Сю Графтън
Ж като жертва (22)

20

От магазина на „Даймънд“ се върнах в мотела. Количката на камериерката бе паркирана в коридора пред стаята ми. Тя бе свалила спалното бельо от леглото ми и го беше скупчила на прага на отворената врата, докато шеташе из стаята. Надникнах вътре, за да се ориентирам още колко работа й остава. Покритият с найлон матрак бе оголен, а в долния му край бе оставена плоска купчинка изгладени чаршафи. В момента явно чистеше банята — бе настроила портативния си транзистор на някаква испаноезична станция. Видях, че лампичката на телефонния секретар упорито мига на нощната масичка. Водата в тоалетната изшуртя и камериерката се появи, преметнала през ръка мократа ми хавлия. Мъкнеше и квадратна кошница с почистващи препарати.

— О, здравейте. Извинявайте, че ви прекъснах. Още много работа ли имате?

Тя се захили до уши, закима и каза:

— Хокѐй! Си. Уна моменто.

— Ще се върна по-късно — рекох и се помъкнах през паркинга към рецепцията.

Познатата ми администраторка пак се поклащаше на въртящия се стол и дъвчеше дъвка. Бе запретнала полата си още по-нагоре и разсеяно размахваше единия си крак, задълбочена в средните страници на поредното клюкарско списание.

— Лампичката на секретаря ми свети. Бихте ли ми казали кой ме е търсил?

— Аз отде да знам? Проверете си сама — вдигате слушалката и набирате 6.

— Камериерката е в стаята ми, затова дойдох да питам вас.

Погледът, който ми хвърли, красноречиво говореше, че се чувства несправедливо изтормозена:

— Коя стая?

— 125.

Тя остави списанието настрани с преувеличено търпение, завъртя седалката към компютъра, натисна два-три клавиша и се вгледа в монитора. Задъвка усилено, а после лицето й просветна:

— Да бе, спомних си. Обади се някакъв зъболекар, д-р Спиърс. Какво ви е на зъбите?

— Остави ли телефонен номер?

В отговор тя наду балон, всмука го обратно между устните си, закриви върха на езика си и изчака да се пукне вътре в устата й.

— Остави, обаче не ми се занимаваше да го записвам. Потърсете си го в указателя.

— Преди да постъпите на тази служба, обучиха ли ви изобщо?

Тя спря да предъвква:

— На какво?

— На елементарни канцеларски умения, на това как да провеждате разговори по телефона, на добри маниери — на нещичко.

— Тц. Знаете ли колко ми плащат? Минималната надница — получавам три долара и трийсет и пет цента на час. А и не са ми изтрябвали маниери. Този мотел е на чичо ми. Името ми е Джералдин, в случай че ви се иска да подадете оплакване.

Не ми се разправяше.

Излязох през вратата на офиса и свих вдясно, към редицата монетни телефони, които бях забелязала близо до машината за лед. Отворих чантата си и извадих телефонния указател на Куоръм и шепа стотинки. Набрах номера на стоматолога, приклещих слушалката между рамото и наклонената си глава и прибрах указателя обратно в чантата си.

Когато г-жа Гари вдигна телефона, казах:

— Здравейте, госпожо Гари. Кинзи Милхоун се обажда. Не очаквах да ви заваря на работа в събота.

— Дойдох да си наваксам с документацията — през седмицата не ми остава време.

— Д-р Спиърс ми е оставил съобщение. Случайно да е при вас?

— Отиде да поиграе голф, но мога да ви кажа за какво ви е търсил. Намери картона, който ви трябваше. В момента е тук, при мен, на бюрото.

— Предайте му, че го обичам.

— Ще се разтопи от удоволствие — каза тя.

Засмях се:

— Може ли да ви помоля за една услуга? Бихте ли изпратили въпросния картон на детектив Джо Мандъл от областното шерифство в Санта Тереза? Той ще се свърже с тамошния стоматолог от съдебна медицина и ще поеме нещата в свои ръце.

Продиктувах й адреса и излях многословни благодарности към нея и към д-р Спиърс. Докато окачах слушалката, отправях трескави молби към съдбата да не ни изиграе някоя шега.

Щеше ми се да вярвам, че когато сравнят картона на Спиърс с горната и долната челюст на Джейн Доу, ще се потвърди, че жертвата е Чарийз Куин. В същото време знаех, че полицията невинаги приема за сигурни и окончателни идентификации, извършени по този начин. Диаграмата в стоматологичния картон може да съдържа грешки или да е непълна, ако по една или друга причина в нея не са отразени предишни или последвали стоматологични намеси. Окончателното установяване на самоличността можеше да отнеме и седмици, но веднъж извършено, момчетата от полицейското щяха да издирят биологичните родители на Чарийз чрез областната социална служба в Ривърсайд. Междувременно, аз се чувствах окрилена — напредвахме, противно на всички очаквания.

