Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (6)

6
„МАГИЯТА НЕ СЕ ПОЛЗВА С УВАЖЕНИЕ, СЪР“

Октомври 1807 година

 

ПО ОНОВА ВРЕМЕ не беше лесно да си министър.

Войната вървеше от зле по-зле и всички ненавиждаха правителството. Щом обществото научеше за поредния провал, случваше се част от вината да се припише на този или онзи конкретен човек, но като цяло всички вкупом обвиняваха министрите, а те, горките, нямаха кого да обвиняват, затова се обвиняваха помежду си, което се случваше все по-често.

Не че всички министри бяха глупави — тъкмо обратното, сред тях имаше неколцина блестящи мъже. А и, общо взето, не бяха лоши хора: някои водеха безупречен семеен живот и изпитваха силна обич към децата, музиката, кучетата и живописта. Но правителството беше толкова непопулярно, че ако не бяха грижливо подготвените изказвания на външния министър, щеше да бъде почти невъзможно да се прокара каквото и да било през Камарата на общините.

Външният министър беше несравним оратор. Колкото и ниско да беше мнението на всички за правителството, щом външният министър заговореше — ах, колко различно изглеждаше всичко! Изведнъж всяко лошо нещо се оказваше грешка на предишната администрация (опасна шайка мъже, които варираха от глупави до преднамерено зли). Колкото до настоящия кабинет, външният министър казваше, че от Античността насам светът не е виждал хора по-добродетелни, по-неразбрани и по-очерняни от враговете си. Те всички до един бяха мъдри като Соломон, благородни като Цезар и смели като Марк Антоний и никой на света не се доближаваше повече до честността на Сократ от министъра на финансите. Но въпреки всички тези добродетели и качества нито един от плановете на министрите за победа над французите не се увенчаваше с успех и дори ползата от тях се подлагаше на съмнение. Съотечествениците, които четяха по вестниците речите на този или онзи министър, мърмореха, че изказващият се със сигурност е интелигентен човек. Но това не ги утешаваше. Съотечествениците хранеха силното подозрение, че интелигентността не е британско качество. Подобна енергична, непредсказуема, блестяща интелигентност бе характерна най-вече за смъртния враг на британците, император Наполеон Бонапарт, затова съотечествениците не я одобряваха.

Сър Уолтър Поул беше на четиридесет и две години и за съжаление точно толкова интелигентен, колкото и всички останали членове на кабинета. Той се беше карал с повечето големи политици по едно или друго време, а веднъж, когато и двамата бяха много пияни, Ричард Бринзли Шеридан го удари по главата с бутилка мадейра. След това Шеридан сподели с херцога на Йорк: „Поул прие извиненията ми по изискан маниер, присъщ на истински джентълмен. Добре, че е толкова невзрачен, та един белег повече или по-малко няма да го загрози.“

Ако питате мен, Поул не беше чак толкова невзрачен. Вярно, че чертите му бяха крайно несъразмерни: той имаше широко лице, но наполовина по-късо от повечето лица, голям нос (силно заострен на върха), щръкнал по средата, тъмни очи като палави въгленчета и къси гъсти вежди, които приличаха на малки рибки, смело плуващи в голямото море на лицето му. Но, взети заедно, тези грозни детайли съставяха едно по-скоро приятно цяло. Ако можехте да зърнете това лице в състояние на покой (гордо и меланхолично), щяхте да си помислите, че то никога не се променя, че нито едно лице на света не е по-непригодно за изразяване на емоции. Но щяхте да сгрешите.

