Сю Графтън
Ж като жертва (25)

23

Докато отключвах вратата на стаята си чух, че телефонът звъни. Захвърлих чантата и успях да вдигна слушалката, преди да звънне за пети или шести път. Женски глас каза:

— Кинзи ли е на телефона?

— Да, кой се обажда?

— Йона. Мама ми предаде, че си ме търсила.

— Къде се намираш, в Креозот ли?

— В Пийчиз. Току-що влизам. За какво си искала да разговаряш с мен?

— Говори ли с Дундьо Клифтън в четвъртък вечерта?

— Може и да съм му звъннала — рече тя предпазливо. — Защо питаш?

— Уговорихте ли си среща?

— А, притрябвало ми е да се виждам с този прошляк.

— Сестра му каза, че си била много ядосана. За какво?

— Не е твоя работа. Това са наши лични отношения.

— Добре. Хайде да си поиграем на налучкване. Майка ти ми каза, че като малка си прекарвала ваканциите си в Ломпок. Чудя се, дали си разправяла на Дундьото за тамошната кариера?

Гробно мълчание.

— Помниш ли да си му споменавала за това? Имам предвид каменоломната, където бил открит трупът на момичето.

— Откъде мога да знам къде са намерили трупа й?

— Стига, Йона. Не се опитвай да увърташ. Не ми пука дали си му казала, или не. Просто ми кажи.

— Може и да съм му казала.

— Може да си му казала, или си му казала?

— Добре де, казах му, но това беше преди години. Даже го заведох да му я покажа веднъж, когато минавахме оттам с колата.

— А ти познаваше ли Чарийз Куин?

— Не.

— Няма ли да ме попиташ коя е тя?

— Не съм глупава. Предполагам, че е мъртвото момиче, което са намерили след убийството на Кати Лий. Попитах Франк за това и той ме увери, че нямал нищо общо със смъртта й. Дори не я е познавал.

— Йона, той също не е глупав. Как очакваш да ти признае, че е убил момичето?

— Защо си настроена срещу него? Не можете ли да оставите човека на мира? На теб пък нищо лошо не ти е направил.

— Не става въпрос за мен, а за Чарийз. Франки случайно да е при теб? Бих искала да разговарям лично с него.

— В петък сутринта си замина. Вечерта трябваше да застъпи на смяна и се наложи да си тръгне.

— Посещението му е било доста кратичко, а?

— Е, и? Какво лошо има в това? — попита тя с остър тон.

— Какво му каза за Дундьото?

Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от дишането й.

— Йона?

— Щом искаш да знаеш, казах му, че Дундьото е гадна порта. Франки знаеше, че някой го е натопил. Веднага щом ти спомена Дундьото, разбрах, че той го е накиснал.

— Затова ли му беше толкова ядосана?

— Не само аз съм му ядосана. И Франки е вбесен. Дундьото си е издействал да го пуснат, като е топнал Франки за убийството на онова момиче.

По гърба ми като стоножка пробяга тръпка на страх.

— Кой ти каза това?

— Това си е чистата истина, нали?

— Не, не е вярно.

— Вярно е. Франки е проверил. Негов познат излежавал трийсетдневна присъда в областния затвор по едно и също време с Дундьото. Та той му казал, че някаква жена — частен детектив дошла на посещение при Дундьо Клифтън и разпитвала за убийството. Това си била ти, нали?

— Да, разбира се, но той нищо не си издейства.

— Издействал си е, и знаеш ли откъде разбрах? Още на следващия ден са го освободили. Познатият на Франки ни каза.

— Пуснали са го, защото присъдата му е изтекла. Излежал си е срока и са го освободили като всички останали.

— Да, да, друг път. Дундьото се върнал в отделението си и се похвалил на всички. Казал, че си му обещала специална услуга. И наистина, на следващия ден го пуснали да си ходи.

— Той ме помоли да му занеса цигари, а аз отказах. Нищо друго не е искал. Изобщо не сме се договаряли.

— Ха, ха, ха. Готина смешка.

— Защо не се опиташ да ме чуеш? Йона, помисли си, аз нямам власт да му уредя освобождаване. Как бих могла да постигна подобно нещо?

