, който бяха му дали местните му колеги, и потъна в сградата. Отне ми няколко секунди да наглася огледалото за обратно виждане и да наместя седалката си. Опитах се да свикна с габаритите на стария шевролет — бях привикнала с тъпоносото си фолксвагенче и той ми се стори огромен като танк. В момента, в който се канех да потегля, двигателят изгасна. Врътнах ключа и започнах лекичко да настъпвам и отпускам педала на газта, докато прилъгах мотора да запали. Почувствах се като малко дете. Изпънах врат, за да видя асфалта отвъд дългия преден капак и ми се прииска да съм покачена на покрива на някоя нюйоркска телефонна кабина, макар че и така едва достигах педалите.

Придърпах чантата в скута си и погледнах адреса, записан от г-жа Гант, след което се взрях в картата. По ширината на град Куоръм се простираха двадесет и пет улици, пресечени от пет големи булеварда, водещи от изток на запад. Поредица от по-малки улички, успоредни на булевардите, превръщаше пътната карта на градчето в спретната решетка, в която бе лесно да се ориентирам. Дъщерята на д-р Нетълтън живееше на Банър уей, в малък жилищен комплекс, скътан в северните покрайнини. Свалих ръчната спирачка, предпазливо се измъкнах от паркинга и поех по пътното платно. Пътешествието ми трая точно четири минути.

Изправих се пред едноетажна къща с фасада от червени тухли, подобна на дома на Макфий. Около нея се издигаха високи, сенчести дървета. Двойният гараж бе присъединен към основната сграда — вероятно го бяха превърнали в спалня за гости. Под широкия навес на верандата бяха наредени тумбести качета с розови бегонии.

Застанах пред вратата и натиснах звънеца. Жената, която ми отвори, наближаваше петдесетте. Очевидно бях прекъснала утринната й гимнастика — беше зачервена и задъхана. В правоъгълника на телевизора зад гърба й Джейн Фонда енергично размахваше крака.

— Търся д-р Нетълтън. Вие ли сте дъщеря му?

— Да, а вие вероятно сте момичето, за което ме предупреди Алана Гари. Каза, че сте частен детектив. Моля, заповядайте.

— Приятно ми е, Кинзи Милхоун.

— Вонда Ландсбърг — отвърна тя. — Татко е в стаята си — като тръгнете по коридора, последната врата вдясно. Ако не възразявате, няма да ви придружа дотам.

— Няма проблеми. Той очаква ли ме?

— Трудно е да се каже. Умът му си го бива, но паметта му изневерява. Все още разбива мъжа ми на шах, но бързо се изтощава и затова се надявам посещението ви да бъде кратко.

— Ще му отнема не повече от петнадесет минути.

Вонда отново застана на рогозката си за упражнения, а аз тръгнах по коридора към задната спалня. Вратата й бе открехната. Побутнах я. Д-р Нетълтън бе седнал в люлеещ се стол с рамка от извито дърво и се взираше през прозореца, който също бе леко открехнат. Някой бе разпръснал шепа слънчогледово семе по външния му перваз. На него, приклекнала на задните си лапички, седеше катеричка, която любопитно надничаше към доктора.

Крехката му фигура бе превита, отпусната в стола под товара на всичките му деветдесет години. Краката му бяха завити с одеяло. Лицето му бе дълго, а ушите му провиснали като разтекъл се восък. Тапичките на слуховия му апарат ми заприличаха на сплескани топчета бледорозова дъвка. Повечето му коса бе опадала — оставащите снежнобели пухчета бяха късо подстригани.

— Д-р Нетълтън?

Той насочи към мен зачервени от ревматизма очи и сложи ръка зад ухото си:

— Пак кажи?

Гласът му беше сух и сипкав, сякаш в трахеята му се беше насъбрал прах.

— Може ли да вляза?

— Ти сестрата от поликлиниката ли си?

— Аз съм частен детектив.

