Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (22)

22
РИЦАРЯТ НА ЖЕЗЛИТЕ

Февруари 1808 година

 

ДЖОНАТАН СТРЕЙНДЖ съвсем не приличаше на баща си. Не беше алчен, не беше горделив, не беше сприхав и заядлив. Но макар да нямаше видими пороци, добродетелите му също не изпъкваха. На увеселителни тържества в Уеймът и в гостните на Бат модните светски люде, с които се срещаше, често го обявяваха за „най-очарователния мъж на света“, но това, което имаха предвид, беше само че говори добре, танцува добре, ходи на лов и играе карти, както подобава на един джентълмен.

На външен вид той бе доста висок и минаваше за добре сложен. Някои го смятаха за хубав, но това в никакъв случай не беше всеобщото мнение. Лицето му притежаваше два недостатъка: дълъг нос и иронично изражение. Освен това косата му имаше червеникав оттенък, а както всички знаят, няма червенокос, когото хората да смятат за наистина красив.

По времето на смъртта на баща си Джонатан Стрейндж бе изцяло погълнат от идеята да убеди една млада дама да се омъжи за него. В деня, когато баща му почина, той се прибра от Шрусбъри, слугите му съобщиха новината и първата му мисъл беше за това как случилото се ще повлияе на плановете му. Дали сега дамата щеше да бъде по-склонна да каже „да“? Или не?

Този брак беше от онези, които изглеждаха най-лесни за уреждане. Всички приятели на бъдещата двойка одобряваха идеята, а братът на дамата — единственият й роднина — желаеше брака не по-малко от самия Джонатан Стрейндж. Вярно, че Лорънс Стрейндж имаше възражения срещу бедността на дамата, но след като замръзна до смърт в кабинета си, вече не беше в състояние да създаде сериозни пречки за брака.

Но макар че Джонатан Стрейндж от месеци открито преследваше младата дама, годежът, който всички очакваха, не се състоя. Не защото дамата не го обичаше — той беше убеден в чувствата й, — но понякога изглеждаше така, сякаш тя се бе влюбила в мистър Стрейндж с едничката цел да се кара с него. Той не можеше да си го обясни. Мислеше, че е задоволил всички желания на дамата в посока към подобряване на поведението си. Беше свел почти до минимум играта на карти и на други видове комар, а и пиеше съвсем малко — не повече от бутилка на ден. Беше й казал, че няма нищо против да ходи по-често на църква, ако това ще й достави удоволствие — да речем, веднъж седмично или дори два пъти, ако тя настоява, — но дамата отвърна, че предпочита да остави тези въпроси на собствената му съвест, че подобен род неща не могат да се диктуват от друг човек. Джонатан Стрейндж знаеше, че избраницата му не одобрява честите му разходки до Бат, Брайтън, Уеймът и Челтънхам, и я увери, че няма причини да се чувства застрашена от жените, които посещават подобни места — несъмнено те са очарователни, но не представляват интерес за него. Тя каза, че не това я тревожи. Всъщност дори не се е замисляла за това. Просто й се иска той да намери по-добър начин за прекарване на времето си. Не че иска да го поучава, а и самата тя обожава развлеченията, но постоянен низ от развлечения… Наистина това ли иска мистър Стрейндж от живота? Нима се чувства щастлив?

Той й каза, че е напълно съгласен с нея и през последните години постоянно е правил планове да се захване с някаква професия или да се посвети на учение. Плановете сами по себе си са били отлични. Мислил е да намери непризнат поет и да стане негов покровител, да учи право, да събира фосили по брега на Лайм Реджис, да купи чугунолеярна и да изучи занаята, да разпита един приятел за новите методи, използвани в земеделието, да учи теология и да довърши четенето на една много интересна книга по инженерство, която ясно си спомня, че е оставил на малка масичка в далечния ъгъл на бащината си библиотека преди две-три години. Но пред всички тези планове изникваше някое непреодолимо препятствие. Непризнати поети се намираха далеч по-трудно, отколкото Джонатан Стрейндж си беше представял^[1]; книгите по право бяха скучни, той не можеше да си спомни името на приятеля, който разбираше от земеделие, а в деня, когато се канеше да тръгне за Лайм Реджис, валеше силен дъжд.

