Сю Графтън
Ж като жертва (16)

14

Отдавна не бях стояла на пост и бях забравила колко бавно може да изтече един час. Добре че поне не съществуваше опасност колата да избяга. Разкопчах каишката на часовника и го пуснах в джоба си, за да не се изкушавам да го поглеждам през пет минути. Настаних се на сянка, опрях гръб в стената на гаража и попълних с бележки няколко от картончетата си. После извадих книжлето от чантата си и затърсих докъде бях стигнала.

Половин глава по-късно чух, че наблизо се хлопва врата на кола и когато надникнах зад ъгъла, видях, че Корнъл слиза от някаква бяла камионетка. Прекоси паркинга с баскетболния кош и се запъти към задната врата на къщата — вероятно щеше да обядва с родителите си. Аз самата залъгах глада си с някакво прастаро ментово драже, което изрових от дъното на чантата. Цялото бе облепено във влакънца, но се успокоих, че така ще си осигуря необходимата дневна порция целулоза.

Въздухът се бе затоплил осезаемо и ухаеше на бурени и диви цветя. От време на време покрай мен тежко изжужаваше по някой мъхнат търтей, като летящо, раирано топче дъвка. Рояк мушици кръжаха в светлината; край тях просвистя конска муха, която си търсеше къде да кацне. Прекалено много дива природа за моя вкус — аз съм си домошарка и предпочитам контактите ми с нея да се изчерпват с гланцираните пейзажи по разни пощенски картички.

Чух приближаващи се стъпки по тревата. Скочих на крака, изтупах задницата на дънките си и напъхах книгата обратно в чантата. Очаквах да видя Долан. Вместо него иззад ъгъла се появи Корнъл. Беше закрил с длан димящата си цигара. Изобщо не се зарадва да ме види. Погледът му се стрелна към разтворената врата на гаража, зад която стоеше мустангът — със свалено платнище и огряна от слънцето задница, на която бе залепен полицейския етикет.

— Здрасти, аз съм Кинзи. Тази сутрин се запознахме.

Погледнах към алеята с надеждата, че ще видя да се задава колата на местния шериф — уви, напразно.

— Знам коя сте. Какво означава всичко това?

— Заместник-шерифът ще пристигне всеки момент. Лейтенант Долан допуска, че това е колата, в която е бил натоварен трупът на жертвата. Иска да извършат проверка.

— Какво ще рече това?

Опитах се да придам на думите си най-небрежен тон:

— Нищо особено. Иска момчетата от отдел „Улики“ да й хвърлят едно око.

— Баща ми знае ли?

— Предполагам — измънках неловко. — Не знам какво му е съобщил лейтенанта. Ще трябва сам да го попитате.

Корнъл се намръщи. Пусна цигарата и я настъпи.

— И колко време ще отнеме проверката?

— Вероятно не повече от ден-два.

Надявах се да не се досети, че ще откараме мустанга в полицията, да не говорим, че ще натоварим колата на наш камион и ще я закараме на север — процедурата щеше да отнеме месеци. Не ми се искаше да съм насреща му, ако реши да вдигне патърдия.

Той приведе рамене напред:

— Законът позволява ли ви да нахълтвате тук без предупреждение? В момента се намирате в частна собственост — това е дворът на къщата. Целият този парцел, чак до онази ограда, е собственост на баща ми.

Обърнах се и проследих жеста на ръката му:

— Не знаех това. Голям парцел — рекох подмазвачески. — Всъщност ние поговорихме с баща ви и поискахме разрешението му да погледнем мустанга. Той ни каза да заповядаме.

— Според мен не е разбрал правилно искането ви. Пред мен нищо не спомена.

— Това проблем ли е?

— Е, не. Съвсем не. Просто ми се вижда странно.

Забих поглед в земята и започнах да дълбая в пръстта с върха на дясната си маратонка.

— Не зная какво да ви кажа. Най-добре лейтенант Долан да ви обясни като се върне. Помоли ме да охранявам колата до пристигането на заместник-шерифа. Искахте да си вземете нещо от гаража ли?

— Дойдох да проверя какво става. Татко ви видял да се запътвате насам, но не и да се връщате обратно. Къде е лейтенант Долан?