Когато се върнах в стаята си, вратата беше затворена, а количката на камериерката бе избутана пет стаи по-надолу по коридора. Влязох и метнах якето и чантата си на леглото. Извадих раницата си от гардероба и я отнесох при бюрото. Затършувах по дъното й, където бях напъхала моето копие от досието на разследването. Седнах и прегледах папката страница по страница. Знаех какво търся, но не и къде да гледам. След двадесет страници попаднах на доклада от 1 август 1969 година, в който подробно бе описан арестът на Франки Миракъл. Той бе дал на шерифа домашния си адрес в Блайт, Калифорния. Никъде не се споменаваше Венис, където е било извършено убийството на Кати Лий. В графата „професия“ беше се определил като „момче за всичко/помощник“. Като работодател цитираше Лени Руут от „Бояджийски услуги — Р & Р“, с адрес и телефонен номер в Хейзълууд Спрингс. Подгънах ъгъла на страницата и прелистих нататък. Беше ми любопитно да прочета за фалшивия сигнал от майката на Чарийз, за който Стейси спомена.

Петдесет страници по-нататък намерих сводка от 9.8.69 г. в 14:00 часа прибл., в която заместник-шериф Джо Мандъл докладваше за обаждане от клона на ривърсайдското областно шерифство в Куоръм. Някой си детектив Орбисън се свързал с управлението в Ломпок в отговор на телекс относно неизвестна жертва на убийство, условно наречена Джейн Доу, чието описание съвпадало с това на изчезнала непълнолетна на име Чарийз Куин. Тя напуснала дома си на 27 юли. Областното шерифство в Ривърсайд посочило като дата на раждане 4.10.52 г.; ръст — 158 см; тегло — 55 кг. Руса коса, сини очи, перфорирани уши и множество пломби. Като нейна приемна майка бе посочена Медора Сандърс. Адресът бе същият, на който я посетих предния ден. Според сведенията, докладвани от Орбисън, тя отишла в шерифството и подала сигнал за изчезването на Чарийз на девети август сутринта.

След обаждането на Орбисън, Мандъл на два пъти се опитал да се свърже с Медора, но без всякакъв успех. Два дни по-късно, на 11.8.69 г., прибл. в 18:55 часа, от ривърсайдското областно шерифство отново се обадили — този път, за да съобщят на Мандъл, че е получено обаждане от жена, която заявила, че има дъщеря на име Чарийз Куин; била разбрала, че момичето се водело като жертва на убийство. Звъннала, за да ги увери, че дъщеря й се е прибрала у дома и е жива и здрава. Дала на заместник-шерифа от управлението в Ривърсайд телефонния си номер, а Орбисън на свой ред го продиктувал на Мандъл. В писмения си доклад Мандъл посочваше, че опитал да се свърже с биологичната майка на г-ца Куин, но се оказало, че номерът е закрит. В доклада не бе отбелязано дали е предприел по-нататъшни опити да я издири. Продължих да прелиствам папката, но имената на Чарийз и Медора не се споменаваха повече. Нахвърлих няколко бележки и после разсеяно се заех да нареждам картончетата си в случайни редици, като пасианс.

Интересно как се преподреждаха елементите от мозайката. Когато Долан ми връчи моето копие от досието за убийството на Джейн Доу, прегледах всичките тези доклади — някои от тях препрочитах по няколко пъти. Тогава сигналът за изчезналото момиче по нищо не се отличаваше от десетките подобни сведения. Самото име придоби значимост едва когато Стейси си го припомни. Същото се отнасяше и до местоработата на Франки Миракъл. До вчера това късче информация ми се струваше незначително, а днес се открояваше на страницата.

