Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (16)

16
ИЗГУБЕНА НАДЕЖДА

Януари 1808 година

 

СЛУГИТЕ НА „Харли Стрийт“ продължиха да виждат несъществуващи неща и да чуват странни звуци. На готвача Джон Лонгридж и на кухненската прислуга се причуваше тъжно биене на камбана. Въздействието на камбаната, както обясни Джон Лонгридж на Стивън Блек, беше, че живо им припомняше всеки близък, който е умрял, всички хубави неща, които са изгубили, и всяко лошо нещо, което някога им се е случило. В резултат на това хората ставаха потиснати и оклюмали и им се струваше, че животът няма смисъл.

Джефри и Алфред — двамата най-млади прислужници — се измъчваха от свиренето на флейтата и цигулката, които Джефри бе чул за пръв път в нощта на приема. Музиката винаги като че ли долиташе от съседна стая. Стивън ги разведе из цялата къща и им показа, че никъде никой не свири на такива инструменти, но това не помогна: слугите продължиха да се страхуват и да се чувстват зле.

Най-странно от всички според Стивън беше поведението на Робърт, най-възрастния прислужник. От самото начало Робърт правеше впечатление на разумен, съзнателен и благонадежден — накратко, той беше последният човек на света, който би се поддал на въображаеми страхове. И въпреки това Робърт продължаваше да твърди, че чува как около къщата расте невидима гора. Щом спреше за малко да отдъхне, той чуваше как призрачни клони драскат по стените и чукат по прозорците, как дървесни корени пълзят под основите на къщата и разцепват тухлите. Робърт казваше, че гората е стара и коварна. Който върви през нея, трябва да се страхува колкото от дърветата, толкова и от дебнещи разбойници.

Но, възразяваше Стивън, най-близката гора е на мили от къщата, чак към Хампстед Хийт, и дори там дърветата са култивирани. Те не се увиват около къщите на хората и не се опитват да ги разрушат. Каквото и да говореше Стивън, Робърт само клатеше глава и потръпваше.

Единствената утеха на Стивън беше, че тази странна лудост сред слугите бе премахнала всички различия между тях. Лондонската прислуга вече не обръщаше внимание на особения говор и старомодните маниери на селските слуги, а последните вече не се оплакваха на Стивън, че лондонските слуги си правят шеги с тях и ги пращат да изпълняват несъществуващи поръчки. Сега цялата прислуга беше единна в убеждението си, че къщата е обитавана от духове. След работа всички сядаха в кухнята и си разказваха истории за други къщи, в които са чували, че има духове и ужасии, и за страшната участ, сполетяла обитателите им.

Една вечер, близо две седмици след приема на лейди Поул, слугите седяха край огъня в кухнята, увлечени в любимото си занимание. Стивън бързо се умори да ги слуша и се прибра в стаичката си да чете вестник. Не бяха минали и няколко минути, когато се позвъни. Той остави вестника, сложи черния си фрак и отиде да види кой го вика.

В малкия коридор, свързващ кухнята със стаята на иконома, имаше ред звънци, а под звънците с кафява боя грижливо бяха изписани наименованията на различните стаи: „Венецианската гостна“, „Жълтият салон“, „Трапезарията“, „Всекидневната на лейди Поул“, „Спалнята на лейди Поул“, „Гардеробната на лейди Поул“, „Кабинетът на сър Уолтър“, „Спалнята на сър Уолтър“, „Гардеробната на сър Уолтър“, „Изгубена надежда“.

„Изгубена надежда?“ — помисли си Стивън. — „Какво, за Бога, е това?“

Същата сутрин той беше платил на дърводелеца за поставянето на звънците и бе записал сумата в счетоводната книга: „На Еймъс Джъд за поставяне на 9 звънеца в кухненския коридор и надписване на стаите отдолу — 4 шилинга.“ А сега звънците бяха десет. И звънецът на „Изгубена надежда“ биеше неумолимо.

„Може би — каза си Стивън — Джъд е решил да се пошегува. Е, още утре ще дойде да поправи стореното.“

Като не знаеше какво друго да направи, Стивън обиколи приземния етаж и надникна във всяка стая: навсякъде беше пусто. След това се качи на първия етаж.

На площадката на стълбището имаше врата, която икономът не беше виждал досега.

— Кой е там? — прошепна глас зад вратата. Гласът беше непознат и макар че бе само шепот, странно прониза слуха на Стивън. Като че ли влезе в главата му от друго място, не през ушите.