Нямаше по-характерно изражение за сър Уолтър Поул от изненадата. Очите му се разширяваха, веждите подскачаха с половин инч нагоре и той рязко се накланяше назад, като отстрани забележително напомняше фигура от гравюра на мистър Роуландсън или мистър Гилрей. В обществения живот изненадата вършеше много добра работа на сър Уолтър Поул. „Но, разбира се — възкликваше той, — едва ли искате да кажете…!“ И ако предположим, че събеседникът му, достатъчно неблагоразумен, за да довърши изречението, не е нито негов, нито ваш приятел, или ако спадате към онази пакостлива група хора, които обичат да наблюдават сблъсъка на тъпоумие с остроумие, гледката би ви се сторила забавна. В дните, когато се намираше във весело и дяволито настроение, сър Уолтър беше по-забавен от пиеса на „Друри Лейн“. Недосетливите господа от двете камари се чувстваха застрашени и го отбягваха при всеки възможен случай (представете си как старият лорд Еди-кой-си размахва предупредително бастун, щом види сър Уолтър да се задава по тясната каменна пътека, която свързва Камарата на общините с Щаба на главнокомандващия, и се провиква: „Няма да разговарям с вас, сър! Вие извъртате думите ми! Придавате им смисъл, какъвто не влагам в тях!“)

Веднъж, докато произнасяше реч пред група граждани в лондонското Сити, сър Уолтър отъждестви Англия и политиците й с осиротяла девойка, оставена на грижите на шайка развратни и алчни старци. Вместо да предложат на младата дама закрила от коварството на света, тези негодници са откраднали наследството й и са разграбили къщата й. И ако слушателите на сър Уолтър се затрудняваха в разбирането на част от езика му (продукт на превъзходно класическо образование), това не се оказа от значение. Всички бяха в състояние да си представят бедната млада дама, седнала в леглото по долни фусти, докато силните на деня виги се ровят из шкафовете й и разпродават цялата й покъщнина на вехтошарите. И всички млади господа се почувстваха приятно потресени от картината.

Сър Уолтър беше щедър по душа и дори сърдечен. Веднъж бе казал на някого, че се надява враговете му да треперят от него, а приятелите му да го обичат — и аз мисля, че в общи линии беше така. Ведрият му нрав, любезността и остроумието, високото положение, което заемаше в обществото — тези му качества бяха още по-ценни заради начина, по който ги използваше, за да се справя с проблемите, несъмнено достатъчни да съсипят по-слаб духом човек. Сър Уолтър страдаше от недостиг на пари. Нямам предвид, че нямаше пари за живеене. Бедността е едно, дълговете на сър Уолтър — съвсем друго. Плачевно положение! И още по-горчиво от това, че не беше по негова вина: самият той никога не проявяваше разточителство и със сигурност никога не се бе държал неблагоразумно, но беше син на един неблагоразумен човек и внук на друг. Сър Уолтър се бе родил с дългове. Ако беше различен по характер, нещата можеха и да се наредят. Ако го влечеше към флота, той би могъл да натрупа състояние от трофеи; ако се интересуваше от земеделие, можеше да обработва земите си и да спечели пари от царевица. Дори ако беше станал министър петдесет години по-рано, можеше да дава заеми от хазната срещу двадесет процента лихва и да си присвои печалбата. Но какво може да направи един съвременен политик? Той по-скоро харчи, отколкото печели.

Преди няколко години приятели в правителството му издействаха длъжността редовен секретар в Службата по жалбите, за която сър Уолтър получи шапка, малко парче слонова кост и седемстотин лири годишно. Постът не беше обвързан със задължения, тъй като никой не можеше да си спомни с какво се занимава Службата по жалбите, нито за какво служи малкото парче слонова кост. Но когато приятелите на сър Уолтър си отидоха и на тяхно място дойдоха нови министри със заявката, че ще премахнат синекурните длъжности, сред многото служби и постове, които окастриха от дървото на правителството, беше и Службата по жалбите.

