Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (54)

54
КУТИЙКА С ЦВЯТ НА СЪРДЕЧНА МЪКА

1 и 2 декември 1816 година

 

НЕЩО ИЗПУКА и изведнъж нахлу лек бриз и ухание на свежест, сякаш някой изсмука застоялия въздух от стаята. Стрейндж примигна два-три пъти.

След като се опомни, първата му мисъл беше, че цялата му сложна схема се е увенчала с успех: пред него стоеше някой, несъмнено фея. Втората му мисъл беше, че не знае какво е правил досега. Стрейндж извади джобния си часовник и го погледна: беше минал близо час, откакто бе изпил тинктурата.

— Моля да ме извините — каза той, — знам, че въпросът ми може да ви се стори странен, но говорихме ли за нещо?

— За енфие — отвърна джентълменът с коса като глухарче.

— Енфие?

— Попитахте ме дали имам щипка енфие.

— Кога?

— Какво?

— Кога ви поисках енфие?

— Преди малко.

— А-ха! Добре. Е, не си правете труда. Вече не ми трябва.

Джентълменът с коса като глухарче се поклони.

Стрейндж си даваше сметка, че объркването, което изпитва, е изписано на лицето му. Спомни си всички предупреждения в книгите за представителите на този дяволит народ и за това как човек не бива да показва, че знае по-малко от тях. Затова той прикри смущението си със саркастичен поглед. После си спомни, че още по-опасно е да демонстрира превъзходство и да разгневи феята, затова прикри сарказма си с усмивка. Накрая отново възвърна озадаченото си изражение.

Той не беше забелязал, че джентълменът се чувства също толкова неудобно.

— Извиках ви тук — започна Стрейндж, — защото отдавна исках представител на народа ви да ми помага и да ме съветва в магическите дела — той беше репетирал няколко пъти кратката си реч и със задоволство установи, че тя звучи уверено и достойно. За беда веднага след това развали впечатлението, като тревожно добави: — Повтарям ли се?

Джентълменът не отговори.

— Казвам се Джонатан Стрейндж. Може би сте чували за мен? Наскоро навлязох в много интересен етап от кариерата си. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че цялото бъдеще на английската магия зависи от по-нататъшните ми действия. Ако приемете да ми помогнете, ще се прочуете не по-малко от Кол Том Блу и Майстора Уичърли!^[1]

— Пфу! — изпъшка джентълменът с отвращение. — Жалки слуги!

— Така ли? — учуди се Стрейндж. — Нямах представа — той продължи: — Вашето… — Стрейндж се затрудни, докато намери подходящите думи — …любезно внимание към краля на Англия ме накара да се спра на вас. Каква сила! Каква изобретателност! Днешната магия е лишена от мощ! Лишена е от плам и енергия! Не мога да ви опиша колко ми е дотегнало да правя едни и същи глупави магии за разрешаване на едни и същи глупави проблеми. Малкото, което видях от вашата магия, ми показа, че тя е от съвсем друго естество. Вие можете да ме смаете. А аз жадувам да бъда смаян!

Джентълменът повдигна изящните си вежди, сякаш искаше да каже, че не би имал нищо против да смае Джонатан Стрейндж. Магьосникът въодушевено продължи:

— О, освен това искам веднага да ви предупредя, че в Лондон има един старец на име Норел — нещо като магьосник, — който ще изпадне в ярост, когато научи, че сте се съюзили с мен. Ще направи всичко възможно, за да ни попречи, но смея да твърдя, че изобщо не би могъл да се мери с нас.

Джентълменът сякаш беше престанал да го слуша. Оглеждаше се из стаята, като спираше вниманието си ту върху един, ту върху друг предмет.

— Има ли нещо в стаята, което не ви харесва? — попита Стрейндж. — Моля ви, ако е така, кажете ми. Предполагам, че магическата ви чувствителност е далеч по-изтънчена от моята. Но дори аз съм забелязал, че има неща, които могат да повлияят на магическите ми способности. Солница, офика, парче нафора — те определено ми пречат. Не казвам, че не мога да правя магии при наличието на тези предмети, но винаги се налага да ги вземам под внимание при съставянето на заклинанията си. Ако нещо тук не ви харесва, само кажете и аз веднага ще го махна.