И така нататък, и така нататък. Джонатан Стрейндж каза на младата дама, че искрено съжалява за това, че още преди години не е постъпил във флота. Нищо на света не би му подхождало повече! Но баща му никога не би се съгласил да го пусне, а сега той беше вече на двадесет и осем. Вече беше твърде късно за кариера във флота.

Името на тази необичайно взискателна млада дама беше Арабела Удхоуп, дъщеря на помощник енорийския свещеник в църквата „Сейнт Суитин“ в Клънбъри^[2]. По времето, когато почина Лорънс Стрейндж, тя беше на продължително гостуване у приятели в Глостършир Вилидж, където брат й служеше като помощник на енорийския свещеник. Съболезнователното й писмо пристигна в дома на Стрейндж сутринта преди погребението. В него се изразяваха обичайните чувства на съболезнование за загубата, примесени с разбиране за множеството недостатъци на мистър Стрейндж-старши като родител. Но имаше и още нещо. Тя беше загрижена за Джонатан Стрейндж и съжаляваше, че не може да дойде в Шропшир. Не искаше да го оставя сам, без приятели, в такъв момент.

Той веднага взе решение. Не можеше да си представи, че ще има по-благоприятен момент от този. Избраницата му едва ли някога щеше да изпитва по-нежни чувства и по-голямо безпокойство за него, а той едва ли някога щеше да бъде по-богат (не му се вярваше, че тя е толкова безразлична към състоянието му, колкото твърдеше). Джонатан Стрейндж предположи, че трябва да има приличен интервал от време между погребението на баща му и предложението за брак. Три дни му се сториха достатъчни, затова рано сутринта на четвъртия той нареди на лакея си да приготви багажа му, а на коняря — да оседлае коня му, и потегли към Глостършир.

С него тръгна новият прислужник. Джонатан Стрейндж бе разговарял с него надълго и нашироко и го смяташе за енергичен, съобразителен и способен. Новият прислужник се радваше, че младият господар е избрал тъкмо него (макар в суетата си да смяташе, че друго не би могло да се очаква). Но сега, след като премина етапа на повалянето на великана — тоест излезе от мита и навлезе в трудовото ежедневие, — може би ще бъде по-уместно да го наричаме с рожденото му име, както правим с всеки простосмъртен. Неговото беше Джеръми Джоунс.

През първия ден двамата преживяха обичайните приключения, които се случват на всеки пътешественик: скараха се с човек, насъскал кучето си по тях без никаква причина, и се разтревожиха за коня на Стрейндж, който започваше да показва признаци на неразположение, но след по-обстоен преглед установиха, че е в отлично здраве. Сутринта на втория ден те поеха през красива местност от полегати хълмове, заснежени гори и чисти, цветущи на вид ферми. Джеръми Джоунс беше погълнат от това да усвоява степента на надменност, подобаваща на слуга на джентълмен, наскоро наследил значително състояние, а Джонатан Стрейндж бе унесен в мисли за мис Удхоуп.

С наближаването на деня, когато щеше да я види отново, той започна да се съмнява в надеждите си на топъл прием. Утешаваше го мисълта, че любимата му е в компанията на брат си — добрият мил Хенри не виждаше нищо лошо в плановете на Стрейндж за брак и със сигурност не преставаше да окуражава сестра си да приеме предложението му. Но Стрейндж се съмняваше в мнението на приятелите, у които Арабела бе отседнала. Те бяха енорийски свещеник и жена му. Джонатан Стрейндж не знаеше нищо за тях, но изпитваше вроденото недоверие на всички млади, богати и разглезени господа към членовете на духовенството. Кой можеше да предположи какви идеи за изключителни добродетели и ненужни саможертви й внушават?

Ниското слънце удължаваше сенките. По клоните на дърветата и по земята блестяха лед и скреж. Стрейндж видя самотен труженик в полето и си спомни за семействата, които живееха от земята си и за чиято участ мис Удхоуп постоянно се тревожеше. В главата му се оформи въображаем разговор. „А какви са намеренията ви по отношение на вашите арендатори?“ — ще попита тя. „Какви са намеренията ми?“ — ще каже той. „Да — ще отвърне тя. — Как смятате да облекчите теглото им? Вашият баща е измъквал от тях всяко пени, правел е живота им непосилен.“ „Знам, че е така — ще каже Стрейндж. — Никога не съм одобрявал действията на баща си.“ „А намалихте ли арендата им? — ще попита тя. — Говорихте ли с църковното настоятелство? Помислихте ли за старопиталища и училища за децата?“

„Наистина много неразумно от нейна страна да говори за аренди, старопиталища и училища — мрачно си помисли Стрейндж. — В края на краищата, баща ми почина едва миналия вторник.“

— Странна работа! — отбеляза Джеръми Джоунс.