През пролетта на 1807 година по всичко личеше, че политическата кариера на сър Уолтър е към своя край (последните избори му струваха близо две хиляди лири). Приятелите му бяха почти отчаяни. Една от тях, лейди Уинзел, отиде в Бат, където на концерт на италианска музика се запозна със семейство Уинтъртаун — вдовица и дъщеря й. Седмица по-късно лейди Уинзел писа на сър Уолтър: „Точно това съм желала винаги за Вас. Майка й е обсебена от мисълта за сватба и няма да Ви създава затруднения, а дори да го направи, разчитам на Вас да очаровате и двете. Колкото до парите — казвам Ви, скъпи приятелю, когато назоваха зестрата й, очите ми се насълзиха! Как Ви се струват хиляда лири годишно? Няма да говоря за младата дама — когато я видите, сам ще я похвалите така, както аз не бих могла.“

Към три часа същия ден, когато мистър Дролайт отиде на рецитала на италианската певица, Лукас — слугата на мистър Норел — почука на вратата на „Брунзуик Скуеър“, където господарят му трябваше да се срещне със сър Уолтър. Мистър Норел беше посрещнат и поканен да влезе в много красива стая на първия етаж.

На стените висяха няколко гигантски картини в позлатени и много натруфени рамки, все пейзажи от Венеция, но навън беше облачно, валеше студен дъжд и Венеция — град, състоящ се от равни части окъпан в слънце мрамор и окъпано в слънце море — тънеше в лондонския полумрак. Морскосините, белите и златистите отблясъци се давеха в сивозеленикавия мокър ден. От време на време вятърът блъсваше ситния дъжд в прозорците (меланхоличен звук) и на сивата светлина добре полираните повърхности на шифониерите от северноамериканска магнолия и ореховите писалища лъсваха като черни огледала, които мрачно се отразяваха едно в друго. При цялото си великолепие стаята беше крайно неприветлива: нямаше свещи, които да осветят мрака, нито огън, който да пропъди студа. Сякаш домакинството се ръководеше от човек със съвършено зрение, който никога не мръзне.

Сър Уолтър Поул стана да посрещне мистър Норел и помоли за позволение да представи мисис Уинтъртаун и дъщеря й, мис Уинтъртаун. Макар че сър Уолтър спомена две дами, мистър Норел видя само една — жена в зряла възраст, много достолепна и внушителна. Това го озадачи. Той си помисли, че сър Уолтър трябва да е сгрешил, но беше грубо да му възразява още в началото на разговора. Затова с известно смущение се поклони на достолепната дама.

— Радвам се да се запознаем — каза сър Уолтър. — Много съм слушал за вас. Струва ми се, че в Лондон не се говори за почти нищо друго, освен за забележителния мистър Норел — и като се обърна към достолепната дама, той добави: — Мистър Норел е магьосник, мадам, много прочут в родното си графство Йоркшир.

Достолепната дама изгледа втренчено мистър Норел.

— Вие съвсем не сте такъв, какъвто очаквах, мистър Норел — отбеляза сър Уолтър. — Чух, че сте практикуващ магьосник — надявам се да не се обидите, сър, но така ми казаха, — и трябва да призная, че за мен е голямо облекчение да установя, че не сте такъв. Лондон гъмжи от безброй псевдомагьосници, които залъгват хората, за да им вземат парите, като им обещават всевъзможни невероятни неща. Любопитно ми е виждали ли сте Винкулус, който държи малка будка срещу „Сейнт Кристофър Ле Стокс“? Той е най-лошият от всички. Вие сте магьосник теоретик, предполагам? — сър Уолтър се усмихна окуражително. — Но както разбрах, идвате при мен с молба.

Мистър Норел помоли сър Уолтър за извинение, но каза, че наистина е практикуващ магьосник. Сър Уолтър го погледна изненадан. Мистър Норел най-искрено се надяваше с това си признание да не изгуби доброто му разположение към себе си.

— Не, не. В никакъв случай — учтиво промърмори сър Уолтър.

