Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (63)

63
ПЪРВИЯТ ЩЕ ПОГРЕБЕ СЪРЦЕТО СИ
В ТЪМНА ГОРА ПОД СНЕГА,
НО ПАК ЩЕ ЧУВСТВА КАК БОЛИ

Средата на февруари 1817 година

 

БЯХА ИЗМИНАЛИ ПОВЕЧЕ ОТ ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ часа, откакто Ласелс бе излязъл от къщата на „Хановер Скуеер“, и мистър Норел не можеше да си намери място. Той беше обещал на Ласелс, че ще го чакат, но сега се боеше, че ще пристигнат в абатството Хъртфю и ще открият, че Стрейндж е завладял библиотеката.

Тази нощ на никого в дома на „Хановер Скуеър“ не беше разрешено да си легне и на сутринта всички бяха уморени и изнервени.

— Но защо изобщо чакаме? — питаше Чайлдърмас. — Каква полза мислите, че ще има от него, когато дойде Стрейндж?

— Аз имам голямо доверие на мистър Ласелс. Знаеш, че е така. Сега той е единственият ми съветник.

— Все още имате мен — отбеляза Чайлдърмас.

Мистър Норел бързо примигна с малките си очички. Малко му оставаше да каже: „Но ти си само слуга.“ Той замълча.

Но Чайлдърмас като че ли разбра, изпъшка от досада и се отдалечи.

В шест вечерта вратата на библиотеката се отвори и влезе Ласелс. Изглеждаше както никога досега: косата му беше разрошена, шалчето му — мръсно от прах и пот, а палтото и ботушите му бяха опръскани с кал.

— Прави бяхме, мистър Норел! — извика той. — Стрейндж идва!

— Кога? — попита мистър Норел пребледнял.

— Не знам. Не е бил така любезен да ни съобщи тези подробности, но трябва час по-скоро да потеглим към абатството Хъртфю!

— Можем да тръгнем веднага. Всичко е готово. Значи сте се срещнали с Дролайт? Той тук ли е? — мистър Норел наклони глава встрани, за да види дали Дролайт не стои зад Ласелс.

— Не, не го видях. Чаках го, но той така и не дойде. Не се бойте, сър (мистър Норел се канеше да го прекъсне). Получих писмо от него. Разполагаме с всички необходими сведения.

— Писмо! Може ли да го видя?

— Разбира се! Ще имаме достатъчно време за това по пътя. Трябва да тръгваме. Не бива да се бавим заради мен. Нуждите ми са скромни, каквото нямам, мога да мина и без него.

Това беше малко странно. Нуждите на Ласелс никога не бяха скромни. Те бяха безбройни и трудни за задоволяване.

— Хайде, хайде, мистър Норел. Размърдайте се. Стрейндж идва! Той излезе от стаята. По-късно мистър Норел научи от Лукас, че Ласелс дори не поискал вода да се измие или питие да се освежи. Просто се качил в каретата, седнал в ъгъла и зачакал.

В осем вечерта те пътуваха към Йоркшир. Мистър Норел и Ласелс седяха в каретата, Лукас и Дейви — на капрата, а Чайлдърмас яздеше отстрани. На бариерата в Айлингтън Лукас спря да плати. Въздухът миришеше на сняг.

Мистър Норел се загледа в ярко осветената витрина на един магазин. Магазинът беше изискан, грижливо подреден, с модни столове за клиентите: всъщност толкова изискан, че не беше ясно какво се продава в него. На един стол бе сложена купчина пъстроцветни неща, но дали бяха шалове, платове за рокли или нещо друго — мистър Норел не можеше да определи. В магазина имаше три жени. Едната беше клиент — елегантна, стилно облечена дама с жакет като от униформа на хусар, поръбен с кожички и шнурове. На главата й имаше спретната кожена шапка и тя непрекъснато я докосваше, сякаш се боеше да не падне. Продавачката беше по-дискретно облечена в непретенциозна тъмна рокля, а малката й помощничка гледаше почтително и нервно присядаше в реверанс всеки път, щом някой я погледнеше. Елегантната дама и продавачката не се занимаваха с търговия: те оживено разговаряха и се смееха. Тази сцена беше много далеч от обичайните интереси на мистър Норел, но го развълнува по начин, неразбираем за него. Той неволно се замисли за мисис Стрейндж и лейди Поул. После нещо прелетя между него и веселата сцена — нещо като тъмно петно. Мистър Норел си каза, че това е гарван.

Пътната такса беше платена, Дейви размаха поводите и каретата продължи към Арката.

Заваля сняг. Влажен вятър брулеше стените на каретата и я караше да се клатушка, проникваше през всяка дупка и пролука и вледеняваше раменете, носовете и краката на пътниците. Мистър Норел не се чувстваше по-уютно от факта, че Ласелс беше в много особено настроение. Той беше въодушевен, почти ликуваше, макар че мистър Норел не можеше да проумее защо. Когато вятърът виеше, Ласелс се смееше, сякаш подозираше, че вятърът иска да го уплаши, и държеше да му покаже, че не се страхува.

