Сю Графтън
Ж като жертва (24)

22

Обиколихме Вайн стрийт, която беше местното стъргало и бе дълга всичко на всичко десет преки. Видяхме само една кръчма, издържана във вездесъщия каубойски стил. Паркирахме отпред, влязохме вътре и се огледахме наоколо: дебели носещи греди поддържаха ниския таван; дъсченият под бе обилно наръсен със стърготини, а стените, направени от грубо одялани дънери, бяха покрити с грапава мазилка. Долната част на дългия бар от полиран махагон бе обточена със задължителната месингова тръба. Преброих осем маси, заобиколени със столове, чиито седалки наподобяваха седла. В ъгъла на салона бе разположен автомат за минифутбол. Не се наложи да се озъртаме дълго, за да установим, че Дундьото не е тук — вътре нямаше жива душа. В единия край на тезгяха бе поставен стар сокоохладител, подобен на аквариум. Фонтанът от сок безконечно обливаше стените на стъкления куб. Зад бара имаше грил. Около пламъка бавно обикаляха набучени на шишчета наденички и изпълваха въздуха с неустоимия аромат на евтин колбас.

Двамата със Стейси нетърпеливо застанахме пред бармана, поръчахме си по два хотдога, украсихме ги с горчица, накамарихме ги със ситно смляна гадна, сладникава туршия със стърган суров лук, от която ни се насълзиха очите, и ги излапахме. Никой от нас не обели и дума, преди да сдъвчем и преглътнем и последната хапка. Със задоволство чух Стейси да издава същите тихи, скимтящи звуци, които са моя запазена марка.

Той прокара обяда си с ко̀ла и ожесточено се зае да търка пръстите и устата си със салфетка:

— Цял ден ще се оригвам на наденици, но си струваше. Направо се чудя откъде вадя такъв апетит.

— Е, Стейси, не сме сложили залък в устата си от обяд, а вече минава три часа.

— Ще си поръчате ли още нещо? — попита барманът, който наближаваше шейсетте, имаше яйцевидно лице, оплешивяваща глава и разстояние между двата предни зъба.

— Търсим Дундьо Клифтън. Сестра му Фелиша каза, че сигурно е тук.

— Днес не се е мяркал. Обикновено пристига още към единайсет, когато отваряме. Няма къде да се дене — ще дойде по-късно. За най-сигурно го потърсете в часа на промоциите. Никога не изпуска възможността да пийне две на цената на едно.

— Ще го помолите ли да ни звънне като дойде? Засега сме в движение, но по-късно ще се приберем в Куоръм, в мотел „Океански изглед“.

Той пак записа координатите ни, този път на някаква салфетка. Барманът я сложи на рафта с бутилки зад себе си. Изчаках Стейси да плати за обяда ни (за мен втори, за него трети), излязохме и се качихме в колата.

Поехме на север по 78-ма магистрала и аз му посочих замъглените, далечни очертания на комплекса Тъли-Бел, които се издигаха от лявата ни страна:

— Искаш ли да го огледаме сега, или предпочиташ да се върнем някой друг път?

— Сега е най-удобно.

Стейси сви в асфалтирания четирилентов път и също като мен отбеляза, че всичко наоколо се разпада. Изминахме трите километра сред необятната пустош, която ни притискаше отвсякъде. Стигнахме до комплекса, паркирахме и слязохме. Все още бе следобед и слънцето висеше над нас като безмилостен прожектор, осветяващ всяка пукнатина в рушащата се сграда. Паметта ми някак я беше поспретнала; бе забравила купчините отпадъци и навятия пясък, зеещите рамки на прозорците и браздите в спечената пръст, покриваща площадката отпред.