— А? — сепна се Стрейндж и забеляза, че са спрели пред бяла порта. Край пътя имаше спретната къщурка, боядисана в бяло. Беше построена наскоро, имаше шест стени и готически прозорци.

— Къде са хората? — попита Джеръми Джоунс.

— Какво? — учуди се Стрейндж.

— Това е пътен кантон, сър. Виждате ли, ето я табелата, на която пише каква такса трябва да се плати. Но няма жива душа. Да оставя ли шест пенса?

— Да, да. Както намериш за добре.

Джеръми Джоунс остави парите на прага на къщата и отвори портата, за да може той и господарят му да минат. Стотина ярда по-нататък се виждаше село. Имаше стара каменна църква, окъпана в златиста зимна светлина, алея със стари дървета, водеща неизвестно накъде, и към двадесет каменни къщички, от комините на които излизаше дим. Покрай пътя течеше поток. Бреговете му бяха обрасли със суха жълта трева, по чиито стръкчета блестяха ледени висулки.

— Къде са всички хора? — попита Джеръми.

— Какво? — Стрейндж се огледа и видя две момиченца да надничат през прозореца на близката къща. — Ето там.

— Не, сър. Това са деца. Аз говорех за възрастните. Не виждам никого.

Това беше самата истина: не се виждаха възрастни хора. Наблизо подтичваха пилета, върху купчина слама на една стара каруца лежеше котка, в полето пасяха коне, но хора нямаше. Още щом Стрейндж и Джеръми Джоунс излязоха от селото, причината за това необичайно състояние на нещата веднага се изясни. На стотина ярда от последната къща край един замръзнал жив плет се беше събрала тълпа. Хората бяха въоръжени с каквото им попадне — брадви, сърпове, тояги и пушки. Те представляваха причудлива гледка — едновременно зловеща и малко смешна. Страничен наблюдател би си помислил, че селото се е вдигнало на война срещу голите храсти и трънаци. Ниското зимно слънце огряваше селяните и къпеше в позлата дрехите, оръжията и необяснимо напрегнатите им лица. Зад тях се точеха дълги синкави сенки. Те бяха потънали в мълчание и когато някой помръднеше, движенията му бяха много предпазливи, сякаш се мъчеше да не вдига шум.

Докато минаваха покрай тях, Стрейндж и Джеръми се надигнаха в седлата и източиха вратове да видят къде се взират селяните.

— Чудна работа! — възкликна Джеръми, когато се отдалечиха. — Там нямаше нищо!

— Не — отвърна Стрейндж, — имаше човек. Не се учудвам, че не сте го видели. И аз отначало го взех за храст, но със сигурност беше човек — побелял, измършавял, похабен от годините, заприличал на храст, но все пак човек.

Пътят минаваше през тъмна зимна гора. Гледката бе събудила любопитството на Джеръми Джоунс и той се чудеше какъв е бил този човек и какво са искали селяните от него. Стрейндж отговори веднъж-дваж на въпросите му, но скоро се унесе в мисли за мис Удхоуп.

„Най-добре да избягвам разговори за промените, които ще настъпят след смъртта на баща ми — мислеше той. — Прекалено опасно е. Ще заговоря на леки, незначителни теми, като например приключенията по пътя. Кое от нещата, които видяхме, би й се сторило интересно?“

Стрейндж вдигна глава. Наоколо се издигаха тъмни влажни дървета. „Все трябва да има нещо.“ Той си спомни една вятърна мелница, която бе видял край Хиърфорд — за едно от крилата й се беше закачила детска червена пелерина. Докато крилата се въртяха, пелерината ту се влачеше в кишата и калта, ту политаше във въздуха, развявайки се като ален флаг. „Прилича на някаква алегория. После мога да й разкажа за празното село, за децата, които надничаха иззад пердетата на прозореца — едното държеше в ръка кукла, а другото — дървено конче. После ще й кажа за смълчаната тълпа, въоръжена с брадви, сърпове и пушки, и за човека зад плета.“

„О, бедният човек! — несъмнено ще възкликне тя. — Какво стана с него?“ „Не знам“ — ще отвърне Стрейндж. „Но вие сте спрели да му помогнете, нали?“ — ще попита тя. „Не“ — ще каже той. „О!“ — ще възкликне тя…

— Спри! — извика Стрейндж и дръпна юздите на коня си. — Не може така! Трябва да се върнем. Мисълта за човека зад плета не ми дава мира.