— Познатият на Франк казва друго.

— Е, значи въпросният познат греши. Не разполагам със специални правомощия да се споразумявам с когото и да било. Не съм ченге. Аз съм редови гражданин, точно като теб.

— Тц-тц.

— Да, „тц-тц“ — озъбих се аз. — Следващия път като говориш с Франки, обясни му това. Ако иска лично аз да му го потвърдя, нека ми се обади. Междувременно оставете Дундьото на мира. Той нищо не е направил.

Треснах слушалката вбесена. Само това ни липсваше — Франки да тръгне да си отмъщава. Поне пред себе си можех да призная, че извъртах нещата — Дундьото съвсем определено беше обвинил Франки, макар и не с цел лично облагодетелстване. Просто целеше да отклони вниманието ни и действително постигна целта си, макар и съвсем за кратко. Сега, когато от лабораторията намериха отпечатъците му из крадения автомобил, вниманието ни отново се насочи към него. Опитът му да замеси Франки засилваше подозренията ни още повече — в крайна сметка се оказа, че вместо да изпише вежди, сам си беше извадил очите. За съжаление, нямах основания да вярвам, че Франки ще вникне в тези по-фини нюанси на доносничеството. За него портаджията си беше портаджия. Прегледах бележките си и пак хванах слушалката. Набрах номера на Фелиша Клифтън в Креозот. Тя вдигна, преди телефонът да успее да звънне и веднъж.

— Да?

— Фелиша? Кинзи Милхоун се обажда. Как си?

— Не питай. Поболях се от притеснение — Седрик още не се е прибрал.

— Но нали не е минало чак толкова много време, откакто е излязъл? Ти каза, че го няма от сутринта — това са само няколко часа.

— Да, но може да е тръгнал нанякъде още през нощта. Единственото, което знам е, че като станах тази сутрин, него го нямаше. Тъй или иначе, вече отдавна трябваше да си е у дома. Това не е характерно за него.

— Обади ли се в таверната? Барманът ми каза, че Седрик задължително отива там за следобедната промоция.

— И Джери не го е виждал. Нямам представа къде се е запилял.

— Може да се е запознал с някоя мадама и да е отишъл в дома й?

— Не ми се вярва. Не бях му дала никакви пари, така че не е имал и стотинка, с която да почерпи някого. Колата ми стои отпред, значи е тръгнал пеша. Може да се е разходил до таверната, но не виждам къде другаде би могъл да отиде без кола. Ти видя какво представлява нашият град. Разположен е насред нищото и всички заведения спущат кепенците още в шест.

— Защо не се обадиш в полицията?

— Да, може и да звънна накрая — рече тя колебливо. — Проверих в болниците — едната в Кворум и другата в Блайт, но не е постъпвал в нито една от двете.

— Е, и това е добра новина, нали?

— Сигурно.

— Допускаш ли, че би се измъкнал от града, без да те предупреди?

— Имаш предвид да си тръгне за постоянно? Защо му е да прави подобно нещо?

— Хм. Малко е сгазил лука пред Франки Миракъл, бившия съпруг на Йона.

— Мамка му. Седрик знае ли?

— Убедена съм, че е съвсем наясно. Може затова да е решил да се сниши за известно време.

— Къде би могъл да отиде без никакви пари?

— Уместен въпрос. Слушай, вземи да звъннеш в полицията. Може да са го задържали. Нищо чудно да лежи в килията на ареста.

— Ако наистина беше така, досега пет пъти да се е обадил, за да му платя гаранцията.

— Е, надявам се, че скоро ще си дойде, но ако случайно се забави още, не се колебай да ми звъннеш. Може да ни хрумне някоя по-добра идея.

— Честно, мислиш ли, че е добре?

— Убедена съм, че е жив и здрав, но признавам, че притесненията ти са основателни — казах.

Побъбрихме още малко, като взаимно се опитвахме да си вдъхнем кураж. Като затворих, си помислих: „Кого се опитвам да заблудя?“. Не ми се вярваше, че Франки би нарушил условното си освобождаване, предприемайки нападение и нанасяне на телесна повреда (или нещо по-лошо), но от друга страна самоконтролът не беше най-силната му страна. Сега, когато Йона го бе навила, навярно нямаше спирачки.