Джентълменът гледаше втренчено, сякаш изобщо не разбираше за какво говори Стрейндж. После изведнъж възкликна:

— Магическата ми чувствителност, о, да! Колко сте досетлив! Магическата ми чувствителност е — точно както предполагате — много изтънчена! И в настоящия момент тя ми подсказва, че наскоро сте се сдобили с предмет, който притежава голяма сила! Пръстен за предпазване от магия? Урна за ясновидство? Нещо такова, нали? Моите поздравления! Покажете ми този предмет и аз незабавно ще ви осведомя за историята му и начина му на приложение!

— Всъщност не — отвърна Стрейндж изненадан. — Не притежавам нищо подобно.

Джентълменът се намръщи. Погледна първо нощното гърне, което се подаваше изпод масата, после пръстена с миниатюрен ангел от слонова кост на ръката на Стрейндж и накрая глинения съд, доскоро пълен със захаросани праскови и сливи.

— Може би е попаднал у вас случайно? Подобни предмети могат да притежават голяма сила дори ако магьосникът не знае как да си служи с тях.

— Наистина не мисля, че имам такъв предмет — каза Стрейндж. — Глинения съд например купих от един сладкар в Генуа. И в дюкяна имаше още десетки досущ като този. Не вярвам, че е възможно един да притежава магически сили, а другите — не.

— Така е — съгласи се джентълменът. — А и тук не виждам нищо повече от обичайните предмети. Имам предвид — побърза да добави той — предметите, които бих очаквал да видя в дома на магьосник с вашия талант.

Последва кратко мълчание.

— Не отговорихте на предложението ми — каза Стрейндж. — Не можете да решите, преди да сте ме опознали по-добре. Имате право. След ден-два отново ще имам честта да се порадвам на компанията ви и тогава ще поговорим повече.

— Беседата ни беше много интересна! — отбеляза джентълменът.

— Надявам се, че ни предстоят още много такива — любезно отговори Стрейндж и се поклони.

Джентълменът му отвърна с поклон.

После магьосникът го освободи от заклинанието за призоваване и той изчезна.

Въодушевлението на Стрейндж беше огромно. Знаеше, че трябва да седне и да запише трезвите си научни наблюдения върху случилото се, но можеше само неудържимо да подскача, да се смее и да пляска с ръце. Дори изтанцува няколко стъпки от народен танц и ако дървената фигура не беше прикована към дървения си пиедестал, той със сигурност би я грабнал и би се завъртял с нея из стаята.

След като бурното въодушевление го напусна, Стрейндж се изкуши да напише на Норел. Всъщност дори седна и нахвърля първите редове на победоносно и саркастично писмо: „Убеден съм, че ще се радвате да научите…“ Но после размисли и се отказа. „Това само ще го предизвика да направи магия на къщата ми или нещо подобно. Ха! Как ще се ядоса, когато се върна в Англия! Трябва да публикувам новината веднага след завръщането си. Няма да чакам следващия брой на «Фамулус». Той ще излезе след много време. Мъри ще се оплаква, но аз нищо не мога да направя. «Таймс» е най-подходящото място. Чудя се какво ли означаваха всички онези безсмислици за магически пръстени и нощни гърнета? Може би феята търсеше причина за успеха на заклинанието ми.“

Общо взето, Стрейндж не можеше да бъде по-доволен от себе си, дори ако бе успял да извика самия Джон Ъскглас и половин час да разменя любезности с него. Единственото тревожно нещо бяха спомените — накъсани и объркани — от формата, която този път бе приела лудостта му. „Струва ми се, че се бях превърнал в Ласелс или Дролайт! Какъв ужас!“

 

На другата сутрин Стивън Блек имаше да свърши някои неща за сър Уолтър. Той посети един банкер на „Ломбард Стрийт“, говори с художник портретист в „Литъл Бритън“ и даде указания на шивачката на „Федър Лейн“ за новата рокля на лейди Поул. Следващата му среща беше в кантората на адвоката. Валеше тежък пухкав сняг. Наоколо се разнасяха обичайните градски звуци: пръхтене и тропот на коне, дрънчене на карети, викове на улични търговци, блъскане на врати и стъпки в снега.

Стивън стоеше на ъгъла на „Флийт Стрийт“ и „Майтър Корт“. Тъкмо вадеше джобния си часовник (подарък от джентълмена с коса като глухарче), когато всички звуци замряха, сякаш някой ги бе срязал с нож. За миг му се стори, че е оглушал. Но точно преди да се разтревожи, Стивън се огледа и видя, че това не е единственото необичайно обстоятелство. Улицата изведнъж опустя. Нямаше нито хора, нито котки, нито кучета, нито коне, нито птици. Всички бяха изчезнали.