Три неща ме впечатлиха: първо, Медора не е подала сигнала за изчезването на Чарийз толкова бързо, колкото твърдеше пред мен. Съдейки по думите й, веднага е изтичала в полицията, докато в действителност е изчакала повече от седмица. Ще трябва пак да отида у тях и да й поискам обяснение за забавянето. Второ, щом Чарийз е напуснала Куоръм на 27-ми юли, като нищо може да се е натъкнала на Франки Миракъл — той вече е бягал от ченгетата с колата на Кати Лий, след като я убил на 29-ти юли. Въпросът с мустанга, обаче, пак оставаше неизяснен — как се е озовал в Ломпок, освен ако самата Чарийз не го е откраднала? И последният въпрос, който не ми даваше мира — кой се е обадил, преструвайки се, че е майката на Чарийз? Ако Франки бе замесен в убийството на момичето, не беше изключено Йона да е подала фалшивия сигнал, за да прикрие престъплението. Към 11 август, когато бе регистрирано обаждането, трупът на Чарийз вече бил открит и от няколко дни били предприети опити да се установи самоличността й. Избрали са най-добрия начин да осуетят това, твърдейки, че изчезналото момиче е живо и здраво. Доколкото можех да преценя, това обаждане на практика е заличило Чарийз Куин като носител на вероятната самоличност на жертвата.

Прибрах папката с досието и картончетата с бележките си в чекмеджето на бюрото и пак извадих верния стар указател, в който бяха включени телефонните номера в Куоръм, Блайт, Меса Верде, Хейзълууд Спрингс, Пало Верде, Рипли, Креозот и още осем градчета в Аризона. Прелистих до жълтите страници и намерих раздела с фирмите за бояджийски услуги. В цялата област имаше само четири — две в Блайт, една в Пало Верде и една в Хейзълууд Спрингс. Според рекламното каре на Лени Руут, фирмата му за бояджийски услуги Р & Р бе специализирана във вътрешно и фасадно боядисване на жилищни и административни сгради. Не бе пропуснал да подчертае, че е лицензиран, осигурен, сключва договори и дава гаранции за безупречно изпълнение, на разумни цени и в кратки срокове. Хвалбите приключваха с обещание, че прави безплатни предварителни огледи на обектите. Отдолу бе изписан телефонен номер, но не и адрес, което ми подсказа, че приема поръчките на телефонния секретар в дома си. Проверих в раздела за частни абонати и номерът му действително фигурираше там. Тези малки градчета ми се нравеха все повече и повече — тук беше фасулска работа да издириш някого. Параноята на големите градове, където хората масово избягват да публикуват телефонните си номера, често превръщаше работата ми в ад. Е, и там си имах начини да се добера до нужната информация, но излишно си усложнявах живота. Взех си якето и се метнах в колата.

Добрах се до „Бъргър кинг“ в 12:15. Наетият автомобил на Стейси вече беше паркиран отпред. Влязох и заоглеждах тълпата; накрая го зърнах на една масичка в далечния край. Дори и тук бяха накичили великденски украси — гигантски великденски зайци и картонени яйца. Стейси ме забеляза и помаха с ръка.

Седнах на отсрещния стол и казах:

— Съжалявам, че те накарах да чакаш.

— Спокойно, не съм си губил времето — вече излапах един двоен бургер с картофки.

— Браво на теб. Ще трябва и аз да си взема нещичко. Нали не възразяваш да ми правиш компания, докато хапна?

— Чакай, аз не съм приключил. Двойният сандвич беше хубав, но не ме засити. Мислех си, че трябва да направим сравнително изследване — с чисто научна цел, разбира се — на сандвичите в „Макдоналдс“ и в „Бъргър кинг“, за да установим кои са ни по-вкусни. Може да ги разделим в категории — хамбургери, чийзбургери, двойни чийзбургери, Биг Мак. Какво ще кажеш?

— Стой си. Аз черпя. Искаш ли и ко̀ла с бургера си?

— Предпочитам шоколадов шейк.

По време на обяда (за мен първи, а за него втори) разказах на Стейси, че съм се отбила в магазина за брезенти, а после съм прегледала досието и съм намерила препратката към Лени Руут.

— А твоето интервю с Джордж Боум как мина?

— Отвратително — рече Стейси. — Той е съвършеният търговец на коли — фалшива усмивка, фалшиви зъби, фалшив чар. Опита се да ми пробута някакво БМВ, но го отрязах. Лошото е, че когато го попитах за Чарийз, стана хлъзгав като риба. Въобразяваше си, че е много печен — сякаш за пръв път се опитват да увъртат пред мен. Допускам, че я е чукал, но като разбра, че е убита, сметна за по-разумно да се дистанцира. Направо напълни гащите като му съобщих откъде знам името му. Започна да усуква и така трескаво се мъчеше да ме разкара, че накрая ми даде информация, която положително ще ти се стори интригуваща. Каза ми, че Чарийз и сестрата на Корнъл били страшно близки.

— Ха, това наистина е новина.

— Нали? Твърди, че постоянно движели заедно из града. Закле се, че Чарийз била хлътнала по Корнъл и се прилепила към Ейдриън, за да се добере до него.