— Някой стои на площадката! — продължи шепнещият глас. — Прислужникът ли е? Влезте, моля ви! Имам нужда от вас!

Стивън почука и влезе.

Стаята беше също толкова загадъчна, колкото и вратата й. Ако някой помолеше Стивън да я опише, той би казал, че е обзаведена в готически стил, и това бе единственото описание, което можеше да му хрумне за този необичаен интериор. Но в нея нямаше нито едно от обичайните готически украшения, изобразени на страниците на „Енциклопедия на изкуствата“ на мистър Акерман. Нямаше нито заострени средновековни арки, нито пищна дърворезба, нито религиозни мотиви. Стените и подът бяха от прост сив камък, доста очукани и неравни на места. Таванът беше каменен и сводест. Един-единствен малък прозорец гледаше към огряното от звезди небе. На него нямаше стъкло и зимният вятър безпрепятствено нахлуваше в стаята.

Блед джентълмен със забележително изобилие от сребриста коса, пухкава като глухарче, с вид на крайно неудовлетворение се взираше в отражението си в старо напукано огледало.

— О, ето ви най-после! — каза той, като хвърли бърз поглед към Стивън. — В тази къща човек може да звъни цяла вечност и никой да не дойде!

— Много съжалявам, сър — отвърна Стивън, — но никой не ми е казал, че сте тук — той предположи, че джентълменът е гост на сър Уолтър или лейди Поул, което обясняваше наличието на джентълмена, но не и на стаята. Джентълмените често получават покани да отсядат в домовете на други хора. Стаите — по-скоро не.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър? — попита Стивън.

— Ама че сте глупав! — възкликна джентълменът с коса като глухарче. — Не знаете ли, че тази вечер лейди Поул ще идва на бал в дома ми? Моят слуга отиде някъде и се загуби. Как мога да се появя до красивата лейди Поул в този вид?

Джентълменът имаше основание да се оплаква: лицето му беше небръснато, странната му коса бе цялата заплетена, а и не беше облечен, само загърнат в старомоден халат.

— Ей сега ще се заема с вас, сър — увери го Стивън. — Но първо трябва да намеря с какво да ви избръсна. Предполагам, че едва ли знаете къде слугата ви държи бръснача.

Джентълменът сви рамене.

В стаята нямаше тоалетна масичка. Всъщност мебелите бяха съвсем малко и трудно се поддаваха на описание. Имаше огледало, старо трикрако столче и причудлив стол, украсен с резба, който сякаш бе направен от кости. На Стивън му беше трудно да си представи, че това са човешки кости, макар че поразително приличаха на такива.

На столчето редом с красива малка кутийка икономът намери изящен сребърен бръснач. На пода имаше поочукан калаен леген, пълен с вода.

Странно, но в стаята нямаше камина, само ръждясал железен мангал с нажежени въглища, който пръскаше мръсни сажди по пода. Затова Стивън стопли водата в легена на мангала и после избръсна джентълмена. Когато свърши, гостът огледа лицето си и обяви, че е напълно доволен. Свали халата и постоя търпеливо по долни гащи, докато Стивън разтрие кожата му с четка от четина. Икономът не можа да не забележи, че докато другите джентълмени почервеняваха като раци от подобен масаж, този остана неизменно блед и единствената разлика беше, че кожата му придоби белезникав блясък подобен на лунния или седефения.

Дрехите му бяха най-фините, които Стивън някога бе виждал: ризата му беше превъзходно изпрана, а ботушите му лъщяха като черни огледала. Но най-хубави бяха дузината бели муселинови шалчета, всяко тънко като паяжина и колосано до твърдостта на хартия за ноти.

Тоалетът на джентълмена отне два часа, защото, както Стивън установи, гостът се оказа крайно суетен. С всяка минута той оставаше все по-доволен от иконома.

— Казвам ви, че моят невежа не притежава и половината от вашите умения в сресването на коси — обяви джентълменът, — а когато се стигне до финото изкуство на връзването на муселиново шалче — ах, нищичко не разбира!

— Е, сър, това е точно от онзи вид задачи, които обичам да върша — отвърна Стивън. — Де да можех да убедя сър Уолтър да полага повече грижи за облеклото си! Но джентълмените, които се занимават с политика, нямат време да мислят за тези неща.

Стивън помогна на джентълмена да облече тревистозеленото си сако (което беше с превъзходно качество и най-модерна кройка), после гостът отиде до столчето и взе малката кутийка, оставена върху него. Тя бе направена от порцелан и сребро и имаше размерите на кутия за енфие, но малко по-дълга от обичайното. Стивън отправи възторжена забележка относно цвета й, който не беше точно светлосин, нито сив, не съвсем лавандула и не съвсем люляк.

