Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (30)

30
КНИГАТА НА РОБЪРТ ФИНДХЕЛМ

Януари — февруари 1812 година

 

ОТ КЪЩАТА НА ЕДИН МАГЬОСНИК се очаква да притежава някои особености, но най-характерната особеност на къщата на мистър Норел несъмнено беше Чайлдърмас. В никое друго домакинство в Лондон нямаше прислужник като него. Един ден ще го видите да взема мръсна чаша и да събира трохи от масата като най-обикновен слуга. На следващия ден ще влезе в стая, пълна с адмирали, генерали и благородници, за да им каже къде според него допускат грешка. Веднъж мистър Норел публично направи забележка на херцога на Девъншир за това, че говори едновременно с Чайлдърмас.

Един мъглив ден в края на януари 1812 година Чайлдърмас влезе в библиотеката на „Хановер Скуеър“, където работеше мистър Норел, и съвсем накратко го уведоми, че му се налага да замине по работа и не знае кога ще се върне. След това даде различни напътствия на слугите за работата, която трябва да вършат в негово отсъствие, яхна коня си и замина.

През следващите три седмици мистър Норел получи от него четири писма: едно от Нюарк, Нотингамшир, едно от Йорк, Източен Йоркшир, едно от Ричмънд, Северен Йоркшир, и едно от Шефилд, Западен Йоркшир. Но писмата засягаха само делови въпроси и не хвърляха светлина върху загадъчното му пътуване.

Той се върна една нощ през втората половина на февруари. Ласелс и Дролайт бяха вечеряли на „Хановер Скуеър“ и когато Чайлдърмас влезе, те седяха с мистър Норел в салона. Чайлдърмас идваше направо от конюшните: ботушите и бричовете му бяха опръскани с кал, а палтото му бе още влажно от дъжда.

— Къде, за Бога, се изгуби? — попита мистър Норел.

— В Йоркшир — отвърна Чайлдърмас. — Разпитвах за Винкулус.

— Видяхте ли Винкулус? — припряно попита Дролайт.

— Не го видях.

— Знаеш ли къде е? — попита мистър Норел.

— Не знам.

— Намерихте ли книгата на Винкулус? — поинтересува се Ласелс.

— Не я намерих.

— Уф! — изпъшка Ласелс и погледна неодобрително Чайлдърмас. — Ако послушате съвета ми, мистър Норел, няма да позволявате на мистър Чайлдърмас да си губи времето заради Винкулус. Никой нито го е чувал, нито го е виждал от години. Може би е умрял.

Чайлдърмас седна на дивана като човек, който има пълното право да го направи, и каза:

— Картите показват, че не е умрял. Картите показват, че е още жив и книгата е още у него.

— Картите, картите! — възкликна мистър Норел. — Хиляди пъти съм ти казвал колко мразя дори да ми споменаваш за тези неща! Ще ми направиш голяма услуга, ако ги махнеш от дома ми и никога вече не ми говориш за тях!

Чайлдърмас изгледа хладнокръвно господаря си.

— Искате ли да чуете какво научих или не? — попита той.

Мистър Норел сърдито кимна.

— Добре — каза Чайлдърмас. — Във ваш интерес, мистър Норел, се погрижих да се сближа с всичките съпруги на Винкулус. Винаги съм смятал, че е невъзможно поне една от тях да не знае нещо, което би могло да ни помогне. Струваше ми се, че трябва само да ги заведа достатъчно пъти на кръчма, да им купя достатъчно джин и да ги оставя да говорят, и накрая все някоя от тях ще ми открие нещо. Е, излязох прав. Преди три седмици Нан Първис ми разказа история, която най-после ме поведе по следите на книгата на Винкулус.

— Коя е Нан Първис? — попита Ласелс.

