Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (48)

48
ГРАВЮРИТЕ

Краят на февруари — март 1816 година

 

— ПРОМЕНИЛИ СТЕ СЕ. Направо съм смаян от вида ви.

— Наистина ли? Учудвате ме. Може би съм отслабнал малко, но не забелязвам никакви други промени.

— Не, има нещо в лицето ви, в изражението ви, има… нещо.

Стрейндж се усмихна. Или по-скоро лицето му се разтегли и сър Уолтър предположи, че това е усмивка. Негово благородие не можа да си спомни как изглеждаше по-рано усмивката на Стрейндж.

— От черните дрехи е — каза магьосникът. — Приличам на останка от погребение, осъдена да снове из града и да стряска хората, напомняйки им за собствената им тленност.

Те седяха в кафене „Бедфорд“ в „Ковънт Гардън“, избрано от сър Уолтър поради факта, че в миналото двамата често се бяха веселили там и Негово благородие се надяваше, че това място ще повдигне духа на Стрейндж. Но в такава вечер дори в „Бедфорд“ не беше весело. Отвън духаше мрачен леден вятър, който подхвърляше хората насам-натам и пръскаше в очите им черни капки дъжд. Вътре помещенията бяха пълни с измокрени и начумерени господа и с опитомена кисела мъгла, която сервитьорите се опитваха да разсеят, като често изсипваха лопати въглища в огъня и поднасяха чаши с греяно вино на клиентите.

Когато влезе, сър Уолтър видя Стрейндж енергично да пише нещо в малък бележник. Негово благородие кимна към бележника и каза:

— Значи не сте изоставили магията?

Стрейндж се засмя.

Сър Уолтър предположи, че това означава „не“, което го зарадва, защото за него беше изключително важно един мъж да има професия и той вярваше, че полезното сериозно занимание може да излекува много неща, неподатливи иа никакво друго лечение. Само смехът не му хареса — нервен, горчив изблик, какъвто не беше чувал по-рано от Стрейндж.

— Питам, защото казахте… — започна сър Уолтър.

— О, казвал съм какво ли не! Понякога главата ми ражда всевъзможни странни хрумвания. Прекомерната скръб може да предизвика пристъп на лудост, подобно на всички други прекомерни неща. Честно казано, тогава не бях на себе си. Честно казано, бях почти полудял. Но както виждате, всичко това е минало.

Но — честно казано — сър Уолтър не виждаше нищо такова.

Не беше достатъчно просто да се каже, че Стрейндж се е променил. В някои отношения той си бе същият. Усмихваше се често, както и преди (макар усмивката му да не беше същата). Говореше с ироничен и небрежен тон както винаги (оставяйки у събеседника впечатлението, че почти не слуша собствените си думи). Думите и лицето му бяха такива, каквито приятелите му ги помнеха — с една разлика: притежателят им като че ли играеше роля, докато мислите и душата му бяха другаде. Той се криеше зад саркастичната си усмивка и никой не знаеше за какво мисли. Повече от всякога приличаше на магьосник. Това беше много любопитно и никой не знаеше как да го разбира, но в известен смисъл сега той изглеждаше повече като Норел.

На безименния пръст на лявата си ръка Стрейндж носеше траурен пръстен, в който имаше тънък кичур кестенява коса, и сър Уолтър забеляза, че той постоянно го докосва и го върти на пръста си.

Поръчаха си обилна вечеря, състояща се от костенурка, четири говежди пържоли със сос от гъша мас, няколко миноги, стриди и малка салата от цвекло.

— Радвам се, че се върнах — каза Стрейндж. — И след като вече съм тук, възнамерявам да напакостя колкото мога. Норел твърде дълго държа всичко в ръцете си.

— Той изпада в пристъпи на агония при всяко споменаване на книгата ви. Постоянно разпитва хората дали знаят какво пише в нея.

— О, книгата е само началото! И впрочем тя ще бъде готова след няколко месеца. Ще издаваме ново списание. Мъри иска да започнем колкото може по-скоро. Естествено, ще бъде превъзходно издание. Ще се нарича „Фамулус“^[1] и ще популяризира моите виждания за магията.

