Сю Графтън
Ж като жертва (18)

16

Стори ми се, че линейката няма да пристигне никога, макар че в действителност дойде след не повече от шест минути. Предупредих на рецепцията и застанах на паркинга, за да ги насоча към стаята му. Чух сирените, преди да видя мигащата синя светлина. Линейката навлезе с пълна скорост в паркинга, аз махнах с ръка, последва завой, спирачките изскърцаха и тя закова пред мен. Жената шофьор и двамата медици изскочиха от колата, грабнаха куфарчетата с инструментите си и ме последваха в стаята на Долан.

Застанах настрана, докато двамата мъже изместиха мебелите в ъгъла, за да си разчистят пространство за работа. Действаха ефикасно, но с преднамерена небрежност — явно не искаха да тревожат още повече Долан, който вече започваше да осъзнава колко сериозно е загазил. Единият разхлаби ризата му и притисна стетоскопа към гърдите му. Измери му пулса и надраска нещо върху листовете, защипани за твърда подложка, а после уви лентата на апарата за кръвно налягане около ръката му, напомпа и се вгледа в манометъра. Зададе на Долан куп въпроси, за да се ориентира за предшестващите симптоми и събития. С удивление чух Долан да признава, че и предишната вечер изпитал нещо подобно, но усещането не било толкова силно и преминало след няколко минути. Сега към леглото пристъпи жената — постави под езика му две таблетки нитроглицерин и го включи на система, докато вторият мъж придържаше кислородната маска върху носа на Долан.

Излязох навън. Минута по-късно екипът също се появи. Бяха преместили Долан върху носилка с колелца. Добутаха го до задната врата на линейката, отвориха я и го вкараха вътре. Няколко души, които прекосяваха паркинга, спряха и се зазяпаха, но повечето от тях продължиха по пътя си, щом разбраха какво се е случило. Мислено им благодарих за деликатността. Достатъчно неприятно е да си болен и без да привличаш любопитните погледи на разни непознати.

Единият медик се качи отзад при Долан и шумно затръшна вратите. Болницата се намираше на седем пресечки от мотела. Вторият ме упъти, преди да се качи отпред, до жената, която хвана волана, даде на заден и зацепи напряко към улицата с включена сирена и премигваща синя светлина. Заключих стаята на Долан, качих се в колата му и последвах линейката.

Когато пристигнах пред болницата, тя вече бе паркирана пред входа на спешното отделение. Оставих колата на паркинга за външни лица и докато влизах в чакалнята си помислих, че сигурно вече вкарват носилката през задния вход. Поговорих с дежурната сестра на регистратурата и й обясних коя съм. Тя ми зададе няколко въпроса за Долан и това ме накара да осъзная, че в действителност знам толкова малко неща за него. Казах й, че има медицинска застраховка, сключена от полицейското управление в Санта Тереза, а тя се съгласи да попита него за останалите данни. Стана от бюрото си с картона в ръка и ми каза, че ще изпрати доктора да поговори с мен в момента, в който приключат с Долан.

Седнах в чакалнята. Бе просторна и относително приятна: бледозелен мокет, изкуствени растения и купчини овехтели списания. По пода се търкаляха различни детски играчки.

Покрай стените, плътно един до друг, бяха наредени столове. В ъгъла екранът на телевизора сивееше изключен. Някой бе донесъл великденска украса — кошничка с пластмасови яйца, сгушени сред отровнозелена хартиена трева. Дори не знаех на коя дата се пада Великден тази година, но очевидно наближаваше, освен ако яйцата не бяха останали от миналата пролет. Докато чаках, влязоха двама пациенти — мъж с повърхностни контузии и одрасквания, получени по време на колоездачен инцидент (отгатнах това по обръснатите му крака и шортите от ликра, плътно прилепнали към задника му) и жена, чийто десен глезен бе обвит в пакетчета с лед. Отведоха и двамата отзад, в залата за прегледи, но сигурно ги оставиха да чакат, докато се оправят с Долан.