— Погрешното впечатление, с което сте останали — каза мистър Норел, — имам предвид, разбира се, схващането, че всички практикуващи магьосници са шарлатани, се дължи на скандалното безделие на английските магьосници през последните двеста години. Аз направих една малка демонстрация — която жителите на Йорк бяха така любезни да окачествят като чудо — и въпреки това ви казвам, сър Уолтър, че всеки средно способен магьосник би могъл да направи същото. Тази всеобща летаргия е лишила нашия велик народ от могъщата подкрепа на магията и го е оставила беззащитен. Това е липса, която аз се надявам да запълня. Другите магьосници може и да пренебрегват дълга си, но аз не мога, затова дойдох, сър Уолтър, да предложа помощта си в разрешаването на настоящите ни затруднения.

— Настоящите ни затруднения? — попита сър Уолтър. — Имате предвид войната? — малките му черни очи се разшириха неимоверно. — Драги ми мистър Норел! Какво общо има войната с магията? Или магията с войната? Мисля, че съм чувал какво сте направили в Йорк и съм убеден, че домакините са ви били много благодарни, но не виждам как можем да използваме подобна магия във войната! Вярно, войниците много се цапат, но както знаете — сър Уолтър започна да се смее, — те имат други неща, за които да мислят!

Горкият мистър Норел! Тъй като не беше чувал историята на Дролайт за феите, които изпрали дрехите на хората в Йорк, това го завари съвсем неподготвен. Той увери сър Уолтър, че никога през живота си не е прал дрехи — нито с магия, нито по какъвто и да било друг начин, — и му разказа какво е извършил в действителност. Но кой знае защо, макар че можеше да прави поразителни чудеса, мистър Норел ги описваше по обичайния си сух начин и сър Уолтър остана с впечатлението, че спектакълът с говорещите няколкостотин каменни фигури в Катедралата на Йорк е бил по-скоро скучен и той трябва да се радва, че по това време е бил другаде.

— Наистина ли? — попита политикът. — Да, много интересно. Но аз все още не разбирам как…

Точно в този момент някой се разкашля и щом чу това, сър Уолтър млъкна, сякаш се заслуша.

Мистър Норел се огледа. В най-отдалечения и тъмен ъгъл на стаята имаше диван, на който лежеше млада жена, облечена в бяла рокля и загърната в голям бял шал. Тя почти не помръдваше. С една ръка притискаше кърпа към устата си. Позата, неподвижността й, всичко у нея оставяше впечатление за страдание и болнавост.

Мистър Норел беше напълно убеден, че в ъгъла няма никого, и така се стъписа от внезапната поява на жената, сякаш тя се бе озовала тук по силата на някаква магия. Докато я наблюдаваше, младата дама се разкашля продължително и през това време сър Уолтър изпита видимо неудобство. Той не поглеждаше към жената (макар очите му да се въртяха навсякъде из стаята). Взе от близката масичка някакво позлатено украшение, обърна го, разгледа го и отново го постави на мястото му. Накрая се изкашля — кратка кашлица за прочистване на гърлото, — сякаш искаше да покаже, че всеки кашля, че кашлицата е най-нормалното нещо на света, че никога, при никакви обстоятелства една кашлица не може да бъде причина за тревога. Младата жена на дивана най-после спря да кашля и остана да лежи съвсем неподвижно и тихо, макар че дишането й очевидно беше затруднено.

Погледът на мистър Норел се премести от младата жена върху голямата тъмна картина, окачена над главата й, и той се помъчи да си спомни за какво е говорил.

— Това е сватба — каза достолепната дама.

— Простете, мадам? — попита той.

Но дамата само кимна към картината и удостои мистър Норел с важна усмивка.

На тази картина, както и на всички останали, беше изобразена Венеция. Английските градове в по-голямата си част са построени върху хълмове, улиците им се изкачват и спускат и мистър Норел си помисли, че Венеция, която се издига над морето, би следвало да бъде най-равният, както и най-необикновеният град на света. Тъкмо поради това картината изглеждаше като упражнение по перспектива: статуи, колони, куполи, дворци и катедрали се простираха чак до необятното и меланхолично небе, а морето, което миеше стените на сградите, гъмжеше от украсени с резба и позлата корабчета и онези причудливи черни венециански лодки, които така приличат на дамски пантофи.