— Да, наистина! Красив цвят — ентусиазирано се съгласи джентълменът. — И не е никак лесно да се постигне. Пигментът трябва да се смеси със сълзи на стари моми от добро потекло, живели дълго и в безупречна добродетел и умрели, без да са видели и миг истинско щастие!

— Бедните дами! — каза Стивън. — Радвам се, че цветът е толкова рядък.

— О, не сълзите са тези, които го правят рядък, имам много бутилки от тях — трудността е в майсторството, необходимо за смесването на съставките.

Джентълменът беше станал толкова непринуден в общуването и така разговорлив, че Стивън без колебание го попита:

— И какво държите в тази красива кутийка, сър? Енфие?

— О, не! Това е скъпоценност, която искам лейди Поул да сложи на бала довечера!

Джентълменът отвори кутийката и показа на иконома малък бял пръст.

Отначало това се стори малко необичайно на Стивън, но учудването му тутакси се изпари и ако в този момент някой го беше попитал какво мисли за видяното, той щеше да отговори, че джентълмените често носят със себе си пръсти в малки кутийки и че това е просто един от многото подобни екземпляри, които е виждал.

— Отдавна ли е в семейството ви, сър? — любезно попита той.

— Не, съвсем отскоро.

Джентълменът затвори кутийката и я прибра в джоба си.

Двамата със Стивън погледнаха отражението му в огледалото. Стивън не можа да не забележи колко съвършено се допълват: лъскава черна кожа редом с матова бяла, всеки от двамата — съвършен пример на характерен тип мъжка красота. Същата мисъл като че ли споходи и джентълмена.

— Колко сме хубави! — каза той смаян. — Но сега виждам, че съм допуснал ужасна грешка! Взех ви за домашен прислужник! Това е невъзможно! Вашето достолепие и красота говорят за благороден, може би дори кралски произход! Предполагам, и вие като мен сте гост в този дом. Трябва да ви се извиня за неудобството и да ви благодаря за помощта, която ми оказахте в подготовката за срещата ми с красивата лейди Поул.

Стивън се усмихна.

— Не, сър. Аз съм прислужник. Работя при сър Уолтър.

Джентълменът с коса като глухарче повдигна вежди смаян.

— Такъв талантлив и хубав мъж като вас не бива да бъде слуга! — възкликна той с възмутен тон. — Мъж като вас трябва да бъде владетел на голямо имение! Какво е красотата, питам аз, ако не видим знак за превъзходството на едни хора над други? Но аз разбирам как е станало! Вашите врагове са се наговорили да ви лишат от цялото ви имущество и да ви принизят до невежите и простосмъртните!

— Не, сър. Грешите. Винаги съм бил слуга.

— Е, не разбирам как е възможно! — заяви джентълменът с коса като глухарче и недоверчиво поклати глава. — Тук има някаква загадка и аз непременно ще се заема с нея, веднага щом имам свободно време. А сега като отплата за това, че така добре сресахте косата ми и за всички други услуги, които ми оказахте, довечера ще дойдете на бала в дома ми.

Това беше толкова необичайно предложение, че в първия миг Стивън не знаеше какво да каже. „Или е луд — помисли си той, — или е някакъв политик радикал, който иска да унищожи всички обществени различия.“

— Дълбоко ценя честта, която ми оказвате, сър, но само помислете. Другите ви гости ще дойдат в дома ви, като ще очакват да се срещнат с дами и господа на тяхното положение. Когато открият, че имат за компания прислужник, сигурен съм, че ще се почувстват силно засегнати. Благодаря ви за любезността, но не бих искал да ви поставям в неудобно положение, нито да обиждам приятелите ви.

Това като че ли още повече порази джентълмена с коса като глухарче.

— Какви благородни чувства! — възкликна той. — Да жертвате собственото си удоволствие заради удобството на другите! Е, признавам, че на мен никога не би ми хрумнало подобно нещо. И това само засилва желанието ми да ви направя свой приятел и да направя всичко по силите си, за да ви бъда от помощ. Но вие не сте разбрали правилно. Тези гости, към които изпитвате такива скрупули, до един са мои васали и поданици. Никой от тях не би дръзнал да критикува мен или когото и да било от онези, които съм избрал да нарека свои приятели. А направят ли го — о, винаги можем да ги убием! Но наистина — добави джентълменът, сякаш внезапно се отегчи от този разговор — няма никаква полза да го обсъждаме, защото вие вече пристигнахте!