Той забеляза, че мистър Норел го наблюдава, и каза:

— Напоследък много мислих. Какво толкова е станало? Ние с вас, сър, бързо ще надвием Стрейндж въпреки всичките му трикове. Тези министри са като стари баби! Отвращават ме! Толкова шум за един луд! Смешно ми е само като си помисля. Разбира се, Ливърпул и Сидмаут са най-лошите! Години наред не смееха да си покажат носа навън, защото се страхуваха от Бонапарт, а сега Стрейндж ги ужасява само с факта, че е полудял.

— O, грешите! — заяви мистър Норел. — Наистина! Заплахата от Стрейндж е огромна — Бонапарт е нищо в сравнение с нея. Но вие не ми казахте какво пише Дролайт. Много бих искал да видя писмото му. Ще кажа на Дейви да спре при „Ейнджъл“ в Хадли и тогава…

— Но то не е у мен. Оставих го на „Брутън Стрийт“.

Ласелс се засмя.

— Мистър Норел! Не се тревожете! Не ви ли казах, че няма значение? Спомням си писмото съвсем точно.

— Какво пише в него?

— Че Стрейндж е луд и е пленник на вечния мрак — все неща, които вече знаем. И…

— Как се проявява лудостта му? — попита мистър Норел. Кратко мълчание.

— Предимно в говорене на безсмислици. Но той и преди го е правил, нали? — Ласелс се разсмя. После забеляза физиономията на мистър Норел и продължи по-сериозно: — Дрънка безсмислици за дървета, камъни, Джон Ъскглас и… — той се огледа в търсене на вдъхновение — невидими кочияши. А, да! Това ще ви се стори забавно! Държи у себе си пръсти от ръцете на няколко венециански девойки. Откраднал ги е! И крие тези откраднати пръсти в малки кутийки!

— Пръсти! — тревожно възкликна мистър Норел. Това като че ли пораждаше у него неприятни асоциации. Той се замисли за момент, но не можа да си спомни нищо. — Дролайт описва ли мрака? Казва ли нещо, което може да ни помогне да го разберем?

— Не. Срещнал се е със Стрейндж и Стрейндж му е предал съобщение за вас. Казал е, че идва. Това е същината на писмото.

Те потънаха в мълчание. Мистър Норел задряма, без да иска, но насън няколко пъти чуваше как Ласелс си мърмори нещо в тъмното.

В полунощ смениха конете в „Хейкок Ин“ в Уансфорд. Ласелс и мистър Норел седнаха в общия салон — голяма просто обзаведена стая с ламперия по стените, под, посипан с пясък, и две големи камини.

Вратата се отвори и влезе Чайлдърмас. Той отиде право при Ласелс и се обърна към него със следните думи:

— Лукас казва, че имате писмо от Дролайт, в което той описва какво е видял във Венеция.

Ласелс леко обърна глава, но не погледна Чайлдърмас.

— Може ли да го видя?

— Оставих го на „Брутън Стрийт“.

Чайлдърмас се изненада.

— Добре тогава — каза той. — Лукас може да го донесе. Ще му наемем кон. Ще ни настигне, преди да сме наближили Хъртфю.

Ласелс се усмихна.

— Казах „Брутън Стрийт“, но знаете ли, не съм сигурен, че е там. Мисля, че може да съм го забравил в странноприемницата в Чатъм, където чаках Дролайт. Сигурно са го изхвърлили.

Той отново се обърна към огъня.

Чайлдърмас го изгледа намръщен. После излезе от стаята.

Един прислужник дойде да съобщи, че в двете стаи, приготвени за господата, има топла вода, кърпи и всичко необходимо, за да могат мистър Норел и мистър Ласелс да се освежат.

— В коридора е тъмно като в рог — весело добави той, — затова ви запалих по една свещ.

Мистър Норел взе своята свещ и тръгна по коридора (в който наистина беше много тъмно). Изведнъж отнякъде изскочи Чайлдърмас и го сграбчи за ръката.

— Къде сте мислили, за Бога? — изсъска той. — Да напуснете Лондон без това писмо!

— Но той казва, че помни съдържанието му — заоправдава се мистър Норел.

— O! И вие му вярвате, така ли?

Мистър Норел не отговори и влезе в приготвената за него стая. Изми ръцете и лицето си и докато стоеше надвесен над легена, в огледалото видя леглото зад гърба си. Това легло беше масивно, старомодно и — както често се случва в странноприемниците — твърде голямо за стаята. Четирите стълба от махагон, украсени с резба, високият тъмен балдахин и множеството черни щраусови пера по ъглите му придаваха погребален вид. Сякаш някой го беше довел в тази стая, за да му покаже неговия ковчег. Обзе го странно чувство — същото, което бе изпитал при бариерата, докато наблюдаваше трите жени в магазина: чувството, че се приближава към края на нещо и че вече е взел всички решения в живота си. На младини беше избрал един път, но този път не го бе отвел на очакваното място; сега се прибираше у дома, но домът му се бе превърнал в нещо чудовищно. В полумрака, застанал пред черното легло, той си спомни защо като дете се боеше от тъмното: тъмното принадлежеше на Джон Ъскглас.

