Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (8)

8
ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ С КОСА КАТО ГЛУХАРЧЕ

Октомври 1807 година

 

ТАМ НЯМАШЕ никого.

Тоест имаше. Мис Уинтъртаун лежеше в леглото, но философите доста биха се затруднили да определят дали в стаята има някой или не.

Бяха я облекли в бяла рокля и окачили на врата й сребърна верижка, бяха сресали и прибрали в прическа красивата й коса, а на ушите й бяха окачили обеци с перли и гранати. Но беше много съмнително в такъв момент мис Уинтъртаун да се интересува от подобни неща. Бяха запалили свещи и наклали хубав огън в камината, бяха украсили стаята с рози и те я изпълваха със сладък аромат, но сега мис Уинтъртаун можеше да лежи със същото спокойствие и на най-зловонния таван в града.

— Казвате, че е била доста хубава? — каза мистър Ласелс.

— Не сте ли я виждали? — попита Дролайт. — О, тя беше прекрасно създание. Направо божествена. Ангел.

— Наистина? А сега е такава развалина! Трябва да посъветвам всички красиви жени, които познавам, да не умират — отбеляза мистър Ласелс. Той се надвеси над тялото. — Очите й са затворени.

— Очите й бяха самото съвършенство — каза Дролайт. — Бистри, тъмносиви, с дълги тъмни мигли и тъмни вежди. Жалко, че не сте я виждали — беше създание, на което бихте се възхитили — той се обърна към мистър Норел. — Е, сър, готов ли сте да започнете?

Мистър Норел седеше на стол до камината. Решителният делови вид, с който беше влязъл в къщата, се бе изпарил; сега той беше свел глава и дишаше тежко, забил поглед в килима. Мистър Ласелс и мистър Дролайт го наблюдаваха с любопитството, характерно за всеки от тях — тоест Дролайт се суетеше и очите му блестяха в очакване, а Ласелс бе самото хладнокръвие и скептицизъм. Дролайт почтително отстъпи на няколко крачки от леглото, за да може мистър Норел да се приближи, а Ласелс се облегна на стената и скръсти ръце (поза, която често заемаше в театъра).

Магьосникът отново въздъхна.

— Мистър Дролайт, вече ви казах, че този вид магия изисква пълно усамотение. Ще ви помоля да изчакате долу.

— О! Но, сър… — запротестира Дролайт. — Такива близки приятели като Ласелс и мен едва ли могат да бъдат пречка за вас! Ние сме най-тихите хора на света! След две минути ще забравите, че сме в стаята. А и трябва да кажа, че присъствието ни тук е от решаващо значение! Защото кой ще разнесе новината за постижението ви на сутринта, ако не ние с Ласелс? Кой ще опише невижданото величие на момента, в който вашата магия ще триумфира и младата жена ще се съживи? Или покъртителния патос на мига, в който ще бъдете принуден да признаете поражението си? Сам няма да се справите, сър. Знаете, че няма да се справите.

— Може би — каза мистър Норел. — Но това, което предлагате, е абсолютно невъзможно. Аз няма — не мога — да започна, докато не напуснете стаята.

Горкият мистър Дролайт! Той не можеше да принуди магьосника да започне против волята си, но след като бе чакал толкова дълго да види магия, сега искаха да го изключат! Това беше повече, отколкото можеше да понесе. Дори Ласелс остана леко разочарован, защото се бе надявал да види нещо много нелепо, с което да се повесели.

Когато двамата излязоха, мистър Норел се надигна уморено от стола и взе една книга, която бе донесъл със себе си. Разгърна я на страницата, която беше отбелязал със сгънато писмо, и я сложи на малка масичка, за да му бъде подръка, ако се наложи. После започна да изрича заклинание.

То подейства почти незабавно, защото изведнъж се появи зеленина там, където преди я нямаше, и свежо, приятно ухание на гора и поле изпълни стаята. Мистър Норел млъкна.

