Сю Графтън
Ж като жертва (15)

13

Напуснахме градчето Пийчиз към два часа следобед, когато вече ни бе пределно ясно, че Йона няма да се върне. Приказливата Анет продължи да бъбри — охотно откликваше на всеки наш въпрос, но повечето й отговори съдържаха по-скоро мнения, отколкото факти. Нямаше съмнение, че не изпитва топли чувства към бившия си зет и бях почти убедена, че ни е разказала всичко, което знае. От друга страна, Йона беше потеглила нанякъде, за да избегне разпитите ни. Анет наивно вярваше, че дъщеря й е приключила с Франки Миракъл, но аз бях на друго мнение.

От 14-та магистрала се включихме в 138-ма, а после поехме на изток по шосе номер 10, по-известно като магистралата Сан Бернардино. Въпреки тревогите на Долан за сърцето му, буквално няма друг път до Блайт. Тази 250-километрова отсечка от магистралата се отделя от източните покрайнини на Лос Анджелис, пресича границата с Аризона и стига до Блайт. Близо три часа Долан натискаше педала на газта, а асфалтовата лента изчезваше под нас. Пейзажът стана монотонен — типичната крайградска сбирщина от еднотипни къщички, билбордове, фабрики, пазарни центрове и железопътни надлези. Магистралата бе обточена от палми, иглолистни дървета и евкалипти. Минахме покрай караванни „жилищни комплекси“, караванен къмпинг, караванен „клуб за отдих“ и дори караванни минерални бани. Това бе дълга ивица земя, в която никой не желаеше да пусне корени. Веднъж спряхме да сипем бензин в Орокопия и си купих един брой на вестник „Подвижен дом“, който представляваше шестнайсет страници, пълни с реклами за евтини закусвални, организирани екскурзии, курсове по голф за начинаещи, изкуствени челюсти и бинго вечеринки за третата възраст.

След Палм Спрингс земята се сниши, а пейзажът избледня. Километър след километър около нас се нижеха единствено скали и пясъци, пустинни храсталаци, електропроводи и профучаващи коли. От двете страни на пътя, някъде при хоризонта, погледът се спираше в нисък хребет от хълмове, закриващи гледката отвъд. Всичко бе бежово, сиво и прашно, бледозеленикаво. Калифорнийската част от пустинята се състои предимно от светли почви — светлобежово, канелено, тухленочервено и розово. Подминахме щатския затвор, който подсещаше за присъствието си с табели, предупреждаващи ни да не качваме стопаджии. Тук ограничението на скоростта бе 100 км/ч, но безбрежният пейзаж постоянно се оттегляше напред, сякаш изобщо не се движехме. С изключение на соленото езеро Салтън Сий, намиращо се южно от нас, картата отбелязваше само пресъхнали водни басейни.

— Как е възможно нещо да поникне тук? — попитах.

Долан се усмихна:

— Пустинята е някакво чудо на приспособимостта. В калифорнийската част има само един дъждовен сезон, докато оттатък, в Аризона, вали два пъти в годината. През останалите месеци е пълна суша. Ако семената се развиваха непосредствено след дъжда, жегата и слънцето биха унищожили младите растения. Повечето семенца са покрити с восъчна обвивка, която първоначално им пречи да абсорбират водата. Когато восъчното покритие изтънее, те покълват и дават началото на хранителната верига. Зайците и пустинните плъхове превръщат растителността в животинска плът и осигуряват храна на хищниците. Змиите изяждат гризачите, а рисовете се прехранват със змии.

— Колко мило — рекох.

— Ефективно е. Като престъпността — всеки изяжда по-слабия.

Той продължи да развива темата, засипвайки ме с любопитни факти относно размножителните навици на различни пустинни насекоми, включващи черната вдовица, кафявата вдовица и тарантуловия ястреб, докато не го предупредих, че съм на път да повърна и той най-сетне млъкна.

