Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (12)

12
ДУХЪТ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ ПРИНУЖДАВА МИСТЪР НОРЕЛ ДА СЕ ПРИТЕЧЕ НА ПОМОЩ НА БРИТАНИЯ

Декември 1807 година

 

В ЕДИН ДЕКЕМВРИЙСКИ ден на „Чийпсайд“ се сблъскаха две големи товарни каруци. Едната, натоварена с бъчви шери, се преобърна. Докато каруцарите се караха кой е виновен, някои минувачи забелязаха, че от една от бъчвите тече шери. Скоро се събра тълпа пияници с чаши и халби, за да си налеят от шерито, и с куки и железни пръти, за да пробият дупки в онези бъчви, които бяха останали неповредени. Каруците и тълпата така заприщиха „Чийпсайд“, че на всички съседни улици се образуваха върволици от файтони: на „Паултри“, на „Треднийдъл Стрийт“, на „Бартоломю Лейн“ и в другата посока на „Олдърсгейт“, „Нюгейт“ и „Датерностер Роу“. Невъзможно беше човек да си представи как възелът от файтони, коне и хора изобщо някога ще се развърже.

Единият от двамата каруцари беше хубавец, а другият — дебел, и след като изчерпаха разправията си, те застанаха като Бакхус и Силен сред тълпа гуляйджии. Двамата решиха да позабавляват себе си и останалите, като отварят вратите на файтоните, за да видят какво правят богаташите вътре. Файтонджиите и слугите се опитваха да спрат натрапниците, но хората бяха прекалено много, за да бъдат удържани, и прекалено пияни, за да се спрат от ударите с камшик, с които ги отблъскваха някои по-сърдити файтонджии. В един от файтоните дебелият каруцар се натъкна на мистър Норел и се провикна:

— Я! Старият Норел!

И двамата каруцари се качиха във файтона, за да му стиснат ръката, да го задушат с алкохолни изпарения и да го уверят, че за нула време ще разчистят пътя, за да може той — героят на блокадата на французите — да мине. Те спазиха обещанието си и конете се върнаха при стопаните си, файтоните бяха избутани и напъхани в дворовете на занаятчиите и по други неприятни места или закарани в мръсни улички, където бързо заседнаха и цялата им позлата бе остъргана, а след като победоносно разчистиха пътя за мистър Норел, каруцарите и приятелите им го ескортираха заедно с файтона му чак до „Хановер Скуеър“, като през целия път крещяха, хвърляха шапки във въздуха и пееха песни в негова чест.

Очевидно всички бяха доволни от това, което мистър Норел бе направил. Голяма част от френския флот остана излъгана и в продължение на единадесет дни стоя в пристанищата, а през това време британците бяха свободни да плават на воля в Бискайския залив, Английския канал и Северно море и постигнаха много неща. В различни части на Френската империя бяха изпратени шпиони, а други шпиони се завърнаха в Англия с новини за делата на Бонапарт. Британските търговски кораби се натовариха с кафе, памук и подправки в холандските и балтийските пристанища, без никой да им пречи.

Говореше се, че Наполеон Бонапарт претърсил цяла Франция, за да намери магьосник, но без успех. В Лондон министрите с голямо учудване установиха, че най-после са направили нещо, което народът одобрява.

Мистър Норел беше поканен в Адмиралтейството, където пи мадейра в Заседателната зала, седя в кресло край огъня и разговаря надълго и нашироко с първия лорд на Адмиралтейството, лорд Мългрейв, и с първия секретар на Адмиралтейството мистър Хоръкс. Над камината имаше резба с изображения на плавателни прибори и гирлянди от цветя, които много се харесаха на магьосника. Той се зае да описва красивата резба в библиотеката на абатството Хъртфю.

— И все пак — добави мистър Норел — ви завиждам, милорд. Наистина ви завиждам. Какви красиви изображения на инструментите на професията ви! Иска ми се и аз да направя същото. Нищо не изглежда така вълнуващо. Нищо, струва ми се, не вдъхновява така човек да се залови за работа, както видът на инструментите, грижливо подредени — или изображението им, изваяно от хубав английски дъб като този тук. Но всъщност магьосникът се нуждае от толкова малко инструменти! Ще ви открия нещо, милорд: колкото повече инструменти носи със себе си един магьосник — цветни прахчета, препарирани котки, магически шапки и така нататък, — толкова по-голям измамник ще се окаже!