— О! — възкликна Джеръми Джоунс с видимо облекчение. — Много се радвам да го чуя, сър. И аз все за това си мисля.

— Не си се сетил да вземеш чифт пистолети, нали? — попита Стрейндж.

— Не, сър.

— П-по… — започна той и се сепна, защото мис Удхоуп не одобряваше ругатните. — А нож? Или нещо подобно?

— Не, сър, нищо. Но не се тревожете — Джеръми скочи от коня си и тръгна към храстите. — Ще направя тояги от тези клони. Ще свършат почти същата работа като чифт пистолети.

Той видя наръч здрави клони, които някой беше отсякъл от близките дървета и бе захвърлил на земята. Вдигна един от тях и го подаде на Стрейндж. Той не беше точно тояга, по-скоро дебел клон, от който стърчаха неокастрени вейки.

— Е — колебливо каза Стрейндж, — все е по-добре от нищо.

Джеръми се въоръжи с друг клон и двамата потеглиха обратно към селото и мълчаливата тълпа.

— Хей, ти! — провикна се Стрейндж, обръщайки се към мъж в овчарски кожух, омотан в няколко шала и с широкопола шапка на главата, и размаха тоягата по начин, който се надяваше да изглежда заплашителен. — Какво…?

Няколко мъже от тълпата едновременно се обърнаха и долепиха пръсти до устните си.

Един от селяните се приближи към конниците. Той беше по-добре облечен от първия, към когото Стрейндж се бе обърнал — в дебело кафяво палто. Допря пръсти до шапката си и много тихо каза:

— Моля за извинение, сър, но дали не можете да отведете конете по-надалеч? Те вдигат голям шум с тропота и пръхтенето си.

— Но… — започна Стрейндж.

— Тихо, сър! — прошепна мъжът. — Гласът ви! Много високо говорите! Ще го събудите!

— Да го събудя ли? Кого?

— Човека под плета, сър. Той е магьосник. Не сте ли чували, че ако събудите магьосник, преди да се е наспал, сънищата ще излязат от главата му и ще се разпилеят по света?

— А кой знае какви ужасии сънува! — добави друг мъж, също шепнешком.

— Но как… — понечи да каже Стрейндж. Отново няколко души от тълпата се обърнаха, възмутено се намръщиха и му направиха знаци да говори по-тихо.

— Но откъде знаете, че е магьосник? — попита той шепнешком.

— О, преди два дни дойде в Монк Гретън, сър. Разправи на всички, че е магьосник. Първия ден подлъга няколко деца от селото ни да откраднат хляб и бира от килерите на къщите си и да кажат, че ще ги носят на Кралицата на феите. Вчера го намерихме да се скита в земите на Фаруотър Хол, най-голямото тукашно имение. Мисис Мороу, стопанката, му плати да й предскаже бъдещето, но той й казал само, че синът й, капитан Мороу, е убит от французите. И сега бедната дама е на легло и казва, че няма да стане, докато е жива. Затова, сър, ни дотегна от този човек. Искаме да го прогоним. А не си ли тръгне, ще го изпратим в приют за бедни.

— Е, звучи съвсем разумно — прошепна Стрейндж. — Но това, което не разбирам, е…

Точно в този момент мъжът под плета отвори очи. Тълпата издаде тиха всеобща въздишка и няколко души отстъпиха назад.

Мъжът се измъкна изпод плета. Това не беше лесна работа, защото отделни части от плета — клонки, тръни, листа, — през нощта се бяха заплели в дрехите, краката и косата му или от леда бяха полепнали по него. Той седна. Ни най-малко не се учуди от насъбралата се публика; всъщност дори като че ли очакваше да я види. Огледа тълпата и няколко пъти шумно подсмръкна и изсумтя.