— Първата му жена. Тя ми разказа нещо, случило се преди двадесет или тридесет години, когато с Винкулус се оженили. Двамата пиели в някаква кръчма. След като похарчили всичките си пари и изчерпали кредита си в заведението, дошло време да се прибират. Те се заклатушкали по улицата и в една канавка видели човек, който бил в по-лошо състояние и от тях — мъртвопиян старец. Мръсните води се стичали по него и заливали лицето му и само по случайност човекът не се бил удавил. Нещо привлякло погледа на Винкулус. Той сякаш го познал. Приближил се и се вгледал в него. После се разсмял и злобно ритнал стареца. Нан попитала Винкулус кой е този човек. Винкулус отвърнал, че името му е Клег. Тя попитала откъде се познават. Винкулус ядосано отговорил, че не познава Клег, че никога не го е познавал! Нещо повече, бил твърдо решен повече да не го познава! Накратко, на света нямало човек, когото Винкулус да мрази повече от Клег! Когато Нан се оплакала, че обяснението му не е достатъчно ясно, Винкулус сърдито отвърнал, че този човек е баща му, след което отказал да каже и дума повече.

— Но какво ни засяга това? — прекъсна го мистър Норел. — Защо не попита жените на Винкулус за книгата?

Чайлдърмас погледна господаря си с досада.

— Направих го, сър. Преди четири години. Може би си спомняте, че ви казах за това. Никоя от тях не знаеше нищо.

Мистър Норел махна нетърпеливо на Чайлдърмас да продължи.

— Месеци по-късно Нан седяла в таверна и слушала един от присъстващите да чете във вестника за някакво обесване в Йорк. Тя обичала да слуша разкази за обесвания и тази статия й направила особено впечатление, защото името на обесения било Клег. Запомнила го и същата вечер казала на Винкулус. За нейна изненада той вече знаел всичко за обесването и обесеният наистина бил баща му. Винкулус бил доволен, че са обесили Клег. Казал, че той си го е заслужил. Казал още, че Клег е извършил ужасно престъпление — най-страшното престъпление, извършено в Англия за последните сто години.

— Какво престъпление? — попита Ласелс.

— Отначало Нан не можеше да си спомни — каза Чайлдърмас. — Но след упорито разпитване и обещание за още джин се сети. Клег откраднал някаква книга.

— Книга! — възкликна мистър Норел.

— О, мистър Норел! — кресна Дролайт. — Сигурно е същата книга! Това трябва да е книгата на Винкулус!

— Тя ли е? — попита мистър Норел.

— Така мисля — отвърна Чайлдърмас.

— А жената знаеше ли къде е книгата? — попита мистър Норел.

— Не, Нан не знаеше нищо повече. Затова отидох в северен Йорк, където Клег е бил разпитан и обесен, и прегледах архивите от заседанията на съда. Първото, което научих, е, че Клег е родом от Ричмънд, Йоркшир. О, да! — Чайлдърмас погледна многозначително мистър Норел. — Винкулус е от Йоркшир, поне по произход^[1]. Клег започнал като въжеиграч по панаирите на север, но работата на въжеиграча не се съчетава добре с пиенето, а Клег бил прочут пияница, затова се видял принуден да изостави този занаят. Върнал се в Ричмънд и се хванал като чирак в богата ферма. Там работел усърдно и направил впечатление на фермера с бързия си ум, затова започнали да му дават все повече и повече работа. От време на време се запивал с лоши другари и в такива случаи никога не се задоволявал с бутилка или две. Пиел, докато канелките пускали и докато в избите имало какво да се пие. Дни наред бил в несвяст и през това време се забърквал във всевъзможни тъмни дела — кражби, комар, бой, унищожаване на собственост, — но винаги се стараел буйните му прояви да стават далеч от фермата и винаги намирал правдоподобно извинение за отсъствията си, така че господарят му нищо не подозирал, макар другите слуги да знаели всичко за подвизите му. Името на фермера било Робърт Финдхелм. Той бил кротък, добър, почтителен човек — човек, който лесно може да бъде излъган от мошеник като Клег. Фермата принадлежала на семейството му от поколения, но някога, много отдавна, тя била в земите на абатството Ийзби…

Мистър Норел шумно си пое дъх и се разшава на стола си. Ласелс го погледна с любопитство.

— Абатството Ийзби е построено от Краля Гарван — обясни мистър Норел.

— Както и Хъртфю — добави Чайлдърмас.

— Наистина ли? — учуди се Ласелс^[2]. — Признавам, че след всичко, което сте казвали за Краля Гарван, съм изненадан, че живеете в къща, така тясно свързана с него.

— Вие не разбирате — сопна се мистър Норел. — Говорим за Йоркшир, северното кралство на Джон Ъскглас, където той е живял и управлявал триста години. Там няма село, няма дори парче земя, което да не е свързано с него.