Усетих движение и погледнах встрани. Пресегнах се и докоснах рамото на Стейси. И двамата застинахме на място. Два койота приближаваха в тръс. Бяха бледосиви, мършави, с кокалести крака; приличаха на немски овчарки по заострените си уши, но бяха малко по-високи. Първият койот спря и ни изгледа с ленива арогантност. Това бяха пустинни койоти, по-дребни от онези, които бях виждала в Санта Тереза. Ако годината се случеше сушава, дребните гризачи измираха и глутниците, гонени от глада, се придвижваха от подножията на планините към градските покрайнини. Бях чувала вледеняващия, пронизителен лай, който си разменяха, когато притиснеха натясно плячката си и свиваха кръга около нея. По уличните стълбове бях виждала безчет изписани на ръка бележки със снимки и телефонни номера, в които собствениците отправяха патетични призиви да им бъдат върнати „изгубените“ котета и дребни кучета. Знаех къде са. В светлика на разсъмване, когато бродех из града, нерядко забелязвах самотен койот да прекосява шосето, понесъл нанякъде трофея си. Тук, в пустинята, където жегата беше съсипваща и валеше още по-малко дъжд, койотите ядяха всичко: гущери, насекоми, леш, змии.

Вторият койот беше подминал по пътя си, но сега направи кръг и се върна при първия. Очевидно това беше женската — тялото й беше закръглено от котило кутрета. Двете животни впиха в нас погледи, изпълнени със зловеща интелигентност. Взрях се в студените им, жълти очи; в бездънните ями на кръглите им черни зеници. В тях не открих усещане за страх. Тази неопитомена пустош беше тяхна територия — тук те винаги щяха да оцеляват по-добре от нас. Стейси плесна с ръце и двойката продължи по пътя си в същия спокоен тръс. Той се обърна и двамата ги изпроводихме с поглед.

Вятърът се усили. Въпреки слънцето и при все че бях облечена с коженото си яке, установих, че съм се привела, за да се предпазя от студа.

— Хайде да влезем вътре, преди да съм намръзнала до смърт.

Залутахме се по пустите коридори. Сега, когато Стейси беше до мен, събрах кураж да навляза по-навътре. Отначало се движехме заедно, а после се разделихме. Докато той оглеждаше частично построения мезонет в съседния корпус, аз се запрепъвах нагоре по недовършената дървена стълба, водеща до втория етаж. Приближих се до широкия прозорец без рамка и зареях поглед из околността: неизбродими километри, покрити с редки шубраци, сред които се търкаляха кълбетата на пустинните бодили. Отново долетя звукът на плющящ найлонов лист. Наведох се и погледнах вляво. Някъде долу, на нивото на земята, се виждаше ъгълче от парче матов найлон, което се ветрееше изпод купчина камъни. Историите за духове се раждат от точно такива феномени. Бях изненадана, че местните жители още не са си съчинили зловещи легенди за това място.

Погледът ми се плъзна оттатък пътя. Стейси изникна от тъмния вход на съседното здание, застана, облян в светлина, видя ме и ми махна. Аз също му помахах в отговор. Той сви зад ъгъла и отново изчезна от погледа ми. Слязох долу при него.

Когато паркирахме пред мотела, вече наближаваше четири. Според мен днес бяхме отхвърлили предостатъчно работа — предложих да си починем. Стейси рече, че ще отиде в болницата да поседи при Долан. Остави ме в стаята ми, а аз навлякох анцуга и маратонките и отидох да потичам. Последният ми крос беше в сряда, преди двамата с Долан да тръгнем насам. Днес беше събота и реших, че е крайно време да отделя време за себе си. За пръв път оцених предимствата на мразовития пустинен въздух. Тук влажността бе ниска и успях да измина петте километра, почти без да се изпотя.

Когато се върнах в мотела, видях, че лампичката на телефонния секретар примигва. Натиснах 6 и телефонистката ми каза, че имам съобщение от Бети Пъкет. Записах си името и телефонния й номер, но се наложи да понапрегна паметта си, за да се сетя коя беше тя — преподавателката по машинопис тире училищен психолог в алтернативната гимназия „Локаби“. Искаше ми се да вляза под душа, но реших първо да приключа с разговора.

Когато вдигна слушалката, г-жа Пъкет ми рече с леден тон:

— Не искам да ме сметнете за дребнава, но трябва да ви кажа, че ви търсих три пъти и очаквах да се свържете с мен.

— Госпожо Пъкет, поднасям ви искрени извинения, но това е първото и единствено съобщение, което получавам от вас. Кога бяха предишните ви обаждания?