При Блайт поехме на юг по двулентовото шосе, което водеше до отстоящия на осемнайсет километра оттук град Куоръм, население 12 676 души. Градчето бе отбелязано на картата с миниатюрно кръгче. Край пътя се появиха първите разпръснати къщи и Долан намали скоростта. Фасадите им бяха незабележителни, а дворчетата пред тях — равни и празни. След по-малко от минута стигнахме до центъра на града, който бе разположен край шестте платна на главната улица. Сградите бяха ниски — сякаш обитателите им се мъчеха да се снишат към земята, за да избягат от всепроникващите лъчи на жаркото слънце. За разлика от хората, по всичко личеше, че палмите отлично понасят климата. Покрай шосето бяха наредени мотели, чиито морски имена — „Почивка край залива“, „Бялата мида“ — издаваха неосъществим копнеж. Местният бизнес бе свързан предимно с пътуване — край нас се занизаха бензиностанции, автоборси, магазини за гуми и ремаркета, автомивки и сервизи. Тук-таме бе сбутано по някое ключарско ателие или фризьорски салон, но разнообразието като че ли се изчерпваше с това. И тук, както в Пийчиз, имаше много закрити магазини — от табелите им бяха останали само рамки с нащърбени стъкла. „Кафетерията на Джоуди“, „Автомобилните радиатори на Рупърт“ и един магазин за мебели бяха сред неуспелите. Погледнах вдясно и установих, че дори и страничните улички бяха с четирилентови платна. По всичко личеше, че в този град изобилства само едно — пространството.

Докато го прекосявахме, се отбихме в полицейското управление на Куоръм и в поделението на областното шерифство за окръг Ривърсайд. Сградите им бяха разположени една до друга на Норт Уинтър стрийт. Останах в колата, а Долан отиде да уведоми колегите си от тези две служби, че е дошъл по работа и да ги запознае със случая. Технически погледнато не беше длъжен, но не му се щеше да ги подразни с пренебрежението си. При това бе разумно да си осигурим контакти — по-нататък можеше да възникне нужда от подкрепа на местно ниво. Върна се, настани се зад волана и хлопна вратата:

— Най-вероятно е загуба на време, но толкова пъти се е оказвало полезно, че предпочетох да се подсигуря.

Вече наближаваше пет и половина и следобедните температури започваха бързо да спадат. Планът на Долан беше да намерим мотел и после да се разходим из града и да потърсим място за хапване.

— Предлагам да вечеряме, да се наспим и утре рано-рано да отидем в тапицерската работилница.

— Съгласна съм.

Повечето мотели ми се сториха еднакви; бяха изравнили и цените, обявени по крещящите им неонови табели. Спряхме се на „Океански изглед“, който ни убеждаваше, че разполагал с басейн, с минерална баня и с безплатна кабелна телевизия. Регистрирахме се на рецепцията. Изчаках Долан да даде кредитната си карта и да вземе фактурите за платените стаи и двата ключа. Пак се натоварихме в колата, изминахме петдесетина метра и я паркирахме под стаята му. Моята беше оттатък ъгъла, до неговата. Разбрахме се да си разопаковаме багажа и да отдъхнем пет минути.

Влязох в стаята си. Интериорът миришеше като плажа в Санта Тереза, което ще рече, че понамирисваше леко на влага и не толкова леко на плесен. Оставих ръчната си чанта на бюрото, а раницата тупнах на стола. Сефтосах тоалетната, навлякох си анорака и излязох в коридора, където чакаше Долан. Както и предполагах, целта му бе да намерим ресторант, в който да има и коктейлбар. Ако пък не успеехме да намерим такова райско кътче, идеята му беше да се отбием в някой бар, а после да хапнем по една пица в стаите си. Служителката на рецепцията ни препоръча „Куоръм ин“, който се намирал на главната, на две пресечки по-надолу от мотела. Бях подценила мразовития нощен въздух на пустинята. Кръстосах ръце пред гърдите си и се приведох като запетая в опит да се заслоня от режещия вятър, който свистеше из широките улици. Градът изглеждаше оголен, незащитен от природните стихии — ниските сгради бяха единственото убежище от пустинните ветрове.

Когато се добрахме до „Куоръм ин“, салонът вече бе препълнен с народ: група почитатели на мартинито се тълпяха край бара. Вероятно бяха заседнали още от късния следобед и ту си дръпваха от цигарите, ту посягаха към купичките с фъстъци и зелени маслини, наредени по дългия плот. Стените бяха облицовани с лакиран чамов сачак, а сепаретата лъщяха, тапицирани с червена изкуствена кожа. В средата на помещението бяха подредени отделни маси, покрити с карирани покривки. Основните ястия се свеждаха до пържоли и говеждо. За гарнитура кухнята предлагаше пържени картофи, пържен лук или пържени тиквички. За разкош бяха включили и цял печен картоф с масло, кисела сметана, бекон и/или сирене по избор.

Близо час киснахме на бара, за да може Долан да пресуши три коктейла с уиски. Аз посръбвах тръпчиво бяло вино, обилно разредено с лед. Накрая се преместихме на маса и той си поръча двойна порция говеждо филе, а аз хапнах един котлет. Още нямаше осем часа, когато се прибрахме в мотела и си пожелахме лека нощ. Почетох малко и после се унесох в сънища, смущавани от котлета в стомаха ми, който разпращаше по вените ми ужасяващи количества холестерол.