Забелязах малък дървен стол и го придърпах близо до неговия. Той изобщо не се смути от необяснимото ми присъствие. Вероятно в този краен етап от живота си се бе отказал от идеята за лични граници и неприкосновеност. Леко повиших глас и му повторих коя съм и защо съм дошла. Когато заговорих, д-р Нетълтън наклони главата си към мен и задържа треперещата си ръка зад ухото си.

— Я пак кажи?

Придърпах стола си още по-наблизо и отново изрецитирах целта на посещението си, като този път почти виках в ухото му. Съзрях интелигентността в очите му, макар изобщо да не бях убедена, че ме разбира. Когато приключих, последва толкова дълга тишина, че се запитах дали изобщо е чул и дума от обяснението ми. Катерицата грабна едно слънчогледово семенце и бързо загриза люспата му. Опашката й затрептя. Д-р Нетълтън се усмихна толкова благо, че почти се разплаках.

— Доктор Нетълтън?

Той обърна глава към мен:

— Да?

— Чудех се за това момиче. Някога имал ли сте пациентка с нейното описание?

Старецът се понадигна в стола и се втренчи в петното слънчева светлина, разляло се по пода.

— Последната година, преди да закрия кабинета си, имаше едно момиче, което отговаряше на описанието ви. Когато станах на седемдесет и пет се наложи да се оттегля. Ръцете ми не бяха стабилни и вече не можех да издържам по цял ден на крак. Вече не помня името й, но много ясно си спомням как й се накарах, когато видях състоянието на зъбите й. Казах й „Такива кариеси увреждат общото здраве“.

Премигнах. Може би не беше ме разбрал.

— Тя беше ли с издадена напред горна челюст?

— О, да. Оклузията бе подчертана, а горният й ляв кучешки зъб бе извит напред и леко навън. Ето този тук имам предвид — каза той, посочвайки собствения си кучешки зъб. — Трети кътник горе ляво още не беше избил и я предупредих, че ако се забави още, ще има проблеми. Естествено, имаше и доста зъбен камък, а венците й кървяха. Зъбите загрозяваха лицето й. Иначе беше хубавко девойче, макар че, ако не ме лъже паметта, имаше проблеми с поведението.

— Какви например?

— Не съм сигурен. Имаше някакви отклонения. Бяха отнели правата на биологичните й родители и я настанили в приемно семейство. Сигурно хората са се видели в чудо. Буйна. Невъзпитана. Май имаше склонност да взема неща, които не й принадлежаха. Дойде в кабинета и като си тръгне, се оказва, че липсва я някой телбод, я кутийка с кламери. Запълних кариесите й и я насочих към д-р Спиърс, ортодонта, за консултация. Не знам какво се е случило с нея после. Съмнявам се, че е отишла да й коригират захапката. Изглеждаше немарлива. Жалко, ако питате мен.

— Можете ли да си спомните името на приемното семейство?

Погледът му се плъзна от пода към стената:

— Не веднага — трябва да помисля. Не бяха мои пациенти. Забравих кой от колегите се грижеше за тях.

— А момичето? Помните ли нейното име — собствено, фамилно? Нещичко, по което да я познаем?

Той тръсна глава като стар кон, раздразнен от досадна муха:

— Налагаше се да работя под упойка, а това й се отразяваше зле. Случва се понякога. Подивяваше. Работех полека, но тя се съпротивляваше и ме затрудняваше. Новокаинът не я хващаше. По четири пъти съм я бол за всяка отделна пломба.

Дискретно избърсах длан в крачола на дънките си — страхът ми от зъболекари се бе сблъскал с фобията ми от инжекции.

— Тя в местната гимназия ли учеше?

— Би трябвало. Задължително обучение. Човек би казал, че е хубавичка, преди да си отвори устата. Развалените зъби те загрозяват, така й казах. Опърничава и несериозна. На два пъти имаше определен час и не дойде, а останалите пъти все закъсняваше. Чистачката ми щеше да ви каже името й, но се спомина. Не мога да повярвам, че я преживях. Жилава и пъргава — трийсет и две години работи за мен и веднъж не си взе отпуск по болест.

— От какво почина? — попитах, отклонявайки се от темата.