— Вчера следобед звънях два пъти, днес рано сутринта пак ви потърсих.

— Явно вината е в администраторката. Тя е ужасна в това отношение… всъщност във всяко отношение. Повярвайте ми, ако знаех, щях незабавно да се свържа с вас.

— Е, предполагам, че се случват и такива неща — поомекна тя. — Патси Маркъм ми звънна вчера, малко след като сте си тръгнали от училищната канцелария. Не мисля, че ще успея да ви помогна, но Патси настоя да ви се обадя.

— Всъщност, след посещението ми при нея отбелязахме известен прогрес. Твърде вероятно е да сме узнали името на жертвата. Става въпрос за момиче, наречено Чарийз Куин. Помните ли я?

— Това име нищичко не ми говори. Кога е учила в „Локаби“?

— През април или май 1969 година. Записала се в гимназия „Куоръм хай“ през март, но доколкото разбрах, скоро я изключили оттам. Вероятно се е преместила в „Локаби“ към края на учебната година.

— Точно от това се опасявах. През същия този период бях в отпуск по болест. Сигурна съм, защото преди да ви звънна прегледах какво съм правила през въпросната година и направих справка с календара си. Ако бях на работа, задължително щях да разговарям с момичето при записването му.

— Значи не сте я срещали?

— Не. Съжалявам, че не мога да помогна.

— Също и аз. Много хора ни говориха за нея, но повечето я описват в най-черни тонове. Разчитах вие да ми предложите по-обективна информация.

— Съжалявам, че ви разочаровах. Семейството й от града ли е?

— Доколкото зная, не е била тукашна — рекох и й обясних накратко ситуацията с Медора Сандърс, която приела да отглежда момичето.

— Познавам семейство Сандърс. По-точно казано, познавах ги навремето. Не зная как е Медора в момента, но едно време имаше сериозен проблем с алкохола.

— А за Уилбър какво ви е известно?

— Е, познавах го колкото да си кажем „здрасти“. Посещавахме една и съща църква. Виждахме се там, когато Медора беше достатъчно трезва, за да присъства на службата.

— Тя каза, че съпругът й я изоставил в средата на юни същата година и оттогава няма ни вест, ни кост от него. Питахме се дали няма връзка между изчезването на Чарийз и неговото.

— О, не ми се вярва. Той действително избяга заради друга жена, но не с това момиче. Любовницата му беше една негова колежка от „Сиърс“.

— Откъде знаете?

— Мълвата се разпространява бързо. Тогава авантюрата му не слизаше от устата на хората.

— Не мога да повярвам, че Джъстин и Медора така и не са научили — казах.

— Предполагам, че никой не се е престрашил да им поднесе лошата новина. Съвсем наскоро чух — изскочи ми от ума точно от кого — че Уилбър се оженил за тази жена и сега живее в Сакраменто с нова самоличност. Казвал се Санди Уилбърсън или нещо подобно.

— Така ли? Това е интересно, защото Медора е убедена, че е мъртъв.

— Кажи-речи. Поне за нея е така.

— Хрумна ми да ви питам още нещо, макар че надали ще знаете. Чудя се, дали познавате едно момче на име Седрик Клифтън. Родом е от Креозот, но от деветгодишен се забърквал в неприятности и има вероятност да е учил в „Локаби“.

— Да, познавам Седрик. Колко странно, че попитахте. Записа се при нас през 68-ма година, преди периода, от който се интересувате.

— Какво странно има във въпроса ми?

— Ами нали споменахте семейство Сандърс — той беше гадже с дъщерята. Беше по-голям от нея. Когато ходеха, тя бе едва на шестнайсет, а той навършваше деветнайсет.

— Джъстин и Дундьо Клифтън? Не може да бъде. Нали тя е била гадже с Корнъл Макфий?

— Така е, но първо излизаше със Седрик. Двамата скъсаха, когато тя започна да се вижда с Корнъл и му „скрои капата“ както казвахме навремето. И двамата учеха в един клас с дъщеря ми в „Куоръм хай“.

