Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (2)

2
СТРАННОПРИЕМНИЦА „СТАРАТА ЗВЕЗДА“

Януари-февруари 1807 година

 

ЩОМ ФАЙТОНЪТ излезе от портите на къщата, мистър Хънифут възкликна:

— Практикуващ магьосник в Англия! При това в Йоркшир! Имахме невероятен късмет! О, мистър Сегундус, на вас трябва да благодарим за това. Вие бяхте буден, докато всички останали спяха. Ако не беше вашето окуражително присъствие, никога нямаше да открием мистър Норел. А не се съмнявам, че самият той никога не би ни потърсил, твърде е необщителен. Не ни разкри подробности за постиженията си в практическата магия — нищо освен простия факт, че е успял. Това, струва ми се, е признак за скромност. Мистър Сегундус, мисля, ще се съгласите, че задачата ни е ясна. На нас, сър, се пада честта да преодолеем природната скромност и неприязън към похвали на мистър Норел и победоносно да го изведем пред по-широка публика!

— Може би — неуверено отвърна мистър Сегундус.

— Не казвам, че ще бъде лесно — продължи мистър Хънифут. — Той е малко затворен и не обича компанията на непознати. Но трябва да разбере, че е редно да сподели с други познанието, което притежава, за благото на народа. Той е джентълмен: съзнава своя дълг и съм убеден, че ще го изпълни. Ах, мистър Сегундус! Заслужавате дълбока благодарност от всички магьосници в страната за това.

Но каквото и да заслужаваше мистър Сегундус, печалният факт е, че магьосниците в Англия са крайно неблагодарно племе. Може би мистър Хънифут и мистър Сегундус бяха направили най-важното откритие в науката за магията от три века насам — и какво от това? В йоркското общество едва ли имаше магьосник, който щом научеше за станалото, нямаше да бъде напълно убеден, че самият той би направил много повече — и следващия вторник, когато Ученото общество на магьосниците от Йорк се събра на извънредно заседание, повечето от членовете му бяха готови да заявят точно това.

В седем часа вечерта във вторник залата на горния етаж на странноприемница „Старата звезда“ в Стоунгейт беше препълнена. Изглежда, новината, донесена от мистър Хънифут и мистър Сегундус, бе привлякла всеки джентълмен в града, който поне веднъж бе надзъртал в книга по магия — а Йорк все още беше по свой начин един от най-магическите градове в Англия; може би само градът на краля — Нюкасъл — можеше да се похвали с повече магьосници.

В залата имаше такова стълпотворение от магьосници, че много от тях трябваше да стоят прави, макар че прислужниците продължаваха да качват по стълбите още столове. Доктор Фокскасъл си намери хубав стол — с висока облегалка, черен, с интересна дърворезба — и този стол (който приличаше повече на трон) в съчетание с червените кадифени завеси зад гърба му и начина, по който седеше с пръсти, сплетени на големия закръглен корем, му придаваха особено величествен вид.

Прислужниците в странноприемницата „Старата звезда“ бяха наклали хубав огън, който да пропъди студа на януарската вечер, и край него бяха насядали някои стари магьосници — от царуването на Джордж II или някъде там, — с крака, загърнати в одеяла, с пожълтели, набръчкани и провиснали като паяжина лица, придружавани от също толкова стари лични слуги с натъпкани по джобовете шишета с лекарства. Мистър Хънифут ги поздрави с думите:

— Как сте, мистър Аптрий? Как е здравето ви, мистър Грейшип? Надявам се, че сте добре, мистър Тънстол? Много се радвам да ви видя тук, господа! Надявам се, че всички сте дошли да споделите радостта ни! Годините на прашно забвение свършиха. Никой не знае по-добре от вас, мистър Аптрий, и от вас, мистър Грейшип, какви години бяха, защото вие сте преживели много от тях. Но сега магията отново ще стане съветник и защитник на Англия! А французите, мистър Тънстол! Какво ли ще кажат французите, когато научат? Изобщо няма да се учудя, ако това ги накара незабавно да се предадат.