В средата на стаята стоеше някой: висок, красив господин със съвършена бледа кожа и изобилие от коса, светла и лъскава като пух на глухарче. Хладните му сини очи блестяха, а над тях имаше дълги тъмни вежди, които стърчаха нагоре и се сгъстяваха в краищата. Беше облечен като всеки друг джентълмен, но сакото му бе в най-яркото възможно зелено — цветът на листата в началото на лятото.

— О Lar! — започна мистър Норел с треперещ глас. — О Lar! Magnum opus est mihi tuo auxilio. Haec virgo mortua est et familia eius eam ad vitam redire vult^[1] — той посочи тялото на леглото.

При вида на мис Уинтъртаун джентълменът с коса като глухарче изведнъж силно се въодушеви. Той разпери ръце в жест на приятна изненада и бързо заговори на латински. Мистър Норел, който бе свикнал да чете латинския, написан и отпечатан в книгите, установи, че не може да следи словесния поток, който течеше толкова бързо, макар да разпознаваше отделни думи като „formosa“ и „venusta“, използвани за описание на женската красота.

Мистър Норел изчака въодушевлението на джентълмена да утихне и насочи вниманието му към огледалото над камината. Там се появи мис Уинтъртаун, която вървеше по тясна камениста пътека през неприветлив планински пейзаж.

— Ecce mortua inter terram et caelum! — обяви магьосникът. — Scito igitur, o Lar, me ad hanc magnam operam te elegisse quia…^[2]

— Да, да! — възкликна джентълменът, изведнъж преминал на английски. — Избрал си да повикаш мен, защото магическият ми гений превъзхожда този на всички останали от моя народ, защото съм бил слуга и довереник на Томас Годблес, Ралф Стоукси, Мартин Пейл и Краля Гарван. Защото съм смел, благороден, щедър и красив като слънце! Всичко това се подразбира! Би било лудост да повикаш някого другиго! И двамата знаем кой съм аз. Въпросът е кой си ти!

— Аз ли? — попита озадачен мистър Норел. — Аз съм най-великият магьосник на своето време!

Джентълменът повдигна едната си съвършена вежда, сякаш искаше да покаже, че е изненадан. Той бавно обиколи мистър Норел, като го оглеждаше от всички страни. После най-нелюбезно дръпна перуката от главата му и надзърна под нея, сякаш магьосникът беше тенджера на огъня и джентълменът искаше да види какво ще има за вечеря.

— Аз… аз съм човекът, избран да възроди магията в Англия! — със запъване произнесе мистър Норел, грабна перуката си и я нахлупи на мястото й, макар и малко накриво.

— Да, очевидно е така! — отбеляза джентълменът. — Иначе нямаше да бъда тук! Нали не мислиш, че ще си губя времето с някой уличен магьосник? Но кой си ти? Това искам да знам. Какви магии си правил? Кой е учителят ти? Кои магически земи си посетил? Кои врагове си сразил? Кои са съюзниците ти?

Мистър Норел остана крайно изненадан от толкова въпроси накуп и се оказа напълно неподготвен да отговори на тях. Той започна да се лута и да се колебае, докато накрая се спря на единствения, на който можеше да даде разумен отговор:

— Нямам учител. Учил съм се сам.

— Как?

— От книги.

— От книги! (Това бе казано с тон на дълбоко презрение.)

— Да, точно така. В наши дни от книгите може да се научи много за магията. Разбира се, повечето неща са празни приказки. Никой не знае по-добре от мен колко празни приказки са напечатани в книгите. Но в тях има и много полезци сведения и не е за вярване как щом понаучи малко, човек започва да разбира…

Мистър Норел започна да се отплесва на тази тема, но джентълменът с коса като глухарче нямаше търпение да слуша изказванията на другите, затова го прекъсна.

— И аз съм първият представител на моя народ, когото си виждал?

— О, да!

Този отговор като че ли се хареса на джентълмена с коса като глухарче и той се усмихна.

— Добре! Ако се съглася да съживя тази млада жена, каква ще бъде наградата ми?

Мистър Норел се покашля.

— Какво точно…? — започна магьосникът с леко дрезгав глас.