— Което ме кара да се замисля защо Ейдриън си затрая. Пък и според твърденията на Корнъл, контактите му с момичето били съвсем бегли. А и Джъстин се опита да ми внуши същото.

— Струва си да побъбрим с Ейдриън, дори и да не успеем с другите двама.

— Искаш ли ти да се заемеш с това, а аз да говоря с Руут от фирмата за боядисване?

— Предпочитам да оставя и двата разговора на теб. Нуждая се от почивка. Чувствам се изтощен. В момента, в който приключиш с тях, ела в мотела. Дотогава ще съм се събудил. Ако още дремуцам, ти ме събуди. Ще се отбием в болницата и ще разкажем на Долан какво сме свършили.

Разделих се със Стейси и преди да включа двигателя се размислих кой разговор да проведа първо. В момента ми бе по-интересно да разбера за приятелството между Ейдриън и Чарийз, отколкото да си приказвам с Джъстин, с Корнъл или с бояджията. Когато отворих указателя, с разочарование установих, че Ейдриън не фигурира сред осемте души с фамилията „Ричардс“. Нямах представа какво е собственото име на съпруга й. Тъй като беше събота, нямаше смисъл да я търся в училището. Quelle bummeur.^[1] Значи оставаше да избирам между бояджията и младата двойка Макфий. Отново се допитах до вездесъщия указател. Установих, че в момента се намирам само на четири преки от дома на Корнъл и Джъстин и те автоматично спечелиха.

Оказа се, че живеят в кокетна, яркожълта дървена къща с контрастиращи външни греди, бял подпокривен корниз и прозорци с фигурални стъкла и разтворени тъмнозелени щори. В сандъчетата, обточващи фасадата, цъфтеше розов гераниум. Около двора се издигаше бяла дървена ограда. Вратата на двойния гараж беше отворена и видях, че шестгодишната Сиси и двете й каки са се струпали около тезгяха на Корнъл.

Паркирах отпред и се запътих към тях, заобикаляйки прекатурените из алеята велосипеди. Корнъл вдигна поглед и ме поздрави, без да прекъсва работата си:

— Здрасти, как си?

— Супер съм. Кучешка колибка ли правиш?

— Да. Почти е готова — остана ми само да закова покрива. Момичетата изгарят от нетърпение да я боядисат. Познаваш ли ги?

— Със Сиси се запознах още в четвъртък, а днес сутринта ги видях и трите в къщата на вашите.

— Да, вярно че беше така. Запознай се с Амилия и Мери Франсиз.

Казах им „здрасти“. Така и не разбрах коя е Амилия и коя Мери Франсиз, но не се разтревожих особено. И без това повечето хлапета ми се струват взаимозаменяеми.

— Джъстин у дома ли си е? — попитах.

— Занимава се с прането. Може да влезеш ей оттам. Мокрото помещение е веднага зад вратата. Сиси, я заведи леличката при мама.

Поколебах се — искаше ми се да го попитам за Чарийз, преди да зачекна въпроса пред Джъстин, но присъствието на децата изключваше подобна възможност. Сиси ме задърпа за ръката и аз послушно тръгнах. Поведе ме покрай задната част на гаража, остави ме до мокрото помещение и заподскача обратно към татко си и вълнуващото му съботно занимание. Джъстин шеташе в масленозелен анцуг, по къси чорапи. Бе обърната с гръб към вратата и тъкмо пъхаше куп зацапани дънки и работни комбинезони в барабана на пералнята. Сушилнята вече въртеше първия си товар и изпълваше стаята с гъста, влажна топлина, а някаква катарама досадно потракваше при всяко обръщане.

Казах:

— Дължа ви извинение за това, че се изтърсвам без предупреждение.

Тя подскочи и извика уплашено:

— Божичко, изкарахте ми ангелите. Не ви чух да влизате.

— Съжалявам. Не исках да ви стресна. Корнъл ми предложи да мина по-напряко. Навярно е преценил, че няма да ме чуете, ако натисна звънеца на предната врата.

— Какво правите тук?

— Обичайното — вра си носа в хорските работи. Може ли да поговорим?

— Вече ви казах всичко, което знам.

— Опитайте се да ме изтърпите още веднъж, става ли?

Тя заби поглед в пода. Усетих, че едва се сдържа да не кипне, но накрая все пак отстъпи, макар и с крайно нежелание:

— Изчакайте да привърша тук и ще се преместим в кухнята.

Натъпка последната доза пране, добави прах и белина, затвори капака на барабана и нагласи копчето. Натисна стартовия бутон, изплакна ръцете си над малката мивка и ги подсуши в една хавлиена кърпа, която измъкна от купа с мръсното бельо.

