Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (55)

55
ВТОРИЯТ ЩЕ ВИДИ НАЙ-СКЪПОТО СИ ВЪВ ВРАЖЕСКИ РЪЦЕ

Нощта на 2 срещу 3 декември 1816 година

 

СЯКАШ ЗЛОЧЕСТАТА СЪДБА, открай време надвиснала над Венеция, най-после я беше споходила: но вместо да потъне във вода, градът беше потънал в дървета. Тъмни призрачни дървета запълваха уличките и площадите и заприщваха каналите. Стените не бяха преграда за тях. Клоните им минаваха през камък и стъкло. Корените им потъваха дълбоко под паважа. Статуите и колоните бяха обрасли с бръшлян. Изведнъж — поне за възприятията на Стрейндж — бе станало много по-тихо и по-тъмно. Тънки филизи имел се увиваха около лампите и свещите, а гъстата плетеница от клони закриваше луната.

Въпреки това никой от жителите на Венеция като че ли не забелязваше промяната. Стрейндж беше чел много за това как хората могат да бъдат безгрижно слепи за магията, която действа около тях, но никога досега не беше виждал пример за това. Млад пекар крепеше поднос с хляб на главата си. Пред погледа на Стрейндж момчето грижливо заобиколи всички дървета, без да ги вижда, и си проправи път между стърчащите клони, които можеха да му избодат очите. Мъж и жена, облечени за маскен бал или за „Ридото“, слизаха под ръка по „Салицада Сан Мойзе“ в пелерини и маски и си шушукаха, допрели глави. На пътя им се издигаше огромно дърво. Те съвсем непринудено се разделиха, заобиколиха дървото от двете му страни и отново продължиха пътя си, хванати под ръка.

Стрейндж проследи снопа светлина, който слизаше по една уличка към пристанището. Там, където градът свършваше, дърветата продължаваха и светлата ивица се точеше между тях.

Идеята да влезе в морето не му допадаше. Във Венеция няма полегат бряг, който плавно се спуска във водата: каменният град свършва с пристанището и тутакси започва Адриатическо море. Стрейндж нямаше представа колко дълбоко е тук, но беше почти сигурен, че може да се удави. Оставаше му само да се надява, че искрящата пътека, която го бе превела невредим през гората, ще му попречи да се удави.

И в същото време се ласкаеше от мисълта колко по-подходящ е за това приключение от Норел. „Нищо не би могло да го накара да влезе в морето. Той не би допуснал да се намокри. Кай беше казал, че магьосникът трябва да бъде дипломатичен като йезуит, храбър като войник и съобразителен като крадец? Мисля, че изказването е било замислено като обида, но в него има известна истина.“

Стрейндж слезе от пристана.

Изведнъж морето стана по-ефирно и прозрачно, а гората — по-гъста. Скоро морето се превърна в слабо сребристо сияние сред тъмните дървета и към обичайните ухания на нощната гора се примеси едва доловима солена нотка.

„Аз съм първият английски магьосник от близо триста години насам, който посещава Феерия“ — помисли си Стрейндж^[1].

Тази мисъл го изпълни със задоволство и му се прииска някой да го види и да се смае. Той осъзна колко му е дотегнало от книгите и мълчанието, как копнее за времената, когато магьосниците са пътували до места, недостъпни за другите англичани. За пръв път от Ватерлоо насам Стрейндж наистина вършеше нещо. После се сети, че вместо да се поздравява за успеха, би следвало да се оглежда, за да види какво може да научи. Той се зае да изследва околността.

Гората не беше съвсем като английските гори, макар че много приличаше на тях. Дърветата бяха твърде стари, твърде големи и с твърде фантастични форми. Стрейндж остана с натрапчивото впечатление, че те имат напълно оформен нрав със своите пристрастия, неприязни и желания. Сякаш бяха свикнали да се отнасят с тях като с хора и да се съветват с тях по въпроси, които ги засягат.

„Не съм очаквал да бъде другояче — помисли си магьосникът, — но това само показва до каква степен този свят е различен от моя. Хората, които ще срещна тук, сигурно ще ми задават въпроси. Ще искат да ме изпитат.“

Той започна да си представя въпросите, които биха могли да му зададат, и да съчинява различни хитроумни отговори. Не се страхуваше: дори ако отнякъде изскочеше дракон, Стрейндж нямаше да се уплаши. През последните два дни бе постигнал толкова много, че вече като че ли нищо не можеше да му се опре.