— А, предполагам, че е заобиколил от другата страна. Вероятно му е станало неудобно да безпокои баща ви, докато той си гледа състезанието.

След тези думи се умълчах — предпочитах да прекратим настоящия разговор, а нямах желание да търся друга, неутрална тема.

— Ще отида да кажа на татко. Хич няма да остане доволен, но това си е ваша грижа.

— Моля, правете каквото сметнете за нужно.

Корнъл отстъпи крачка назад, обърна се и тръгна към къщата. Тъкмо стигна до алеята, когато на нея спря черно-белият автомобил на шерифството. Заместник-шерифът слезе и двамата с Корнъл се здрависаха. Заприказваха се и след секунди към тях се присъедини и старият Макфий. Този път беше нахлупил шапката и периферията й хвърляше сянка върху лицето му. Дори и от това разстояние се забелязваше, че е възприел стойката на войнствен петел, чийто кокошарник е нападнат от злосторници. По-нататъшният разговор между тримата бе съпроводен с бурни ръкомахания от страна на Рюъл. Трите лица се обърнаха в моята посока. Колата на лейтенант Долан се появи отзад и спря край бордюра. Те го изчакаха да слезе. Последва нова оживена дискусия, след която четиримата се помъкнаха към мен в нестройна група.

Долан ми представи заместник-шерифа Тод Чилтън. Начинът, по който той се обръщаше към Рюъл ми подсказа, че двамата са стари познати. Чилтън гонеше четирийсетте. Тъмната му, чуплива коса бе късо подстригана над ушите. Беше поразхлабил вратовръзката си и отново закопча най-горното копче на ризата си, преди да пристъпи и да се ръкува с мен.

Рюъл ме изгледа втренчено и се обърна към Долан:

— Тя от техниците, за които ми разправяхте ли е?

— Тя е частен детектив. Ще откараме колата в Санта Тереза и там ще извършим огледа.

Рюъл направо подскочи:

— Смятате да откарате колата другаде? — рече той и ококорено загледа ту Долан, ту заместник-шерифа. — Той не може да направи това, нали?

— Може, сър.

— Но аз си имам нотариален акт за колата. Вписана е на мое име. Той не ме предупреди какви ги е намислил, иначе веднага щях да го разкарам.

— Разбираме това, г-н Макфий — рече Чилтън. — Убеден съм, че и лейтенант Долан отчита неудобството, което ви създаваме.

— Неудобство друг път! Тая кола седи тук от осемнайсет години. Ако ченгетата мислеха, че е чак толкоз важна, щяха да я вземат още навремето.

— Едва преди седмица получихме нова информация — обясни Долан. — Ако преди осемнадесет години разполагахме с тези сведения, действително щяхме да я приберем още тогава.

— Това е частна собственост. Колата си е моя. Как така ще нахълтвате тук да ми взимате нещата? — рече Рюъл и се обърна към заместник-шерифа. — Искам да се маха оттук.

— Не мога да ти помогна — каза Чилтън. — Законът му позволява да я вземе.

— Тогава и двамата се разкарайте! За какво си закачил тая лъскава значка, щом за пет пари не можеш да ни защитиш?

Поведението на Чилтън започна да се изменя. Отначало тонът му бе помирителен, а сега в него се прокраднаха метални нотки:

— Извинете, сър, но този автомобил е улика, необходима на полицията за извършване на криминално разследване. Нямате никакъв избор. Ако техниците не открият следи, ще ви я върнем непокътната.

— Ще се обадя на адвоката си.

— Господин Макфий — намеси се Долан, — разполагаме със заповед за обиск. Може да звъните на когото си искате, но това няма да промени нещата. С цялото дължимо уважение ви казвам, че няма смисъл да си хабите думите.

— Имам право на един разговор.

— Това е, когато арестуват някого — обясни му Чилтън, който вече едва сдържаше нервите си. — Вас никой не е тръгнал да ви арестува. Човекът просто иска да вземе колата. Касае се за случай на убийство. Ако попречите на разследването, ще си навлечете неприятности. Никой от нас не желае това.

— Татко, остави ги да правят каквото щат — рече Корнъл. — Те тъй или иначе ще я откарат.