— А те са много различни от тези на Норел, нали?

— Разбира се! Основната ми идея е предметът да се изучава рационално без табутата и ограниченията, които Норел налага. Убеден съм, че подобно преразглеждане на магията бързо ще отвори нови пътища за изследване. Защото, като се замислите, до какво се свежда така нареченото възраждане на английската магия? Какво толкова сме направили ние с Норел? Илюзии с облаци, дъжд, дим и прочее — най-лесните неща на света! Вдъхване на живот и реч на неживи предмети — е, уверявам ви, това е пълно шарлатанство. Изпращане на бури и гръмотевици на враговете — не мога да ви опиша колко проста е магията за разваляне на времето. Какво друго? Извикване на видения — е, това може да бъде доста впечатляващо, ако знаехме как да го правим добре, но ние не знаем. А сега сравнете тези жалки опити с магията на Ауреатите. Те са убеждавали чинарите и дъбовете в гората да тръгнат с тях на бой срещу враговете, правили са си съпруги и слуги от цветя, превръщали са се в мишки, лисици, дървета, реки и така нататък, правили са кораби от паяжина, къщи от розови храсти…

— Да, да! — прекъсна го сър Уолтър. — Разбирам, че сте нетърпелив да опитате всички разнообразни видове магия. Но макар че не ми се иска да го казвам, Норел ми се вижда прав. Тези магии са неприложими в наше време. Преобразяването в животни и тям подобни са вършили работа в миналото. От това несъмнено става интригуваща история за разказване. Но все пак, Стрейндж, едва ли бихте искали да го практикувате? На един джентълмен не приляга да променя облика си. Той не бива да прилича на нищо друго освен на това, което е. Самият вие едва ли бихте желали да се преобразите в сладкар или във фенерджия…

Стрейндж се засмя.

— Е, в такъв случай — продължи сър Уолтър — представете си колко по-лошо би било да придобиете облика на куче или на свиня^[2].

— Нарочно подбирате такива долни примери.

— Долни? Тогава на лъв! Бихте ли искали да се преобразите в лъв?

— Вероятно. Може би. Може би не. Но не там е въпросът! Съгласен съм, че преобразяването е магия, с която трябва да се внимава, но това не означава, че тя няма полезно приложение. Попитайте херцог Уелингтън дали би имал нещо против да превърне разузнавачите си в лисици или мишки и да ги изпрати в лагерите на французите. Уверявам ви, че Негово сиятелство няма да споделя вашите скрупули.

— Не мисля, че ще успеете да убедите Колкхаун Грант да се превърне в лисица^[3].

— О, Грант не би имал нищо против да стане лисица, стига да бъде лисица в униформа. Не, не, трябва да съсредоточим вниманието си върху Ауреатите. Трябва да изучим далеч по-обстойно живота и магията на Джон Ъскглас и когато…

— Тъкмо това не бива да правите. Не си го и помисляйте.

— Какво искате да кажете?

— Говоря сериозно, Стрейндж. Нямам нищо против Ауреатите като цяло. Всъщност мисля, че принципно сте прав. Англичаните много се гордеят с древната си магическа история — с Годблес, Стоукси, Пейл и останалите. Не им харесва да четат във вестниците как Норел подценява постиженията им. Но вие можете да допуснете обратната грешка. Прекомерното говорене за други крале ще породи безпокойство у правителството. Особено когато всеки момент очакваме бунт на йоанитите.

— Йоанитите? Кои са йоанитите?

— Какво? Мили Боже, Стрейндж! Не четете ли вестници?

Стрейндж като че ли малко се смути.

— Заниманията ми отнемат много време. Всъщност цялото ми време. А и впрочем, както знаете, през последния месец имах грижи от доста извънреден характер.

— Не става дума за последния месец. В северните графства вече четири години има йоанити.

— Добре, но кои са те?