— О, боже. Вече имам чувството, че тук всеки познава всеки.

Бети Пъкет се засмя:

— Добре дошли в дълбоката провинция. Какво друго да ви кажа за Седрик?

— Някога задържан ли е за кражба на кола?

— Да, разбира се. И за какво ли още не.

— Като например?

— За измама с цел облагодетелстване, за фалшификации, за издаване на чекове без покритие.

— Значи не е упражнявал насилие?

— Не и докато беше при нас, в „Локаби“. Не бих могла да зная в какво се е забъркал, след като завърши училище.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте. Съжалявам, че толкова трудно се свързахте с мен — рекох.

Докато душът обливаше косата ми, си мислех колко хубаво би било, ако водата можеше да отмие и безпорядъка в мислите ми. Сякаш търсехме игла в копа сено — как да подредим всичките тези късчета разнородна информация, как да открием тайната връзка между тях? Облякох се, седнах пред бюрото, извадих нов пакет картончета и започнах да си водя бележки. След като записах всичко, което ми се струваше съществено, подредих картончетата в груб хронологичен ред, сложих пишещата машина на бюрото и се заех да съчинявам доклад. Стейси и Долан също биха се справили с тази работа (и щяха да я свършат, ако се налагаше), но ми бе любопитно как ще се подредят фактите. Успях да проследя връзките между събитията; те се формираха и отново се разпадаха, но логиката бе все така озадачаваща: Дундьото работи с Франки; Франки се жени за Йона; Дундьото е гадже с Джъстин преди брака й с Корнъл. Йона отраства в един град с Дундьото и двамата са приятели като хлапета. Сестрата на Корнъл, Ейдриън, е приятелка с убитото момиче — естествено, при положение че Джейн Доу и Чарийз са едно и също лице. После пръстовите отпечатъци на Дундьото се появяват в откраднатата кола. Ама че интригуващо развитие на нещата. Седях, взирах се в картончетата и мислех за действащите лица.

Хрумна ми, че през 1969 година съм била само с две години по-голяма от тези тогавашни „пубери“. Избутах криво-ляво гимназията, без нито веднъж да се отлича в поне една учебна дисциплина. Никога не ме избраха за председател на класа, никога не тренирах спортове, никога не участвах в кръжоци. Не свирех в училищния оркестър, не ме одобриха за мажоретка, не пеех в хора. През по-голямата част от времето се шляех наоколо начумерена и пренебрегната. Изкарвах средни (което ще рече посредствени) оценки, пушех трева и се мотаех със себеподобните си — незабележителни и незабелязвани от никого отрепки. Ако по онова време бях живяла в Куоръм, би било по-вероятно Дундьото да се сприятели с мен, отколкото с Корнъл и Джъстин. Корнъл вече не беше спортната звезда на гимназията, но все пак бе благоприличен, съвестен гражданин, който се трудеше неуморно, за да издържа жена си и децата си. Джъстин бе отдадена на дълга си съпруга и майка; Ейдриън работеше като административен помощник в същата онази гимназия, която бе завършила навремето. А Дундьото все така вършеше глупости, които отново и отново го отвеждаха зад решетките. Колкото до мен, аз бях се превърнала в (кажи-речи) уважавана, почтена гражданка, която избягваше употребата на всякакви нелегални субстанции, та дори бе отказала и цигарите.

Замислих се за Чарийз — как ли се вместваше тя в голямата схема на събитията? Ние, останалите, бяхме дарени с възможността да направим по-мъдър избор в по-нататъшния си живот и така да компенсираме юношеските си провали, докато за нея всичко бе свършило през 1969 година. Едно от поредните й неудачни решения се бе оказало последно.

Дописах доклада, останах седнала и размесих картончетата, за да направя обичайния си пасианс. Нахвърлях ги по редове, после започнах да ги редя вертикално, за да видя как ще изглеждат събитията, ако разбъркам последователността им във времето. Истината често се изплъзва от погледа ни, особено когато се касае за убийство. Това, което ни се струва логична серия от събития, може да придобие коренно различни измерения, ако преобърнем хода на времето. Когато разследва събитията, довели до дадено убийство, полицията винаги взима за отправна точка самото престъпление и се връща назад към случките, довели до фаталния удар. С изключение на непровокираното насилие, което става все по-разпространено в наши дни, всяко убийство е предизвикано от определена причина. Налице е мотив — неизменно има мотив. В деветдесет процента от случаите, разберем ли защо се е случило нещо, ще узнаем и кой го е извършил.

