Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (27)

27
ЖЕНАТА НА МАГЬОСНИКА

Декември 1809 — януари 1810 година

 

СЕГА В ЛОНДОН ИМАШЕ двама магьосници, на които да се възхищават и за които да говорят и едва ли някой ще се изненада да научи, че от двамата жителите на Лондон предпочитаха мистър Стрейндж. Стрейндж отговаряше на всеобщите представи за това какъв трябва да бъде един магьосник. Той беше висок, очарователен, с иронична усмивка и за разлика от мистър Норел говореше много за магия и нямаше нищо против да отговаря на въпроси по темата. Мистър и мисис Стрейндж посещаваха множество вечери и приеми и на тях Стрейндж обикновено доставяше удоволствие на компанията, като показваше някой дребен магически трик. Най-популярната магия, която правеше, беше извикване на видения върху водна повърхност^[1]. За разлика от Норел той не използваше сребърен леген, който беше традиционният съд за извикване на видения. Стрейндж предпочиташе да изчака, докато слугите разчистят масата и свалят покривката, след което разливаше чаша вода или вино върху масата и извикваше видения в локвата течност. За щастие домакините бяха толкова доволни от магията, че никога не се оплакваха от петната по съсипаните си маси и килими.

Колкото до мистър и мисис Стрейндж, те се бяха установили и се чувстваха добре в Лондон. Живееха в къща на „Сохо Скуеър“ и Арабела беше погълната от приятните грижи по обзавеждането на новия си дом: поръчваше изискани мебели при дърводелците, молеше приятели да й препоръчат благонадеждни слуги и всеки ден обикаляше магазините.

Една сутрин в средата на декември тя получи писмо от продавача в магазина за тапицерии и пердета „Хейг и Чипъндейл“ (много внимателен човек) с вестта, че току-що са получили коприна с бронзов цвят на сатенени и моарирани райета, която според него ще бъде много подходяща за завеси за гостната на мисис Стрейндж. Това налагаше известна промяна в плановете на Арабела за деня.

— Ако се съди по описанието на мистър Съмнър, тази коприна наистина е много изискана — каза тя на закуска — и очаквам много да ми хареса. Но ако избера коприна с цвят на бронз за завесите, тогава ще трябва да се откажа от виненочервеното кадифе за шезлонга. Не мисля, че бронзовото ще отива на виненочервеното. Затова ще отида във „Флинт и Кларк“, за да погледна отново виненочервеното кадифе и да видя дали ще намеря сили да се откажа от него. После ще отида в „Хейг и Чипъндейл“. Но това означава, че няма да имам време да посетя леля ти, макар че е редно, защото тази сутрин тя си заминава за Единбург. Исках да й благодаря за Мери, прислужницата, която ми препоръча.

— М-м-м? — измънка Стрейндж, който ядеше горещи кифли със сладко и четеше „Любопитни наблюдения върху анатомията на феите“ от Холгарт и Пикъл^[2].

— Мери. Новата прислужница. Снощи я видя.

— А! — каза Стрейндж и обърна страницата.

— Тя изглежда мило, приятно и тихо момиче. Сигурна съм, че ще останем много доволни от нея. Та, исках да кажа, че ще ти бъда много благодарна, Джонатан, ако тази сутрин минеш да видиш леля си. Можеш да отидеш пеша до „Хенриета Стрийт“ след закуска и да благодариш на леля си за Мери. После можеш да дойдеш в „Хейг и Чипъндейл“ и да ме изчакаш там. О, отбий се и в „Уеджууд и Биърли“, за да попиташ хората кога ще пристигне новият ни обеден сервиз. Няма да те затрудни. Съвсем на път ти е — Арабела изгледа подозрително съпруга си. — Джонатан, слушаш ли ме?

— М-м-м? — отвърна Стрейндж и вдигна глава. — О, разбира се!

И така Арабела, придружавана от един слуга, отиде на „Уигмор Стрийт“, където се намираше магазинът на Флинт и Кларк. Но след като отново погледна виненочервеното кадифе, тя заключи, че колкото и да е хубаво, все пак е малко мрачно. После нетърпеливо тръгна към „Сейнт Мартинс Лейн“, за да вземе коприната с цвят на бронз. Когато пристигна в „Хейг и Чипъндейл“, продавачът я очакваше, но съпругът й не беше там. Човекът каза, че искрено съжалява, но мистър Стрейндж цяла сутрин не е идвал.