А снегът! Това беше най-странното от всичко: той висеше неподвижно във въздуха на големи меки парцали, тежки като златни монети.

„Магия!“ — помисли си с омерзение Стивън.

Той повървя малко по „Майтър Корт“, като надничаше през витрините на магазините. Лампите вътре светеха, стоките лежаха натрупани на купчини или пръснати по тезгясите — коприни, тютюни, нотни листове; в камините горяха огньове, но пламъците им не помръдваха. Стивън се обърна и установи, че е проправил нещо като тунел през триизмерната дантела на снега. От всички странни неща, които бе виждал през живота си, това беше най-странното.

Незнайно откъде се разнесе вик:

— Мислех, че съм недосегаем за него! Какви трикове използва?

Внезапно пред Стивън изникна джентълменът с коса като глухарче с гневно лице и блеснали очи.

Изненадата на иконома бе толкова голяма, че за миг се уплаши да не припадне. Но той отлично знаеше колко високо джентълменът цени хладнокръвието и самообладанието, затова прикри страха си доколкото можа и попита със заекване:

— Не-недосегаем за кого, сър?

— Как за кого? За магьосника, Стивън! За магьосника! Помислих, че се е сдобил с някакъв магически предмет, който му е разкрил присъствието ми. Но в стаята му не видях такъв, а и той се закле, че не притежава нищо подобно. За всеки случай през изминалия час обиколих земното кълбо и проверих всички магически пръстени, всички вълшебни потири и хаванчета. Но нито един от тези предмети не липсва. Всички са си по местата.

От това доста несвързано обяснение Стивън заключи, че магьосникът вероятно е успял да призове джентълмена с коса като глухарче.

— Но, сър — каза икономът, — преди време искахте да помагате на магьосниците, да правите магии с тях и да заслужите тяхната признателност. Нали затова дойдохте да съживите лейди Поул? Може би ще се окаже, че тази работа ви харесва повече, отколкото предполагате.

— O, може би! Но не мисля, че ще стане така. Казвам ви, Стивън, освен неудобството да тичам винаги, когато му хрумне да ме призове, това беше най-скучният половин час, който съм прекарвал от дълги години. Не съм чувал никой друг да говори толкова! Този магьосник със сигурност е най-самонадеяният човек, когото съм срещал. Не мога да понасям хора, които постоянно си говорят сами и нямат време да слушат какво им казват другите.

— O, сър, наистина! Това е крайно обидно. И предполагам, че сега, когато ще прекарвате времето си с магьосника, ще трябва да отложим моето коронясване за крал на Англия?

Джентълменът каза нещо много злъчно на своя език, вероятно ругатня.

— Вероятно сте прав и това ме вбесява повече от всичко друго! — той се замисли за момент. — Но все пак може да не е толкова зле, колкото ни се струва. Тези английски магьосници са много глупави. Обикновено искат едни и същи неща. Бедните си пожелават неизчерпаеми запаси от ряпа или овесена каша, богатите искат още богатства или власт над целия свят, а младите искат любовта на някоя принцеса или кралица. Щом си пожелае едно от тези неща, ще му го дам. Разбира се, то със сигурност ще му създаде куп грижи. Винаги става така. Той ще се разсее и тогава ние с вас ще осъществим плана си да ви направим крал на Англия! О, Стивън! Толкова се радвам, че дойдох при вас! Винаги ми давате разумен съвет! — гневът на джентълмена мигом се изпари и видът му стана много доволен. Дори слънцето се показа иззад облаците и всички увиснали във въздуха снежинки заблестяха и заискриха (макар че дали и това беше работа на джентълмена — Стивън не можеше да каже).

Той понечи да възрази, че всъщност не е дал никакъв съвет, но в този миг джентълменът изчезна. Всички хора, коне, карети, котки и кучета тутакси се появиха отново и Стивън се блъсна в дебела жена с червена пелерина.

 

Стрейндж стана от леглото в отлично настроение. Беше спал осем часа без прекъсване. За пръв път от седмици не се беше будил през нощта, за да прави магии. Той реши, че като награда за успешното призоваване на фея днес ще почива. Малко след десет часа отиде в къщата, където бяха отседнали Грейстийл, и завари семейството да закусва. Стрейндж прие поканата им да закуси с тях, седна, хапна топли кифлички, пи кафе и съобщи на мис Грейстийл и на леля й, че днес е изцяло на техните услуги.