Последвах я в кухнята, която беше безупречна — тук нямаше и помен от опърпаната, претъпкана с джунджурии занемареност в къщата на майка й. За мен е необяснимо как жените с малки деца успяват да поддържат домакинствата си спретнати. Предложи ми кафе, вероятно като компенсация за рязкото си поведение. Приех с тайната мисъл, че така ще имам повод да проточа посещението си. Наля ми една чаша и я сложи да се загрее в микровълновата фурна. Не беше хубава. Чертите й бяха някак измити, сякаш от години страдаше от анемия, която бе изсмукала цялата й свежест и жизненост. Зеленият анцуг подчертаваше цвета на очите й, но пак изглеждаше пресушена и безцветна. Микровълновата иззвънтя и тя извади чашата. Докато я поставяше пред мен, през ръба се изплиска малко кафе. Тя ми подаде книжна салфетка.

— Нещо конкретно ли ви интересува? Още не сме обядвали. Трябва да отскоча до магазина да купя хляб.

— Няма да ви отнема много време — рекох, докато попивах плота. Реших да подходя към въпроса за Ейдриън и Чарийз по заобиколен начин. — Успяхте ли да поговорите с Корнъл?

— За какво?

— Нали се безпокояхте, че ще се ядоса, ако разговаряте с мен.

— Вече му мина. Каза, че ви е срещнал при баща си, така че явно вече не сте в немилост. Върви ви — каза тя.

Донесе захар и кондензирано мляко, постави ги на масата и седна, мушкайки ръце под бедрата си.

— Рюъл омекна единствено благодарение на детектив Олифант. Двамата като че ли си допаднаха. Запознахте ли се със Стейси?

Тя поклати глава:

— Чух, че в града е пристигнал и втори детектив, но още не съм го виждала. Май не пестят сили.

— Така е. Сериозно са се заели със случая.

— Е, браво, макар че не разбирам какво значение има след всичките тези години.

— Ченгетата са особен народ. Никога не се отказват. Само изчакват.

— Вижте, не искам да бъда нелюбезна, но наистина трябва да тръгвам. Децата ще започнат да нервничат.

— Съжалявам. Минавам директно на въпроса — рекох. — Днес сутринта, когато Стейси разговаря с Корнъл, той спомена един ваш съученик от гимназията — Джордж Боум.

— Да, познавам го. Защо се е сетил за него?

— Съпругът ви смята, че двамата с Чарийз са били гаджета.

— Гаджета?

— Опитвам се да кажа по благовъзпитан начин, че я е чукал.

— О, за бога. Това не е вярно. Джордж си имаше приятелка — Тъпи Франкс — беше в състава на мажоретките. Бяха гаджета от години, още от осми клас. Ожениха се месец след абитуриентския бал.

— Тъпи?

— Това й беше прякора. Не помня истинското й име.

— Може би Тъпи не му е бутала и затова Джордж е намирал в Чарийз отдушник за сексуалното си напрежение.

Джъстин направи физиономия:

— Ама че долна идея.

— Защо? Нали всички твърдите в един глас, че била абсолютен парцал.

— Е, да, но не бих допуснала, че Джордж е способен на подобна низост. Той призна ли си?

— Доколкото зная, не, но пък е казал на Стейси, че Чарийз и Ейдриън били близки приятелки. Стана ми любопитно защо никой не се сети да ни спомене този факт.

— Това въобще не е вярно. Как може да говори такива работи? Той е ненормален.

Подметнах с многозначителен тон:

— Кой знае, Джъстин. Той твърди, че Чарийз била влюбена в Корнъл и се мъкнела с Ейдриън, за да се докопа до него. Странно е, че Ейдриън не ни разказа това в момента, в който разбра, че Чарийз е била убита.

— Нали по-рано казахте, че още е под въпрос дали тя е убитата?

— Е, самоличността й не е установена със стопроцентова сигурност, но вече разполагаме със стоматологичния й картон, което означава, че скоро ще отпаднат всички съмнения. Днес сутринта ми се стори неуместно да споменавам този факт пред жените от църковното настоятелство. При това, едва тогава разбрах коя е Ейдриън. Представете си колко бях изненадана. Първо я виждам в канцеларията на гимназията. После се оказва, че е сестра на Корнъл, а накрая научавам, че двете с Чарийз били първи приятелки.

— Не бяха първи приятелки. Джордж направо не се чува какви ги плещи. Така наречените приятели на Чарийз бяха група задръстеняци от „Локаби“. Те повече й подхождаха.