Чайлдърмас продължи:

— Семейството на Финдхелм притежавало още нещо, някога принадлежало на абатството — ценност, оставена му на съхранение от последния абат, която се предавала от баща на син заедно със земята.

— Книга по магия? — припряно попита мистър Норел.

— Ако това, което ми казаха в Йоркшир, е вярно, не става дума просто за книга по магия. Това е Книгата по магия. Книга, съчинена и записана собственоръчно от Краля Гарван.

Последва мълчание.

— Възможно ли е? — обърна се Ласелс към мистър Норел.

Мистър Норел не отвърна. Той седеше дълбоко замислен, изцяло погълнат от това ново — и недотам приятно — откритие.

Накрая магьосникът заговори, но по-скоро за да изрази мислите си на глас, отколкото да отговори на въпроса на Ласелс:

— Слухът за книга, принадлежала на Краля Гарван или написана от него, е една от голямите лудости на английската магия. Много хора са твърдели, че са я намерили или че знаят къде е скрита, някои от тях — умни хора, които биха могли да напишат важни научни творби, но са предпочели да пропилеят живота си в търсене на книгата на краля. Това обаче не означава, че такава книга не би могла да съществува…

— А ако съществува — продължи Ласелс — и някой я намери, тогава какво?

Мистър Норел поклати глава и не отговори.

Чайлдърмас отвърна вместо него:

— Тогава цялата английска магия ще трябва да се преразгледа в светлината на онова, което се съдържа в книгата.

Ласелс повдигна вежди.

— Наистина ли? — попита той.

Мистър Норел се поколеба — по всичко личеше, че му се иска да отговори отрицателно.

— Вие вярвате ли, че това е книгата на краля? — обърна се Ласелс към Чайлдърмас.

Чайлдърмас сви рамене.

— Финдхелм със сигурност е вярвал. В Ричмънд издирих двама души, които на младини са работили като слуги в дома на Финдхелм. Те казаха, че книгата на краля била гордостта на живота му. Той бил преди всичко пазач на книгата и след това съпруг, родител и фермер — Чайлдърмас помълча малко. — Най-голямата слава и най-голямото бреме, споходили човек в онези времена — каза той замислен. — Самият Финдхелм трябва да е бил нещо като магьосник теоретик. Купувал е книги за магия и е плащал на магьосник от Норталертън да го учи. Но едно нещо ми се видя особено любопитно; и двамата слуги твърдяха, че Финдхелм никога не е чел книгата на краля и е имал само бегла представа за това какво съдържа.

— А! — тихо възкликна мистър Норел.

Ласелс и Чайлдърмас го погледнаха.

— Значи не е могъл да я прочете — каза мистър Норел. — Е, това е много… — той млъкна и задъвка ноктите на ръцете си.

— Може да е била на латински — предположи Ласелс.

— А защо смятате, че Финдхелм не е знаел латински? — отвърна Чайлдърмас с известно раздразнение. — Само защото е бил фермер…

— О, нямах намерение да обидя фермерското съсловие, уверявам ви — засмя се Ласелс. — Тяхното занимание е по своему полезно. Но като цяло фермерите не са известни с добро класическо образование. Дали този човек би разпознал латински, ако го види?

Чайлдърмас отговори, че Финдхелм несъмнено би разбрал, че книгата е на латински. Не е бил глупак.

На това Ласелс хладно отвърна, че никога не го е наричал такъв.

Спорът започна да се разгорещява и изведнъж мистър Норел накара и двамата да млъкнат, като заговори бавно и замислено:

— Когато Кралят Гарван пристигнал в Англия, той не знаел да чете и пише. По онова време малко хора знаели, дори крале. А Кралят Гарван бил отгледан сред феи, където нямало писменост. Той никога не бил виждал букви. Новите му човешки слуги му показали буквите и му обяснили за какво служат. Но тогава той бил млад, много млад, може би на не повече от четиринадесет или петнадесет години. Вече бил завладял кралства в два свята и имал цялата магия, която един магьосник може да иска. Бил много самоуверен и горд. Нямал желание да чете мислите на други хора. Та какво били мислите на другите хора в сравнение с неговите собствени? Затова той не пожелал да се учи да чете и пише на латински, както искали да го научат слугите, и създал своя писменост, за да съхранява мислите си за по-късни времена. Може би тази писменост изразявала по-добре нагласата на ума му, отколкото латинските букви. Така било в началото. Но колкото повече живеел в Англия, толкова повече кралят се променял, по-малко мълчал, по-малко се уединявал — бил все по-малко като фея и все повече като човек. Накрая се съгласил да се научи да чете и пише като другите хора. Но не забравил собственото си писмо — Кралските букви, така се наричало то — и научил на него неколцина избрани магьосници, за да могат по-добре да разбират магията му. Мартин Пейл споменава за Кралските букви, също и Беласис, но нито единият, нито другият са виждали и чертичка от тях. Ако част от писмото е оцеляло и е записано с почерка на самия крал, то със сигурност… — мистър Норел отново млъкна.

— Е, мистър Норел — започна Ласелс, — тази вечер сте пълен с изненади! Да изразявате такова възхищение към човек, когото винаги сте твърдели, че мразите и презирате!

— Възхищението ми съвсем не ми пречи да го мразя! — сопна се мистър Норел. — Казах, че е велик магьосник. Не съм казал, че е велик човек, нито че одобрявам влиянието му върху английската магия. Впрочем нещата, които току-що чухте, изразяват личното ми мнение и не са за публично разпространение. Чайлдърмас знае. Чайлдърмас разбира.

Мистър Норел нервно погледна Дролайт, но Дролайт отдавна беше престанал да слуша — още след като бе установил, че историята на Чайлдърмас не е свързана с никого от модното общество, а само с йоркширски фермери и пияни слуги. В момента той беше зает да лъска кутията си за тютюн с носната си кърпа.

— Та, значи, Клег откраднал тази книга? — обърна се Ласелс към Чайлдърмас. — Това ли искате да ни кажете?

— В известен смисъл. През есента на 1754 година Финдхелм дал книгата на Клег и му наредил да я занесе на един човек в село Бретън в Дербишир Пийк. Защо — не ми е известно. Клег тръгнал на път и на втория или третия ден пристигнал в Шефилд. Спрял в една таверна и там попаднал на някакъв човек, ковач, чиято репутация на пияница била не по-малко славна от неговата. Те започнали да се надпиват и надпиването продължило два дни и две нощи. Отначало просто искали да видят кой ще изпие повече, но на втория ден започнали да поставят един пред друг невероятни пиянски предизвикателства. В ъгъла имало бъчва със солена херинга. Клег предизвикал ковача да мине по пътека от херинги. По това време вече се била насъбрала тълпа и всички зяпачи и посетители в таверната се втурнали да изсипват бъчвата на пода и да го застилат с риба. После ковачът минал от единия край на помещението до другия и подът се превърнал във воняща каша от стъпкани херинги, а самият ковач бил целият в кръв от охлузванията и натъртванията. След това той предизвикал Клег да мине по ръба на покрива. Клег пиел вече цял ден. Няколко пъти зяпачите били убедени, че ще падне и ще си счупи безполезния врат, но това не станало. После Клег предизвикал ковача да опече и изяде обувките си — и ковачът го направил, — а накрая ковачът казал на Клег да изяде книгата на Робърт Финдхелм. Клег я разкъсал на парчета и я изял парче по парче.

Мистър Норел нададе вопъл на ужас. Дори Ласелс примигна от изненада.

— След няколко дни — продължи Чайлдърмас, — когато се събудил, Клег осъзнал какво е направил. Поел към Лондон и четири години по-късно срещнал едно момиче, което прислужвало в таверна в Уапинг. Момичето било майката на Винкулус.

— Ама разбира се, обяснението е очевидно! — възкликна мистър Норел. — Книгата не е била изгубена! Историята с надпиването е била измислена от Клег, за да скрие истината от Финдхелм! В действителност той е запазил книгата и я е предал на сина си! И сега само ако можем да открием…

— Но защо? — попита Чайлдърмас. — Защо ще си прави целия този труд, за да остави книгата на син, когото никога не е зърнал и за когото не го е било грижа? Винкулус дори не е бил роден, когато Клег е заминал за Дербишир.

Ласелс се изкашля.