— От сърце. Плевяла си лехата с теменуги и се катурнала настрани. Отишла си, без да усети. Така е то с градинската работа. Неприятно занимание е това. Предпочитам да си седя вкъщи. Винаги съм бил домошар.

— А нещо друго помните ли за момичето?

Той се взря в мен с присвити очи и се помести в стола си:

— Пак кажи?

— Нещо друго за онова момиче помните ли?

Той се вгледа в ръцете си, които сякаш се движеха по собствена воля и подръпваха одеялото.

— Помня, че приемната майка вдигна гюрултия за сметката. Момичето на рецепцията нещо се объркало и вместо на социалната служба, я пратило на нея. Да бяхте я чули какви ги наприказва. Направо го докара до сълзи. Оттогава тази жена ми стана неприятна. Водеше девойчето в кабинета, но аз не излизах да я поздравя, както правех с останалите пациенти. Да си стои в чакалнята сама. Чистачката ми беше казала, че пиела. Не мога да разбера социалните как са я преценили, че е годна да гледа дете. Ако питате мен, не беше годна, но никой не ме питаше де — рече той, замълча за момент и допълни: — Това е всичко.

Докоснах рамото му:

— Сърдечно ви благодаря. Много ми помогнахте. Ще оставя телефонния си номер на дъщеря ви. Може да й кажете да ми звънне, ако се сетите за още нещо.

Блуждаещият му поглед се срещна с моя:

— Играеш ли шах?

— Не, но чух, че вие сте истински майстор.

— Оставаше и да не бъда. Бях седемгодишен, когато татко ми ме научи да играя, а сега съм на деветдесет и три. Зетят хич го няма — няма глава за шах. Тази игра изисква мислене, ако ме разбирате. Човек трябва да планира ходовете си предварително — десет, петнайсет хода напред. С удоволствие бих ви научил, ако имате желание.

— Страхувам се, че не, но все пак ви благодаря.

— Добре.

Замълча за момент, а после насочи треперещия си пръст към един буркан, поставен върху шкафчето му за бельо:

— Може да сипете още няколко слънчогледови семки за катеричката. Правим си компания. По-интересна личност е от много хора, които съм срещал през живота си, а и лесно се забавлява.

Посипах няколко семки по перваза. Д-р Нетълтън вече потъваше в полудрямка и енергията се отцеждаше от лицето му. Когато отворих вратата, каза:

— Не запомних името ти, но ти благодаря за посещението. Беше ми приятно да си поприказваме, а се надявам, че и на теб.

— Беше ми приятно, наистина — рекох. Идеше ми да го гушна, да го настаня в колата и да си го взема у дома. Махнах му с ръка от прага, но не мисля, че той забеляза жеста ми.

Отправих се обратно към мотела. Вече бях убедена, че сме тръгнали по вярна следа. Макар че д-р Нетълтън не можеше да си спомни името й, подробностите, които ми съобщи, съвпадаха съвсем точно с нашата информация. Хрумна ми да се отбия за малко от пътя си, преди да се върна в мотела при Долан. Намалих и паркирах край бордюра. Взех картата си и потърсих знака — малко черно квадратче със знаменце. Завих обратно по булевард Чесапийк и отново подкарах на север.

Дворът на местната общинска гимназия „Куоръм хай“ заемаше равен, обширен парцел в североизточния край на града. Тревата зад оградата растеше на проскубани туфи, а стълбът, на който трябваше да се издига училищното знаме, стърчеше гол. Класните стаи бяха разпръснати в многобройните ниски, сглобяеми постройки. Помислих си, че паянтовите им стени не биха устояли и на джобно ножче. Цялото озеленяване на обширния терен се изчерпваше с шест самотни дървета, които хвърляха хилави сенки сред олиселия двор. Административното здание приличаше на партерен етаж от недостроена помпозна сграда. Може би училището се опитваше да набере средства чрез благотворителни кампании; може би местните хора вече откачаха от безкрайните призиви за финансиране, излъчвани по местния телевизионен канал, и бяха готови да дадат мило и драго, само и само да си гледат необезпокоявани любимите комедии и сапунени сериали, вместо час по час да им натрапват досадните аматьорски изпълнения на училищната рокгрупа.