Мистър Хънифут имаше още много за казване в същия дух: той беше подготвил реч, в която възнамеряваше да изложи пред всички присъстващи чудните предимства за Британия от това откритие. Но така и не му се удаде възможност да произнесе повече от две-три изречения, защото всеки джентълмен в залата като че ли имаше свое мнение по въпроса, което трябваше тутакси да сподели с всички останали. Доктор Фокскасъл пръв прекъсна мистър Хънифут. Той се обърна към него от внушителния си черен трон с думите:

— Много ми е мъчно, сър, да ви гледам как петните магията — към която знам, че изпитвате искрено уважение — с невъзможни легенди и необуздани измислици. Мистър Сегундус — продължи той, отправяйки поглед към джентълмена, в чието лице виждаше причината за цялото това недоразумение, — не знам какъв е обичаят там, откъдето идвате, но в Йоркшир не се отнасяме с уважение към хората, които градят репутацията си за сметка на спокойствието на другите.

Това успя да каже доктор Фокскасъл, преди думите му да заглъхнат сред шумните и гневни възклицания на поддръжниците на господата Хънифут и Сегундус. Следващият джентълмен, който успя да надвика останалите, изрази учудване, че мистър Хънифут и мистър Сегундус са приели нещата толкова на сериозно. Явно беше, че Норел не е с ума си и не е по-различен от всеки друг луд, който ходи по улицата и крещи като обезумял, че е Кралят Гарван.

Силно въодушевен джентълмен с пясъчноруса коса изказа мнението, че мистър Хънифут и мистър Сегундус е трябвало да настояват Норел тутакси да напусне дома си и да пристигне победоносно с открит файтон (макар че беше месец януари) в Йорк, където пясъчнорусият джентълмен да осее пътя му с листа бръшлян^[1]. Един от най-старите господа край огъня страстно се зае да спори за нещо, но тъй като беше на години, гласът му бе доста слаб, а и в момента никой нямаше желание да разбере какво иска да каже старецът.

В залата стоеше висок чувствителен мъж на име Торп, джентълмен с оскъдни познания по магия, но със степен на здрав разум, рядко срещана сред магьосниците. Той смяташе, че мистър Сегундус заслужава поощрение за стремежа си да открие къде се е дянала практическата английска магия, макар че подобно на останалите не очакваше отговорът да бъде намерен толкова скоро. След като обаче разполагаха с отговор, мистър Торп беше на мнение, че не бива да го отхвърлят с лека ръка.

— Господа, мистър Норел твърди, че може да прави магии. Отлично. Ние не знаем много за Норел — всички сме чували за редките текстове, които се говори, че притежава, и дори само по тази причина мисля, че ще сгрешим, ако отхвърлим твърденията му, преди да сме ги обмислили. Но по-силните аргументи в полза на Норел са други: двама от нашето общество — сериозни учени — са видели Норел и са му повярвали — той се обърна към мистър Хънифут. — Вие вярвате на този човек: по лицето ви познавам, че е така. Видели сте нещо, което ви е накарало да повярвате. Няма ли да ни кажете какво е то?

Мистър Хънифут реагира малко странно на този въпрос. Отначало се усмихна с благодарност на мистър Торп, сякаш точно от това имаше нужда: от възможност да заяви на всеослушание причините, поради които бе повярвал, че мистър Норел може да прави магии. Той отвори уста да заговори. После спря, млъкна, огледа се наоколо, сякаш всички онези причини, които само преди миг му се струваха основателни, сега му изглеждаха нелепи и незначителни и езикът и зъбите му не можеха да оформят нито една от тях в състоятелно английско изречение. Той промърмори нещо за почтения вид и поведение на мистър Норел.

Членовете на йоркското общество не сметнаха това за задоволително (а ако имаха привилегията да зърнат вида и поведението на мистър Норел, щяха да го сметнат за още по-незадоволително). Торп се обърна към мистър Сегундус и каза:

— Мистър Сегундус, вие също сте видели Норел. Какво е вашето мнение?

За пръв път джентълмените от йоркското общество на магьосниците забелязаха колко блед е мистър Сегундус и някои от тях си спомниха, че днес той не бе отвърнал на поздрава им, сякаш не можеше да събере мислите си, за да формулира отговор.

— Зле ли ви е, сър? — любезно попита мистър Торп.