Арабела излезе на улицата.

— Джордж, виждаш ли някъде господаря? — обърна се тя към слугата.

— Не, мадам.

Заваля сив дъжд. Някакво предчувствие я накара да надзърне през витрината на съседната книжарница. Видя Стрейндж, който енергично разговаряше със сър Уолтър Поул. Арабела влезе в книжарницата, поздрави сър Уолтър и мило попита дали съпругът и е ходил при леля си или в „Уеджууд и Биърли“.

Стрейндж изглеждаше малко озадачен от въпроса й. Сведе поглед и забеляза, че държи дебела книга. Намръщи се, сякаш не можеше да проумее как тази книга се е озовала в ръцете му.

— Разбира се, смятах да го направя, скъпа — каза той, — но сър Уолтър ме задържа и не можах да отида никъде.

— Вината е изцяло моя — побърза да се намеси сър Уолтър. — Имаме проблем с блокадата. Случаят е съвсем обичаен и аз го обсъждах с мистър Стрейндж, като се надявах той и мистър Норел да ни помогнат.

— И можете ли да помогнете? — попита Арабела.

— О, мисля, че да — отвърна Стрейндж.

Сър Уолтър обясни, че британското правителство е получило сведения от разузнаването за френски кораби, около десет на брой, които са пробили британската блокада. Никой не знаеше накъде са отплавали и какви са намеренията им. Освен това правителството не знаеше къде да намери адмирал Армингкрофт, който би трябвало да възпрепятства пробива на блокадата. Адмиралът и флотилията му от десет фрегати и два линейни кораба бяха изчезнали — вероятно бяха тръгнали да преследват французите. В Мадейра понастоящем се намираше един обещаващ млад капитан и ако Адмиралтейството успееше да научи какво става и къде, щеше да възложи на капитан Лайтууд командването на четири или пет кораба и да го изпрати на мястото на събитията. Лорд Мългрейв попита адмирал Грийнуакс какво смята, че трябва да се направи, адмирал Грийнуакс се обърна към министрите, а министрите предложиха незабавно да се посъветват с мистър Стрейндж и мистър Норел.

— Не искам да оставате с впечатлението, че Адмиралтейството е съвсем безпомощно без мистър Стрейндж — каза сър Уолтър усмихнат. — Те направиха каквото можаха. Изпратиха един чиновник, мистър Петрофакс, в Гринуич, за да се срещне с приятеля от детинство на адмирал Армингкрофт и да го попита, след като най-добре познава характера на адмирала, какво според него е направил той при тези обстоятелства. Но когато мистър Петрофакс пристигнал в Гринуич, намерил приятеля от детинство на адмирал Армингкрофт пиян в леглото и не бил сигурен дали този приятел изобщо е разбрал въпроса му.

— Норел и аз със сигурност ще успеем да предложим нещо — каза Стрейндж замислен, — но ми се струва, че трябва първо да видя карта на мястото.

— У дома разполагам с всички необходими карти и документи. Един от слугите ми ще ги донесе днес на „Хановер Скуеър“ и може би ще бъдете така любезен да поговорите с мистър Норел…

— О, но можем да го направим още сега! — предложи Стрейндж. — Арабела няма нищо против да почака малко! Нямаш нищо против, нали? — обърна се той към жена си. — Имам среща с мистър Норел в два часа и мисля, че ако веднага му обясня проблема, можем да бъдем готови с отговора още преди вечеря.

Тъй като беше мила, покорна жена и добра съпруга, Арабела временно изостави всички мисли за новите си завеси и увери господата, че при тези обстоятелства няма нищо против да почака. Уговориха се мистър и мисис Стрейндж да придружат сър Уолтър до дома му на „Харли Стрийт“.

Стрейндж извади часовника си и го погледна.

— Двадесет минути до „Харли Стрийт“, четиридесет и пет минути за запознаване с проблема. После още петнадесет минути до „Сохо Скуеър“. Да, имаме достатъчно време.

Арабела се разсмя.

— Той не винаги е толкова прецизен, уверявам ви — каза тя на сър Уолтър, — но във вторник закъсня за среща с лорд Ливърпул и на мистър Норел не му стана никак приятно.

— Вината не беше моя! — запротестира Стрейндж. — Бях готов да изляза навреме, но не можах да намеря ръкавиците си.