След като вървя около двадесет минути, снопът светлина го отведе при една къща. Магьосникът веднага я позна: очертанията й се бяха запечатали отчетливо и ярко в спомените му за онзи ден в Уиндзор. И в същото време имаше разлика. В Уиндзор къщата му се бе сторила светла и приветлива. Сега Стрейндж остана поразен от разрухата и запустението й. Имаше много прозорци, но те бяха малки и повечето бяха тъмни. Къщата беше много по-голяма, отколкото си я представяше — несравнима с което и да било земно жилище. „Може би руският цар има такава голяма къша — каза си Стрейндж, — или папата в Рим. Не знам. Никога не съм ги посещавал.“

Къщата бе заобиколена от висок зид. Снопът светлина свършваше при него. Магьосникът не виждаше врата. Той промърмори заклинанието за разкриване на Ормскърк, незабавно последвано от Щита на Тейлемак — магия за безопасно преминаване през омагьосани места. Късметът не му изневери и веднага в зида се отвори неприветлива малка врата. Стрейндж влезе през нея и тутакси се озова в просторен мрачен двор. Той беше осеян с кости, на които звездите придаваха белезникав блясък. Някои скелети бяха в ръждясали доспехи, оръжията, отнели живота им, все още стърчаха между ребрата или от очните им кухини.

Стрейндж беше виждал бойните полета в Бадахос и Ватерлоо и не можеше да се смути от няколко стари скелета. И все пак му беше интересно. Сега сякаш наистина се намираше във Феерия.

Като огледа разрухата на къщата, той остана с впечатлението, че в облика й има нещо магическо. Отново произнесе заклинанието за разкриване на Ормскърк. Къщата мигом се раздвижи и се промени: Стрейндж видя, че тя не е цялата от камък. Част от стените, подпорите и кулите се превърнаха в огромен насип от пръст — всъщност могила.

„Това е бръф!“ — помисли си магьосникът, силно въодушевен^[2].

Той мина под ниска арка и се озова в просторна зала, пълна с танцуващи двойки. Танцьорите бяха облечени в най-красивите дрехи, които човек можеше да си представи, но състоянието на самото помещение беше окаяно. Една от стените дори бе рухнала и образуваше купчина отломки. Мебелите бяха оскъдни и очукани, свещите бяха от най-долна проба и музиката се изпълняваше само от един цигулар и един флейтист.

Никой като че ли не обърна внимание на Стрейндж, затова той застана сред хората до стената и се загледа в танцуващите. В много отношения тукашната забава му беше по-малко чужда от, да речем, италианските увеселения във Венеция. Обноските на присъстващите изглеждаха доста сходни с английските, а самият танц много наподобяваше селските танци, с които всяка седмица се развличаха дамите и господата от Нюкасъл до Пензънс.

Стрейндж си спомни, че някога и той, и Арабела обичаха да танцуват. Но след войната в Испания почти не му се беше случвало да танцува с нея — както впрочем и с други дами. Когато ходеше в Лондон — било то на бал или на среща с правителството, — винаги край него имаше твърде много хора, с които да говори за магия. Той се запита дали Арабела е танцувала с други хора. Хрумна му, че не помни дали й е задавал този въпрос. „Макар че дори да съм я питал — помисли си Стрейндж с въздишка, — явно не съм чул отговора й, защото не помня нищо за това.“

— Мили Боже, сър! Какво търсите тук?

Стрейндж се обърна по посока на гласа. Последното, което очакваше, беше да види тук иконома на сър Уолтър Поул. Не помнеше името на човека, макар че бе чувал сър Уолтър да го произнася стотици пъти. Саймън? Самюъл?

Икономът го хвана за ръката и го разтърси. Изглеждаше много разтревожен.

— За Бога, сър, какво правите тук? Не знаете ли, че той ви мрази?

Стрейндж се приготви да го срази с някой от хитроумните си отговори, но се поколеба. Кой го мразеше? Норел?

Танцуващите увлякоха иконома в сложните фигури на танца си. Магьосникът се огледа за него и го зърна в далечния край на залата. Мъжът го стрелна с гневен поглед, сякаш се ядосваше, че Стрейндж още не си е тръгнал.

„Колко странно — помисли си магьосникът. — И все пак е разбираемо. Те постъпват така, както човек най-малко очаква. Може би това изобщо не е икономът на Поул. Може би е фея в неговия образ. Или магическа илюзия.“ Той се огледа за джентълмена фея.