— Не, не — промърмори мистър Сегундус, — нищо ми няма. Благодаря ви. Но изглеждаше толкова объркан, че един от господата му предложи стола си, друг отиде да донесе чаша бяло вино, а въодушевеният пясъчнорус джентълмен, който бе предложил да хвърля листа бръшлян по пътя на мистър Норел, се изпълни с тайната надежда, че мистър Сегундус е омагьосан и че присъстващите могат да станат свидетели на нещо необикновено! Мистър Сегундус въздъхна и каза:

— Благодаря ви. Не съм болен, но през последната седмица бях много вял и разсеян. Мисис Плезънс ми направи каша от лечебно брашно и отвара от корен на женско биле, но това не помогна, което не ме учудва, защото ми се струва, че проблемът е в главата ми. Сега съм малко по-добре. Ако ме попитате, господа, защо вярвам, че магията се е завърнала в Англия, ще ви кажа, че това е, защото я видях. Впечатлението от магията е живо тук и тук… мистър Сегундус посочи челото и сърцето си. — И въпреки това знам, че не съм видял да се прави магия. Норел не ни показа нищо, докато бяхме с него. Затова предполагам, че съм сънувал.

Членовете на йоркското общество на магьосниците се засуетиха. Деликатният джентълмен деликатно се усмихна и попита дали някой е разбрал нещо от казаното. После мистър Торп се провикна:

— Всемогъщи Боже! Нелепо е да седим тук и да спорим дали Норел може или не може да прави това или онова. Мисля, че всички сме разумни хора и решението несъмнено е просто: ще го накараме да ни демонстрира как прави магии, за да докаже твърдението си.

В това предложение имаше толкова здрав разум, че за миг магьосниците млъкнаха, което не означава, че всички бяха съгласни с него — ни най-малко. Някои от тях (единият беше доктор Фокскасъл) не го приеха. Ако помолеха Норел да направи някоя магия, съществуваше опасността той наистина да го стори. А те не искаха да гледат как се правят магии — искаха само да четат за това в книгите. Други бяха на мнение, че йоркското общество ще стане за смях, ако отправи такава молба към Норел. Но накрая повечето магьосници се съгласиха с мистър Торп, че „като учени най-малкото, което можем да направим, е да дадем на мистър Норел възможността да ни убеди във верността на твърдението си“. И така, решено беше някой да напише второ писмо до Норел.

За всички магьосници бе ясно, че мистър Хънифут и мистър Сегундус са подходили погрешно най-малкото по отношение на едно: богатата библиотека на мистър Норел, за която — крайно глупаво от тяхна страна — не можеха да дадат никакви състоятелни сведения. Какво бяха видели там? О, книги, много книги. Необикновено голям брой книги? Да, тогава им се бе сторил необикновено голям. Редки ли са книгите? Да, вероятно. Имали ли са възможност да ги извадят и да ги прелистят? О, не! Мистър Норел не е стигнал дотам, че да им го предложи. Но поне са прочели заглавията, нали? Да, така е. Е, и какви заглавия са видели? Не знаят, не могат да си спомнят. Мистър Сегундус каза, че заглавието на една от книгите е започвало с „Б“, но с това сведенията му се изчерпваха. Беше много странно.

Мистър Торп пожела лично да напише писмото до мистър Норел, но идеята на много от магьосниците в залата беше да отвърнат на дързостта на Норел, затова решиха, че най-сигурният начин да го засегнат е да оставят доктор Фокскасъл да напише писмото. Така и стана. Не след дълго получиха гневен отговор.

 

„Абатство Хъртфю, Йоркшир

1 февруари 1807 г.

Сър,

За последните години два пъти имах честта да получа писмо от членовете на Ученото общество на магьосниците от Йорк с желание за среща. Сега получих и трето писмо, в което бях уведомен за неудоволствието на господата от обществото. Изглежда, че доброто мнение на йоркското общество се губи също толкова лесно, колкото се и печели, и човек никога не знае с какво е заслужил едното или другото. В отговор на конкретното обвинение, съдържащо се в писмото ви — че съм преувеличил сведенията за способностите си и съм си вменил сили, които не бих могъл да притежавам, — ще кажа само едно: други хора с лекота приписват неуспехите си на несъвършенството на света вместо на собствените си оскъдни познания, но истината е, че в днешно време магията е също толкова постижима, колкото и във всяко друго време, както самият аз многократно се убедих за голямо свое удовлетворение през последните двадесет години. Но каква е наградата ми за това, че обичам изкуството си повече от другите? Че съм учил по-усилено, за да го усъвършенствам? Сега се разпространяват слухове, че съм лъжец, професионалните ми умения се омаловажават, а думите ми се подлагат на съмнение. Предполагам, едва ли ще се изненадате да научите, че при тези обстоятелства нямам желание да услужа на йоркското общество за каквото и да било — най-малкото да удовлетворя молбата му за демонстрация на магия. Ученото общество на йоркските магьосници ще се събере отново идната сряда и в този ден ще ви уведомя за намеренията си.