Шеговитото подмятане на Арабела за неговата неточност продължи да го измъчва и през целия път до „Харли Стрийт“ той гледаше часовника си, сякаш се надяваше да открие някакъв недостатък в хода на времето, който досега не е забелязал и който да го оневини. Когато наближиха, Стрейндж реши, че го е открил.

— Ха! — изведнъж възкликна той. — Разбрах какво има. Часовникът ми е неточен!

— Не мисля — каза сър Уолтър, извади своя часовник и го показа на Стрейндж. — Точно дванадесет часа е. Моят показва същото.

— Тогава защо не чувам камбаните? — попита Стрейндж. — Ти чуваш ли камбаните? — обърна се той към Арабела.

— Не, нищо не чувам.

Сър Уолтър се изчерви и промърмори, че камбаните в неговата и съседните енории вече не бият.

— Наистина ли? — попита Стрейндж. — Защо, за Бога?

Сър Уолтър погледна така, сякаш би предпочел Стрейндж да не любопитства по въпроса, но каза само:

— Болестта на лейди Поул се отразява зле на нервите й. Биенето на камбана особено много я разстройва, затова помолих членовете на църковния съвет на „Света Дева Мария“ и „Свети Петър“ да не бият камбаните предвид състоянието на лейди Поул и те бяха така добри да се съгласят.

Това беше доста необичайно, но всички бяха на мнение, че болестта на лейди Поул сама по себе си е необичайна със симптоми, които не приличат на никои други. Мистър и мисис Стрейндж не бяха виждали лейди Поул. От две години никой не я беше виждал.

Когато пристигнаха на „Харли Стрийт“ номер 9, Стрейндж гореше от нетърпение тутакси да се заеме с документите на сър Уолтър, но се наложи да обуздае нетърпението си, докато домакинът се увери, че Арабела има с какво да се занимава в тяхно отсъствие. Сър Уолтър беше добре възпитан човек и никак не обичаше да изоставя гостите в дома си. Да изостави дама бе още по-лошо. От друга страна, Стрейндж не искаше да закъснее за срещата си с мистър Норел, затова докато сър Уолтър предлагаше развлечения на Арабела, магьосникът енергично го уверяваше, че тя няма нужда от тях.

Сър Уолтър показа на Арабела романите в библиотеката си и й препоръча „Белинда“ на мисис Еджуърт като особено забавно четиво.

— О — прекъсна го Стрейндж, — преди две-три години четох „Белинда“ на Арабела. Впрочем знаете ли, не мисля, че ще се забавим достатъчно дълго, за да има време да прочете роман в три тома.

— Тогава може би малко чай и сладкиш с ким… — каза сър Уолтър на Арабела.

— Но Арабела не иска сладкиш с ким — прекъсна го Стрейндж, машинално взе първия том на „Белинда“ и се зачете. — Изобщо не го обича.

— Тогава чаша мадейра — предложи сър Уолтър. — Убеден съм, че няма да откажете малко мадейра. Стивън!… Стивън, донеси на мисис Стрейндж чаша мадейра.

По типичния призрачно безшумен начин, присъщ на отлично обучените лондонски слуги, след миг до сър Уолтър изникна висок чернокож прислужник. Мистър Стрейндж като че ли доста се стъписа от внезапната му поява, изгледа го втренчено, след което каза на жена си:

— Не искаш мадейра, нали? Кажи, че не искаш нищо.

— Нищо, Джонатан. Нищо не искам — съгласи се Арабела и се засмя на странната препирня. — Благодаря ви, сър Уолтър, но тук ще се чувствам съвсем удобно, ще седна и ще почета.

Чернокожият прислужник се поклони и излезе също така безшумно, както беше дошъл, а Стрейндж и сър Уолтър се оттеглиха да обсъждат френския флот и изчезналите английски кораби.

Но когато остана сама, Арабела откри, че няма настроение за четене. Огледа се из стаята в търсене на нещо, с което да се заеме, и се спря на голяма картина. Беше пейзаж с гора и разрушен замък, издигащ се на върха на една скала. Дърветата бяха тъмни, руините и скалата се къпеха в позлатата на залеза, а в контраст с тях небето беше озарено от светлина и сияеше с перлен блясък. Голяма част от фона бе заета от сребристо езеро, в което като че ли се давеше млада жена, над нея имаше надвесена втора фигура на мъж, жена, сатир или фавън — не можеше да се каже точно — и колкото и да се вглеждаше в позите им, Арабела не беше в състояние да определи дали намерението на втората фигура е да спаси младата жена или да я убие. Когато се умори да се взира в картината, мисис Стрейндж излезе в коридора да разгледа картините там, но повечето от тях представляваха акварелни пейзажи от Брайтън и Челмсфорд, които й се сториха доста отегчителни.

