Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (47)

47
„ЧЕРЕН МОМЪК И СИН СТРАННИК — ТУЙ ЩЕ ДА ЗНАЧИ НЕЩО“

Краят на януари 1816 година

 

КАРЕТАТА НА СЪР УОЛТЪР ПОУЛ се движеше по затънтен път в Йоркшир. Стивън Блек яздеше на бял кон отстрани.

Покрай пътя се простираха пусти тресавища с цвят на синина и опираха в мрачното небе, от което всеки момент заплашваше да завали сняг. Из тях бяха пръснати сиви безформени камъни, които придаваха на пейзажа още по-пуст и суров вид. От време на време слаб слънчев лъч пронизваше облаците и за кратко озаряваше бял пенлив поток или яма с вода, която изведнъж заблестяваше като сребърна монета.

Стигнаха до кръстопът. Кочияшът спря конете и мрачно огледа мястото, където според него трябваше да има стълб с табели.

— Няма крайпътни камъни — каза Стивън, — нищо, което да показва накъде водят тези пътища.

— Ако изобщо водят нанякъде — отвърна кочияшът. — Вече започвам да се съмнявам — той извади от джоба си кутия с енфие и смръкна голяма щипка.

Лакеят, който седеше на капрата до кочияша (и който беше най-премръзнал и най-кисел от тримата), изчерпателно обсипа с ругатни Йоркшир, всички йоркширци и всички йоркширски пътища.

— Мисля, че би трябвало да се движим на север или на североизток — каза Стивън. — Но от това тресавище малко се обърках. Имаш ли представа накъде е север?

Кочияшът, към когото беше отправен въпросът, отвърна, че всички посоки му изглеждат еднакво северни.

Лакеят избухна в рязък, безрадостен смях.

След като установи, че спътниците му не могат да помогнат, Стивън постъпи, както винаги правеше при подобни обстоятелства — пое върху себе си цялата отговорност по пътуването. Нареди на кочияша да тръгне в едната посока, а той пое в другата.

— Ако успея, ще дойда и ще те намеря или ще изпратя някого да те доведе. Ако ти успееш, настани господарите и не се тревожи за мен.

Стивън препусна напред, като оглеждаше колебливо всички пътеки и разклонения по пътя си. Веднъж срещна друг самотен ездач и го попита за посоката, но и мъжът като него не беше тукашен, не познаваше тресавището и никога не беше чувал за мястото, което Стивън търсеше.

Най-после стигна до тясна пътечка, която се виеше между два зида, построени — както беше обичаят по тези места — от сухи камъни без хоросан. Той пое по пътеката. От двете и страни покрай всеки зид се точеше ред голи зимни дървета. Когато заваляха първите снежинки, Стивън мина по тесен коларски мост и влезе в село с неприветливи каменни къщурки и порутени стени. Беше много тихо. В селото имаше не повече от шепа къщи и той бързо намери тази, която търсеше. Тя беше дълга и ниска постройка с павиран двор отпред. Стивън огледа ниските стрехи, старомодните прозорци и обраслите с мъх камъни с дълбоко неудовлетворение.

— Хей! — извика той. — Има ли някой тук?

Снегът заваля по-бързо и по-силно. Някъде отстрани дотичаха двама слуги. Те бяха чисто и спретнато облечени, но неспокойните им лица и тромавите им движения накараха Стивън да се намръщи и да съжали, че не са минали на обучение при него.

Що се отнася до слугите, те видяха в двора им да стои чернокож мъж на млечнобяла кобила. По-смелият от двамата се наведе в нещо подобно на поклон.

— Това ли е Стеъркрос Хол? — попита Стивън.

— Да, сър — отвърна храбрият слуга.

— Идвам тук по работа от името на сър Уолтър Поул. Идете да повикате господаря си.

Човекът се втурна към къщата. След миг предната врата се отвори и от там излезе слаб тъмнокос мъж.

— Вие ли сте съдържателят на приюта? — попита Стивън. — Вие ли сте Джон Сегундус?

— Да, точно така! — възкликна мистър Сегундус — Добре дошли! Добре дошли!

Стивън слезе от коня си и хвърли поводите на слугата.

— Това място е дяволски трудно за намиране! Вече час обикаляме из адското тресавище. Можете ли да изпратите някого да доведе тук каретата на Нейно благородие? Те поеха по лявото разклонение на кръстопътя две мили преди селото.