Точно в 8:45 в неделя сутринта двамата със Стейси се инсталирахме на паркинга пред баптистката църква. Бе Великден и повечето жени и деца, които видяхме по пътя си, бяха накипрени в пастелни костюми и пъстри рокли. В коланите си бяха втъкнали свежи букетчета, по шапките им потрепваха изкуствени цветя. Висяхме вече от половин час в наетото автомобилче на Стейси, което бе дискретно сгушено зад еднометровия жив плет, когато семейство Макфий пристигна пред църквата в три отделни коли. Аз продължавах да настоявам, че е по-разумно да ги пресрещнем направо пред къщата, но на Стейс явно му допадаше драматизмът на следенето. Първи пристигнаха най-възрастните представители на семейството. Паркираха, слязоха и изчакаха Ейдриън, която зави зад ъгъла и спря колата си до тяхната. След минута-две се появиха Джъстин и Корнъл с трите момиченца. Докарани в най-хубавите си неделни дрехи, осмината приличаха на илюстрация на идеалното семейство от книжка с картинки. Една си беше сложила шапка, а косата на Рюъл бе пригладена с гел. Светлосиният му костюм висеше съвсем лекичко около смаленото му старческо тяло. Трите момиченца, накипрени в едностилни тоалети, заобиколиха храма и се запътиха към сградата на неделното училище, залепена за задната му страна.

Двамата със Стейси останахме по местата си. Някои от прозорците на църквата бяха отворени и до нас долитаха звуците на органа и различни химни. Самата проповед не се чуваше толкова надалеч. Стейси си беше купил неделното издание на местния вестник и убихме времето, преглеждайки новините.

— Нещо ново във връзка с Дундьото?

— Нищичко. Снощи се обадих, но Фелиша ми каза, че още не се е върнал. Днес следобед пак ще й звънна. Дано да се е прибрал и да успеем да поговорим с него. Главата си залагам, че вече си е съчинил невинно обяснение за наличието на отпечатъците му в мустанга.

Изчетох уводната статия и разгледах забавната страница, а Стейси се позабавлява, четейки на глас обяви за евтини имоти из пустинята. Погледнах го:

— Давай, Стейси, не му мисли. Тъй и тъй си бездомен, би могъл да живееш тук.

— Жегичка е. Мислех да попитам Долан удобно ли е да се преместя при него.

— Я, това ми харесва. Така ще има кой да обуздава склонността му към разпуснат живот.

— Да, но ще трябва да се измъквам тайно, за да ям в „Макдоналдс“. Това е единственото ми притеснение — рече той и прелисти шумолящата страница, за да се осведоми за спортните събития.

— Не е зле да понамалиш хамбургерите.

— Което ме подсеща, къде ще обядваме? Може да опитаме мексиканска или ямайска кухня?

— Нали щяхме да ходим в дома на Макфий?

— Говоря за после. Човек трябва да хапва.

Когато службата приключи, изчакахме членовете на семейството да излязат от църквата и потеглихме подире им към къщата. Рюъл и Една свиха в предишната пряка.

— Какво означава това? Да не би да се опитват да ни се измъкнат? — попитах, извръщайки глава, за да ги проследя.

— Правят това всяка седмица — посещават някакъв съсед инвалид преди неделния обяд.

— Направо ме разби — рекох с възхищение. — Има ли изобщо нещо, което да не знаеш?

Джъстин ни отвори вратата. Очевидно те двете с Ейдриън отговаряха за кухненските приготовления до завръщането на Една. Из цялата къща се разнасяше ароматът на свинско печено — явно го бе пъхнала във фурната преди да потеглят към църквата. Долових и леко ухание на ананас и нерафинирана захар, примесено с горчивия аромат на карамелизиран сок — явно мъзгата на сладките картофи се стичаше върху долните реотани на фурната. Дъщерите на Джъстин се бяха настанили около ниската маса в дневната и относително кротко играеха на „Не се сърди, човече“. Бяха оставили на пода кошничките си за великденски яйца. Сред кухите зайци и шоколадовите яйца стърчаха късчета шарен станиол — явно вече бяха опитали великденските си лакомства. И трите бяха гушнали по едно новичко, яркожълто плюшено пате. На масата в трапезарията беше подреден сервизът за гости. В средата й бе поставена огромна икебана от бели лилии. Уханието им долиташе чак до входа, където стояхме.