За закуска си поръчах обичайната купичка с корнфлейкс, а Долан се натъпка с бекон, пържени яйца и палачинки, глътна четири чаши кафе и изпуши пет цигари. Когато извади шестата от пакета, не се стърпях:

— Долан, време е да преустановиш това.

— Кое? — попита той с недоумение.

— С алкохола, с цигарите и с мазните храни. Ще си докараш нов инфаркт и ще се наложи да те спасявам със сърдечен масаж. Не си ли чел доклада на Министерство на здравеопазването?

Той направи раздразнен жест с ръка:

— Зарежи ги тия бръщолевения! Дядо ми изкара деветдесет и шест години, а си свиваше цигарите на ръка от дванайсетгодишен, та чак до деня на смъртта си.

— Да, но се обзалагам, че на твоята възраст не е имал зад гърба си два инфаркта. Все опяваш на Стейси, а ти самият си по-тежък случай и от него.

— При мен е по-различно.

— Хич даже. Искаш да го опазиш жив — в момента става въпрос за съвсем същото.

— Ако реша, че се нуждая от мнението ти, специално ще те попитам. Не ми трябват поучения от момиченце, което е на половината от моята възраст.

— Не съм два пъти по-млада от теб. На колко години си?

— На шейсет и една.

— Е, а аз съм на трийсет и шест.

— Работата е там, че мога да правя каквото си реша.

— Добре тогава. Следващия път, когато Стейси те заплаши, че ще си пръсне мозъка, ще ти напомня тези думи.

Долан смачка цигарата си в пепелника.

— Стига сме се джафкали. Време е да се залавяме за работа.

Работилницата за „Автотапицерски услуги — Макфий“ бе разположена на Хил стрийт, в самия център на града. Паркирахме край отсрещния тротоар и останахме в колата, за да се огледаме наоколо. Утринният въздух бе изпълнен с равна, чиста светлина. Засега ни обгръщаше приятна прохлада, но около обяд сухата жега щеше да превърне земята в нажежена пещ. След заник-слънце пак щеше да нахлуе снощният мраз. Зад работилницата се виждаше малък паркинг с шест автомобила, всичките покрити с платнища. Пред тази част от имота се издигаше солидна ограда от метална решетка, чийто горен край бе опасан с бодлива тел. Самата постройка бе изградена от плоскости гофрирана ламарина. Между колоните от едната й страна се виждаха три отвора; ролетните щори бяха дръпнати нагоре и разкриваха вътрешността на работилницата. Приличаше на бензиностанция, заобиколена с обичайния напукан асфалт. Вътре двама мъже се занимаваха с нещо.

— Наистина ли мислиш, че колата, която търсим е същата, за която Си Кей Вогел ни съобщи?

— Не след дълго ще разберем — рече Долан. — Със сигурност знаем, че е открадната оттук.

— Ако установим, че е тази, която Вогел е видял паркирана до каменоломната, какво следва?

— Ще се опитаме да открием връзката между въпросния автомобил и Джейн Доу.

Слязохме от колата и прекосихме улицата до главния вход. Под голямата витрина някой бе тупнал циментова кашпа, пълна със спечена пръст. Вдясно от работилницата бе разположен склад за дървен материал, а отляво се простираше двор, пълен с трактори, ремаркета, каравани и тегличи. Явно всички фирми в този квартал работеха с клиенти, каращи бусове и пикапи.

Магазинната част на работилницата се помещаваше в предната половина на ламаринената постройка. Подът бе покрит с балатум на черни и бели квадрати. Зад ниската стъклена витрина, пълна с автомобилни наръчници, се виждаха метално бюро и метална кантонерка, на която бе поставен голям настолен бележник със спирала. Върху стъкления шкаф, който изпълняваше функцията на тезгях, бяха струпани купчини мостри от изкуствена кожа за тапициране на яхти и автомобили — „Текстил с доказано качество и висока износоустойчивост“. Задни и странични стъкла за ремаркета в най-различни стилове бяха окачени на дълга, перфорирана алуминиева плоскост, занитена за задната стена. Запристъпвахме между купищата предни и задни седалки с прокъсана тапицерия. На рекламното табло бе провесена таблица, показваща кой вид естествена/изкуствена кожа отговаря най-добре на оригиналната тапицерия на „Форд“, джип „Ийгъл“ на „Крайслер“, „Хонда“ и „Тойота“. Пак от таблото научих, че тук мога да си поръчам колкото си искам гюруци, калъфи за предни и задни седалки, постелки за пода и стъклени или пластмасови щори.

