Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (28)

28
БИБЛИОТЕКАТА НА ХЕРЦОГА НА РОКСБЪРГ

Ноември 1810 — януари 1811 година

 

В КРАЯ НА 1810 година положението на правителството беше от тежко по-тежко. Лоши новини дебнеха министрите на всяка крачка. Французите триумфираха навсякъде, другите велики европейски сили, които някога бяха съюзници на Британия срещу император Наполеон Бонапарт (и които впоследствие претърпяха поражение), осъзнали грешката си, сега се бяха съюзили с него. У дома търговията страдаше от войната и навсякъде в кралството хората банкрутираха, реколтата две поредни години беше слаба. Най-малката дъщеря на краля се разболя и умря и кралят обезумя от мъка.

Войната разруши настоящето на всички и хвърли мрачна сянка върху бъдещето. Войници, търговци, политици и земеделци до един проклинаха деня, в който са се родили, но магьосниците (противоречиво племе, ако изобщо съществуваше такова) бяха напълно доволни от хода на събитията. От стотици години изкуството им не се бе ползвало с такова уважение. Много опити за спечелване на войната се бяха провалили и сега магията беше най-голямата надежда на Британия. Джентълмени от Министерството на войната и от множеството съвети и служби на флота усилено търсеха услугите на мистър Норел и мистър Стрейндж. Деловото напрежение в дома на мистър Норел на „Хановер Скуеър“ често беше толкова голямо, че посетителите трябваше да чакат до три-четири през нощта, за да се видят с магьосниците. Това не беше чак толкова тежко изпитание, когато в гостната на мистър Норел се тълпяха хора, но горко на онзи, който оставаше последен, защото никак не е приятно да чакаш посред нощ пред затворена врата, зад която знаеш, че двама магьосници правят магии^[1].

По това време особено популярна беше една история (човек можеше да я чуе навсякъде, където и да отиде) за това как император Наполеон Бонапарт отчаяно се опитвал да намери магьосник за себе си. Шпионите на лорд Ливърпул^[2] донасяха, че императорът толкова завидял на успеха на английските магьосници, че изпратил офицери да търсят из цялата империя човек или хора с магически способности. До този момент обаче офицерите успели да намерят само един холандец на име Уитлуф, който притежавал магически гардероб. Гардеробът бил пренесен в Париж със закрит файтон. Във Версай Уитлуф казал на императора, че в гардероба ще намери отговори на всичките си въпроси.

По сведения на шпионите Бонапарт задал на гардероба следните три въпроса: „Детето, което императрицата чака, момче ли е?“, „Руският цар ще премине ли на страната на врага?“ и „Кога ще победя англичаните?“.

Уитлуф влязъл в гардероба и излязъл от там със следните три отговора: „Да“, „Не“ и „След четири седмици“. Всеки път, когато Уитлуф влизал в гардероба, се вдигала страховита глъчка, сякаш вътре пищели половината демони от Ада, през пролуките и пантите излизали облаци малки сребърни звездици и гардеробът леко се поклащал на топчестите си крака. След като получил отговори на трите си въпроса, Бонапарт изгледал мълчаливо гардероба, после се приближил с решителна крачка и отворил вратите. Вътре намерил гъска (която издавала звуците), малко селитра (за сребърните искрици) и джудже (за да пали селитрата и да смушква гъската). Никой не знаел какво е станало с Уитлуф и с джуджето, но на другия ден гъската била сготвена за вечеря на императора.

В средата на ноември Адмиралтейството покани мистър Норел и мистър Стрейндж в Портсмут на парад на флота — чест, обикновено оказвана на адмирали, герои и крале. Двамата магьосници и Арабела отидоха в Портсмут с файтона на мистър Норел. Влизането им в града беше ознаменувано с оръдеен салют от всички кораби в пристанището и от всички арсенали и укрепления околовръст. След като се качиха в няколко лодки, придружавани от цяла група адмирали, флагмани и капитани, те направиха обиколка на корабите в Спитхед. С тях тръгнаха и други, по-обикновени лодки, пълни с граждани на Портсмут, дошли да видят двамата магьосници, да ги поздравят и да им се порадват. На връщане към Портсмут мистър Норел и мистър и мисис Стрейндж разгледаха доковете, а вечерта се състоя пищен бал в тяхна чест в залата на градската управа и в града имаше илюминации.