— Занаятчии, които се промъкват нощем във фабриките и повреждат машините. Подпалват домовете на фабрикантите. Организират шумни митинги, на които подтикват обикновените хора към бунт, плячкосват пазарите^[4].

— О, хората, които повреждат машини! Да, да, сега ви разбирам. Подведохте ме с това странно име. Но какво общо имат тези хора с Краля Гарван?

— Мнозина от тях са — или поне твърдят, че са — негови последователи. Те драскат гарвана в полет по стените на всички опустошени фабрики, Водачите им носят заповеди, подписани уж от самия Джон Ъскглас, и казват, че той скоро ще заеме отново престола си в Нюкасъл.

— И правителството им вярва? — учуди се Стрейндж.

— Не, разбира се! Ние не сме толкова наивни. Това, от което се боим, е далеч по-земно — с една дума, революция. Знамето на Джон Ъскглас се вее из целия север, от Нотингам до Нюкасъл. Разбира се, ние имаме шпиони и информатори, които ни съобщават какво вършат и мислят тези хора. О, не казвам, че всички те вярват в завръщането на Джон Ъскглас. Повечето разсъждават разумно като вас и мен. Но те знаят колко популярно е името му сред народа. Роули Фишър-Дрейк, представител от Хампшир, предложи проектозакон, с който знамето с гарвана в полет да бъде обявено за незаконно. Но ние не можем да забраним на хората да развяват знамето на своя законен крал^[5].

Сър Уолтър въздъхна и се зае да чопли една пържола в чинията си.

— В други страни — каза той — се носят легенди за крале, които ще се завърнат в момент на крайна нужда. Само в Англия това е записано в конституцията.

Стрейндж нетърпеливо махна с вилица.

— Но всичко това е политика. Няма нищо общо с мен. Аз не се обявявам за връщане на Джон Ъскглас на престола. Единственото ми желание е да изуча — спокойно и рационално — постиженията му като магьосник. Как можем да възродим английската магия, без първо да сме разбрали какво ще възраждаме?

— Тогава изучавайте Ауреатите, но нека Джон Ъскглас остане в сянката, в която го е поставил Норел.

Стрейндж поклати глава.

— Норел е отровил съзнанието ви с хули по адрес на Джон Ъскглас. Омагьосал ви е до един.

Известно време двамата се храниха мълчаливо. После Стрейндж каза:

— Споменавал ли съм ви, че видях негов портрет в замъка Уиндзор?

— Портрет на кого?

— На Ъскглас. В една от залите имаше любопитен стенопис от някакъв италиански художник. Едуард III и Джон Ъскглас — кралят воин и кралят магьосник, седнали един до друг. Изминали са четиристотин години, откакто Джон Ъскглас е напуснал Англия, а англичаните все още не могат да решат дали трябва да го обичат или да го мразят.

— Ха! — възкликна сър Уолтър. — На север нямат никакви съмнения по този въпрос. Ако можеха, още утре биха заменили управлението на Уестминстър с неговото^[6].

Седмица по-късно излезе първият брой на „Фамулус“ и благодарение на сензационния характер на една от статиите в него целият тираж се разпродаде за два дни. Мистър Мъри, на когото предстоеше да публикува първия том от „История и практика на английската магия“ на Стрейндж, беше изпълнен с приятни предчувствия за добра печалба. В статията, заинтригувала до такава степен читателите, се описваше как магьосникът може да съживява мъртъвци, за да извлече от тях полезни сведения. Тази ужасяваща (но крайно интересна) тема предизвика такъв шок, че се разнесоха слухове за млади дами, припаднали само при новината, че в дома им има брой на „Фамулус“^[7]. Никой не можеше да си представи, че мистър Норел би одобрил подобна публикация, затова всички, които не го обичаха, си купиха списанието с особено удоволствие. На „Хановер Скуеър“ мистър Ласелс прочете статията на глас. — „Когато на магьосника не достигат умения и знания — а това се отнася за всички съвременни магьосници, в днешно време националният ни гений в областта на магията е плачевно западнал, — той или тя ще постъпят най-добре, ако призоват духа на някого, който приживе е бил магьосник или поне е притежавал талант за това изкуство. Защото когато самите ние се колебаем по кой път да поемем, редно е да потърсим помощ от някого, който притежава повече знания и който би могъл да ни поведе в правилната посока.“

— Той ще съсипе всичко! — извика Норел в пристъп на буен гняв. — Решил е да ме унищожи!