През отворената врата се виждаше част от разделеното на три задно помещение.

Един от двамата мъже, които мернахме на идване, вдигна поглед към нас. Дадох му около трийсет и пет години. Бе среден на ръст, гладко избръснат и с румен тен. Косата му бе естествено прошарена с руси кичури, за каквито жените плащат щури пари по салоните. Бе разделена на път по средата и те свободно падаха от двете страни на лицето му. Зъбите му бяха, общо взето, равни и хубави. Усмивката му бе издълбала дълбоки линии от двете страни на устата му. Ръцете му бяха мръсни — под ноктите му се бяха образували постоянни черни ивици, сякаш гледах негатив на френски маникюр. Памучна риза на сини карета, дънки, каубойски ботуши. Във фигурата приличаше на звезда от футболния отбор на колежа, което ще рече, че ако сега се запишеше в колеж, моментално щяха да го изберат за централен нападател. Опитах се да преценя дали ако го бях срещнала на шестнайсет години, щях да се влюбя в него. Беше от типа мъже, които си харесвах от разстояние. Но пък като си помисля, аз си харесвах от разстояние повечето момчета в гимназията.

Държеше гаечен ключ и чифт клещи, с които разглобяваше една седалка, подпряна пред него. Тезгяхът, който се простираше по цялата дължина на стената зад гърба му, бе отрупан с топове изкуствена кожа, маркучи, кани за кафе, листове дунапрен, кутии с инструменти, бидони с латекс и гуми. Двата включени вентилатора разнасяха навсякъде миризмата на синтетика. До него стърчеше кофа за боклук, пълна с изрезки. Втората раздърпана седалка с напукана кожа бе поставена на близкия плот. Пушеше цигара, но небрежно я изгаси, преди да се обърне към нас:

— Какво обичате?

Долан бръкна в джобовете на панталона си:

— Търсим Рюъл Макфий.

— Той ми е баща. Оттегли се от бизнеса. А вие кои сте?

— Лейтенант Долан от полицейското управление на Санта Тереза. Това е колежката ми, госпожица Милхоун. Не чух името ви?

— Корнъл Макфий. Вие ли оставихте съобщението на телефонния ни секретар?

— Партньорът ми, детектив Олифант. Всъщност той ви остави четири съобщения и ми каза, че баща ви така и не му се обадил обратно.

— Съжалявам. Не знаех, че се касае за нещо спешно. Предадох на татко, че са го търсили и той каза, че ще се погрижи за това. Предполагам, че е забравил.

Вторият мъж в работилницата беше по-възрастен, към петдесетгодишен. Той се отдалечи и отново се зае с работата си веднага щом разбра, че разговорът не се отнася до него.

— Баща ви още ли живее тук?

Корнъл остави гаечния ключ и избърса ръцете си в някакъв парцал.

— Да. За какво става въпрос?

— Надяваме се да открием един автомобил, който бил откраднат от тази работилница през 1969 г.

Корнъл вдигна вежди и по челото му се образуваха леки бръчки:

— После го откриха. Собственикът му беше някакъв човек от Аризона.

— Да, това ни е добре известно — усмихна се Долан. — Направихме справка в отдела за регистрация на МПС и според нея колата е регистрирана на името на Рюъл Макфий.

— Защо пак сте подновили този случай?

— Разследваме възможна връзка между автомобила и убийство, което било извършено по едно и също време с кражбата.

— Убийство ли?

— Точно така — потвърди Долан. — Решихме пак да се поровим из случая.

— И все пак, не ми е ясно защо държите да разговаряте с него?

— Един от свидетелите ни твърди, че е видял червен мустанг в областта дни преди да открием трупа. Искаме да установим дали става въпрос за същия автомобил, който бил откраднат от работилницата на баща ви.

— Щом се налага, питайте го. Двамата с мама живеят на Фел №1520. На няколко пресечки оттук е. Карате две преки надолу и свивате вляво по Руби. Оттам държите все надолу, докато стигнете до кръстовището с Фел стрийт. Искате ли да му звънна и да проверя дали си е у дома?

— Не е нужно. Ако е излязъл някъде, ще се отбием по-късно — рече Долан и посочи седалката, която Корнъл разглобяваше. — Колко време отнема тази работа?

— Ден-два. Зависи от състоянието на старата тапицерия. Искате да ви облека седалките ли?