Всички се съгласиха, че балът е минал много приятно. Имаше само едно малко неудобство в началото на вечерта, когато някои от гостите бяха така неблагоразумни да споделят с мистър Норел впечатленията си от приятното събитие и от красивата уредба на балната зала. Грубият отговор на мистър Норел тутакси им показа, че той е сприхав, неприятен човек, който не желае да говори с никого под ранга на адмирал. Въпреки това разочарованието им бе щедро компенсирано от живите, непринудени обноски на мистър и мисис Стрейндж. Те се радваха на запознанството си с видните граждани на Портсмут и говореха с възторг за града, за корабите, които бяха видели, за делата на флота и за корабоплаването като цяло. Мистър Стрейндж танцува на всички танци без изключение, мисис Стрейндж пропусна само два и когато се прибраха в стаите си в странноприемница „Краун“, вече беше два часът сутринта.

Тъй като си беше легнал малко преди три, Стрейндж никак не се зарадва, когато в седем часа го събуди почукване на вратата. Той стана, отвори и видя в коридора един от слугите на странноприемницата.

— Моля да ме извините, сър — каза човекът, — но порт-адмиралът ме изпрати да ви кажа, че „Мнимият прелат“ е заседнал на Хорс Санд. Той е изпратил капитан Гилби да повика един от магьосниците, но другият магьосник има главоболие и не е в състояние да отиде.

Думите на камериера може би не прозвучаха толкова ясно и разбираемо, колкото му се искаше, но Стрейндж подозираше, че дори да не беше толкова сънен, пак не би разбрал. Все пак му стана ясно, че нещо се е случило и че той трябва да отиде някъде.

— Предайте на капитана, както там се казва, да почака — отвърна Стрейндж с въздишка. — Идвам.

Той се облече и слезе. В салона за кафе завари хубав млад мъж в униформа на капитан, който крачеше нагоре-надолу. Това беше капитан Гилби. Стрейндж го помнеше от бала — мъж с умно лице и приятни обноски. Когато видя магьосника, Гилби изпита видимо облекчение и обясни, че корабът „Мнимият прелат“ е заседнал в една от плитчините на Спитхед. Положението беше неприятно. „Мнимият прелат“ можеше да се отърве без сериозни повреди, но можеше и да пострада. Междувременно порт-адмиралът изпращаше поздрави на мистър Норел и мистър Стрейндж и молеше поне един от тях да дойде с капитан Гилби на пристанището, за да види какво може да се направи.

Пред „Краун“ чакаше двуколка, до която стоеше един от слугите. Стрейндж и капитан Гилби се качиха и капитанът бързо подкара двуколката през града. В града витаеше дух на безпокойство. Отваряха се прозорци, през тях се подаваха глави в нощни шапки и гръмогласно задаваха въпроси на хора отвън, а те на свой ред гръмогласно отговаряха. Много граждани бързаха в същата посока, в която се движеше и двуколката на капитан Гилби.

Когато стигнаха при крепостния вал, капитанът рязко спря. Въздухът беше студен и влажен и откъм морето духаше свеж бриз. Малко по-навътре се виждаше огромен кораб, килнат на една страна. Дребните тъмни фигурки на моряците в далечината се бяха скупчили на парапетите и се спускаха надолу по корпуса на кораба. Наоколо имаше към дузина гребни лодки и малки платноходки. Някои от седящите в лодките водеха оживени разговори с моряците на кораба.

На Стрейндж, който не разбираше от корабно дело, му се стори, че корабът просто е полегнал на една страна да поспи. Хрумна му, че на мястото на капитана той просто би му креснал да стане.

— Но нали десетки кораби постоянно влизат и излизат от пристанището на Портсмут? — попита магьосникът. — Как е могло да се случи подобно нещо?

Капитан Гилби сви рамене.

— Боя се, че не е толкова необичайно, колкото ви се струва. Може би капитанът не е познавал добре плитчините на Спитхед, а може и да е бил пиян.