Гласовете на сър Уолтър и Стрейндж долитаха от стая в дъното.

— …невероятно! Но той е по своему прекрасен човек — говореше сър Уолтър. — О, знам какво имате предвид! Брат му е органист в катедралата в Бат — каза Стрейндж. — Има черно-бяла котка, която винаги върви пред него по улицата. Веднъж, когато бях на „Милсъм Стрийт“…

Арабела забеляза отворена врата, през която се виждаше много изискана гостна с множество картини, значително по-пищни и по-богато оцветени от тези в коридора. Тя влезе.

Стаята изглеждаше пълна със светлина, макар че денят беше все така мрачен и навъсен. „Откъде идва цялата тази светлина? — зачуди се Арабела. — Сякаш струи от картините, но това е невъзможно.“ Всички картини изобразяваха Венеция^[3] и несъмнено безкрайните небеса и море на тях правеха стаята да изглежда някак незначителна.

След като разгледа картините на едната стена, Арабела се обърна към другата и изведнъж установи — за огромно свое учудване, — че не е сама. На син диван пред камината седеше млада жена и я наблюдаваше с любопитство. Диванът беше с висока облегалка и по тази причина Арабела не я беше забелязала досега.

— О! Моля да ме извините!

Младата жена не каза нищо.

Тя беше изключително елегантна, със съвършена бледа кожа и тъмна коса, прибрана по много изящен начин. Носеше рокля от бял муселин и индийски шал в млечнобяло, сребристо и черно. Изглеждаше твърде добре облечена за гувернантка и се бе разположила прекалено свойски за компаньонка. Но ако беше гостенка, защо сър Уолтър не ги бе представил?

Арабела направи реверанс, леко се изчерви и каза:

— Мислех, че в стаята няма никого! Моля да ме извините, че ви се натрапих.

Тя се обърна и понечи да си тръгне.

— О! — възкликна младата жена. — Дано не мислите да си тръгвате! Толкова рядко се виждам с хора, почти никога! Освен това искахте да разгледате картините, нали? Не отричайте, защото ви видях в онова огледало и намерението ви беше недвусмислено.

Над камината висеше голямо венецианско огледало в много пищна рамка, направена също от огледално стъкло и украсена с най-грозните стъклени цветя и заврънкулки, които човек можеше да си представи.

— Надявам се — продължи младата жена — присъствието ми да не попречи на намеренията ви.

— Но може би аз ви преча — възрази Арабела.

— О, не ми пречите! — жената махна с ръка към картините. — Моля ви, продължете.

Тъй като щеше да наруши още повече добрия тон, ако откаже, мисис Стрейндж благодари и тръгна да разглежда останалите картини, но не можа да им се наслади докрай, защото усещаше, че младата жена я наблюдава в огледалото.

След като Арабела приключи, жената я покани да седне.

— Как ви се сториха? — попита тя.

— Безспорно са много красиви — отвърна мисис Стрейндж. — Особено ми харесаха картините с процесиите и тържествата — в Англия нямаме нищо подобно. Колко пъстри знамена! Колко позлатени лодки и изящни костюми! Но като че ли художникът предпочита сградите и сините небеса пред хората. Изобразил ги е толкова малки, толкова незабележими! Изглеждат почти изгубени сред всичките мраморни дворци и мостове. Не мислите ли?

Това сякаш развесели младата жена. Тя се усмихна иронично.

— Изгубени? О, мисля, че те наистина са изгубени, бедните! Защото в края на краищата Венеция е чисто и просто лабиринт — огромен и красив, няма съмнение, но все пак лабиринт — и никой освен най-старите жители не може да намери път в него, или поне такова е моето впечатление.

— Наистина ли? — попита Арабела. — Това със сигурност е голямо неудобство. Но все пак усещането да си изгубен в лабиринт трябва да е много приятно. О, мисля, че бих дала почти всичко на света, за да отида там!

Младата жена я погледна със странна меланхолична усмивка.

— Ако сте прекарали месеци като мен в изнурителни шествия по безкрайни мрачни коридори, щяхте да мислите другояче. Удоволствието от изгубването в лабиринт бързо изчезва. А колкото до пищните церемонии, процесии и тържества… — тя сви рамене. — Мразя ги!