Леля Грейстийл с радост се отказа от предложението му в полза на племенницата си. Мис Грейстийл и Стрейндж прекараха времето до обяд в четене на книги за магия. Това бяха книги, които той й бе заел или тя беше купила по негова препоръка: „История на Краля Гарван за деца“ на Портисхед, „Животът на Мартин Пейл“ от Хикман и „Анатомия на Минотавъра“ на Хедър-Грей. Стрейндж ги беше чел в началото на обучението си по магия и с учудване откриваше колко простички, почти наивни, му се струват сега. Доставяше му огромно удоволствие да ги чете на мис Грейстийл, да отговаря на въпросите й и да изслушва мислите й върху прочетеното — уверени, умни и както му се струваше, прекалено сериозни.

В един часа след лека закуска със студено месо леля Грейстийл обяви, че твърде дълго са седели у дома, и предложи да се разходят.

— Мистър Стрейндж, бих казала, че малко свеж въздух ще ви се отрази добре. Учените често пренебрегват разходките.

— Ние сме много скучни хора, мадам — весело се съгласи Стрейндж.

Денят беше хубав. Те тръгнаха из тесните улички и случайно се натъкнаха на поредица от интригуващи предмети: дървено изображение на куче с кокал в устата, ниша със светец, когото никой от тях не можа да познае, няколко прозореца, на които отначало им се стори, че има пердета от изключително фина дантела, но като ги разгледаха по-отблизо, пердетата се оказаха чисто и просто паяжини — плътно изплетени паяжини, обхванали всяко кътче на стаята. Нямаха екскурзовод, който да им разкаже за тези неща, наблизо нямаше човек, когото да попитат, затова те се забавляваха да изказват собствени предположения.

Малко преди да се стъмни, те излязоха на студено каменно площадче с кладенец по средата. Мястото беше необичайно празно и безлюдно. Паважът беше от старинни камъни. Околните сгради имаха неочаквано малко прозорци. Сякаш всички къщи се бяха обидили за нещо на площадчето и му бяха обърнали гръб. Имаше едно дюкянче, където се продаваше само локум в безброй разновидности и цветове. Беше затворено, но мис Грейстийл и леля й надзърнаха през витрината и се запитаха дали ще намерят пътя дотук, за да дойдат отново.

Стрейндж крачеше напред-назад. Не мислеше за нищо. Въздухът беше приятно студен и в небето бе изгряла първата звезда. Той долови странен стържещ звук зад гърба си и се обърна да види откъде идва.

В най-тъмния ъгъл на площадчето се издигаше нещо — нещо, каквото не бе виждал досега. Беше черно — толкова черно, че сякаш бе изтъкано от сгъстяващия се мрак. Главата или горната му част приличаше на старинна носилка, с каквито понякога се придвижват вдовиците в Бат. Тя имаше прозорци с черни завески. Но по-надолу носилката преминаваше в тяло и крака на голяма черна птица. Птицата беше с черен цилиндър на главата и носеше тънък черен бастун. Нямаше очи, но Стрейндж чувстваше, че го гледа. Върхът на бастуна й зловещо драскаше по каменния паваж.

Стрейндж предположи, че би трябвало да се страхува. Предположи, че би трябвало да направи някаква магия, за да пропъди нещото. В главата му се занизаха заклинания за отдалечаване, за прогонване, за предпазване, но кой знае защо, той не можа да се спре на нито едно от тях. Макар че нещото изглеждаше заплашително и злонамерено, Стрейндж имаше чувството, че в настоящия момент то не представлява заплаха нито за него, нито за останалите. По-скоро това беше предзнаменование за наближаваща опасност.

Той тъкмо започваше да се чуди как Грейстийл възприемат тази внезапна поява на ужасното същество, когато нещо в главата му изщрака и създанието изчезна. На негово място изникна набитият силует на доктор Грейстийл — в черни дрехи и с бастун в ръка.

— Е? — провикна се той.

— Моля… моля? — извика в отговор Стрейндж. — Какво казахте? Мислех за… нещо друго.

— Попитах ви дали ще вечеряте с нас!

Стрейндж стоеше и го съзерцаваше.

— Какво има? Болен ли сте? — попита доктор Грейстийл и погледна изпитателно магьосника, сякаш бе забелязал нещо особено в лицето и поведението му.