 

Ваш покорен слуга,

Гилбърт Норел“

 

Всичко това звучеше неприятно загадъчно. Магьосниците теоретици нервно очакваха да видят каква вест ще им изпрати практикуващият магьосник този път. Това, което мистър Норел им изпрати, се оказа усмихнат, кимащ, кланящ се адвокат, най-обикновен адвокат на име Робинсън, със спретнати черни дрехи и спретнати ръкавици от шевро, въоръжен с документ, какъвто господата от йоркското общество на магьосниците не бяха виждали досега: договор, съставен в съответствие с отдавна забравения английски код на магьосническото законодателство.

Мистър Робинсън пристигна в горната зала на странноприемницата „Старата звезда“ точно в осем часа с явното убеждение, че го очакват. Той държеше кантора с двама служители на „Кони Стрийт“. Лицето му бе добре познато на много от присъстващите джентълмени.

— Ще ви призная, господа — заговори усмихнат мистър Робинсън, — че този документ е съставен в по-голямата си част от моя клиент мистър Норел. Аз не съм специалист по тавматургично право. Та кой е в днешно време? Затова смея да се надявам, че ако сгреша някъде, вие ще ме поправите. Неколцина магьосници от йоркското общество кимнаха мъдро. Мистър Робинсън бе излъскан до блясък. Беше толкова спретнат, здрав на вид и доволен от всичко, че буквално сияеше — нещо нормално за фея или ангел, но някак необичайно за адвокат. Той бе крайно почтителен към господата от йоркското общество на магьосниците, защото не разбираше нищо от магия, но предполагаше, че това е трудна наука, която изисква голямо умствено напрежение. Към професионалното смирение и искреното си възхищение от йоркското общество мистър Робинсън прибави и добродушна суетност, която накара тези монументални умове да оставят за момент размислите си по езотерични въпроси и да го изслушат. Той сложи на носа си златни очила, които прибавиха допълнителен блясък към сияйната му личност.

Мистър Робинсън каза, че мистър Норел е приел да направи демонстрация по магия на точно определено място в точно определено време.

— Надявам се, не възразявате, господа, аз да посоча времето и мястото?

Господата не възразяваха.

— В такъв случай нека бъде Катедралата, по-следващия петък^[2].

Мистър Робинсън каза, че ако мистър Норел не успее да направи демонстрацията, публично ще оттегли твърденията си, че е практикуващ магьосник — всъщност, че изобщо е магьосник, — и тържествено ще обещае никога повече да не твърди такова нещо.

— Не е нужно да се стига чак дотам — отбеляза мистър Торп. — Ние нямаме желание да го наказваме, само искаме да докаже твърденията си.

Сияйната усмивка на мистър Робинсън леко се помрачи, сякаш му предстоеше да съобщи нещо доста неприятно и не знаеше откъде да започне.

— Почакайте — обади се мистър Сегундус, — не сме чули другата част от сделката. Не сме чули какво иска той от нас.

Мистър Робинсън кимна. Мистър Норел изискваше от всеки магьосник от йоркското общество същото обещание, каквото той щеше да даде. С други думи, ако опитът му успееше, те трябваше незабавно да разпуснат обществото на магьосниците от Йорк и никой от тях повече да не нарича себе си магьосник. А и в края на краищата, каза мистър Робинсън, така ще е най-честно, защото мистър Норел ще е доказал, че е единственият истински магьосник в Йоркшир.

— А не трябва ли да има трета страна, независимо лице, което да отсъди дали магията е направена? — попита мистър Торп.

Този въпрос като че ли озадачи мистър Робинсън. Той помоли да го извинят, ако не е разбрал добре, защото за нищо на света не би желал да обиди някого, но е останал с впечатлението, че всички присъстващи господа са магьосници.

О, да, закимаха членовете на йоркското общество, всички присъстващи са магьосници.

Тогава, каза мистър Робинсън, със сигурност господата ще познаят кога една магия е направена, нали? Едва ли има човек, който да е по-добре подготвен от тях за това.