— Може.

— Какъв модел?

— Шевролет от 79-та.

— Да му направя кожени седалки?

— Не, от плат.

— По-добре метнете един чаршаф върху седалките — засмя се Корнъл. — По-евтино ще ви излезе.

— То и аз така мислех, но реших все пак да питам. Благодаря за съвета.

— Няма проблеми. Желая ви успех.

На Фел стрийт №1520 се издигаше къща от червени тухли в селски стил. От дясната страна на алеята за коли бе разположен двоен гараж. В дъното на градината, зад къщата, зърнах още една постройка, която вероятно беше или голяма барака за инструменти, или втори гараж. В края на широкия асфалтиран правоъгълник, определен за паркинг за гости, още се издигаше зациментиран в земята баскетболен кош. Сигурно докато е учел в гимназията, Корнъл е прекарвал тук свободното си време — упражнявал е свободния си пас. Представих си, че е тренирал поне три вида спорт и в единадесети клас са го избрали за председател или поне за касиер. Бърза справка в местния бизнес указател ми показа, че „Макфий“ е единствената тапицерска фирма в града, така че положително изкарваше добри пари от непривлекателния си, скучен занаят.

Долан паркира край бордюра отвън пред къщата и двамата закрачихме по пътеката към верандата. Натиснахме звънеца. Вратата се отвори и от прага ни загледа момиченце, което, съдейки по липсващите му зъби, бе около шестгодишно. Косата му още бе бяло-руса, но вероятно щеше да потъмнее с времето. Носеше очила с розови пластмасови рамки и две шноли, украсени с розови и сини цветчета. Рокличката му бе на сини и розови карета, с бяло жабо отпред.

— Здравей, млада госпожичке — каза Долан. — Дядо ти вкъщи ли е?

— Чакай малко — рече тя и затвори вратата.

След минута се появи баба й, която тъкмо бършеше ръцете си в кухненска кърпа. От вътрешността на къщата ни лъхна топъл аромат на ванилия. Тя бе набита, облечена в широка памучна рокля на цветя, върху която бе вързала стигаща до коленете й раирана престилка. На носа й бяха кацнали очилца без рамки, а сивата й коса бе накъдрена на стегнати пръстенчета.

— Да?

— Добро утро. Търсим Рюъл Макфий. Отбихме се при Корнъл в работилницата и той ни даде този адрес.

— Рюъл е отзад. Заповядайте, влезте. Аз съм жена му Една — каза тя и разтвори широко вратата.

Представихме се един на друг и научихме, че момиченцето, което подскачаше из антрето с кадифените си пантофки, е внучката на Макфий, Сиси. Една ни поведе през къщата, обяснявайки:

— Тъкмо глазираме кейкчета за рождения ден на Сиси. Днес навършва шест години. Следобеда организираме парти за другарчетата й от детската градина.

— Бабка ми уши рокличката — включи се Сиси.

— Много е хубавка. Харесва ми — отзова се Долан.

Както обикновено, аз играех ролята на силния, сдържан партньор, готов да се втурне в действие, ако Една или момиченцето внезапно изпаднат в дива ярост.

Сиси се покатери на един кухненски стол, изправи се на колене и критично се вгледа в кулинарния резултат. На масата бяха поставени две тавички. Всяка от тях съдържаше по дванайсет току-що изпечени кейкчета в къдрави хартиени форми, над които се подаваха бухналите им златисти куполи. Видях, че на плота при мивката, до изцапаната пластмасова купа, е оставена и празна кутия от готова кексова смес.

Някой бе боядисал стените на кухнята в червено, бяло и синьо в изблик на несдържан патриотизъм. На ролката кухненска хартия бяха нарисувани повтарящи се батални сцени от Американската революция — топове, кораби и войници, застинали в различни героични пози. Дървените мебели бяха бели, плотовете — червени, а миндерът под прозореца бе отрупан с издути сини и червени възглавници. Съшитата от разноцветни парчета кувертюра, прилежно сгъната до тях, също бе в тон с цветовете на националния флаг.

На вратата на хладилника видях няколко детски рисунки с цветни моливи, закрепени с магнитчета във формата на плодове. Имаше и училищни снимки на други две, по-големи момиченца — вероятно сестрите на Сиси. И трите бяха светлоруси, а чертите им напомняха тези на Корнъл. Сиси приведе лице над масата и нослето й се озова на по-малко от сантиметър от едно кейкче.