— А какви — учтиво се поинтересува мистър Хоръкс — са инструментите, от които се нуждае магьосникът?

— Съвсем малко са наистина — отвърна мистър Норел. — Всъщност само сребърен леген за виденията.

— О! — възкликна мистър Хоръкс. — Какво не бих дал да видя такава магия! А вие, милорд? О, мистър Норел, ако ви помолим, бихте ли ни показали видение в сребърен леген?

При други обстоятелства мистър Норел би бил последният човек на света, склонен да задоволи подобно безцелно любопитство, но беше така доволен от топлия прием в Адмиралтейството (защото двамата господа го обсипаха с комплименти), че почти веднага се съгласи и повика слуга да донесе сребърен леген.

— Сребърен леген с диаметър около един фут — каза магьосникът, — пълен с чиста вода.

Наскоро Адмиралтейството бе изпратило заповед до три кораба да се срещнат южно от Гибралтар и лорд Мългрейв беше любопитен да узнае какво се е случило — дали мистър Норел би могъл да разбере? Мистър Норел не знаеше със сигурност, но обеща да опита. Когато му донесоха легена и магьосникът се надвеси над него, лорд Мългрейв и мистър Хоръкс се почувстваха така, сякаш пред очите им се възраждаше древната слава на английската магия, сякаш живееха във времената на Стоукси, Годблес и Краля Гарван.

На повърхността на водата в сребърния леген се появи картина: изображение на три кораба, които пореха сините морски вълни. В мрачната декемврийска стая засия силната ярка светлина на средиземноморското слънце и озари лицата на тримата джентълмени, които надничаха в съдината.

— Образът се движи! — възкликна изумен лорд Мългрейв.

Наистина така беше. По синьото небе се носеха най-нежните бели облаци на света, корабите се люлееха на вълните и по палубите им сновяха дребнички хора. Лорд Мългрейв и мистър Хоръкс без затруднение разпознаха корабите на Негово величество „Катрин от Уинчестър“, „Лавър“ и „Кентавър“.

— О, мистър Норел! — ахна секретарят Хоръкс. — „Кентавър“ е корабът на моя братовчед. Можете ли да ми покажете капитан Бари?

Мистър Норел се засуети, пое дъх с шумно съскане, вторачи се с изцъклени очи в сребърния леген и там се появи образ на червендалест, русокос, брадясал човек, който крачеше по квартердека. Мистър Хоръкс увери магьосника и адмирала, че това е братовчед му, капитан Бари.

— Изглежда много добре, нали? — възкликна мистър Хоръкс. — Радвам се да го видя в такова цветущо здраве.

— Къде се намират? Можете ли да ни кажете? — попита лорд Мългрейв.

— Уви — отвърна мистър Норел, — това изкуство за извикване на образи е най-неточното на света^[1]. Радвам се, че имах честта да ви покажа някои от корабите на Негово величество. Още повече се радвам, че това са корабите, които искахте да видите — това, честно казано, е повече, отколкото очаквах, — но се боя, че не мога да ви кажа нищо повече.

Адмиралтейството беше толкова доволно от постиженията на мистър Норел, че лорд Мългрейв и мистър Хоръкс скоро се заеха да търсят нови задачи, които да възложат на магьосника. Наскоро флотът на Негово величество беше пленил френски линеен кораб с много красива глава на носа — русалка с ясни сини очи, устни като корали, водопад от разкошни златисти къдрици, в които артистично бяха вплетени морски звезди и раци от дърво, и опашка, покрита от край до край със сребърен обков, сякаш отвътре беше направена от сладък хляб. Знаеше се, че преди да го пленят, корабът е бил в Тулон, Шербург, Антверпен, Ротердам и Генуа, така че русалката беше видяла много вражески битки и корабостроителни начинания на Наполеон Бонапарт, които по това време бяха в разгара си. Мистър Хоръкс помоли мистър Норел да направи магия на русалката, за да може тя да им разкаже каквото знае.

