Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jonathan Strange & Mr Norrell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)

Издание:

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2006

ISBN-10: 954-733-496-4

ISBN-13: 976-954-733-496-0

История

  1. — Добавяне

5
ДРОЛАЙТ

Пролетта-есента на 1807 година

 

НА ДРУГАТА СУТРИН секретарят на мистър Норел Чайлдърмас беше повикан да се срещне с господаря си по време на закуската му. Той завари мистър Норел пребледнял и в състояние на нервна превъзбуденост.

— Какво се е случило? — попита Чайлдърмас.

— О! — възкликна мистър Норел и вдигна глава. — Как се осмеляваш да ме питаш! Ти, който си пренебрегнал задълженията си дотам, че всеки негодник може преспокойно да наблюдава къщата ми и да разпитва слугите ми! За какво те държа тук, искам да знам, ако не можеш да ме защитиш от подобно нахалство?

Чайлдърмас сви рамене.

— Предполагам, че говорите за Дролайт.

Кратко, стъписано мълчание.

— Знаел си за това? — кресна мистър Норел. — Всемогъщи Боже! Какво си мислеше, човече? Самият ти си казвал стотици пъти, че ако искам да си осигуря спокойствие, слугите ми не трябва да клюкарстват!

— О, разбира се — каза Чайлдърмас. — Но аз силно се опасявам, сър, че ще трябва да се откажете от някои свои навици. Уединението и отшелничеството са подходящи за Йоркшир, но ние вече не сме в Йоркшир.

— Да, да! — гневно отсече мистър Норел. — Знам, че не сме в Йоркшир. Но не там е въпросът. Въпросът е: какво иска този Дролайт?

— Привилегията да бъде първият джентълмен в Лондон, запознал се с магьосник. Нищо повече.

Но мистър Норел не можеше да се отърси от страховете си. Той нервно потриваше жълтеникавите си ръце и мяташе уплашени погледи по тъмните ъгли на стаята, сякаш очакваше там да се крият други като Дролайт, които го шпионират.

— Не ми приличаше на учен с тези дрехи — каза той, — но това нищо не означава. Не носеше пръстени за сила или принадлежност и все пак…

— Не ви разбирам — намеси се Чайлдърмас. — Говорете направо.

— Мислите ли, че самият той не притежава някои способности? — попита мистър Норел. — Или може би има приятели, които ми завиждат за успеха? Кои са съдружниците му? Какво образование има?

Устните на Чайлдърмас се разтеглиха в широка усмивка, която зае от край до край едната половина на лицето му.

— О! Вие сте си въобразили, че той е слуга на магьосник. Е, сър, нищо подобно. Можете да разчитате на мен за това. Тъй като съвсем не пренебрегвам интересите ви, след като получихме писмото от мисис Гоудсдан, аз разпитах за господина — точно толкова, смея да твърдя, колкото и той за вас. Не знам какъв трябва да е този магьосник, който би ползвал услугите на такава личност. А и ако наистина съществуваше друг магьосник, вие отдавна щяхте да научите за това — не е ли така? — и да намерите начин да го разделите с книгите, които притежава, за да сложите край на заниманията му. Правили сте го и преди, както знаете.

— Значи според вас Дролайт не е опасен?

Чайлдърмас повдигна вежди и се усмихна с кривата си усмивка.

— Напротив — каза той.

— А! — възкликна мистър Норел. — Знаех си! Е, тогава със сигурност трябва да го отбягвам.

— Защо? — попита Чайлдърмас. — Не съм казал подобно нещо. Нали току-що ви обясних, че не представлява заплаха за вас? Какво ви засяга, че е лош човек? Послушайте съвета ми, сър, възползвайте се от възможността, която ви се предоставя.

След това Чайлдърмас разказа на мистър Норел какво е научил за Дролайт: че принадлежи към определен тип джентълмени, които се срещат само в Лондон и чието основно занимание е да носят скъпи модни дрехи; че тези господа прекарват живота си в невъзмутимо безделие, игра на комар и прекомерно пиене, почивки от по няколко месеца в Брайтън и други модни курорти; че през последните години този тип джентълмени е постигнал съвършенство в лицето на Кристофър Дролайт и че дори най-близките му приятели признават, че той не притежава и едно добро качество[1].

Въпреки ахкането и тюхкането при всяко ново разкритие този разговор несъмнено се отрази добре на мистър Норел. След десет минути, когато Лукас влезе в стаята с кана горещ шоколад, господарят му спокойно похапваше препечени филийки с конфитюр и изглеждаше коренно различен от неспокойния уплашен човек, какъвто беше по-рано сутринта.

На вратата натрапчиво се почука и Лукас отиде да отвори. След малко се чуха тихи стъпки по стълбите, слугата се появи отново и обяви:

— Мистър Дролайт!

— Ах, мистър Норел! Как сте, сър?