Джъстин закрачи пред нас по коридора.

— В кухнята сме, довършваме подготовката за обяда.

— Няма проблеми — каза Стейси.

Последвахме я. Из кухнята горещината се носеше на талази от фурната и от тенджерката с къкрещ зелен боб на котлона. Както обикновено, умирах от глад и се молех да свършим по-скоро тук, за да се втурнем към най-близкия ресторант за бързо хранене. Вече бях убедена, че не съм човекът, който трябва да вкара Стейси обратно в правия път. Аз бях опорочила вкуса му и единственото, което можех да направя, бе да се тъпча дружно с него.

Ейдриън стоеше до плота и огъваше пластмасовите формички за лед. Кубчетата звънливо падаха в голяма тънкостенна кана. Тя подаде последната изпразнена формичка на Корнъл, а той я подложи под струята на чешмата, върна я в камерата, взе една кърпа и изсуши ръцете си. Междувременно Джъстин подреждаше чиниите за салата и поставяше в тях по едно листо маруля. Тя отвори хладилника, извади къдрава купа от огнеупорно стъкло, пълна с желе, и я подложи под горещата струя на чешмата. Дръпна я и попита Стейси през рамо:

— За какво сте дошли?

— Надявахме се да заварим тук и родителите ви, за да не се налага да обяснявам на всички ви поотделно. Не зная дали лейтенант Долан ви е споменал, че ще се наложи всеки от вас да даде пръстовите си отпечатъци. Детектив Банкрофт от шерифството каза, че ще се отбие тук утре сутринта.

Корнъл се облегна на плота и скръсти ръце. Забелязах, че си е свалил сакото и е поотпуснал вратовръзката си.

— За какво са ви нужни те?

— За да ги елиминираме — напълно възможно е някой от вас да е оставил следи в мустанга. Ако случайно намерим някакви отпечатъци в автомобила и разполагаме с вашите, веднага ще можем да ги сравним — така ще си спестим време и усилия.

— Значи ще ни начернят пръстите и ще ни третират като някакви долни престъпници, така ли? — наежено попита Корнъл.

— Не, сър, съвсем не. Това е напълно рутинна процедура. Съгласието ви би ни улеснило. Лично лейтенант Долан щеше да ви обясни, но го приеха в градската болница. Навярно сте чули за това?

Корнъл остана равнодушен към здравните неволи на Долан:

— И какво ако откажем?

— Не виждам причина да постъпвате така. Това е обичайна практика.

— Да, ама за мен не е обичайна.

Ейдриън се обърна брат си:

— Хайде, Корнъл, съгласи се. Защо е нужно да се разправяш?

— Той не се разправя — намеси се Джъстин, — а просто пита защо трябва да се съгласяваме с тая лайняна история.

— Думите ви са доста силнички — възрази Стейси. — Ако зависеше от мен, нямаше да ви притискам, но Долан смята, че процедурата е необходима. Няма как, той е шефът. Ще ви отнемем не повече от пет минути, пък и шерифството е на десетина преки оттук. Ако желаете, лично аз ще ви закарам дотам и ще ви върна обратно като приключим.

— Не е там работата — рече Корнъл.

— Какъв ти е проблемът, тогава? — попита Ейдриън. — Защо се държиш така?

— Не говорех на теб. Ако ми е нужно мнението ти, ще те питам.

— Ау, мнооого се извинявам.

— Добре де, какво толкова, ще отида да ми снемат отпечатъците. Просто не обичам да ми заповядват какво да правя.

— Знаете ли какво, сетих се, че в колата имам безмастилен комплект за снемане на отпечатъци. Естествено, мастилените са по-добри, но ще се съобразя с вас. Ако предпочитате, може да ги дадете още сега.

— Оставете. Ще отида. Просто ми е неприятно, това е.

— Благодарим ви за разбирането. Ще предам на детектива, че цялото семейство е склонно да ни съдейства.