Навън слънцето грееше и жителите на Куоръм забързано сновяха напред-назад, сякаш не се бе случило нищо необичайно. Беше ми странно, че се озовах в спешното отделение посред бял ден — незнайно защо, подобни кризи винаги ме сполитат през нощта. Безчет пъти съм седяла в подобни чакални, взряна навън в опустелите улици, обгърнати от мастилен мрак.

Не можех да си намеря място. Станах, отправих се към фоайето и попитах някаква забързана сестра къде е най-близкият телефон. Насочи ме към централното фоайе на болницата. Прекосих два дълги коридора и набрах номера на Стейси. След два сигнала „свободно“ чух гласа му и му заразправях какво се е случило.

— Как е сега?

— Не зная. Още не съм говорила с доктора. Съжалявам, че не разбих ключалката веднага щом се върнах в мотела. Нали ти казвам, Стейси, лицето му беше посивяло. Трябвало е сам да позвъни на бърза помощ, но нали си го знаеш — предпочита да крие главата си в пясъка.

— Ама че ситуация! Няма да се справиш самичка. Идвам.

— Не прави глупости. Самият ти не си добре. Най-разумно е да си останеш там. Няма да мога да се справя и с двама ви.

— Аз съм добре. Долан не ти ли каза? Докторите показали рентгеновите ми снимки на някаква голяма специалистка и тя рекла, че сянката е незначителна. В момента точният термин ми изскочи от ума, но не е нещо сериозно. Резултатите от биопсията също са отрицателни, така че съм здрав като бик.

— Сериозно ли говориш?

— Да, разбира се. Допускаш ли, че бих те излъгал за подобно нещо? В ремисия съм. Поне засега.

— Добре че не си пръсна мозъка миналата седмица. Представяш ли си — щеше горчиво да се каеш.

— Сега съжалявам, че унищожих всичките си спомени и лични вещи.

— Аз като говорех…

— В тази връзка бих те помолил да ми върнеш семейните снимки.

— А, забрави. Снимай си нови. Тези си остават за мен.

— Хайде, Кинзи, моля те. Ще ти извадя копия.

— Стига си крънкал. Не ти ща копията. Искам си тези. Това ти е за наказание, защото наряза братовчеда Мортимър, а той ми беше любимецът.

— Та ти дори не си го срещала през живота си.

— Така е, но имаше добродушна физиономия.

— Голям инат си.

— Уговорката си е уговорка.

— Какво ще кажеш за общо попечителство — с право на посещение. Една седмица ще стоят при мен, една при теб.

— Ще си помисля — рекох. — Не трябваше да прибързваш.

— Добре поне че не унищожих квитанциите си за платени данъци. Щях да прекарам остатъка от живота си в затвора — колкото и кратък да е този остатък.

— А дрехите ти къде са?

— Миналата седмица ги занесох в магазин за втора употреба. Сега ще трябва да отида там и да преровя цели купища, за да си ги взема обратно.

— Ех ти, Тома неверни. Долан те убеждаваше, че нищо ти няма — да беше го послушал.

— Точно пък него ще слушам. Той самият е за оплакване. Аз казах ли ти, че ще си докара трети инфаркт? Състоянието му е бомба със закъснител.

— Прав си. И аз му казах същото, но човекът не разбира от дума. Сега кажи за теб, наистина ли се чувстваш добре?

— Бомба съм. Пращя от енергия. Твърдо съм решил да дойда при вас. Не зная как ще се добера до Куоръм, но все ще намеря начин.

— Лекуващата лекарка позволява ли ти да караш?

— Разбира се. Това не е нейна работа. Друг е проблемът — продадох си колата и не поднових шофьорската си книжка.

— О, боже.

— Не ми се явяваше на опреснителен изпит. Убеден бях, че съм пътник.

— А наема плати ли си?

— Майка му стара, съвсем ми изскочи от ума. Здрав, но бездомен. Ама че обрат. Между другото, Долан каза ли ти какво се случи тук?

— Изобщо не успяхме да поговорим.