Мистър Дролайт влезе в стаята. Беше с тъмносиньо палто и размахваше абаносов бастун със сребърна дръжка. По всичко личеше, че е в отлично настроение, кланяше се, усмихваше се и крачеше напред-назад така енергично, че след пет минути едва ли имаше и един инч от килима, на който той да не е стъпил, и една маса или стол, до които да не се е докоснал, и едно огледало, в което да не се е огледал, и една картина, пред която да не се е спрял и усмихнал.

Макар вече да знаеше, че гостът му не е нито велик магьосник, нито слуга на велик магьосник, мистър Норел все още не беше склонен да последва съвета на Чайлдърмас. Поканата му към мистър Дролайт да седне с него на масата и да пийне чаша шоколад бе съвсем хладна. Но намусеното мълчание и неприветливите погледи не оказаха никакво въздействие на мистър Дролайт, защото той запълваше мълчанието с бърборене и бе твърде привикнал към неприветливи погледи, за да им обръща внимание.

— Ще се съгласите ли с мен, сър, че вчерашният прием беше повече от очарователен? Макар че, ако позволите да отбележа, според мен бяхте съвсем прав да си тръгнете толкова рано. След това аз обиколих гостите и казах на всички, че джентълменът, когото са видели току-що да излиза от стаята, е самият мистър Норел! О, повярвайте ми, сър, тръгването ви не остана незабелязано. Многоуважаемият мистър Машъм беше убеден, че е зърнал крайчеца на благородното ви рамо, лейди Баркли каза, че като че ли е видяла една сива къдрица от достолепната ви перука, а мис Фискертън беше крайно развълнувана при мисълта, че може би е мярнала за миг върха на почитаемия ви нос! Малкото, което видяха от вас, сър, ги накара да копнеят за повече. Те жадуват да видят човека от главата до петите!

— Хм — отбеляза мистър Норел с известно задоволство.

Уверенията на мистър Дролайт, че дамите и господата на приема у мисис Гоудсдан са останали очаровани от мистър Норел, донякъде разсеяха предубежденията на домакина към госта му. По думите на мистър Дролайт компанията на мистър Норел е като подправка: и най-малката щипка от нея може да подобри вкуса на цялото ястие. Мистър Дролайт се държа така приятно, че мистър Норел стана значително по-общителен.

— И на какво щастливо стечение на обстоятелствата, сър — поинтересува се мистър Дролайт, — дължим удоволствието от присъствието ви тук? Какво ви води в Лондон?

— Дойдох в Лондон, за да допринеса за благото на съвременната магия. Аз, сър, възнамерявам да възродя магията в Англия — важно отвърна мистър Норел. — Имам какво да кажа на великите мъже на нашето време. Съществуват много начини, по които бих могъл да им бъда полезен.

Мистър Дролайт учтиво промърмори, че не се съмнява в това.

— Ще ви кажа, сър — продължи мистър Норел, — че на драго сърце бих отстъпил тази тежка задача на друг магьосник — той въздъхна и си придаде толкова благороден вид, колкото дребните му остри черти позволяваха. Невероятно как човек като мистър Норел — човекът, провалил бъдещето на толкова много свои събратя магьосници — успяваше да убеди себе си, че би се радвал да отстъпи цялата слава на професията си на някого от тях, но като казваше това, мистър Норел несъмнено си вярваше.

Мистър Дролайт замърмори съчувствено. Той беше убеден, че домакинът му е прекалено скромен. Мистър Дролайт не би предположил и за миг, че има друг човек, по-подходящ от мистър Норел за задачата да възроди магията в Англия.

— Но аз имам един недостатък, сър — призна мистър Норел.

Мистър Дролайт се изненада от това.

— Не познавам света, сър. Знам, че не го познавам. Като всеки учен аз обичам тишината и усамотението. Да седя в стая, пълна с непознати, и да прекарвам часове наред в празни приказки за мен е истинско мъчение, но мисля, че често ще ми се налага да правя подобни неща. Чайлдърмас ме уверява, че ще бъде така.

Мистър Норел погледна Дролайт в очакване, сякаш се надяваше гостът да възрази.

— А-ха! — мистър Дролайт се замисли за момент. — Ето защо толкова се радвам, че вие и аз станахме приятели! Аз нямам претенциите да бъда учен, сър, не знам почти нищо за магьосниците и магията и бих казал от време на време може да намирате компанията ми за досадна, но трябва да пренебрегнете всички дребни неудобства от този род в името на голямата помощ, която бих могъл да ви окажа, като ви развеждам и ви срещам с хора. О, мистър Норел, сър! Не можете да си представите колко полезен мога да ви бъда!

Мистър Норел отказа да придружи още начаса мистър Дролайт до всички места, които според Дролайт бяха особено приятни, и да се срещне с всички онези хора, чието приятелство според Дролайт би внесло нова радост в съществуванието на мистър Норел, но се съгласи същия ден да отиде с него на вечеря у лейди Роутънстал на „Бедфорд Скуеър“.