— Съвсем добре съм, уверявам ви — отвърна Стрейндж. — И ще се радвам да вечерям с вас. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Само че обещах на лорд Байрон, че в четири ще играя билярд с него.

— Ще се върнем с гондола — предложи доктор Грейстийл. — Мисля, че Луиза е по-уморена, отколкото казва (той имаше предвид сестра си). Къде е срещата ви с Негова светлост? Къде искате да ви откара гондолиерът?

— Благодаря — отвърна Стрейндж, — но предпочитам да повървя. Сестра ви е права, че имам нужда от повече чист въздух и разходки.

Мис Грейстийл малко се разочарова, като разбра, че Стрейндж няма да се прибира с тях. Двете дами и магьосникът се сбогуваха така продължително и толкова пъти си напомниха за срещата си след броени часове, че доктор Грейстийл започна да губи търпение.

Семейство Грейстийл тръгнаха по посока към Рио. Стрейндж ги следваше от разстояние. Въпреки веселите уверения на доктор Грейстийл той се чувстваше неприятно развълнуван. Повтаряше си, че видението е било чисто и просто игра на светлината, но това не го успокояваше. Стрейндж беше принуден да признае, че най-вероятно лудостта на старата дама го обзема отново.

„Това е наистина сериозно! Действието на тинктурата като че ли се беше изчерпало! Е, слава Богу, вече няма нужда да я пия. Ако този представител на народа на феите откаже да ми служи, тогава просто ще намеря начин да призова друг.“

Той излезе от уличката на окъпания в светлина пристан и видя, че Грейстийл са намерили гондола и че някакъв джентълмен помага на мис Грейстийл да се кача. Отначало му се стори, че не познава мъжа, но после забеляза, че косата му е лъскава като пух на глухарче. Стрейндж забърза към него.

— Каква красива млада жена! — възкликна джентълменът, когато гондолата се отдалечи от пристана. Очите му блестяха. — Предполагам, че танцува прелестно, нали?

— Танцува ли? — учуди се Стрейндж. — Не знам. Веднъж щяхме да ходим заедно на бал в Генуа, но тя имаше зъбобол и не отидохме. Не очаквах да ви видя. Мислех, че ще дойдете отново, когато ви призова.

— Ах, но аз мислих върху предложението ви да правим магии заедно! И сега смятам, че това е отлична идея!

— Радвам се да го чуя — отвърна Стрейндж, като едва се сдържа да не се усмихне. — Но кажете ми, от седмици се мъча да ви призова. Защо не дойдохте по-рано?

— O, обяснението е съвсем просто! — заяви джентълменът и се впусна да разказва дълга история за някакъв свой братовчед, който бил много зъл и много завиждал на дарбите и добродетелите му, мразел всички английски магьосници и незнайно как успявал да разваля магиите на Стрейндж, поради което джентълменът едва миналата вечер разбрал, че го призовават. Разказът му беше невероятно заплетен и Стрейндж не повярва на нито една дума. Но сметна, че е по-благоразумно да покаже, че вярва, затова се поклони в отговор.

— И за да ви покажа колко високо ценя честта, която ми оказвате — завърши джентълменът, — ще ви донеса каквото пожелаете.

— Каквото пожелая? — повтори Стрейндж и погледна изпитателно джентълмена. — И ако съм разбрал правилно, предложението ви е част от споразумението ни. Не можете да ми откажете това, което съм поискал, нали?

— Дори не би ми хрумнало!

— И мога да поискам богатства, власт над целия свят, такива неща?

— Точно така! — възкликна със задоволство джентълменът и разпери ръце.

— Е, не желая нищо подобно. Искам най-вече сведения. Кой е последният английски магьосник, с когото сте работили?

Последва кратко мълчание.

— O, едва ли ви се слуша за това! — отсече джентълменът. — Уверявам ви, много е скучно, Хайде! Все има нещо, което желаете най-много! Собствено кралство? Красива спътница? Принцеса Полина Боргезе е прекрасна жена и аз мога веднага да ви я доведа!

Стрейндж понечи да каже нещо, но се сепна.

— Полина Боргезе, казвате? Виждал съм неин портрет в Париж^[2] — после се опомни и продължи: — Но в момента това не ме интересува. Говорете ми за магия. Какво да направя, за да се превърна в мечка? Или в лисица? Как се казват трите магически реки, които текат през кралство Агрейс?^[3] Ралф Стоукси е вярвал, че тези реки влияят на събитията в Англия. Така ли е? В „Езика на птиците“ се споменава за група заклинания, които се използват за промяна на цветовете — какво можете да ми кажете за това? Какво представляват камъните на площадите в Донкастър?