При тези думи джентълменът се отдалечи и Стивън установи, че стои в просторна зала, където множество хора танцуват под звуците на тъжна музика.

Това отново го изненада малко, но както и предишния път, за миг свикна с обстановката и започна да се оглежда наоколо. Въпреки всичко, което джентълменът с коса като глухарче му беше казал, отначало Стивън малко се страхуваше да не го познаят. Кратък оглед на гостите му бе достатъчен, за да се увери, че сред тях няма приятели на сър Уолтър — всъщност нямаше човек, когото Стивън да беше виждал преди, а и вярваше, че в спретнатите си черни дрехи и чистата си бяла риза лесно може да мине за джентълмен. Той се радваше, че сър Уолтър никога не изисква от него да носи ливрея или напудрена перука, които тутакси биха издали положението му.

Всички бяха облечени по най-последна мода. Дамите носеха рокли в най-изискани цветове (макар че в интерес на истината трябва да се каже, че малко от тези цветове бяха познати на Стивън). Господата бяха с бричове до коленете, бели чорапи и сака в кафяво, зелено, синьо и черно, ризите им сияеха от снежна белота, а по ръкавиците им от шевро нямаше и петънце.

Но въпреки изящните дрехи и веселието на гостите ясно личеше, че къщата не е в такова цветущо състояние, в каквото е била някога. Залата беше мъждиво осветена от недостатъчен брой лоени свещи и музиката се изпълняваше само от една виола и една флейта.

„Това трябва да е музиката, за която говореха Джефри и Алфред — помисли си Стивън. — Странно как не съм я чул досега! Тя е точно толкова меланхолична, колкото я описаха.“

Той отиде до тесен прозорец без стъкло, погледна навън и видя мрачна, гъста гора, обляна в звездна светлина.

„А това трябва да е гората, за която говори Робърт. Колко злокобна изглежда! Чудя се дали има и камбана?“

— О, да! — каза една дама, застанала наблизо. Тя беше облечена в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд и носеше огърлица от лъжливи обещания и съжаления. Стивън се изненада, че дамата му отговаря, тъй като беше съвсем сигурен, че не е произнесъл мислите си на глас.

— Наистина има камбана! — продължи тя. — На върха на една от кулите. Дамата се усмихваше и го гледаше с такова искрено възхищение, че му се стори редно да й каже нещо.

— Това несъмнено е най-изисканото светско събиране, мадам. Не помня кога за последно съм виждал толкова красиви лица и толкова грациозни фигури на едно място. И всеки от гостите е в разцвета на младостта си. Признавам, че съм учуден от отсъствието на стари хора тук. Нима тези дами и господа нямат майки и бащи, лели и чичовци?

— Каква странна забележка! — отвърна дамата през смях. — Защо му е на господаря на дом „Изгубена надежда“ да кани стари и нелицеприятни хора на бала си? Кой би искал да ги гледа? Впрочем ние не сме толкова млади, колкото предполагате. Когато за последен път видяхме майките и бащите си, Англия беше само гъста гора и голо тресавище. Но почакайте! Вижте! Ето я лейди Поул!

Сред танцуващите Стивън забеляза господарката си. Тя беше облечена в синя кадифена рокля и джентълменът с коса като глухарче я водеше към средата на залата за танц.

Тогава дамата в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд попита Стивън дали желае да танцува с нея.

— С удоволствие — отвърна той.

Когато другите дами видяха колко добре танцува Стивън, нямаше такава, която да не иска да бъде негова партньорка за следващия танц. След дамата в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд той избра млада дама, която нямаше коса, а носеше перука от лъскави бръмбари и те жужаха и пъплеха по главата й. Третата му партньорка се оплакваше всеки път, щом Стивън докоснеше роклята й, като казваше, че това пречи на роклята да пее, и когато погледна надолу, той видя, че дрехата наистина е покрита с мънички усти, които се отваряха и пееха някакра мелодия, съставена от призрачни високи тонове.

Макар че като цяло танцьорите се придържаха към общоприетия етикет и сменяха партньорите си на всеки два танца, Стивън забеляза, че джентълменът с коса като глухарче цяла вечер танцува с лейди Поул и че почти не разменя дума с останалите гости. Но домакинът не беше забравил Стивън. Всеки път, когато икономът погледнеше към него, джентълменът с коса като глухарче му се усмихваше, кимаше и по всякакъв начин се опитваше да покаже, че от всички прекрасни неща на бала най-голямо удоволствие му доставя присъствието на Стивън Блек.