Мистър Норел се подчини. Но макар че русалката заговори, отначало не желаеше да отговаря на никакви въпроси. Тя се считаше за върл враг на британците и беше много доволна, че е получила възможността да говори, за да може да изрази омразата си към тях. Тъй като бе прекарала целия си живот сред моряци, русалката знаеше множество обидни изрази и с готовност обсипваше с тях всички наоколо с глас, който приличаше на скърцане на мачти и дъски в силен вятър. Тя не се ограничи само със словесни нападки към англичаните. Трима моряци имаха да свършат някаква работа по кораба, но щом се приближиха към него, русалката ги сграбчи с големите си дървени ръце и ги хвърли във водата.

На мистър Хоръкс, който бе дошъл в Портсмут да говори с нея, му дотегна и й каза, че ще нареди да я нацепят за дърва и да я изгорят. Но макар че беше французойка, русалката бе много храбра и отвърна, че би искала да види кой е този, който ще посмее да я изгори. При тези думи тя заплашително замята опашка, размаха ръце и всички дървени морски звезди и раци в косата й се размърдаха.

Затруднението се разреши, когато хубавият млад капитан, пленил кораба, бе изпратен да поговори с нея. Той успя да й обясни на ясен, разбираем френски справедливостта на британската кауза и ужасната несправедливост на френската такава и дали благодарение на убедителните му думи или на хубавото му лице — не знам, но тя каза на мистър Хоръкс всичко, което той искаше да узнае.

Всеки ден мистър Норел се издигаше до нови висоти на обществено признание и един предприемчив художник гравьор на име Холанд, който държеше дюкян в Сейнт Полс Чърч Ярд, се досети да му отпечата гравюра, за да я продава в магазинчето си. На гравюрата мистър Норел бе изобразен в компанията на млада дама, оскъдно облечена в небрежно загърнат халат. Около тялото на младата дама се виеше и усукваше нещо черно и жилаво, без обаче да се докосва до нея, а за допълнителна украса на личността й в гъстите кичури на косата й бе вплетен полумесец. Тя бе уловила мистър Норел (който изглеждаше напълно зашеметен от събитията около него) за ръката и енергично го дърпаше нагоре по стълбище, като настоятелно сочеше към дама в зряла възраст, седнала на последното стъпало. И последната, подобно на младата дама, беше облечена в халат, с една красива добавка — римски шлем на главата, — и като че ли ридаеше неудържимо, а стар лъв, единственият й другар, лежеше в краката й в мрачно настроение, долавящо се в цялата му поза. Тази гравюра, озаглавена „Духът на английската магия принуждава мистър Норел да се притече на помощ на Британия“, донесе огромен успех на мистър Холанд, който за месец продаде близо седемстотин копия.

Сега мистър Норел не излизаше толкова често, колкото преди: стоеше си у дома и почтително посрещаше всякакви важни персони. Не беше необичайно в рамките на една сутрин пред дома му на „Хановер Скуеър“ да спират по пет-шест разкошни карети. Той продължаваше да бъде нервният, мълчалив дребен човечец, какъвто винаги е бил, и ако не бяха мистър Дролайт и мистър Ласелс, притежателите на разкошните карети биха сметнали тези посещения за крайно скучни. В такива случаи мистър Дролайт и мистър Ласелс говореха за всички. Зависимостта на мистър Норел от тези двама джентълмени нарастваше с всеки изминал ден. Някога Чайлдърмас бе казал, че не знае какъв трябва да е този магьосник, който би ползвал услугите на Дролайт, но сега мистър Норел ползваше услугите му непрекъснато; Дролайт вечно се возеше във файтона на мистър Норел, натоварен с някакви дела на магьосника. Всеки ден идваше рано на „Хановер Скуеър“, за да съобщи на мистър Норел какво се говори в града, кой се издига, кой е в немилост, кой е задлъжнял, кой се е влюбил и така без да излиза от библиотеката си, мистър Норел знаеше за делата в града точно толкова, колкото всяка светска дама.