— Сиси, не пипай — каза Една. — Изчакай да изстинат и не ги чопли. Защо не заведеш тези мили хора при дядо? Докато се върнеш, ще съм забъркала глазурата.

Въпросната задача със сигурност нямаше да й отнеме много време. Забелязах, че до тавичките е поставена кутия с готов шоколадов фондан. На картонената опаковка бе нарисувана лъскава какаова спирала, завихрена като океанска вълна. Като малка си представях, че бабите се занимават точно с такива неща — шият и приготвят сладкиши. Леля Джин все повтаряше „Аз не съм от къщовниците, които пекат сладки“, сякаш това оправдаваше нежеланието й да сготви каквото и да било. Зачудих се дали тъкмо липсата на домашния уют, който тя отхвърляше с гордо пренебрежение, не е причината да съм толкова непреклонна.

Сиси слезе от стола и хвана Долан за ръка. Той ми хвърли безпомощен поглед зад гърба на баба й. Помъкнах се след тях, прекосявайки ивицата неокосена трева, полегнала към стената на двойния гараж. Страничната врата зееше отворена и Сиси ни отведе до нея, преди да се затича обратно към наблюдателния си пост в кухнята.

Рюъл Макфий седеше на дървен канцеларски стол. Бе поставил върху някаква щайга малък цветен телевизор, включен в контакта на стената. Пушеше цигара и гледаше телевизионно състезание. Рюъл беше на половината на жена си, с изпито лице, хлътнали гърди и тесни, кокалести рамене. Носеше сламена шапка с омачкана периферия, килната назад към тила му, а бифокалните му очила се бяха смъкнали до средата на носа му. Понамирисваше съвсееем лекичко, сякаш тази седмица не си бе сменял чорапите. Долан представи и двама ни и накратко обясни за какво сме дошли. Като видя запалената цигара на Рюъл, Долан бързо посегна към джоба си и също задими.

Рюъл кимаше, без да откъсва поглед от екрана на телевизора.

— Оттогава са минали години.

— От отдела за регистрация на МПС ни казаха, че автомобилът се води на ваше име.

— Така е. Един човек от Аризона я докара да й претапицирам седалките. Бях я паркирал зад работилницата. Явно някой се е промъкнал и е вързал жиците, за да запали двигателя. В понеделник сутрин отивам на работа и гледам — няма я. Не знам кога са я задигнали. За последен път я видях в петък следобед. Веднага съобщих в полицията и, няма и седмица по-късно, ми се обадиха от областното шерифство там, на север, да ми кажат, че са я намерили. Собственикът на колата, Гант, плати да му я докарат обратно, но тя вече за нищо не ставаше. Все едно са я сурнали в някое дере — вратите й съвсем разкривени, предницата се вдълбала навътре. Гант направо газ пикаеше от яд — рече той и ме погледна виновно заради грубия израз. — Рекох му да подаде иск пред застрахователя, ама той не щеше и да чуе повече. Преди това на два пъти бил чукнал калниците, двигателят също му отказал веднъж. Беше убеден, че автомобилът е урочасан. Предложих му прилична цена, но отказа да вземе и стотинка. Вика „Прав му път на тоя боклук“ и я прехвърли на мое име.

Погледът на Рюъл се върна към екрана, където състезателите се надпреварваха да натискат бутони, а спечелените от тях суми просветваха на големи монитори. Ако бяха ме изтъпанили там, нямаше да мога да отговоря и на един от въпросите, на които те реагираха светкавично.

— Какво е станало с колата? — попита Долан.

— Доколкото разбрах, я бутнали надолу в някаква клисура.

— Не, имах предвид къде е сега?

— А, седи си тук, отзад. Двамата с Корнъл все се каним да я възстановим като му остане време. Вие вече сте се запознали с него, нали? Женен е, има три дъщери и Джъстин държи той да й отделя всяка свободна минутка. Като му дойде времето, ще я оправим.

— Джъстин е жена му, нали?

— Водят се вече петнайсет години. Опак човек е тя. Една понася ситуацията по-търпеливо от мен.

— Имате ли някакви предположения кой може да е откраднал колата?

— Ако имах, щях да ги съобщя на полицията още навремето. Сигурно хлапетиите са решили да се повозят. В нашето сбутано градче не им остават други развлечения, освен т’ва и да се накачулят по пикапите и да мятат по шосето балони, пълни с боя. Едно време беше друга работа — баща ми щеше да ми нашари задника и повече нямаше и да помисля за магарии.

— Някой друг път задигали ли са автомобил от работилницата ви?