Оставих колата на паркинга, в карето с надпис „ПОСЕТИТЕЛИ“. Заключих я и закрачих през утъпканата трева до централния вход, бутнах двойната стъклена врата и се озовах в коридора. Цареше мъртва тишина, макар че все някъде из сградата би трябвало да има ученици. Околните сглобяеми къщички не бяха достатъчно големи, за да поместят залата за училищни събрания или гимнастическия салон. Затова предположих, че доста от кабинетите се помещават в административната част. Долових мирис на пот и на лак за коса, на хормони и на топли гуменки — ароматите на нещастието, наречено пубертет. Пъпки, безсилие, неизброими ограничения и непрестанни сексуални копнежи, съчетани с недостатъчно здрав разум, който благополучно да те преведе до двайсетте. Колко съдби се оказваха съсипани преди заветната двадесета година? Бременни момичета; момчета, премазани в колите си, още преди празната кутийка от бира да е спряла да се търкаля по пода.

На вратата право срещу мен, в дъното на фоайето, бе окачена табелката на директорския кабинет. Усетих, че ме изпълва познатото напрежение, което изпитвах всеки божи ден през ученическите си години. Бях толкова неприспособима, такава тъпачка. Оцелях, бунтувайки се — пушех марихуана и се мотаех с други кретени като мен. Ето ме пак в училище, само че пораснала (поне на години) — този път бях дошла доброволно, за да търся отговорите на въпроси, за чието съществуване и не подозирах, когато бях малка.

Училищната секретарка бе на около тридесет, с кафяви очи и къса, копринено-лъскава коса с цвят на лешникова черупка. Нослето и скулите й бяха обсипани със ситни, нежни лунички. Бе спортно облечена: бежов памучен панталон, кафява плетена блузка с къс ръкав и мокасини. На прикачената на блузата й ламинирана табелка пишеше ЕЙДРИЪН РИЧАРДС, а отдолу, с по-дребни букви бе добавено, че е АДМИНИСТРАТИВЕН ПОМОЩНИК. Когато ме видя, стана от бюрото си и се приближи до гишето:

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се да можете — отвърнах. — Аз съм частен детектив от Санта Тереза. Сътруднича на двама детективи от тамошното полицейско управление, които се опитват да идентифицират жертвата на убийство, извършено през август 1969 г.

— Тук в Куоръм ли е извършено?

— Не можем да твърдим със сигурност — казах и й описах накратко момичето, чиято самоличност се опитвахме да установим. — Поговорихме с местните стоматолози, защото се надявахме да открием името й в архивите на старите им пациенти. Току-що разговарях с д-р Нетълтън. Той смята, че е била негова пациентка, но не може да си спомни как се е казвала. Помислих си, че ако поговоря с някои учители и им опиша жертвата, има вероятност да се досетят коя е. Имате ли някаква представа кои от настоящите ви преподаватели работят тук още от шейсетте?

Тя ме изгледа безизразно. Стори ми се, че усилено претегля възможностите. За момент помислих, че ще проговори, но изразът на лицето й се стегна и погледът й избяга встрани:

— Ще трябва да питате директора, г-н Айшънбъргър. Достъпът на външни лица до досиетата на всички наши ученици е забранен.

— Аз не се интересувам от досието й — единственото, което ми е необходимо е името й.

— Г-н Айшънбъргър не ни позволява да споделяме такава информация.

— Искате да кажете, че я познавате?

По лицето й плъзна червенина:

— Не, разбира се. Обяснявам ви каква е политиката на училището.

Изгледах я раздразнено. Може би като административна помощничка не беше свикнала да й възразяват. Навярно трябваше да внимавам да не ме накаже с бой с пръчка.

— Не разбирам какъв е проблемът.

— Г-н Айшънбъргър е единственият, който може да разреши достъп до досиетата на учениците.

— Чудесно. Той тук ли е?