Друг джентълмен попита каква магия възнамерява да направи мистър Норел. Мистър Робинсън занарежда любезни извинения и заплетени обяснения, но не можа да осведоми господата — самият той не знаеше.

Не бих искала да досаждам на читателя с множеството сложни аргументи, изложени от джентълмените от йоркското общество на магьосниците, когато се стигна до подписване на договора с мистър Норел. Мнозина го направиха от суета: те бяха заявили публично, че не вярват в способността на Норел да прави магии, публично го бяха предизвикали да направи демонстрация и при тези обстоятелства би изглеждало крайно глупаво да променят мнението си — или поне така си мислеха.

Мистър Хънифут, от друга страна, подписа точно защото вярваше в магията на Норел. Той се надяваше с тази демонстрация на способностите си мистър Норел да получи обществено признание и да започне да прилага магията си в услуга на страната.

Някои от господата бяха провокирани да приемат поради предположението (изказано от Норел и косвено предадено от Робинсън), че няма да бъдат истински магьосници, ако не подпишат.

И така, един по един в този ден и час всички магьосници от Йорк подписаха документа, донесен от мистър Робинсън. Последен беше мистър Сегундус.

— Аз няма да подпиша — заяви той. — Защото магията е моят живот и макар че мистър Норел е прав, като ме смята за лош учен, какво ще правя, когато ми отнемат това?

Тишина.

— О! — възкликна мистър Робинсън. — Е, значи… Напълно ли сте сигурен, сър, че не желаете да подпишете документа? Видяхте ли, че всичките ви приятели го направиха? Ще бъдете изключение.

— Напълно съм сигурен — отвърна мистър Сегундус, — благодаря.

— О! — каза мистър Робинсън. — В такъв случай трябва да призная, че не знам как точно да постъпя. Клиентът ми не ми даде указания какво да правя, ако само част от господата подпишат. Ще трябва да се посъветвам с него утре сутринта.

Доктор Фокскасъл не пропусна да сподели с мистър Харт или Хънт, че отново новодошлият създава грижи на всички останали.

Но два дни по-късно мистър Робинсън донесе на доктор Фокскасъл вестта, че в този конкретен случай мистър Норел ще бъде така добър да приеме отказа на мистър Сегундус да подпише: ще смята, че договорът му е сключен с всички членове на йоркското общество на магьосниците без мистър Сегундус.

В нощта преди уговорената демонстрация на мистър Норел над Йорк падна сняг и на сутринта калта и мръсотията на града изчезнаха, скрити под безупречно бяла пелена. Шумът от конски копита и стъпки заглъхна и дори гласовете на жителите на Йорк потънаха в бяла тишина, която поглъщаше всеки звук. Мистър Норел бе посочил много ранен час от деня. Йоркските магьосници закусваха сами по домовете си. Те мълчаливо гледаха как прислужницата налива кафето, разчупва топлите домашни кифли, поднася маслото. Съпругата, сестрата, дъщерята, снахата или племенницата, която обикновено вършеше тези дребни неща, бе още в леглото, а дружелюбната домашна котка, която джентълмените от йоркското общество на магьосниците така мразеха и която в действителност изпълняваше милия и уютен рефрен в музиката на живота им, също не се мяркаше наоколо. А и самата трапезария, в която всеки от господата закусваше, се беше променила от предишния ден. Зимният полумрак се беше сменил с колеблива светлина — зимното слънце се отразяваше многократно в заснежената земя. По бялата ленена покривка играеха слънчеви зайчета. Розичките по любимите на дъщерята кафени чашки сякаш танцуваха върху порцелана. Слънчевите лъчи се пречупваха в сребърния кафеник на племенницата, а около усмихнатата порцеланова пастирка на снахата пърхаха сияещи ангелчета. Масата сякаш беше отрупана с феино сребро и кристал.

Мистър Сегундус подаде глава от прозореца на третия етаж в Лейди Пекитс Ярд и си помисли, че може би Норел вече е направил магията си. Над главата му отекна заплашителен шум и джентълменът бързо прибра главата си, за да избегне снежната пряспа, падаща от покрива. Той нямаше нито прислужница, нито жена, сестра, дъщеря, снаха или племенница, но хазайката му мисис Плезънс беше ранобудна. През изминалата нощ тя току го чуваше да въздиша над книгите си, затова реши да го ободри със закуска от две прясно опечени херинги, чай, прясно мляко и бял хляб с масло върху синьо-бяла порцеланова чиния. Със същата доброжелателна цел тя седна и го заговори. Като видя колко е омърлушен, мисис Плезънс възкликна:

— Ох, този непоносим старец!