— Тук е изобразено символичното бракосъчетание на Венеция с Адриатическо море — обясни дамата (която, както бихме могли да предположим, бе самата мисис Уинтъртаун). — Много любопитна италианска церемония. Всички картини, които виждате в тази стая, са купени от мистър Уинтъртаун по време на пътуванията му до континента и когато се оженихме, той ми ги поднесе като сватбен подарък. Художникът — италианец — навремето беше напълно непознат в Англия. По-късно благодарение на покровителството на мистър Уинтъртаун се премести в Лондон.

Начинът й на говорене бе също толкова достолепен, колкото и цялата й личност. След всяко изречение тя правеше пауза, за да даде време на мистър Норел да се впечатли от поднесените сведения.

— И когато скъпата ми Ема се омъжи — продължи мисис Уинтъртаун, — тези картини ще бъдат сватбен подарък за нея и сър Уолтър.

Мистър Норел попита дали мис Уинтъртаун и сър Уолтър ще се оженят скоро.

— След десет дни! — победоносно отвърна мисис Уинтъртаун. Мистър Норел поздрави двойката.

— Значи вие сте магьосник, сър — продължи мисис Уинтъртаун. — Неприятно ми е да го чуя. Това е професия, към която изпитвам особено недоверие — тя го изгледа втренчено, сякаш неодобрението й само по себе си беше достатъчно да накара мистър Норел тутакси да се откаже от магията и да си намери друго занимание.

След като той не го стори, тя се обърна към бъдещия си зет.

— Моята мащеха, сър Уолтър, много вярваше на един магьосник. След смъртта на баща ми той не излизаше от къщата ни. Влизаш в стаята, като си мислиш, че е празна, и го намираш седнал в ъгъла, почти скрит зад някоя завеса. Или заспал на дивана, без да събуе мръсните си ботуши. Баща му цял живот бе щавил кожи и долното потекло на този човек личеше във всичко, което правеше. Той имаше дълга мръсна коса и лице като кучешка муцуна, но сядаше с нас на масата като джентълмен. Мащехата ми се съветваше с него за всичко и в продължение на седем години този човек изцяло управляваше живота ни.

— И никой не се е съобразявал с мнението ви, мадам? — попита сър Уолтър. — Не мога да си го представя!

Мисис Уинтъртаун се засмя.

— Тогава аз бях дете само на осем-девет години, сър Уолтър. Името на магьосника беше Дриймдич и той постоянно ни повтаряше колко се радва да бъде наш приятел, макар че ние с брат ми непрекъснато го уверявахме, че не го смятаме за такъв. Но той само се усмихваше като куче, което са дресирали да се усмихва, но не са научили да не досажда. Не ме разбирайте погрешно, сър Уолтър. Мащехата ми в много отношения беше прекрасна жена. Баща ми толкова я ценеше, че й остави шестстотин лири годишно и й повери грижите за трите си деца. Единствената й слабост беше глупавото й съмнение в собствените й способности. Баща ми вярваше, че в разбирането и знанието за добро и зло, както и в много други неща, жените не отстъпват на мъжете и аз изцяло споделям мнението му. Мащехата ми не биваше да бяга от отговорностите. Когато мистър Уинтъртаун си отиде, аз не си отидох с него.

— Така е, мадам — промърмори сър Уолтър.

— А тя — продължи мисис Уинтъртаун — изцяло се уповаваше на магьосника Дриймдич. В него нямаше нищо магическо и затова той беше принуден да се преструва. Въведе правила за брат ми, сестра ми и мен, които, както обясни на мащехата ни, ще ни пазят от зло. Ние носехме червени ленти, здраво омотани около гърдите си. В стаята ни имаше шест стола — по един за нас и по един за духовете, които според Дриймдич ни пазеха. Той ни каза имената им. Какви, мислите, бяха те, сър Уолтър?