Арабела не я разбираше добре, но реши, че ако научи коя е младата жена, това би могло да помогне, затова тя попита за името й.

— Аз съм лейди Поул.

— О! Разбира се! — възкликна Арабела и се учуди как не се е сетила за това. Тя се представи на лейди Поул и каза, че съпругът й има работа със сър Уолтър и това е причината за посещението й.

От библиотеката се разнесе звучен смях.

— Би трябвало да говорят за войната — обясни Арабела на Нейно благородие, — но или войната напоследък е станала много по-забавна отпреди, или, както подозирам, са забравили за работата и сега одумват общи познати. Преди половин час мистър Стрейндж мислеше само за следващата си делова среща, но предполагам, че сър Уолтър е заговорил за други неща и той съвсем е забравил за нея — тя се усмихна на себе си, както правят жените, когато се преструват, че критикуват съпрузите си, а всъщност се хвалят с тях. — Наистина мисля, че мъжът ми е най-разсеяният човек на света. Сигурно подлага на големи изпитания търпението на мистър Норел.

— Мистър Норел? — попита лейди Поул.

— Мистър Стрейндж има честта да бъде негов ученик — каза Арабела.

Тя очакваше в отговор Нейно благородие да започне да хвали забележителните магически способности на мистър Норел или да изрази благодарност за добрината му към нея. Но лейди Поул не каза нищо и затова Арабела продължи с окуражителен тон:

— Разбира се, ние сме слушали много за чудната магия, която мистър Норел е направил на Ваше благородие.

— Мистър Норел никога не е бил мой приятел — сухо и делово отвърна лейди Поул. — Бих предпочела да съм мъртва, отколкото това, което съм сега.

Изказването й бе толкова неочаквано, че в първите няколко секунди Арабела не знаеше какво да каже. Самата тя нямаше причини да харесва мистър Норел. Той никога не се държеше любезно с нея — всъщност дори няколко пъти ясно й бе показал колко я презира, но все пак беше единственият колега на съпруга й. И тъй както жената на адмирала винаги би взела страната на флота или жената на епископа би дала подкрепата си за църквата, Арабела се чувстваше длъжна да каже нещо в защита на другия магьосник.

— Болката и страданието са най-лошите ни спътници и няма съмнение, че Ваше благородие е уморена до смърт от тях. Никой на света не би ви обвинил, че искате да се отървете от мъките… (докато говореше така, Арабела си мислеше; „Странно, но тя не изглежда болна. Ни най-малко“). Но ако това, което казват, е вярно, Ваше благородие има утеха в страданието си. Трябва да призная, че не съм чувала да се спомене името на Ваше благородие, без то да бъде придружено от похвала за предаността на съпруга ви. Едва ли бихте искали да го изоставите. Едва ли Ваше благородие не е поне малко благодарна на мистър Норел дори само заради сър Уолтър.

Лейди Поул не отговори, вместо това заразпитва Арабела за съпруга й. От колко време се занимава с магия? Откога е ученик на мистър Норел? Магиите му обикновено успешни ли са? Сам ли прави магии или следва единствено напътствията на мистър Норел?

Арабела се постара да отговори най-изчерпателно на въпросите й, като добави:

— Ако има нещо, за което Ваше благородие желае да попита мистър Стрейндж, ако искате да го помолите за някаква услуга, само кажете.

— Благодаря. Но това, което имам да кажа, е еднакво важно както за съпруга ви, така и за мен. Мисля, че мистър Стрейндж трябва да научи как мистър Норел ме обрече на ужасна съдба. Съпругът ви трябва да разбере с какъв човек си има работа. Ще му кажете ли?

— Разбира се, аз…

— Обещайте, че ще му кажете.

— Ще кажа на мистър Стрейндж всичко, което Ваше благородие пожелае.

— Трябва да вя предупредя, че съм правила много опити да разкажа на хората за нещастието си и никога досега не съм успявала.

При тези думи на лейди Поул се случи нещо, какво — Арабела не можа да разбере. Сякаш някоя от картините помръдна или някой мина покрай едно от огледалата и изведнъж и се стори, че тази стая не е никаква стая и че стените не са от камък, а те се намират на нещо като кръстопът и от всички страни към лейди Поул духат далечни ветрове.