— Няма спор, това е много сериозно — невъзмутимо отбеляза Ласелс, — и то при положение, че след смъртта на жена си се бе заклел на сър Уолтър, че ще се откаже от магията.

— О, дори всички ние да умрем, дори половината Лондон да загине, Стрейндж винаги ще се занимава с магия — просто не би могъл да се спре. Той е в твърде голяма степен магьосник, за да се откаже от това. И магиите, които ще прави, ще бъдат зли, а аз не знам как да му попреча!

— Моля ви, успокойте се, мистър Норел — каза Ласелс. — Убеден съм, че скоро ще измислите нещо.

— Кога ще излезе книгата му?

— В обявите на Мъри пише, че първият том излиза през август.

— Първият том!

— О, да! Не знаехте ли? Книгата ще бъде в три тома. Първият том ще запознае читателите с пълната история на английската магия. Вторият том ще дава точни разяснения относно природата й, а третият ще положи основите за бъдещата практика.

Мистър Норел изстена, сведе глава и закри лицето си с ръце.

— Разбира се — добави Ласелс замислен, — макар че текстът несъмнено ще бъде много вреден, най-обезпокоителни ми се струват гравюрите…

— Гравюрите? — възкликна ужасен мистър Норел. — Какви са пък тези гравюри?

— О, Стрейндж е намерил някакъв имигрант — отвърна Ласелс, — учил при най-добрите майстори в Италия, Франция и Испания, и е платил на този човек нечувана сума пари, за да направи гравюри към книгата.

— Но какви са те? Какво изобразяват?

— Какво ли? — отвърна Ласелс с прозявка. — Нямам ни най-малка представа — той отново взе списанието и продължи да чете наум.

Мистър Норел поседя известно време в мълчание, съсредоточен в ноктите си. Накрая позвъни и помоли прислужника да повика Чайлдърмас.

На изток от лондонското Сити се намира предградието Спитълфийлдс, прочуто надлъж и нашир с прекрасната коприна, която се произвежда там. Никъде в Англия няма — и няма и да има — коприна с по-добро качество от коприната на Спитълфийлдс. В миналото там са се строели хубави къщи за търговците, предачите и бояджиите, забогатели от производството и търговията с коприна. Но макар че и днес коприната, която излиза от предачниците, е също толкова добра, колкото и преди, самият Спитълфийлдс е много западнал. Къщите са мръсни и занемарени. Заможните търговци са се преместили в Айлингтън, Клъркърнуел и (ако са наистина заможни) в енорията Мери-ле-боун на запад. Днес в Спитълфийлдс са останали простолюдието и бедните хора и навсякъде гъмжи от хлапета, крадци и други злосторници, които смущават спокойствието на гражданите.

Един особено мрачен ден, когато по мръсните улици валеше студен сив дъжд и образуваше локви в калта, по „Елдър Стрийт“ в Спитълфийлдс мина карета и спря пред висока тясна сграда. По дрехите на кочияша и лакея личеше, че собственикът на каретата е в дълбок траур. Лакеят скочи от мястото си, разтвори черен чадър и отвори вратата на Джонатан Стрейндж.

Стрейндж спря за момент, за да оправи черните си ръкавици и да огледа „Елдър Стрийт“. С изключение на две кучета, които усърдно се ровеха в купчина отпадъци, улицата беше пуста. Той обаче продължи да се оглежда, докато очите му се спряха на една къща от отсрещната страна.