Мъжът прокара пръсти през косата си, за да я очисти от сухите листа, клони и множеството тръни.

— Протегнах ръка — промърмори той, без да се обръща към никого конкретно — и реките на Англия потекоха в обратна посока.

Магьосникът разхлаби шала на врата си и извади няколко паяка, които се бяха приютили под дрехите му. Докато правеше това, вратът му се оголи и се видя странна рисунка от сини линии, точки, кръстчета и кръгове. После той отново омота шала около врата си и завършил тоалета си, доволно се изправи на крака.

— Казвам се Винкулус — заяви той. Като се имаше предвид, че бе прекарал нощта на открито под плета, гласът му прозвуча забележително високо и ясно. — Вече десет дни вървя на запад и търся човек, комуто е отредено да стане велик магьосник. Преди десет дни видях портрет на този човек и сега по някои тайни признаци мога да заключа, че това си ти!

Всички се обърнаха да видят кого има предвид.

Мъжът в овчарския кожух и множеството шалове се приближи към Стрейндж и го дръпна за палтото.

— Това сте вие, сър — каза той.

— Аз? — попита Стрейндж. Винкулус се приближи към него.

 

— В Англия ще се появят двама магьосници… — каза той.

Първият ще се бои от мен, вторият ще жадува да ме познае;

първият ще слугува на крадци и убийци, вторият ще заговорничи за собственото си унищожение;

първият ще погребе сърцето си в тъмна гора под снега, но пак ще чувства как боли;

вторият ще види най-скъпото си във вражески ръце…

— Ясно — прекъсна го Стрейндж. — И кой съм аз — първият или вторият? Не, не ми казвайте. Няма значение. Участта и на двамата е еднакво зловеща. За човек, който иска да ме убеди да стана магьосник, съвсем не представяте бъдещия ми живот в розови краски. Надявам се скоро да се оженя и живот в тъмна гора сред крадци и убийци би бил, меко казано, крайно неподходящ за мен. Предлагам ви да изберете другиго.

— Не аз съм те избрал, магьоснико! Ти си избран много отдавна.

— Е, който и да ме е избрал, ще остане разочарован. Винкулус не обърна внимание на тази забележка и здраво стисна поводите на коня на Стрейндж като предпазна мярка срещу възможното бягство на собственика му. След това започна да рецитира цялото пророчество, което вече бе изрекъл веднъж пред мистър Норел в библиотеката на „Хановер Скуеър“.

Стрейндж посрещна думите му с не по-голям ентусиазъм отпреди и когато Винкулус млъкна, младият джентълмен се наведе от коня си и бавно и ясно каза:

— Аз не разбирам нищо от магии!

Винкулус се замисли, сякаш бе готов да признае, че това е сериозно препятствие пред кариерата на един бъдещ магьосник. За щастие тутакси намери разрешение на проблема: бръкна в пазвата си и извади някакви листа хартия с полепнала по тях слама.

— Ето — започна той с още по-загадъчен и внушителен вид, — тук имам някои заклинания, които… Не, не! Не мога да ти ги дам! (Стрейндж тъкмо бе протегнал ръка да ги вземе). — Те са изключително ценни. Преживял съм дълги мъчения и съм преминал през големи изпитания, за да се сдобия с тях.

— Колко? — попита Стрейндж.

— Седем шилинга и шест пенса — каза Винкулус.

— Добре.

— Нали не мислите да му дадете пари, сър? — намеси се Джеръми Джоунс.

— Ако с това ще го накарам да млъкне — да.

Междувременно тълпата започваше да гледа Стрейндж и Джеръми Джоунс доста недружелюбно. Тяхната поява повече или по-малко съвпадаше със събуждането на Винкулус и селяните се чудеха дали двамата конници не са дошли от сънищата на магьосника. Те започнаха да се обвиняват помежду си за събуждането на Винкулус и точно когато бяха на път да се сбият, пристигна човек с вид на чиновник и внушителна шапка, който уведоми Винкулус, че се налага да го прибере в приют за просия. Магьосникът отвърна, че няма да тръгне с него, тъй като не е просяк — има седем шилинга и шест пенса! И той най-безцеремонно размаха парите под носа на чиновника. Тъкмо когато свадата изглеждаше неминуема, в Монк Гретън отново се възцари спокойствие, предизвикано от простия факт, че Винкулус се обърна и тръгна по пътя в едната посока, а Стрейндж и Джеръми Джоунс препуснаха в другата.