Мистър Сегундус не беше й споменавал, че мистър Норел е стар, но тя бе предположила, че е такъв. От разказите на наемателя си мисис Плезънс бе заключила, че Норел е скъперник, който трупа магия вместо злато, и в хода на повествованието читателят ще има възможност да оцени справедливостта на този портрет на мистър Норел. И аз като мисис Плезънс си представям скъперниците като старци. Не мога да обясня защо, след като ми е известно, че скъперници има и сред младите, и сред старите. Колкото до това дали мистър Норел е наистина стар, той беше от онези хора, които остаряват още на седемнадесет.

Мисис Плезънс продължи:

— Когато мистър Плезънс беше жив, той често казваше, че никой в Йорк, бил той мъж или жена, не може да пече по-хубав хляб от моя, а и други хора са били така любезни да твърдят, че никога през живота си не са яли по-вкусен хляб. Но аз винаги съм слагала вкусни неща на масата, защото обичам добре свършената работа, и ако някой от онези духове от арабските приказки излезе от този чайник и ми каже, че ще ми изпълни три желания, не би ми хрумнало, надявам се, да поискам никой друг да не пече хляб — и дори хлябът на другите да е хубав като моя, не виждам как това би ме засегнало, толкова по-добре за тях. Хайде, сър, хапнете си — каза тя и побутна пълна чиния от прославения си хляб към своя наемател. — Не ми е приятно да ви виждам толкова отслабнал. Хората ще си кажат, че Хети Плезънс е забравила как се върти домакинство. Не бъдете така омърлушен, сър. Не сте подписали онзи предателски документ и когато другите господа бъдат принудени да се откажат от заниманията си, вие ще продължите и аз много се надявам, мистър Сегундус, че ще направите велики открития, и може би тогава мистър Норел, който се мисли за толкова умен, с радост ще ви покани за съдружник и ще съжали за глупавата си надменност.

Мистър Сегундус се усмихна и й благодари.

— Аз обаче не мисля, че това ще стане. Основното ми затруднение ще бъде липсата на материал. Аз притежавам твърде малко, а след като обществото се разпадне, не знам какво ще стане с книгите му, но се съмнявам, че ще попаднат у мен.

Мистър Сегундус изяде хляба (който беше толкова хубав, колкото старият мистър Плезънс и приятелите му казваха) и херингите и пийна чай. Силата на храната да утешава тревожните души се оказа по-голяма, отколкото джентълменът очакваше, защото забеляза, че след закуската се чувства малко по-добре, затова с нови сили сложи палтото, шапката, шала и ръкавиците си и закрачи по заснежените улици към мястото, което мистър Норел бе определил за извършване на чудесата си — Катедралата на Йорк.

Надявам се, че всички мои читатели са виждали стар английски град с катедрала, защото в противен случай се боя, че значението на избора, който мистър Норел бе направил, посочвайки това място, ще остане неразбрано за тях. Те трябва да имат предвид, че в стар град с катедрала голямата градска църква е сграда, единствена по рода си, тя е уникална, различна от всички останали по големина, красота и величественост. Дори в наше време, когато старите градове с катедрали се напълниха с изящни светски сгради, събрания и места за срещи (а Йорк изобилства откъм такива), катедралата се издига над тях като свидетелство за вярата на предшествениците ни. Сякаш в града има нещо, по-голямо от самия град. Когато човек върви по работа из лабиринта от тесни улички, откъдето катедралата не се вижда, изведнъж градът сякаш се разгръща и тя изниква пред очите му, многократно по-висока и многократно по-широка от всички останали сгради, и човек осъзнава, че е стигнал сърцето на града и че всички улици и улички по някакъв начин са го отвели там, на място, по-тайнствено от всички тайни, известни на мистър Норел. Такива мисли се въртяха в главата на мистър Сегундус, когато влезе в двора и застана пред внушителната синкава сянка на западната стена на Катедралата. В този момент се появи доктор Фокскасъл, който величествено изплува иззад ъгъла като едър черен кораб. Щом забеляза мистър Сегундус, той се приближи към него и го поздрави.