Джентълменът разпери ръце с шеговито учудване.

— Толкова много въпроси!

Той се разсмя: по всичко личеше, че смехът би трябвало да бъде весел и безгрижен, но прозвуча малко принудено.

— Добре, отговорете ми поне на един. Който си изберете.

Джентълменът само се усмихна любезно.

Стрейндж го погледна с нескрита обида. Очевидно предложението не обхващаше сферата на познанието и важеше само за предмети. „Ако исках да си направя подарък, щях да отида и да си купя нещо! — мислеше магьосникът. — Ако исках да видя Полина Боргезе, щях просто да я посетя и да й се представя. За това не ми е нужна магия! Как, за Бога, ще…“ Изведнъж му хрумна нещо.

— Донесете ми нещо, което сте получили от последната си работа с английски магьосник!

— Какво? — стъписа се джентълменът. — Не, едва ли имате нужда от него! То е безполезно, напълно безполезно! Пак си помислете!

По всичко личеше, че това искане го е смутило, макар да не беше ясно защо. „Може би — каза си Стрейндж — магьосникът му е дал нещо ценно и той не иска да се раздели с него. Няма значение. След като видя какво е и науча от предмета каквото мога, ще му го върна. Така ще засвидетелствам добрите си намерения.“

Той се усмихна любезно.

— Струва ми се, че това беше част от споразумението ни. Очаквам да ми донесете предмета — какъвто и да е той — по-късно вечерта!

В осем часа Стрейндж седна да вечеря с Грейстийл в мрачната им трапезария. Мис Грейстийл го попита как е лорд Байрон.

— O! — възкликна Стрейндж. — Не смята да се връща в Англия. Той може да пише навсякъде. Докато в моя случай английската магия е повлияна от Англия, тъй както Англия е повлияна от английската магия. Двете вървят ръка за ръка. Неразделни са.

— Искате да кажете — каза мис Грейстийл и леко се намръщи, — че английското съзнание, история и така нататък са повлияни от магията? В метафоричен смисъл, нали?

— Не, в съвсем буквален смисъл. Този град например е построен по обичайния начин…

— О — прекъсна го доктор Грейстийл с усмивка, — какво типично изказване за магьосник! Винаги говорите с известно пренебрежение за неща, направени по обичайния начин!

— Не исках да прозвучи пренебрежително. Уверявам ви, че храня дълбоко уважение към нещата, направени по обичайния начин. Не, имах предвид само, че границите на Англия, очертанията й са магически обусловени.

Доктор Грейстийл изсумтя.

— Не съм убеден в това. Дайте ми пример.

— Добре. Някога на йоркширското крайбрежие имало хубав град и един ден жителите му се запитали защо кралят им Джон Ъскглас събира данъци от тях. Те смятали, че такъв велик магьосник би могъл да превръща в злато каквото пожелае. В любопитството им няма нищо лошо, но тези глупави хора не спрели дотам. Те отказали да плащат и започнали да заговорничат срещу краля с враговете му. Човек трябва да помисли добре, преди да тръгне да се кара с магьосник или с крал. А когато двете са обединени в едно — о, тогава опасността е стократно по-голяма! Първо в града задухал вятър от север. От вятъра всички животни в града остарели и умрели — крави, свине, птици, овце, дори котките и кучетата. Вятърът духнал над къщите и те се превърнали в руини пред очите на злополучните си обитатели. Сечивата се счупили, гърнетата се строшили, дървените греди изсъхнали и се напукали, керемидите и камъните се превърнали в прах. Каменните статуи в църквите се изтъркали като от старост и всяко лице на статуя, казват, се изкривило, сякаш крещяло. Вятърът подхванал морето и надигнал невиждани, заплашителни вълни. Гражданите — съвсем разумно — побягнали от града и щом стигнали хълмовете, се обърнали назад и видели как останките от града бавно потънали под студените сиви вълни.

Доктор Грейстийл се усмихна.

— Всяко правителство — било то на виги, тори, императори или магьосници — реагира зле, когато хората не плащат данъците си. Ще включите ли тези легенди в следващата си книга?