Отново прегледах картончетата си, за да проверя дали не съм забравила нещо. Естествено, бях пропуснала да се върна при Медора и да я питам защо е чакала цяла седмица, преди да подаде сигнала за изчезването на Чарийз. Извадих това картонче най-отгоре и го обърнах, за да се подсетя, а после прихванах колодата с ластик, за да не се разпилее. Въпросът със забавянето не беше от първостепенно значение и вероятно имаше добро обяснение, но все пак трябваше да го изчистя.

Точно в пет часа оставих картончетата в чекмеджето върху папката с досието за убийството, подредих страниците на доклада, който бяха напечатала, пъхнах ги в една папка, метнах се в колата, отидох в най-близкия ксерокс и изкарах две копия. Докато карах по главната обратно към мотела, зърнах Ейдриън Ричардс. Беше се запътила към кварталния супермаркет. Току-що бе паркирала колата си и вървеше към входа. Скочих върху спирачката и със закъснение погледнах в огледалото за обратно виждане с надеждата, че автомобилът зад мен няма да ми нагъне ауспуха. Свърнах рязко вляво, предизвиквайки несдържана ярост в няколко колеги автомобилисти — единият размаха към мен юмрука си и оформи с устни неприлична дума. Смутено вдигнах рамене и му пратих въздушна целувка.

Паркирах и влязох. Бързо закрачих между щандовете, озъртайки се наляво и надясно. Мернах я в отдела за плодове и зеленчуци. Беше захапала списъка си за пазаруване, за да освободи двете си ръце и съсредоточено ровеше из купчина пъпеши. В количката й бяха подредени кошничка с коктейлни доматчета, две връзки зелен лук и глава карфиол, която приличаше на мозък, увит в целофан.

— Здрасти. Искаше ми се да поговорим, но не знаех как да се свържа с вас — рекох. — Как се казва съпругът ви?

— Питър. С него сме разведени. Живее в Рино.

— Ще възразите ли, ако ви следвам, докато пазарувате?

— Няма проблеми — отвърна тя.

Беше облечена в джинси, маратонки и комплект от опушеносин кашмир. Косата й бе прибрана назад под малка барета. Най-сетне си хареса пъпеш, подуши го и го постави в количката. Забута я нататък и спря пред витрината с млечни продукти. Взе кутия обезмаслено мляко и провери годността му. Сложи го при останалите покупки.

— С какво мога да ви помогна?

— Чудя се за нещо — когато дойдох в канцеларията на гимназията, не ви ли хрумна, че момичето за което разпитвам е Чарийз?

— Нито за миг. От къде на къде? Тя изчезна преди години.

— Чух, че сте били близки приятелки.

— Е, чак пък „близки“. Просто се мотаехме заедно понякога.

— Тя не спомена ли, че има намерение да напусне града?

— Аз дори не подозирах, че е изчезнала. Двете с нея не бяхме неразделни.

— Добре, но когато все пак научихте, не се ли разтревожихте за нея?

— Не особено. Помислих си, че тя е в състояние да се погрижи за себе си.

— И никога вече не ви се обади?

— Не, но аз и не съм очаквала друго. Казах ви, не бяхме близки. Аз бях с две години по-малка от нея и нямахме кой знае какви общи интереси. Времето ме раздели с много съученички, с които бях далеч по-добра приятелка, отколкото с нея. Такъв е животът.

— Не ми изглеждате разстроена от вестта за убийството й. Нима това не ви натъжи?

— О, дайте да си говорим направо. Съжалявам за случилото се, но не съм тъжна. От къде на къде очаквате да ми е мъчно? Та аз я познавах само четири месеца, даже няма и толкова.

— Разкажете ми за приятелството между вас, колкото и да е било мимолетно.