— Нито преди, нито след това. Вдигнах ограда с бодлива тел най-отгоре и това реши проблема — рече той и пак се загледа в екрана. — Защо се интересувате от онази кражба?

— Разчистваме си досиетата и гледаме да приключим разни стари случаи. Общо взето, канцеларска работа — излъга Долан с невъзмутимо изражение.

— Разбирам.

Рюъл хвърли допушената си цигара на земята, настъпи я и пусна сплескания фас в буркан от майонеза, препълнен до ръба. После го протегна към Долан, който извърши същия ритуал и даде приноса си за колекцията. Рюъл обясни:

— Забраняват ми да пуша вътре, особено когато внучките са на гости. Джъстин смята, че е вредно за дробовете им и затуй Една ме кара да излизам тук. Джъстин става зла, ако не се наложи.

— Защо запазихте колата?

Рюъл се облегна назад и направи физиономия, сякаш не е чувал по-тъп въпрос.

— Този „Мустанг“ е класика — моделът за 1966 година.

— По онова време не може да е бил класически — колата е била само на три години.

— Нали ви казах, че я получих без пари. Като я пооправим, като нищо ще й вземем четиринайсет хиляди. И това ако не е добра печалба, здраве му кажи.

— Имате ли нещо против да я погледнем?

— Заповядайте. Там, отзад, пет съм ги наредил — има едно сладко малко купе „Гран Туризмо“ — двуместна сребърна кукличка с разкъсан гюрук. Не е в движение, пък и каросерията трябва да се постегне, но ако се интересуваш, казваш колко даваш и ще се споразумеем.

— Благодаря, но аз си харесвам моята кола.

Долан запали нова цигара и двамата закрачихме през високата трева до прашна пътека, по която сред следите от автомобилни гуми бяха прораснали бурени. Тя водеше до втория гараж на Рюъл Макфий. Целият двор бе изровен от земни катерици и от време на време кракът ми потъваше в рохкави дупки. Гаражът бе разположен така, че задната му стена бе обърната към нас, а предните врати гледаха към равното поле отвъд. Все още се различаваше изравнена ивица земя там, където според първоначалната идея е трябвало да минава алеята за автомобили към втора, отпаднала от плановете къща. Непосредствено пред нас бяха наредени три коли. Първо проверихме тях, отмятайки брезентовите им покривала, сякаш повдигахме полите на жени. Двете, които аз огледах, бяха в окаяно състояние и по мое мнение съдбата им бе отредила да си останат дворна украса. Докато ги обикаляхме, попитах:

— Смяташ ли, че са използвали автомобила, за да откарат трупа в Ломпок?

— Трудно е да се каже. Може да е била жива, когато са потеглили — ако допуснем, че изобщо е била тук, в Куоръм. Успоредно с това съществува вероятност някой да е откраднал автомобила и да я е качил по пътя.

— Ами ако приемем, че е убита тук? Защо е било нужно убиецът да измине целия този път, за да захвърли трупа й чак край Грейсън? Спокойно можеше да изкопае трап по-навътре в пустинята и да я зарови.

Долан повдигна рамене:

— Вероятно е искал да отдалечи тялото от местопрестъплението. В такива моменти инстинктът те кара да бягаш възможно най-далеч. И тогава възниква необходимостта да намериш място, където да спреш и да я извадиш от багажника — това е свързано с повече трудности, отколкото предполагаш. Ако трупът е престоял в колата повече от един ден, вече е започвал да се разлага, а това е сериозен проблем. Положително знаеш, че колата е обявена за издирване, а това означава, че не можеш да рискуваш среща с пътен полицай — той като нищо ще се заинтересува какво носиш отзад. Ломпок поне е встрани от главната магистрала и щом намериш усамотено място, ще се възползваш от възможността да захвърлиш трупа.

— Какво ще кажеш за първоначалния собственик? Не можем да бъдем сигурни, че той самият няма пръст в това, нали?

— Не бих изключил подобна възможност — рече той, — макар че Гант починал преди десет години. Според сведенията, които получих, от разкъсан аневризъм на коремната артерия.