Рюъл се предаде внезапно. Свали шапката си и шляпна крака си с нея:

— Все ми разправяха, че живеем в полицейска държава, ама никога не съм вярвал, че ще дойде ден да го изпитам на гърба си. Срам и позор е, че полицията се отнася така с честен гражданин като мен — все едно съм някакъв боклук.

Той се обърна и си тръгна. Корнъл ни изгледа свъсено и закрачи след баща си към къщата.

Откъм улицата се разнесе кратко изсвирване на клаксон и видяхме, че край бордюра с включен двигател чака камионът с товарна платформа, изпратен от местната транспортна компания. Чилтън подсвирна, за да привлече вниманието на шофьора и започна да го насочва, описвайки широки полукръгове с ръка. Шофьорът превключи на скорост и потегли към нас. Даде на заден ход по алеята и полека се закатери по пътеката към гаража.

Двамата с Долан наглеждахме отстрани операцията по товаренето на мустанга. Прикачиха верига за предната му ос и го изтеглиха нагоре по рампата. Междувременно камионетката на Корнъл изчезна, а от Рюъл нямаше и следа. Застопориха колата върху платформата и потеглиха, а ние ги изпроводихме пеша до улицата. Шофьорът изчака да се качим в автомобила на Долан и тръгна. Дадохме газ след него, като не изпускахме мустанга от поглед.

— Между другото, говори ли със Стейси? — попитах. — Какви са резултатите от биопсията и от рентгеновото изследване? Досега вече трябваше да са готови.

Долан ме изгледа с празен поглед:

— Това съвсем ми изскочи от ума. Заяви ми, че решил да дойде тук и аз така се захласнах да го разубеждавам, че забравих да го попитам.

— Значи иска да се присъедини към нас?

— Ще се постарая да го спра. Предпочитам да си остане в Санта Тереза и да ни помага оттам.

Когато пристигнахме в полицейския гараж, изчакахме да стоварят мустанга и да заключат ролетната врата. Долан подписа нужните документи и отново се качи в колата. Тръгнахме към мотела. Той тихичко си подсвиркваше и барабанеше с пръсти по волана.

— Изглеждаш ми обнадежден.

— Така си е. Имам доброто предчувствие, че най-сетне попаднахме на следа.

— Кога ще ни съобщят констатациите на колегите ти от „Улики“?

— Не след дълго, надявам се. В момента не са претрупани с работа и Мандъл ми обеща, че ще ги помоли да се заемат незабавно с това.

— А какво ще правим, докато чакаме?

— Нищо. Ако свържат нашата жертва с мустанга, ще се поразшетаме из местните зъболекарски кабинети с данните от стоматологичната й диаграма. Все някой ще я помни, с тези лоши зъби.

— Не може ли да свършим тази работа, докато чакаме? Мразя да тъна в бездействие. Знаем, че някой е откраднал мустанга и го е закарал в Ломпок. Си Кей Вогел го забелязал в съседство с кариерата…

— Все още не сме установили със сигурност, че става дума за същата кола. Може просто да е приличала на мустанга; може шофьорът да е спрял край кариерата, за да пусне една вода. Недей да правиш прибързани заключения.

— Добре, но ако допуснем, че това е колата, не можем ли спокойно да приемем, че са я откраднали, за да пренесат трупа?

— Нищо не можем да „приемаме“, преди да открият веществени доказателства.

— О, стига, лейтенанте…

— Сериозно говоря. Дори и да сме на прав път относно колата, това не доказва, че момичето е било тукашно. Убиецът може да я е качил на автостоп някъде по пътя.

— Добре, за това не споря. И какво, сега ще седим и ще чакаме, така ли?

— Аха.

— Но това може да отнеме няколко дни.

— Мога да те кача на автобуса и да те изпратя обратно у дома.

— Не това искам.

— А какво тогава?

— Предлагам ти да поседиш, а аз да поразузная наоколо.

Той поклати глава:

— Няма смисъл да си хабим патроните преждевременно.

— Ето какво ще ти предложа — ще продължа да отчитам часовете, но това дали ще ми платиш или не ще зависи от резултата — ако успея да открия коя е, получавам си хонорара, ако ли не — здраве да е.

Долан впери поглед в улицата пред нас и отново забарабани по волана, докато обмисляше думите ми.