За любовта ни спомена

пази в душата жив,

в горите, под звездите,

при твоя Гарван див.

Мистър Норел побърза да излезе от стаята и да се върне при топлината и светлината на общия салон.

 

Малко след шест дойде сивият изгрев, който почти не приличаше на изгрев. От сивото небе валеше бял сняг и падаше върху сиво-белия свят. Дейви беше толкова щедро обсипан със сняг, сякаш някой бе поръчал да му направят восъчна фигура и това беше гипсовата отливка за нея.

През целия ден поредица от пощенски коне се трудиха да влачат каретата през снега и вятъра. Поредица от странноприемници предлагаха горещи напитки и кратко убежище от лошото време. Дейви и Чайлдърмас в качеството си на кочияш и ездач несъмнено бяха най-изтощени от всички, но имаха най-малка полза от тези почивки: обикновено те ги прекарваха в конюшнята, където спореха със съдържателя за конете. В Грантъм ханджията вбеси Чайлдърмас, като му предложи да наеме напълно сляп кон. Чайдърмас се кълнеше, че няма да го вземе, ханджията на свой ред се кълнеше, че това е най-добрият му кон. Нямаше голям избор и накрая го наеха. По-късно Дейви каза, че това е прекрасно животно, работливо и много послушно поради факта, че освен напътствията па кочияша няма друг начин да разбере накъде да върви и какво да прави. Самият Дейви издържа до „Нюкасъл Армс“ в Тъксфорд и там се наложи да го оставят. Той бе карал повече от сто и тридесет мили и както каза Чайлдърмас, беше толкова уморен, че не можеше да говори. Чайлдърмас нае пощенски кочияш и те продължиха пътя си.

Час преди залез слънце снегът спря да вали и небето се проясни. На голите полета легнаха дълги синьо-черни сенки. Пет мили след Донкастър те минаха покрай странноприемница на име „Червената къща“ (заради боядисаните в червено стени). На ниското зимно слънце тя сияеше като окъпана в пламъци. Каретата измина няколко метра и спря.

— Защо спряхме? — извика отвътре мистър Норел.

Лукас се наведе от капрата и изкрещя нещо в отговор, но вятърът отнесе гласа му и мистър Норел не чу какво казва.

Чайлдърмас беше слязъл от пътя и яздеше през полето. Цялото поле гъмжеше от гарвани. Докато яздеше, те се вдигаха във въздуха с пискливо грачене. В далечния край на полето се виждаше старинен плет с дупка по средата и два големи джела от двете й страни. От дупката започваше друг път или пътека, оградена с плетове. Чайлдърмас спря и се огледа. Колебаеше се. После тръсна юздите и конят му мина между храстите, тръгна по пътеката и се изгуби от поглед.

— Тръгна по пътя на феите! — извика разтревожен мистър Норел.

— O! — възкликна Ласелс. — Това път на феите ли е?

— Да, да! — отвърна мистър Норел. — Този е един от най-прочутите. Казват, че свързва Донкастър и Нюкасъл през две цитадели на феи. Те зачакаха.

След около двадесет минути Лукас слезе от капрата.

— Колко още ще стоим тук, сър? — попита той.

Мистър Норел поклати глава.

— Нито един англичанин след Мартин Пейл не е прекрачвал границите на Феерия от триста години насам. Напълно възможно е никога повече да не се върне. Може би…

Точно в този момент Чайлдърмас се появи от дупката в плета и в галоп прекоси полето.

— Е, вярно е — каза той на мистър Норел. — Пътищата към Феерия са отворени.

— Какво видя? — попита мистър Норел.

— Пътят продължава малко нататък и после влиза в гора, обрасла с трънаци. На входа към гората има статуя на жена с разперени ръце. В едната си ръка държи каменно око, а в другата — каменно сърце. Що се отнася до самата гора… — Чайлдърмас махна с ръка, сякаш да покаже неспособността си да опише гледката или своята безпомощност пред видяното. — От всяко дърво висят трупове. Някои може да са на хора, издъхнали вчера. От други са останали само древни скелети в ръждясали ризници. Стигнах до висока кула, построена от неодялани камъни. Кулата имаше няколко малки прозорчета. Едно от тях светеше и зад него се виждаше силует на човек, който гледаше навън. Пред кулата имаше поляна, през която течеше ручей. Там стоеше млад мъж. Видя ми се блед и болнав, с мъртвешки очи, носеше униформа на британски войник. Каза ми, че е рицарят на Замъка на изваденото око и сърце. Дал е клетва да пази дамата, която живее в замъка, затова се бие с всекиго, дошъл с намерението да я нарани или да я обиди. Попитах го той ли е убил всички хора в гората. Мъжът каза, че е убил няколко души и ги е закачил по дърветата, точно както е правил неговият предшественик. Попитах го как дамата ще го възнагради за службата му. Той отговори, че не знае. Никога не я е виждал и не е говорил с нея. Тя не излиза от Замъка на изваденото око и сърце, той стои между ручея и дърветата. Попита ме дали възнамерявам да се бия с него. Напомних му, че нито съм обидил, нито съм наранил неговата дама. Казах, че съм слуга и че трябва да се върна при господаря си, който ме очаква. После обърнах коня и препуснах назад.