— Може би, сър — каза доктър Фокскасъл, — ще бъдете така любезен да ме представите на мистър Норел? Той е джентълмен, с когото много бих желал да се запозная.

— За мен ще бъде голямо удоволствие, сър — отговори мистър Сегундус и се огледа наоколо.

Времето бе принудило повечето хора да потърсят убежище в църквата и само няколко тъмни фигури тъпчеха бялото поле, ширнало се пред голямата сива сграда. Когато се вгледа по-внимателно, мистър Сегундус установи, че това са господа от йоркското общество на магьосниците или духовници и служители на Катедралата — клисари, църковни слуги, хористи, ректори, метачи и други подобни, изпратени от началниците си в това снежно време да се грижат за църковните дела.

— С най-голяма готовност бих ви услужил, сър — каза мистър Сегундус, — но никъде не виждам мистър Норел.

И все пак имаше някой.

Някой стоеше сам в снега точно пред входа на Катедралата. Някой мрачен и неугледен, който с голям интерес наблюдаваше мистър Сегундус и доктор Фокскасъл. Проскубаната коса се спускаше по раменете му като черен водопад, лицето му беше строго и изпито, изкривено като корен на дърво, с дълъг, тънък нос и макар кожата му да беше много светла, нещо правеше лицето му да изглежда тъмно — може би тъмните очи или провисналите дълги, черни, мазни кичури коса. След малко човекът се приближи към двамата магьосници, леко се поклони и каза, че се надява да го извинят за дързостта, но е разбрал, че те са тук по същата работа, по която и той. Каза още, че името му е Джон Чайлдърмас и че представлява мистър Норел по някои дела (макар да не обясни какви точно).

— Струва ми се — замислено отбеляза мистър Сегундус, — че лицето ви ми е познато. Дали не съм ви виждал някъде?

Нещо в мрачното изражение на Чайлдърмас трепна, но след миг изчезна и магьосниците не можаха да определят дали е било сянка на безпокойство или на присмех.

— Често идвам в Йорк по делата на мистър Норел, сър. Може да сте ме виждали в някоя от градските книжарници.

— Не — отвърна мистър Сегундус. — Виждал съм ви… Спомням си ви… Откъде? О, ей сега ще се сетя!

Чайлдърмас повдигна вежди, сякаш искаше да каже, че се съмнява това да стане.

— Но мистър Норел ще дойде лично, нали? — попита доктор Фокскасъл. Чайлдърмас изрази съжаление, но не смяташе, че господарят му ще дойде, тъй като няма причина да го прави.

— А! — възкликна доктор Фокскасъл. — Значи се отказва, така ли? Виж ти, виж ти. Горкият джентълмен. Сигурно се чувства доста глупаво. Наистина. Така или иначе, това беше благороден опит. Не можем да му се сърдим, че не е успял.

Доктор Фокскасъл изпитваше облекчение, че няма да види как се прави магия, и това го правеше щедър.

Чайлдърмас отново изрази съжаление, но каза, че доктор Фокскасъл е изтълкувал неправилно думите му. Мистър Норел със сигурност ще направи магия, но ще я направи в абатството Хъртфю, а резултатите ще се видят в Йорк.

— Джентълмените — обясни секретарят — не обичат да напускат удобните си места край камината, освен ако не е крайно наложително. Смея да предположа, сър, че ако можехте да наблюдавате демонстрацията от кабинета си, не бихте стояли тук в това студено и влажно време.

Доктор Фокскасъл рязко си пое дъх и измери Джон Чайлдърмас с поглед, който красноречиво говореше, че според него Джон Чайлдърмас е много дързък.

Секретарят явно не се стресна от мнението на доктор Фокскасъл; всъщност дори като че ли го сметна за забавно. Каза:

— Време е, господа. Трябва да заемете местата си в църквата. Убеден съм, че ще съжалявате, ако пропуснете и миг от демонстрацията, все пак залогът е толкова голям.

Бяха изминали двадесет минути от уречения час и господата от йоркското общество на магьосниците вече се тълпяха при южната порта на Катедралата. Някои се оглеждаха, преди да влязат, сякаш си вземаха последно сбогом със света, който не бяха сигурни, че ще видят отново.