— Ще помислим.

— Хайде бе, Долан. Моля те. Мнооого ти се моля. Нека да си изпробвам късмета. Обещавам да бъда добричка.

— Не е красиво човек да проси. А и на теб не ти отива — рече той и спря да потропва с пръсти. — Може пък да използвам твоята пишеща машинка и да си наваксам с докладите. Искам да запиша подробностите, докато са още свежи в ума ми.

— Хубаво. Радвам се. Така ще ми е много по-интересно.

Веднага щом влязох в мотелската си стая, бръкнах в шкафчето и извадих тъничкия телефонен указател на Куоръм, за да потърся адреса на градската обществена библиотека. Там пишеше, че местният филиал на „Обществени библиотеки — област Ривърсайд“ се намира на Хай стрийт. Според малката карта на града, отпечатана на корицата, адресът бе само на пет преки от хотела. Пъхнах указателя в чантата си, оставих пишещата машина на Долан и тръгнах пеша.

В библиотеката се отправих директно към залата за справки и издърпах от рафтовете местните бизнес справочници за 1966, 67-ма, 68-ма и 69-та година. Извадих указателя от чантата си и прелистих жълтите страници до глава „Стоматологични кабинети“. Бяха общо десет. Проверих в тазгодишния указател колко от тогавашните зъболекари продължават да практикуват. Двама от старите, д-р Таун и д-р Нетълтън, бяха отпаднали от указателя — може да са починали, да са се пенсионирали или да са напуснали града. Четири от старите имена фигурираха и в новия указател, а останалите шест бяха нови. Повечето бяха общи терапевти, или поне така гласяха заемащите по цяла страница реклами, които тръбяха, че услугите включват поставяне на пломби, коронки и мостове, протезиране и лечение на пародонтоза, почистване на канали и хирургически операции. Преглътнах нервно и ръцете ми се изпотиха. Без колебания си избрах любимец — човекът, който предлагаше „Райски газ — стоматологични манипулации, докато спите“, макар че ако зависеше от мен, бих предпочела да заспя завинаги, преди да се подложа на въпросните манипулации.

Четвъртият от старите стоматолози, д-р Грегъри Спиърс, беше обявил услугите си два пъти — веднъж в графата общи терапевти и втори път като специалист ортодонт, където фигурираше единствено неговото име. Беше прибавил в скоби „изправяне на зъби“ за онези, които не знаеха с какво се занимава един ортодонт. Записах си четирите имена и адресите на кабинетите, загледах се в картата и си набелязах маршрут. Предвид мащабите на градчето, щях да стигна за няколко минути от библиотеката до първия кабинет в списъка ми.

Практиката на Спиърс се помещаваше в бивш магазин на Додсън стрийт. В чакалнята нямаше жива душа. „Момичето“ на рецепцията бе шейсетинагодишно — някоя си г-жа Гари, според табелката, закачена на бялата й престилка. Бюрото й бе педантично подредено; същото се отнасяше и за останалата част от помещението. На рафтовете зад гърба й бяха наредени картоните на пациентите. Стройната купчина бе разнообразена единствено от стърчащите тук-таме цветни разделители. На стената бе окачен малък надпис, избродиран в кръстат бод: МОЛЯ, ЗАПЛАЩАЙТЕ СВОЕВРЕМЕННО ЗА ОКАЗАНИТЕ УСЛУГИ. Представих си я как изслушва със симпатия оплакванията на поредната пациентка, че коронката й паднала насред официалния обяд на дамския клуб, но стигне ли се до плащане, става неумолима.

Когато отвори плъзгащата се стъклена врата, разделяща офиса й от чакалнята, поставих на бюрото пред нея копие от разрешителното си. Долан ми беше дал папката, съдържаща стоматологичната диаграма на Джейн Доу — в нея бе посочен броят и разположението на пломбите на мъртвото момиче. Сложих и диаграмата на бюрото. През съседната врата проникваше пронизителното свистене на бормашината — звук, който неведнъж ме е карал да припадам. Изтрих влажната си длан в крачола на дънките и казах:

— Здравейте. Идвам с молба да ми предоставите някои сведения.

— Стига да мога.