— Какво? — кресна Ласелс. — Човекът ви е предложил да се биете и вие сте избягали! Нямате ли поне капка чест? Нямате ли срам? Болнаво лице, мъртвешки очи, неизвестен силует на прозореца! — той изсумтя презрително. — Това са само извинения за малодушието ви!

Чайлдърмас трепна, сякаш някой го беше ударил, и се приготви да каже нещо грубо в отговор, но мистър Норел го прекъсна:

— Тъкмо обратното! Добре е направил, че е тръгнал час по-скоро. На такива места винаги има повече магия, отколкото изглежда. Някои феи се забавляват с битки и смърт. Не знам защо. Готови са да положат неимоверни усилия, за да си осигурят подобни развлечения.

— Моля, мистър Ласелс — каза Чайлдърмас, — ако това място толкова ви привлича, вървете! Не стойте тук заради нас.

Ласелс погледна замислен полето и дупката в плета, но не помръдна.

— Може би гарваните не ви харесват? — попита Чайлдърмас с леко подигравателен тон.

— Че на кого му харесват! — възкликна мистър Норел. — Какво търсят тук? Какво означават?

Чайлдърмас сви рамене.

— Някои хора смятат, че те са част от мрака, който обгражда Стрейндж, че по някаква причина той го е превърнал в птици и ги е изпратил в Англия. Други мислят, че гарваните предвещават завръщането на Джон Ъскглас.

— Джон Ъскглас. Разбира се — обади се Ласелс. — Първата и последната мисъл на вулгарните умове. Каквото и да стане, причината винаги е Джон Ъскглас! Струва ми се, мистър Норел, че е време за нова статия в „Приятелите на английската магия“, с която да изобличим този джентълмен. Какво да напишем? Че не е християнин? Че не е англичанин? Че е демон? Някъде имах списък със светците и архиепископите, които са го заклеймили. Лесно бих могъл да съчиня нещо.

Мистър Норел изпитваше видимо неудобство. Той хвърляше нервни погледи към тъксфордския кочияш.

— На ваше място, мистър Ласелс — каза тихо Чайлдърмас, — щях да говоря по-предпазливо. Намирате се на север. В страната на Джон Ъскглас. Градовете, селата и абатствата ни са построени от него. Законите ни са изковани от него. Той е в умовете и сърцата ни, името му е на устата ни. Ако сега беше лято, щяхте да зърнете килим от малки синкаво-бели цветчета под всеки жив плет. Наричаме ги монетите на Джон. Когато времето е необичайно за сезона и зиме е топло, а лете вали дъжд, хората на село казват, че Джон Ъскглас пак се е влюбил и е захвърлил работата си^[1]. А когато едно нещо е сигурно, казваме, че то е като камъче в джоба на Джон Ъскглас. Ласелс се разсмя.

— Мистър Чайлдърмас, далеч съм от намерението да омаловажавам причудливите ви народни поверия. Но, съгласете се, едно е да плащаме дан на историята и съвсем друго — да говорим за завръщането на крал, сред чиито съюзници и сюзерени е самият Луцифер! Никой не иска това, нали? Освен неколцина йоанити и луди.

— Аз съм северняк, мистър Ласелс — каза Чайлдърмас. — Нищо не би ме зарадвало повече от завръщането на моя крал. Това е нещо, за което съм мечтал цял живот.

Когато пристигнаха в абатството Хъртфю, наближаваше полунощ. Нямаше и следа от Стрейндж. Ласелс си легна, но мистър Норел тръгна да обикаля къщата и да проверява състоянието на някои магии, които беше направил още преди време.

На другата сутрин по време на закуската Ласелс каза:

— Чудя се дали в миналото са се водили магически дуели. Битки между магьосници, нещо от този род.

Мистър Норел въздъхна.

— Трудно е да се каже. Предполага се, че Ралф Стоукси е победил двама-трима магьосници, единият от които много силен шотландец, Магьосникът от Атодел^[2]. Веднъж Катрин от Уинчестър била принудена да изпрати един млад магьосник в Гранада. Той постоянно й дотягал с предложения за брак, а тя искала да учи и по онова време Гранада била най-далечното място, за което могла да се сети. Да не забравяме и любопитната легенда за въглищаря от Кумбрия^[3]…

— А случвало ли се е подобни дуели да завършат със смъртта на единия от магьосниците?

— Какво? — мистър Норел погледна ужасен събеседника си. — Не! Тоест не знам. Не мисля.

Ласелс се усмихна.