— O, със сигурност. Аз не съм от онези жалки автори, които грижливо мерят и теглят думите си до последната унция. Идеите ми за авторството са много либерални. Всеки, който плати своята гвинея за изданието на мистър Мъри, ще открие, че съм разтворил широко вратите на работилницата си и че всичките ми знания са изложени на показ. Читателите ми могат да разглеждат и да избират на воля.

Мис Грейстийл сериозно се замисли над разказа на Стрейндж.

— Несъмнено е бил провокиран — каза накрая тя, — но все пак това е постъпка на тиран.

Някъде в мрака се разнесоха стъпки.

— Какво има, Франк? — попита доктор Грейстийл. Прислужникът на доктор Грейстийл изникна от тъмнината.

— Намерихме писмо и малка кутийка, сър. И двете са за мистър Стрейндж.

Франк изглеждаше обезпокоен.

— Е, какво си зяпнал? Ето го мистър Стрейндж точно до теб. Предай му писмото и кутийката.

По лицето и поведението на Франк личеше, че е смутен. Намръщеното му чело подсказваше силно недоумение. Той направи последен опит да сподели объркването си с господаря:

— Намерихме писмото и кутийката на пода пред пътната врата, сър, но вратата беше заключена и резето беше спуснато!

— Тогава някой я е отключил и е дръпнал резето, Франк. Не прави загадки от дреболии — каза доктор Грейстийл.

Франк даде писмото и кутийката на Стрейндж и отново потъна в мрака на къщата, като мърмореше под носа си и питаше столовете и масите по пътя си за такъв глупак ли го вземат.

Леля Грейстийл се наведе към мистър Стрейндж и го подкани да не се церемони — той е сред приятели и може веднага да прочете писмото си. Това беше много мило от нейна страна, но донякъде излишно, защото Стрейндж вече бе отворил писмото и го четеше.

— O, лельо! — възкликна мис Грейстийл и взе кутийката, която Франк беше оставил на масата. — Вижте колко е красива!

Кутийката беше малка и овална, очевидно направена от сребро и порцелан. Цветът й беше красив нюанс на синьото, но не точно синьо, а по-скоро лилаво. Но не беше и точно лилаво, защото имаше лек сивкав оттенък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, това беше цвят на сърдечна мъка. Но за щастие нито мис Грейстийл, нито леля й бяха изпитвали някога сърдечна мъка, така че нямаше как да познаят цвета й.

— Наистина е много красива — съгласи се лелята. — Италианска ли е, мистър Стрейндж?

— М-м-м? — измънка Стрейндж и вдигна глава от писмото. — Не знам.

— Има ли нещо вътре? — попита леля Грейстийл.

— Да, струва ми се — каза мис Грейстийл и понечи да отвори кутийката.

— Флора! — извика доктор Грейстийл на дъщеря си и рязко поклати глава. Той беше решил, че кутийката може да е подарък, който Стрейндж възнамерява да поднесе на Флора. Това не му допадаше, но доктор Грейстийл не се считаше за достатъчно компетентен по въпросите на поведението, което мъж като Стрейндж — мъж от модното висше общество — може да си позволи да демонстрира.

Заровил глава в писмото, Стрейндж не видя и не чу нищо от този разговор. Той взе кутийката и я отвори.

— Има ли нещо вътре, мистър Стрейндж? — попита леля Грейстийл.

Стрейндж бързо затвори кутийката.

— Не, мадам, няма нищо.

Той прибра кутийката в джоба си, веднага повика Франк и му поиска чаша вода.

Стрейндж си тръгна от Грейстийл почти веднага след вечеря и отиде право в кафенето на ъгъла на „Кале де ла Кортезия“. Първото надзъртане в кутийката го беше потресло и той изпитваше силно желание да бъде сред хора, когато я отвори отново.

Сервитьорът му донесе чаша бренди. Стрейндж отпи една глътка и отвори кутийката.

Отначало си помисли, че джентълменът фея му е изпратил имитация на малък бял пръст, направен от восък или друг подобен материал и съвсем като истински. Беше толкова блед, толкова обезкръвен, че беше почти зелен с едва доловим оттенък на розово по кожата около нокътя. Стрейндж се запита защо някой би вложил толкова труд, за да създаде нещо толкова ужасно.

Но в мига, в който го докосна, разбра, че това не е восък. Пръстът беше леденостуден, но кожата се движеше по същия начин като кожата на собствените му пръсти, а под нея се напипваха и личаха мускулните влакна. Нямаше съмнение, че това е човешки пръст. По размера можеше да се съди, че пръстът е на дете или на жена с малки ръце.