— Разбира се, веднага — увери го мистър Сегундус. — Съжалявам, че сте се затруднили. Къщата, както виждате, е изключително уединена, но това е една от причините да задоволява нуждите на сър Уолтър. Съпругата му е добре, надявам се?

— Нейно благородие е много уморена от пътуването.

— Всичко е готово за посрещането й. Поне… — мистър Сегундус въведе Стивън в къщата. — Давам си сметка, че вероятно е много различно от обстановката, с която е свикнала…

В края на къс каменен коридор имаше стая, която приятно контрастираше с безцветната и мрачна атмосфера наоколо. В нея всичко създаваше уют и топлина. В стаята имаше картини и хубави мебели, меки килими и лампи, които горяха с весела светлина. Имаше ниски столчета за краката на Нейно благородие, ако се умори, паравани, които да я предпазват от течение, ако и стане студено, и книги, които да я развличат, ако поиска да чете.

— Подходящо ли е? — тревожно попита мистър Сегундус. — По лицето ви личи, че не е.

Стивън понечи да каже на мистър Сегундус, че вижда нещата в съвсем друга светлина. Той знаеше какво ще види Нейно благородие, когато влезе в стаята. Столовете, картините и лампите изглеждаха някак призрачни. Зад тях се простираха далеч по-съществените и солидни очертания на мрачните сиви зали и стълбища на „Изгубена надежда“.

Но нямаше смисъл дори да се опитва да обяснява това. Думите щяха да се променят още с произнасянето им, щяха да се изродят в някакъв безсмислен разказ за бира, която се прави от гняв и желание за мъст, или за момичета, чиито сълзи се превръщат в опали и перли на пълнолуние. Затова той се задоволи само със следното:

— Не, не. Стаята е напълно задоволителна. Нейно благородие не се нуждае от нищо повече.

На много хора тази забележка би се сторила малко хладна — особено ако са се трудили така усърдно, както мистър Сегундус, — но мистър Сегундус не възрази.

— Значи това е дамата, която мистър Норел възкреси от мъртвите? — попита той.

— Да — отвърна Стивън.

— Едно-единствено действие, на което почива цялото възраждане на английската магия!

— Да — каза Стивън.

— И тя се е опитала да го убие! Чудна работа! Много странно!

Стивън не каза нищо. Според него на един съдържател на лудница не прилягаше да размишлява над тези неща, а дори да размишляваше, нямаше голяма вероятност да стигне до истината.

За да отвлече мислите на мистър Сегундус от лейди Поул и предполагаемото й престъпление, Стивън обясни:

— Сър Уолтър сам избра това заведение. Не знам кой му го е препоръчал. Отдавна ли държите приют за душевноболни?

Мистър Сегундус се засмя.

— Не, съвсем отскоро. Всъщност от две седмици. Лейди Поул ще бъде първият ми посетител.

— Наистина ли?

— Предполагам, че сър Уолтър възприема липсата ми на опит по-скоро като предимство! Другите господа, които се занимават с тази професия, имат обичая да упражняват властта си върху болните по всевъзможни начини и да им налагат ограничения — нещо, което сър Уолтър в никакъв случай не желае за съпругата си. Но както виждате, аз нямам навици, които трябва да променям. В този дом Нейно благородие ще намери само топлота и уважение. И освен такива дребни предпазни мерки, които се разбират от само себе си — като например държането на оръжия и ножове далеч от нея, — тук лейди Поул ще бъде приета като гост и ние ще полагаме всички усилия тя да се чувства добре.

Стивън одобрително изслуша тези предложения и кимна.

— Как стигнахте дотук? — попита той.

— До тази къща?

— Не, до идеята за приют за душевноболни.

— О, съвсем случайно! Миналия септември имах огромното щастие да се запозная с една дама на име мисис Ленъкс, която оттогава стана моя покровителка. Тази къща е нейна. Мисис Ленъкс години наред се е опитвала да намери добър наемател за нея, но без резултат. С нея си допаднахме и тя пожела да ми направи услуга: реши да се захване с някакво начинание и да ме назначи като управител. Първата ни мисъл беше да отворим училище за магьосници, но…

— За магьосници! — възкликна Стивън изненадан. — Но какво общо имате вие с магьосниците?

— Самият аз съм такъв. Цял живот съм се занимавал с това.

— Наистина ли?