Мистър Норел намери вечерята за по-малко изтощителна, отколкото очакваше, и затова прие да се срещне с Дролайт на другия ден в дома на мистър Плъмтрий. С помощта на мистър Дролайт той се появяваше в обществото с по-голяма увереност отпреди. Ангажиментите му станаха многобройни: мистър Норел беше зает от единадесет сутринта до след полунощ. Той ходеше на сутрешни посещения, обядваше във всички домове в града, появяваше се на приеми, балове и концерти на италианска музика, срещаше се с барони, графове, графини и високопоставени персони, виждаха го да се разхожда по „Бонд Стрийт“ под ръка с мистър Дролайт, обикаляше с файтон из Хайд парк в компанията на Дролайт и неговия близък приятел Ласелс.

В дните, когато мистър Норел не се хранеше навън, Дролайт обядваше на „Хановер Скуеър“, при това, както домакинът предполагаше, с голямо удоволствие, защото Чайлдърмас му беше съобщил, че Дролайт няма почти никакви пари. Чайлдърмас казваше, че мистър Дролайт живее от хитрини и дългове и че никой от високопоставените му приятели не го е посещавал у дома, защото домът му се намира над една обущарница на „Литъл Райдър Стрийт“.

Като всеки нов дом къщата на „Хановер Скуеър“, която отначало изглеждаше съвършена, скоро започна да се нуждае от всевъзможни подобрения. Естествено, мистър Норел беше нетърпелив ремонтът да приключи колкото може по-скоро, но когато сподели с Дролайт, че лондонските работници са невероятно мудни, гостът му се възползва от възможността да прегледа всички планове за цветове, тапети, килими, мебели и украса и намери недостатъци навсякъде. Двамата спориха около четвърт час, след което Дролайт поръча да приготвят файтона на мистър Норел и нареди на Дейви да ги закара право в магазина на мистър Акерман на улица „Странд“. Там Дролайт показа на мистър Норел книга, в която имаше картина от Рептън на празна старомодна гостна, където на стената висеше портрет на старец с каменно лице от епохата на кралица Елизабет и празни кресла, зейнали невзрачно като гости на прием, открили, че няма за какво да си говорят. Но на следващата страница — ах! Каква промяна бе настъпила благодарение на изкуствата на мебелирането, драпирането и тапицирането! Това беше картина на същата гостна, с нови мебели и украса, подобрена до неузнаваемост! В красивата нова стая бяха влезли десетина модно облечени дами и господа, привлечени от възможността да отпочинат, удобно разположени в елегантни пози по столовете или излезли в зимната градина, изникнала като по чудо отвън пред френските прозорци. Поуката, както обясни Дролайт, е, че ако мистър Норел се надява да спечели приятели за каузата на английската магия, ще трябва да направи повече френски прозорци в къщата си.

Под ръководството на Дролайт мистър Норел се научи да отдава предпочитание на живописното наситено червено пред достопочтеното убито зелено от своята младост. За интересите на английската магия естествените материали в къщата на мистър Норел бяха покрити с боя и лак и направени да изглеждат такива, каквито не са — като актьори на сцена. Гипсът бе боядисан така, че да прилича на дърво, а дървото беше боядисано така, че да изглежда като друг вид дърво. Когато стигнаха до трапезарията, доверието на мистър Норел във вкуса на Дролайт бе толкова голямо, че последният беше изпратен да избере съдовете и приборите за хранене, без да се искат съвети от никого другиго.

— Няма да съжалявате, сър! — възкликна Дролайт. — Преди три седмици избирах прибори за херцогиня Б… и още щом ги видя, тя заяви, че никога през живота си не е виждала нещо толкова очарователно!

В една ясна майска сутрин мистър Норел седеше в кабинет на „Уимпоул Стрийт“ у някоя си мисис Литълуърт. Сред присъстващите бяха мистър Дролайт и мистър Ласелс. Мистър Ласелс обожаваше компанията на мистър Норел — всъщност в това отношение той отстъпваше само на Дролайт, — но причините му да ухажва мистър Норел бяха коренно различни. Ласелс беше хитър, циничен човек, който смяташе за абсолютно нелепо образован джентълмен на преклонна възраст да вярва, че може да прави магии. В резултат на това той с голямо удоволствие задаваше на мистър Норел въпроси за магия при всеки удобен случай, за да се забавлява с отговорите му.

— Харесва ли ви Лондон, сър? — попита Ласелс.

— Ни най-малко — отговори мистър Норел.

— Много съжалявам за това — каза Ласелс. — Не намерихте ли събратя магьосници, с които да разговаряте?

Мистър Норел се намръщи и отвърна, че не вярва в Лондон да има магьосници, а дори да има, той не ги е открил.