— Днес сутринта е извършено тройно убийство — жена, приятелят й и детето й са намерени застреляни. Бившият й съпруг избягал в пущинака и се укрива там. Всички момчета от шерифството са мобилизирани да го издирват. Той бил експерт по оцеляване в джунглата, бивша барета. Кой знае колко време ще ги разиграва. Изпратиха всички от отдел „Убийства“ на местопрестъплението, което означава, че няма да ни съобщят резултатите от огледа на колата, преди да приключат с тройното убийство. Има да си чакаме дни наред.

— Тогава за какво ти е да идваш тук? Щом изпишат Долан, ще го натоваря на колата му и ще го докарам обратно у дома. Няма смисъл да се разкарваш.

— Изключено. Откачам от скука. Не ме свърта между четири стени. Освен това, ако сега решите да си дойдете, ще трябва да направите обратен завой и пак да потеглите към Куоръм.

— Ако приемем, че има връзка между мустанга и Джейн Доу — казах.

— Повярвай ми, има. И Долан споделя мнението ми. Когато се занимаваш години наред с този занаят, развиваш нюх. Близо сме до целта си.

— Всъщност и аз съм съгласна с теб. Днес сутринта разговарях с един зъболекар, който я помни — или поне си спомни момиче, чието описание пасва на Джейн Доу. Каза, че била една от последните му пациентки преди да закрие кабинета си. Човекът е деветдесет и три годишен и не успя да се сети за името й, но всичко останало съвпада напълно. После поговорих и с директора на тукашната гимназия, но той ме насочи към алтернативното училище за проблемни деца. Не успях да стигна дотам — реших първо да се отбия в мотела и да съобщя на Долан новините, а го намерих проснат със сърдечен удар.

— Изчакай да дойда — междувременно не предприемай нещо. Като се съберем, ще обмислим всичко и ще решим какво да е следващата ни стъпка. Как да те намеря?

— Ще се мотая наоколо. Ако не съм в мотела, потърси ме тук, в болницата. Просто се оглеждай за колата на Долан. Това градче е толкова малко, че не е възможно да не ме забележиш.

— Чакай да взема нещо за писане и ми кажи адреса. Щом намеря кола, пристигам.

Продиктувах му името и адреса на мотела.

— Ще те помоля за една услуга — да ми резервираш стая.

— Защо да не ползваш стаята на Долан? Той я плати предварително.

— Добре, предложението ти е разумно.

— Знаеш ли какво се сетих? Ще те помоля за една услуга — на тръгване да се отбиеш в апартамента ми и да ми вземеш коженото яке. Закачено е в дрешника на долния стаж. Ще предупредя Хенри да те пусне — тъкмо ще ти покаже къде е дрешника.

— Толкова ли е студено там?

— На мен ми е студено. Най-добре си вземи топли дрехи.

С периферното си зрение забелязах, че от спешната зала излезе жена в светлозелен болничен панталон и хирургическа престилка. Носеше кафява папка.

— Стейс, лекарката се появи. Пак ще ти се обадя, ако има нещо ново.

Дежурната лекарка от спешно отделение, д-р Фланъри, наближаваше петдесетте и бе дребна, с къса светлокестенява коса, широко чело и тънки устни. Лицето й бе прорязано от дълбоки бръчки. Носът й бе розов и възпален, сякаш току-що го бе издухала на няколко пъти. Извади от джоба си кърпичка и го попи, преди да ми протегне ръка:

— Съжалявам. Алергии. Аз съм д-р Фланъри. Вие ли сте близката на г-н Долан?

Ръкувахме се.

— Кинзи Милхоун. Всъщност е лейтенант Долан.

Тя погледна в папката си:

— Да, наистина.

— Как е той?