 

— Стивън! Стивън!

— Тук съм, сър! — Стивън се обърна и видя, че джентълменът с коса като глухарче стои до него.

— Магьосникът е тук! Тук е! Какво би могъл да иска?

— Не знам, сър.

— O, дошъл е да ме срази! Знам, че за това е дошъл!

Стивън се стъписа. Дълго време беше смятал, че джентълменът е защитен срещу всяка опасност. Сега обаче го виждаше силно обезпокоен и уплашен.

— Но защо ще го прави, сър? — попита Стивън с утешителен тон. — Мисля, че по-вероятно е дошъл да спаси… да отведе жена си. Може би трябва да освободим мисис Стрейндж от магията и да й позволим да се завърне у дома при съпруга си? Също и лейди Поул. Нека мисис Стрейндж и лейди Поул се върнат с магьосника в Англия, сър. Сигурен съм, че това ще укроти гнева му срещу вас. Мисля, че мога да го убедя да си тръгне.

— Какво? Какво говорите? Мисис Стрейндж? Не, не, Стивън! Грешите! Наистина грешите! Той нито веднъж не е споменавал скъпата ни мисис Стрейндж. Ние с вас, Стивън, умеем да ценим компанията на такава мила дама. Той не умее. Съвсем е забравил за нея. Сега има нова любима — пленителна млада жена, чието очарователно присъствие се надявам един ден да украси нашите балове! Няма по-непостоянен мъж от англичанина! O, повярвайте ми! Дошъл е да ме унищожи! Още щом ми поиска пръста на лейди Поул, разбрах, че е много, много по-хитър, отколкото съм предполагал! Дайте ми съвет, Стивън. Години наред сте живели сред тези англичани. Какво да направя? Как да се защитя? Как да го накажа за подлостта му?

Въпреки че магията притъпяваше и забавяше мислите му, Стивън се помъчи да разсъждава трезво. Той разбираше, че се задават трудни времена. Никога досега джентълменът не го беше молил така отчаяно за помощ. Вероятно Стивън можеше да се възползва от ситуацията. Но как? От опит знаеше, че настроенията на джентълмена бързо се менят: той беше най-непредсказуемото създание на света. Най-малкото нещо можеше да превърне страха му в изпепеляващ гняв и омраза: една погрешна дума — и вместо да освободи себе си и останалите, Стивън можеше да принуди джентълмена да избие всички. Той се огледа из стаята в търсене на вдъхновение.

— Какво да правя, Стивън? — изстена джентълменът. — Какво да правя? Нещо привлече погледа на иконома. Под една тъмна арка стоеше познат силует: фея, която обикновено носеше черен воал от върха на главата до пръстите на ръцете си. Тя никога не вземаше участие в танците, а само плавно обикаляше сред танцуващите и стоящите покрай стените. Стивън не я беше виждал да говори с никого, а щом минеше покрай него, от дамата се разнасяше едва доловим мирис на гробове, пръст и костници. Икономът не можеше да я погледне, без да изпита зловещ трепет, но дали жената беше зла, прокълната или и двете, той не знаеше.

— Тук има хора — заговори Стивън, — за които животът е бреме. Те са оградени от света с черен воал. И са сами. Като сенки в нощта, лишени от радост, любов и всички приятни човешки емоции, неспособни дори да се утешат взаимно. Дните им са изпълнени с мрак, злочестина и самота. Знаете за какво говоря, сър. Не… Не че обвинявам някого… — джентълменът го гледаше втренчено до ожесточение. — Убеден съм, че можем да отвърнем гнева на магьосника от вас, ако просто освободите…

— А-ха! — възкликна джентълменът и очите му се разшириха. Той направи знак на Стивън да замълчи.

Стивън се уплаши, че е отишъл твърде далеч.

— Простете ми — прошепна той.

— Да ви простя? — учуди се джентълменът. — Няма за какво да ви прощавам! От векове никой не е говорил с мен така откровено и аз ви уважавам за това! Мрак, да! Мрак, злочестина и самота! — той се завъртя на пети и потъна в тълпата.

Стрейндж се забавляваше неимоверно. Необяснимите контрасти в обстановката ни най-малко не го смущаваха: тя беше точно такава, каквато бе очаквал. Разрухата в залата беше донякъде илюзорна. Набитото око на магьосник му подсказваше, че поне част от помещението се намира под земята.