Пристъпихме към гаража. Долан се опита да отвори страничната врата, но пластовете клеясала мръсотия и стара блажна боя я бяха запоили за рамката. Заобиколихме и застанахме пред двойната врата в предната част. И двете й крила бяха затворени, но от халките не висеше катинар. Долан я подпря с рамо и бутна с все сила — крилата поддадоха, провличайки след себе си шлейф от паяжини и сухи листа. Слънцето нахлу вътре и в лъчите му затанцува облак светещи прашинки. В гаража бяха оставени две коли, покрити с брезентови платнища. Останалата част от помещението бе претъпкана с боклуци. Колекционерската страст на Макфий явно не се изчерпваше със старите автомобили — беше трупал празни консерви и буркани, купища пожълтели, привързани с тел вестници, дървени щайги, кашони, лопати, търнокоп, ръждясал крик, дърва за огрев, магарета за рязане на дърво и различни стари дъски. Всички тези ценни вещи кротко съжителстваха с древна косачка, куп автомобилни части и комплект вехти градински мебели с разкривени метални крака. Въздухът миришеше на застояло и сякаш полепна по лицето ми като сух прахоляк. Долан спря на прага, за да изгаси цигарата си, а аз повдигнах ъгъла на платнището, с което бе покрита по-близката кола.

— Много прилича на брезента, в който е била увита жертвата.

— Права си. Трябва да попитаме Макфий дали в периода около кражбата от работилницата не е изчезнало и някое покривало.

Погледнах надолу и зърнах крайчеца на очукания десен заден калник на червения мустанг.

— Намерих я.

Двамата свалихме покривалото и го сгънахме като знаме. През моя неопитен поглед колата изглеждаше така, сякаш не е докосвана от деня, в който са я измъкнали от пропастта през 69-та. Най-много да са почистили вътрешността на купето с прахосмукачка. По праговете на издраната, покрита с вдлъбнатини каросерия бяха полепнали буци изсъхнала кал. Вратата от страната на шофьора бе вдадена навътре. Цялата ламарина бе нагъната. Под левия заден калник се бе заклещил клон от дърво. Нещо във вида й накара сърцето ми да заблъска по гръдния ми кош. Долан извади носна кърпа, обви пръста си и лекичко натисна ключалката на багажника. Капакът се вдигна нагоре. Резервната гума беше свалена от гнездото си. На нейно място бяха набутани два прашни кашона, пълни със стари списания. Долан ги повдигна и ги сложи на пода. Разкрилата се тапицерия изглеждаше чиста, с изключение на двете големи тъмни петна и още две по-малки в дъното, към седалките. Долан се наведе и се взря в тях:

— Мисля, че трябва да се обадим в шерифството да дойдат да приберат колата.

Отиде до страничната врата и отново се опита да я отвори. Увери се, че не се помръдва и каза:

— Стой тук. След минута се връщам.

Запъти се към колата си, а аз застанах пред двойната врата и зареях поглед над пъстрата плетеница от диви цветя, избуяли в неразораното пасбище. Забелязах, че направи широк завой около задната страна на гаража, в който седеше Макфий. Предположих, че старецът още е там — не можех да го видя от мястото си, но до мен достигаха откъслечни френетични овации и си го представих как седи на дървения стол и се взира в екрана на телевизора. Пак влязох при мустанга и започнах да обикалям около него с ръце зад гърба. Надникнах през напуканите, изпотрошени стъкла. Черните кожени седалки бяха посивели от прах, но иначе изглеждаха запазени.

Долан се върна шест минути по-късно. Носеше фотоапарат „Полароид“. По крачолите на панталона му бяха полепнали бодливи топчести бурени. Подаде ми камерата и извади от джоба си химикалка и пакет подпечатани самозалепващи етикети, които бе взел от колата си. Надраска върху четири от тях инициалите си, часа и датата и залепи по един на двете врати, на предния капак и на ръба на багажника. След това започна да обикаля около мустанга, снимайки го от всички страни. Изтегляше поредната моментална снимка и ми я подаваше. Изчаквах да се прояви образа и я надписвах в бялото поле отдолу. Долан добави името си, датата и часа, пъхна снимките в плик и ги прибра в джоба на сакото си.

— Макфий знае ли, че правим това? — попитах.

— Все още не.

— И сега какво?

— Ще се върна в мотела и ще звънна на детектив Ласитър. Той ще прати заместник-шериф да охранява автомобила, докато пристигне паяка. После ще се обадя на шерифството в Санта Тереза да пратят час по-скоро камион с товарна платформа. Може да пренатоварят колата на нашия камион в охраняемия гараж на тукашното управление и да я откарат в Санта Тереза.

— Колко време ще отнеме това?

Долан погледна часовника си:

— В момента е десет и половина. Все ще успеят да пратят някого до шест вечерта. Междувременно ще звънна на съдия Руиз в Санта Тереза и ще го помоля да издаде заповед по телефона. Заедно с мустанга ще пратим и клетвената декларация и ще кажем на Стейси да я занесе на съдията. Ще се върна след час.