Към пет часа двамата конници пристигнаха в странноприемницата на село С. близо до Глостър. Стрейндж вече хранеше толкова слаба надежда, че срещата му с мис Удхоуп ще доведе до друго, освен до нещастие и за двамата, че реши да я отложи за сутринта. Той поръча обилна вечеря и се настани в удобен стол край огнището с вестник в ръце. Но скоро откри, че уютът и спокойствието не могат да заменят компанията на мис Удхоуп, затова отмени поръчката и потегли право към дома на мистър и мисис Редмънд, за да стане нещастен колкото може по-скоро. Там завари само дамите — мисис Редмънд и мис Удхоуп.

Влюбените рядко са сред най-разумните хора на света, така че читателите ми едва ли ще се изненадат, като научат, че размислите на Стрейндж за мис Удхоуп съставят крайно неточен портрет на тази дама. Макар въображаемите му разговори с нея да дават представа за възгледите й, те дори не загатват за поведението и маниерите й. Тя нямаше навика да спори с хора, наскоро изгубили близък, настоявайки пред тях да строят училища и старопиталища, нито да се заяжда за всяка тяхна дума. Мис Удхоуп не беше толкова безсърдечна.

Тя посрещна Джонатан Стрейндж по начин, доста различен от този на опърничавата дама от въображението му. Вместо да поиска той тутакси да поправи всички злини, сторени от баща му, мис Удхоуп се отнесе с особена нежност към него и видимо се зарадва да го види.

Тя беше около двадесет и две годишна. В покой лицето й притежаваше само умерена миловидност. Нито в него, нито във фигурата й имаше нещо забележително, но оживено от разговор или смях, това лице напълно се преобразяваше. Мис Удхоуп беше енергична, остроумна и имаше слабост към шегите. Винаги с готовност се усмихваше, а тъй като усмивката е украшението, което най-много приляга на една млада дама, се случваше понякога да засенчи жени, признати красавици, в поне три графства.

Приятелката й мисис Редмънд бе мила кротка дама на четиридесет и пет. Тя не беше богата, не бе пътувала много, нито бе особено умна. При други обстоятелства мисис Редмънд много би се колебала какво да си каже със светски джентълмен като Джонатан Стрейндж, но за щастие баща му тъкмо беше починал и това им даваше тема за разговор.

— Смея да предположа, че сега сте твърде зает, мистър Стрейндж — каза тя. — Помня, че когато моят баща почина, имаше куп неща за вършене. В завещанието си беше оставил много заръки към наследниците. У дома имаше кани от китайски порцелан, които стояха на полицата в кухнята. Баща ми искаше да раздам по една на всеки от старите ни прислужници. Но описанията на тези кани в завещанието му бяха много объркани и никой не можеше да разбере коя кана на кого е завещал. Слугите се скараха — всички искаха жълтата кана с розичките. О, мислех, че никога няма да се оправя с това. Баща ви много заръки ли остави, мистър Стрейндж?

— Не, мадам. Нито една. Той мразеше всички.

— Ах, колко жалко, нали? И какво ще правите сега?

— Какво ще правя ли? — попита Стрейндж. — Мис Удхоуп казва, че горкият ви баща е купувал и продавал разни неща.

И вие ли ще правите същото?

— Не, мадам. Ако стане така, както искам — в което силно се надявам, — веднага ще приключа с търговията на баща ми.

— О! Тогава може би ще се занимавате със земеделие? Мис Удхоуп казва, че земите ви са големи.

— Така е, мадам. Но аз опитах да се занимавам със земеделие и открих, че това не е за мен.

— А! — мъдро отбеляза мисис Редмънд.