На брега се събираше голяма тълпа. Всеки жител на Портсмут има някакво отношение към морето и корабите, както и определен личен интерес, свързан с тях. Ежедневните разговори в града се въртят около това кой плавателен съд влиза, кой излиза от пристанището и кои кораби стоят закотвени в Спитхед. Подобно събитие беше всеобща грижа. То интересуваше не само редовните зяпачи на кея (които бяха достатъчно многобройни), но и по-сериозни граждани и търговци и, разбира се, всеки джентълмен от флота, който имаше свободно време да отиде и да види какво става. Там вече се бе разразил оживен спор по въпроса за това каква грешка е допуснал капитанът на кораба и какво трябва да стори порт-адмиралът, за да я поправи. Щом тълпата разбра кой е Стрейндж и за какво е дошъл, тя на драго сърце отправи множеството си мнения към него. За нещастие хората използваха твърде много термини от корабоплаването и Стрейндж остана в най-добрия случай с неясно впечатление за това какво имат предвид събеседниците му. След един такъв разговор той допусна грешката да попита какво означава „лавирам“ и „заставам на дрейф“, което доведе до толкова сложно и объркано обяснение на принципите на корабоплаването, че накрая магьосникът разбираше далеч по-малко, отколкото в началото.

— Добре! — каза той. — Основният проблем със сигурност е, че корабът лежи на една страна. Не може ли просто да го изправя? Няма да е никак трудно.

— Мили Боже! Не! — възкликна капитан Гилби. — Това изобщо няма да помогне! Освен ако не се направи по най-внимателния възможен начин, иначе килът ще се пречупи на две. Всички ще се издавят.

— О! — уплаши се Стрейндж.

Следващият му опит да помогне завърши още по-зле. Нещо, казано от някого за свеж бриз, който да отвее кораба по-надалеч от брега при прилив, наведе магьосника на мисълта, че силният вятър може да помогне. Той вдигна ръце и започна да предизвиква такъв.

— Какво правите? — попита капитан Гилби. Стрейндж му каза.

— Не! Не! Не! — закрещя ужасен капитанът.

Няколко души здраво хванаха Стрейндж. Един човек започна енергично да го разтърсва, сякаш смяташе, че така може да пропъди магията, преди да е подействала.

— Вятърът духа от югозапад — обясни капитан Гилби. — Ако се усили, ще изхвърли кораба на пясъците и почти със сигурност ще го разбие. Всички ще се издавят!

Един от присъстващите отбелязва, че изобщо не проумява защо Адмиралтейството има такова високо мнение за този човек, чието невежество е смайващо.

Друг саркастично му отвърна, че може да не го бива като магьосник, но поне танцува добре. Трети се разсмя.

— Как се казва пясъкът? — попита Стрейндж.

Капитан Гилби поклати отчаяно глава, сякаш искаше да каже, че няма ни най-малка представа за какво говори магьосикът.

— Мястото… нещото, на което корабът е заседнал — обясни Стрейндж. — Нещо свързано с коне…

— Плитчината се нарича Хорс Санд^[3] — хладно отвърна капитан Гилби и се обърна да говори с друг човек.

През следващата минута-две никой не обръщаше внимание на магьосника. Хората следяха движенията на платноходите, бриговете и баркасите около „Мнимият прелат“, гледаха небето, говореха за това как се променя времето и гадаеха откъде ще духа вятърът, когато започне приливът.

Изведнъж няколко души привлякоха вниманието на останалите към водата. Там се бе появило нещо необичайно. Беше голямо, сребристо, с издължена глава със странна форма и коса, която се вееше зад нея като дълги бледи водорасли. Нещото като че ли плуваше към „Мнимият прелат“. Скоро след като тълпата започна да възклицава и да се чуди на загадъчния предмет, във водата се появиха няколко други. В следващия миг те вече бяха цяло множество сребристи силуети — повече, отколкото човек можеше да преброи — и всичките с голяма лекота и бързина плуваха към кораба.

— Какви са тези неща, за Бога? — попита един мъж от тълпата.

Те бяха твърде големи, за да са хора, и съвсем не приличаха на риби или делфини.

— Това са коне — отвърна Стрейндж.

— Откъде се взеха? — попита друг човек.

— Аз ги създадох — каза Стрейндж. — От пясък. От Конски пясък, ако трябва да бъда точен.