— Стабилизирахме го, но установихме сериозно запушване на лявата коронарна артерия. Ще го настаним горе веднага щом приключим с оформянето на документите му. Разговарях с кардиолога му в Санта Тереза и той препоръча консултация с д-р Беклър — сърдечен хирург от Палм Спрингс. Той вече е тръгнал насам. Веднага щом прегледа пациента и види кардиограмата му, ще се посъветва с колегата от Санта Тереза. Предполагам, че ще вкарат в артерията стент. Естествено, лейтенант Долан има право да откаже, но ако бях на негово място, щях да се съглася.

— Значи ще отворят гръдния му кош? — попитах с ужасена физиономия.

Лекарката поклати глава:

— Не, ще вмъкнат катетър през малък разрез в лявата му ингвинална^[1] зона и ще го прокарат нагоре по вената.

— Колко време ще се наложи да остане тук?

— Това зависи от състоянието му. При всички случаи, болничният му престой ще бъде по-кратък, отколкото предполагате. Към два дни.

— Може ли да го видя?

— Да, разбира се. Включих в системата му една здрава доза морфин, за да не усеща болка. Ефектът е кажи-речи същият като от четири следобедни мартинита.

— Значи е възвърнал обичайната си форма.

— Така и предположих. Поговорихме си за това. Предупредих го, че ще трябва да се откаже от цигарите и от злоупотребата с алкохол. Налага се да обърне внимание и на диетата си. Ако и вие споделяте кулинарните му пристрастия, не е зле да се замислите, докато не е станало късно. Двойни чийзбургери, а?

— Значи ме е натопил?

Тя се усмихна.

— Моля ви да оставите координатите си на регистратурата. Той ви посочи като най-близка роднина, което означава, че имате право да го посещавате по всяко време, стига да е за кратко. Бихте ли ме последвали?

Затопурках след нея. Д-р Фланъри бутна летящата врата и зашляпа с болничните си чехли по блестящия под на коридора. Когато стигнахме до кабинката на Долан, тя дръпна завесата, нанизана на метална релса.

— Имате си посетител.

Долан измънка в отговор. Лекарката вдигна петте си пръста към мен, предупреждавайки ме да не се бавя повече от пет минути. Кимнах й в отговор и тя се оттегли. Погледнах към Долан:

— Как си?

Беше със затворени очи. На лицето му бе изписана глуповата усмивка. Лицето му беше поизгубило сивия си оттенък. Лежеше изпънат върху хирургическа маса; горната част на тялото му бе покрита с памучен чаршаф. Бяха му свалили обувките и видях, че единият му чорап се е изхлузил надолу и стърчи като шапчица над палеца му, като на някое петгодишно хлапе. Бяха го оставили на кислородно обдишване и от тялото му висяха кабели, свързани с апаратурата, която следеше жизнените му показатели. И в двете му ръце бяха включени системи. На едната стойка бе провесена торбичка с прозрачна течност. Отброих петнадесет капки. Долан започна да похърква.

Хванах ръката му и я разтърсих леко:

— Как си?

Той отвори очи и каза:

— Добре съм.

— Щеше да направиш голяма беля, глупчо такъв. Трябваше да потърсиш помощ.

— Чух те да чукаш… не можех да мръдна… Добре че влезе — изрече той внимателно, сякаш бяха инжектирали устните му с новокаин.

— Слава богу, че си носех добрия стар шперц. Да си мълчиш затова.

Отново притвори очи и сложи пръст на устата си.

— Обадих се на Стейси и му казах къде сме. Той ме увери, че резултатите му са добри. Каза, че тръгва.

— И на мен ми каза същото. Не можем да му излезем наглава.

— Убедих се. Какво ли не наговорих, за да го разубедя, но е непреклонен. После реших, че не е лошо да те отмени, докато си в болницата. Засега не можем да отхвърлим кой знае колко работа, но би било добре да поразбутаме нещата. Надявам се да ни зарадват от лабораторията по съдебна медицина. Ако ми дадеш ключа от стаята си, може да се настани там.

— Чакай.

Долан се съвзе достатъчно, за да бръкне в джоба си и да извади ключа. Пуснах го в чантата си и си помислих, че ще вляза да си взема пишещата машина, преди Стейси да е пристигнал.