Къщата беше най-обикновена — подобие на търговски склад. Три очукани стъпала водеха към масивна черна врата, над която беше надвиснал силно изпъкнал фронтон. Вратата беше облепена с пожълтели обяви и съобщения за това, че на този и този ден в тази и тази таверна ще се разпродава цялата собственост на мистър еди-кой си, ескуайър (банкрутирал).

— Джордж — обърна се Стрейндж към лакея, който държеше чадъра, — можеш ли да рисуваш?

— Моля, сър?

— Учил ли си някога рисуване? Наясно ли си с принципите му? Знаеш ли какво е преден план, заден план, перспектива и така нататък?

— Аз ли, сър? Не, сър.

— Жалко. Аз съм учил рисуване. Мога да ти нарисувам пейзаж или портрет по всички правила и без каквато и да било изразителност. Точно като произведенията на всеки друг образован аматьор. Покойната ти господарка нямаше привилегията да се учи при скъпо платени учители по рисуване, но мисля, че имаше повече талант от мен. Акварелните й портрети на деца и възрастни биха ужасили всеки моден художник. Той би намерил позите за твърде сковани, а цветовете — за твърде ярки. Но мисис Стрейндж притежаваше способността да улавя израженията на лицата и особеностите на фигурите, да вижда красота и очарование и в най-обикновеното. В рисунките й има нещо живо и мило, което… — Стрейндж млъкна и след малко продължи: — За какво говорех? А, да. Рисуването възпитава наблюдателност, която винаги е полезна. Да вземем например тази врата…

Лакеят погледна вратата.

— …Днес е студено, мрачно и дъждовно. Има малко светлина и следователно няма сенки. Нормално е да очакваме, че вратата ще бъде цялата тъмна; тази сянка не би трябвало да е там — имам предвид отчетливата сянка, която върви от ляво на дясно и хвърля мрак върху левия край на вратата. И мисля, че ще бъда прав, ако кажа, че дори ако днес беше ясно и слънчево, сянката щеше да пада от другата страна. Не, тази сянка определено е много странна. Противоестествена е.

Лакеят погледна към кочияша с молба за помощ, но кочияшът бе твърдо решен да не участва в разговора и упорито се взираше в далечината.

— Разбирам, сър — каза лакеят.

Стрейндж продължи да съзерцава вратата със същия замислен и заинтригуван вид. Накрая извика:

— Чайлдърмас! Вие ли сте?

В първия миг нищо не се случи, но после тъмната сянка, която Стрейндж намираше за противоестествена, се раздвижи. Отдели се от вратата като мокър чаршаф от дюшек и изведнъж се промени, смали се, придоби цвят и стана човек: Джон Чайлдърмас.

Той се засмя с кривата си усмивка.

— Е, сър, едва ли бих могъл да се надявам, че дълго ще остана незабелязан за вас.

Стрейндж подсмръкна.

— Очаквах да се появите още преди седмица. Какво ви забави?

— Господарят ме изпрати тук едва вчера.

— И как е господарят ви?

— Зле, сър, много зле. Постоянно го мъчат треска, главоболие и треперене на крайниците. Тези симптоми се проявяват винаги когато някой го засегне. А никой не го засяга така дълбоко като вас.

— Радвам се да го чуя.

— Впрочем, сър, исках да ви кажа, че на „Хановер Скуеър“ пристигнаха пари за вас. Заплащането ви от хазната и Адмиралтейството за последното тримесечие на 1814 година.

Стрейндж се ококори от учудване.

— Нима Норел възнамерява да ми ги даде? Мислех, че съм ги загубил безвъзвратно.

Чайлдърмас се усмихна.

— Мистър Норел изобщо не знае за тях. Да ви ги донеса ли довечера?

— Разбира се. Няма да съм у дома, но ги дайте на Джеръми. Кажете ми, Чайлдърмас, любопитен съм: Норел знае ли, че можете да се правите на невидим и да се превръщате в сянка?

— О, понаучил съм това-онова. Двадесет и шест години служа на мистър Норел. Щях да съм голям глупак, ако не бях научил нищо.

— Да, разбира се. Но аз ви питам друго. Норел знае ли?