Последва мълчание. Часовникът на семейство Редмънд тиктакаше, въглените припукваха в камината. Мисис Редмънд започна да се занимава с някакви копринени конци в скута си и ги оплете в зловещ възел. После черната й котка погрешно изтълкува заниманието й като покана за игра, скочи на дивана и задърпа конците. Арабела се засмя, взе котката и започна да си играе с нея. Това беше точно една от онези кротки домашни сцени, които особено допадаха на Джонатан Стрейндж (макар че присъствието на мисис Редмънд му се струваше излишно, а за това на котката се колебаеше), и му допадаха най-вече защото в собствения си дом от дете не беше виждал друго освен студенина и злоба. Въпросът бе как да убеди Арабела, че и тя иска същото. Изведнъж усети прилив на вдъхновение и се обърна към мисис Редмънд:

— Накратко, мадам, не мисля, че ще имам време за земеделие. Ще изучавам магия.

— Магия! — възкликна Арабела и го погледна изненадана. Тя като че ли се канеше да го попита нещо, но точно в този така интересен момент стъпките на мистър Редмънд отекнаха в коридора. Той влезе, придружаван от помощника си Хенри Удхоуп — същия онзи Хенри Удхоуп, който беше брат на Арабела и приятел от детинство на Джонатан Стрейндж. Естествено, последваха поздрави и обяснения (Хенри Удхоуп не знаеше, че приятелят му ще идва) и за миг неочакваното изявление на Стрейндж беше забравено.

Господата идваха от събрание на енорията и след като всички седнаха, мистър Редмънд и Хенри съобщиха някои новини за църковните дела на мисис Редмънд и Арабела. После се поинтересуваха за пътуването на мистър Стрейндж, за състоянието на пътищата и за фермерите в Шропшир, Хиърфордшир и Глостършир (графствата, през които Стрейндж бе минал). В седем часа поднесоха чай. В последвалото мълчание, през което всички ядяха и пиеха, мисис Редмънд каза на съпруга си:

— Скъпи, мистър Стрейндж ще става магьосник — обяви тя, сякаш това бе най-естественото нещо на света, защото за нея беше точно така.

— Магьосник? — попита Хенри доста изненадан. — За какво ти е да ставаш магьосник?

Стрейндж не отговори веднага. Не искаше да разкрие истинската причина, която беше да впечатли Арабела с решимостта си да се занимава с нещо сериозно и научно, затова прибегна до единственото друго обяснение, което можа да измисли:

— Край един плет в Монк Гретън срещнах човек, който ми каза, че съм магьосник.

Мистър Редмънд се разсмя, оценявайки шегата.

— Превъзходно! — каза той.

— Наистина ли? — попита мисис Редмънд.

— Не разбирам — призна Хенри Удхоуп.

— Сигурно не ми вярвате — обърна се Стрейндж към Арабела.

— O, напротив, мистър Стрейндж! — отвърна тя усмихната. — Това е обичайният ви подход към нещата. Солидна основа за кариерата, която очаквам от вас.

Хенри каза:

— Но ако ще се посвещаваш на професия, макар че не виждам за какво ти е нужно това, след като вече получи наследството си, сигурно би могъл да избереш нещо по-добро от магия! Тя няма практическо приложение.

— О, мисля, че грешите! — обади се мистър Редмънд. — В Лондон има джентълмен, който побеждава французите, като им изпраща видения! Забравих как се казваше. Той има някаква теория… как я наричаше? Съвременна магия?

— Но с какво тази магия се отличава от някогашната? — попита мисис Редмънд. — И коя ще изберете вие, мистър Стрейндж?

— Да, кажете ни, мистър Стрейндж! — настоя Арабела с дяволита усмивка. — Коя ще изберете?

— Ще практикувам по малко и от двете, мис Удхоуп. По малко и от двете! Купих три заклинания от човека край плета — каза той на мисис Редмънд. — Искате ли да ги видите, мадам?

— О, да, разбира се!

— А вие, мис Удхоуп? — попита Стрейндж.

— За какво служат?

— Не знам. Още не съм ги прочел.

Джонатан Стрейндж извади от вътрешния си джоб трите заклинания на Винкулус и ги показа на любимата си.

— Много са мръсни — отбеляза Арабела.

— О, ние, магьосниците, не се гнусим от малко мръсотия. Впрочем смея да кажа, че са много стари. Древни и загадъчни заклинания като тези често…

— Отгоре е написана датата. 2 февруари 1808 година. Това е отпреди две седмици.

— Наистина ли? Не бях забелязал.

— „Две заклинания за прогонване на упорит човек от Лондон“ — прочете Арабела. — Не разбирам защо един магьосник ще иска хората да напускат Лондон.