Жената от регистратурата дойде — носеше пластмасова болнична гривна и сноп документи, защипани за картонена подложка.

— Личните ви вещи са при мен, лейтенант Долан. Нуждая се само от подписа ви и ще ви качим горе.

Той се понадигна и лениво й махна с ръка:

— Каквото кажете ще ви подпиша.

После се обърна към мен и попита:

— Ще се справиш ли сама?

— Не мисли за мен. Погрижи се за себе си и гледай да си починеш. Довечера ще мина да те видя. И да слушаш.

— Обещавам.

Преди да си тръгна, се отбих във фоайето на болницата и звъннах на Хенри. Нямаше го. Оставих съобщение на телефонния му секретар — казах му за сърдечния удар на Долан и споменах, че Стейси ще намине — да му даде якето. Обясних му, че е в дрешника и добавих, че ще му звънна по-късно, ако има нещо ново. Когато излязох навън и се отправих към паркинга, часът беше 1:35 следобед. Бях се стегнала — усетих колко съм напрегната едва когато отключих вратата и се наместих зад волана. Вдишах дълбоко и разкърших врата си. Сега, когато останах сама, тревогата запрепуска из тялото ми. Чак сега си дадох сметка колко съм се привързала към Долан. Толкова беше забавно да се съветваме един с друг, да си хапваме заедно, дори да се поспречкваме. В тази моя привързаност нямаше и нотка романтика, но заедно с нея осъзнах и копнежа си да съм свързана с някого. Преди много години бях постъпила на първата си работа при двама възрастни мъже — те ме въведоха в тънкостите на професията ми. Може би точно те ми липсваха сега.

Прехвърлих тестето картончета, по които нахвърлях бележките си. Следващата ми логична стъпка бе да поговоря с директорката на алтернативната гимназия. Искаше ми се Долан да е здрав и да отиде вместо мен. Неохотно признах пред себе си, че на лейтенанта не смееха да му пробутват разни врели-некипели. Говореха с него по мъжки. Щом покажеше значката, си развързваха езиците. Взех картата, ориентирах се как да стигна до бариерата „Кенеди“, включих двигателя и се измъкнах от паркинга. Докато карах надолу по главната улица се отбих в една бензиностанция, за да допълня резервоара. Стоях, стисках помпата и гледах как цифрите се превъртат в прозорчетата на литрите и на цената. Това продължи безкрайно дълго — накрая реших, че резервоарът положително е пробит. Бях свикнала с капацитета на моя фолксваген, който побираше две чаши бензин. 29 долара и 46 цента по-късно излязох от бензиностанцията и свих вдясно.

Когато стигнах до бариерата „Кенеди“, поех на запад, като непрестанно се озъртах за гробището и за бялата сграда срещу него. Тази част от Куоръм се състоеше от безбрежни, равни, пусти полета, пришити едно към друго с редици дървета. Бяха ги засадили, за да служат като жива преграда срещу вятъра. Най-сетне видях гробището — и то бе равно като околните поля. Само тук-таме стърчеше по някой надгробен камък. Повечето гробове бяха отбелязани с плочи, положени хоризонтално в пръстта. Мернах няколко каменни пейки и пластмасови букети, оставени из алеите. Оградата бе от голи железни пръти, без всякакви украшения. На всеки пет метра се издигаше по една квадратна циментова колона. Преброих седем високи дървета от неопределим вид. Неразлистените им, хилави клони се открояваха на фона на априлското небе.

Алтернативната гимназия „Локаби“ бе разположена на отсрещния тротоар, точно срещу централния вход на градското гробище. Зачудих се дали и учениците са достигнали до меланхоличния извод, който ми хрумна — само няколко крачки делят младостта от смъртта. През юношеството дните ни се точат като ленива поредица от безкрайни часове и приемаме смъртта като неопределен слух за нещо, което се случва другиму. Ние двамата с Долан знаехме, че от нея ни дели само един удар на сърцето.