— Така ли? Майка ви каза, че ужасно досаждала на вас двамата с Корнъл — постоянно искала да се мъкне с вас.

— Понякога я взимахме с нас, но тя ни излагаше.

— Знаехте ли, че Чарийз е била влюбена до уши в него?

— О, моля ви.

— Не виждам причина Джордж да ни лъже.

— Не казах, че е излъгал. Просто мисля, че се е объркал. Той е малоумник. Пък и не виждам — дори и да е била хлътнала по Корнъл — какво значение има това? Повечето момичета си падаха по него. Той беше най-популярното момче в гимназиалния ни клас.

— Разбирам, но вие как се чувствахте? Това не ви ли притесняваше?

— Знаех си, че ще избере мен и затова пет пари не давах за тях.

— Имах предвид конкретно Чарийз.

— Тя беше нищожество. Свиня. Мърла, от която не ми пукаше.

— Леле, страшно съм впечатлена. Завиждам ви за самочувствието — аз самата, докато бях в гимназията, бях толкова неуверена в себе си.

— Не беше въпрос на самочувствие, а просто съдба. В секундата, в която видях Корнъл за първи път, разбрах, че той е бъдещият ми мъж. Още бяхме в основното училище. После в прогимназията ни записаха в различни паралелки, а в последната година от гимназията отново се събрахме в един клас.

— Любов от пръв поглед.

— Точно така.

— Значи да разбирам, че приятелството между Ейдриън и Чарийз е било без значение — за вас, имам предвид.

— Чарийз беше свободна да прави каквото си ще. На мен не можеше да ми накриви шапката.

Тя погледна към часовника си, за да ми покаже, че времето ми е изтекло. Трябвало е да стане психоаналитик — умееше да борави с езика на тялото.

Вдигнах ръка:

— Един последен въпрос и после наистина се измитам. Не ви ли се струва малко странничко, че баща ви е изчезнал приблизително по същото време като Чарийз?

Джъстин се втренчи в мен:

— Не разбирам смисъла на въпроса ви.

— О, стига, Джъстин. Не сте чак толкова наивна.

— Да не би да намеквате, че двамата са избягали заедно?

— А на вас самата не ви ли е минавало през ум?

— Разбира се, че не. Татко ни напусна през юни, а тя остана при нас още няколко месеца.

— Всъщност е изчезнала в края на юли. Само шест седмици по-късно. Може да са били любовници?

Джъстин се изсмя:

— Това е направо гадно. Аз се потърсвам от мисълта, че е правил секс със собствената ми майка, та що остава за парцали като Чарийз. Ама че отвратително.

— На вас може да ви се струва отвратително, но в аналите на човешката история са записани немалко подобни истории. Същото казах и на майка ви. Чарийз е била развратница — какво би я спряло да прелъсти и него?

Джъстин притисна устата си с ръка и се взря в пода. Нервно прибра зад ухото си един провесил се кичур от светлата си коса.

— Вижте, това е само предположение — казах. — Не разполагаме с никакви факти — говоря за вероятности.

— Предположението ви ме обижда — рече тя и се надигна.

— Е, няма да ви отнемам повече време. Може би ще ида да си поговоря с Корнъл.

— Не съм убедена, че ще се съгласи.

— Когато пожелах да разговарям с вас, той не възрази.

— От любезност.

— Качество, което винаги ми е допадало у мъжете. Както и да е, не се вълнувайте излишно — няма да го занимавам сега. Чака ме друга работа.

 

 

На картата ми Хейзълууд Спрингс бе миниатюрна точица, разположена на петнайсетина километра от Куоръм, до 78-ма магистрала. Градчето действително се оказа толкова малко, че го прекосих с колата, преди да се усетя, че съм стигнала. Свих в най-близката отбивка и потеглих назад. Целият град се състоеше от смесен магазин, две странични улици, няколко къщи и старомодна бензиностанция с две колонки — смаях се, когато вместо да се обслужа сама, отвътре излезе някакъв мъж, напълни резервоара, почисти предното ми стъкло и си размени с мен две-три любезни приказки. В резултат изсипах в танкера на Долан още двайсет долара, но в замяна на това научих къде живее Лени Руут — точно срещу бензиностанцията.

Малката, бяла дървена къща се издигаше върху пилони от цимент и пресована сгурия — в образувалата се кухина беше наблъскано бояджийското оборудване на Лени. На касата над външната врата на къщичката бе окачена керамична плочка с цветни винетки, на която пишеше: СЕМЕЙСТВО РУУТ, МАЙРА И ЛЕНИ.