— Ще проверя, но първо настоявам да ми покажете документите си за самоличност.

Бръкнах в чантата си, извадих портфейла и го разгънах, за да погледне копието от разрешителното ми. Поставих го на гишето и го побутнах към нея.

— Може ли да го взема?

— Да, стига да си го получа обратно.

— Момент, моля.

Тя прекоси кабинета и застана пред затворена врата, на която бе закачена табела ЛОУРЪНС АЙШЪНБЪРГЪР, ДИРЕКТОР. Чукна веднъж и влезе. След около минута вратата се отвори отново и на прага се появи г-н Айшънбъргър, следван от Ейдриън Ричардс. Тя ми подаде портфейла, седна зад бюрото си и започна да прелиства някакви папки, за да се прави на заета, докато подслушва разговора ни.

Г-н Айшънбъргър бе в началото на шестото си десетилетие, с оредяла, мека бяла коса, очила и месест мазен нос. Лицето му изглеждаше обгоряло от слънцето; долових аромата на одеколона му — миришеше на тамян. Бе облечен с колосана яркосиня риза, тъмна жилетка без ръкави и папийонка с внимателно нагласен възел. Обноските му бяха сервилни, а изражението му се опитваше да ми внуши, че е готов на всичко, за да ми угоди.

— Разбирам, че имате проблем с някой от възпитаниците ни?

— Не е точно така — казах. Обзе ме тих бяс. Ето защо навремето мразех гимназията — бях изцяло зависима от плазмодии като този пред мен. Отново избъбрих дежурното си обяснение, като се стараех в тона ми да не се прокрадне досада.

Г-н Айшънбъргър рече:

— Госпожице Милбърн, държа да бъда пределно ясен по един въпрос. От средата на шейсетте години съм в това училище. Ако трябва да бъдем точни, предстои ми да се пенсионирам през май. Когато постъпих тук, бях на четиридесет години и всяка минута от трудовия ми стаж ми е носила радост и удоволствие. Дано не звуча самохвално, но смея да твърдя, че познавам всеки ученик, който някога е прекосил вратата на гимназията ни. Превърнах в свой приоритет задачата да узная какво представляват тези младежи и колко струват. Точно това им е необходимо — не да се лигавя и да им се правя на приятел. Необходимо е да бъдат напътствани от зрели хора, които знаят какво е най-добро за младите хора. Това е нашата работа — така да оформим възпитаниците си, че да са годни за живота. Нужни са им умения — предимно ограмотяване — за да си осигурят продуктивна работа и достойно заплащане. Когато преценим, че не стават за колежа, ги насочваме към един или друг занаят. Бягства от часовете, младежки банди, наркотици — при нас такива неща няма, въпреки близостта ни до Лос Анджелис.

Метнах бърз поглед през рамо. Да не би да ни снимаха? Не че чувствата му не бяха достойни за уважение, но излиянието му ми прозвуча като грижливо отрепетирана реч, пък и въобще не ме касаеше.

— Извинете, но какво общо има това?

Той се сепна, сякаш се свести от моментна загуба на разсъдъка си.

— Хм, да, питахте ме за някаква ученичка. Ще са ми нужни някакви ориентири. Иначе не съм в състояние да ви помогна.

Покорно изрецитирах историята си за трети път, докато асистентката му разсеяно местеше куп листа ту в единия, ту в другия ъгъл на бюрото си. Още преди да приключа с разказа си, г-н Айшънбъргър поклати глава:

— Не е била при нас. Не и по мое време. Защо не опитате в „Локаби“ — това е алтернативната гимназия.

— Така ли? А аз си мислех, че вашата е единствената в града.

— Намира се до бариерата „Кенеди“ — една бяла сграда точно срещу градското гробище. Забелязва се отдалеч.

— Трябва ли да разговарям с определен човек?

— Питайте за директорката, г-жа Бишъп. Тя може и да ви помогне.

— Вие самият не познавате момичето, което ни интересува, така ли?

— Ако го познавах, щях да ви кажа. Не бих си позволил да укрия информация, свързана с разследване на убийство.