— Но сигурно има магия за това? Смея да предположа, че ако си поставите за цел, ще си спомните за половин дузина магии, които биха свършили работа. Така че да изглежда като обикновен дуел с пистолети или саби. После на никого няма да хрумне да разследва. Освен това приятелите и слугите на победителя съвсем справедливо ще му предложат помощта си за запазване на всичко в пълна тайна.

Мистър Норел мълчеше. След известно време каза:

— Няма да се стигне дотам.

Ласелс се разсмя.

— Скъпи ми мистър Норел! До какво друго би могло да се стигне?

Странно, но Ласелс не беше идвал досега в абатството Хъртфю. В миналото, когато Дролайт идваше в Хъртфю, Ласелс винаги се извиняваше с предварително уговорен ангажимент. За него престоят в селска къща в Йоркшир беше равносилен на престой в чистилището. В най-добрия случай той си представяше Хъртфю като подобие на собственика си — прашно, старомодно и склонно към дълги навъсени мълчания; в най-лошия — олющена от дъждовете ферма насред зловещо тъмно тресавище. Ласелс с учудване установи, че Хъртфю не е нито едното, нито другото. Там нямаше никаква готика. Къщата беше модерна, елегантна и уютна, а слугите съвсем не бяха недодяланите селяни от неговото въображение. Всъщност те бяха същите слуги, които се грижеха за мистър Норел на „Хановер Скуеър“. Тези хора бяха обучени в Лондон и добре познаваха вкусовете на Ласелс.

Но в къщата на всеки магьосник има странни неща и абатството Хъртфю, на пръв поглед така уютно и елегантно, бе построено по толкова объркан план, че човек не можеше да стигне от единия край на къщата до другия, без да се изгуби. След закуската Лукас съобщи на Ласелс, че в никакъв случай не бива да се опитва да ходи в библиотеката сам, единствено в компанията на мистър Норел или Чайлдърмас. Това — обясни Лукас — е основното правило на къщата.

Естествено, Ласелс нямаше намерение да се подчинява на подобна забрана, съобщена му от слуга. Той разгледа източната част на къщата и намери обичайната подредба от всекидневна, трапезария и гостна — но не и библиотека. Това го накара да заключи, че библиотеката се намира в неизследваната западна част. Той тръгна натам и след малко се върна в стаята, от която беше тръгнал. Като помисли, че е завил в погрешен коридор, Ласелс направи втори опит. Този път се озова в едно от кухненските помещения, където мръсно сополиво слугинче първо си избърса носа с опакото на ръката, а после със същата тази ръка захвана да мие тенджерите. По който и път да тръгнеше, Ласелс неизбежно се озоваваше или в гостната, или в кухненското помещение. Гледката на малката слугиня му дотегна неимоверно, а и тя като че ли не се радваше да го види. Но макар че изгуби цялата си сутрин в безплодни опити да стигне до библиотеката, нито веднъж не му хрумна да отдаде този неуспех на нещо друго освен на странната йоркширска архитектура.

През следващите три дни мистър Норел се стараеше да прекарва колкото може повече време в библиотеката. Всеки път, когато срещнеше Ласелс, той неизбежно го засипваше с оплаквания по адрес на Чайлдърмас, а Чайлдърмас му досаждаше с молби да потърси с магия писмото на Дролайт. Накрая мистър Норел предпочете да отбягва и двамата.

Той не им сподели нищо за разкритията, които бе направил напоследък и които силно го бяха смутили. Още от раздялата си със Стрейндж мистър Норел редовно извикваше видения с цел да установи какво прави съперникът му. Но все не успяваше. Една нощ преди около четири седмици той не можеше да заспи. Стана и направи магията. Видението не беше съвсем ясно, но мистър Норел успя да види как Стрейндж прави магии в мрака. Той се поздрави за успешното преодоляване на защитните магии на ученика си и в този момент осъзна, че всъщност вижда себе си в собствената си библиотека. Продължи да опитва. Използваше различни варианти на заклинания. Наричаше Стрейндж по всевъзможни начини. Нищо не се променяше. Мистър Норел беше принуден да заключи, че английската магия вече не прави разлика между него и Стрейндж.

Пристигаха писма от лорд Ливърпул и министрите с гневни описания на нови магии, които никой не можеше да обясни. Мистър Норел отговаряше с обещания да обърне внимание на тези случаи веднага щом победи Стрейндж.

На третата вечер след пристигането им мистър Норел, Ласелс и Чайлдърмас седяха заедно в гостната. Ласелс ядеше портокал. Той белеше кората с малък нож за плодове с перлена дръжка и назъбено острие. Чайлдърмас редеше картите си на една масичка. Правеше го от два часа. Фактът, че мистър Норел не му правеше забележка, беше сигурен признак за това колко погълнат е магьосникът от настоящата ситуация. Ласелс обаче беше на път да полудее от това занимание. Не се съмняваше, че самият той е една от причините Чайлдърмас да гледа на карти. И беше напълно прав.

— Как мразя това бездействие! — внезапно обяви той. — Как мислите, какво чака Стрейндж? Дори не сме сигурни, че ще дойде.