Стивън остана толкова потресен от тази новина, че естествената реакция на мистър Сегундус беше да му се извини — макар че какво извинение би могъл да даде човек за това, че е магьосник, мистър Сегундус не знаеше. Той продължи разказа си:

— Но мистър Норел не одобри идеята ни за училище и изпрати Чайлдърмас да ме предупреди за това. Познавате ли Джон Чайлдърмас, сър?

— Виждал съм го — отвърна Стивън. — Никога не съм разговарял с него.

— Отначало мисис Ленъкс и аз твърдо възнамерявахме да му се противопоставим — имам предвид на мистър Норел, не на Чайлдърмас. Аз писах на мистър Стрейндж, но писмото ми пристигна сутринта в деня, когато жена му изчезна, а както, смея да предположа, знаете, след няколко дни бедната дама почина.

В първия миг Стивън като че ли понечи да каже нещо, но после поклати глава и мистър Сегундус продължи:

— За мен беше ясно, че без помощта на мистър Стрейндж ще трябва да изоставим идеята за училището. Отидох в Бат да уведомя мисис Ленъкс. Тя се държа изключително любезно и ми каза, че скоро ще измислим друг план. Но признавам, че си тръгнах от дома й в много унило разположение на духа. Не бях изминал и няколко крачки, когато съзрях странна гледка. Насред пътя стоеше човек в черни дрипи. В подутите му зачервени очи нямаше и искрица от разум и надежда. Той размахваше ръце срещу призраците, които го връхлитаха, и им крещеше да се смилят над него. Бедната душа! Болните телом понякога намират утеха в съня, но аз инстинктивно почувствах, че демоните на този човек го преследват дори насън. Сложих няколко монети в ръката му и продължих по пътя си. Не знам какво точно съм си мислил за него на връщане, но когато прекрачих прага на тази къща, стана нещо любопитно. Мисля, че получих своего рода просветление. Представих си лудия в цялото му безумие да стои в коридора, точно както го видях в Бат — и осъзнах нещо. Осъзнах, че тази къща с тишината и уединението си може да бъде подходящо място за хора с размътен разум. Писах до мисис Ленъкс и тя одобри новия ми план. Казвате, че не знаете кой ме е препоръчал на сър Уолтър. Направил го е Чайлдърмас. Той обеща, че ще ми помогне с каквото може.

Стивън каза:

— Сър, най-добре ще бъде да избягвате да споменавате за професията си или за училището, поне в началото. Нищо на света — нито в този, нито в друг свят — не би могло да причини по-голямо страдание на Нейно благородие от това да попадне в плен на поредния магьосник.

— В плен! — възкликна мистър Сегундус. — Какъв странен избор на думи! Искрено се надявам никой никога да не се почувства пленен от мен! И най-вече тази дама!

Стивън го погледна втренчено.

— Убеден съм, че вие сте съвсем различен магьосник от мистър Норел — каза той.

— Надявам се да е така — сериозно отвърна мистър Сегундус.

Час по-късно в двора се разнесе глъчка. Стивън и мистър Сегундус излязоха да посрещнат Нейно благородие. Конете и каретата не можеха да минат по стария мост и лейди Поул беше принудена да измине пеша последните петдесет ярда от пътуването си. Тя влезе в двора на къщата, тревожно огледа мрачния заснежен пейзаж и Стивън си каза, че при вида на младостта, красотата и печалното и състояние само най-коравосърдечен човек не би пожелал да й предложи цялата закрила и подкрепа, на която е способен. Той мислено прокле мистър Норел.

Нещо във вида на лейди Поул като че ли стъписа мистър Сегундус. Той хвърли поглед към лявата й ръка, но на нея имаше ръкавица. После веднага се съвзе и приветства Нейно благородие в Стеъркрос Хол.

Стивън поднесе чай в салона.

— Казаха ми, че Ваше благородие е много разстроена от смъртта на мисис Стрейндж — започна мистър Сегундус. — Мога ли да изкажа съболезнованията си?

Лейди Поул извърна глава, за да скрие сълзите си.

— По-уместно би било да ги изкажете на нея, не на мен — отвърна тя. — Съпругът ми предложи да пише до мистър Стрейндж с молба да ни изпрати неин портрет, за да поръчаме копие за мен. Но каква утеха ще ми донесе това? В края на краищата, аз трудно бих забравила лицето й, след като всяка нощ и двете участваме в едни и същи балове и процесии — и, предполагам, така ще бъде, докато сме живи. Стивън знае. Стивън разбира.