— През 1607 година — започна тя — джентълмен на име Редшоу от Халифакс, Западен Йоркшир, наследил 10 лири от леля си. Използвал парите, за да купи турски килим, който донесъл у дома и постлал на каменния под във всекидневната. След това пийнал бира и заспал на стол край огъня. Събудил се в два часа сутринта и видял, че на килима седят триста-четиристотин души, всеки висок около два-три инча^[4]. Мистър Редшоу забелязал, че най-важните сред тях — както мъже, така и жени — са красиво облечени в златни и сребърни доспехи и яздят бели зайци, които за тях са толкова големи, колкото за нас слоновете. Когато ги попитал какво правят, една смела душа измежду тях се покатерила на рамото му и изкрещяла в ухото му, че те възнамеряват да проведат битка според правилата на Оноре Боне и че килимът на мистър Редшоу е особено подходящ за тази цел, защото повтарящите се шарки помагат на херолдите да определят дали армиите са разположени правилно и дали не се опитват нечестно да спечелят предимство пред противника. На мистър Редшоу обаче не се харесало някой да води битка на новия му килим, затова взел метлата и… Не, почакайте! — внезапно извика лейди Поул и закри лицето си с ръце. — Не исках да кажа това!.

Тя започна отначало. Този път разказа история за човек, който отишъл на лов в гората. Отдалечил се от приятелите си. Копитото на коня му попаднало в една заешка дупка и ездачът паднал. Докато падал, изпитал странното усещане, че се спуска в заешката дупка. Когато се опомнил, видял, че се намира в непозната страна със свое слънце и свой дъжд. В гора, много подобна на тази, из която яздел допреди малко, имало къща, където група джентълмени, някои доста странни на вид, играели карти.

Лейди Поул тъкмо стигна до мястото, когато джентълмените поканили изгубилия се ловец да се присъедини към тях, и изведнъж едва доловим шум, подобен на въздишка, накара Арабела да се обърне. Тя видя, че сър Уолтър е влязъл в стаята и гледа жена си стъписан. — Уморена си — каза й той.

Лейди Поул погледна съпруга си. Изражението й в този момент беше неопределено. В него се примесваха тъга и съжаление и — колкото и да е странно — известна ирония. Сякаш лейди Поул искаше да каже: „Погледнете ни само! Каква печална двойка сме!“ Но на глас изрече:

— Не съм по-уморена от всеки друг път. Снощи трябва да съм извървяла много мили. И сякаш съм танцувала часове наред!

— Тогава трябва да си починеш — настоя сър Уолтър. — Нека те заведа горе при Памписфорд, тя ще се погрижи за теб.

Отначало лейди Поул като че ли се противеше. Тя стисна ръката на Арабела и я задържа, сякаш за да покаже, че не е съгласна да се раздели с нея. Но после също толкова внезапно я пусна и се остави на сър Уолтър да я изведе от стаята.

На вратата лейди Поул се обърна и каза:

— Довиждане, мисис Стрейндж. Дано ви позволят да дойдете отново. Надявам се да ми окажете тази чест. Аз не се виждам с никого. Или по-скоро виждам зали, пълни с хора, но нито един християнин сред тях.

Арабела пристъпи напред с намерението да стисне ръката на лейди Поул и да я увери, че с удоволствие ще дойде пак, но сър Уолтър бързо изведе съпругата си от стаята. За втори път този ден мисис Стрейндж остана сама в къщата на „Харли Стрийт“.

Разнесоха се удари на камбана.

Естествено, Арабела се изненада, тъй като сър Уолтър й бе казал, че заради болестта на лейди Поул камбаните на „Света Дева Мария“ не бият. Тази камбана звучеше много тъжно и далечно и събуди във въображението й всевъзможни меланхолични картини…

…голи, брулени от вятъра тресавища и бърда, пусти полета и стърчащи руини с врати, увиснали на пантите си; черна полуразрушена църква, зеещ гроб, самоубиец, заровен на самотен кръстопът, клада от кости, горяща сред мрачни снегове, бесило с човек, окачен за ръката, друг човек, разпънат на колело, старинно копие, забито в калта, с висящ на него странен талисман, подобен на малък кожен пръст, плашило, чиито черни парцали се веят така силно на вятъра, че то сякаш подскача в сивия въздух и лети към нея, пляскайки с огромни черни криле…

— Моля да ме извините, ако сте видели нещо, което ви е смутило — обади се сър Уолтър, който се беше върнал в стаята.

Арабела се подпря на един стол, за да не падне.