— Чакайте малко. Татко и мама също ли трябва да ходят в полицията?

— Автомобилът принадлежи на баща ви и е логично да е оставил отпечатъците си из купето. Същото се отнася до майка ви. Ако не разполагаме с отпечатъците им за сравнение, напразно ще си губим времето с догадки.

— О, за бога — рече Корнъл, ядно хвърли кърпата на кухненския плот и излезе през задната врата, тряскайки вратата зад себе си. Бях готова да се обзаложа, че отива да запали цигара, за да овладее нервите си.

Сестра му се загледа след него:

— Не разбирам, какъв му е проблемът?

— Остави го. Просто е в лошо настроение — рече Джъстин.

Ейдриън ме стрелна с очи и бързо отклони погледа си.

 

 

Двамата със Стейси обядвахме в ямайски ресторант за бързо хранене — този път се натъпкахме с хрупкава панирана риба и пържени картофи, обилно поляти с възкисел, светъл оцет. После се отбихме в болницата да видим Долан. Не бях идвала от петък вечер и се удивих колко бързо се възстановява. Шляеше се из фоайето. Беше нахлузил чифт пантофи за еднократна употреба, а над болничната пижама бе наметнал памучен халат. Изглеждаше свеж — окъпан и гладко избръснат. Влажната му коса бе грижливо вчесана настрани.

В момента, в който ни зърна, каза:

— Хайде да отидем в чакалнята в онзи край на фоайето. Писна ми да се свирам в стаята.

— Изглеждаш страхотно — отбелязах.

— Врънкам доктора да ме пусне да си ходя — рече той.

Стори ми се, че провлича крака докато ходи, но това вероятно бе единственият начин да задържи хлабавите пантофи на краката си.

— Какви са изгледите?

— Вероятно ще ме изпишат утре. Трябва да започна рехабилитация и лекарят смята, че е по-добре да правя процедурите у дома — отвърна той. — Джо Мандъл ми звънна тази заран с добри новини. Заловили са онзи, тройния убиец.

— Браво на момчетата — рече Стейси. — Сега ще могат да се съсредоточат върху нашия случай.

В чакалнята нямаше никой друг. Горе в единия й ъгъл бе монтиран телевизор; предаваха някаква евангелистка проповед, но звукът бе съвсем намален. Зад проповедника се бяха наредили хористи в бели роби, които с жар разтваряха уста. Лейтенант Долан изглеждаше неспокоен. Предположих, че нервността му е породена от липсата на цигари. За него работата и пушенето бяха толкова тясно преплетени занимания, че му бе трудно да върши едното без другото. Побъбрихме за случая. Предъвквахме фактите все така ентусиазирано, въпреки застоя в разследването.

— В момента приоритетът ни е Дундьото. Време е да го притиснем в ъгъла — отбеляза Долан.

— Само ще си пропилеем времето — възрази Стейси. — Той е стар приятел на семейството. Отпечатъците му са лесно обясними. Дори и да знаем, че ни хвърля прах в очите, нищо не можем да докажем.

Заприказвахме се за други неща, докато Долан започна да се изморява. Скоро след това го оставихме и си тръгнахме.

Двамата със Стейси прекарахме остатъка от неделния следобед по стаите си. Не зная той как е запълнил времето си, но аз почетох книжка, подремнах, а после подрязах краищата на косата си с вярната си ножичка за нокти. В шест часа пак потеглихме на лов за сандвичи, като този път нападнахме „Тако Бел“^[1]. Започвах да копнея за спаначена супа и за сок от моркови; за храна, която да не е тъпкана с подобрители, консерванти и мазнини. От друга страна, бузите на Стейси бяха възвърнали розовия си цвят и определено беше качил още едно кило, откакто пристигна в Куоръм.

 

 

Изписаха Долан в понеделник привечер, точно преди да сервират вечерята. Със Стейси пристигнахме в болницата точно в пет и търпеливо изчакахме лекуващият лекар на Долан да разгледа картона му и да му изчете пространна лекция за значението на здравословното хранене, на пълното въздържание и на умерените физически упражнения.

Когато ни пуснаха при него, беше облечен в нормалните си дрехи и едва го свърташе в стаята му.