— Ах, да — каза мистър Сегундус. — Известно ми е, че Ваше благородие изпитва ужас от танци и музика. Уверявам ви, че такива неща при нас няма да се допускат. Тук няма да има нищо, което не ви е приятно, нищо, което ви натъжава.

Той заговори за книгите, които възнамерява да четат заедно, и за разходките, на които ще излизат през пролетта, ако Нейно благородие пожелае.

На Стивън, който беше зает с поднасянето на чая, разговорът се стори съвсем непринуден, с изключение на това, че веднъж-дваж забеляза как мистър Сегундус внимателно и втренчено се взира ту в Нейно благородие, ту в него, което едновременно го озадачи и го накара да се почувства неудобно.

Каретата, кочияшът, прислужницата и лакеят щяха да останат при лейди Поул в Стеъркрос Хол, но Стивън трябваше да се върне на „Харли Стрийт“. Рано на другата сутрин, докато Нейно благородие закусваше, той отиде да се сбогува с нея.

Стивън й се поклони, а тя се засмя полутъжно-полуиронично.

— Много е нелепо да се сбогуваме така, след като и вие, и аз знаем, че само след няколко часа ще се видим отново. Не се тревожете за мен, Стивън. Тук ще ми бъде по-удобно. Чувствам го.

Стивън излезе на двора, където чакаше конят му. Той понечи да сложи ръкавиците си, когато зад гърба му се разнесе глас: — Извинете!

Зад него стоеше мистър Сегундус, колеблив и стеснителен както винаги.

— Може ли да ви попитам нещо? Каква е магията, която огражда вас и Нейно благородие? — той вдигна ръка, сякаш искаше да докосне Стивън по лицето. — На устата ви има червено-бяла роза. На нейната също. Какво означава това?

Стивън допря ръка до устата си. Нямаше нищо. Но изведнъж неудържимо му се прииска да разкаже на мистър Сегундус всичко — за своето омагьосване и за омагьосването на двете жени. Представи си как мистър Сегундус го разбира, как се оказва изключителен магьосник — по-велик от Стрейндж и Норел — и намира начин да се противопостави на джентълмена с коса като глухарче. Но това бяха краткотрайни фантазии. Само след секунда природната недоверчивост на Стивън към англичаните — или особено към английските магьосници — надделя.

— Не ви разбирам — побърза да отговори той, качи се на коня си и препусна, без да каже и дума повече.

Този ден пътищата бяха ужасни. Калта бе замръзнала на бразди и гребени, твърди като желязо. Полята бяха покрити с дебел слой бял скреж, а в ледената мъгла картината ставаше още по-мрачна.

Кобилата на Стивън му беше подарък от джентълмена с коса като глухарче. Тя бе млечнобяла, без нито едно черно косъмче. Освен това беше бърза, силна и толкова привързана към господаря си, колкото кон може да бъде привързан към човек. Стивън я беше нарекъл Фиренце и се съмняваше дори принц-регентът или херцог Уелингтън да имат по-хубав кон от този. Една от особеностите на странния му омагьосан живот се състоеше в това, че където и да отидеше, никой не обръщаше внимание на необяснимия факт, че чернокож прислужник язди най-хубавия кон в кралството.

На около двадесет мили южно от Стеъркрос Хол Стивън влезе в малко селце. Пътят рязко свиваше встрани и минаваше между голяма изискана къща с градина отдясно и ред полуразрушени конюшни отляво. Точно когато подмина входа на къщата, внезапно отвътре се показа файтон и за малко да се блъсне в него. Кочияшът се огледа, за да види какво е подплашило конете и ги е накарало да спрат. Като съзря чернокожия мъж, той посегна да го плесне с камшика си. Не уцели Стивън, но удари Фиренце точно над дясното око. От болка и изненада тя отстъпи назад и се подхлъзна на заледения път.

В един миг като че ли всичко се завъртя. Когато най-после се опомни, Стивън видя, че лежи на земята. Фиренце беше паднала. Той бе изхвърчал встрани, но левият му крак се беше заплел в стремето и се бе извъртял по крайно неприятен начин — Стивън беше сигурен, че е счупен. Той освободи стъпалото си и известно време поседя неподвижно, зашеметен от болка. Стори му се, че по лицето му се стичат капки влага, дланите му бяха ожулени от падането. Опита се да стане и с облекчение установи, че може: кракът му беше наранен, но не счупен.