— Но няма ли да се разпаднат? — попита някой от тълпата. — И за какво са? — попита капитан Гилби. Стрейндж отговори:

— Те са направени от пясък, морска вода и магия и ще издържат толкова, колкото се налага, за да свършат работа. Капитан Гилби, пратете по един от корабите съобщение до капитана на „Мнимият прелат“ да каже на хората си да вържат конете за кораба — колкото може повече коне. Те ще ги изтеглят от плитчината.

— O! — възкликна капитан Гилби. — Много добре. Да, разбира се. Половин час след предаването на съобщението „Мнимият прелат“ бе изтеглен от плитчината и моряците се суетяха около платната и хилядите други неща, с които едни моряци се занимават (неща, почти толкова загадъчни, колкото и делата на магьосниците). Трябва да се каже обаче, че магията не подейства точно така, както Стрейндж очакваше. Той не си представяше, че ще бъде толкова трудно конете да се уловят. Магьосникът предполагаше, че на кораба би трябвало да има изобилие от въжета, с които моряците да ги вържат, а и бе направил магията си така, че конете да бъдат максимално послушни. Но моряците като цяло не разбират много от коне. Те разбират от море и нищо повече. Някои моряци положиха всички усилия да уловят конете и да ги вържат, но повечето нямаха и най-малката представа как да направят това или пък твърде много се бояха от призрачните сребристи създания, за да ги доближат. От стоте коня, които Стрейндж създаде, накрая само около двадесет бяха вързани за кораба. Тези двадесет несъмнено помогнаха за изтеглянето на „Мнимият прелат“ от плитчината, но също така от полза бе голямата яма в пясъка, която се образува при направата на толкова коне от него.

Мненията в Портсмут се разделиха: дали Стрейндж бе извършил славен подвиг, спасявайки „Мнимият прелат“, или просто беше използвал нещастието за облагодетелстване на собствената си кариера? Много от капитаните и офицерите в града казваха, че магията, която е направил, е много показна и очевидно е имала за цел по-скоро да привлече вниманието върху таланта на магьосника и да направи впечатление на Адмиралтейството, отколкото да спаси кораба. Пясъчните коне също не им бяха допаднали особено. Вместо просто да изчезнат, след като свършат работата си, както Стрейндж бе казал, че ще стане, те плуваха из Спитхед още ден и половина, а после се слегнаха и образуваха пясъчни плитчини на нови и напълно неочаквани места. Капитаните и лоцманите в Портсмут се оплакваха на порт-адмирала, че Стрейндж е променил за постоянно подводните ями и плитчините в Спитхед, така че сега флотът трябва да се нагърби с всички разходи и труд по новите измервания и оглеждания на места за закотвяне.

В Лондон обаче, където министрите знаеха за корабите и корабоплаването точно толкова малко, колкото и Стрейндж, беше ясно само едно: че Стрейндж е спасил кораб, загубата на който би струвала на Адмиралтейството голяма сума пари.

— Това, което показва спасяването на „Мнимият прелат“ — отбеляза сър Уолтър Поул пред лорд Ливърпул, — е голямото предимство да разполагамес магьосник на място, способен да се справи с възникналата криза. Знам, че обмисляхме да изпратим Норел някъде и бяхме принудени да се откажем, но какво ще кажете за Стрейндж?

Лорд Ливърпул се замисли по въпроса.

— Смятам — каза той, — че можем да оправдаем изпращането на Стрейндж на служба при някого от генералите само ако сме достатъчно сигурни, че този генерал скоро ще пожъне успех срещу французите. Всичко друго би било непростимо пропиляване на таланта на мистър Стрейндж, от който, Бог ни е свидетел, се нуждаем достатъчно в Лондон. Честно казано, изборът не е голям. Всъщност разполагаме единствено с лорд Уелингтън.

— О, точно така!

Лорд Уелингтън се намираше с войската си в Португалия, така че нямаше да бъде лесно да узнаят мнението му, но по странно съвпадение съпругата му живееше на „Харли Стрийт“ 11, точно срещу дома на сър Уолтър. Същата вечер на път за вкъщи сър Уолтър почука на вратата на лейди Уелингтън и попита Нейна светлост дали според нея лорд Уелингтън би възразил срещу идеята да му изпратят магьосник. Но лейди Уелингтън, дребна неблагополучна женица, чието мнение съпругът й не ценеше особено, не знаеше.