Може би по-неочаквана беше предаността на мистър Ласелс към каузата на английската магия. Обяснението обаче бе доста просто. Мистър Ласелс спадаше към онази порода неспокойни мъже, които презират всякакви постоянни занимания. Макар и с ясно съзнание за собствено превъзходство, той не си беше направил труда да овладее някакви конкретни умения или знания и на тридесет и девет години бе напълно непригоден за какъвто и да било пост или професия. Мистър Ласелс се оглеждаше около себе си и виждаше хора, които през всичките години на младостта си се бяха трудили усърдно и така се бяха сдобили с власт и влияние, и несъмнено им завиждаше. По тази причина за него бе добре дошло да стане главен съветник на най-великия магьосник на епохата и да се занимава с почтителните въпроси, отправяни му от кралските министри. Естествено, той полагаше големи усилия да изглежда същият безгрижен и безразличен джентълмен като преди, но в действителност бе готов ревностно да брани новопридобитото си значение. Една вечер двамата с Дролайт се разбраха по въпроса на бутилка портвайн в Бедфорд. Те се съгласиха, че за тих джентълмен като мистър Норел двама приятели са повече от достатъчно и сключиха споразумение взаимно да пазят интересите си и да попречат на всеки друг човек да оказва влияние върху магьосника.

Ласелс пръв наведе мистър Норел на мисълта за публикация. Горкият магьосник постоянно се сблъскваше с погрешните представи на хората за магията и вечно се оплакваше от повсеместното невежество по въпроса.

— Молят ме да им покажа феи — оплака се той веднъж — или еднорози, или други митични създания. Ползата от магиите, които съм направил, напълно им е убягнала. Те се интересуват само от повърхностни трикове.

Мистър Ласелс каза:

— Магиите прославят името ви, сър, но не помагат на хората да разберат мислите ви. За това са необходими публикации.

— Да, наистина — ентусиазирано възкликна мистър Норел, — и аз имам намерението да издам книга, точно както ме съветвате, но се боя, че ще ми трябват години, за да я напиша.

— О, напълно съм съгласен, книгата изисква много работа — вяло отбеляза мистър Ласелс, — но аз не говоря за книга. Имам предвид две-три статии. Смея да кажа, че всеки издател в Лондон или Бдинбург с удоволствие би публикувал ваш текст — можете да изберете някое от периодичните издания, но ако искате съвета ми, аз бих се спрял на „Единбург Ривю“. Едва ли има семейство в кралството с претенции за изисканост, което да не го чете. Няма по-бърз начин да разясните схващанията си на широк кръг от хора.

Мистър Ласелс беше толкова убедителен и нарисува такива картини във въображението на мистър Норел за това как статиите му лежат на масата във всяка библиотека и мненията му се обсъждат във всяка гостна, че ако не беше силната неприязън на магьосника към „Единбург Ривю“, той тутакси щеше да седне и да напише нещо. За нещастие обаче „Единбург Ривю“ беше издание, известно предимно с радикалната си нагласа, с критиките към правителството и отрицателното си отношение към войната с Франция — все неща, които мистър Норел не одобряваше.

— Впрочем — каза той — нямам особено желание да пиша рецензии за чужди книги. Няма по-опасно нещо на света от съвременните публикации върху магията: те са пълни с неверни сведения и погрешни съждения.

— Тогава, сър, трябва да го заявите на всеослушание. Колкото по-невъздържан сте, толкова повече ще се зарадват издателите.

— Но аз искам да популяризирам собствените си мисли, а не чуждите.

— Но, сър — каза Ласелс, — тъкмо като съдите за чуждите трудове и посочвате грешките в тях, читателите по-добре ще разберат собствените ви мисли. Няма по-лесно нещо на света от това да използвате рецензията на чужда книга за свои цели. Стига ви да споменете веднъж-дваж заглавието и през останалото време можете да развиете въпроса по свое усмотрение. Уверявам ви, че всички правят така.

— Хм — промърмори мистър Норел замислен, — може и да сте прав. Но не. Ще излезе, че подкрепям нещо, което изобщо не си е заслужавало да бъде публикувано.