— Мисис Стрейндж! Зле ли ви е? — той я хвана под ръка и й помогна да седне. — Да повикам ли някого? Съпруга ви? Прислужницата на Нейно благородие?

— Не, не — отвърна Арабела леко задъхана. — Не искам никого и нищо. Мислех… Не знаех, че сте тук. Това е всичко.

Сър Уолтър я гледаше силно разтревожен. Тя направи опит да му се усмихне, но не беше сигурна, че усмивката е излязла сполучлива.

Домакинът пъхна ръце в джобовете си, извади ги, прокара пръсти през косата си и дълбоко въздъхна.

— Предполагам, че Нейно благородие ви е разказала всевъзможни странни истории — тъжно промърмори той.

Арабела кимна.

— И това ви е разстроило. Много съжалявам.

— Не, не. Ни най-малко. Нейно благородие наистина говореше някои… странни неща, но аз нямах нищо против. В никакъв случай! Просто малко ми прилоша. Но не правете връзка между двете, умолявам ви! Това няма нищо общо с Нейно благородие! Хрумна ми глупавата мисъл, че пред мен има някакво огледало, което показва причудливи гледки, и ми се стори, че ще пропадна в него. Предполагам, че съм била на път да загубя съзнание и появата ви точно в този момент е осуетила припадъка. Но наистина е странно. Никога досега не ми се е случвало подобно нещо.

— Позволете ми да повикам мистър Стрейндж.

Арабела се засмя.

— Както желаете, но ви уверявам, че той ще се тревожи далеч по-малко от вас. Мистър Стрейндж никога не се е интересувал от хорските неразположения. Виж, неговите са друга работа! Няма нужда да викате никого. Ето, отново съм на себе си! Чувствам се съвсем добре.

Последва кратко мълчание.

— Лейди Поул… — започна Арабела и млъкна, тъй като не знаеше как да продължи.

— Нейно благородие обикновено е кротка — каза сър Уолтър, — не точно спокойна, както сама разбирате, но кротка. В някои редки случаи обаче, когато у дома дойде нов човек, това винаги я превъзбужда и я подтиква да изнася подобни чудати беседи. Убеден съм, че сте добър човек и няма да повторите нищо от онова, което ви е казала.

— О! Не, разбира се! Не бих го повторила пред никого!

— Много сте любезна.

— А може ли… може ли да дойда отново? Изглежда, Нейно благородие много държи на това, а аз бих се радвала да я опозная.

Сър Уолтър дълго обмисляше предложението. Накрая кимна утвърдително, после кимането му някак премина в поклон.

— За Нейно благородие и мен ще бъде голяма чест — каза той. — Благодаря ви.

Когато Стрейндж и Арабела излязоха от къщата на „Харли Стрийт“, магьосникът беше в приповдигнато настроение.

— Знам как да го направя — обяви той на жена си. — Няма нищо по-просто от това. Жалко, че трябва да чуя мнението на мистър Норел, преди да започна, иначе бих могъл да разреша проблема за половин час. Така, както виждам нещата, има два основни пункта. Първо… Какво има?

Арабела беше спряла.

Изведнъж осъзна, че е дала две напълно противоречащи си обещания: едното на лейди Поул — да каже на Стрейндж за джентълмена от Йоркшир, който си купил килим, и второто на сър Уолтър — да не повтаря нищо от онова, което лейди Поул й е казала.

— Няма нищо — каза Арабела.

— И с кое от всички занимания, които сър Уолтър ти предложи, избра да запълниш времето си?

— С никое. Аз… видях лейди Поул и се разговорихме. Това е.

— Наистина ли я видя? Колко жалко, че не съм бил с теб! Много бих искал да видя жената, която дължи живота си на магията на Норел. Но аз не ти казах какво стана! Помниш ли прислужника негър, който се появи изневиделица? Е, само за миг ми се стори, че пред мен стои висок чернокож крал със сребърна диадема, лъскав сребърен скиптър и държава, но когато отново погледнах, на негово място стоеше прислужникът негър на сър Уолтър. Не е ли абсурдно? — Стрейндж се засмя.

Той беше си приказвал със сър Уолтър толкова дълго, че закъсня с почти цял час за срещата с мистър Норел и последният много се ядоса. По-късно същия ден Стрейндж изпрати съобщение до Адмиралтейството, че с мистър Норел са разгледали проблема с липсващите френски кораби и според тях те са в Атлантическия океан на път за Западните Индии, където възнамеряват да нанесат вреда на британците. Освен това двамата магьосници смятаха, че адмирал Армингкрофт е отгатнал намеренията на французите и ги е последвал. По съвет на мистър Стрейндж и мистър Норел Адмиралтейството изпрати заповед до капитан Лайтууд да тръгне на запад след адмирала. Впоследствие част от френските кораби бяха заловени, а онези, които се измъкнаха, намериха убежище във френските пристанища и повече не излязоха от там.