Стрейндж, от друга страна, се зарадва на предложението. Макар и не толкова радостна, Арабела с готовност даде съгласието си. Никой не се изненада, когато се изясни, че най-сериозната пречка срещу заминаването на Стрейндж е Норел. През изминалата година мистър Норел беше свикнал да разчита много на чирака си. Той се съветваше със Стрейндж по всички онези въпроси, за които в миналото се обръщаше към Дролайт и Ласелс. В негово отсъствие мистър Норел не говореше за друго, освен за мистър Стрейндж, а в присъствие на чирака си не говореше с другиго освен с него. Чувствата му на привързаност като че ли бяха още по-силни поради това, че бяха съвсем нови за него: той никога дотогава не се беше чувствал удобно в компанията на когото и да било. Ако Стрейндж успееше да се измъкне за четвърт час от някоя претъпкана гостна или бална зала, мистър Норел изпращаше Дролайт да проучи къде се е дянал и с кого разговаря. Затова когато разбра, че се крои план за изпращането на единствения му ученик и приятел на война, мистър Норел остана потресен.

— Поразен съм, сър Уолтър — каза той, — че изобщо ви е хрумнало подобно нещо!

— Но всеки мъж трябва да бъде готов да се жертва за страната си по време на война — отвърна сър Уолтър с известно раздразнение — и както знаете, хиляди вече са го сторили.

— Но те са били войници! — възкликна мистър Норел. — О! Смея да кажа, че всеки войник е по своему ценен, но е несравним със загубата, която народът ни ще понесе, ако с мистър Стрейндж се случи нещо! Разбрах, че в Хай Уайкомб има училище, където всяка година се обучават 300 офицери. Бог ми е свидетел, че бих бил много щастлив, ако имах 300 магьосници, които да обучавам! Ако беше така, английската магия щеше да се намира в далеч по-обещаващо положение, отколкото сега!

След като сър Уолтър опита и се провали, лорд Ливърпул и херцогът на Йорк се нагърбиха със задачата да поговорят по въпроса с мистър Норел, но никой от тях не успя да убеди магьосника да приеме предложението за заминаването на Стрейндж другояче освен с ужас.

 

— Помислихте ли, сър — каза Стрейндж, — за голямата почит, която ще донесе това начинание на английската магия?

— О, смея да предположа, че е така — сърдито отбеляза мистър Норел, — но има голяма вероятност изявите на английската магия на бойното поле да възродят Краля Гарван и всички онези диви мошенически магии! Хората ще започнат да мислят, че викаме духове на феи и се съветваме със сови и мечки. А моята надежда за английската магия е да се гледа на нея като на кротък, почтен вид професия — всъщност на професия, подобна…

— Но, сър — каза Стрейндж, като побърза да прекъсне речта, която беше чувал вече стотици пъти, — аз няма да разчитам на компанията на рицари феи. А има други съображения, които ще сгрешим, ако пренебрегнем. Ние с вас често се оплакваме, че ни молят да правим едни и същи магии отново и отново. Смея да кажа, че нуждите на войната ще изискват от мен да правя магии, каквито не съм правил досега — а както често сме споделяли един на друг, сър, магическата практика прави теорията далеч по-лесна за разбиране.

Но двамата магьосници бяха твърде различни по темперамент, за да могат да постигнат съгласие по такъв въпрос. Стрейндж говореше за пренебрегване на опасностите за славата на английската магия. Езикът и метафорите му бяха заимствани от хазартните игри и военното дело и трудно можеха да намерят отклик у мистър Норел. Мистър Норел уверяваше ученика си, че войната ще му се види много неприятна.

— На бойното поле човек често е мокър и премръзнал. Ще ви хареса далеч по-малко, отколкото очаквате.

В продължение на няколко седмици през януари и февруари 1811 година имаше изгледи противопоставянето на мистър Норел да попречи на Стрейндж да отиде на война. Сър Уолтър, лорд Ливърпул, херцогът на Йорк и Стрейндж бяха допуснали грешката да апелират към благородството, патриотизма и чувството за дълг на мистър Норел. Мистър Норел несъмнено притежаваше тези добродетели, но имаше и други принципи, които бяха по-силни и които винаги щяха да надделяват над останалите му качества.