— Ще дойде — каза Чайлдърмас.

— И откъде знаете? — попита Ласелс. — Може би вие сте му казали да дойде?

Чайлдърмас не отговори. Нещо в картите бе привлякло вниманието му. Очите му пробягаха по редовете. Изведнъж той стана от масата. — Мистър Ласелс! Имате съобщение за мен!

— Аз ли? — попита учуден Ласелс.

— Да, сър.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че наскоро някой ви е предал съобщение за мен. Така казват картите. Ще ви бъда признателен, ако ми кажете какво е.

Ласелс презрително изсумтя.

— Аз не съм ничий вестоносец — най-малко ваш!

Чайлдърмас не обърна внимание на това.

— От кого е съобщението?

Ласелс не каза нищо. Той отново се зае да бели портокала си.

— Добре — отсече Чайлдърмас, отново седна и нареди картите.

Мистър Норел ги наблюдаваше уплашен. Ръката му се протегна към шнура на звънеца, но после той размисли и сам излезе да потърси някого от слугите. Лукас слагаше масата в трапезарията. Мистър Норел му каза какво е станало.

— Не може ли да се направи нещо, за да ги разделим? — попита магьосникът. — След малко може да се укротят. Няма ли съобщение за мистър Ласелс? Или нещо, което да отвлече вниманието на Чайлдърмас? Не можеш ли да измислиш нещо? Какво става с вечерята? Готова ли е?

Лукас поклати глава.

— Няма никакви съобщения. Мистър Чайлдърмас прави каквото иска — винаги е било така. А вие поръчахте вечерята за девет и половина, сър. Нали помните?

— Да беше тук мистър Стрейндж — жално каза мистър Норел. — Той щеше да знае какво да им каже и как да постъпи.

Лукас докосна ръката на господаря си, за да го накара да се опомни. — Мистър Норел! Ние се опитваме да попречим на мистър Стрейндж да дойде — не помните ли, сър?

Мистър Норел изгледа ядосан слугата си.

— Да, да! Разбира се, че помня! И все пак…

Мистър Норел и Лукас отидоха заедно в гостната. Чайлдърмас обръщаше последната карта. Ласелс решително се взираше във вестника.

— Какво казват картите? — обърна се мистър Норел към Чайлдърмас. Макар че въпросът беше зададен от мистър Норел, Чайлдърмас отговори на Ласелс:

— Казват, че вие сте лъжец и крадец. Казват, че това не е просто съобщение. Получили сте нещо — някакъв предмет с голяма стойност. Той е бил предназначен за мен, но все още е у вас.

Кратка пауза.

Ласелс каза с леден тон:

— Мистър Норел, докога смятате да търпите да ме обиждат по този начин?

— За последен път ви питам, мистър Ласелс — обади се Чайлдърмас, — ще ми дадете ли това, което ми принадлежи?

— Как смеете да говорите така на един джентълмен? — сопна се Ласелс.

— А нима кражбата е постъпка на джентълмен? — попита Чайлдърмас.

Ласелс пребледня като платно.

— Извини се! — изсъска той. — Извини се или, кълна ти се, сине на йоркширска уличница, ще те науча на добри обноски!

Чайлдърмас сви рамене.

— По-добре син на уличница, отколкото крадец!

С яростен вой Ласелс се нахвърли върху него и го притисна до стената така, че краката на Чайлдърмас се отделиха от земята. Той го разтърси и картините на стената задрънчаха в рамките си.

Странно, но Чайлдърмас изглеждаше беззащитен пред Ласелс. Ръцете му бяха притиснати под тялото на противника и колкото и да се мъчеше, не можеше да ги освободи. Всичко свърши за миг. Чайлдърмас кимна едва забележимо, за да покаже, че Ласелс е спечелил.

Но Ласелс не го пускаше. Той го притисна още по-силно към стената. После посегна, взе ножа с перлената дръжка и бавно прокара назъбеното острие по лицето на Чайлдърмас, като го сряза от окото до устата.

Лукас извика, но Чайлдърмас не издаде и звук. Той успя някак да освободи лявата си ръка и я вдигна. Тя беше стисната в юмрук. Двамата останаха за няколко секунди в тази поза — като картина — и после Чайлдърмас свали ръката си.

Ласелс се усмихна широко, пусна Чайлдърмас, обърна се към мистър Норел и със спокоен тих глас каза:

— Няма да приема никакви извинения за поведението на този човек. Той ми нанесе оскърбление. Ако ми беше равен, непременно щях да го извикам на дуел. Той го знае. Долното му потекло го предпазва от това. Ако искате да остана и миг повече в тази къща, ако искате и занапред да бъда ваш приятел и съветник, тогава този човек трябва незабавно да я напусне! От тази вечер нататък не искам да чувам името му нито от вас, нито от слугите ви, в противен случай ще поискам да бъдат уволнени. Надявам се, сър, че се изразих достатъчно ясно.

Лукас се възползва от възможността скришом да подаде на Чайлдърмас една салфетка.