Лени отвори веднага след почукването ми. Беше около шейсетгодишен, с тясно, увиснало лице и големи торбички под очите. Гъстата му прошарена коса беше обсипана с дребни пръски червена боя. Над масленозеления си панталон и бялата тениска бе препасал дълга престилка с дантелени къдрички в горната част. Държеше на разстояние от тялото си омачкана бяла риза с дълъг ръкав, сякаш бе стиснал за врата пакостлив котарак, когото възнамерява да изрита на двора.

— Г-н Руут? Казвам се Кинзи Милхоун. Идвам с молба да ми отговорите на няколко въпроса, касаещи ваш бивш работник. Помните ли Франки Миракъл?

— Защо питате? Ако сте служителка на Бюрото за безопасност на труда или на Агенцията за трудови злополуки, държа да си запишете — онзи инцидент беше измислен.

— Не съм дошла за това. Всъщност съм частен детектив, участвам в разследване на убийство, извършено преди години, през август 69-та. Франки ни каза, че малко преди това работел за вас.

Той премигна:

— Умеете ли да гладите?

— Да гладя ли?

— Съпругата ми гостува на майка си. Ще се върне чак другия понеделник, а довечера съм канен на вечеря при дъщерята. Налага се да изгладя тази риза, но не зная как. Забелязал съм, че жена ми винаги ги пръска с вода и ги свива на топка, но не съм обръщал внимание какво следва после. Ако ми помогнете, ще ви кажа каквото пожелаете.

Засмях се:

— Г-н Руут, днес е щастливият ви ден. Споразумяхме се.

Той ми подаде ризата, а аз прекосих след него скромната дневна и се озовах в кухнята. В мивката бяха струпани мръсни чинии, а плотът бе накамарен с чаши, подноси, вилици и ножове, купички и още чинии. На масичката за закуска бе поставен голям, нащърбен пластмасов панер, препълнен с току-що изпрани дрехи: Вратата към мокрото помещение зееше отворена; Лени изнесе оттам дъска за гладене с изподрани метални крака и тапицерия на едри цветя. Докато я разгъваше, простъргването на метал в метал ми прозвуча като любовен зов на някаква екзотична птица. Включи ютията. Аз я настроих на „памук“ и изчаках да се загрее.

— Бях само на седем години, когато леля ми Джин ме научи да гладя, най-вече защото на нея не й се занимаваше с това — обясних, близнах показалеца си и докоснах горещата ютия. Изсъска. — Сега наблюдавайте внимателно.

Вдигнах влажната риза, прихванах двата края на платката и ги подръпнах, за да изпъна набръчканите шевове.

— С това се почва, така ли?

— Освен ако ризата няма платка. В такъв случай се започва направо с яката.

Прострях ризата върху дъската за гладене и му обясних каква е поредността: платка, яка, маншети, двата ръкава и накрая гърба и двете части на предницата.

Той внимателно следеше всяко мое движение, докато приключих и закопчах ризата върху телената закачалка. Подадох му втора риза от панера и го накарах да се пробва. Беше бавен и доста несръчен, но като за първи път се справи прилично. Разцъфна в самодоволна усмивка и си представих как до края на следобеда ще види сметката на целия панер. Изключи ютията, отмести панера встрани и ме покани да седна.

В момента, в който се настанихме, рече:

— Така. Какво да ти кажа за Франки, освен че е най-долното лайно, което съм виждал някога?

— Колко време работи за вас?

— Шест месеца. През повечето дни беше пиян, но и когато беше трезвен, пак не го биваше.

— Лично вие ли го наехте, или съдружникът ви?

— Аз нямам съдружник.

— Мислех, че компанията ви се казва „Бояджийски услуги Р & Р“ и затова реших, че работите в съдружие с брат си, със сина си или с баща си.

— Не, не. Сам съм. Сложих второто „Р“ в наименованието, за да звучи по-сериозно на клиентите. Като разберат, че съм еднолична фирма, започват да се съмняват дали ще успея да свърша работата навреме. А с това Р & Р отивам, правя огледа, подписвам договора и те чак после загряват, че съм само аз, но вече е без значение. Работя бързо, качествено и прецизно.

— Как се случи да назначите Франки?

— Услужих на един познат. По-голяма грешка не съм правил през живота си. Въпросният човек беше близък с брата на Франки и ме помоли да му дам работа. Току-що го бяха пуснали от затвора и никой друг не би се престрашил да го наеме. То и аз самият не бях във възторг, но ми предстоеше да изпълня една голяма поръчка и страшно се нуждаех от помощник.