За щастие обаче наблизо бяха двама джентълмени, които доста по-добре знаеха как да уредят нещата. Ласелс и Дролайт бяха по-заинтересовани от всеки друг Стрейндж да замине за Португалия и според тях най-добрият начин за постигане на това беше да се използва загрижеността на мистър Норел за съдбата на библиотеката на херцога на Роксбърг.

Тази библиотека отдавна беше трън в очите на мистър Норел. Тя бе една от най-големите частни библиотеки в кралството — втора след тази на магьосника. Библиотеката имаше любопитна и вълнуваща история. Преди около петдесет години херцогът на Роксбърг, много интелигентен, изискан и уважаван джентълмен, се влюбил в сестрата на кралицата и помолил краля за разрешение да се ожени за нея. По ред причини, свързани с дворцовия етикет, ред и традиции, кралят му отказал. С разбити сърца херцогът и сестрата на кралицата тържествено се врекли един на друг във вечна обич и си обещали никога при никакви обстоятелства да не се женят. Дали сестрата на кралицата спазила обещанието си — не знам, но херцогът се оттеглил в замъка си в Шотландия и за да запълва самотните си дни, започнал да събира редки книги; красиви илюстровани средновековни ръкописи и издания на най-първите печатни книги, изработени в дюкяните на такива гениални мъже като Уилям Какстън от Лондон и Валдарфер от Венеция. В първите години на века библиотеката на херцога вече се смятала за едно от чудесата на света. Негово сиятелство обичал поезията, рицарските романи, историята и теологията. Не проявявал особен интерес към магията, но всички стари книги му доставяли удоволствие, затова би било странно, ако в библиотеката му не са попаднали поне една-две магически книги.

Мистър Норел беше писал много пъти до херцога с молба да му позволи да разгледа и може би да купи някоя от книгите по магия, които Негово сиятелство притежава. Херцогът обаче не беше склонен да задоволи любопитството на магьосника, а тъй като бе изключително заможен човек, не се нуждаеше от парите на мистър Норел. Верен на обещанието, дадено преди много години на сестрата на кралицата, херцогът нямаше деца и съответно не бе оставил наследник. След смъртта му голям брой мъже — негови роднини — започнаха убедено да твърдят, че те са следващият херцог на Роксбърг. Тези господа отнесоха жалбите си към комисията по привилегии в Камарата на лордовете. Комисията разсъди и стигна до заключението, че новият херцог е или генерал-майор Кър, или сър Джеймс Инес, но кой точно от двамата — членовете не бяха съвсем сигурни, затова обявиха, че въпросът подлежи на по-нататъшно разглеждане. В началото на 1811 година решение все още нямаше.

Една студена влажна сутрин мистър Норел седеше с мистър Ласелс и мистър Дролайт в библиотеката на „Хановер Скуеър“. Чайлдърмас също беше там и пишеше писма от името на мистър Норел до различни правителствени институции. Стрейндж беше отишъл с мисис Стрейндж в Туикънхам на гости у приятел.

Ласелс и Дролайт говореха за съдебното дело между Кър и Инес. Едно-две привидно случайни подмятания от страна на Ласелс по повод прочутата библиотека на херцога на Роксбърг привлякоха вниманието на мистър Норел.

— Какво знаем за тези хора? — обърна се той към Ласелс. — Интересуват ли се от практическа магия?

Ласелс се усмихна.

— Можете да бъдете спокоен по този въпрос, сър. Уверявам ви, че единственото, от което Инес и Кър се интересуват, е кой от тях ще стане херцог. Не мисля, че някога съм виждал единия или другия да отваря книга.

— Наистина ли? Не ги е грижа за книгите? Е, това е много утешително — мистър Норел се позамисли. — Но да предположим, че единият от тях се сдобие с библиотеката на херцога, случайно се натъкне на редки магически текстове и те възбудят любопитството му. Знаете, че хората са любопитни, когато става дума за магия. Това е една от най-печалните последици от моя успех. Човекът може да се зачете и да му хрумне да изпробва някое заклинание. В края на краищата, аз точно така започнах, когато като дванадесетгодишно момче разгърнах книга от библиотеката на чичо си и намерих вътре самотен лист, откъснат от много по-стара книга. В мига, в който прочетох написаното, се убедих, че трябва да стана магьосник!