Арабела мъчително се разкъсваше между двете обещания, които беше дала. Тя сподели проблема си с няколко улегнали семейни дами, приятелки, в чийто здрав разум и вярна преценка имаше голямо доверие. Естествено, Арабела им представи абстрактна ситуация, без да споменава нито имена, нито конкретни обстоятелства. За нещастие в резултат на това дилемата й стана напълно неразбираема и мъдрите улегнали дами не бяха в състояние да й помогнат. Тежеше й, че не може да се довери на Стрейндж, но ако кажеше и една дума, щеше да наруши обещанието, което бе дала на сър Уолтър. След дълги размисли тя реши, че обещание пред човек, който е с всичкия си, би следвало да бъде по-обвързващо от обещание, дадено на човек, който не е с всичкия си. В края на краищата, какво щеше да спечели, ако повтореше несвързаните брътвежи на бедната болна жена? Затова Арабела не каза нищо на Стрейндж за думите на лейди Поул.

След няколко дни мистър и мисис Стрейндж отидоха на „Бедфорд Скуеър“, където имаше концерт на италианска музика. Арабела много хареса музиката, но стаята, в която седяха, не беше достатъчно топла, затова в кратката пауза, възникнала при появата на нова певица, тя тихичко излезе да вземе шала си от съседната стая. Тъкмо се загръщаше в него, когато чу шепот зад гърба си, обърна се и видя Дролайт да я връхлита със скоростта на сън.

— Мисис Стрейндж! — възкликна той. — Колко се радвам да ви видя! Как е скъпата лейди Поул? Чух, че сте я видели!

Арабела неохотно призна, че наистина е така.

Дролайт я хвана под ръка, за да и попречи да избяга, и каза:

— Не можете да си представите колко се мъчих да си издействам покана за този дом. Нито едно от усилията ми не се увенча с успех! Сър Уолтър ме държи на разстояние с поредица от нелепи извинения. Всеки път едно и също — Нейно благородие е болна, Нейно благородие се оправя, но никога не е достатъчно здрава, за да приема когото и да било.

— Е, предполагам… — започна Арабела.

— О, така е! — прекъсна я Дролайт. — Ако е болна, тогава, разбира се, тълпите от посетители трябва да се държат настрана. Но това не е причина да не пускат мен. Та аз я видях, когато беше труп! О, да! Не знаехте ли? В нощта, когато я съживи, мистър Норел дойде при мен и ме помоли да го придружа до дома на сър Уолтър. Точните му думи бяха: „Елате с мен, скъпи ми Дролайт, защото не мисля, че имам душевни сили да понеса гледката на дама, млада, свежа и невинна, напуснала този свят в най-сладките години на живота си!“ Сега тя си стои у дома и не приема никого. Някои хора смятат, че след възкръсването си се е възгордяла и не желае да се смесва с обикновените смъртни. Но аз мисля, че истината е съвсем друга. Вярвам, че смъртта и възкръсването й са породили у нея вкус към необичайни преживявания. Не смятате ли, че е възможно? Струва ми се напълно възможно тя да взема нещо, което предизвиква кошмари! Не забелязахте ли някакви предмети, които да доказват предположението ми? Видяхте ли я да пие някаква странна на цвят течност? Когато влязохте в стаята, не забелязахте ли лейди Поул да прибира набързо нещо в джоба си? Да речем, сгъната хартия, която би могла да съдържа една-две лъжички прах? Не? Лауданумът обикновено се продава в малки сини стъкленици, високи два-три инча. В случаи на пристрастяване семейството винаги вярва, че може да скрие истината, но усилията им се оказват напразни. Накрая винаги се разбира — Дролайт се засмя. — Аз винаги разбирам.

Арабела учтиво издърпа ръката си от неговата и го помоли за извинение. Каза, че не е в състояние да му предостави сведенията, които го интересуват. Не знае нищо за малки стъкленици или прахчета.

Тя се върна да дослуша концерта с далеч по-неприятни чувства отпреди.

„Отвратителен, отвратителен дребосък!“