— Нямам и най-малката представа, мадам.

Мисис Уинтъртаун се разсмя.

— Ливада, Дрозд и Лютиче! Брат ми, сър Уолтър, който като мен беше независим по дух, често казваше пред мащехата ни: „Проклета Ливада! Проклет Дрозд! Проклето Лютиче!“, а тя, бедната глупава жена, със сълзи на очи го молеше да престане. От тези духове не видяхме нищо добро. Сестра ми се разболя. Често отивах в стаята й и заварвах Дриймдич да гали бледите й бузи и слабата й ръка с дългите си жълти, мръсни нокти. Почти плачеше, глупакът. Ако можеше, щеше да я спаси. Изричаше заклинания, но тя издъхна. Такова красиво дете, сър Уолтър! Години наред мразех магьосника на мащехата си. Години наред го смятах за зъл човек, но накрая, сър Уолтър, си дадох сметка, че той е бил само глупав и жалък нещастник.

Сър Уолтър се завъртя на стола си.

— Мис Уинтъртаун! Казахте нещо, но не можах да ви чуя.

— Ема! Какво има? — възкликна мисис Уинтъртаун.

От дивана се разнесе тиха въздишка. После слаб глас ясно произнесе:

Казах, че не сте права, майко.

— Така ли, скъпа моя? — мисис Уинтъртаун, чийто характер бе толкова тежък и която налагаше мнението си на хората, тъй както Мойсей издаваше заповеди, ни най-малко не се засегна от възражението на дъщеря си. Всъщност дори като че ли се зарадва.

— Разбира се — каза мис Уинтъртаун. — Ние имаме нужда от магьосници. Кой друг може да ни разясни английската история и особено тази на севера, за черния северен крал? Нашите историци не могат да го направят — последва кратко мълчание. — Аз обичам историята — добави тя.

— Не знаех това — отбеляза сър Уолтър.

— Ах, сър Уолтър! — обади се мисис Уинтъртаун. — Скъпата ми Ема не си губи времето с романи, подобно на други млади дами. Тя е чела много, знае повече за историята и поезията от всяка друга жена, която познавам.

— И все пак се надявам — побърза да каже сър Уолтър, като се наведе през облегалката на стола, за да говори с годеницата си, — че обичате и романите, защото тогава бихме могли да си четем един на друг. Какво е мнението ви за мисис Радклиф? Или за мадам Д’Арбле?

Но сър Уолтър така и не научи какво мисли мис Уинтъртаун за тези прочути дами, защото тя получи поредния пристъп на кашлица, което я принуди — явно с голямо усилие — да се изправи до седнало положение. Сър Уолтър изчака няколко секунди да получи отговор, но когато кашлицата й утихна, младата жена се отпусна на дивана както преди, видимо измъчена и изтощена, и затвори очи.

Мистър Норел се учуди защо никой не става да й помогне. Всички в стаята като че ли се бяха наговорили да се преструват, че бедната млада дама не е болна. Никой не я питаше дали има нужда от нещо. Никой не й предлагаше да си легне, което мистър Норел — самият той с крехко здраве — смяташе, че би било по-добре за нея.

— Мистър Норел — заговори сър Уолтър, — не мога да кажа, че разбирам с какво помощта, която ни предлагате, би…

— О! Колкото до подробностите — отвърна мистър Норел, — аз разбирам от война точно толкова, колкото генералите и адмиралите разбират от магия, но…

— …но каквото и да имате предвид — продължи сър Уолтър, — със съжаление ще ви кажа, че няма да бъде от полза. Магията не се ползва с уважение, сър. Не е достатъчно… — той търсеше подходящата дума — сериозна. Правителството не може да се занимава с подобни неща. Дори този невинен разговор, който ние с вас водим днес, би могъл да предизвика известни неудобства, щом хората научат за него. Честно казано, мистър Норел, ако бях разбрал по-добре какво възнамерявате да ми предложите, не бих приел да се срещна с вас.