— А секретарката ви?

— По онова време г-жа Ричардс все още не работеше при нас.

— Много жалко. Е, поне опитах и при вас — казах, извадих една картичка и записах на гърба й телефонния си номер в мотела. — През следващите два дни ще бъда в „Океански изглед“. Ако се сетите за още нещо и ми се обадите, ще ви бъда признателна.

— Споменахте приемно семейство — на ваше място бих разпитал в социалната служба.

— Благодаря. Добра идея. Ще ви послушам.

Реших да не предприемам други самостоятелни акции, преди да съм уведомила Долан за досегашното развитие. За втори път тази сутрин поех към мотела. Оставих колата на паркинга пред стаята му и почуках на вратата. Иззад нея приглушено долитаха звуци от включения телевизор. Явно го беше пуснал силничко и не ме чу, защото не отвори вратата. Наклоних глава към нея и изчаках, а после отново почуках. Никаква реакция. Обърнах се и се взрях в офиса от другата страна на паркинга. Загледах се към нишата, където бяха разположени автоматите за кока-кола и сокове. Не беше там. Третия път задумках по вратата като спецполицай пред квартира на наркопласьори. Може би беше под душа или в тоалетната.

Прекосих паркинга и надникнах на рецепцията. Двайсетгодишната администраторка се поклащаше във въртящ се стол и разглеждаше клюкарско списание за висшето общество. Тъкмо бе прелистила на някаква статия за принцеса Даяна. Беше тъмнокоса, хубавичка по такъв един намусен начин, а устата й бе възширока. Червилото й бе тъмночервено, а миглите й бяха толкова гъсти, че ми заприличаха на изкуствени. Бе облечена в тъмносиня пола и бяла блуза, върху която бе наметнала червен блейзър с избродиран засукан кръст на външния джоб. Тоалетът й положително бе служебна униформа, защото ми приличаше на нещо, което мадама като нея би облякла единствено под заплаха от уволнение. За компенсация беше подкъсила полата и бе оставила отворени горните три копчета на блузата си. Дъвчеше дъвка — навик, от който се отказах в десети клас. Учителката ми по френски все повтаряше, че момичетата заприличват на преживящи крави и оттогава не съм дъвкала. Въпросната мадмоазел дори не ми беше симпатична, но успя да ми повлияе.

— Съжалявам за безпокойството — казах, — но се чудя дали сте виждали през последните часове господина от 130-та стая? Зная, че ме очаква и чукам на вратата, но той не отговаря.

Тя се наведе над бюрото си и погледна в регистъра, отмятайки на предишната страница. Междувременно върхът на езика й избута между устните й тънка ципа дъвка — сякаш бе на път да изплюе малък розов дроб.

— За онзи, стария ли говорите?

— Той не е стар — възразих обидено.

— Да бе, да. Зат’ва ползва петнайсе’ процента намаление — т’ва е само за стари хора. Такива, дето са над педесе’ години.

— Аз също съм на петдесет години.

— Без майтап? Приличате ми на четирсе’годишна — рече тя и пукна един балон, за да подчертае мисълта си. После се вгледа в мен: — Опа, съжалявам. Майтапехте ме, нали?

— Няма значение. Сама си го изпросих. Видяхте ли го да напуска мотела?

— Излезе да си вземе цигари, но видях да се връща.

— Преди колко време беше това?

— Преди час. Дойде на рецепцията да провери за съобщения и си влезе в стаята.

— Някой търсил ли го е по телефона?

— Нали сте много гъсти с него, питайте си го сама.

— Моля ви да звъннете в стаята му.

— Добре — рече тя, взе слушалката и пусна още едно балонче, докато ожесточено натискаше клавишите. Изчака петнайсетина прозвънявания и каза:

— Трябва да е излязъл. Старците обичат да шават. Имат много енергия — все щъкат насам-натам, иначе откачат.

— Благодаря ви за оценката. Ще ме придружите ли до стаята му, за да отворим с вашия ключ?