И повече мистър Норел не отстъпи от мнението си.

Ласелс остана разочарован: „Единбург Ривю“ далеч изпреварваше съперниците си по солидност и остроумие. Статиите в него се четяха жадно от всички в кралството — от най-простия викарий до премиер-министъра. Останалите издания бледнееха в сравнение с това.

Ласелс беше готов напълно да изостави начинанието си и почти бе забравил за него, когато неочаквано получи писмо от млад книгопродавец на име Мъри. Мистър Мъри смирено молеше господата Ласелс и Дролайт да му окажат честта да се срещнат с него в който ден и час им е удобно. Твърдеше, че има предложение за тях, свързано с мистър Норел.

Ласелс и Дролайт се срещнаха с книжаря няколко дни по-късно в дома на мистър Ласелс на „Брутън Стрийт“. Мистър Мъри бе енергичен и делови и тутакси пристъпи към предложението си.

— Подобно на всеки друг жител на тези острови, господа, и аз съм поразен и въодушевен от неотдавнашното невероятно съживяване на английската магия. Но не по-малко зашеметен съм от ентусиазма, с който британското общество посрещна това възраждане на изкуство, отдавна считано за мъртво: Убеден съм, че периодично издание, посветено на английската магия, ще се радва на широк интерес. Литературата, политиката, религията и пътешествията са все хубави теми, които винаги ще се ползват с популярност в периодичните издания, но магията — истинската, практическата магия като тази на мистър Норел — има предимството да бъде нещо съвсем ново. Чудя се, господа, можете ли да ми кажете дали мистър Норел би погледнал благосклонно на предложението ми? Чувал съм, че той има да каже много по въпроса. Чувал съм още, че съжденията на мистър Норел са доста неочаквани! Разбира се, всички сме учили малко история и теория на магията в ученическите си години, но на тези острови толкова отдавна не се практикува магия, че смея да кажа, сведенията са крайно погрешни и неверни.

— А! — възкликна мистър Дролайт. — Колко далновидно от ваша страна, мистър Мъри! Колко ще се радва мистър Норел да чуе това, което казвате! Погрешни и неверни — точно така! Скъпи ми господине, когато ви се удаде случай да се насладите на думите на мистър Норел, както аз често имам привилегията, ще разберете, че точно такова е същинското положение на нещата!

— Мистър Норел отдавна има подобно желание — каза Ласелс, — да допринесе за по-правилното разбиране на съвременната магия от широката публика, но, уви, сър, съкровените желания често се осуетяват от обществените задължения, а Адмиралтейството и Министерството на войната му дават достатъчно работа.

Мистър Мъри учтиво отговори, че, разбира се, всички други начинания следва да отстъпят място на военния дълг, тъй като мистър Норел е национално съкровище. — Но, надявам се, има начин нещата да се наредят така, че основният товар да не лежи на плещите на мистър Норел. Ще наемем редактор, който да планира всеки брой, да събира статии и рецензии, да внася промени — естествено, под зоркия поглед на мистър Норел. — А, да! — каза Ласелс. — Точно така. Под зоркия поглед на мистър Норел. Ние ще настояваме на това.

Срещата приключи много сърдечно от двете страни, като Ласелс и Дролайт обещаха незабавно да разговарят с мистър Норел. Дролайт проследи с поглед мистър Мъри, докато излизаше от стаята.

— Шотландец — каза той веднага щом вратата се затвори. — О, несъмнено — съгласи се Ласелс. — Но аз нямам нищо против. Шотландците често са много способни, много добри в сделките. Мисля, че нещата могат да се развият много благоприятно.

— Изглеждаше почтен човек — всъщност почти джентълмен. Само че има странния навик да се взира с дясното око в някого, докато с лявото оглежда стаята. Това донякъде ме смути.

— Той не вижда с дясното си око.

— Наистина ли?

— Да. Канинг ми каза. В ученическите му години един от учителите забил ножче за подостряне на пера в окото му.

— Боже мой! Само си помислете, Ласелс! Цяло списание, посветено на съжденията на един човек! Никога не бих повярвал, че е възможно! Магьосникът ще остане зашеметен, като му кажем!