— Е, сър — обърна се Чайлдърмас към мистър Норел, докато бършеше кръвта от лицето си, — кого от нас избирате?

Дълго мълчание. После с дрезгав шепот, който почти не приличаше на обичайния му глас, мистър Норел промълви:

— Трябва да си вървите.

— Довиждане, мистър Норел — каза Чайлдърмас с поклон. — Направихте погрешен избор, сър — както винаги!

Той събра картите си и излезе.

Качи се в малката си стая на тавана и запали свещта на масата. На стената висеше напукано евтино огледало. Чайлдърмас огледа лицето си. Раната беше грозна. Шалчето и дясното рамо на ризата му бяха подгизнали от кръв. Той се изми доколкото можа. После изми и избърса ръцете си.

Бръкна в джоба си и внимателно извади нещо. Беше кутийка с цвят на сърдечна мъка, голяма колкото кутия за енфие, но по-продълговата. Той прошепна под носа си:

— Човек не може да избяга от школата си^[4].

Чайлдърмас отвори кутийката. В първите няколко секунди гледаше замислен, почесваше се по главата и накрая изруга, защото едва не я накапа с кръв. Затвори я и я прибра в джоба си.

Не му трябваше много време да събере багажа си. Той се състоеше от махагонова кутия с два пистолета, малка кесия с пари, бръснач, гребен, четка за зъби, калъп сапун, малко дрехи (всичките стари и износени като тези, с които беше облечен) и малък вързоп с книги, сред които Библията, „История на Краля Гарван за деца“ на лорд Портисхед и екземпляр на „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Парис Ормскърк. Мистър Норел плащаше добре на Чайлдърмас, но никой не знаеше къде отиват тези пари. Дейви и Лукас често отбелязваха помежду си, че Чайлдърмас очевидно не ги харчи.

Чайлдърмас прибра всичко в олющен куфар. На масата имаше чиния с ябълки. Той ги уви в една кърпа и ги пъхна в куфара. После като притискаше салфетката към лицето си, слезе по стълбите. Едва на път за конюшнята си спомни, че е забравил перото, мастилницата и бележника си в гостната. Беше ги оставил на масичката, докато гледаше на карти.

„Е, вече е късно да се връщам — помисли си той. — Ще трябва да си купя други.“

В конюшнята го чакаше цяла тълпа: Дейви, Лукас, конярите и неколцина слуги, които бяха успели да се измъкнат от къщата.

— Какво правите тук? — попита учуден Чайлдърмас. — Сякаш сте се събрали на църковна служба!

Слугите се спогледаха.

— Оседлахме ви Брюър, мистър Чайлдърмас — каза Дейви. Брюър беше конят на Чайлдърмас, едър красив жребец.

— Благодаря ти, Дейви.

— Защо му позволихте, сър? — попита Лукас. — Защо го оставихте да ви пореже?

— Не се тревожи, момко. Няма страшно. — Донесох бинт. Нека ви превържа.

— Лукас, тази нощ имам нужда от цялата си съобразителност, а не мога да мисля, ако съм целият в бинтове.

— Но ако раната не се затвори добре, ще ви остане грозен белег!

— Да остане. Никой няма да съжалява, че ще бъда по-грозен, отколкото съм сега. Дай ми само чиста кърпа да попия кръвта. Тази е съвсем прогизнала. Момчета, като дойде Стрейндж… — Чайлдърмас въздъхна. — Не знам какво да ви кажа. Не мога да ви дам съвет. Но ако има начин да им помогнете, направете го.

— Какво? — попита един слуга. — Да помогнем на мистър Норел и мистър Ласелс?

— Не, празна главо! На мистър Норел и мистър Стрейндж. Лукас, предай на Луси, Хана и Дайдо, че им казвам довиждане и им желая всичко хубаво — и добри покорни съпрузи, когато им потрябват (това бяха три слугини, любимки на Чайлдърмас).

Дейви се усмихна.

— А вие не сте ли съгласен да послужите за тази работа, сър?

Чайлдърмас се засмя, после трепна от болката в бузата си.

— Е, може би за Хана. Довиждане, момчета.

Той стисна ръцете на всички и малко се изненада, когато Дейви, който при целия си ръст и сила беше сантиментален като ученичка, настоя да го прегърне и проля една-две сълзи. Лукас даде на Чайлдърмас бутилка от най-доброто кларе на мистър Норел.

Чайлдърмас изведе Брюър от конюшнята. Луната беше изгряла. Той лесно намери пътя през парка. Тъкмо минаваше по един мост, когато изведнъж почувства, че наоколо действа магия. Сякаш хиляда тромпети засвириха в ухото му или в мрака блесна ослепително ярка светлина. Светът стана коренно различен отпреди, но каква беше разликата, Чайлдърмас не можеше да отгатне. Той се огледа.

Точно над парка и къщата имаше къс нощно небе, който не си беше на мястото. Съзвездията бяха прекъснати. Там грееха нови звезди, каквито Чайлдърмас не беше виждал досега. По всяка вероятност това бяха звездите от вечния мрак на Стрейндж.