— О, сър! — възкликна мистър Дролайт. — Тук грешите! Сведенията ви са крайно неточни! В Лондон има магьосници — о, поне четиридесет. Ласелс, не сте ли съгласен, че в Лондон имаме стотици магьосници? Можете да ги срещнете буквално на всеки ъгъл. Мистър Ласелс и аз с удоволствие ще ви срещнем с тях. Те имат нещо като крал, когото наричат Винкулус — висок, опърпан човек с вид на плашило, държи малка будка точно срещу „Сейнт Кристофър Ле Стокс“, цялата опръскана с кал, с мръсна жълта завеска, и ако му дадете едно пени, ще предскаже бъдещето ви.

— Винкулус предсказва само нещастия — каза през смях Ласелс. — Досега ми е обещал удавяне, лудост, опожаряване на цялото ми имущество и родна дъщеря, която след години ще ми нанесе голяма вреда от злоба.

— Аз бих се радвал да ви заведа, сър — предложи Дролайт на мистър Норел. — Обожавам Винкулус.

— Ако отидете, внимавайте, сър — намеси се мисис Литълуърт. — Някои от тези хора могат така да ви наплашат! Семейство Крукшанк довели един магьосник — много мръсен и окъсан човек — в дома си, за да покаже някои номера на приятелите им, но когато пристигнал, той не успял да направи нищо и те не му платили. Човекът се разгневил и се заклел да превърне бебето в пепел, и тогава настанал голям смут, защото не могли да намерят бебето, макар че в камината нямало нова пепел, само старата. Претърсили къщата от горе до долу, мисис Крукшанк била ни жива, ни умряла от тревога и изпратили да повикат лекар — и тогава на вратата се появила дойката с бебето: оказало се, че тя го завела на „Джеймс Стрийт“, за да го покаже на майка си.

Въпреки тези любопитни сведения мистър Норел отхвърли любезното предложение на Дролайт да го заведе в жълтата будка на Винкулус.

— А какво е мнението ви за Краля Гарван, мистър Норел? — попита мисис Литълуърт заинтригувана.

— Нямам мнение. Той е човек, за когото никога не мисля.

— Наистина ли? — попита мистър Ласелс. — Извинете ме, мистър Норел, но това е доста неочаквано изявление. Досега не съм срещал магьосник, който да не твърди, че Черният крал е най-великият от всички — магьосникът пар екселанс! Човек, способен, ако пожелае, да изтръгне Мерлин от дървото, да завърти стареца на главата му и да го върне обратно вътре[2].

Мистър Норел не каза нищо.

— Но, разбира се — продължи мистър Ласелс, — никой от Ауреатите не може да се мери с него, нали? Кралства във всички светове, съществували някога[3]. Армия от рицари — хора и феи, които му служат вярно. Вълшебни ходещи дървета. Да не говорим за дълголетието му — тристагодишно царуване, а както се говори, накрая все още е бил млад, поне на външен вид.

Мистър Норел не каза нищо.

— Но може би вие смятате, че тези истории са измислици? Често съм чувал да казват, че Кралят Гарван изобщо не е съществувал, че не е бил един-единствен човек, а дълга поредица от магьосници, които много си приличали. Може би и вие мислите така?

По всичко личеше, че мистър Норел предпочита да запази мълчание, но въпросът на мистър Ласелс беше толкова директен, че го принуждаваше да отговори.

— Не — каза накрая Норел, — аз съм съвсем убеден, че е съществувал. Но не мога да не смятам, че влиянието му върху английската магия е само пагубно. Магиите, които е правил, са крайно опасни и нищо не би могло да ме зарадва повече от това да бъде напълно забравен, както заслужава.

— А какво ще кажете за слугите си феи, сър? — попита мистър Ласелс. — Само вие ли можете да ги виждате? Невидими ли са за другите хора?

Мистър Норел подсмръкна и каза, че няма такива слуги.

— Как така нямате? — възкликна една дама в яркорозова рокля, силно изненадана.

— Много мъдро, мистър Норел — отбеляза мистър Ласелс. — Делото Тъбс срещу Стархаус би трябвало да служи като предупреждение за всички магьосници[4].

Един човек от Нотингамшир на име Тъбс много искал да види фея и от постоянно мислене за феи и четене на всевъзможни книги за тях той си втълпил, че файтонджията му е фея.

Файтонджията (чието име било Джак Стархаус) бил тъмнокос, висок и много неразговорлив, поради което останалите слуги го гледали с подозрение и го смятали за надменен. Той отскоро бил в дома на мистър Тъбс; казвал, че преди е работил за старец на име Брауни в градчето Колдмикълхил някъде на север. Файтонджията имал чудна дарба: можел да накара всяко животно да го обича. Когато държал юздите, конете винаги много го слушали и никога не се отклонявали от пътя; той умеел да дресира котки така, както жителите на Нотингамшир не били виждали досега. Стархаус им говорел шепнешком и щом го чуели, всички котки заставали неподвижно с леко учудени физиономии, сякаш никога не били чували, нито щели да чуят по-разумни думи през живота си. Освен това той можел да ги накара да танцуват. Котките в дома на мистър Тъбс били по-важни и достолепни от всички други, но Джак Стархаус ги карал да се впускат в лудешки танци, да подскачат на задните си крака и да се мятат насам-натам. Той постигал това със странни въздишки, подсвирквания и съскания. Един от слугите казал, че ако котките изобщо стават за нещо — което не е така, — то поне от тези занимания е редно да има някаква полза. Но чудната дарба на Стархаус била безполезна: тя дори не забавлявала слугите, а само ги карала да се чувстват неловко.