Начинът, по който сър Уолтър изрече всичко това, съвсем не беше неучтив, но — о, горкият мистър Норел! Да чуе, че магията не е сериозно занимание, беше много тежък удар. Да го сравняват с разните там Дриймдич и Винкулус бе истинско падение. Той напразно обясняваше, че дълго и сериозно е мислил над това как отново да издигне магията в очите на хората, напразно предлагаше да покаже на сър Уолтър дълъг списък от препоръки за подобряване положението на магията в Англия. Сър Уолтър не пожела да го види. Той поклати глава и се усмихна, но каза само:

— Мистър Норел, боя се, че не мога да направя нищо за вас.

Същата вечер, когато Дролайт пристигна на „Хановер Скуеър“, той бе принуден да слуша жалбите на мистър Норел за разбиването на всичките му надежди.

— Е, сър, какво ви казах? — възкликна Дролайт. — Но — о, бедният мистър Норел! Колко грубо са се отнесли с вас! Много съжалявам за това. Все пак ни най-малко не съм изненадан. Винаги съм чувал, че тези Уинтъртаун са крайно надменни!

Но колкото и да ми е неприятно да го кажа, в нрава на мистър Дролайт имаше известна двойственост и в интерес на истината той не съжаляваше чак толкова, колкото твърдеше. Тази проява на независимост го беше засегнала и Дролайт бе твърдо решен да накаже мистър Норел за нея. През следващата седмица Норел и Дролайт посещаваха само най-скучните вечери и без да стига дотам, че да урежда покани на приятеля си за вечеря у своя обущар или у старата дама, която чисти паметниците в абатство Уестминстър, мистър Дролайт се стараеше да подбира домове, чиито господари са възможно най-незначителните, невлиятелните или непопулярните в града. Така той се надяваше да създаде у мистър Норел впечатлението, че не само Поул и Уинтъртаун го пренебрегват, а и цялото общество, така че магьосникът да проумее кой е истинският му приятел и да стане по-сговорчив, когато се стигне до показване на онези малки трикове, които Дролайт обещаваше от месеци.

Такива надежди и планове вълнуваха душата на най-близкия приятел на мистър Норел, но за беда на мистър Дролайт магьосникът беше така посърнал след отказа на сър Уолтър, че почти не забеляза промяната във вида на развлеченията и Дролайт успя да накаже единствено себе си.

Сега, когато сър Уолтър беше станал непостижим за него, мистър Норел се убеждаваше все повече, че тъкмо този джентълмен е покровителят, за когото винаги е мечтал. Весел и енергичен, с приятни, непринудени маниери, сър Уолтър бе всичко, което мистър Норел не беше. Следователно, разсъждаваше магьосникът, такъв човек би могъл да постигне всичко, което самият той не може. Силните на деня щяха да се вслушат в думите на сър Уолтър.

— Само да ми се беше доверил! — въздишаше мистър Норел една вечер, когато двамата с Дролайт вечеряха сами. — Но аз не намерих подходящите думи, за да го убедя. Разбира се, сега ми се иска да бях помолил вас или мистър Ласелс да ме придружите. Мъжете от висшето общество предпочитат да разговаряте други мъже от висшето общество. Вече знам това. Може би трябваше да направя някаква демонстрация — да превърна чашите за чай в зайци или лъжичките в златни рибки. Тогава поне щеше да ми повярва. Но не мисля, че старата дама би останала доволна, ако бях направил нещо подобно. Не знам. Какво е вашето мнение?

Но Дролайт, който бе започнал да си мисли, че ако от скука се умира, той ще издъхне до четвърт час, откри, че не му се говори, и затова само се усмихна.