— О! Лесно ще се споразумеем! — възкликна джентълменът. — Моите желания са най-скромните на света. За щастие аз съм напълно чужд на алчността и недостойните амбиции. Повярвай, ще видиш, че предложението ми е много по-изгодно за теб, отколкото за мен — така повелява великодушната ми природа! Аз искам само да ми позволиш да ти помагам във всичките ти начинания, да те съветвам по всички въпроси и да те напътствам в научните ти търсения. О! И трябва да се погрижиш целият свят да разбере, че всичките ти постижения се дължат главно на мен!

Мистър Норел изглеждаше леко пребледнял. Той се изкашля и промърмори нещо за щедростта на джентълмена с коса като глухарче.

— Ако бях от магьосниците, които възлагат всичките си дела на друг, бих приел предложението ви на драго сърце. Но, за съжаление… боя се, че… Накратко, нямам намерение да ви наемам — всъщност да наемам когото и да било от народа ви, — нито да ви използвам занапред.

Дълго мълчание.

— Е, това си е чиста неблагодарност! — хладно отбеляза джентълменът. — Аз си направих труда да се отзова. Най-добронамерено изслушах досадните ти брътвежи. Проявих търпение към невежеството ти относно магическите форми и етикет. А сега ти отхвърляш предложението ми за помощ. Бих казал, че други магьосници са преминавали през всевъзможни премеждия, за да спечелят благоразположението ми. Може би трябва да поговоря с другия магьосник. Той сигурно знае по-добре от теб как да се обръща към високопоставени персони — джентълменът се огледа наоколо. — Не го виждам. Къде е?

— Кой?

— Другият.

— Кой друг?

— Другият магьосник!

— Магьос… — започна мистър Норел, но думата заседна в гърлото му. — Не, не! Няма друг магьосник! Аз съм единственият. Уверявам ви, че съм единственият. Откъде ви хрумна, че…?

— Разбира се, че има друг магьосник! — отсече джентълменът, сякаш беше абсолютно нелепо да се отрича нещо толкова очевидно. — Той е най-близкият ти приятел на света!

— Аз нямам приятели — каза мистър Норел.

Той недоумяваше. Кого имаше предвид духът? Чайлдърмас? Ласелс? Дролайт!

— Червенокос, с дълъг нос. И много самодоволен — като всички англичани! — обяви джентълменът с коса като глухарче.

Уточнението не помогна. И Чайлдърмас, и Ласелс, и Дролайт бяха самодоволни, всеки по свой начин, Чайлдърмас и Ласелс имаха дълги носове, но не бяха червенокоси. Мистър Норел не стигна доникъде и с тежка въздишка се върна на основния въпрос.

— Няма ли да ми съдействате? — попита той. — Няма ли да съживите младата жена?

— Не съм казал такова нещо! — отвърна джентълменът с коса като глухарче с тон, който изразяваше изненада от предположението на мистър Норел. — Трябва да призная, че през последните векове започнах малко да се отегчавам от компанията на семейството и слугите си. Сестрите и братовчедите ми притежават много добродетели, но имат и недостатъци. Неприятно ми е да го кажа, но те са донякъде самохвални, горделиви и самодоволни. Тази млада жена — джентълменът посочи мис Уинтъртаун — притежаваше ли обичайните способности и добродетели? Беше ли изящна? Умна? Жизнена? Капризна? Танцуваше ли като слънчев лъч? Яздеше ли като вятър? Пееше ли като ангел? Бродираше ли като Пенелопа? Говореше ли френски, италиански, немски, келтски, уелски и много други езици?

Мистър Норел каза, че вероятно е така и че сигурно това са нещата, с които се занимават днешните млади дами.

— Значи ще бъде подходяща партия за мен! — заяви джентълменът с коса като глухарче и плесна с ръце.

Магьосникът нервно облиза устни.

— Какво точно предлагате?

— Обещай ми половината й живот и считай, че сме се споразумели.

— Половината й живот? — повтори мистър Норел.

— Половината — отвърна джентълменът.

— Но какво ще кажат приятелите й, ако научат, че съм изтъргувал половината й живот? — попита магьосникът.

— О, те изобщо няма да разберат. Можеш да разчиташ на мен за това — обеща джентълменът с коса като глухарче. — Впрочем сега тя няма никакъв живот. Половин живот е по-добре от нищо.