Дали по тази причина, или защото хубавото му лице с малко раздалечени очи карало мистър Тъбс да го смята за фея — не знам, но господарят му започнал тайно да разпитва за файтонджията си.

Един ден мистър Тъбс повикал Стархаус в кабинета си. Казал му, че е разбрал, че мистър Брауни е много болен — бил е болен през цялото време, през което по собствените си думи Стархаус е работил за него — и от години не излиза от дома си. Затова мистър Тъбс бил любопитен да узнае за какво му е на такъв човек файтонджия. Известно време Джак Стархаус мълчал. После признал, че не е бил на служба при мистър Брауни, а е работил за съседно семейство. Трудил се усърдно, мястото било добро и той бил доволен, но другите слуги не го обичали — файтонджията не знаел защо, но това му се било случвало и преди. Една слугиня наговорила лъжи за него и го изгонили. Колкото до мистър Брауни, Стархаус го бил виждал само веднъж преди години. Казал, че много съжалява, че е излъгал мистър Тъбс, но не знаел как да постъпи.

Мистър Тъбс обяснил, че няма нужда Стархаус да си съчинява истории. Той знаел, че файтонджията е фея, и му казал да не се страхува, защото мистър Тъбс няма да го издаде; иска само да поговори с него за родното място и народа му. Отначало Стархаус изобщо не разбрал какво иска да каже мистър Тъбс, а когато най-после проумял, запротестирал, че е човек и англичанин, но напразно — господарят не му повярвал.

След това каквото и да правел Стархаус, където и да ходел, мистър Тъбс все го посрещал със стотици въпроси за феите и Феерия. На файтонджията така му дотегнало от това отношение (макар че мистър Тъбс винаги бил учтив и внимателен), че се видял принуден да напусне. След като останал без работа, в една бирария в Саутуел той срещнал човек, който го посъветвал да заведе дело срещу бившия си господар за очерняне на името си. В последвалия шумен процес Джак Стархаус станал първият човек, признат за такъв от английското законодателство.

Но този любопитен епизод завършил злополучно и за Тъбс, и за Стархаус. Тъбс бил наказан за безобидното си желание да види фея, като станал за смях пред всички. Негови злобни карикатури се появили по вестниците в Лондон, Нотингам, Дерби и Шефилд, а съседи, с които бил в най-добри и близки отношения от години, вече се правели, че не го познават. Колкото до Стархаус, той бързо установил, че никой не желае да наеме файтонджия, завел дело срещу господаря си, наложило му се да върши най-долна работа и скоро изпаднал в мизерия.

Делото Тъбс срещу Стархаус е интересно най-малкото защото служи като илюстрация на широко разпространеното вярване, че феите не са напълно изчезнали от Англия. Много англичани смятат, че ние сме заобиколени от феи навсякъде в ежедневието си. Едни от тях са невидими, а други се представят за християни и може в действителност да са сред нас. Учените от векове спорят по този въпрос, но все още не са стигнали до отговор.

— Мистър Тъбс не е магьосник — каза мистър Норел. — И никога не съм чувал да се представя за такъв. Но дори да беше най-великият магьосник в християнския свят, пак щеше да греши, като търси компанията на феите. По-коварен и по-враждебен на Англия народ не е съществувал на света. Имало е много магьосници, твърде мързеливи или глупави, за да изучават магията както подобава, които вместо това са насочвали всичките си усилия към това да се сдобият със слуга от народа на феите, а след като си намерят такъв слуга, са разчитали той да върши цялата им работа вместо тях. Английската история изобилства от такива хора и за моя радост някои от тях са получили заслуженото наказание. Вземете Блъдуърт[5].

Мистър Норел се запозна с много нови хора, но не запали чистия пламък на приятелството в нито едно сърце. Общо взето, лондонското общество остана разочаровано. Норел не правеше магии, не изричаше заклинания, не предсказваше нищо. Веднъж у мисис Гоудсдан го чуха да казва, че може би ще вали, но дори ако това беше предсказание, то се оказа погрешно, защото не заваля — всъщност не валя цялата следваща седмица. Той рядко изобщо говореше за магия, а когато го правеше, думите му приличаха на урок по история и никой не издържаше да го слуша. Рядко казваше добра дума за друг магьосник, с изключение на един-единствен път, когато похвали магьосника от миналия век Франсис Сътън-Гроув[6].

— Но, сър, аз мислех — отбеляза мистър Ласелс, — че Сътън-Гроув е непоносим. Винаги съм чувал, че De Generibus Artium изобщо не може да се чете.