Чайлдърмас хвърли последен поглед към абатството Хъртфю и се отдалечи в галоп.

Всички часовници забиха едновременно. Това само по себе си беше достатъчно необичайно. От петнадесет години Лукас се мъчеше да нагласи часовниците в Хъртфю така, че да бият едновременно, и досега никога не беше успявал. Но трудно можеше да се каже колко е часът. Часовниците биеха ли, биеха, без да спират след дванадесетия удар, сякаш отбелязваха времето на странна, нова епоха.

— Какъв, за Бога, е този зловещ шум? — попита Ласелс.

Мистър Норел стана и потри ръце — при него това беше признак на силно безпокойство и напрежение.

— Стрейндж е тук — бързо каза той. Произнесе една дума. Часовниците спряха да бият.

Вратата се отвори. Мистър Норел и мистър Ласелс се обърнаха с тревожни лица в очакване да видят Стрейндж. Но там стояха Лукас и още двама слуги.

— Мистър Норел! — заговори Лукас. — Мисля, че…

— Да, да! Знам! Иди в склада до кухненското стълбище. В раклата под прозореца ще намериш оловни вериги, оловни катинари и ключове. Донеси ги тук! Бързо!

— А аз отивам да донеса чифт пистолети — заяви Ласелс.

— От тях няма никаква полза — каза мистър Норел.

— O! Ще се изненадате, като видите колко проблеми могат да се решат с чифт пистолети!

След пет минути всички се върнаха. Лукас с недоволен вид държеше веригите и катинарите, Ласелс носеше пистолетите си. С тях имаше още четирима-петима души от прислугата.

— Къде е според вас? — попита Ласелс.

— В библиотеката, къде другаде? — отвърна мистър Норел. — Елате.

Те излязоха от гостната и влязоха в трапезарията. Оттам минаха по къс коридор, в който имаше абаносов бюфет, мраморна статуя на кентавър с малко жребче и картина на Саломе, която държи на сребърен поднос главата на свети Йоан Кръстител. В другия край се виждаха две врати. Дясната се стори непозната на Ласелс, сякаш не я беше виждал досега. Мистър Норел поведе групата през нея и след малко всички се озоваха… в гостната.

— Почакайте — каза мистър Норел объркан и погледна назад. — Сигурно съм… не. Чакайте. Сетих се! Елате.

Отново минаха през трапезарията и тръгнаха по коридора. Този път влязоха през лявата врата. Тя също ги отведе обратно в гостната. Мистър Норел нададе отчаян вик.

— Разрушил е лабиринта ми и е направил нов, за да ме обърка!

— Донякъде, сър, ми се иска да не го бяхте учили на толкова неща — отбеляза Ласелс.

— O! Никога не съм го учил на това — и можете да бъдете сигурен, че не го е научил от друг! Или дяволът го е научил, или той го е открил сам тази нощ в къщата ми! Ето какъв гений е врагът ми! Заключете врата пред него и той ще измисли първо как да я отключи, а после как да я заключи за вас!

Лукас и другите слуги запалиха още свещи, сякаш светлината можеше да помогне да видят заклинанията на Стрейндж и да различат магия от действителност. Скоро всяко от трите помещения беше обляно в светлина. Свещници и канделабри гъсто покриваха всяка повърхност, но това само обърка мистър Норел още повече. Те сновяха между трапезарията и гостната, между гостната и коридора — „като лисици в кошара“, както се изрази Ласелс. Но колкото и да се опитваха, не можеха да излязат от тези три помещения.

Мина време. Не можеше да се каже колко. Всички часовници показваха полунощ. Всички прозорци гледаха към вечната нощ и непознатите звезди.

Мистър Норел спря. Затвори очи. Лицето му беше тъмно и непроницаемо като юмрук. Той стоеше напълно неподвижен и само устните му леко помръдваха. Накрая отвори очи и каза:

— След мен.

Отново затвори очи и тръгна. Сякаш се движеше из съвсем друга къща, вградена по някакъв начин в неговата. Той завиваше ту надясно, ту наляво и проправяше нов път — път, по който никой дотогава не беше минавал.

След три-четири минути мистър Норел отвори очи. Пред него се простираше коридорът, който търсеше — онзи с каменния под — и в края му се виждаха сенчестите очертания на вратата към библиотеката.

— Сега ще видим какви ги върши! — извика той. — Лукас, приготви оловните вериги и катинари. Няма по-добра профилактика срещу магия от оловото. Ще оковем ръцете му и това ще го усмири поне малко. Мистър Ласелс, колко бързо според вас може да стигне писмо от тук до министрите?

Мистър Норел се учуди, че никой не му отговаря, и се обърна.

Беше съвсем сам.

В далечината чу Лукас да казва нещо: ленивият му гърлен глас не можеше да се сбърка. Чу гласа на някого от слугите, после пак този иа Лукас. Но постепенно гласовете заглъхнаха. Изчезна и шумът от стъпките на слугите, които сновяха от стая в стая. Възцари се тишина.