Фиренце лежеше, пръхтеше и бясно въртеше очи. Стивън се учуди, че тя не се опитва да се изправи и дори не рита с крака. По цялото и тяло пробягваха неволни тръпки, но иначе кобилата не помръдваше. Краката й бяха неподвижни и стърчаха под странни ъгли. Тогава той осъзна, че Фиренце не може да се движи: гръбнакът й беше счупен.

Стивън погледна към богатата къща с надеждата, че някой ще излезе и ще му помогне. За миг на един от прозорците се показа жена. Пред погледа му за кратко се мярнаха изискани дрехи и студено, надменно изражение. След като установи, че в сблъсъка не е пострадал никой и нищо от имуществото й, жената се скри и Стивън повече не я видя.

Той коленичи край Фиренце и я погали по главата и врата. Извади от дисагите пистолет, кесия с барут, шомпол и патрон. Напълни и зареди пистолета. После стана и запъна ударника.

Но откри, че не може да продължи. Фиренце му беше добър приятел — не можеше да я убие. Стивън вече беше съвсем отчаен, когато по пътя зад него се разнесе тропот. От завоя се показа кола, теглена от едър, тромав, послушен на вид кон. Беше пощенска кола и в нея седеше самият пощальон, висок здравеняк с кръгло лице, облечен в старо палто. Когато видя Стивън, той дръпна юздите на коня.

— Ей, момко! Как е?

Стивън махна с пистолета към Фиренце. Пощальонът слезе от колата и се приближи.

— Хубаво животно — нежно каза той, тупна Стивън по рамото и съчувствено го облъхна с миризма на кисело зеле. — Ех, момко! Вече не можеш му помогна.

Погледът му се премести от лицето на Стивън към пистолета. Човекът посегна и внимателно насочи дулото към треперещата глава на Фиренце. Като видя, че Стивън не стреля, каза:

— Да го довърша ли аз, момче?

Стивън кимна.

Пощальонът взе пистолета. Стивън извърна глава. Последва изстрел — зловещ тътен, последван от оглушително грачене и плясък на криле — всички птици наоколо едновременно се вдигнаха в небето. Стивън погледна към Фиренце. Тя мръдна веднъж и после застина.

— Благодаря — каза той.

Чу как пощальонът се отдалечи и реши, че си е тръгнал, но след малко човекът се върна, побутна го и му подаде черна бутилка.

Стивън отпи. Беше джин от най-долнопробно качество. Той се закашля.

Макар че дрехите и ботушите на Стивън струваха колкото две пощенски коли, пощальонът възприе към него отношение на добродушно превъзходство, с каквото белите обикновено се отнасят към чернокожите. Той обмисли положението и каза на Стивън, че първо трябва да се отърват от трупа.

— Добичето е скъпо, живо или умряло. Господарят ти ще се ядоса, ако друг прибере коня и парите.

— Кобилата не беше на господаря ми — каза Стивън. — Беше моя.

— Ей! — извика пощальонът. — Я гледай!

Един гарван беше кацнал на млечнобелия хълбок на Фиренце.

— Не! — кресна Стивън и се втурна да пропъди птицата. Но пощальонът го спря.

— Недей, момко! Недей! На хубаво е. Не помня да съм виждал по-хубава поличба!

— Хубава? — попита Стивън. — Какво говорите?

— Туй е поличбата на стария крал! Кога гарван каца на бяло. Знамето на стария Джон!^[1]

Пощальонът каза, че знае едно място наблизо, където срещу заплащане ще помогнат на Стивън да се освободи от трупа на Фиренце. Стивън се покатери на капрата и човекът го откара до близка ферма.

Фермерът никога не беше срещал чернокож мъж и много се стъписа, когато завари подобно невиждано същество в двора си. Въпреки всички уверения в обратното той така и не можеше да повярва, че Стивън говори английски. Тъй като съчувстваше на смутения фермер, пощальонът стоеше до Стивън и любезно повтаряше всичко, което икономът казваше, за да може фермерът да го разбере по-добре. Но това не помагаше. Фермерът изобщо не ги слушаше, само зяпаше Стивън и правеше забележки по негов адрес на един от работниците си, който стоеше наблизо също толкова слисан. Чудеше се дали черното се изтрива, когато Стивън пипа разни неща, и изказваше множество други догадки от още по-натрапчиво и неприятно естество. Всички подробни обяснения на Стивън относно преместването на трупа на Фиренце бяха напразни до момента, в който жената на фермера се върна от близкия пазар. Тя беше съвсем друга натура. Според нея всеки добре облечен мъж със скъп кон (жив или мъртъв) беше джентълмен, пък бил той какъвто цвят му се иска. Жената каза на Стивън за един човек, който прибира мъртвите коне от фермата и използва месото за храна за котки, а костите и червата продава за лепило. Тя му каза колко ще плати този човек за трупа и обеща сама да се погрижи за всичко при условие, че задържи една трета от парите. Стивън се съгласи.