— През коя година стана това?

— Между Коледата на 68-ма и лятото на 69-та. Твърдеше, че бил опитен бояджия, но това се оказа пълна лъжа, най-калпавите помощници, които може да си представи човек — и той, и приятелят му. Заради такива като тях хората гледат с лошо око на затворниците.

— Какъв приятел?

— Клифтън. Един такъв дебелак. Със смешен прякор…

— Дундьото.

Лени насочи пръст към мен:

— Същият.

— Не съм предполагала, че Франки и Дундьото са били толкова близки на времето.

— Бяха, поне докато работеха за мен.

Това бе ненадейно късче информация. С нетърпение чаках да съобщя новия факт на Стейси, макар че в момента не можех да определя значението му — ако изобщо беше важен.

— Съдейки по репликата ви в началото на разговора ни, предполагам, че Франки е подал иск за обезщетение за претърпяна трудова злополука. Пострадал е по време на работа ли?

— Така твърдеше. Как ли пък не. Разправяше, че паднал от скелето, но тогава работеше сам и нямаше свидетели. Пълна измислица. Пратиха ми копие от жалбата му и малко след това чух, че пак са го вкарали, този път за убийство. Същото убийство ли разследвате сега?

— Не, второ убийство, извършено няколко дни след първото — младо момиче, намушкано до смърт. Трупът й бил захвърлен в Ломпок, където са арестували Франки. Помните ли кога напусна работата си във вашата фирма?

— През юни. Запомнил съм, защото на петнайсети юни с Майра отпразнувахме сребърната си сватба, а той вече не работеше за мен.

— Как се е озовал във Венис?

— Чух, че си намерил работа в Блайт — като градинар. С други думи, голям мъж се хванал да коси трева за минимална заплата. Срещнал някакво шестнайсетгодишно момиченце и след три седмици двамата се оженили. Уволнили го и от новата работа и тогава се преместили във Венис, защото някакъв негов приятел го цанил да му боядиса къщата.

— Ясно.

— Той заподозрян ли е за онова, другото убийство, което спомена в началото?

— Ако трябва да бъдем точни, ченгетата решиха да проверят под лупа какво е правил през онзи период. За съжаление, на този етап не разполагаме с никакви доказателства, че изобщо е познавал жертвата, да не говорим пък за някакви улики, свързващи го със самото убийство.

— А какво те доведе при мен?

— На местопрестъплението било намерено брезентово платнище, произведено от фирма „Даймънд“ в Куоръм. Отидох да погледна платнищата, които предлагат, и си спомних, че някъде в документите за ареста на Франки се споменаваше професионален бояджия. Разрових се из тях и се оказа, че е посочил вас като работодател.

— Ами! По онова време отдавна беше напуснал. Вече бях си наумил да му сритам задника, ако сам не се разкара и той прекрасно знаеше това. Малко по-късно поръчката, която бяха ми възложили, се провали. Беше трудна година за бизнеса ми.

— Предполагам, че няма да познаете платнището, ако ви го покажат сега, нали?

— Сигурно ще го позная. С години използвах едни и същи парчета брезент. Купувам ги в Куоръм, в железарския магазин на главната улица. Носиш ли го със себе си?

— Де да можех. Намира се в хранилището за веществени доказателства в областното шерифство на Санта Тереза.

— Тогава ги посъветвай да проверят има ли петна от боя. В периода, в който Франки работеше при мен, единственият фасаден цвят, който използвахме, беше „Пустинен пясък“. Забравих на коя компания — „Портър“ ще да е била, макар че не е изключено и „Глидън“ да беше производителя. Нека проверят дали боята е същата и ще успеят да свържат брезента с него. Съгласен съм да свидетелствам.

— Благодаря. Впечатлена съм от чудесната ви памет.

— Помня, защото се оказа, че този цвят, „пустинният пясък“, ми носи лош късмет. Най-голямата поръчка, която съм си осигурявал някога. Поне до онзи момент — уточни той. — Щях да спечеля хиляди, ако не бяха спрели изграждането на жилищния комплекс.

Сърцето ми изпърха лекичко.

— Да не би случайно да говорите за „Тъли-Бел“?

— Ти откъде си го чувала?

— Рюъл Макфий ми го спомена днес сутринта.

— А, Рюъл ми е добър познат. Колко работа съм му свършил през годините.

— Къде се намира това място? Бих искала да го огледам.

— Подминала си го на идване. Разположен е до 78-ма магистрала, в отсечката преди Куоръм. Пада се от западната страна на пътя. Отдалеч мяза на затвор. Няма как да го пропуснеш.