Оставих колата на паркинга и се запътих към предната веранда, до която се изкачваха няколко широки дървени стъпала. Предположих, че сградата е била построена като фермерска къща. Все още бе пропита с усещане за тесни, прихлупени стаи и дребни, неизречени мечти. Влязох във фоайето. На пода бяха насядали осем хлапета, които рисуваха стълбището с молив. Учителят вдигна глава към мен, а после пак закрачи между учениците, подхвърляйки по някоя забележка за перспективата. От горния етаж долиташе напевният глас на друг учител. Надолу по стъпалата проромоли детски смях. Аз самата не помнех нищо смешно от дните си в гимназията.

Отдясно се намираше бившата гостна. Сега бе преустроена в училищна канцелария, но бяха запазили старата камина, иззидана от червени тухли. Над нея имаше лавица от тъмен махагон. Зоната за посетители не бе отделена с гише от бюрото на секретарката, което бе обърнато с лице към широкия еркерен прозорец. Тя спря да пише, извърна се и ме погледна. Изглеждаше симпатична — тъмнокоса, пълничка жена, чиято видима възраст бе около четиридесетте, макар да ми се стори, че годините просто не й личаха. Когато рече „Да, госпожо?“ на бузите й цъфнаха няколко трапчинки.

Прекосих стаята, седнах на предложения стол и се представих:

— Търся г-жа Бишъп.

— Цял ден е на съвещания в районния инспекторат, но ще се опитам аз да ви помогна. Казвам се г-жа Маркъм. Какво мога да направя за вас?

— Проблемът е следният — поех си дъх и изрецитирах обяснението си. Бях го повтаряла толкова много пъти, че оставаше да му измисля мелодия и да го пея. Описах Джейн Доу и споменах поредицата разговори, които ме отведоха в „Локаби“. — Помните ли някоя от тукашните ученички, която да прилича на нея?

— Не, лично аз работя тук само от десет години. Ще поразпитам учителите. Госпожа Пъкет, преподавателката по машинопис, изпълнява по съвместителство и функцията на училищен психолог. Ако някой изобщо помни вашето момиче, това ще е тя. За съжаление, точно днес отсъства — веднъж на два месеца ни се полага ден за възстановителна почивка. Утре сутринта ще бъде тук — ако искате, отбийте се пак, за да поговорите с нея.

— Ако допуснем, че тя я помни, има ли шанс да пазите досието й в архива си?

— Картотеката с по-отдавнашните досиета изгоря. Преди осем години тук избухна пожар — каквото оцеля от огъня, бе унищожено от водата. Цяло чудо е, че успяха да спасят сградата — пожарникарите пристигнаха седем минути след сигнала и потушиха пожара за половин час, преди огънят да погълне постройката.

— Каква е била причината?

— Шефът на пожарната каза, че искрата е тръгнала от електрическата инсталация. Не беше сменяна от 1945 година, когато построили къщата. Каза, че пожарът е можел да избухне много по-рано. Сега сме инсталирали сензори за дим и за горещина, пръскачки — всякаква предпазна техника. Провървя ни, че училището оцеля и че нямаше ранени и жертви. Книжата не са най-важното — и без това се трупат толкова бързо, че не смогвам да ги подредя по папките.

— На децата харесва ли им тук?

— Струва ми се, че да. Естествено, ние привличаме всички малки разбойници — изключените за лошо поведение или за неизвинени отсъствия, честите гости на педагогическата стая. Не ни достигат учители и се стремим паралелките ни да бъдат малки. Повечето ни ученици не успяват да се справят в академична среда. Общо взето са добри деца, но някои са бавни — не могат да съсредоточат вниманието си за дълго. Лесно се предават — повечето от тях са с крайно негативна самооценка. Учебната програма в редовната гимназия ги обезсърчава. Тук наблягаме на практическата страна, на основата — четене, писане и математика — но успоредно с това ги учим как да си подготвят автобиография, как трябва да са облечени, когато кандидатстват за работа, на добри обноски. Преподаваме им и живопис и музика, за обща култура.