Мистър Ласелс се изсмя.

— Ще го сметне за най-естественото нещо на света. Суетата му няма граници.

Точно както предсказа Ласелс, мистър Норел не видя нищо необичайно в подобно предложение, а тутакси се зае да търси недостатъци.

— Идеята е отлична — каза той, — но за съжаление напълно неприложима. Аз нямам време да се занимавам със списание, а не бих могъл да поверя такава важна задача на някого другиго.

— И аз бях на абсолютно същото мнение, сър — отвърна му мистър Ласелс, — докато не се сетих за Портисхед.

— Портисхед? Кой е Портисхед? — попита мистър Норел.

— Ами… — започна Ласелс. — Той е магьосник теоретик, но…

— Магьосник теоретик? — прекъсна го мистър Норел. — Знаете какво мисля за тези хора!

— Да, но още не сте чули какво следва по-нататък — каза Ласелс. — Той изпитва такова дълбоко възхищение към вас, сър, че щом чу за неодобрението ви относно магьосниците теоретици, веднага се отказа от заниманията си.

— Наистина ли? — попита мистър Норел, донякъде успокоен от това сведение.

— Издал е една-две книги. Не помня какви точно — история на магията през XVI век за деца или нещо подобно^[2]. Наистина смятам, че можете спокойно да поверите списанието на лорд Портисхед, сър. Няма опасност той да публикува нещо, което да не одобрявате: лордът е известен като един от най-почтените хора в кралството. Уверен съм, че първото и основното му желание, ще бъде да ви угоди^[3].

Макар и неохотно, мистър Норел прие да се срещне с лорд Портисхед и мистър Дролайт написа писмо, с което канеше лорда на „Хановер Скуеър“.

Лорд Портисхед беше на около тридесет и осем години, много висок и слаб, с дълги тънки ръце и крака. Обикновено носеше бяло сако и светли бричове. Беше мил човек, който по ред причини се чувстваше неудобно: заради високия си ръст, заради статута си на бивш магьосник (тъй като бе интелигентен, той си даваше сметка, че мистър Норел гледа на него с неодобрение), заради срещата си с такива изискани светски господа като Дролайт и Ласелс; но най-неудобно се чувстваше заради срещата си с мистър Норел, който бе неговият герой. По едно време лордът така се развълнува, че започна да се поклаща напред-назад, което в съчетание с високия му ръст и светлите му дрехи го правеше да прилича на бреза, разлюляна от силен вятър.

Въпреки вълнението си той успя да изкаже своята благодарност за голямата чест, оказана му чрез поканата за среща с мистър Норел. Магьосникът се почувства толкова поласкан от дълбоката почит на лорд Портисхед към него, че щедро даде разрешение на лорда отново да се захване с изучаване на магия.

Естествено, лорд Портисхед се зарадва, но когато чу, че мистър Норел иска от него да прекарва дълги часове в ъгъла на всекидневната му и да слуша разсъжденията на магьосника за състоянието на съвременната магия, а после с напътствията на мистър Норел да бъде редактор на новото списание на мистър Мъри, той сякаш не можеше да си намери място от щастие.

Новото списание беше озаглавено „Приятелите на английската магия“ — заглавието бе заето от писмото, което мистър Сегундус написа до „Таймс“ миналата пролет. Любопитното беше, че нито една от статиите, публикувани там, не бе писана от мистър Норел, който се оказа напълно неспособен да създаде завършен текст, тъй като никога не оставаше доволен от написаното. Вечно се съмняваше, че е написал твърде много или твърде малко^[4].

В ранните броеве нямаше много неща, които да представляват интерес за сериозния изследовател на магията, а единствените забавни статии в тях бяха онези, в които Портисхед отправяше нападки от името на мистър Норел: към джентълмените магьосници, към дамите магьосници, към уличните магьосници, към странстващите магьосници, към магиите на деца ясновидци, към Ученото общество на магьосниците от Йорк, към Ученото общество на магьосниците от Манчестър, към учените общества на магьосници като цяло и към всякакви други магьосници.