— Не, сър. Подозира, но предпочита да не знае. Магьосник, който прекарва живота си в стая, пълна с книги, се нуждае от някого, който да ходи насам-натам вместо него. Не всичко може да се научи от сребърен леген с вода. Знаете го.

— Хм. Добре, да вървим, човече! Да видим това, за което са ви изпратили!

Къщата изглеждаше доста занемарена, сякаш беше изоставена. Прозорците и стените бяха много мръсни, всички капаци затворени. Стрейндж и Чайлдърмас изчакаха на улицата, докато лакеят почука на вратата. Стрейндж стоеше под чадъра си, а Чайлдърмас не обръщаше никакво внимание на дъжда, който валеше на главата му.

Известно време нищо не се случи, а после нещо накара лакея да погледне надолу и да започне разговор с някого, когото никой друг не виждаше. Който и да беше събеседникът, лакеят на Стрейндж очевидно не се отнасяше с особена почтителност към него: позата му с ръце на хълбоците и строгият му тон издаваха крайно нетърпение.

Накрая вратата се отвори и на прага застана малко, мръсно и изплашено слугинче. Джонатан Стрейндж, Чайлдърмас и лакеят на влизане последователно изгледаха момичето, а то, бедното, изгуби ума и дума, непривикнало толкова важни на вид мъже да го гледат.

Стрейндж не си направи труда да се представи — надали слугинчето щеше да изтича да съобщи за него. Той каза на Чайлдърмас да го последва, втурна се нагоре по стълбището и направо влезе в една от стаите. Там в мъждивата светлина от няколко свещи, които горяха в подобие на мъгла — защото къщата като че ли имаше собствен климат, — седяха гравьорът мосю Минервоа и помощникът му мосю Форкалкие.

Мосю Минервоа беше дребничък и слаб човечец. Имаше дълга коса, тъмна, лъскава и мека като кафява коприна. Тя се спускаше до раменете и падаше на лицето му всеки път, щом се надвесеше над работата си, което той правеше почти през цялото време. Очите му също бяха забележителни — големи, меки и кафяви — и издаваха южняшкия му произход. Видът на мосю Форкалкие рязко контрастираше с красивите черти на наставника му. Той имаше костеливо лице с дълбоки хлътнали очи, бръсната глава, покрита с къса русолява четина. При целия си мъртвешки и кокалест вид мосю Форкалкие беше много приветлив човек.

Те бяха бежанци от Франция, но границата между бежанец и враг бе твърде смътна за жителите на Спитълфийлдс. Мосю Минервоа и мосю Форкалкие бяха известни навсякъде като френски шпиони. Те много страдаха от несправедливата си репутация: основното забавление на местните банди от хлапета беше да причакват двамата французи и да ги бият или да ги замерват с кал — оръжие, което в Спитълфийлдс се намираше в изобилие. В други дни съседите на французите изразяваха чувствата си към тях с обиди и подвиквания или с отказ да им продадат неща, от които гравьорите имаха нужда. Стрейндж оказа помощ в преговорите между мосю Минервоа и наемодателя му и в уговарянето на последния да прояви по-голямо разбиране към характера и положението на мосю Минервоа, както и в изпращането на Джеръми Джоунс по всички околни кръчми със задачата да пие джин с жителите на Спитълфийлд и да оповести навсякъде, че двамата французи са протежета на единия от двамата английски магьосници — „и — добави Стрейндж, като размаха показалец под носа на Джеръми, — ако ти кажат, че Норел е по-големият магьосник, не спори с тях, само им кажи, че аз съм по-избухлив и по-загрижен за добруването на приятелите си“. Мосю Минервоа и мосю Форкалкие бяха признателни на Стрейндж за усилията му, но в окаяното положение, в което се намираха, техен най-близък приятел беше брендито и те го приемаха редовно по всяко време на деня.