— Не знам какво да кажа. Тя ми се струваше забавна. Не й пукаше какво говори и пет пари не даваше за мнението на околните. Аз бях бунтарски настроена, но тя вършеше неща, за които на мен не ми достигаше смелост. Аз бях послушно момиче. Тя беше хулиганка. Противоположностите се привличат.

Свърнахме вляво и се повлякохме покрай рафтове, пълни със зеленчукови консерви, фидета и макарони, ориз и боб и кускус. Тя си взе пакет леща.

Попитах:

— Познавате ли се с Дундьо Клифтън?

— Разбира се. Двамата с Джъстин бяха гаджета.

— Колко време ходиха заедно?

— Около година, струва ми се. Лично аз мислех, че е абсолютен нехранимайко, но тя си го харесваше. Останаха приятели и след като скъсаха.

— Не мога да си ги представя заедно.

— Да бяхте видели момчето, с което аз излизах. Бяхме абсурдна двойка.

— Дундьото познаваше ли се с Корнъл?

— Всички се познавахме помежду си.

— А Франки Миракъл и Йона Матис?

— Чувала съм тези имена, но не съм срещала нито единия, нито другия.

— Дундьото прекарваше ли много време у вас?

Тя ме изгледа с леко недоумение:

— Често идваше. Защо питате?

— Допускате ли, че е възможно той да е откраднал мустанга от работилницата на баща ви?

Видях, че усилено размисля:

— Възможно е. По онова време крадеше разни коли.

Ейдриън се приближи до стената от рафтове и си избра буркан доматено пюре и две консерви свинско с фасул.

— Когато стана кражбата, заподозряхте ли го?

— Може и да ми е минало през ум.

— А споделихте ли тези свои съмнения с баща си?

— Не. Как бих могла да го обвинявам, без да съм убедена — не съм го видяла да я краде. Помислих, че се опитва да впечатли Джъстин.

— Мислех, че по онова време вече са били скъсали?

— Да, така е, но той се надяваше да я спечели обратно.

— Тя знаеше ли, че той е взел мустанга?

— Казах ви, и аз не знам подобно нещо. Мога само да предполагам. Не разбирам накъде водят всичките тези въпроси.

— Смятам, че той не само е откраднал колата, но е отишъл с нея в Ломпок заедно с Чарийз — рекох и насмалко да добавя „която лежала мъртва в багажника“.

— И какво от това?

— Никога ли не го попитахте дали не знае какво се е случило с нея?

— Сигурна съм, че ако знаеше, щеше да каже.

— Никой ли не се загрижи за изчезналото момиче?

— Не особено. Медора съобщи на полицията и оттам насетне решихме, че ченгетата си знаят работата. Съжалявам, ако това ви кара да ни мислите за гадняри.

Междувременно стигнахме до сектора за замразени храни и тръгнахме по пътеката между хладилните витрини, пълни със сладоледи, замразени пици и зеленчуци. Ейдриън плъзна стъкления капак на един от фризерите и хвърли в количката пликче млад грах.

Изгледах я замислено:

— Защо ли имам чувството, че премълчавате нещо, което ви е известно?

— Положително са ми известни много неща, които не смятам за нужно да споделям с вас.

— Имах предвид нещо, свързано с Чарийз.

— Казах ви вече, не желая да създавам неприятности.

— И на кого по-точно бихте ги създали?

— Говоря най-общо. Нямам предвид определен човек.

— Да се надяваме, че това е вярно. Благодаря ви за отделеното време.

Тя отмина напред, а аз останах на мястото си и известно време наблюдавах колко оправно и систематично пазарува.

Отбих се в мотела. Колата на Стейси я нямаше. Не ми беше оставил бележка — очевидно бе излязъл само за малко. Пак се качих в колата и отидох в болницата. Долан спеше. Таблата от вечерята му беше бутната настрана. Прокраднах се тихичко до леглото му и пъхнах първото копие от доклада си под одеялото, което бе сгънато при краката му. На излизане спрях при бюрото на сестрите и поговорих накратко с г-жа Ковач. Тя ми каза, че ще го местят от кардиологичното отделение на общия етаж. Помолих я да му съобщи, че съм идвала и че съм оставила под одеялото му доклад за последните събития.