— Наистина ли? Това е много интересно — каза Ласелс с тон на истинско отегчение. — Но ми се струва, че няма голяма вероятност подобно нещо да се случи с Инес или Кър. Инес трябва да е към седемдесетгодишен, а и Кър е приблизително на същата възраст. Никой от двамата не се стреми към нова кариера.

— О! Но нима нямат млади роднини? Роднини, които може би са жадни читатели на „Приятелите на английската магия“ или „Съвременен магьосник“? Роднини, които ще заграбят всички книги по магия в мига, в който ги намерят! Не, простете ми, мистър Ласелс, но аз съвсем не съм на мнение, че напредналата възраст на двамата джентълмени е повод за успокоение!

— Много добре. Но аз се съмнявам, сър, че тези млади тавматомани^[4], които вие така живо обрисувахте, ще имат изобщо някаква възможност да разгледат библиотеката. За да водят делата си за херцогската титла, Кър и Инес трябваше да заплатят големи съдебни разходи. Първата грижа на новия херцог, който и да е той, ще бъде да се разплати с адвокатите си. Първата му работа при влизането в замъка Флорс ще бъде да потърси нещо, което би могъл да продаде^[5]. Много ще се изненадам, ако библиотеката не бъде обявена за продажба до седмица след като комисията обяви решението си.

— Продажба на книги! — тревожно възкликна мистър Норел.

— Сега пък от какво се страхувате? — попита Чайлдърмас и вдигна глава от писмата си. — Продажбата на книги винаги е била най-доброто разрешение за вас.

— О, но това беше по-рано — каза мистър Норел, — когато никой освен мен в цялото кралство не се интересуваше от книги по магия, но сега се боя, че много хора могат да се опитат да ги купят. Смея да предположа, че ще поместят обяви в „Таймс“.

— О! — възкликна Дролайт. — Ако някой друг купи книгите, вие можете да се оплачете на министрите! Можете да се оплачете на принца на Уелс! Не е в интерес на страната книгите по магия да бъдат нечие чуждо притежание освен ваше, мистър Норел.

— С изключение на Стрейндж — отбеляза Ласелс. — Не мисля, че принцът на Уелс или министрите ще имат възражения срещу това Стрейндж да закупи книгите.

— Вярно е — съгласи се Дролайт. — Бях забравил за Стрейндж. Мистър Норел изглеждаше по-разтревожен отвсякога.

— Но мистър Стрейндж ще разбере, че е редно книгите да бъдат мои — каза той. — Те трябва да са събрани накуп в една библиотека. Не бива да се делят — мистър Норел се огледа с надеждата някой да се съгласи с него. — Естествено — продължи той, — аз не бих имал нищо против мистър Стрейндж да ги прочете. Всички знаят колко много от книгите си — от собствените си ценни книги — съм заемал на мистър Стрейндж. Тоест… искам да кажа, че зависи от темата.

Дролайт, Ласелс и Чайлдърмас не отвърнаха нищо. Те наистина знаеха колко много книги е заемал мистър Норел на Стрейндж. Знаеха и колко много е запазил за себе си.

— Стрейндж е джентълмен — каза Ласелс. — Той ще се държи като джентълмен и ще очаква от вас да направите същото. Ако книгите бъдат предложени лично и единствено на вас, тогава смятам, че можете да ги купите, но ако се разпродават публично, той ще се чувства в правото си да наддава срещу вас.

Мистър Норел помълча, погледна Ласелс и нервно облиза устни.

— А как предполагате, че ще се продават книгите? На публична разпродажба или с частна сделка?

— На публична разпродажба — отговориха в един глас Ласелс, Дролайт и Чайлдърмас.

Мистър Норел закри лицето си с ръце.

— Разбира се — бавно произнесе Ласелс, сякаш току-що го е осенила идея, — ако Стрейндж е в чужбина, няма да може да наддава — той отпи от кафето си. — Нали така?

Мистър Норел вдигна глава с нова надежда в очите. Изведнъж стана желателно мистър Стрейндж да замине за Португалия за около година^[6].