Една фея го гледаше изпитателно. Тя беше облечена в рокля с цвят на зимен залез и държеше изящно лъскаво ветрило, вързано с нещо, което би могло да бъде наниз от кристални мъниста, но приличаше по-скоро на капчици скреж върху листа в гората или на крехки ледени кристалчета, замръзнали по клон на дърво.

В този момент започна поредният танц. Никой не покани феята, затова Стрейндж се усмихна, поклони се и каза:

— Тук почти никой не ме познава, така че няма как да ни представят един на друг. Въпреки това, мадам, за мен ще бъде чест да танцувате с мен.

Тя нищо не каза и не се усмихна в отговор, но пое протегнатата му ръка и тръгна с него към средата на залата. Двамата заеха местата си сред танцуващите, без да разменят и дума.

— Грешите, като смятате, че никой не ви познава — внезапно заговори дамата. — Аз ви познавам. Вие сте един от двамата магьосници, предопределени да възродят магията в Англия — и сякаш цитираше пророчество или някакъв текст, известен на всички, тя продължи: — И името на единия ще бъде Боязън. И името на другия ще бъде Дързост… Очевидно вие не сте Боязън, така че остава да бъдете Дързост.

Това не беше много любезно.

— Наистина такова е предопределението ми — съгласи се Стрейндж — И то е прекрасно!

— Убеден ли сте в това? — попита дамата и го изгледа с подозрение. — Тогава защо още не сте го изпълнили?

Стрейндж се усмихна.

— А какво ви кара да мислите, че не съм?

— Това, че сте тук.

— Не разбирам.

— Не сте ли слушали внимателно пророчеството?

— Какво пророчество, мадам?

— Пророчеството на… — жената произнесе някакво име на своя език, което Стрейндж не разбра^[4].

— Моля?

— Пророчеството на краля.

Стрейндж си спомни как Винкулус се измъкна изпод заскрежения плет с полепнали по дрехите стръкчета замръзнала кафява трева и празни сухи шушулки, как започна да рецитира нещо насред зимното поле. Но какво беше то — не помнеше. Тогава той дори нямаше представа, че ще стане магьосник, затова не обърна внимание на думите.

— Мисля, че наистина имаше някакво пророчество, мадам — каза Стрейндж, — но, честно казано, беше толкова отдавна, че съм го забравил. Според пророчеството какво трябва да направим аз и другият магьосник?

— Да се провалите.

Стрейндж примигна от учудване.

— Аз… не мисля… Да се провалим? Не, мадам, не. Твърде късно е за това. Вече сме станали най-великите магьосници от Мартин Пейл насам.

Жената не каза нищо.

Наистина ли беше късно за провал? Стрейндж се замисли. Представи си мистър Норел в дома на „Хановер Скуеър“, мистър Норел в абатството „Хъртфю“, мистър Норел в обкръжението на всички министри и в присъствието на принц-регента. Може би имаше известна ирония в това да търси опора в успеха на Норел, но в настоящия момент нищо на света не му се струваше по-ситурно, по-непоклатимо. Феята грешеше.

През следващите минути той и жената се разделиха, следвайки фигурите на танца. Когато отново заеха местата си един до друг, тя каза:

— Трябва да сте много смел, щом сте дошли тук, магьоснико.

— Защо? От какво би следвало да се боя, мадам?

Жената се разсмя.

— Знаете ли колко английски магьосници са оставили костите си в този бръф, под тези звезди?

— Нямам ни най-малка представа.

— Четиридесет и седем.

Стрейндж започна да се чувства по-неуверен.

— Ако не броим Питър Поркис, но той не беше истински магьосник. Беше лаик^[5].

— Наистина.

— Не се правете, че разбирате за какво говоря — сопна се жената. — Ясно е като бял ден, че нищо не разбирате.

Стрейндж не знаеше как да отговори. Дамата беше на път да се ядоса. Но какво необичайно имаше в това? В Бат, Лондон и всички други европейски градове дамите често се преструваха на сърдити на мъжете, чието внимание искаха да привлекат. Може би и тази жена правеше същото. Той реши да възприеме строгостта й като разновидност на флирта и да види как ще реагира дамата. Затова безгрижно се засмя и каза:

— Личи се, че сте добре осведомена за събитията в този бръф, мадам — Стрейндж изпита тръпка на въодушевление от произнасянето на толкова старинна и романтична дума.

Жената сви рамене.

— Идвам тук от четири хиляди години^[6].

— Много бих се радвал да поговорим за това, когато сте свободна.