— Звучи чудесно — всяко училище би трябвало да работи така.

— Да, учудващо е, че не го правят, нали?

Телефонът на бюрото й иззвъня, но тя не понечи да вдигне слушалката.

— Няма ли да отговорите?

— Пак ще ме потърсят. Често съм извън офиса, така че са свикнали. Носите ли визитна картичка?

— Да.

— Я ми оставете телефонния си номер — ще се опитам да се свържа с Бети Пъкет и ще я помоля да ви се обади.

— Би било чудесно — казах, извадих една картичка и надрасках на гърба й името на мотела, телефонния си номер и номера на стаята. — Оценявам любезността ви.

— Не мога да гарантирам, че Бети познава момичето, но ако някога е учило тук, със сигурност двете са разговаряли поне веднъж.

— Един последен въпрос: д-р Нетълтън бе останал с впечатлението, че момичето живеело в приемно семейство и затова се питам дали да не се обърна към социалната служба?

— Съмнявам се, че ще ви помогнат. Закриха старото им бюро преди доста години, а нямам представа как да издирите тогавашните досиета. Навярно са заведени в архива на област Ривърсайд, но за друго не се сещам. Доста ще се озорите. Те са по-стриктни и от училищата, когато стане дума за достъп до информация, особено когато се касае за непълнолетни.

— Много жалко. Явно надеждите ми са били напразни.

— Съжалявам.

— Все нещо ще ми хрумне — въпрос на време е.

Тръгнах си от „Локаби“ обнадеждена, макар че не бях научила нищо ново. Когато се настаних в колата, поседях малко, барабанейки с пръсти по волана. А сега какво? Бях толкова объркана от случилото се с Долан, че забравих да го питам какво е научил в тукашното полицейско управление и в шерифството; дали е прегледал старите доклади за изчезнали хора. Като отида довечера, ще разбера. Мислено отметнах всички задачи от списъка ни. Единствената, която оставаше, бе да проверя как стои въпроса с брезента — дали някое платнище не е било откраднато от работилницата на Макфий заедно с мустанга. Превъртях ключа, измъкнах се от паркинга на заден ход, направих ляв завой при бариерата „Кенеди“ и поех към центъра на града.

Когато пристигнах пред тухлената къща на семейство Макфий, сградата ми се стори опустяла — затворени врати, спуснати завеси, празен двор. Бавно подкарах покрай оградата. На следващата пресечка направих обратен завой и се върнах обратно. Паркирах до отсрещния тротоар. Никак не ми се искаше да заставам лице в лице с Рюъл, но не се сещах кой друг би могъл да знае за платнището. Вярно е, че стоях настрани, когато товареха мустанга, но въпреки това старецът щеше да ме свърже с претърпяното унижение.

Седях, гледах към къщата и се чудех дали пък да не се обадя по телефона. Ама че съм пъзла. Личният контакт винаги е за предпочитане. Тъкмо посягах към скоростния лост, за да потегля — успях да си внуша, че е най-разумно да отложа разговора за следобеда — когато в дясното платно зад мен някаква кола намали и зави в алеята. Една.

Тя изключи двигателя и започна да прибира разни пакети от задната седалка. Пошава още малко и тромаво се измъкна от колата. В едната си ръка бе хванала ръчна чанта и найлонова торба, а в другата стискаше два книжни плика с дръжки. Затвори с хълбок вратата на колата, мина отзад при багажника, остави товара си на земята и извади още няколко плика с покупки. Видимо се колебаеше дали да замъкне всичко наведнъж, или да направи два курса с по-лек товар. Бързо изскочих от колата и изприпках през улицата, за да не я изпусна.

— Здравей, Една. Аз съм, Кинзи. Да ти помогна ли?

Тя ме погледна изненадано и когато ме позна, се изчерви леко:

— Мога да се справя и сама.

— Няма смисъл да се разкарваш на два пъти. Аз ще взема тези, а ти поеми останалите — рекох, наведох се и вдигнах чантата й, обемистата пазарска торба и двата хартиени плика. — Сигурно цяла сутрин си тичала по магазините.