Двамата с пощальона излязоха от фермата.

— Благодаря ви — каза Стивън. — Без вашата помощ щеше да ми бъде много по-трудно. Разбира се, ще ви платя за усилията. Но се боя, че ще трябва да ви обезпокоя по още един въпрос. Нямам с какво да се прибера у дома. Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате до следващата пощенска станция.

— Не! — възпротиви се пощальонът. — Скрий кесията, момко, ще те закарам чак в Донкастър и нищо няма да ти взема.

В интерес на истината Стивън предпочиташе да стигне до следващата пощенска станция, но пощальонът беше толкова доволен от компанията му, че изглеждаше по-учтиво и по-редно да пътува с него.

Колата се движеше към Донкастър по селски пътища с множество спирки, като излизаше на странноприемници и села на неочаквани и странни места. На едно място оставиха рамка за легло, на друго — плодов сладкиш; отвсякъде прибираха пакети със странни форми. Веднъж спряха пред малка къщурка, която стоеше самотна зад висок гол плет насред гората. Там една стара мома им даде поочукана кокалена клетка за птици, боядисана в черно, с малко канарче вътре. Пощальонът обясни на Стивън, че канарчето е принадлежало на много възрастна дама, която е починала, и сега той трябва да го достави на племенницата й в Селби.

Скоро след като настаниха канарчето отзад в колата, Стивън се стресна от оглушително хъркане, което най-неочаквано се разнесе отвътре. Стори му се невъзможно толкова малка птичка да издава такива силни звуци и той заключи, че в колата има друг човек, когото до този момент не е имал честта да види.

Пощальонът извади от една кошница дебел пай с месо и пита сирене. Взе голям нож, отряза парче от пая и понечи да го подаде на Стивън, но като че ли се разколеба.

— Черните хора същото като нас ли ядат? — поинтересува се той, сякаш очакваше да чуе, че може би ядат трева или лунни лъчи.

— Да — отговори Стивън.

Пощальонът му даде парчето пай и малко сирене.

— Благодаря. Другият ви спътник не желае ли да хапне нещо?

— Може. Като се събуди. Качих го в Райпън. Нямаше пари. Рекох си: „Ще има с кого да си приказвам.“ Поприказвахме, само че в Бороубридж заспа и оттогава не е ставал.

— Много отегчително от негова страна.

— Не ми пречи. Сега си приказвам с тебе.

— Трябва да е бил много уморен — започна да разсъждава Стивън на глас. — Проспа изстрела, с който довършихме коня, посещението при глупавия фермер, рамката за леглото и клетката с канарчето — всъщност всички събития от деня. Закъде пътува?

— Той ли? Заникъде. Скита от град на град. Някакъв големец в Лондон го гони и той не се свърта на едно място, инак слугата на големеца ще го стигне.

— Наистина ли?

— Той е син — отбеляза пощальонът.

— Син? — попита Стивън озадачен.

Пощальонът кимна.

— Как? Посинял от студ? Или са го били?

— Не, момко. Ти си черен, пък той е син. Брей! В колата ми има черен момък и син странник! Не съм чувал нивга за такова чудо. Ако черните момци са на късмет — тъй де, като черните котки, — да видиш черен момък и син странник на едно място ще да значи нещо. Ама какво?

— Може би наистина значи нещо — предположи Стивън, — но не за вас. Може да означава нещо за него. Или за мен.

— Не, не ще да е тъй — възрази пощальонът. — Нали на мен ми се случва! Стивън се замисли за странния цвят на непознатия човек.

— Болен ли е от нещо? — попита той.

— Може — небрежно отвърна пощальонът.

След като се нахраниха, той започна да клюма и много скоро заспа с поводите в ръце. Колата кротко продължи пътя си под предводителството на коня — животно със забележителен здрав разум и отлична преценка.

За Стивън пътуването беше изморително. Тъжното изгнание на лейди Поул и загубата на Фиренце го бяха потиснали. Той се радваше на възможността да се разсее в разговор с пощальона.