— Или може би когато вие сте свободен! Ще се радвам да отговоря на всичките ви въпроси.

— Много съм ви признателен.

— Няма защо. Какво ще кажете да се срещнем след сто години?

— Мо-моля?

Но за жената разговорът като че ли бе приключил и Стрейндж не можа да измъкне от нея нищо повече от обичайните забележки за бала и танците.

Танцът свърши и те се разделиха. За Стрейндж това беше най-странният и най-обезпокоителният разговор в живота му. Защо според дамата магията в Англия все още не беше възродена? И какви бяха тези нелепи уговорки за среща след сто години? Той се утеши с мисълта, че жена, прекарала живота си в запустяла къща сред гъста и тъмна гора, не би могла да бъде осведомена за събитията по широкия свят.

Стрейндж се присъедини към тълпата до стената. Следващият танц промени разположението на двойките и пред него застана забележително красива жена. Той остана поразен от контраста между красотата на лицето й и дълбоката, безутешна скръб в погледа й. Тя вдигна ръка, за да улови ръката на партньора си, и Стрейндж видя, че кутрето й липсва.

„Интересно! — помисли той и докосна джоба на сюртука си, където държеше кутийката от сребро и порцелан. — Може би…“ Но не можеше да си представи каква поредица от събития би могла да доведе до това магьосник да даде на джентълмена фея пръст, принадлежащ на някого от дома на самия джентълмен. Нямаше логика. „Може би двете неща изобщо не са свързани помежду си“ — заключи Стрейндж.

Но ръката на жената бе толкова малка и бяла! Той беше сигурен, че пръстът в джоба му ще й пасне идеално. Заинтригуван, магьосникът реши да отиде при жената и да я попита как е изгубила пръста си.

Танцът свърши. Жената заговори с друга дама, застанала с гръб към него.

— Моля да ме извините… — започна Стрейндж.

Другата дама тутакси се обърна. Беше Арабела.

 

Тя бе облечена в бяла рокля, покрита с бледосин тюл и диаманти. Дрехата блестеше като скреж или сняг и беше по-красива от всички рокли, които Арабела бе носила в Англия. Косата й беше обсипана със ситни цветчета, подобни на звезди, а на врата й бе вързана лента от черно кадифе.

Тя го гледаше странно — лицето й изразяваше смесица от учудване и безпокойство, радост и недоверие.

— Джонатан! Вижте, скъпа! — обърна се Арабела към събеседничката си. — Това е Джонатан!

— Арабела… — започна той. Не знаеше какво иска да каже. Протегна ръце към нея, но тя не ги пое. Без дори да ги забелязва, Арабела леко се извърна и хвана за ръце непознатата жена, сякаш сега тя бе единственият човек, на когото можеше да разчита за утеха и подкрепа.

По молба на Арабела непознатата погледна Стрейндж.

— Изглежда като повечето мъже — хладно отбеляза жената. После сякаш срещата за нея бе приключила, добави: — Хайде, елате — и се опита да отведе Арабела.

— O, почакайте! — тихо каза Арабела. — Може би е дошъл да ни помогне! Не мислите ли?

— Може би — отвърна колебливо непознатата и отново погледна Стрейндж. — Не, не мисля. Струва ми се, че е дошъл по съвсем друга причина.

— Знам, че ме предупредихте да не храня напразни надежди — каза Арабела — и аз се вслушах в съвета ви. Но той е тук! Сигурна бях, че не може да ме е забравил толкова скоро.

— Да те забравя! — възкликна Стрейндж. — Не, за нищо на света! Арабела, аз…

— Наистина ли дойдохте да ни помогнете? — попита непознатата жена, като този път се обърна направо към него.

— Какво? Не, аз… Разберете, че до този момент нямах представа… Тоест не разбирах…

Непознатата жена въздъхна нетърпеливо.

— Да ни помогнете ли дойдохте или не? Мисля, че въпросът е достатъчно ясен.

— Не — отвърна Стрейндж. — Арабела, нека поговорим, моля те. Кажи ми какво…

— Ето! Виждате ли? — обърна се непознатата жена към Арабела. — Хайде да си намерим по-спокойно място. Мисля, че видях една свободна пейка до вратата.

Но Арабела не беше готова да тръгне. Тя продължаваше да гледа Стрейндж със същото странно изражение, сякаш стоеше пред портрет, а не пред човек от плът и кръв. Накрая каза:

— Знам, че не вярвате много на хората, но…

— Изобщо не им вярвам — прекъсна я непознатата жена. — Знам какво е години наред напразно да чакаш помощ от този или онзи. По-добре никаква надежда, отколкото безкрайно разочарование!