Половин живот наистина изглеждаше далеч по-добре от нищо. С половин живот мис Уинтъртаун можеше да се омъжи за сър Уолтър и да го отърве от банкрут. После ако останеше министър, сър Уолтър би могъл да подкрепя всички планове на мистър Норел за възраждането на английската магия. Но мистър Норел беше изчел много книги, в които се описваха сделките на други английски магьосници с представители на този народ, и знаеше добре какво измамно племе са те. Стори му се, че започва да разбира как джентълменът се опитва да го изиграе.

— Колко дълъг е един живот? — поинтересува се магьосникът.

Джентълменът с коса като глухарче разпери ръце с най-чистосърдечен вид.

— Колко ти се иска? — попита той.

Мистър Норел се замисли.

— Да предположим, че на дамата е отредено да живее деветдесет и четири години. Деветдесет и четири е приемлива възраст. Сега тя е на деветнадесет. Значи й остават седемдесет и пет години. Ако сте съгласен да си поделим останалите й седемдесет и пет години, не виждам защо да не ви дам половината.

— Добре, седемдесет и пет години — съгласи се джентълменът с коса като глухарче. — Точно половината от тях принадлежат на мен.

Мистър Норел го изгледа с безпокойство.

— Има ли още нещо, което трябва да направим? — попита той. — Дали да не подпишем договор?

— Не, но аз трябва да взема нещо от дамата като залог за това, че ми принадлежи.

— Вземете някой от пръстените й — предложи мистър Норел — или верижката на врата й. Убеден съм, че ще мога да обясня липсата на един пръстен или верижка.

— Не — отсече джентълменът. — Трябва да бъде нещо… А, сетих се!

 

Дролайт и Ласелс седяха в стаята, където мистър Норел се срещна за пръв път със сър Уолтър. Мястото беше доста мрачно. Огънят в камината бе слаб, а свещите бяха почти изгорели. Завесите не бяха спуснати и никой не се беше сетил да затвори капаците на прозорците. Барабаненето на дъжда по стъклата навяваше меланхолия.

— Подходяща нощ за съживяване на мъртъвци — отбеляза мистър Ласелс. — Дъждът и клоните на дърветата се удрят в прозорците, а вятърът вие в комина — всъщност налице са всички сценични ефекти. Често ме спохожда вдъхновение да пиша пиеси и не знам дали приключенията от тази нощ няма да ме вдъхновят да направя нов опит — трагикомедия, разказваща за отчаяните опити на един разорен министър да спечели пари по всевъзможни начини, като се започне от брак по сметка и се свърши с магия. Мисля, че ще се приеме много добре. Мога да я нарека „Колко жалко, че тя е труп“.

Ласелс направи пауза, за да може Дролайт да се посмее на остроумието му, но приятелят му не беше в настроение поради отказа на магьосника да го пусне да види магията, затова каза само:

— Къде ли са се дянали всички?

— Нямам представа.

— Е, като се има предвид какво направихме за тях, мисля, че заслужаваме по-добро отношение от това! Само преди половин час не знаеха как да изразят благодарността си! И толкова бързо ни забравиха — много лошо! Откак сме дошли, не са ни предложили и парче сладкиш. Разбирам, че е вече късно за вечеря, но аз например умирам от глад! — той помълча малко и добави: — И огънят почти угасна.

— Ами сложете още въглища — предложи Ласелс.

— Какво? Нали целият ще се изцапам!

Една по една свещите изгоряха и светлината от огъня намаля, докато венецианските пейзажи на стената се превърнаха в големи катраненочерни квадрати, окачени на малко по-бледочерни стени. Дълго време двамата приятели седяха в мълчание.

— Часовникът удари един и половина! — внезапно се обади Дролайт. — Какъв самотен звук! Уф! Всички страшни неща в романите винаги се случват в мига, когато ударите на църковната камбана или часовника отекнат в тъмната къща!

— Не се сещам за нищо страшно, станало в един и половина — отбеляза Ласелс.