— Непременно ще му предам — увери ме тя.

Докато правех маневри, за да се измъкна от паркинга, Стейси влезе в него. Смъкнахме стъклата, изравнихме колите и си поговорихме. Подадох му втория екземпляр от доклада и му преразказах накратко разговора си с Ейдриън и клюките за офейкването на Уилбър Сандърс и за последвалото двуженство, които научих от Бети Пъкет.

— Жалко, че Дундьото е прекарвал толкова много време в дома на Макфий. Нямам нищо против момчето, но вече е крайно време да си намерим заподозрян — рече Стейси.

— И какво като ги е познавал? Това не би му попречило да открадне мустанга, не мислиш ли?

— И как ще го докажем? Надявах се, че отпечатъците ще са от решаващо значение — каза той. — Е, какво пък. Ще помоля момчетата да се заемат с Уилбър. Едва ли ще е трудно да го открием. Този тип си е заслужил да му посмачкаме фасона.

— Да. Медора е съсипана. Време му е да поеме някаква отговорност. А ти къде се изгуби? Отбих се в мотела, но теб те нямаше.

— Отидох в шерифството и поговорих с двама детективи. Обещаха ми, че ако успеем да придумаме семейство Макфий, ще отидат да им снемат отпечатъци, за да елиминираме вероятността онези, които намерихме в колата, да са оставени от някой член на семейството.

— Мислиш ли, че ще се съгласят?

— Не виждам защо биха отказали. Между другото, искам да дойдеш с мен в баптистката църква. Утре е Великден и Една ми каза, че цялото семейство ще бъде там. Ще има две служби, но мисля, че те ще пристигнат за ранната, още в девет сутринта. После са канени на празничен неделен обяд в Една. Обзалагам се, че е направила свинско вретено.

— Откъде знаеш?

— Същата е като майка ми. На всеки Великден приготвяше свинско със сладки картофи и зелен боб. Ще ги последваме до къщата и ще поговорим набързо с тях, докато са събрани всичките заедно.

— Не знам, Стейси. Може би е по-добре да идеш сам. Ако пак цъфна там, Рюъл ще се вбеси.

— Искам да дойдеш с мен. Обещавам ти, че ще приключим бързо.

Зад мен спря някаква кола и шофьорът й натисна клаксона леко и вежливо.

— Ще се видим по-късно в мотела — казах.

— Връщам се след четвърт час.

 

 

Вечеряхме в стаята на Долан, която Стейси си беше присвоил. Двамата седяхме на голямата спалня и хапвахме панирани пилешки бутчета, картофено пюре с кафяв сос и царевица. Щом приключихме, събрах пилешките кости, празните картонени опаковки и пластмасовите вилички и ги изсипах в кошчето за боклук. Стейси ми предложи да остана и да изгледаме заедно филма, но предпочетох да се оттегля, за да си почина. Не съм свикнала да прекарвам толкова време с други хора. Казах:

— Ако имаш нужда от нещо, ще бъда в стаята си. Ако ли не, ще се видим утре сутринта.

— Супер. Ще почукам на вратата ти в осем. Така ще имаш време да си пуснеш душ и да се облечеш за службата.

— По дяволите, едва сега се сетих, че това е проблем. Не си нося нищо, освен дънки.

— Не се тревожи. Не е задължително да влизаме в църквата. Може да изчакаме на паркинга и да потеглим след тях, когато излязат.

— Не може ли да ги чакаме направо пред къщата на Макфий?

— Не, защото не е изключено в последния момент да им хрумне да обядват в някой ресторант. Вероятно това ще бъде единственият ни шанс да ги хванем събрани на едно място.

— Мислиш ли, че Една би се отказала от удоволствието да приготви специалното великденско угощение?

— Сигурно не, но ми се иска да видя цялото паство, издокарано в новички дрехи — рече той. — Това ще ме върне в детството.

— Явно няма да ми позволиш да се измъкна от това, а?

Той се засмя добродушно и ми пожела приятна вечер.