Търпението на Стрейндж се изчерпа.

— Простете, че ви прекъсвам, мадам — обърна се той към непознатата, — но от самото начало вие не правите друго, освен да ме прекъсвате! Боя се, че трябва да ви помоля да ме оставите за минута насаме с жена ми! Ще бъдете ли така добра да отстъпите крачка-две назад…

Но нито жената, нито Арабела го слушаха. Те гледаха вдясно от него. Точно до рамото му стоеше джентълменът с коса като глухарче.

Стивън си пробиваше път през тълпата от танцуващи. Разговорът с джентълмена силно го обезпокои. Джентълменът беше решил нещо, но колкото повече Стивън мислеше, толкова повече разбираше, че няма ни най-малка представа какво е то. „Все още не е късно — мърмореше той, докато с мъка се придвижваше напред. — Все още не е късно.“ Част от него — бездушната, безразличната, омагьосаната част — недоумяваше какво иска да каже с това. За какво не е късно — да се спаси? Да спаси лейди Поул и мисис Стрейндж? Да спаси магьосника?

Никога редиците от танцуващи не му се бяха стрували така дълги, така наподобяващи ограда, която му препречва пътя. В другия край на стаята като че ли проблесна глава с коса, лъскава като пух на глухарче.

— Сър! — извика Стивън. — Почакайте! Трябва да говоря с вас!

Светлината се промени. Звуците — музика, танци и разговори — заглъхнаха. Стивън се огледа, като очакваше да види, че се намира в нов град или на друг континент. Но все още стоеше в голямата зала на „Изгубена надежда“. Тя беше празна: танцуващите и музикантите бяха изчезнали. Имаше само трима души: Стивън и — малко по-нататък — магьосникът и джентълменът с коса като глухарче.

Магьосникът извика името на жена си. Втурна се към една тъмна врата, сякаш възнамеряваше да тръгне да я търси из къщата.

— Почакайте! — извика джентълменът.

Магьосникът се обърна и Стивън видя, че лицето му е потъмняло от гняв, а устните му мърдат, сякаш произнася заклинание.

Джентълменът с коса като глухарче вдигна ръце. Голямата зала се изпълни с птици. В един миг се появиха, в следващия изчезнаха.

Птиците запляскаха с криле и събориха Стивън на земята. Изкараха въздуха от гърдите му. Когато се опомни достатъчно, за да вдигне глава, той видя, че джентълменът отново вдига ръце.

Залата се изпълни с падащи листа. Те бяха изсъхнали, потъмнели от студ и се въртяха на вятъра, надигнал се незнайно откъде. В един миг се появиха, в следващия изчезнаха.

Магьосникът гледаше с безумни очи. Той като че ли не знаеше как да се предпази от такава силна магия. „Загубен е“ — помисли си Стивън.

Джентълменът с коса като глухарче вдигна ръце за трети път. В залата заваля дъжд — дъжд не от вода, а от кръв. В един миг се появи, в следващия изчезна.

Магията свърши. В този миг магьосникът изчезна и джентълменът рухна на пода като човек, загубил съзнание.

— Къде е магьосникът, сър? — извика Стивън, изтича и коленичи до него. — Какво стана?

— Върнах го обратно в крайморската колония Алтинум^[7] — отвърна джентълменът с дрезгав шепот. Той се помъчи да се усмихне, но не успя. — Сполучих, Стивън! Постъпих както ме посъветвахте! Това отне всичките ми сили. Използвах докрай старите си съюзи. Но промених света! O, нанесох му такъв съкрушителен удар! Мрак, злочестина и самота! Повече няма да ни навреди!

Джентълменът опита да се засмее победоносно, но получи пристъп на кашлица. Когато кашлицата премина, той стисна ръката на Стивън.

— Стивън, не се тревожете за мен. Малко съм уморен, това е всичко. Вие притежавате забележителна далновидност и проницателност. Отсега нататък с вас не сме просто приятели, а братя! Вие ми помогнахте да победя врага си и в замяна на това аз ще открия името ви. Ще ви направя крал! — гласът му заглъхна.

— Кажете ми какво направихте? — прошепна Стивън. Но джентълменът затвори очи.

Стивън остана да стои на колене в балната зала, стиснал ръката му. Лоените свещи угаснаха и мракът ги обгърна.