Настанихме го на предната седалка в наетата кола на Стейси. Аз седнах отзад. Долан държеше в ръка голям кафяв плик с копия от доклада на „Бърза помощ“, електрокардиограмите и болничния си картон. Стейси тъкмо посягаше да запали двигателя, когато Долан рече:

— Глупости на търкалета. Тези маниаци преувеличават, за да плашат хората. Не знам някой да е умрял от една цигарка.

— Хич не си и мисли. Ще правиш каквото са ти казали.

— Намерил се кой да ме поучава! Ако не ме лъже паметта, ти вършеше каквото ти скимнеше и пет пари не даваше за лекарските съвети.

Стейси изключи двигателя и вдигна ръце:

— Това преля чашата. Връщаме се в кардиологията. Искам да поговоря с доктора.

— Какво ти става? Казах, че ще изпълнявам препоръките им… в общи линии. Хайде, пали колата и да се махаме оттук. Не бива да се разстройвам. Така пише тук — рече той, поклащайки плика.

— Пише, другия път. Нали го четох.

— Чел си медицинския ми картон?

— Естествено. Беше оставен пред болничната ти стая. Знаех си, че ще започнеш да си съчиняваш.

Наведох се напред и поставих ръце на предната седалка между двамата.

— Момчета, ако ще се джавкате, ще сляза от колата и ще вървя пеша.

Настъпи мълчание, в което и тримата обмисляхме заплахата ми.

Накрая Долан каза:

— Е, добре, добре. За какво ми е да си вдигам кръвното.

Когато отидохме да вечеряме в „Куоръм ин“ Долан беше пооправил настроението си и двамата се бяха помирили. Той демонстрира смирение, поръчвайки си риба на скара с лимон, задушени зеленчуци, зелена салата без всякакви подправки и чаша червено вино, за която се закле, че била препоръчителна. След като цял ден се бяхме тъпкали с мазни сандвичи, двамата със Стейси си избрахме пиле на грил със салата и задушени зеленчуци като на Долан. И тримата се правехме, че ни е страшно вкусно. Когато ни донесоха поръчаното безкофеиново кафе, вече бяхме изчерпали всички теми за разговор. На следващата сутрин Стейси щеше да закара Долан обратно в Санта Тереза с наетата кола, за да мога аз да ползвам шевролета на Кон. Разследването бе попаднало в неизбежен застой. Чакахме документи, чакахме резултати от лабораторни тестове, чакахме да сравним отпечатъците — накратко казано, чакахме някакъв пробив, който можеше и да не настъпи никога. Може би трябваше да си тръгна заедно с тях. Разбрахме се да се върна в Санта Тереза след ден-два, ако не изникне нещо ново.

— А аз какво да правя междувременно? — попитах. — Не ми се иска да стоя тук и да бездействам.

— Задачата ти е да не се въвличаш в неприятности — рече Долан.

— Как бих могла? Тук е такова мъртвило.

Във вторник сутринта излязох от стаята си в осем, за да ги изпратя. Помахах им, докато колата на Стейси излизаше от мотелския паркинг, обърнах се и затворих вратата зад себе си. При мисълта, че отново съм сама изпитах леко униние, примесено с облекчение. Обикновено реагирах по същия начин, когато се сбогувахме с Робърт Диец след кратките му посещения. Трудно е, когато някой си тръгва от теб. Ако си бях у дома, бих се захванала да чистя къщата, но тук, в мотела, бях лишена и от тази утеха. Натъпках в плик малката си купчинка дрехи за пране, събрах стотинките от дъното на чантата си и отидох пеша до обществената пералня, разположена на половин пряка по-надолу от мотела. Няма по-смазваща скука от това да седиш в обществената пералня, да зяпаш въртящия се барабан и да чакаш пералнята и сушилнята да изщракат в края на програмите си. Ако човек се осмели да остави дрехите си с намерението да се върне по-късно, към края на прането, все ще се намери някой да ги открадне или да ги извади от машината и да ги захвърли на купчина. Стоях на пост пред собственото си бельо. Беше по-вълнуващо от ровенето из разни архиви, но само с една идея.