— Мистър Норел, този път по изключение съм съгласен с мистър Чайлдърмас. Ако Клег е запазил книгата или е знаел къде се намира, той със сигурност е щял да я представи на съда, за да спаси живота си.

— И ако Винкулус е получил такава облага от престъплението на баща си — добави Чайлдърмас, — тогава защо ще го мрази? Защо ще се радва, че баща му е обесен? Робърт Финдхелм е бил съвсем сигурен, че книгата е унищожена — това е ясно. Нан ми каза, че Клег е обесен за кражба на книга, но обвинението, отправено от Робърт Финдхелм към него, не е в кражба. Финдхелм го е обвинил в убийство на книга. Клег е последният човек в Англия, обесен за убийство на книга^[3].

— И защо Винкулус твърди, че притежава тази книга, след като баща му я е изял? — учудено попита Ласелс. — Това е невъзможно.

— По някакъв начин наследството на Робърт Финдхелм е преминало към Винкулус, но как е станало — не мога да проумея — каза Чайлдърмас.

— А онзи човек от Дербишир? — внезапно попита мистър Норел. — Нали каза, че Финдхелм искал да изпрати книгата на човек в Дербишир?

Чайлдърмас въздъхна.

— На връщане към Лондон минах през Дербишир. Отидох в село Бретън. Три къщи и странноприемница на невзрачен хълм. Който и да е човекът, при когото е бил изпратен Клег, той отдавна е мъртъв. Там не намерих нищо.

 

Стивън Блек и джентълменът с коса като глухарче седяха в горната стая на кафенето на мистър Уортън на „Оксфорд Стрийт“, където се събираха членовете на клуб „До зори“.

Джентълменът говореше на една от любимите си теми — голямата си привързаност към Стивън.

— Това ми напомня — каза той, — че от месеци ви дължа извинение и обяснение.

— На мен ли, сър?

— Да, Стивън. И вие, и аз повече от всичко на света желаем щастието на лейди Поул, но аз съм обвързан с условията на зъл договор с магьосника и всяка сутрин трябва да я връщам в дома на съпруга й, където тя да прекарва дългите дни до вечерта. Но какъвто сте умен, сигурно сте забелязали, че по отношение на вас няма такива ограничения и смея да предположа, че се чудите защо още не съм ви отвел в къщата „Изгубена надежда“, където да бъдете щастлив навеки.

— Питах се за това, сър — призна Стивън. Той помълча малко, защото цялото му бъдеще зависеше от следващия въпрос: — Има ли нещо, което ви пречи да го сторите?

— Да, Стивън. В известен смисъл има.

— Разбирам — каза Стивън. — Е, това е много жалко.

— Не бихте ли искали да узнаете какво е то? — попита джентълменът.

— О, да, сър! Наистина, сър!

— Знайте тогава — каза джентълменът с тежък и важен поглед, който никак не приличаше на обичайното му изражение, — че ние, феите духове, знаем това-онова за бъдещето. Съдбата често ни избира за вестители на пророчества. В миналото сме оказвали помощ на християни и постигането на велики и благородни цели — на Юлий Цезар, Александър Велики, Карл Велики, Уилям Шекспир, Джон Уесли и така нататък^[4]. Но често познанията ни за нещата, които предстоят, са мъгляви и… — той гневно махна с ръка, сякаш отмяташе дебели паяжини от лицето си — …несъвършени. Заради голямата си обич към вас, Стивън, аз проследих дима от горящите градове и бойни полета и се порових в кървавите вътрешности на умиращите мъже, за да прозра бъдещето ви. Вие наистина сте предопределен да станете крал! Трябва да кажа, че това ни най-малко не ме учудва! От самото начало почувствах, че вие трябва да станете крал и беше невъзможно да греша. Но, нещо повече, мисля, че знам кое кралство ви е отредено. Димът и вътрешностите, и всички други знаци съвсем ясно сочат, че това ще бъде кралство, в което вече сте били! Кралство, с което вече сте тясно свързан.

Стивън зачака.

— Нима не разбирате? — нетърпеливо възкликна джентълменът. — Това е Англия! Не мога да ви опиша колко се зарадвах, когато научих тази важна вест!

— Англия! — учуди се Стивън.