— В момента участвам в разследване, оглавявано от двама детективи от отдел „Убийства“ в Санта Тереза — касае се за неизвестна жертва, убита през 1969 г. Това тук е стоматологичната й диаграма. Имаме известни подозрения, че може да е живяла в този район и решихме да проверим дали случайно не е била пациентка на д-р Спиърс. Най-вероятно е била непълнолетна, когато са й оправяли зъбите.

Тя хвърли бърз поглед към папката:

— В момента докторът има пациент. Не може ли да се върнете след половин час?

— Предпочитам да изчакам тук — казах. — От колко години работите за него?

— Откакто откри кабинета си през 1960-та. Как казахте, че било името на пациентката?

— Не зная. Тъкмо това е проблемът. Така и не успели да я идентифицират. Имала многобройни пломби и съдебният стоматолог, който прегледал горната и долната челюст, излязъл със заключение, че са били поставени в двете години, предхождащи смъртта й. Зная, че не ви ориентирам кой знае колко.

— Съмнявам се, че пазим картоните на хора, които не са ни посещавали от близо двайсет години.

— Какво правите със старите картони? Унищожавате ли ги?

— По правило не. Прехвърляме ги в графа „неактивни“ и ги складираме някъде. Не мога да ви кажа със сигурност от коя година са най-старите картони в архива ни. Нали разбирате, през кабинета са минали стотици пациенти.

— Да, отчитам това. Този архив тук, в града ли е?

— Ако имате намерение да го преровите на ръка, ще трябва да поискате разрешение от д-р Спиърс. Все пак смятам, че той би се съгласил на нещо подобно, само ако му покажете заповед от съда.

— След два дни си тръгваме и се надявахме да избегнем подобни забавяния.

— Изчакайте да видим какво ще каже. От мен нищо не зависи.

— Разбирам.

Седнах в ъгъла на чакалнята и прегледах купчината списания. Избрах си последния брой на „Архитектурен магазин“ и разнообразих чакането, като си представях как прилагам „различни цветови решения“ върху целите 90 квадрата на апартаментчето си.

Четвърт час по-късно вратата към кабинета се отвори и от него излезе жена с подпухнала устна. Застана пред бюрото и написа чек. Изчаках да си тръгне, оставих списанието на масичката и се приближих към бюрото.

— Бихте ли му казали?

Г-жа Гари влезе в кабинета. Дочух приглушен разговор — обясняваше му причината за посещението ми.

Д-р Спиърс излезе да се запознаем. Не беше свалил бялата си престилка. Подсуши ръцете си в хартиена салфетка, смачка я на топка и я хвърли в кошчето. Беше синеок, с прошарена коса. Ръкува се с мен и по дланта ми остана аромат на сапун. Очевидно разбираше какъв е проблемът ми, но не беше в състояние да ми услужи. Още преди да му изложа подробностите, поклати глава:

— Без име нищо не мога да ви кажа. Старите картони са подредени по азбучен ред. Пазя стотици от тях. Ако правилно съм разбрал от г-жа Гари, момичето е било непълнолетно, а това допълнително усложнява нещата. Честно казано, не виждам как ще издирите името й.

— Зъбите й целите са били в пломби, била е с неправилна захапка и със силно изкривен ляв кучешки зъб.

— Повечето ми пациенти са с криви зъби. Имам доброто желание да ви помогна, но вие очаквате от мен невъзможни неща.

— Много жалко. Надявах се да постигна нещо повече, но напълно ви разбирам. А какво знаете за останалите стоматолози, които са практикували по онова време? По-конкретно ме интересуват д-р Таун и д-р Нетълтън. Забелязах, че и двамата са имали кабинети в края на шейсетте години.

— Д-р Таун почина преди две години, но вдовицата му може би ще склони да ви помогне, стига да е запазила картоните на пациентите му. Д-р Нетълтън вече прехвърли деветдесетте. Разсъждава добре за възрастта си, но надали ще е в състояние да ви услужи — каза той и се обърна към г-жа Гари. — Ти познаваш семейството му, нали? Къде живее в последно време?

— При дъщеря си. С нея посещаваме една и съща църква.

— Би ли дала адреса на г-ца Милхоун? Може пък и да си спомни. Във всички случаи си струва да опитате.

— Благодаря ви. Оценявам помощта ви.