— О! — възкликна мистър Норел. — Не знам доколко е занимателен за дамите и господата, но не мисля, че един сериозен учен може да даде ниска оценка на Сътън-Гроув. У Сътън-Гроув той ще открие първия опит за определяне на онези области от магията, които съвременните магьосници трябва да изучават, подредени в списъци и таблици. Разбира се, системата за класификация на Сътън-Гроув често е погрешна — може би това имате предвид, като казвате, че не може да се чете, — но аз не съм виждал нищо по-прегледно от тези списъци; ученият ще ги погледне и ще си каже „това го знам“ или „това все още ми предстои да изуча“, и така ще му се отвори работа за четири, може би пет години напред.

Историята за говорещите статуи в Катедралата на Йорк толкова се изтърка от преповтаряне, че хората започнаха да се чудят дали мистър Норел изобщо е правил друго през живота си, затова мистър Дролайт се видя принуден да съчини няколко нови случки.

— Но какво може да прави този магьосник, Дролайт? — попита мисис Гоудсдан една вечер в отсъствието на мистър Норел.

— О, мадам! — възкликна Дролайт. — Попитайте ме какво не може! Как! Ето, миналата зима в Йорк — който, както може би знаете, е родният град на мистър Норел — от север се надигнала такава буря, че вятърът съборил прането на всички в калта и снега, затова членовете на градската управа, които искали да спестят на жените труда да перат всичко наново, се обърнали към мистър Норел и той изпратил отряд от феи да изперат, и всички дупки по ризите, нощните шапчици и фустите на хората били закърпени, а всички оръфани подгъви били оправени и подшити, и всички казали, че никога през живота си не били виждали такава ослепителна белота!

Историята стана много популярна и за няколко седмици през това лято издигна мистър Норел в очите на обществото, така че когато заговореше за съвременната магия, повечето му слушатели предполагаха, че има предвид нещо от този род.

Но ако дамите и господата, с които мистър Норел се срещаше в салоните и гостните в Лондон, бяха разочаровани от него, той на свой ред беше разочарован от тях. Постоянно се оплакваше на мистър Дролайт от дръзките въпроси, които му задават, и казваше, че каузата на английската магия не е спечелила нищичко от часовете, прекарани в компанията на тези хора.

Една мрачна сряда в края на септември мистър Норел и мистър Дролайт седяха в библиотеката на „Хановер Скуеър“. Дролайт разказваше дълга история за това какво казал мистър Ф., за да обиди лорд С., и какво си помислила лейди Д., когато мистър Норел изведнъж го прекъсна:

— Ще ви бъда благодарен, мистър Дролайт, ако ми отговорите на следния важен въпрос: някой уведомил ли е херцога на Портланд за пристигането ми в Лондон?[7]

— Ах, сър! — възкликна Дролайт. — Само вие с вашия скромен нрав можете да се усъмните в това. Уверявам ви, че всички министри вече са чули за легендарния мистър Норел.

— Но ако е така — продължи мистър Норел, — защо Негово сиятелство не ми е изпратил нито ред? Не, започвам да мисля, че министрите дори не подозират за съществуването ми, затова, мистър Дролайт, ще ви бъда благодарен, ако ме уведомите за всички възможни връзки с правителството, които имате, и за всички хора, към които бих могъл да се обърна.

— С правителството ли, сър? — попита мистър Дролайт.

— Дойдох тук, за да бъда полезен — оплака се мистър Норел. — Надявах се вече да играя видна роля в борбата срещу французите.

— Ако се чувствате пренебрегнат, сър, аз дълбоко съжалявам за това! — възкликна Дролайт. — Но нямате основания, уверявам ви. Из целия град има дами и господа, нетърпеливи да видят някои дребни трикове или фокуси, които бихте могли да покажете след вечеря. Не се тревожете, че ще ни стреснете — нашите нерви са много здрави.

Мистър Норел не каза нищо.

— Е, добре, сър — продължи Дролайт с блага усмивка, разкриваща белите му зъби, и примирен поглед във влажните тъмни очи, — да не спорим. Аз много бих желал да ви услужа, но както виждате, това не е в моите възможности. Правителството има един кръг. Аз се движа в друг.

В действителност мистър Дролайт познаваше няколко господа на различни постове в правителството, които много биха се радвали да се запознаят с приятеля му и да чуят какво има да каже в замяна на обещание от страна на Дролайт да не разгласява едно-две любопитни неща за тях. Но истината беше, че мистър Дролайт не виждаше никаква изгода за себе си от това да запознае мистър Норел с въпросните господа, той предпочиташе да развежда приятеля си из салоните и гостните на Лондон, като се надяваше след време да го убеди да покаже някои номера, които приятелите на Дролайт копнееха да видят.

Мистър Норел бързо се зае да пише писма до господата от правителството. Той ги показваше на Дролайт, преди да ги изпрати по Чайлдърмас, но господата от правителството не отговаряха. Мистър Дролайт беше предупредил мистър Норел, че така и ще стане. Господата от правителството обикновено са много заети.