Французите не излизаха от къщата на „Елдър Стрийт“. Капаците на прозорците им бяха затворени ден и нощ — преграда срещу негостоприемството на Спитълфийлдс. Те живееха и работеха на свещи и отдавна не ползваха часовници. Изненадаха се, като видяха Стрейндж и Чайлдърмас, защото бяха останали с впечатлението, че е нощ. Имаха една прислужница — малкото ококорено момиче, което беше сираче, не ги разбираше и се страхуваше от тях и чието име те не знаеха. Но двамата мъже бяха добри към него по свой небрежен и надменен начин, бяха му дали отделна стая с пухен дюшек и ленени чаршафи, така че за сирачето тъмната къща бе същински рай. Основните задължения на момичето бяха да им купува храна, бренди и опиум, като повечето храна оставаше за него. Освен това то носеше и топлеше вода за баните и бръсненето им, тъй като и двамата бяха доста суетни. Но те бяха напълно безразлични към мръсотията и безпорядъка в къщата, което също беше добре за сирачето, защото то разбираше от домакинстване колкото от староеврейски езици.

Всички повърхности бяха осеяни с листа дебела хартия и мастилени петна. Имаше калаени съдове със стари останки от сирене и глинени гърнета, пълни с моливи и парчета въглен. Имаше съсухрена глава целина, съжителствала твърде дълго и твърде свободно с въглищата, не за свое добро. Навсякъде по ламперията и потъмнелите мръсни тапети бяха забодени гравюри и рисунки: сред тях имаше и един особено сполучлив портрет на Стрейндж.

В мръсния малък двор зад къщата имаше ябълка, расла като селско дърво, преди сивият Лондон да дойде и да погълне цялата хубава зеленина около него. Някога в пристъп на внезапно усърдие незнаен обитател на къщата беше набрал всички ябълки от дървото и ги бе наредил по первазите, където те бяха прекарали години, превръщайки се първо в стари ябълки, после в подути трупове на ябълки и накрая в жалки призраци на ябълки. Навсякъде стоеше упорита миризма — смесица от ухания на мастило, хартия, въглища, бренди, опиум, гнили ябълки, свещи, кафе, всичко това примесено с уникалния мирис на двама мъже, работещи денонощно в затворена къща, където при никакви обстоятелства не се отварят прозорците.

В интерес на истината Минервоа и Форкалкие често забравяха, че на земята има такива места като Спитълфийлдс или Франция. Дни наред те живееха в малката вселена на гравюрите за книгата на Стрейндж — а те бяха наистина много странни.

Тези гравюри изобразяваха дълги коридори, изградени повече от сенки, отколкото от нещо друго. Тъмни отвори в стените подсказваха наличието на други коридори, което навеждаше на мисълта за лабиринт или нещо подобно. На някои гравюри бяха изобразени широки стълбища, които водеха надолу към тъмни подземни канали. Имаше и пейзажи от просторно мрачно блато, през което се виеше запустял път. Зрителят като че ли гледаше към блатото от много високо. В далечината на пътя имаше сянка — не повече от щрих върху светлия път, твърде далеч, за да се види дали е мъж, жена, дете или изобщо човек, но по някакъв начин присъствието й на това безлюдно място пораждаше особена тревога.

На една картина се виждаше нещо като самотен мост, който се простираше над огромна и мъглива пустош — може би дори небе. Макар че мостът беше със същия масивен градеж като коридорите и каналите, от двете му страни се спускаха тесни вити стълби, прилепени към солидните му подпори, и тези стълби изглеждаха крехки, построени далеч по-несръчно от моста, като много от тях водеха през облаците Бог знае накъде.

Стрейндж се надвеси над странните илюстрации подобно на Минервоа и съсредоточено се зае да разпитва, да критикува и да дава предложения. Той и двамата гравьори си говореха на френски. За голямо учудване на магьосника Чайлдърмас ги разбираше отлично и дори задаваше по някой въпрос на Минервоа на същия език. За съжаление френският на Чайлдърмас бе толкова повлиян от йоркширското му произношение, че Минервоа не го разбираше и дори попита Стрейндж дали спътникът му не е холандец.