Изведнъж чу нещо като мърморене, което подсказваше, че синият човек се събужда. Отначало Стивън не можа да разбере какво казва скитникът, но после чу съвсем ясно:

— Роб без име ще стане крал в чужда земя.

Това го накара да потръпне: думите силно му напомниха за обещанието на джентълмена с коса като глухарче да го направи крал на Англия.

Стъмни се. Стивън накара коня да спре, слезе от капрата и запали трите стари лампи, които висяха на колата. Той понечи да се качи отново, когато изведнъж отзад се показа разчорлен парцалив мъж, скочи на заледената земя и застана пред него.

Парцаливият мъж разгледа Стивън на светлината от лампите.

— Тук ли сме вече? — попита с дрезгав глас.

— Къде да сме? — не разбра Стивън.

Мъжът се замисли за момент и после реши да зададе въпроса другояче:

— Къде сме? — попита той.

— Никъде. Между някакво място, наречено Ълискелф, и друго на име Торп Уилоуби, струва ми се.

Макар че сам беше попитал за това, мъжът не изглеждаше особено заинтересован от отговора. Мръсната му риза бе разкопчана до кръста и Стивън видя, че начинът, по който пощальонът беше описал мъжа, бе от крайно подвеждащо естество. Скитникът не беше син, тъй както Стивън беше черен. Той бе мършав, опърпан, накокошинеи човек, чиято кожа вероятно би следвало да бъде като на всеки друг англичанин, но беше покрита със странни сини черти, заврънкулки, точки и кръгове.

— Познавате ли Джон Чайлдърмас, слугата на магьосника? — попита мъжът.

Стивън се стъписа — подобно на всеки, на когото се случва напълно непознати хора да зададат един и същ въпрос два пъти за два дни.

— Виждал съм го. Никога не съм разговарял с него.

Скитникът се засмя и му намигна.

— Той ме търси от осем години. Още не ме е намерил. Ходих да видя къщата на господаря му в Йоркшир. Издига се насред голям парк. Де да можех да открадна нещо. Когато бях в къщата му в Лондон, изядох няколко пая.

Стивън малко се смути от новината, че се намира в компанията на самопризнат крадец, но същевременно не можеше да не изпита симпатия към човек, пожелал да ограби магьосника. В края на краищата, ако не беше мистър Норел, лейди Поул и той никога нямаше да попаднат във властта на магия. Стивън бръкна в джоба си и извади две петшилингови монети.

— Ето — каза той.

— За какво? — подозрително попита мъжът (но въпреки това взе монетите).

— Жал ми е за вас.

— Защо?

— Защото ако това, което съм чул, е вярно, вие нямате дом.

Мъжът отново се усмихна и се почеса по мръсната буза.

— А ако това, което аз съм чул, е вярно, вие нямате име!

— Какво?

— Аз имам име. Винкулус — той грабна ръката на Стивън. — Защо се дърпате?

— Не се дърпам — каза Стивън.

— Напротив, дърпахте се. Преди малко.

Стивън се поколеба.

— Кожата ви е в белези и със странен цвят. Мислех, че може би белезите ви са от някаква болест.

— Кожата ми не значи това — каза Винкулус.

— Не значи това? — повтори Стивън. — Какъв необичаен подбор на думи. И все пак е вярно — кожата може да значи много. Моята значи това, че всеки човек може да ме удари на публично място, без да се бои от последиците. Значи още, че не винаги приятелите ми искат да ги виждат с мен на улицата. Значи, че колкото и книги да прочета и колкото и езици да овладея, никога няма да бъда нещо повече от обект на любопитство — като говорещо прасе или смятащ кон.

Винкулус се усмихна.

— А моята кожа значи обратното на вашата. Значи, че вие ще се издигнете, Безименни кралю. Значи, че вашето кралство ви очаква и врагът ви ще бъде победен. Значи, че часът ви скоро ще удари. Роб без име ще сложи сребърен венец; роб без име ще стане крал в чужда земя…

И все така стиснал ръката на Стивън, Винкулус изрецитира цялото си пророчество.

— Ето — обяви той, след като приключи, — вече го казах на двамата магьосници, казах го и на вас. Първата част от работата ми е свършена.

— Но аз не съм магьосник — възрази Стивън.

— Не съм казал, че сте — отвърна Винкулус. После най-неочаквано пусна ръката на Стивън, загърна се плътно в окъсаното си палто, потъна в мрака отвъд светлината на лампите и изчезна.