След около седмица мистър Дролайт бе поканен в един дом на „Сохо Скуеър“ да чуе известно италианско сопрано, наскоро пристигнало от Рим. Естествено, мистър Норел също беше поканен. Но когато пристигна, Дролайт не завари магьосника сред гостите. Ласелс стоеше облегнат до камината и разговаряше с някакъв джентълмен. Дролайт отиде при тях и попита приятеля си дали знае къде е мистър Норел.

— О, той отиде да посети сър Уолтър Поул — отвърна Ласелс. — Каза, че има важни сведения, които трябва незабавно да съобщи на херцога на Портланд. И избра да натовари сър Уолтър Поул със задачата да предаде съобщението.

— Херцогът на Портланд? — попита другият джентълмен. — Какво? Нима министрите са толкова отчаяни, че да се съветват с магьосници?

— Останали сте с погрешно впечатление — обясни мистър Ласелс усмихнат. — Идеята е изцяло на мистър Норел. Той възнамерява да предложи услугите си на правителството. Изглежда, че има план да победи французите с магия. Но ми се струва малко вероятно да убеди министрите да го изслушат. Французите са ги стиснали за гушите на континента, всички останали ги стискат за гушите в Парламента — съмнявам се да има по-затруднени господа от тях, както и по-заети, така че едва ли могат да обърнат внимание на чудатостите на някакъв джентълмен от Йоркшир.

Точно като герой от вълшебна приказка, мистър Норел откри, че открай време е притежавал силата да прави каквото пожелае. Дори магьосниците имат връзки и един ден мистър Норел си спомни за свой далечен роднина (по майчина линия), който някога му бе досадил неимоверно с това, че му беше написал писмо. За да предотврати следващи писма, мистър Норел му направи подарък в размер на осемстотин лири (каквото беше и желанието на роднината му по майчина линия), но за съжаление това не потисна нахалството на последния и той написа на мистър Норел второ писмо, в което обсипваше благодетеля си с похвали и благодарности и заявяваше: „…занапред ще считам себе си и приятелите си задължени към Вас и на следващите избори ще бъдем готови да гласуваме съобразно Вашите благородни желания, а ако след време се окаже, че мога да ви услужа по някакъв начин, Вашите заповеди ще бъдат чест и ще издигнат в очите на обществото Вашия покорен и предан слуга, Уендъл Маркуърти“.

До този момент мистър Норел нито веднъж не бе сметнал за необходимо да издигне мистър Маркуърти в очите на обществото, оказвайки му честта със своя заповед, но сега научи (благодарение на Чайлдърмас), че мистър Маркуърти е използвал парите, за да осигури служба за себе си и брат си в Източноиндийската компания. Двамата бяха заминали за Индия и след десет години се бяха върнали богати. Тъй като никога не бе получавал инструкции от първия си покровител мистър Норел за това как да гласува, Маркуърти бе решил да следва примера на мистър Бонел, началника си в Източноиндийската компания, окуражавайки всичките си приятели да правят същото. Така той бе станал много полезен на мистър Бонел, който на свой ред беше голям приятел на политика сър Уолтър Поул. В деловия свят на търговията и управлението един джентълмен дължи услуга на друг, а другият на свой ред дължи услуга на трети и така се образува цяла верига от обещания и задължения. В този случай веригата се простираше от мистър Норел до сър Уолтър Поул, а сега сър Уолтър Поул беше министър.

Бележки

[1] Веднъж мистър Дролайт се озовал в една стая с дългокосместата бяла котка на лейди Бесбъро. Той бил облечен в безупречен черен костюм и затова силно се разтревожил, когато котката започнала да обикаля около него като че ли с намерението да седне в скута му. Мистър Дролайт издебнал удобен момент, когато никой не го наблюдава, взел котката, отворил прозореца и я изхвърлил навън. Макар че паднала от третия етаж на земята, котката оживяла, но едната й лапа така и не се оправила и оттогава животното проявявало силна антипатия към джентълмени в черни дрехи.

[2] Смята се, че Мерлин е бил затворен в едно дърво от магьосницата Нимю, или Вивиан.

[3] Мистър Ласелс преувеличава. Кралствата на Краля Гарван никога не са били повече от три на брой.

[4] Тъбс срещу Стархаус — известно дело, гледано на тримесечното заседание на съда в Нотингам преди няколко години.

[5] Помощникът на Саймън Блъдуърт се появил при него изневиделица, предложил услугите си и казал, че иска да го наричат Бъклър. Както може да ви каже всеки английски ученик, Блъдуърт би следвало да се поинтересува и да разпита по-подробно за това кой точно е Бъклър и как така му е хрумнало да дойде от Феерия с едничката цел да служи на третокласен английски магьосник.

Бъклър бил много сръчен във всички видове магия и делата на Блъдуърт в малкото градче Брадфорд на Ейвън потръгнали и се разраснали. Само веднъж Бъклър му създал затруднения, когато във внезапен пристъп на гняв унищожил една малка книжка, собственост на капелана на лорд Лъвел.