— Не знам. В Лондон определено има твърде много хора, но ми изглежда трудна работа те да се пропъждат от града един по един.

— Но тези заклинания са отвратителни! Пълни са с духове и с ужасни неща! Карат човек да мисли, че ще срещне истинската си любов, а в действителност нищо такова не му се случва!

— Може ли да видя? — Стрейндж издърпа от ръцете на Арабела злобните заклинания, бързо ги прегледа и каза; — Честна дума, когато ги купих, не знаех нищо за съдържанието им, абсолютно нищо! Истината е, че човекът, който ми ги продаде, е скитник и мошеник. С моите пари успя да се измъкне от приют за бедни.

— Е, радвам се за него. Но заклинанията са наистина ужасни и аз се надявам да не ги използвате.

— А последното? „Заклинание за узнаване плановете на врага“. Мисля, че срещу това няма да възразите? Позволете ми да го изпробвам.

— Но дали ще подейства? Вие нямате врагове, нали?

— И да имам, не знам за тях. Така че няма да навредя на никого, ако опитам. В указанията се споменаваше за огледало и мъртви цветя^[3], затова Стрейндж и Хенри свалиха едно огледало от стената и го сложиха на масата. Цветята бяха по-трудни за намиране: беше февруари и единствените цветя, с които мисис Редмънд разполагаше, бяха малко изсушена лавандула, рози и мащерка.

— Тези ще свършат ли работа? — попита тя.

Стрейндж сви рамене.

— Кой знае? А сега… — той отново прегледа указанията. — Цветята трябва да се разпръснат наоколо, ето така. После трябва да очертая с пръст кръг върху огледалото. Разделям го на четири. Удрям три пъти по огледалото и казвам…

— Стрейндж — обади се Хенри Удхоуп, — откъде изнамери тези глупости?

— От човека край плета. Хенри, не ме слушаш.

— И как ти се стори, почтен човек ли беше?

— Почтен? Не, не бих казал. По-скоро ми се стори премръзнал. Да, „премръзнал“ е подходяща дума за него, а също и „гладен“.

— И колко плати за тези заклинания?

— Хенри! — възкликна Арабела. — Не чу ли как мистър Стрейндж току-що обясни, че ги е купил с благотворителни цели?

Стрейндж разсеяно чертаеше кръгове по повърхността на огледалото и ги разделяше на четвъртини. Арабела, която седеше до него, внезапно подскочи от изненада. Стрейндж погледна надолу.

— Всемогъщи Боже! — изкрещя той.

В огледалото се виждаше стая, но не гостната на семейство Редмънд. Беше по-малка стая, обзаведена добре, без излишна екстравагантност. Таванът, който бе доста висок, създаваше впечатлението, че тази стая се намира в голяма и може би богата къща. Имаше лавици, пълни с книги, други книги лежаха по масите. В камината гореше хубав огън, на бюрото имаше запалени свещи. Там седеше човек, погълнат от работа. Беше към петдесетгодишен, облечен съвсем просто, в сиво сако, тих, незабележим човек със старомодна перука на главата. На бюрото му лежаха разгърнати книги и той ту се зачиташе в една, ту записваше нещо в друга.

— Мисис Редмънд! Хенри! — извика Арабела. — Бързо елате! Вижте какво направи мистър Стрейндж!

— Но кой, за Бога, е този човек? — попита Стрейндж озадачен.

Той вдигна огледалото и надникна под него явно с мисълта, че там ще открие дребничък джентълмен в сиво сако, готов да отговори на въпросите му. Когато отново постави огледалото на масата, другата стая и човекът в нея все още бяха там. Присъстващите не чуваха и звук от загадъчната стая, но пламъците танцуваха в камината, а очилата на носа на мъжа проблясваха на светлината и той обръщаше глава ту към една книга, ту към друга.

— Защо този човек е ваш враг? — попита Арабела.

— Нямам и най-малка представа.

— Може би му дължите пари? — предположи мистър Редмънд.

— Не мисля.

— Може да е банкер. Мястото прилича малко на кабинет в банка — каза Арабела.

Стрейндж избухна в смях.

— Е, Хенри, престани да се мръщиш. Ако наистина съм магьосник, то аз съм много различен от останалите. Другите магьосници призовават духове на феи и на отдавна умрели крале. Аз току-що призовах духа на банкер.