 

Няколко дни по-късно джентълменът с коса като глухарче внезапно изяви желание да присъства на лов за вълци — нещо, което, както се оказа, не беше правил от векове.

Случайно точно по това време се провеждаше един такъв лов в Южна Швеция и той тутакси пренесе себе си и Стивън там. Стивън се намери върху дебел клон на стар дъб насред заснежена гора. От това място се откриваше идеална гледка към малка поляна, на която стърчеше дълъг дървен кол, побит в земята. На върха на кола имаше старо дървено колело, а на колелото беше вързана млада коза. Тя отчаяно блееше.

Откъм дърветата се показаха вълци със заскрежени козини и впериха гладни очи в козата. Веднага щом се появиха, из цялата гора се разнесе лай на кучета и тропот на копита от конете на ловците, които бързо се приближаваха. На поляната изскочиха хрътки: първите две се нахвърлиха върху един вълк и вкопчилите се животни се превърнаха във въртящ се, ръмжащ, скимтящ, подскачащ възел от козина, крака и зъби. Ловците се приближиха в галоп и убиха вълка. Другите вълци се спуснаха към тъмните дървета, следвани от кучетата и ездачите.

Щом забавлението се изчерпеше на едно място, с помощта на магия джентълменът с коса като глухарче пренасяше себе си и Стивън по въздуха другаде, където беше по-интересно. Така те скачаха от дърво на дърво, от хълм на скалиста издатина. Веднъж дори се озоваха навръх една църква в село с дървени къщи, където вратите и прозорците имаха причудливи форми, а покривите бяха покрити с мек сняг, който блестеше на слънцето.

Те чакаха появата на ловците в едно тихо кътче на гората, когато покрай дървото, на което седяха, мина самотен вълк. Той беше изключително красив, с изящни тъмни очи и козина с цвят на мокър камък. Животното вдигна поглед нагоре и се обърна към джентълмена на език, който наподобяваше ромолене на вода сред камъни, въздишка на вятър в голи клони и пукане на сухи листа в огнище.

Джентълменът му отговори на същия език, после безгрижно се засмя и махна с ръка.

Вълкът го изгледа с укор и побягна.

— Моли ме да го спася — обясни джентълменът.

— О, сър, не можете ли да го сторите? Не искам да виждам как тези благородни създания умират!

— Каква нежна душа сте, Стивън! — възкликна джентълменът със симпатия.

Но не спаси вълка.

Стивън не изпитваше никакво удоволствие от лова. Вярно, ловците бяха смели, а хрътките им — верни и бързи, но след като неотдавна бе изгубил Фиренце, той не беше в състояние да изпитва удоволствие от смъртта на което и да било създание, особено силно и красиво като вълка. При мисълта за Фиренце Стивън си спомни, че е пропуснал да разкаже на джентълмена с коса като глухарче за срещата си със синия мъж от пощенската кола и за пророчеството му, затова го направи сега.

— Наистина ли? — възкликна джентълменът. — Е, това е много неочаквано!

— Чували ли сте това пророчество, сър?

— Да! Знам го много добре. Всички от моя народ го знаят. Това е пророчество на… — тук джентълменът каза нещо, което Стивън не разбра^[2]. — Сигурно сте чували английското му име — Джон Ъскглас, Кралят Гарван. Но не разбирам как това пророчество се е запазило в Англия. Не мислех, че англичаните все още се интересуват от тези неща.

— „Робът без име“ съм аз, нали, сър? Пророчеството като че ли предсказва, че ще стана крал!

— Разбира се, че ще станете крал! Аз ви го казах, а аз никога не греша. Но колкото и да сте ми скъп, Стивън, това пророчество няма нищо общо с вас. В по-голямата си част то говори за възраждането на английската магия, а това, което споменахте, всъщност дори не е пророчество. Кралят си припомня как е дошъл в трите си кралства, едното в Англия, другото във Феерия, третото в Ада. Под „роб без име“ има предвид себе си. Той е бил роб без име във Феерия, малко християнско дете, скрито в гората, намерено и доведено в нашата земя от зла фея, която го отмъкнала от Англия.

Стивън се почувства странно разочарован, макар да не знаеше защо. В края на краищата, той не искаше да бъде крал на никое кралство. Не беше англичанин, не беше и африканец. Нямаше родина. Думите на Винкулус за кратко бяха породили у него чувство за принадлежност: сякаш беше част от цяло и имаше предназначение. Но всичко това се бе оказало илюзорно.