„Но защо магьосникът му е дал пръст? — питаше се Стрейндж. — Може би това е собственото му кутре? Не виждам обаче как е възможно, освен ако магьосникът е дете или жена.“

Той си спомни, че е чувал нещо за някакъв пръст, но в момента не можеше да си спомни какво точно. И макар да не помнеше какво беше чувал, Стрейндж си спомни кой му го бе казал: Дролайт. „Това обяснява защо не съм обърнал внимание на казаното. Но защо Дролайт ще говори за магия? Той знае малко и още по-малко се интересува.“ Стрейндж отпи от брендито си.

„Мислех, че ако призова фея, тя ще ми обясни всичко и няма да има повече загадки. Но ето че загадките се увеличиха с още една!“

Той започна да си припомня различни истории за великите английски магьосници и техните слуги феи. Мартин Пейл и слугите му Майстора Уичърли, Майстора Фалоутот и всички останали. Томас Годблес и Дик Вторник, Мерод и Коулман Грей и най-известната двойка — Ралф Стоукси и Кол Том Блу.

Когато Стоукси срещнал за пръв път Кол Том Блу, бъдещият слуга бил див и своенравен — последният от народа на феите, който би се съюзил с английски магьосник. Стоукси го последвал в двореца му във Феерия^[4], там се направил на невидим, разгледал го и открил много интересни неща^[5].

Стрейндж не беше толкова наивен да вярва, че легендата във вида, в който е достигнала до децата и магиоисториците, е точно описание на действителни събития. „Но все пак е възможно в нея да има частица истина — каза си той. — Може би Стоукси е успял да проникне в двореца на Кол Том Блу и с това да му докаже, че е достоен за уважение магьосник. Няма причина и аз да не сторя същото. В края на краищата този джентълмен фея не знае нищо за способностите и постиженията ми. Ако му направя неочаквано посещение, ще му покажа какво умея.“

Стрейндж се замисли за мъгливия снежен ден в Уиндзор, когато подмамени от магията на джентълмена, двамата с краля едва не попаднаха във Феерия. Спомни си за гората и за малките светлинки, които подсказваха, че там има старинна къща. Кралските пътища със сигурност можеха да го отведат там, но освен че беше дал обещание на Арабела, той нямаше желание да търси джентълмена с магии, които вече е правил. Искаше да използва нова и смайваща магия. Искаше при следващата си среща с джентълмена фея да изпитва увереността и въодушевлението, които пораждаше у него всяка нова магия.

„Феерия никога не е далеч — мислеше си той — и има хиляди начини да се отиде там. Със сигурност ще намеря поне един.“

Стрейндж знаеше заклинание за прокарване на път между две същества, произволно назовани от магьосника. Това беше старо заклинание, само на една крачка от магията на феите. Пътищата, които можеха да се направят по този начин, несъмнено пресичаха границите между световете. Стрейндж никога досега не беше използвал заклинанието и нямаше представа как ще изглежда полученият път, нито как ще го извърви. Все пак вярваше, че може да успее. Той промърмори под носа си магическите думи, махна няколко пъти с ръце и назова себе си и джентълмена като двете същества, които пътят трябва да свърже.

Нещо се раздвижи, както ставаше понякога при действието на магия. Сякаш невидима врата се отвори и после се затвори зад гърба му. Или сякаш всички сгради в града се бяха завъртели и сега гледаха на друга страна. Магията като че ли бе подействала — нещо със сигурност се беше случило, — но Стрейндж не виждаше резултат. Той се замисли как да постъпи.

„Може би всичко е въпрос на възприятие, а аз знам как да променя това. Неприятно е. Бях решил занапред да не го правя, но един път повече няма да ми навреди.“

Стрейндж бръкна във вътрешния джоб на сюртука си и извади тинктурата на лудостта. Сервитьорът му донесе чаша вода и магьосникът внимателно отмери една малка капка. После изпи водата.

Огледа се и за пръв път забеляза сноп искряща светлина, който тръгваше от краката му, прекосяваше плочките на пода и водеше навън. Приличаше на онези линии светлина, които се появяваха на повърхността на водата в сребърен леген. Стрейндж установи, че ако гледа право в снопа светлина, не го вижда. Но ако го гледа с крайчеца на окото си, го различава съвсем ясно.

Той плати на сервитьора и излезе на улицата.

— Е — каза, — това е наистина забележително.