В този момент откъм стълбите се чуха стъпки, които бързо се приближаваха. Вратата на стаята се отвори и някой застана на прага със свещ в ръка. Дролайт посегна към ръжена. Но това беше мистър Норел.

— Не се стряскайте, Дролайт. Няма от какво да се страхувате.

Но когато магьосникът вдигна свещта, лицето му като че ли изразяваше тъкмо обратното: той беше много блед, с разширени очи, в които още личаха следи от ужас.

— Къде е сър Уолтър? — попита мистър Норел. — Къде са другите? Мис Уинтъртаун пита за майка си.

Наложи се два пъти да повтори последното изречение, докато господата вникнат в смисъла му.

Ласелс примигна два-три пъти и зяпна от учудване, но после се опомни, затвори уста и прие надменно изражение, което запази до края на нощта, сякаш искаше да покаже, че най-редовно посещава домове, където магьосници съживяват мъртви млади дами, и конкретният случай като цяло му се е сторил по-скоро скучен. Дролайт от своя страна имаше хиляди неща за казване и мисля, че ги изрече всичките, но за съжаление никой в този момент не беше в състояние да му обърне внимание.

Дролайт и Ласелс отидоха да повикат сър Уолтър. После сър Уолтър повика мисис Уинтъртаун, а мистър Норел поведе последната, обляна в сълзи и разтреперана, към стаята на дъщеря й. Междувременно новината за съживяването на мис Уинтъртаун се разнесе из останалите части на къщата и скоро слугите преливаха от радост и благодарност към мистър Норел, мистър Дролайт и мистър Ласелс. Икономът и двама слуги отидоха при Дролайт и Ласелс и помолиха за позволение да кажат, че ако някога господата имат нужда и от най-дребната услуга, трябва само да им се обадят.

Мистър Ласелс прошепна на мистър Дролайт, че досега не му се е случвало да върши добри дела и не е знаел, че в резултат на това хора от най-долно потекло започват да се държат фамилиарно с теб, което е крайно неприятно, затова занапред ще се постарае да не прави добро на никого. За щастие хората от долно потекло бяха толкова радостни, че дори не разбраха колко са го засегнали.

Скоро се разбра, че мис Уинтъртаун е станала от леглото и с помощта на мистър Норел е отишла в своята всекидневна, където са я настанили в кресло край огъня и са й поднесли чай.

Дролайт и Ласелс бяха поканени на горния етаж в приятна малка стая, където завариха мис Уинтъртаун, майка й, сър Уолтър, мистър Норел и няколко слуги.

Мисис Уинтъртаун и сър Уолтър изглеждаха така, сякаш тази нощ бяха пропътували няколко свята: толкова бяха бледи и изнурени; мисис Уинтъртаун плачеше, а сър Уолтър от време на време прокарваше ръка по челото си като човек, сънувал кошмар.

Мис Уинтъртаун, от друга страна, изглеждаше много спокойна и уравновесена, като млада дама, прекарала тиха и обикновена вечер у дома. Седеше в кресло, облечена със същата елегантна рокля, с която Дролайт и Ласелс я бяха видели за последно. Тя стана и се усмихна на Дролайт.

— Сър, мисля, че почти не сме се срещали, но ми казаха колко съм ви задължена. Боя се, че това е услуга, за която няма отплата. Фактът, че сега съм тук, до голяма степен се дължи на вашата енергия и упоритост. Благодаря ви, сър. Много, много благодаря.

Мис Уинтъртаун протегна двете си ръце към него и той ги пое.

— О, мадам! — възкликна Дролайт и се разсипа в поклони и усмивки. — Уверявам ви, че това беше огромна чест…

Тук той се сепна и млъкна.

— Мадам? — каза накрая, като рязко и смутено се засмя (което само по себе си бе доста странно — Дролайт не се смущаваше лесно). Той продължи да стиска ръцете й, но се огледа из стаята, сякаш търсеше някой, който да му помогне да се измъкне от затруднението. После поднесе едната ръка на мис Уинтъртаун към лицето й. Тя ни най-малко не се уплаши от това, което видя, но остана изненадана и вдигна ръката си, за да може майка й да я види.

Лявото кутре липсваше.