— Разбира се — каза Стрейндж на Чайлдърмас, — нарисували са пейзажите твърде италиански, твърде подобни на творбите на Паладий и Пиранези, но това е неизбежно — такава е школата им. Знаете, че човек не може да избяга от школата си. Като магьосник аз никога няма да бъда докрай Стрейндж — или поне само Стрейндж, — у мен има твърде много от Норел.

— Значи това сте видели на Кралските пътища? — попита Чайлдърмас.

— Да.

— А коя е страната, през която минава мостът?

Стрейндж иронично погледна Чайлдърмас.

— Не знам, магьоснико. Вие как мислите?

Чайлдърмас сви рамене.

— Предполагам, че е Феерия.

— Може би. Но започвам да мисля, че това, което наричаме Феерия, се състои от много страни. Със същия успех бихме могли да го наричаме „Другаде“.

— Колко далеч са тези страни?

— Не много. Аз отидох там от „Ковънт Гардън“ и ги видях всичките в рамките на час и половина.

— Магията трудна ли е?

— Не, не бих казал.

— А ще ми кажете ли каква е?

— На драго сърце. Трябва ви заклинание за разгадаване — аз използвах това на Донкастър. И едно за разтваряне, за да стопите повърхността на огледалото. В книгите, които съм чел, има безброй заклинания за разтваряне, но доколкото мога да съдя, те са напълно безполезни; затова ми се наложи да съставя свое — мога да ви го запиша, ако желаете. Накрая трябва да включите двете заклинания в трето за намиране на верния път. Това е важно, защото иначе не знам как ще се измъкнете от там — Стрейндж млъкна и погледна Чайлдърмас. — Следите ли мисълта ми?

— Неотстъпно, сър.

— Добре — Стрейндж направи кратка пауза и добави: — Чайлдърмас, не е ли време да оставите службата си при мистър Норел и да дойдете при мен? Няма нужда от тези нелепи отношения господар-прислужник. Просто ще бъдете мой чирак и помощник.

Чайлдърмас се разсмя.

— Ха-ха! Благодаря, сър. Благодаря! Но мистър Норел и аз не сме приключили един с друг. Още не. А и впрочем мисля, че ще бъда много лош чирак — по-лош дори от вас.

Стрейндж се усмихна и се замисли над думите му.

— Добър отговор — каза той накрая, — но, боя се, не напълно откровен. Не вярвам наистина да сте на страната на Норел. Един магьосник в Англия! Едно мнение по всички магически въпроси! Едва ли сте съгласен с подобно нещо! У вас има поне толкова възмущение срещу това, колкото и у мен. Защо не се присъедините и не се възмущавате заедно с мен?

— Но тогава ще бъда принуден да се съглася с вас, сър, нали? Не знам как ще завършат нещата между вас и Норел. Попитах картите си, но отговорът е крайно противоречив. Това, което предстои, е твърде сложно, за да могат картите да го обяснят ясно, а не успявам да намеря правилната формулировка на въпроса, който да им задам. Ще ви кажа какво ще направя. Ще ви дам обещание. Ако вие се провалите, а мистър Норел спечели, тогава ще престана да му служа. Ще подкрепя вашата кауза, ще му се опълча с всички сили и ще намеря аргументи, с които да го оборя — и в Англия ще има двама магьосници и две мнения по магическите въпроси. Но ако той се провали, а вие спечелите, ще постъпя по същия начин с вас. Това устройва ли ви?

Стрейндж се усмихна.

— Да, устройва ме. Вървете при мистър Норел и го поздравете от мен. Кажете му, че се надявам отговорите, които ви дадох, да го задоволяват. Ако иска да узнае още нещо, утре към четири часа ще си бъда у дома.

— Благодаря ви, сър. Бяхте много прям и откровен.

— И защо не? Норел обича тайните, не аз. Всичко, което ви казах, е вече написано в книгата ми. Само след около месец всеки мъж, жена и дете в кралството ще може да я прочете и да си състави собствено мнение за нея. И не мисля, че Норел може да направи нещо, за да го предотврати.