— Ни’къв шанс. Сама съм на смяна и не мога да напускам рецепцията. Що не заобиколите отзад да му чукнете на прозорчето на банята? Може да е клекнал на гърнето.

Цялата тази история все по-малко ми се нравеше. Върнах се пред вратата на стаята му и заблъсках с юмруци по нея, сякаш играех селянка пред замъка в масовката на „Франкенщайн“. Нищо. Заобиколих сградата, отброявайки прозорчета, докато стигнах до предполагаемата негова баня. Прозорецът й бе прекалено високо над земята, за да ми свърши някаква работа. Пак се върнах пред вратата и застанах там двоумейки се, докато разсъждавах за живота. Защо не отговаря? Взех чантата си и извадих портфейла. В прозрачната преградка, под шофьорската си книжка, съм скътала комплект елементарни шперцове. Не си носех апаратчето с батерии, което отваря почти всичко без Форт Нокс. Него оставих у дома, най-вече защото ако се случеше ченгетата да го набарат у мен, и разрешителното ми нямаше да ме спаси. Взех в ръка добрия стар шперц, който пазех точно за такива случаи — миниатюрно гаечно ключе със заострена кукичка в края. В чантата си нося и фенерче и сгъваема отвертка — още два инструмента, отдавна отхвърлени с презрение от съвременните взломаджии.

Почуках за последен път и извиках на Долан да отвори, с най-страшния си глас. Човекът от съседната стая открехна вратата и надникна:

— Ей, не може ли по-тихо, за бога? Като ви отвори, кажете на тоя глупак да си намали телевизора. Проглуши ми ушите — от десет часа сутринта е така. Някои от нас работят и се нуждаят от почивка.

— Съжалявам. Той е инвалид — казах и посочих ухото си. — Горкичкият, слухът му е изключително увреден.

Раздразнението в изражението на мъжа отстъпи на някакво по-неопределено чувство:

— О, аз не знаех…

— Няма проблеми. Хората постоянно го третират зле. Свикнал е.

Изчаках да се разкара обратно в стаята си и се залових за работа. Във филмите крадците отключват всякакви врати за нула време, като често използват за целта кредитна карта — това е метод, който избягвам. Един мой познат си изпати от него — кредитната му карта се пречупила на две във вратата, която се опитвал да отвори. Някакъв съсед го видял и викнал ченгетата. Като чул сирените, моят познат си плюл на петите, оставяйки половината карта от вътрешната страна на вратата. На нея били изписани фамилното му име и последните шест цифри от персоналния му номер. На следващия ден го арестували.

В истинския живот човек се нуждае от три неща, за да отвори ключалка — от опит, от волско търпение и от значителна ловкост. При все че повечето заключващи механизми са подобни, съществуват вариации, които могат да побъркат всеки новак в занаята. Аз обикновено отварям на втория или на третия опит. Мърдах малкия си шперц в ключалката и хвърлях крадливи погледи към паркинга отпред. Ако Долан беше излязъл, не ми се искаше да ме пипне как му бърникам в ключалката. Не ми се и мислеше за вероятността някой от другите посетители на мотела да ме дебне иззад пердетата на стаята си и да викне ченгетата. От друга страна, ако Долан си беше в стаята, бе крайно време да проверя какво се е случило. Усетих как езичето прищрака и се прибра. Завъртях топката, бутнах вратата и влязох.

— Лейтенант Долан?

Беше проснат на леглото, напълно облечен, със свалени обувки. Обърна се към мен. Дишането му бе плитко и ускорено, а лицето му бе пребледняло до сиво. Изключих телевизора и се приближих до него. Прошепна с дрезгав глас:

— Чух, че чукаш, но повръщах в банята. Нещо не ми е добре.

— Виждам. Изглеждаш ужасно зле. Имаш ли болки в сърдечната област?

Когато се приведох към него, забелязах, че по челото и по страните му е избила лепкава пот.

Той поклати глава почти незабележимо:

— Само ме стяга. Трудно дишам. Все едно на гърдите ми е седнал слон.

— О, боже.

Грабнах телефона и звъннах на „Бърза помощ“.