— Да, точно така! Нищо не може да бъде от по-голяма полза за Англия от това вие да станете неин крал. Сегашният крал е стар и сляп, а колкото до синовете му, те всичките са дебелаци и пияници! Сега разбирате защо не мога да ви отведа в „Изгубена надежда“. Би било голяма грешка да ви отделя от отреденото ви кралство!

Стивън мълчеше и се мъчеше да проумее.

— Дали това кралство не е някъде в Африка? — попита той накрая. — Може би ми е съдено да се върна там и по някакво чудо хората да ме признаят за наследник на един от кралете си?

— Може би — колебливо отвърна джентълменът. — Но не! Това не може да стане. Защото, разбирате ли, трябва да е кралство, в което вече сте били. А вие никога не сте ходили в Африка. О, Стивън! Как копнея чудната ви съдба да се изпълни! О, в този ден аз ще присъединя многото си кралства към Великобритания — и двамата с вас ще живеем в съвършено съгласие и братство. Помислете само как ще треперят враговете ни! Помислете как ще се разгневят магьосниците! Как ще се проклинат за това, че не са се отнасяли към нас с по-голямо уважение!

— Все пак мисля, че грешите, сър. Аз не мога да управлявам Англия. Не с тази… — той разпери длани пред лицето си. „Черна кожа“, каза си наум. А на глас продължи: — Само вие, сър, заради добрината си към мен сте в състояние да помислите, че такова нещо е възможно. Робите не стават крале, сър.

— Робите ли, Стивън? Какво искате да кажете?

— Аз съм роден в робство, сър. Също като много други от моята раса. Майка ми е била робиня в едно имение в Ямайка, собственост на дядото на сър Уолтър. Когато дълговете му нараснали, сър Уилям отишъл в Ямайка да продаде имението и сред останалото имущество, което донесъл със себе си тук, била и майка ми. Или по-скоро намерението му било да я доведе тук, за да слугува в дома му, но по пътя тя ме родила и умряла.

— Ха! — победоносно възкликна джентълменът. — Значи е точно така, както казах! Вие и почитаемата ви майка сте били поробени от злите англичани и принизени в резултат на машинациите им!

— Е, така е, сър. В известен смисъл е вярно. Но сега аз не съм роб. Никой, който стои на британска земя, не може да бъде роб. Въздухът на Англия е въздух на свободата. Англичаните много се гордеят с това — „и все пак — помисли си Стивън — притежават роби в други страни“. На глас той каза: — От мига, в който лакеят на сър Уилям ме е взел от кораба, аз съм станал свободен.

— Въпреки всичко трябва да ги накажем! — възкликна джентълменът. — Лесно можем да убием съпруга на лейди Поул, а после ще слезем в пъкъла и ще намерим дядо му, а после…

— Но не сър Уилям и сър Уолтър са създали робството — възрази Стивън. — Сър Уолтър винаги е бил против търговията с роби. И сър Уилям беше добър към мен. Той ме кръсти и ме изучи.

— Кръстил ви е? Какво? Дори името ви е наложено от враговете ви? Като символ на поробването? В такъв случай ви съветвам да се отречете от него и да приемете друго име, след като се възкачите на трона на Англия! С какво име ви е нарекла майка ви?

— Не знам, сър. Не съм убеден, че изобщо ми е дала име.

Джентълменът присви очи, което беше признак за дълбок размисъл.

— Странна ще е тази майка — разсъждаваше той, — която не е дала име на детето си. Да, със сигурност съществува име, което ви принадлежи. Истински ви принадлежи. Това ми е ясно. Името, с което майка ви се е обръщала към вас в сърцето си в онези кратки мигове, когато ви е държала в прегръдките си. Не сте ли любопитен да научите кое е то?

— Разбира се, сър. Но майка ми отдавна е мъртва. Може никога да не е казала това име на друг човек. Дори нейното име е изгубено. Веднъж, когато бях малък, попитах сър Уилям, но той не можа да си го спомни.

— Със сигурност го е знаел, но в лукавството си не е пожелал да ви го каже. Нужен ни е някой със забележителни способности, за да възстанови името ви, Стивън — някой, който притежава рядка прозорливост, изключителен талант и несравнимо благородство на духа. Всъщност това съм аз. Да, точно така ще направя. В знак на обичта, която питая към вас, ще открия истинското ви име!