— Поканили сме семейството на вечеря и вече закъснявам. Трябва да сложа месото във фурната.

Поведението й стана малко по-дружелюбно, но все още изглеждаше смутена. Накрая доброто й възпитание взе превес над неудоволствието, което навярно бе изпитала при нежеланата ми поява. Рюъл сигурно би ме заклал с неподправен ентусиазъм, но историята с мустанга не я засягаше лично. И без това от години събираше прахоляк в гаража и сигурно й беше писнало от вечното разтакаване на мъжа й. Положително смяташе колекцията му от класически автомобили за глупава инвестиция, защото той не си мърдаше пръста да възстанови поне един от тях.

Затопурках подире й по алеята, водеща до задната врата и тъй като тя не възрази, изкачих стъпалата на верандата и пристъпих през прага. Сложих чантата й на ламинирания плот и изчаках да ми каже къде да оставя пликовете. Пак ме порази патриотичното съчетание от червени, бели и сини нюанси. Този път огледах с почуда всяко ъгълче на кухнята.

— В колко часа ще се върне Рюъл?

Тя остави пликовете на кухненската маса:

— Предполагам, че ще си дойде скоро. Останалите — Корнъл и съпругата му с трите им деца и дъщеря ми — са канени в шест часа. Можеш да ги оставиш ей там — рече тя и посочи миндера под прозореца.

Сложих голямата торба с хранителни продукти на масата, отидох до прозореца и облегнах на перваза двата хартиени плика. Отместих две от възглавничките и кувертюрата, съшита от разноцветни парчета плат и се пльоснах, без да дочакам покана. Погледнах часовника си:

— Вече наближава два. Може ли да го изчакам тук?

— Не знам дали това е добра идея. Рюъл беше много ядосан и не ми се иска пак да изпада в такова състояние.

Тя започна да прибира продуктите в хладилника, оставяйки на масата нещата, които щеше да използва: огромна, увита в целофан говежда плешка, която ми заприлича на цял гръб от едричък динозавър; лук; моркови; картофи; пресен зелен боб; замразени хлебчета. Погледна ме и рече:

— Имаш ли да го питаш нещо конкретно? Като се сети за вас, пяна му излиза на устата. Страшно мрази да го баламосват. Двамата с онзи детектив трябваше да му кажете истината.

— Съобщихме на Корнъл за какво сме дошли. Той защо не е предупредил баща си? Касае се за убийство. Какво значение има, че Рюъл се бил засегнал?

— И все пак.

— И все пак какво?

— Няма да остане очарован, ако те завари тук.

— Ако вие успеете да ми помогнете, ще се махна.

— Кажи какво искаш?

— Питаме се дали не му е изчезнало и някое покривало по времето, когато са откраднали колата.

Тя се вгледа замислено в някаква точка и накрая поклати глава:

— Не помня да е имало подобно нещо — поне не е споделял с мен. Мога да го попитам и да ти звънна след това.

— Ще ми направите услуга, особено ако се установи, че мустангът е използван за отвличането на момичето.

Една развълнувано сложи ръка на гърдите си:

— Нали не допускате, че той може да е замесен в подобна история?

— Не аз решавам тези въпроси — рекох уклончиво.

Тревогата й сякаш се предаде на мен. Надигнах се, обхваната от внезапен порив да се махна оттук. Когато се обърнах да взема чантата си, погледът ми попадна на грижливо сгънатата кувертюра в червено, бяло и синьо. Кръпките с различни десени бяха съшити с традиционния едър бод. През два реда по диагонал се повтаряше един и същ десен — тъмносини маргарити с червени тичинки на бял фон.

Явно съм възкликнала, защото Една ме погледна разтревожено:

— Какво има?

— Откъде взехте този плат?

— Даде ми го майката на Джъстин — Медора — тъщата на Корнъл. Защо?

— На всяка цена трябва да говоря с нея.