Колкото по-дълго служел Бъклър на Блъдуърт, толкова по-силен ставал и когато станал достатъчно могъщ, първата му работа била да промени външния си вид: прашните му парцаливи дрехи се превърнали в хубав костюм, от чифт ръждясали пили, откраднати от един ключар в града, се получил меч, мършавата му, петниста, лисича физиономия станала бяло и красиво човешко лице, а самият той изведнъж пораснал с два-три фута. Бъклър побързал да увери мисис Блъдуърт и дъщерите й, че това е истинският му облик и че досега просто е бил омагьосан.

Една хубава майска сутрин през 1310 година, когато Блъдуърт не си бил у дома, мисис Блъдуърт забелязала висок шкаф в ъгъла на кухнята, какъвто нямало дотогава. Когато попитала Бъклър за това, слугата тутакси отвърнал, че това е магически шкаф и че той го е докарал тук. Казал, че открай време му е мъчно, че магията вече не се използва често в Англия, че страда, като гледа как мисис Блъдуърт и дъщерите й перат, метат, готвят и чистят от зори до мрак, когато според него би следвало да седят на меки възглавници в рокли, обсипани със скъпоценни камъни, и да похапват бонбони. Това се сторило много разумно на мисис Блъдуърт. Бъклър казал как често упреква съпруга й за това, че не може да направи живота на мисис Блъдуърт приятен и лек, но мистър Блъдуърт не му обръща никакво внимание. Тя отвърнала, че това ни най-малко не я учудва.

Бъклър казал, че ако влезе в шкафа, мисис Блъдуърт ще се озове на вълшебно място, където ще се научи на заклинания, с помощта на които всяка работа ще се върши за миг, тя ще изглежда красива в очите на околните и когато поиска, пред нея ще изникват големи купчини злато, съпругът й ще я слуша за всичко и т.н. и т.н.

— Колко общо са заклинанията? — попитала мисис Блъдуърт.

— Около три — отвърнал Бъклър.

— Трудно ли се научават?

— О, не! Съвсем лесно.

— Много време ли ще отнеме?

— Не, не много, ще се върнете навреме за църквата.

Същата сутрин в шкафа на Бъклър влезли седемнадесет души и никога повече не се завърнали в Англия, сред тях мисис Блъдуърт, двете й малки дъщери, две прислужници и двама слуги, чичото на мисис Блъдуърт и шестима съседи. Само Маргарет, най-голямата дъщеря на Блъдуърт, отказала да влезе.

Кралят Гарван изпратил двама магьосници от Нюкасъл да разследват случая и благодарение на техните писмени свидетелства историята е достигнала до нас. Главен свидетел била Маргарет, която разказала как когато се прибрал, „баща ми влезе в шкафа, за да се опита да ги спаси, макар че аз го молех да не отива. Повече не излезе от там“.

Двеста години по-късно доктор Мартин Пейл пътувал през Феерия. В замъка на Джон Холишуз (древен и могъщ феин принц) той намерил човешко дете, около седем-осемгодишно, много бледо и изгладняло на вид. То казало, че името му е Ан Блъдуърт и че било във Феерия от две седмици. Дали му да мие голяма купчина мръсни тенджери. Момичето казало, че ги мие, откакто е пристигнало, и когато свърши, ще се прибере у дома при родителите и сестрите си. То смятало, че до ден-два ще свърши.

[6] Франсис Сътън-Гроув (1682–1765), магьосник теоретик, написал две книги: De Generibus Artium Magicarum Anglorum („За произхода на английското магическо изкуство“), 1741, и „Предписания и описания“, 1749. Дори мистър Норел, най-възторжен (и всъщност единствен) почитател на Сътън-Гроув, смята, че „Предписания и описания“ (където авторът прави опит да състави правила за практическа магия) е голям провал, а ученикът на мистър Норел, Джонатан Стрейндж, я мрази дотолкова, че е разкъсал екземпляра си и е нахранил с него магарето на един калайджия (вж. „Животът на Джонатан Стрейндж“ от Джон Сегундус, 1820, изд. Джон Мъри). De Generibus Artium Magicarum Anglorum се смята за най-отегчителната книга по теория на английската магия (на която са посветени много скучни книги). Тя представлява първият опит на англичанин да очертае областите на магията, които съвременните магьосници следва да изучават; според Сътън-Гроув те наброяват тридесет и осем хиляди деветстотин четиридесет и пет и той е изброил всичките в отделни глави. Сътън-Гроув е учител на великия мистър Норел и в още едно отношение: в никой от списъците му не се споменава магията, традиционно приписвана на птици или диви животни, и той преднамерено изключва онези видове магия, за които обикновено се използват феи, като например съживяването на мъртъвци.

[7] Херцогът на Портланд — пръв министър на хазната между 1807 и 1809 г.