Г-жа Гари провери в бележника си и записа на едно листче името и адреса на дъщерята. Съдейки по израза й, д-р Нетълтън едва ли помнеше какво е ял на закуска.

Излязох от чакалнята и застанах на тротоара отпред. Погледнах списъка си, ориентирах се по картата и потеглих към следващия кабинет. Повторих същия разговор — макар и с леки вариации — и с останалите трима зъболекари. Реагираха любезно, но обезкуражително. Искаше им се да ми помогнат, но бяха доста заети и на никого не му се ровеше из куп стари картони — изгледите да я намерим по този начин бяха нищожни. Не само че не можех да им съобщя поне името й, но дори не бях сигурна, че е живяла в Куоръм или че си е оправяла зъбите тук. Едничката ми надежда бе, че оскъдните факти, с които разполагах, щяха да събудят нечии смътни спомени.

Вече наближаваше шест часа, когато тръгнах да се връщам към мотела от последния кабинет, отстоящ на десетина пресечки по-надолу. Долан ме чакаше. Никак не ми се щеше да си призная, че съм се издънила, но щом отвори вратата на стаята си, веднага му се оплаках.

Той реагира с несвойствено великодушие:

— Не си го слагай на сърце. Важното е, че си отхвърлила доста работа.

— Да, напълно безрезултатно.

— Засега не го мисли. Утре може да ти провърви повече. Сега е време да пийнем и да хапнем. Излиза ли ти се, или си изморена?

— На драго сърце бих излязла, само ми дай половин час. Трябва да се чуя с Хенри и да си пусна един душ. Ако смяташ да ходиш в „Куоръм ин“, може да се срещнем направо там.

— Става.

 

 

Хенри ми обясни, че съм го хванала буквално на вратата. Набързо му разказах за пътуването и за днешните си напразни странствания, а той се зае да ме утешава.

— Между другото, пристигна някакъв пакет от Ломпок. Адресиран е до теб. Сутринта го намерих на прага ти и го прибрах.

— От кого е?

— Не пише.

— Как изглежда?

— Голям и плосък е, колкото кутия за риза. Тежи около килограм. Не ми прилича на бомба. В момента го доближих до ухото си и не цъка.

— Успя да събудиш любопитството ми. Отвори го и погледни какво е.

— Не мога да отварям неща, които са адресирани до теб. Ще си го видиш, като се върнеш.

— Ако по-късно ти се прииска да погледнеш какво съдържа, да знаеш, че съм ти позволила — рекох. — Как е Мати?

— Отлично се чувства. В крайна сметка реши да остане още един ден, за да се разходи по Диамантената диря. Там горе имало горещи извори, които навремето посещавала със съпруга си. Смята да нарисува това място, стига да го намери.

— Звучи интересно. Ти не отиде ли с нея?

— Не, не. Коленете ми нямаше да издържат и я изпратих сама. При това вече бях обещал да се погрижа за чаеното парти на Моуза и цял ден висях в кухнята да приготвям хапки и курабийки.

Хенри цял живот бе работил като пекар и след пенсионирането си продължаваше да е влюбен в професията си. От време на време осигуряваше сладкишите за някой обяд или следобедно парти и беше установил с Роузи разменни търговски отношения — той й печеше хлебчета, а тя го хранеше безплатно в таверната си.

— Много ми хареса. Изглежда приятна жена.

— Извинявай, но се налага да приключваме, защото ужасно закъснявам. Кога си идваш?

— Още не зная, но щом разбера, ще ти звънна.

Затворих телефона и се съблякох. Докато стоях под душа, си мислех, Закъде закъснява? Явно бе, че бърза да приключи разговора, но се чудех мен ли избягва, или темата за Мати? Надявах се да сподели, че се интересува от нея и тя от него. Двамата бяха толкова сладки заедно и чувствах Хенри толкова близък, че ми се щеше между тях да се получи нещо. Това, че бе решила да остане още един ден бе обнадеждаващо, но споменаването на съпруга й не ми прозвуча добре. Бях приела, че е вдовица, но можеше и да е разведена. Какъвто и да беше случаят, тя го споменаваше вече за втори път, а това показваше, че още е емоционално свързана с него. Лошо.